Нора Робъртс
Дни на промени (1)

Първа глава

В мига, в който видя къщата, Джаки се влюби в нея. Тя, разбира се, трябваше да си признае, че се влюбва лесно. Не че се впечатляваше от всичко, но бе готова, напълно готова във всеки един момент да се остави чувствата да я водят. Не само нейните, ала и чувствата на другите.

В тази къща имаше много плам, усещаше го, а също и някакво безпокойство. Това бе чудесно. Ако тази прелест пред нея излъчваше единствено сдържаност, за ден-два нямаше да е проблем, но скоро щеше да я обхване досада. Допаднаха й контрастите, изчистените линии и ъгли, омекотени на места от раздвижени прозорци и невероятно чаровните, ала дискретни сводове.

Белите стени блестяха на слънцето, подчертани от тъмните абаносови кантове. Джаки не възприемаше света единствено в черно и бяло, но въпреки това къщата сякаш бе доказателство, че тези две противоположни сили съжителстваха в съвършена хармония тук.

Прозорците бяха големи и разкриваха изумителна гледка и на изток, и на запад, а табакерите приветстваха косите слънчеви лъчи. В градината отстрани бе избуяло истинско съцветие от пъстри растения, а по терасата те бяха грижливо поддържани в глинени саксии. Дръзкото съчетание от цветове й допадна заради усещането за нещо екзотично и диво. Те, естествено, се нуждаеха от много грижи, при това непрекъснати грижи, ако продължаваше да е толкова топло и да не вали. Нямаше нищо против да се поизцапа, докато ги поддържа, защото след това щеше да се наслаждава на многоцветното им великолепие.

През високата стъклена врата се загледа към кристалночистата вода в басейна с форма на бъбрек. И той искаше поддържане, но пък след това щеше да е толкова приятно. Вече си представяше как седи край него и наблюдава играта на слънчевите лъчи по цветята, а ароматът им се носи навсякъде. Сама. Това бе единственият дребен недостатък, ала младата жена бе готова да го приеме.

Отвъд басейна и леко наклонената поляна се виеше крайбрежният канал, опасващ брега на Флорида. Водите му бяха тъмни, тайнствени, неразгадаеми, макар и прорязвани от следите на моторници. Забеляза, че звукът им й харесва. Това означаваше, че наоколо има хора, с които можеше да се среща, че нямаше да е напълно изолирана.

Каналът й напомни за Венеция и за невероятно приятния месец, който прекара там, докато беше още ученичка. Вози се на гондоли и флиртува с тъмнооки мъже. Флорида през пролетта не бе толкова романтична като Италия, но въпреки това й харесваше.

— Чудесно е! — Обърна се към просторната, обляна от слънцето стая. Имаше две канапета в сиво-бежово върху стоманеносин килим. Останалата част от мебелите бяха в елегантен абанос и навсякъде личеше мъжката ръка. Джаки одобри стила и силата, която се излъчваше. Рядко си губеше времето да търси недостатъци, а когато ги забележеше, просто ги приемаше и отминаваше. Ала ето че в тази къща всичко бе изпълнено със съвършенство.

Тя се усмихна на мъжа, застанал небрежно пред бялата мраморна камина. Вътрешността й бе изчистена и лъсната и сега бе приютила една папрат в кашпа. Белите спортни панталони и ризата на мъжа сякаш бяха избрани за разходка в тропиците. Тъй като добре познаваше Фредерик К.Макнамара, Джаки бе склонна да приеме, че бе подбрал облеклото си тъкмо с тази цел.

— Кога мога да се настаня?

Усмивка озари кръглото момчешко лице на Фред. Който и да я погледнеше, не би открил нищо хищно в нея.

— Типично за нашата Джак, винаги импулсивна. — Той бе закръглен, без да е дебел, но не създаваше и впечатление да е атлетичен. Любимото му упражнение бе махването с ръка към някое такси или келнер. Пристъпи към нея с внимателно заучена ленива походка, която вече се бе превърнала в напълно естествена за него. — Още не си видяла втория етаж.

— Ще го разгледам, докато си разопаковам багажа.

— Джак, искам да си напълно сигурна. — Фред я погали по бузата, както би постъпил един по-възрастен и опитен братовчед с празноглавата си млада роднина. Джаки не се обиди. — Не ми се иска да размислиш след ден-два и да съжаляваш. Все пак ще живееш съвсем сама в тази къща цели три месеца.

— Нали все някъде трябва да живея. — Тя разпери длан, фина и нежна, както и останалата част от нея. Златни бижута с пъстроцветни скъпоценни камъни блестяха на четири от пръстите й, за да подчертае с тях колко много цени красивото. — Щом ще се заемам сериозно с писане, трябва да съм сама. Хич не ми се иска някоя мансарда, затова тук ми се струва идеално.

