Нора Робъртс
Въртележка на любовта (4)

Четвърта глава

Има моменти, когато знаеш, че всичко може да тръгне накриво, би трябвало да тръгне накриво и вероятно ще тръгне накриво, но кой знае как, не става така. Има и други моменти.

Може би Джулиет бе кисела, защото бе прекарала още една безсънна нощ, когато не можеше да си позволи да губи никакъв сън. За тази дребна неприятност можеше да обвинява единствено Карло, макар че това не й носеше никакво удовлетворение. Ала дори да бе отпочинала и весела, изпитанието в супермаркет „Галегър“ щеше да я накара да се вбеси. Ако бе спала осем часа, можеше да се сдържи да не кипне.

Първо, той настоя да дойде с нея два часа преди да бе нужен. Или желан. Тя нямаше никакво желание да прекара първите два часа от очертаващия се дълъг, трескав ден с един самодоволен, самоуверен и егоцентричен майстор-готвач, който изглеждаше така, сякаш току-що се бе върнал от две облени в слънце седмици на Ривиерата.

Очевидно Карло нямаше нужда от никакъв сън, мислеше Джулиет по време на бързото и мокро пътуване с такси от хотела към търговската улица.

Каквото и да говореха туристическите бюра за слънчева Калифорния, в момента валеше — големи, отмерени капки, които моментално превърнаха няколкото минути, отделени за косата й, в пълна безсмислица.

Карло, настроен да се наслаждава на пътуването, гледаше през прозореца. Харесваше му начина, по който дъждът пляскаше в локвите. За него нямаше значение, че го бе чул сутринта, малко след четири.

— Добре звучи — реши той. — Прави нещата някак по спокойни… По-неуловими, не мислиш ли?

Тя се откъсна от собствения си мрачен поглед към дъжда и се обърна към него:

— Какво?

— Дъждът — Карло забеляза, че очите й бяха малко празни. Добре. Значи не бе останало без последствия за нея. — Дъждът променя начина, по който изглеждат нещата.

Нормално Джулиет би се съгласила. Никога нямаше нищо против да тича в бурята към метрото или да се разхожда по Пето Авеню под ситния дъждец. Днес обаче чувстваше, че има право да гледа на света мрачно.

— Този дъжд може да намали с десет процента посещаемостта на твоята малка демонстрация.

— Е, и? — безгрижно сви рамене той, докато шофьорът отби в паркинга на търговския център.

Това, от което тя в момента най-малко имаше нужда, бе нехайното му съгласие.

— Карло, целта на всичко това е рекламата.

Той я потупа по ръката.

— Ти мислиш само за цифри. Вместо това би трябвало да мислиш за „паста кон песто“. След няколко часа всички други ще правят само това.

— Аз не мисля за храната по същия начин, както ти — измърмори Джулиет. Още я изненадваше с каква любов бе приготвил първото лингуини в шест сутринта, после два часа по-късно второто за пред камерата. И двете блюда бяха изключителни примери за най-изискана италианска кухня. Карло приличаше повече на филмова звезда в отпуск, отколкото на майстор-готвач. Точно това бе образът, който тя искаше да създаде. Участието му в сутрешното предаване бе блестящо. Това я караше да чувства само по-голям песимизъм за останалата част на деня.

— Трудно е изобщо да се мисли за храна при този график.

— Това е защото сутринта не яде.

— За мен не са подходящи лингуини за закуска.

— Моите лингуини винаги са подходящи.

Джулиет изсумтя тихо и излезе от таксито в дъжда. Въпреки че се втурна към вратата, той стигна преди нея и я отвори.

— Благодаря — вътре прокара ръка през косите си и се замисли кога ли ще успее да изпие още една чашка кафе. — Още два часа няма нужда да правиш нищо — но определено щеше да й се пречка, докато уреждаше нещата на третия етаж.

— Значи ще се помотая. — Карло се огледа с ръце в джобовете. Като за късмет, още с влизането си се бяха озовали в отдела за бельо. — Намирам вашите американски базари прекрасни.

— Не се и съмнявам — отвърна тя сухо, докато той пипаше дантелата на една прозрачна блузка. — Ако искаш, можеш първо да се качиш горе с мен.

— Не, не — една продавачка с лице, което предразполагаше към втори поглед, му се усмихваше лъчезарно. — Мисля, че просто ще поогледам да видя какво предлагат вашите магазини — Карло отвърна на усмивката — Засега съм очарован.

