Нора Робъртс
Въртележка на любовта (3)

Трета глава

Багажът им бе събран и натоварен в лимузината. За всеки случай Карло в последния момент се върна да провери дали не бе забранил нещо. Джулиет и досега си спомняше пътуването с един автор на криминални романи, който осем пъти си забрави четката за зъби в турне през осем града. Една бърза проверка бе по-лесна, отколкото среднощното търсене на отворен магазин.

Разплащането в хотела мина бързо и без обичайните засечки в последната минута. За нейно облекчение, сметката за допълнителните услуги за стаята на Карло бе малка и разумна. Пътните й пари можеше и да стигнат. С минимум проблеми напуснаха Уилшир. Тя можеше само да се надява, че на летището и в хотела в Сан Франциско щяха да минат също толкова леко.

Не й се искаше да мисли за „Симпсън шоу“.

Нямаше нужда да му чете лекции. Знаеше, че Карло бе прекарал достатъчно време в Щатите, за да разбира колко бе важна кратката демонстрация на правилния начин за приготвяне на мус „тортони“ и десетте минути в ефир. От петнадесет години това бе най-известното нощно шоу в страната. Боб Симпсън бе американска институция. Десет минути в неговото предаване можеха да покачат продажбите на една книга дори в най-отдалечените райони. Или да ги убият.

И, щастие неземно, помисли Джулиет с наново надигнало се вълнение, наистина изглеждаше впечатляващо да има „Симпсън шоу“ в маршрута си. Помоли се наум Карло да не пропилее този шанс.

 

 

Провери малкия фризер зад кулисите, за да е сигурна, че десертът, който Карло бе приготвил днес следобед, си бе на мястото и бе готов за показване. Той трябваше да се замразява в продължение на четири часа, така че за зрителите щяха да изиграят играта „преди и след“. Карло щеше да го направи на живо и след минути — хоп, щяха да покажат готовия десерт.

Макар че той вече бе уточнил с редактора и програмния директор цялата процедура и съставните й части, Джулиет отново ги прехвърли. Битата сметана се изстудяваше и досега никой от персонала не бе откраднал нито една от бадемовите сладки. Сухото шери, което Карло бе поискал, бе доставено и чакаше. Още никой не бе разпечатал бутилката, за да го опита.

Джулиет почти вярваше, че ако се наложеше, тя сама би забъркала фантастичния замразен десерт и можеше само да благодари на Бога, че нямаше да трябва да направи кулинарна демонстрация пред милиони телевизионни зрители.

Карло обаче сякаш не чувстваше никакво напрежение, помисли Джулиет, когато се разположиха в актьорската стая. Не, той вече се усмихваше широко на дребничката полуоблечена блондинка на дивана й предлагаше чаша кафе от автомата.

Кафе? Дори като за Холивуд човек трябваше да има доста развинтено въображение, за да нарече кафе съдържанието на кафеварката. Джулиет бе опитала глътка от течността, която приличаше на топла кал, и бе оставила чашката настрани.

Дребната блондинка очевидно бе новата любов на някой от популярните нощни водещи и се тресеше от нерви. Карло се разположи на дивана до нея и започна да й приказва, сякаш бяха стари приятели. Когато вратата на стаята отново се отвори, тя вече се заливаше от смях.

Самата актьорска стая беше бежова — бледо, непривлекателно бежово. И тясна. Климатичната инсталация работеше, но почти не се усещаше. Въпреки това Джулиет знаеше колко много от прочутите и почти прочутите са седели в тази скучна стая и са си гризали ноктите от нерви. Или бързо са отпивали от някоя плоска бутилка.

Карло бе сменил съмнителното кафе с чиста вода и се бе разположил удобно на дивана, преметнал една ръка през облегалката. Приличаше на човек, който се забавлява в собствения си дом. Джулиет си помисли, че е трябвало да пъхне в чантата си таблетки против киселини.

Тя се преструваше, че проверява отново графика, докато Карло очароваше изгряващата звезда, а на огромния цветен екран в отсрещния ъгъл на стаята течеше „Симпсън шоу“.

В този момент влезе маймуната. Джулиет вдигна поглед и видя премененото в смокинг шимпанзе. Дългата му ръка държеше висок слаб мъж с измъчени очи и нервна усмивка. Тя малко притеснено погледна към Карло. Той кимна на двамата новодошли и веднага насочи отново вниманието си към блондинката.