За момент се поколеба. Не биваше да е прекалено открита с Фред, нищо че й беше братовчед. Не че не го харесваше. Той й беше една от слабостите, макар Джаки да знаеше отлично, че Фред имаше лошия навик да прикрива нещата и да казва само онова, което му изнася.

— Сигурен ли си, че няма проблем да ми преотстъпиш наема?

— Естествено. — Гласът му бе гладък, също като лицето. Той умело прикриваше всичките си бръчки. — Собственикът използва къщата само през зимата, и то невинаги. Предпочита някой да живее тук, за да не остава празна. Казах на Нейтън, че нямам нищо против да се грижа за дома му до ноември, ала нали виждаш, като изникна тази работа в Сан Диего, просто нямаше как. Ти ме разбираш, скъпа.

Джаки го разбираше много добре. При Фред изникналите работи означаваха, че му се налага да се спасява или от някой ревнив съпруг, или от закона. Въпреки че като го погледнеше човек, никога не би предположил първото, а дори името на влиятелното му семейство не съумяваше винаги да го предпази от второто.

Трябваше да е по-предпазлива, но тя невинаги постъпваше разумно, а пък и къщата, тази красота, това усещане, вече я бяха пленили.

— Щом собственикът иска винаги да има някой тук, с удоволствие ще му помогна. Хайде Фред, нека да се подпиша на празните места. Иска ми се да си разопаковам багажа и да прекарам няколко часа в басейна.

— Само ако си абсолютно сигурна. — Той вече вадеше някакъв лист от джоба. — Не искам никакви разправии по-късно, както стана с поршето ми.

— Да, ала тогава беше забравил да ми кажеш, че картерът на скоростната кутия е залепен с просто лепило.

— Купувачът е длъжен да внимава — уведоми я Фред и й подаде сребърната си химикалка с монограм.

За момент я обзеха съмнения. Та това беше братовчедът Фред. Същият Фред, който предлагаше какви ли не уж сигурни сделки и невероятно изгодни инвестиции. В този момент някаква птичка прехвръкна в градината и запя така весело, че Джаки прие песента й за благоприятен знак. Подписа се с едрия си заоблен почерк и извади чековата си книжка.

— По хиляда на месец за три месеца.

— Плюс петстотин депозит, ако счупиш нещо — побърза да добави той.

— Дадено. — Май имаше късмет, че братовчедът Фред не й поиска комисионна. — Ще ми оставиш ли някакъв телефон, или адрес, за да се свържа със собственика, ако има нужда?

В първия момент Фред я погледна недоумяващо, а след това й се усмихна. Това бе прочутата усмивка на фамилията Макнамара, очарователна и обезоръжаваща.

— Вече му казах за прехвърлянето. Не се тревожи за нищо, сладурче. Той сам ще се свърже с теб.

— Чудесно. — Сега не му беше времето да се тормози с дреболии. Беше пролет, тя си имаше нова къща, нов проект. Новите начала бяха най-прекрасното нещо на света. — Ще се погрижа за всичко. — Джаки докосна тумбестата китайска ваза. Първо щеше да сложи в нея свежи цветя. — Ти ще останеш ли тази вечер, Фред?

Чекът вече бе грижливо прибран във вътрешния джоб на якето му. Той едва се сдържа да не го поглади с истинска наслада.

— С удоволствие бих поостанал, за да обменим семейните клюки, но след като уточнихме всичко, ще трябва да хвана първия полет за крайбрежието. Джак, скоро ще се наложи да отидеш на пазар. В кухнята има някои от основните неща, ала не е кой знае колко… — Докато говореше, се насочи през стаята към камара багаж. Дори не му мина през ум да предложи на братовчедка си да й помогне да го качат, а и тя не се сети да го помоли. — Ключовете са там, на масата. Забавлявай се.

— Разбира се. — Взе своя багаж, а Джаки мина пред него, за да му отвори вратата. Съвсем искрено му бе предложила да остане да пренощува и също така искрено се зарадва, че й отказа. — Благодаря ти, Фред. Много съм ти задължена.

— Удоволствието беше мое, миличко. — Той се приведе, за да я целуне. Тя усети аромата на скъпия му парфюм. — Предай много поздрави на семейството, когато говориш с тях.

— Добре. Приятно пътуване, Фред. — Джаки остана загледана след него, докато той вървеше към дълъг, елегантен кабриолет. И колата беше бяла, също като костюма му. След като подреди саковете, Фред се настани зад волана и й помаха лениво с ръка. Тя остана сама.