Джулиет наблюдаваше размяната на безмълвни послания и се опитваше да не скърца със зъби.

— Добре тогава, само да не забравиш…

— Да бъда на третия етаж в единадесет и четиридесет и пет — довърши той и по своя приятелски начин я целуна по челото. Тя се зачуди как може да я докосва като братовчед и да я кара да си мисли за любовник. — Повярвай ми, Джулиет, нищо, което ми казваш, не се забравя — хвана ръката й и плъзна пръст по нея. Това определено не бе докосване на братовчед. — Ще ти купя подарък.

— Не е необходимо.

— За мен ще бъде удоволствие. Нещата, които са необходими, рядко доставят удоволствие.

Тя освободи ръката си, като се помъчи да не се задълбочава върху удоволствията, които би могъл да й предложи.

— Моля те, ела не по-късно от единадесет и четиридесет и пет.

— Усещането за момента, мио аморе, е нещо, в което съм ненадминат.

Обзалагам се, помисли Джулиет и се насочи към асансьора. Можеше да се обзаложи на едноседмичната си заплата и че Карло вече флиртуваше с продавачката на бельо.

На третия етаж й трябваха само десет минути, за да забрави за склонността на Карло да ухажва всяко същество от женски пол.

Малката секретарка с пискливия глас още движеше нещата, докато нейният шеф продължаваше борбата си с грипа. Тя бе млада, нахакано хубава и също толкова устата. Освен това от нея нищичко не можеше да се разбере.

— Елзи — започна Джулиет, понеже бе още достатъчно рано, за да чувства някакъв оптимизъм, — на господин Франкони ще му трябва място за работа в кухненския раздел. Всичко готово ли е?

— О, да. — Елзи я възнагради със зъбата дружелюбна усмивка. — От спортните стоки ще ми дадат една хубава сгъваема маса.

Дипломацията, напомни си Джулиет, бе едно от най-важните правила във връзките с обществеността.

— Боя се, че ще ни трябва нещо по-стабилно. Може би един плот, където господин Франкони да може да приготвя своето блюдо, обърнат към аудиторията. Бяхме говорили за това с вашия началник.

— О, това ли имаше предвид той? — за момент Елзи изглеждаше объркана, после засия. Джулиет започна да мисли мрачни неща за слънчева Калифорния. — Ами защо не?

— Защо не — съгласи се Джулиет. — Решихме блюдото, което господин Франкони ще приготви, да е възможно най-просто. Имате ли всички изброени съставки?

— О, да. Звучи много вкусно. Знаете ли, аз съм вегетарианка.

Разбира се, че ще е вегетарианка, помисли Джулиет. Сигурно киселото мляко бе гвоздеят на хранителната й програма за деня.

— Елзи, извинете, че ви припирам, ала наистина трябва колкото може по-бързо да подготвя нещата.

— О, разбира се — Елзи се усмихна с равните си зъби. — Какво искате да знаете?

Джулиет произнесе наум една молитва.

— Колко зле е господин Франсис? — попита тя, като си мислеше за уравновесения делови мъж, с когото се бе разбрала.

— Просто ужасно — Елзи отметна назад калифорнийски русата си права коса. — В болнични е до края на седмицата.

Значи оттам не можеше да се очаква помощ. Приела неизбежното, Джулиет погледна към Елзи със своя сериозен поглед.

— Добре, докъде сте стигнали с приготовленията?

— Ами, взели сме от домашните потреби нов миксер и няколко наистина чудесни купи.

Джулиет почти се успокои.

— Прекрасно. А кухненска печка?

Елзи се усмихна:

— Печка?

— Печка, която е нужна на господин Франкони, за да приготви спагетите. Има я в списъка.

— О! За нея ще ни трябва ток, нали?

— Да — Джулиет сплете пръсти, за да не ги свие в юмруци. — Ще ни трябва. И за миксера също.

— Сигурно ще трябва да проверя при техниците.

— Сигурно — дипломация и такт, напомни си Джулиет, макар че пръстите я сърбяха да извият врата на Елзи. — Може аз просто да отида до кухненския отдел и да видя какво най-добре ще му свърши работа.

— Страхотно. Може направо оттам да даде и интервюто.

Джулиет бе направила две крачки, преди да спре и да се обърне.

— Интервю?