Докато Джулиет си казваше да се успокои, шимпанзето се ухили, отметна назад глава и произнесе дълга, гръмогласна реч.

Блондинката прихна, ала изглеждаше така, сякаш бе готова да скочи и да хукне, ако маймуната се приближи с още една стъпка, със смокинг или без смокинг.

— Дръж се прилично, Бъч — слабият мъж се прокашля и обходи с поглед стаята. — Бъч току-що миналата седмица завърши един филм — обясни той, без да се обръща специално към никого. — Чувства се малко неспокоен.

Обявиха името на блондинката и тя, разлюлявайки пайетите по себе си, се запъти към вратата. Карло с известно удовлетворение забеляза, че вече не бе толкова нервна, както когато седна до нея. Бъдещата звезда се обърна и го възнагради с една зъбата усмивка.

— Пожелай ми късмет, скъпи.

— Късмет.

За възмущение на Джулиет, блондинката му изпрати една въздушна целувка и изчезна. Слабият мъж сякаш видимо се отпусна.

— Това е голямо успокоение. От блондинките Бъч се превъзбужда.

— Разбирам… — Джулиет се замисли за собствената си коса. Можеше да се приеме за кестенява или руса, според желанието. Дано Бъч я смяташе за кестенява и невъзбуждаща.

— Но къде е лимонадата? — нервността на мъжа се върна с пълна сила. — Знаят, че Бъч иска лимонада, преди да излезе в ефир. Успокоява го.

Джулиет прехапа върха на езика си, за да не се изкиска. Карло и Бъч се гледаха с някакво толерантно разбиране.

— Изглежда ми достатъчно спокоен — осмели се да забележи Карло.

— Кълбо от нерви — възрази мъжът. — Няма да мога да го пусна пред камерата.

— Сигурно са забравили — усмихна се Джулиет, защото бе свикнала да успокоява паниката. — Може би трябва да питате някой от гардеробиерите.

— Така и ще направя. — Мъжът потупа Бъч по главата и излезе.

— Но… — Джулиет се надигна, после отново седна. Шимпанзето стоеше насред стаята, опряло ръце на пода. — Не съм сигурна, че трябваше да оставя този звяр.

— Бъч — поправи я Карло. — Мисля, че е съвсем безопасен — изпрати на шимпанзето една бърза усмивка. — Определено има отличен шивач.

Тя вдигна поглед. Шимпанзето се хилеше и намигаше.

— Тикове ли има — обърна се Джулиет към Карло, — или флиртува с мен?

— Флиртува, ако е мъжкар и има някакъв вкус — разсъди той. — А както вече казах, шивачът му е доста добър. Какво ще кажеш, Бъч? Харесва ли ти моята Джулиет?

Бъч отметна глава и издаде серия от звуци, които според Джулиет можеха да се приемат и като съгласие, и като несъгласие.

— Виждаш ли? Той оценява една красива жена.

Тя се засмя. Дали бе привлечен от звука, или просто реши, че бе време да предприеме нещо, ала Бъч се заклатушка към нея и, все още хилейки се, сложи ръка на голото й коляно. Този път бе сигурна, че й намигна.

— Никога не съм правил такива недвусмислени ходове при първо запознанство — забеляза Карло.

— Някои жени предпочитат прекия подход — Джулиет реши, че Бъч бе безопасен и му се усмихна. — Прилича ми на някого — погледна невинно към Карло. — Трябва да е заради тази подкупваща усмивка… — преди да бе успяла да довърши, Бъч скочи в скута й и обви дългата си ръка около нея. — Много е сладък — засмя се отново и се вгледа в лицето на шимпанзето. — Мисля, че има твоите очи.

— Ах, Джулиет, струва ми се, че трябва да…

— Макар че може би е по-интелигентен.

— О, сигурен съм, че е умен — Карло се изкашля в шепата си, докато гледаше пъргавите пръсти на маймуната. — Джулиет, би ли…

— Разбира се, че е умен, нали играе във филми — тя искрено се забавляваше. Шимпанзето се хилеше насреща й. — Гледала ли съм някой твой филм, Бъч?

— Не бих се изненадал, ако всичките са порно.

Джулиет почеса Бъч под брадичката.