Джаки се обърна към стаята и се обгърна с ръце. Беше сама, съвсем сама. И преди беше оставала сама. Все пак бе на двадесет и пет и бе пътувала без придружител, беше ходила на почивка, имаше си свой апартамент и собствен живот. Но всеки път, когато се заемаше с нещо ново, това бе началото на едно възхитително приключение.

Що се отнася до днешния ден… Кой март беше, двадесет и пети или двадесет и шести? Тя поклати глава. Нямаше никакво значение. Колкото до днешния ден, той бе началото на новата й кариера. Джаклин Р.Макнамара, писателка.

Звучи прекрасно, каза си тя. Първо ще разопакова новата си пишеща машина и ще започне първата глава. Засмя се, грабна чантата с пишещата машина и най-тежкия сак и се отправи към горния етаж.

 

 

Не й отне дълго да се аклиматизира към юга, къщата и новото ежедневие. Ставаше рано, наслаждаваше се на утринното спокойствие и тишина с чаша сок в ръка и препечена филийка или пък с диетична кола и парче пица, ако й беше останало. Писането й стана по-уверено с практиката и към края на третия ден машината й вече жужеше равномерно и приятно. Следобед поспираше, за да се топне в басейна, да полежи на слънце и да обмисли следващата сцена, следващия обрат на сюжета.

Почерняваше лесно и бързо. Това си бе истински дар, за който Джаки благодареше на италианската си прабаба, която бе успяла да се вмъкне сред редовете на затворените ирландци Макнамара. Тенът й отиваше и тя почти винаги си слагаше от кремовете и хидратиращите лосиони за лице, които майка й настояваше да използва.

— Хубавата кожа и костна структура на лицето дават красота, Джаклин, а не стилът, нито пък модата, нито дори гримът — повтаряше често тя.

Е, Джаки си имаше и хубава кожа, и хубава костна структура, въпреки че дори и майка й трябваше да признае, че дъщеря й никога нямаше да се превърне в красавица. Беше хубавка, по един различен, земен начин. Лицето й бе триъгълно, не овално, устата й прекалено широка, вместо сочна. Очите бяха една идея прекалено големи, при това кафяви. Отново италианското наследство. Поне да имаше морскозеленото или небесносиньото, които преобладаваха в останалата част от семейството. И косата й бе кестенява. Още като ученичка изпробва различни бои, кичури, от което майка й често се притесняваше, докато най-сетне реши да се остави с цвета, даден й от природата. Дори започна да го харесва, а пък това, че косата й бе чуплива, означаваше, че нямаше нужда да губи ценно време във фризьорските салони. Поддържаше я къса, а естествената гъстота и буклите обрамчваха лицето й като ореол.

Сегашната дължина й допадаше много заради следобедното гмуркане в басейна. След това трябваше само да разтърси глава, да прокара пръсти и тя заставаше в свободна въздушна прическа.

Възползваше се от всеки ден и се потапяше в писане веднага след като станеше, а следобедите прекарваше край басейна. След приготвен набързо обяд Джаки сядаше отново над машината и работеше чак до вечерта. Тогава се занимаваше с градината или сядаше и наблюдаваше лодките, или четеше на терасата. Ако денят бе преминал много успешно, тя си доставяше удоволствието да влезе в джакузито и се оставяше на мехурчетата и обгръщащата я топлина, докато усетеше приятна умора.

Заключваше къщата не заради собствената си безопасност, а единствено заради спокойствието на собственика. Джаки си лягаше всяка вечер в спалнята, която си бе избрала, напълно спокойна и нетърпелива да разбере какво щеше да й донесе следващият ден.

Усмихваше се всеки път, когато се сетеше за Фред. Може пък близките му да са били несправедливи с него. Той наистина се бе възползвал от доверчивите си роднини неведнъж и ги бе пращал за зелен хайвер, след което се покриваше. Ала поне с нея постъпи като джентълмен, когато й предложи къщата във Флорида. Вечерта на третия ден, тя се отпусна в бълбукащата вода на джакузито и се замисли дали да не изпрати цветя на братовчеда Фред. Дължеше му благодарност.

 

 

Беше смъртно уморен и безкрайно доволен, че най-сетне си бе у дома. Последната част от пътуването му се стори безкрайна. Завръщането в Америка след шестмесечно отсъствие не беше достатъчно. Когато Нейтън кацна в Ню Йорк, усети първия прилив на нетърпение. Беше си у дома, и в същото време не си беше у дома. За пръв път от месеци наред си позволи да се замисли за собствената си къща, за своето легло. За своето неприкосновено лично убежище.

После се оказа, че ще има един час закъснение и му се наложи да обикаля безцелно из летището и да стиска зъби. Дори и след като излетяха, той не спря да поглежда часовника си отново и отново, за да провери колко още време ще лети в облаците.