— За кулинарната редакторка на „Сън“. Тя ще дойде в единайсет и половина.

Спокойна и овладяна, Джулиет извади разписанието за Сан Диего и го прегледа, макар да го знаеше наизуст дума по дума.

— Струва ми се, че тук го няма записано.

— Появи се в последната минута. Звънях в хотела ви в девет, но вече бяхте тръгнали.

— Разбирам — трябваше ли да очаква Елзи да се обади в телевизионното студио и да остави съобщение? Не, сигурно не. Примирено погледна часовника си. Ако започнеше незабавно, можеше да успее. Просто щеше да се наложи Карло да бъде извикан по уредбата.

— Как мога да се свържа с управителя на търговския център?

— О, можете да позвъните от моя кабинет. Мога ли да ви помогна с нещо?

Джулиет помисли и отхвърли няколко неща. Нито едно от тях не бе любезно.

— Бих искала едно кафе, с две лъжички захар.

Запретна ръкави и се зае за работа.

Към единадесет часа бе уредила плота, печката и продуктите, които Карло бе поръчал. Достатъчни й бяха само едно телефонно обаждане и малко финес, за да получи от цветарския магазин в търговския център два букета.

Когато Карло влезе, тя допиваше третото си кафе и обмисляше въпроса за четвъртото.

— Слава Богу — пресуши пластмасовата чашка. — Вече мислех, че ще трябва да изпратя издирвателна група.

— Издирвателна група? — той лениво започна да оглежда кухненските прибори. — Дойдох, щом чух да ме викат по уредбата.

— Викаха те пет пъти през последния час.

— Така ли? — усмихна й се Карло. Косите й бяха започнали да се измъкват от стегнатия кок. Самият Карло сякаш бе слязъл от корицата на списание за мъжка мода. — Току-що за пръв път чух да ме викат. Обаче прекарах известно време в най-фантастичния музикален магазин. Такива говорители! Квадрофонни.

— Много хубаво — Джулиет прокара ръка през вече разрошената си коса.

— Някакъв проблем ли има?

— Проблемът се нарича Елзи. На шест пъти едва не я убих. Ако още веднъж ми се усмихне, може и да го направя — тя махна с ръка. Нямаше време за фантазии, колкото и да бяха приятни. — Изглежда нещата тук са малко неорганизирани.

— Ала ти си се погрижила да ги оправиш — той се наведе да огледа печката, както един шофьор би оглеждал колата си преди рали. — Отлично.

— Трябва да си доволен, че имаш ток, вместо въображение — измърмори Джулиет. — В единадесет и тридесет имаш интервю с една кулинарна редакторка, Марджъри Баристър от „Сън“.

Карло само размърда рамене и се вгледа в миксера.

— Добре.

— Ако знаех, че ще дойде, щях да купя един вестник, за да видим нейната колонка и да оценим стила й. А сега…

— Нон импортанте. Прекалено много се тревожиш, Джулиет.

Би могла да го целуне. Чисто от благодарност, но би могла да го целуне. Реши, че няма да е разумно и вместо това му се усмихна:

— Харесва ми твоят начин на мислене, Карло. След като през последния час съм се разправяла с глупостта, ненормалността и непоносимостта, голямо облекчение е някой да се справя без проблеми с нещата.

— Франкони винаги се справя без проблеми.

Тя понечи да се отпусне за пет минути в един фотьойл.

— Дио! Каква е тази шега? — Джулиет отново стана и се взря в малката консервна кутийка, която той държеше в ръка. — Кой иска да саботира моите спагети?

— Да саботира ли? — да не би да бе намерил в консервата бомба? — За какво говориш?

— За това! — Карло размаха кутията срещу нея. — Какво според теб е това?

— Босилек — отвърна тя малко неуверено, като вдигна поглед и улови тъмния яростен блясък в очите му. — Има го в твоя списък.

— Босилек! — последва порой от думи на италиански. — И ти смееш да наречеш това босилек?!

Успокой се, напомни си Джулиет. Това бе част от работата.

— Карло, на консервата пише босилек.

— На консервата… — той каза нещо кратко и грубо и пъхна кутията в ръката й. — Къде в твоите умни бележки пише, че Франкони използва босилек от консерва?

— Там просто пише босилек — процеди през зъби тя. — Б-о-с-и-л-е-к.