— Колко грубо, Карло.

— Просто предположение — погледът му се плъзна по нея. — Кажи ми, Джулиет, чувстваш ли течение?

— Не, бих казала, че тук е прекалено топло. Горкото животно е навлечено с този смокинг — засмя се на Бъч и той щракна със зъби срещу нея.

— Джулиет, вярваш ли, че хората могат да разкриват своята индивидуалност с дрехите, които носят? Да изпращат сигнали, ако разбираш какво имам предвид.

— Хм? — тя объркано вдигна рамене и помогна на Бъч да си намести вратовръзката. — Предполагам, че да.

— Струва ми се много интересно, че носиш розово бельо под такава целомъдрена блуза.

— Моля?!

— Наблюдение, мио аморе — погледът му отново се плъзна надолу. — Просто наблюдение.

Без да помръдва, Джулиет раздвижи само главата си. За момент устата й остана отворена както блузата. Маймуната с умното лице и отличния шивач чевръсто бе разкопчала всичките й копчета.

Карло изгледа Бъч с възхищение.

— Трябва да го попитам как е усъвършенствал тази техника.

— Ах, ти…

— Не аз — той сложи ръка на сърцето си. — Аз съм невинен свидетел.

Тя рязко се изправи и шимпанзето падна на пода. Когато се пъхна в съседната гримьорна, чу смеха на двама мъжкари — единият шимпанзе, другият кучи син.

 

 

— Е, кара, шоуто мина добре. Не само че заглавието беше споменато три пъти, а и показаха книгата в хубав едър план. Моят мус „тортони“ беше истински триумф, а освен това харесаха и анекдота ми за готвенето на дълго, чувствено италианско ядене.

— Ти си направо цар на анекдотите — измърмори Джулиет.

— Аморе, маймуната се опита да те съблече, не аз — въздъхна самодоволно. Не си спомняше да бе изпитвал такава наслада от демонстрация… — Ако бях аз, щяхме да изпуснем цялото шоу.

— А ти непременно трябваше да разкажеш тази история в ефир, нали? — тя го изгледа студено и убийствено. — Знаеш ли колко милиони хора гледат това предаване?

— Историята беше чудесна — в сумрака на колата Джулиет видя блясъка в очите му. — Повечето милиони хора обичат хубавите истории.

— Всички, с които работя, са гледали това шоу — тя усети, че бе стиснала зъби и се насили да ги отпусне. — Ти не само просто… Просто седеше там и остави това сръчно създанийце почти да ме разсъблече, а после и го разпространи по националната телевизия.

— Мадонна, спомни си, че се опитах да те предупредя.

— Нищо такова не си спомням.

— Но ти беше толкова очарована от Бъч — продължи той. — Признавам, на мен самия ми беше трудно да не се очаровам — плъзна поглед по примерно закопчаната й блуза. — Имаш прелестна кожа, Джулиет. Може за момент да съм се смутил. Оставям себе си, един обикновен, слаб мъж, на твоята милост.

— Ох, млъкни — тя скръсти ръце и се загледа право пред себе си.

Не проговори чак докато шофьорът не спря пред летището. После измъкна пътната си чанта от багажника. Знаеше, че всеки път имаше опасност куфарът да се загуби — да го изпратят в Сан Хосе, вместо в Сан Диего — затова винаги носеше най-необходимите неща със себе си. Подаде билета си и билета на Карло, за да ги регистрират, докато тя се разплащаше с шофьора. Това я накара да се замисли за своя бюджет. Бе успяла да оправдае разноските за лимузини в Лос Анджелис, ала отсега нататък щяха да са таксита и коли под наем. Сбогом, блясък, помисли тъжно и прибра в джоба разписката. Здравей, действителност.

— Не, това аз ще го нося.

Обърна се и видя как Карло сочи към голямата кожена кутия.

— По-добре такова голямо нещо да се даде на багаж.

— Никога не давам на багаж оръдията си на труда. — Той метна на рамо пътната си чанта и вдигна кутията за дръжката.

— Както искаш — сви рамене Джулиет и мина с него през автоматичните врати. Налягаше я умора, усети тя, а не й се бе налагало да приготвя разни завързани десерти. Ако Карло бе човешко същество, би трябвало да е изтощен не по-малко от нея. Можеше да я дразни по безброй начини, но поне не се мусеше. Потисна въздишката си. — Имаме половин час, преди да ни повикат. Искаш ли едно питие?