Летището на Форт Лодърдейл все още не значеше, че си е пристигнал. Зимата, която прекара в Германия, бе студена и трудна и Нейтън се бе нагледал на очарованието на ледените висулки и снега. Топлият влажен въздух и палмите наоколо го подразниха, защото имаше още път до дома.

Беше уредил да му докарат колата на летището и когато най-сетне се отпусна на познатата седалка, наистина се почувства добре. Безкрайният полет от Франкфурт до Ню Йорк вече бе забравен. Закъсненията и нетърпението бяха изчезнали. Седеше зад волана на двадесет минути от собствения си гараж. Тази вечер щеше да се наспи в собственото си легло, в своите чаршафи. Всичко щеше да е прясно изпрано и колосано от госпожа Грейндж. Фред Макнамара го увери, че жената ще подготви всичко за завръщането му.

Нейтън се почувства виновен по отношение на Фред. Знаеше, че му бе създал неудобства, като настоя бързо-бързо да тръгва от къщата, преди още да се бе прибрал, но след шест месеца напрегната работа в Германия никак не бе в настроение за гости. На всяка цена трябваше да се обади на човека и да му благодари, че бе наглеждал къщата. По този начин бе избегнал и допълнителните проблеми, и разправиите. За Нейтън бе най-добре, когато всичко си бе спокойно. Наистина дължеше на Франк Макнамара огромна благодарност.

Само че това щеше да стане след няколко дни, мислеше си той, докато пъхваше ключа. След като проспи двадесет часа и се наслади на удоволствието от безделието.

Нейтън отвори вратата, запали лампите и се огледа. Дом. Беше невероятно хубаво да си у дома, в къщата, която сам си проектирал и построил, сред нещата, които си избрал по свой вкус, за да ти носят спокойствие.

Дом. Всичко си беше точно както го бе… Не, не точно както го бе оставил, осъзна бързо той. Сигурно защото очите му бяха премрежени от изтощение, Нейтън ги потри и огледа стаята. Неговата стая.

Кой бе преместил старинната китайска ваза на прозореца и защо бяха сложили в нея нарциси? И защо купата от майсенски порцелан се намираше на масата, а не на полицата? Намръщи се. Беше изключително прецизен човек и забеляза, че десетки дребни неща не бяха на постоянното си място.

Щеше да се наложи да поговори с госпожа Грейндж по този въпрос, ала точно сега нямаше намерение да позволи на няколко дребни досадни неща да му развалят удоволствието от прибирането у дома.

Изкушаваше се да отиде направо в кухнята и да си сипе едно студено питие, но вярваше, че всяко нещо трябва да се върши по реда си. Вдигна куфарите и се качи на втория етаж, наслаждавайки се на всеки миг тишина и спокойствие.

Запали лампата в спалнята и се закова на място. Много бавно остави куфарите и се приближи до леглото. Не че бе разбутано, ала бе оправено надве-натри. Тоалетката му, истински „Чипъндейл“, която купи от „Сотби“ преди пет години, бе отрупана с малки и големи шишенца. Тук определено се стелеше някаква миризма, не само от розите, пъхнати в кристалната ваза, на която мястото й бе в шкафа в трапезарията, а миризма на жена. Пудра, лосион и тоалетно мляко. Нито прекалено силна, нито натрапчива, съвсем лека и завладяваща. Присви очи, когато видя някакво цветно петно върху покривката на леглото. Той вдигна толкова изрязани бикини, че му се видяха направо микроскопични.

Госпожа Грейндж? Самата мисъл бе абсурдна. Яката госпожа Грейндж нямаше да успее и единия си крак да вмъкне в този мизерен номер. Ако Фред бе имал гостенка… Нейтън вдигна бикините на светлината. Можеше да понесе мисълта, че Фред си бе поканил гадже, но не и че са били в неговата стая. И защо, по дяволите, нещата й не са били прибрани и махнати?

Започна да си представя. Може би архитектът в него му позволяваше да вземе един празен лист или гол терен и да го изпълни наум. В представата си видя висока слаба жена, сексапилна, малко шумна и доста дръзка. Готова да тръгне на купон във всеки един момент. Червенокоса, може би, с едри прави зъби, буйна и свадлива. За Фред би била много подходяща, ала се бяха разбрали къщата да е празна и в пълен ред, когато Нейтън се върне.

Отново погледна шишенцата на тоалетката. Ще накара госпожа Грейндж да ги изхвърли. Без да се замисля, натъпка гащичките в джоба си и се упъти да провери какво още не бе наред.