— Пресен. В прословутия си списък ще видиш, че пише пресен. Аччиденти! Само един простак може да сложи босилек от консерва в „паста кон песто“. Аз приличам ли ти на простак?

Не искаше да му каже на какво прилича. По-късно можеше тайничко да си признае, че гневът му бе много ефектен. Див и пресилен, ала ефектен.

— Карло, разбирам, че нещата не са толкова идеални, колкото и на двамата би ни се искало, но…

— На мен не ми трябва да са идеални — сопна й се той. — Ако се налага, мога да готвя и в шахтата на канализацията, ала не и без необходимите съставки.

Джулиет преглътна — макар и трудно — гордостта си, собствения си гняв и мнението си. Оставаха само петнадесет минути до интервюто.

— Извинявай, Карло. Ако можем да стигнем до компромис…

— Компромис? — думата прозвуча като гнусотия и тя разбра, че бе загубила битката. — Би ли поискала от Пикасо компромис с рисуването?

Джулиет пъхна консервата в джоба си.

— Колко пресен босилек ти трябва?

— Сто грама.

— Ще го имаш. Нещо друго?

— Хаванче и чукало, мраморни.

Тя погледна часовника си. Имаше четиридесет и пет минути.

— Добре. Ако проведеш интервюто направо оттук, аз ще имам грижата за това и ще сме готови за демонстрацията по обед — бързо се помоли наум в близките петнадесет километра да имаше гастроном. — Не забравяй да споменеш заглавието на книгата и следващата спирка от нашето турне. В Портланд ще посетим следващия магазин от веригата „Галегър“, така че с добре да направиш връзката. Ето — бръкна в чантата си и извади голяма снимка. — Вземи тази рекламна снимка за теб, ако дотогава не се върна. Елзи не спомена нищо за фотограф.

— Иска ти се да накълцаш на парчета тази фукла — забеляза той, като видя как Джулиет съвсем непрофесионално ругае под носа си.

— Можеш да се обзаложиш, че ми се иска — тя отново разрови из чантата си. — Вземи един екземпляр от книгата. Ако има нужда, можеш да я дадеш на журналистката.

— Ще се оправя с журналистката — съобщи й Карло спокойно. — Ти се оправи с босилека.

Изглежда Джулиет имаше късмет, защото се наложи да проведе само три телефонни разговора, докато намери магазин, в който имаше каквото й трябва. Припряното пътуване през мокрещия дъжд не подобри настроението й, както и цената на мраморното хаванче. Още един поглед към часовника й напомни, че няма време да се поддава на настроението си. Изтича обратно към чакащото такси, понесла това, което смяташе за ексцентричност на Карло.

Точно в дванадесет без десет, мокра до кости, тя се изкатери до третия етаж на „Галегър“. Първото, което видя, бе Карло, който, разположен удобно в уютен плетен стол, се смееше с пълничка хубава жена на средна възраст с бележник и химикалка. Изглеждаше енергичен, приветлив и най-вече сух. Джулиет се замисли какво би станало, ако забиеше чукалото в ухото му.

— А, Джулиет… — той се изправи, самото въплъщение на доброто настроение. — Трябва да се запознаеш с Марджъри. Тя казва, че е яла моите спагети в ресторанта ми в Рим.

— И се влюбих във всяка греховна хапка. Много ми е приятно. Вие трябва да сте Джулиет Трент, с която Карло толкова се хвалеше.

Хвалеше се? Не, нямаше да й стане приятно. Но Джулиет все пак остави чантата си на масата и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Надявам се, че можете да останете за демонстрацията.

— Не бих я пропуснала. Нито пък да опитам спагетите на Франкони.

Джулиет изпита известно облекчение. Нещо можеше да се спаси от катастрофата. Ако не се лъжеше, Карло бе на път да бъде прославен във възторжено хвалебствие.

Той вече вадеше малкото пликче с босилек от чантата.

— Прекрасно — заяви, след като го подуши. — Да, да, това е отлично — претегли на ръка хаванчето. — Ще видиш, че на нашата малка сцена вече се събира тълпа — съобщи безгрижно на Джулиет. — Затова се преместихме тук да поговорим. Знаехме, че щом слезеш от асансьора, ще ни видиш.

— Много хубаво — и двамата се бяха справили успешно, реши тя. Най-добре бе да е доволна от това. Един бърз поглед й показа, че Елзи бе заета да си бъбри с малка група хора. За нея нямаше никакви проблеми на света, помисли злобно. Е, вече се бе примирила с това. Пет минути в съблекалнята за някои дребни поправки, изчисли Джулиет, и всичко щеше да се вмести в графика.