Той й се усмихна приятелски:

— Примирие?

Джулиет неволно отвърна на усмивката.

— Не, питие.

— Добре.

Намериха тъмен, препълнен салон и си проправиха път към една свободна маса. Тя гледаше как Карло с мъка провира кутията си между хора и столове, докато накрая я остави под масата.

— Какво има вътре?

— Оръдия на труда — обясни той отново. — Ножове, добре подбрани по тегло, шпатули от неръждаема стомана с нужния размер и баланс. Собствените ми олио и оцет. И някои други неща от първа необходимост.

— Смяташ да влачиш олио и оцет през летищата от едното до другото крайбрежие? — Джулиет поклати глава и вдигна поглед към сервитьорката. — Водка и сок от грейпфрут.

— Бренди. Да — отговори Карло и отново насочи вниманието си към Джулиет, след като бе замаял сервитьорката с една бърза усмивка. — Защото на американския пазар няма продукти, които да се сравнят с моите — взе един фъстък от купичката на масата. — На никой пазар няма продукти, които да се сравнят с моите.

— Все пак можеше да ги дадеш на багаж — настоя тя. — В края на краищата, даваш ризите и вратовръзките си.

— Не доверявам оръдията си на труда на ръцете на носачите — лапна фъстъка. — Една риза лесно може да се смени, дори може да ти омръзне. Ала една отлична тел за разбиване е съвсем друго. Когато те науча да готвиш, ще разбереш.

— Ще ме научиш да готвя, когато прелетиш до Сан Диего без самолет. А сега, знаеш, че по „Добро утро, Сан Диего“ ще показваш как се правят лингуини с миден сос. Предаването започва в осем, така че ще трябва да бъдем в студиото в шест, за да подготвим нещата.

Според него единственото прилично готвене по това време на денонощието би било закуска с шампанско за двама.

— Защо американците държат да стават по тъмно, за да гледат телевизия?

— Ще организирам анкета и ще разбера — отвърна Джулиет разсеяно. — Междувременно ти ще приготвиш едно блюдо, което ще сложим настрани, както направихме тази вечер. В ефир ще покажеш всичките етапи на приготовлението, но, разбира се, няма да имаме достатъчно време, за да го довършиш. Затова ще ни трябва първото блюдо. А сега, добрата новина — усмихна се бързо на сервитьорката, която донесе напитките им. — В студиото е настъпило малко объркване, затова ще се наложи сами да си донесем продуктите. Трябва да ми дадеш списък какво ти трябва. Като те настаня в хотела, ще изтичам да ги взема. Би трябвало да има денонощни магазини.

Той прехвърли наум продуктите и подправките за своето блюдо от плоски спагети „лингуини кон вонголе бианке“. Наистина, на американския пазар някои от нещата можеше и да ги има, ала за щастие носеше нещичко и в кутията, която лежеше в краката му. Миденият сос бе негов специалитет, който в никакъв случай не можеше да се подценява.

— И среднощното пазаруване из магазините за хранителни стоки ли е част от работата на рекламния агент?

Тя му се усмихна. Карло реши, че това бе не само прекрасно, а бе и първият път, когато му се усмихва наистина.

— По време на турне всичко, което трябва да се свърши, е работа на рекламния агент. И така, ако ми изброиш продуктите, аз ще ги запиша.

— Не е необходимо — той завъртя в ръце брендито и отпи. — Аз ще дойда с теб.

— Ти трябва да се наспиш — Джулиет вече ровеше в чантата за химикалка. — Дори ако дремнеш в самолета, пак ще ти се съберат най-много пет часа сън.

— На теб също — подчерта Карло и когато тя понечи да възрази, вдигна вежди и я прекъсна по своя мълчалив начин. — Може да не се доверявам на един аматьор да ми избира мидите.

Джулиет го погледна, докато отпиваше. Може пък да бе кавалер, помисли тя. Въпреки репутацията му на женкар и прекомерната му суета, той бе един от рядко срещаните мъже, които знаеха как да бъдат внимателни с жените, без да се държат покровителствено с тях. Реши в края на краищата да му прости за Бъч.