Джаки, затворила очи и отпуснала глава на аления ръб на джакузито, си пееше. Денят бе изключително ползотворен. Разказът сякаш сам течеше и се изливаше на страниците толкова бързо, че чак я достраша. Беше доволна, че бе избрала Дивия Запад за място на действието, старата Аризона, пуста, неприветлива, прашна и потискаща. Това бе най-подходящата обстановка за мъжествения й герой и първоначално наивната главна героиня.

Те упорито напредваха по неравния път към взаимната обич и привличане, въпреки че според нея, едва ли го съзнаваха. Успяваше да се пренесе назад във времето, в началото на деветнадесети век, да почувства жегата, да подуши мириса на пот. Разбира се, на всяка стъпка ги дебнеха опасности и приключения. На героинята й, отгледана в манастир, й се струпваше прекалено много, но тя успяваше да се справи. Беше силна. Едва ли Джаки щеше да съумее да напише нещо за една безволева жена, дори и да й се налагаше.

А и героят. Самата мисъл за него я накара да се усмихне. Представяше си го съвсем ясно, сякаш бе успял да напусне въображението й и да се потопи с нея в джакузито. Тъмната му, дори черна коса, проблясваше с червеникави оттенъци на слънцето, когато си свалеше шапката. Беше достатъчно дълга, за да успее една жена да я стисне в шепа. Тялото му бе заякнало и жилаво от ездата, кожата му бе загоряла на слънцето, набраздена от бедите, които той никога не отбягваше.

Това ясно личеше от изражението на изпитото скулесто лице, често потъмняло от брадата, която той не си правеше труд да бръсне. Ако само се усмихнеше, всяко женско сърце щеше да затрепти. Ала същата тази уста умееше да се свива така страховито, че тръпки от страх пролазваха по гърбовете на мъжете. А пък очите му! О, очите му бяха истинско вълшебство. Стоманено сиви, обрамчени от тъмни ресници, сбръчкани в ъгълчетата от постоянното присвиване заради жаркото слънце на Аризона. Безмилостен и безпощаден, когато натискаше спусъка, той се превръщаше в страстен всеотдаен любовник.

Нямаше жена в Аризона, която да не е влюбена в Джейк Редмън. Самата Джаки се радваше, че и тя бе малко влюбена в Джейк Редмън и подвластна на чара му. Нима по този начин той не ставаше по-истински, мислеше си Джаки, докато пяната я обгръщаше. Щом можеше да си го представя толкова ясно и да изпитва такива силни чувства към него, не означаваше ли това, че си бе свършила работата както трябва? Джейк не бе добър човек, в никакъв случай не можеше да се нарече съвършен. От героинята зависеше дали ще успее да се добере до златната жила в него и дали ще съумее да понесе грубия камънак, който неизменно се появяваше. Но той, при това на всяка цена, смяташе да сложи ръка на парите на госпожица Сара Конуей. Джаки нямаше търпение да се заеме с това, за да види какво ще излезе от цялата работа между тях. Ако се съсредоточеше достатъчно, дори можеше да чуе гласа му.

— Какво, по дяволите, правите?

Все още отдадена на мечти, Джаки отвори очи и се взря в лицето на героя си. Джейк, помисли си тя и се зачуди дали горещата вода не се бе просмукала чак до мозъка й. Само че Джейк не носеше нито костюми, нито вратовръзки, ала Джаки веднага позна погледа, който бе предупреждение, че се готвеше да извади оръжието и да стреля. Тя отвори уста и се загледа.

Косата му бе по-къса, не много по-къса, и брадата бе набола. Притисна очите си с пръсти, за да пропъди остатъците от хлорираната вода, стисна ги и ги отвори. Той все още стоеше там, сега малко по-близо. Шумът от мотора на джакузито й се стори по-висок от обикновено, докато отекваше в ушите й.

— Да не би да сънувам?

Нейтън присви очи. Това не бе истеричната червенокоска, която си представяше, а сладка брюнетка с очи като на сърна. И в единия, и в другия случай тя нямаше работа в къщата му.

— Влезли сте без позволение в чужда къща. Всъщност, коя, по дяволите, сте вие?

Гласът! Мили боже, дори гласът бе същият. Джаки поклати глава и се постара да се съвземе. Та това беше двадесети век, и колкото и истински да изглеждаха героите в една книга, те не оживяваха току-така в костюми за по петстотин долара. Истината бе, че тя бе съвсем сама с този непознат, при това се намираше в доста неизгодна позиция.

Опита се да си спомни доколко ще успее да възстанови знанията си от курса по карате, но след като отново погледна широките рамене на мъжа, прецени, че едва ли щеше да бъде достатъчно.

— А вие кой сте? — Уплахата придаде на гласа й надменност, същата тежест, с която се гордееше майка й.