— Вече имаш ли всичко, което ти трябва, Карло?

Той долови нотката на раздразнение, хвана я за ръката и се усмихна лъчезарно:

— Грациа, кара миа. Ти си чудесна.

Може би й се искаше да изсумти, ала тя отвърна на усмивката.

— Просто си върша работата. Имаш още няколко минути, преди да започнем. Ако ме извиниш, имам да свърша някои неща и веднага се връщам.

Отдалечи се с бодра, изпълнена с достойнство походка, докато се скри от погледа му, после се втурна лудешки към съблекалнята, като измъкна в движение четката си.

— Какво ти казах? — Карло претегли на ръка пликчето с босилек. — Джулиет е фантастична.

— И доста хубава — съгласи се Марджъри. — Дори когато е мокра и ядосана.

Той със смях се наведе напред и хвана двете й ръце. Беше от мъжете, които винаги докосваха.

— Ти си схватлива жена. Знаех си, че ми харесваш.

Тя се засмя и за момент се почувства с двадесет години по-млада. И с десет килограма по-лека. Карло имаше този талант и щедро го раздаваше.

— Още един последен въпрос, Карло, преди твоята фантастична госпожица Трент да те отмъкне. Случва ли се още да отлетиш за Кайро или Кан, за да приготвиш едно от твоите блюда за клиент ценител или за умопобъркващ хонорар?

— По едно време това бе редовна практика — той за момент замълча, спомняйки си първите години на своя успех. Тогава имаше луди, бляскави пътувания до една или друга страна, за да приготви фетучини за някой принц или канелони за финансов магнат. После откри своя ресторант и разбра, че стабилната приемственост на неговото собствено място бе много по-приятна от блясъка на едно-единствено блюдо. — От време на време все още предприемам такива пътувания. Преди два месеца граф Лекуин имаше рожден ден. Той ми е стар клиент и стар приятел и обича моите спагети. Но моят ресторант ми носи по-голямо удовлетворение — през ума му мина една мисъл и я погледна шеговито: — Може би се установявам на едно място?

— Жалко, че не си решил да се установиш в Щатите. — Марджъри затвори бележника си. — Гарантирам ти, че ако отвориш ресторант „Франкони“ тук, в Сан Диего, от цялата страна ще пристига клиентела.

Карло възприе идеята, претегли я, както бе претеглил босилека и я прибра в едно ъгълче на съзнанието си.

— Интересна мисъл.

— И очарователно интервю. Благодаря ти — стана й приятно, че той се изправи заедно с нея и я хвана за ръката. Тя бе закоравяла откровена феминистка и оценяваше искрените обноски и искрения чар. — Очаквам с нетърпение вкуса на твоите спагети. Просто ще се измъкна и ще се опитам да си намеря хубаво място. Ето, идва твоята госпожица Трент.

Марджъри никога не се бе смятала за особено романтична, ала винаги бе вярвала, че където има дим, има и огън. Тя видя как Карло обърна глава, видя промяната в очите му и лекото трепване на устните му. Наистина имаше огън, помисли. От пет метра се усещаше горещината.

С помощта на четката си и сешоара за ръце Джулиет бе успяла да направи нещо с косата си. Едно докосване тук, едно потупване там, и гримът й отново бе както трябва. Преметнала шлифера през ръката си, тя изглеждаше делова и овладяна. Бе готова да признае, че бе изпила едно кафе повече, отколкото трябва.

— Добре ли мина интервюто ти?

— Да — той забеляза и одобри, че си бе направила труда да освежи аромата си. — Идеално.

— Добре. После ще ми разкажеш. Сега да започваме.

— След минутка — Карло бръкна в джоба си. — Нали ти казах, че ще ти купя подарък.

В нея изпърха изненадано удоволствие, което се опита да не забележи. Просто бе уморена от кафето.

— Карло, казах ти да не го правиш. Нямаме време…

— Винаги има време — той сам отвори кутийката и извади малкото златно сърце с пронизваща го стрела от диаманти. Джулиет бе очаквала нещо от сорта на кутия шоколадови бонбони.