— Допивай, Франкони — вдигна наздравица към него с почти приятелски жест. — Трябва да хващаме самолета.

— Салуте — и той вдигна чашата си.

Не спориха, докато не се качиха на самолета. Джулиет съвсем малко мърмори, докато му помагаше да намести невероятната си кутия под седалката.

— Полетът е кратък — тя погледна часовника си и изчисли, че пазаруването наистина щеше да остане за след полунощ. Щеше да се наложи сутринта да пие от противната бирена мая. — Ще се видим, когато кацнем.

Карло я хвана за ръката, преди да бе успяла да мине край него.

— Къде отиваш?

— На моето място.

— Не си ли тук? — посочи мястото до себе си.

— Не, аз съм втора класа — трябваше да се отмести, за да направи място на друг пътник да мине.

— Защо?

— Карло, задръстила съм пътеката.

— Защо си във втора класа?

Джулиет въздъхна като родител, поучаващ капризно дете:

— Защото един издател е повече от щастлив да се изхвърли с билет за първа класа за един автор на бестселъри или знаменитост. За рекламните агенти стилът е различен и той се нарича втора класа — някой я блъсна с куфар по бедрото. Сто на сто щеше да й стане синина. — А сега, ако ме пуснеш, ще престанат да ме удрят и ще мога да си седна.

— Първата класа е почти празна — посочи Карло. — Можеш да си доплатиш.

Тя успя да си издърпа ръката.

— Не разклащай системата, Франкони.

— Аз винаги разклащам системата — съобщи той, докато Джулиет вървеше по пътеката към мястото си. Да, наистина му харесваше начина, по който вървеше.

— Господин Франкони — една стюардеса му се усмихваше лъчезарно. — Мога ли да ви донеса нещо за пиене, след като излетим?

— Какво ви е бялото вино?

Тя му каза и Карло се настани на мястото си. Малко банално, помисли, ала не съвсем отвратително.

— Нали забелязахте младата жена, с която говорех. С коса с цвят на мед и с упорита брадичка.

Усмивката й остана сияеща и услужлива, макар според нея да бе безобразие, че той мислеше за друга жена.

— Разбира се, господин Франкони.

— Занесете й чаша вино от мен.

Джулиет би помислила, че й бе провървяло мястото й да е до пътеката, ако мъжът до нея вече не се бе проснал и не хъркаше. Пътуването не бе толкова бляскаво, помисли кисело и изхлузи обувките си. Не беше ли голям късмет, че още следващата вечер й предстоеше нов полет?

Не се оплаквай, Джулиет, напомни си тя. Когато имаш своя собствена агенция, ще можеш да изпращаш някой друг на тези досадни пътувания.

По време на излитането мъжът до нея хъркаше. Жената от другата страна на пътеката държеше в едната си ръка цигара, а в другата запалка и чакаше да изгасне надписът, забраняващ пушенето. Джулиет извади бележника си и започне да пише.

— Госпожице?

Тя потисна прозявката си и вдигна очи към стюардесата.

— Извинете, но не съм поръчвала напитки.

— От господин Франкони.

Джулиет прие виното и погледна към първата класа. Колко е подъл, помисли. Опитваше се да разбие защитата й, като се държеше мило. Затвори бележника и се облегна назад.

Успяваше.

Едва допи виното, докато кацнат, ала то я бе отпуснало. Дотолкова я бе отпуснало, усети тя, че единственото, което искаше, бе да намери една тъмна стая и едно меко легло. След час-два, обеща си Джулиет и взе чантичката и пътния сак.

Карло я чакаше в първата класа с една много млада и много хубава стюардеса. Никой от тях не изглеждаше ни най-малко изморен от пътуването.

— Ах, Джулиет, Дебора знае един прекрасен денонощен супермаркет, където можем да намерим всичко, което ни трябва.

Джулиет погледна към тъничката като върба брюнетка и успя да се усмихне.

— Колко удобно.

Той хвана ръката на стюардесата и, неизбежно според Джулиет, я целуна.

— Ариведерчи.

— Не си губиш времето, а? — изкоментира тя в момента, в който слязоха от самолета.

— Човек трябва да умее да се наслади на всеки преживян момент.

— Да ти дам един старомоден съвет — Джулиет намести сака на рамото си и се запъти към лентата с багажите. — Трябва да си го татуираш.