— Вие сте тази, която трябва да отговаря на въпросите ми — сопна се той. — Аз съм Нейтън Пауъл.

— Архитектът ли? О, възхищавам се на работата ви. Видях центъра „Риджуей“ в Чикаго и… — Джаки понечи да се изправи, след като страхът й се беше стопил, ала внезапно си спомни, че не си бе сложила бански и се отпусна отново. — Имате невероятен усет при съчетаването на естетиката с практичността.

— Благодаря. Сега…

— Но какво правите тук?

Той отново присви очи и за втори път тя забеляза у него своя романен стрелец.

— Този въпрос трябва да го задам аз. Къщата е моя.

— Ваша? — Джаки потри очи с опакото на ръката си и се опита да помисли. — Вие сте Нейтън? Нейтън на Фред? — Усмихна се с облекчение. — Е, това обяснява нещата.

В ъгълчето на устата й се появяваше трапчинка всеки път, когато се усмихнеше. Нейтън я забеляза, ала след това я пренебрегна. Той бе капризен, придирчив мъж, а капризните придирчиви мъже не намираха непознати жени в джакузито си, когато се прибираха вкъщи.

— За мен нищо не обяснява. Ще повторя въпроса си още веднъж. Коя, по дяволите, сте вие?

— О, моля да ме извините. Аз съм Джак. — Когато едната му вежда се стрелна нагоре, тя отново се усмихна и протегна мократа си ръка. — Джаки, Джаклин Макнамара. Братовчедката на Фред.

Нейтън погледна ръката й, блясъка на скъпоценните камъни по нея, но не я пое в своята. Страхуваше се, че ако го стори, ще се изкуши да я измъкне от джакузито.

— А можете ли да ми обясните, госпожице Макнамара, защо сте се настанили в джакузито ми и спите в моето легло?

— Това вашата стая ли е? Извинявайте, ала Фред не ми каза в коя стая да се настаня, затова избрах, която ми хареса най-много. Нали знаете, че той е в Сан Диего.

— Пет пари не давам къде е. — Нейтън бе търпелив човек. Поне така смяташе. В този момент обаче откри, че търпението го бе напуснало. — Това, което ме интересува, е защо сте в къщата ми.

— Ами взех я под наем от Фред. Той не се ли свърза с вас?

— Какво сте направили?

— Знаете ли, много е трудно да говорим, докато моторът бучи. Чакайте. — Джаки вдигна ръка, преди Нейтън да успее да натисне копчето. — Аз съм… Ами, не очаквах никого и не съм подходящо облечена за компания. Бихте ли…

Той машинално сведе поглед, където водата се завихряше около нежната извивка на гърдата й, и стисна зъби.

— Ще бъда в кухнята. И побързайте.

Когато остана сама, тя изпусна сдържания си дъх.

— Май Фред пак успя да си покаже рогата — измърмори Джаки, докато се измъкваше от ваната и се подсушаваше.

Нейтън си сипа джин, без да го пести, и го разреди с малко тоник. Едва ли това тук можеше да мине за приятно прибиране у дома. Може би имаше мъже, които щяха да бъдат приятно изненадани да се приберат след осъществяването на изтощителен проект и да открият гола жена в дома си. За съжаление, той не беше от тях. Отпи дълга глътка и се облегна на кухненския плот. По всичко личеше, че ще трябва да се справя с нещата едно по едно, на първо място бе да се отърве от Джаклин Макнамара.

— Господин Пауъл?

Вдигна поглед тъкмо когато тя влизаше в кухнята. От нея все още се стичаха капки вода. Краката й бяха загорели и дълги — много дълги, забеляза Нейтън, а до средата на бедрата стигаше хавлиен халат на многоцветни райета. Косата й бе влажна, къдрава и образуваше нещо като разбридан ореол, с отделни непокорни кичури, които подчертаваха тъмните огромни очи. Отново се усмихваше и трапчинката се бе появила. Не беше сигурен дали това му харесва. С тази усмивка спокойно можеше да продаде четиридесет декара от блатата във Флорида.

— Струва ми се, че трябва да поговорим за братовчед ви.

— Фред — кимна Джаки, все още усмихната, и се настани на ратановия стол на плота за закуска. Вече бе решила, че бе най-добре да се държи спокойно и да се сдържа. Ако той си мислеше, че бе притеснена и неуверена… Е, не беше много уверена, ала й се струваше, че като нищо можеше да се озове пред вратата с целия си багаж. — Голям образ е той, нали? Как се запознахте?

— Запозна ни общ приятел. — Нейтън направи лека гримаса и си каза, че трябва да поговори и с Джъстин. — Предстоеше ми проект в Германия и се налагаше да отсъствам от страната няколко месеца. Имах нужда от човек, който да ми наглежда къщата. Препоръчаха ми братовчед ви. И след като познавах леля му…

— Патриша… Патриша Макнамара ми е майка.