— О, аз… — думите бяха нейната професия, но сега просто не й достигаха. — Карло, наистина, не можеш да…

— Никога не казвай на Франкони, че не може — измърмори той и се зае да го закопчава на ревера й. Направи го сръчно, без да се суети. В края на краищата, беше свикнал. — Помислих, че е много нежно, много елегантно. Значи ще ти отива — присви очи, отдръпна се и кимна: — Да, сигурен бях, че ще ти отива.

Не бе възможно да си спомни за трескавото търсене на пресен босилек, когато й се усмихваше по този начин. Едва успяваше да си спомни и колко се бе вбесила от неподготвената демонстрация. Инстинктивно вдигна ръка и плъзна пръст по карфицата.

— Прекрасна е — устните й трепнаха, неволно, сладко и Карло помисли, че това се случва рядко. — Благодаря ти.

Той не можеше да преброи и дори да си спомни подаръците, които бе правил, нито различните начини, по които му бяха благодарили. Ала кой знае защо, вече бе сигурен, че тази благодарност нямаше да я забрави.

— Прего.

— А, госпожице Трент?

Тя се обърна и видя, че Елзи я гледаше. С подарък или без подарък, стисна зъби.

— Да, Елзи. Още не съм ви запознала с господин Франкони.

— Елзи ми показа пътя от кабинета към теб, когато ме повикаха по уредбата — обясни Карло, като искрено се наслаждаваше на нейното раздразнение.

— Да — Елзи го възнагради със своята победоносна усмивка. — Мисля, че вашата готварска книга изглежда направо супер, господин Франкони. Всички си умират да ви видят как готвите нещо — тя отвори малък бележник с маргаритки на корицата. — Помислих си, че можете да ми продиктувате какво ще е то, за да им кажа, като ви представям.

— Елзи, аз имам всичко — чарът и дипломацията на Джулиет успяха да прикрият решителното избутване навън през вратата. — Защо да не представя аз господин Франкони?

— Страхотно! — тя засия. Джулиет не се сети за друга дума, с която да го назове. — Така ще е много по-лесно.

— Да започваме. Карло, ако застанеш зад онези рафтове, аз ще отида да направя съобщението — без да чака съгласие, тя взе босилека и хаванчето и тръгна към плота, който бе приготвила. С най-естествено движение остави на него нещата и се обърна към аудиторията. Триста, прецени бързо. Може би дори повече. Не бе лошо като за дъждовен ден в универсален магазин.

— Добър ден — гласът й бе приятен и добре поставен. В относително малката зала нямаше нужда от микрофон. Слава Богу, защото Елзи бе претупала и тази дребна подробност. — Искам да благодаря на всички вас, че сте дошли, и на „Галегър“, че ни предостави такива прекрасни условия за демонстрацията.

На няколко метра от нея Карло се бе облегнал на рафта и я наблюдаваше. Тя бе, както бе казал на журналистката, фантастична. Никой не би предположил, че бе на крака от изгрев-слънце.

— Ние всички обичаме да ядем — това предизвика сподавения смях, който бе очаквала. — Но един експерт ми каза, че яденето е нещо повече от основна жизнена необходимост, то е преживяване. Не всички ние обичаме да готвим, ала същият този експерт ми каза, че готвенето е и изкуство, и магия. Днес следобед експертът Карло Франкони ще сподели с вас изкуството, магията и преживяването.

Джулиет сама даде тон на ръкоплясканията, но публиката веднага ги поде. Карло излезе напред и тя отстъпи. Сцената бе негова.

— Щастлив е този мъж — подзе той, — който има възможността да готви за толкова много красиви жени. Някоя от вас има ли съпруг? — чуха се смехове и започнаха да се вдигат ръце. — А, добре — Карло сви рамене съвсем по европейски. — Тогава съм съгласен да готвя.

Джулиет знаеше, че той бе избрал това ястие, защото изискваше малко време за приготвяне. Ала след първите пет минути бе сигурна, че никой от публиката не би възразил, ако бе избрал нещо, което отнемаше часове. Още не бе убедена, че готвенето бе магия, но бе сигурна, че Карло бе магьосник.

Ръцете му бяха сръчни и уверени като на хирург, думите му плавни като на политик. Тя го гледаше как отмерва, стърже, кълца и усети, че се забавлява не по-малко, отколкото на едноактна пиеса.