— Къде?

Тя не си направи труда да го погледне как се смее насреща й.

— Където ще изглежда най-добре, естествено.

Наложи се да чакат за багажа си по-дълго, отколкото би искала, и дотогава отпускащият ефект на виното бе напълно отшумял. Имаше да се върши работа. Тъй като му харесваше да я наблюдава в действие, Карло я остави да се справи сама.

Джулиет намери такси, даде бакшиш на носача и каза на шофьора името на хотела. Докато бързаше до Карло, улови усмивката му.

— Нещо смешно ли има?

— Толкова си експедитивна.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Аз никога не обиждам жена — каза го толкова просто, че тя бе сигурна, че е истина. За разлика от нея, той бе съвсем спокоен и не особено сънлив. — Ако това беше Рим, щяхме да отидем в някое тъмно малко кафе, да пием тежко червено вино и да слушаме американска музика.

Джулиет затвори своя прозорец, защото въздухът бе влажен и студен.

— Турнето да не разстройва нощния ти живот?

— Засега стимулиращата компания ми е приятна.

— Утре имаш да работиш до припадък.

Карло помисли за досегашния си живот и се усмихна. На девет години бе разпределял времето си между училището, миенето на чинии от вечеря и чистенето на кухни. На петнадесет бе сервирал в заведение и през свободното си време бе изучавал подправките и сосовете. В Париж бе съчетавал дългото тежко обучение с работата като помощник салонен управител. Дори сега неговият ресторант и клиентите го държаха зает по дванадесет часа на ден. Не целият му живот бе вписан в старателно напечатаната биография, която Джулиет носеше в чантата си.

— Нямам нищо против работата, стига да ме интересува. Мисля, че и ти си същата.

— Аз трябва да работя — поправи го тя. — Но е по-лесно, ако ти е приятно.

— По-добре се справяш, когато ти е приятно, и ти личи. Амбицията без определено удоволствие, Джулиет, е студена и когато се постигне, оставя един блудкав вкус.

— Ала аз съм амбициозна.

— О, да — той се обърна да я погледне и тя изпита вълнение, за което бе сигурна, че бе прекалено разумна, за да изпитва. — Но не си студена.

За момент Джулиет помисли, че би било по-добре да не е прав.

— Ето го хотелът — насочи вниманието си настрани, доволна, че трябваше да се заеме с подробностите. — Почакайте ни — нареди на шофьора. — Ще излезем веднага щом се регистрираме. Казаха ми, че има чудесен изглед към залива — влезе във фоайето с Карло, докато пиколото се занимаваше с багажа им. — Жалко, че няма да имаме време да му се насладим. Франкони и Трент — съобщи тя на служителката на рецепцията.

Фоайето бе тихо и празно. Ох, щастливците вече си спяха в леглата, помисли Джулиет и отметна един изплъзнал се кичур коса.

— Сутринта рано тръгваме и няма да можем да се върнем, така че внимавай да не забравиш нищо в стаята си.

— Ала ти, разбира се, все едно ще провериш.

Тя го погледна през рамо и подписа бланката.

— Просто част от обслужването — прибра ключа в джоба си. — Багажът може да се занесе направо горе — дискретно подаде на пиколото сгъната банкнота. — Ние с господин Франкони имаме малко работа.

— Да, госпожо.

— Харесва ми това в теб — за нейна изненада, Карло я хвана за ръка, докато излизаха навън.

— Кое?

— Твоята щедрост. Много хора биха се измъкнали, без да дадат бакшиш на момчето.

Джулиет сви рамене.

— Може би е лесно да си щедър, когато парите не са твои.

— Джулиет — той отвори вратата на чакащото такси и й направи знак да влезе. — Ти си достатъчно интелигентна. Не можеше ли… Как се казва… Да си спестиш бакшиша, а да пишеш разхода в отчета си?

— За пет долара не си заслужава да бъдеш нечестен.

— За нищо не си заслужава да бъдеш нечестен — Карло съобщи на шофьора адреса на супермаркета и се облегна назад. — Инстинктът ми казва, че ако се опиташ да излъжеш, наистина да излъжеш, езикът ти ще се върже.

— Господин Франкони, забравяте, че аз се занимавам с връзки с обществеността. Ако не умеех да лъжа, щях да остана без работа.