— Адел Линдстром.

— А, леля Адел. Това е сестрата на мама. — Този път усмивката й бе различна. Нещо закачливо и весело проблесна в очите й. — Тя е прекрасна жена.

Имаше нещо странно, нещо прекалено странно в тази забележка. Нейтън не му обърна внимание.

— Работих за кратко с Адел по един обновителен проект в Чикаго. След като се познавахме, а и като ми го препоръчаха, реших да оставя Фред да наглежда къщата, докато ме няма.

Джаки прехапа долната си устна. Това бе първата й проява на притеснение и неувереност, и въпреки че тя не го съзнаваше, вече бе в по-неизгодна позиция.

— Значи той не я взел от вас под наем?

— Под наем ли? Не, разбира се. — Джаки въртеше пръстените си, един по един. Не се забърквай, предупреди се Нейтън. Казвай й да си събира багажа и да се изнася. Никакви обяснения, никакви извинения. След десет минути можеш да си бъдеш в леглото. Той не чу въздишката си, по-скоро я усети. Не бяха много хората, които знаеха, че Нейтън Пауъл бе смотаняк. — Така ли ви е казал?

— Май ще бъде най-добре да ви разкажа всичко. Може ли и за мен да направите едно?

Когато посочи чашата му, на Нейтън му се прииска да я перне през ръката. Беше възпитан изключително внимателно и се подразни от самоконтрола си, въпреки че тя не беше дори гостенка. Без да каже и дума, той й сипа джин и го смеси с тоник, а след това го постави пред нея.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако съкратите разказа си до минимум и ми обясните само най-важното.

— Добре. — Джаки отпи за кураж. — Фред ми звънна миналата седмица. Беше чул семейната клюка, че си търся място, където да отседна за няколко месеца. Някое тихо местенце, където да мога да работя. Писателка съм — поясни тя с дръзката гордост на човек, който вярва на думите и призванието си. След като той не реагира, Джаки отпи отново и продължи. — Както и да е, Фред каза, че има предвид нещо, което ще ме устройва. Каза ми, че е взел под наем къща… Описа ми я — обясняваше тя, — и аз направо нямах търпение да я видя. Изключително красива е, толкова обмислено създадена. Сега, след като знам кой сте, разбирам защо е така — и силата, и очарованието на конструкцията, простора. Ако не бях така вглъбена в работата си, щях да разпозная стила ви. Учих архитектура няколко семестъра при Лафонт в Колумбия.

— Това наистина е чудесно… Лафонт ли?

— Да, той е чудесен стар пуяк, не сте ли съгласен? Толкова надут, толкова уверен в собствената си значимост.

Нейтън вдигна едната си вежда. Самият той бе възпитаник на Лафонт — струваше му се, че бе било преди цяла вечност — и много добре знаеше, че старият пуяк, както Джаки го нарече, се заемаше единствено с най-обещаващите студенти. Отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори. Нямаше да се поддава.

— Да се върнем на братовчед ви, госпожице Макнамара.

— Джаки — поправи го тя с ведрата си усмивка. — Ако не бързах чак толкова много да започна, сигурно щях да му откажа. Фред все ги върши едни. Въпреки това дойдох. Погледнах къщата и така. Той каза, че му се налага веднага да замине за Сан Диего по работа, и че собственикът — вие — не искате къщата да е празна, докато ви няма. Предполагам, че не я използвате само от време на време през зимата, нали?

— Не. — Нейтън извади цигара от джоба си. Беше успял да ги намали до десет на ден, ала сега обстоятелствата бяха много специални. — Живея тук през цялата година, освен когато не се наложи да замина заради някой проект. Уговорката беше Фред да живее в къщата ми, докато отсъствам. Преди две седмици му се обадих, за да му съобщя, че се връщам. Той трябваше да се обади на госпожа Грейндж и да й остави адреса, на който мога да го намеря.

— Госпожа Грейндж ли?

— Икономката.

— Изобщо не ми е споменавал за икономка.

— Защо ли това не ме учудва — измърмори Нейтън и допи последната глътка. — Значи стигаме и до въпроса на вашето настаняване.

Джаки си пое дълбоко дъх.

— Подписала съм договор за наем. За три месеца. Написах на Фред чек за наема, всичко платено авансово и депозит, в случай че повредя нещо.

— Много неприятно. — Нямаше да се остави да изпитва съжаление към нея. — А подписахте ли договор със собственика?