Една жена се осмели да зададе въпрос и той отприщи още десетки. Джулиет нямаше нужда да се тревожи, че шумът и разговорите ще го смущават. Карло очевидно живееше от общуването. Не просто си вършеше работата или изпълняваше задълженията си, реши тя. На него това му доставяше удоволствие.

Той извика една жена при себе си и започна да се шегува, че всички истински велики майстор-готвачи имат нужда и от вдъхновение, и от помощ. Поръча й да разбърква спагетите и демонстративно хвана ръката й, за да й покаже как да ги бърка, като по този начин несъмнено продаде още десетина книги. Джулиет не успя да сдържи усмивката си. Бе го направил заради забавлението, не заради продажбите. Той самият бе забавен, осъзна тя, макар че наистина приемаше босилека прекалено на сериозно. Бе сладък. Несъзнателно се заигра със златото и диамантите на ревера си. Необикновено внимателен и необикновено взискателен. Просто необикновен.

Докато го гледаше как се смее с публиката, нещо в нея започна да се разтопява. Джулиет въздъхна замечтано. Имаше някои мъже, които караха жената, дори практичната жена, да мечтае.

Една от зрителките се наведе към съседката си:

— Боже мой, той е най-сексапилният мъж, когото някога съм виждала. Може да накара десет любовници търпеливо да чакат.

Джулиет се усети и отпусна ръка. Да, Карло можеше да накара десет любовници търпеливо да чакат. Бе сигурна, че можеше. Решително пъхна ръце в джобовете на полата си. Не трябваше да забравя, че самата тя насърчаваше този образ за пред публиката, дори го експлоатираше. Не трябваше да забравя, че самият Карло й бе казал, че не му трябва образ.

Ако започнеше да вярва и на половината от нещата, които й говореше, можеше просто да се озове сред търпеливо чакащите. Самата мисъл за това бе достатъчна, за да спре разтопяването. Чакането не се вписваше в нейния график.

След като и последната хапка спагети бе изядена и бе поговорено и с последната почитателка, Карло си позволи да помисли за удоволствието да седне с чаша студено вино.

Джулиет вече бе взела сакото му.

— Добре, Карло — похвали го тя и му подаде сакото. — Можеш да напуснеш Калифорния с удовлетворението от съкрушителния си успех.

Той взе от нея шлифера й, преди сама да си го бе облякла.

— Летището.

Джулиет се засмя на тона му. Разбираше го.

— По пътя ще вземем багажа си от гардероба на хотела. Погледни го по този начин. Ако искаш, можеш да се облегнеш и да спиш през целия път до Портланд.

В тази мисъл имаше известна привлекателност. Спуснаха се на първия етаж и излязоха през западния вход, където бе поръчала на таксито да чака. То наистина бе там и тя бързо въздъхна от облекчение.

— Рано ли ще стигнем в Портланд?

— В седем — дъждът плющеше по предното стъкло на таксито. Джулиет си каза да се отпусне. Самолетите всеки ден безопасно излитаха в дъжд. — Ще участваш в „Интересни хора“, ала чак в девет и половина. Това значи, че ще можем да закусим в приличен час и да прегледаме графика — бързо и делово тя провери списъка си за Сан Диего и отбеляза, че всичко бе изпълнено. Имаше време и за един бърз предварителен поглед към разписанието за Портланд, преди таксито да спре пред хотела. — Чакайте тук — нареди на шофьора и Карло. Излезе от колата и понеже бяха спрели наблизо, за седем минути успя да достави куфарите до багажника. Карло знаеше, защото го забавляваше да й мери времето.

— Ти също можеш да спиш през целия път до Портланд.

Джулиет се настани до него.

— Не, аз трябва да свърша малко работа. Хубавото на самолетите им е, че мога да си представям как съм в своя кабинет и да забравя, че съм на хиляда метри над земята.

— Не знаех, че летенето те притеснява.

— Само докато съм във въздуха — тя се облегна назад и затвори очи с намерението за момент да се отпусне. Следващото, което усети, бе, че я будят с целувка. Загубила ориентация, въздъхна и обви ръце около врата на Карло. Бе толкова успокояващо, толкова сладко. И в следващия момент топлината започна да се надига.

— Кара… — бе го изненадала, но това му бе доставило особено удоволствие. — Колко жалко, че трябва да те събудя.

— Хм? — когато отвори очи, лицето му бе близо, устните й все още топли, сърцето й все още бумтеше. Джулиет отскочи назад и несръчно се опита да отвори вратата. — Това беше неволно.