— С вашия пълномощник. Поне си мислех, че е ваш пълномощник — поправи се тя. — Братовчедът Фред е хитър като лисица. — Джаки забеляза, че той не се усмихва. Дори и искрица смях не трепна в очите му. Жалко, че не виждаше смешното в цялата тази работа. — Вижте, господин Пауъл, Нейтън, очевидно е, че Фред ни е подредил добре и двамата, но сигурно има някакъв начин да се справим с положението. Що се отнася до трите хиляди и петстотин долара…

— Три хиляди и петстотин? — подскочи Нейтън. — Платили сте му три хиляди и петстотин долара?

— Стори ми се разумна цена. — Изкушаваше се да се нацупи заради тона му, ала това едва ли щеше да е от помощ. — Имате прекрасен дом, а също и басейна и лятната градина. Както и да е, ще използвам влиянието на семейството, за да си върна част от парите. Рано или късно. — Замисли се за парите още за миг, но след това реши да не обръща внимание. — Истинският проблем в момента е, как да се справим със ситуацията.

— И каква е точно ситуацията?

— Аз съм тук, и вие сте тук.

— Много е лесно. — Нейтън изтръска цигарата. Нямаше причина, абсолютно никаква причина да се чувства неудобно, че тя си бе загубила парите. — Мога да ви препоръчам няколко отлични хотела.

Джаки отново се усмихна. Сигурна беше, че може да го направи, ала нямаше никакво намерение да ходи на хотел.

Трапчинката си беше все още на мястото, но ако Нейтън се бе вгледал по-внимателно в кафявите й очи, щеше да забележи, че бяха станали по-решителни и непреклонни.

— Това ще разреши вашия проблем, ала не и моя. Имам си договор за наем.

— Имате си безполезна хартийка.

— Може и така да е. — Тя почука с украсените си с пръстени пръсти по плота, докато мислеше. — Да не би някога да сте учили право? Докато бях в Харвард…

— Сега пък Харвард.

— Беше за кратко. — Джаки отмести кръглите букли с опакото на ръката си. — Нещо не ми допадна особено, но ми се струва, че може да се окаже трудно, а което пък е най-лошото, най-неприятното, да ме изхвърлите. — Тя отпи от джина и продължи замислено. — Разбира се, ако решите да заведете съдебен иск и да закарате братовчеда Фред в съда, в края на краищата, ще спечелите. Сигурна съм. Междувременно — продължи Джаки, преди той да бе успял да намери подходящи думи, — аз съм уверена, че ще успеем да се споразумеем така, че да е добре за всички. Сигурно сте безкрайно изморен. — Тонът й се промени така майсторски, че Нейтън остана загледан в нея. — Защо не се качите и не се наспите? Всичко изглежда много по-ясно, след като човек се е наспал, не съм ли права? Можем да си довършим разговора утре.

— Нямаме никакъв разговор за довършване, госпожице Макнамара. Единственото, което трябва да направите, е да си съберете багажа. — Той пъхна ръка в джоба си и усети нещо от найлон. Стисна зъби и ги извади. — Ваши ли са?

— Да, благодаря. — Без дори да се изчерви, Джаки си взе бельото. — Не е ли малко късно да викате ченгетата, за да им обяснявате всичко това? Сигурна съм, че и сам можете да ме изхвърлите, ала няма да ви бъде никак приятно да го направите.

Тук вече беше права. Нейтън започна да си мисли, че между нея и братовчед й имаше много повече общи неща от едното фамилно име. Погледа часовника си и изруга. Вече бе полунощ, а на него сърце не му даваше — все още — да я изхвърли на улицата. Най-лошото бе, че се чувстваше толкова уморен, че всичко му се привиждаше двойно и не можеше да измисли подходящи отговори. Затова за момента остави нещата такива, каквито бяха.

— Давам ви двадесет и четири часа, госпожице Макнамара. За мен това е напълно приемлив срок.

— Знаех си, че сте разумен човек. — Тя му се усмихна отново. — Защо не отидете да поспите? Аз ще заключа.

— Вие сте в леглото ми.

— Моля?

— Нещата ви са в стаята ми.

— О… — Джаки разтри слепоочието си. — Ако наистина смятате, че е много важно, мога още тази вечер да изнеса всичко оттам.

— Нищо. — Може пък всичко това да се окажеше един кошмар. Някаква халюцинация. Утре сутринта ще се събуди и ще открие, че всичко си е така, както трябва. — Ще остана в някоя от стаите за гости.

— Това е чудесна идея. Наистина изглеждате уморен. Приятни сънища.

Той остана вгледан в нея почти цяла минута. Когато излезе от кухнята, Джаки отпусна глава на плота и се разкиска. О, ще му го върне тя на Фред, дума да не става. Но сега, само засега, това бе най-смешното нещо, което й се бе случвало от месеци.