— Съвсем вярно — той спокойно излезе в дъжда. — Обаче е показателно. Вече платих на шофьора — продължи Карло, когато тя понечи да бръкне в чантата си. — Багажът е даден, качваме се на самолета от изход номер пет — хвана я за ръката, нарами големия си кожен куфар и я поведе към терминала.

— Нямаше нужда да се занимаваш с всичко това — Джулиет би издърпала ръката си, ако имаше сили. Или поне така си каза. — Причината да съм тук е…

— Да рекламираш моята книга — довърши той безгрижно. — Ако това те кара да се чувстваш по-добре, правил съм го и когато пътувах с твоя предшественик.

От самия факт, че това наистина я караше да се чувства по-добре, тя се почувства и глупаво.

— Много съм ти благодарна, Карло. Не че имам нещо против да ми помогнеш, просто не съм свикнала. Би се изненадал, ако знаеше колко много автори по време на турне са или напълно безпомощни, или изобщо не ги интересува.

— Би се изненадала, ако знаеше колко майстор-готвачи са или темпераментни, или груби.

Джулиет си спомни за босилека и се засмя:

— Не!

— О, да — и макар че бе разчел идеално мислите й, тонът му остана сериозен: — Винаги избухват, псуват, хвърлят разни неща. Това е създало на всички ни лоша репутация. Ето, викат ни. Дано само да имат прилично бордо.

Тя потисна прозявката си и тръгна с него.

— Ще ми трябва бордната ми карта, Карло.

— В мен е — показа и двете карти на стюардесата и избута Джулиет напред. — До прозореца ли искаш, или до пътеката?

— Трябва да видя къде съм.

— Имаме 2А и 2В. Избери си.

Някой мина покрай нея и силно я блъсна. Стори й се, че това вече го бе преживяла.

— Карло, аз съм във втора класа, така че…

— Не, билетите ти са сменени. Седни до прозореца.

Преди да бе успяла да възрази, той я напъха в креслото и се отпусна до нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че билетите ми са сменени? Карло, аз трябва да отида отзад, преди да са ми направили сцена.

— Твоето място е тук — подаде й бордната карта и протегна дългите си крака. — Дио, какво облекчение.

Тя намръщено се вгледа в картата. 2А.

— Не разбирам как са могли да допуснат такава грешка. По-добре веднага да я оправя.

— Няма никаква грешка. Трябва да закопчаеш колана си — посъветва я той, после сам го направи. — Смених билетите ти за остатъка от турнето.

Джулиет протегна ръка да освободи закопчалката.

— Ти… Но ти не можеш!

— Казах ти, не казвай на Франкони, че не може — доволен от нейния колан, той се зае със своя. — Ти работиш колкото и аз. Защо трябва да пътуваш във втора класа?

— Защото на мен ми плащат да работя. Карло, пусни ме да оправя това, преди да излетим.

— Не — за пръв път гласът му бе груб и нетърпящ възражения. — Предпочитам твоята компания пред някой непознат или празно място. — Когато обърна глава, очите му бяха като гласа му. — Искам те тук. Остави.

Тя отвори уста и пак я затвори. Професионално, накъдето и да тръгнеше, щеше да стъпи накриво. От нея се очакваше да удовлетворява неговите нужди и желания в границите на разумното. В личен план бе разчитала на дистанция, поне по време на пътуването, за да запази равновесието си. С Карло би й помогнала дори малка дистанция.

Той бе мил, знаеше го. Внимателен. Ала освен това бе упорит. Винаги имаше дипломатичен начин да се справи с такива неща.

Джулиет му се усмихна търпеливо:

— Карло…

Той я спря, като просто затвори устни върху нейните — спокойно, настойчиво и неустоимо. Задържа я така за момент. Едната му ръка бе върху бузата й, другата върху замръзналите пръсти в скута й. Тя почувства как подът се накланя и й се завива свят.

Излитаме, помисля замаяно, но знаеше, че самолетът не се е отделил от земята.

Езикът му докосна нейния, бързо и закачливо. После останаха само устните му. Карло разроши косите й и се облегна назад.

— Сега поспи малко — посъветва я дружелюбно. — Това не е мястото, което бих избрал, за да те съблазня.

Понякога, реши Джулиет, мълчанието бе най-добрата политика. Без да каже дума, тя затвори очи и заспа.