— Истинска лъжа — поправи я той.

— Не си ли противоречат тези думи?

— Може би си прекалено млада, за да познаваш разнообразието от лъжи и истини. А, виждаш ли, ето защо толкова ми харесва вашата страна — Карло се показа през прозореца, като видя големия осветен денонощен супермаркет. — Ако в Америка ти се приискат посред нощ сладки, купуваш посред нощ сладки. Толкова практично.

— За мен е удоволствие да услужа. Чакайте тук — каза тя на шофьора и слезе от отсрещната врата на Карло. — Надявам се, че знаеш какво ти трябва. Не ми се иска да стигна в студиото по изгрев-слънце и да трябва да бягам за черен пипер на зърна или нещо подобно.

— Франкони знае какво значи лингуини — обви ръка около рамото й и я привлече към себе си, докато влизаха в магазина. — Твоят първи урок, любов моя.

Първо я заведе в отдела за морски храни, където цъка с език, мърмори, отхвърля и избира, докато накрая се сдоби с нужното количество миди за две порции. Джулиет бе виждала как жени отделят толкова време и внимание на избора на годежен пръстен.

Тя буташе количката, докато той вървеше до нея и гледаше всичко. И пипаше. Консерви, кутии, бутилки — вземаше ги, оглеждаше ги и прокарваше дългите си художнически пръсти по етикетите, като четеше всичко до последната съставка. Джулиет с известно любопитство гледаше как диамантът му проблясва под флуоресцентната светлина.

— Чудно какво слагат в тези пакетирани боклуци — изкоментира Карло и остави поредната кутия обратно на щанда.

— Внимавай, Франкони, говориш за моята основна храна.

— Трябва да си болна.

— Пакетираните храни са освободили американката от кухнята.

— И са разрушили цяло поколение вкусови рецептори — той избираше подправките си внимателно и без бързане. Отвори три вида естрагон и ги подуши, преди да се спре на един от тях. — Казвам ти, Джулиет, възхищавам се от вашето американско удобство, от неговата практичност, но бих предпочел да пазарувам в Рим, където мога да вървя между рафтовете и да избирам зеленчуците направо от земята, рибата неправо от морето. Нищо не е консервирано, както и музиката.

Карло не пропусна нито един рафт, ала тя бе толкова очарована, че забрави умората си. Никога не бе виждала човек, който да пазарува като Карло Франкони. Все едно, че обикаляше из музей със студент по история на изкуството. Той прелетя покрай брашната, като се мръщеше на всеки пакет. Джулиет за момент се уплаши да не ги отвори, за да опита съдържанието им.

— Това добро ли е?

— Ами, майка ми винаги от него вземаше, но…

— Добре. Винаги вярвай на майката.

— Тя е ужасна готвачка.

Карло решително сложи пакета в кошницата.

— Тя е майка.

— Странни думи от устата на мъж, на когото нито една майка не може да вярва.

— Към майките изпитвам най-дълбоко уважение. И аз имам майка. А сега ни трябват чесън, гъби, чушки. Пресни.

Той вървеше между рафтовете със зеленчуци, пипаше, стискаше и душеше. Джулиет предпазливо се оглеждаше за продавачи и бе благодарна, че бяха дошли в полунощ, а не по пладне.

— Карло, наистина няма нужда да проверяваш всичко чак толкова внимателно.

— Ако не го проверявам, откъде ще знам кое най-добро? — бързо й се усмихна през рамо. — Казах ти, храната много прилича на жена. Те слагат в тази кутийка гъби и я затварят с етикет — с отвращение скъса бандерола, преди да бе успяла да го спре.

— Карло! Не можеш да го отвориш!

— Аз искам само това, което искам. Нали виждаш, някои са прекалено малки, прекалено мършави — търпеливо започна да вади гъбите, които не му вършеха работа.

— Значи ще изхвърлим това, което не ти харесва, когато стигнем в хотела. — Като дебнеше за нощния управител, тя започна да събира гъбите обратно в кутията. — Ако ти трябват, купи две кутии.

— Това е пилеене. Ти би ли си пиляла парите?

— Парите на издателя — бързо каза Джулиет и пъхна скъсаната кутия в кошницата. — Той ги пилее с удоволствие. Направо с възторг.

Карло спря за момент, после поклати глава:

— Не, не, не мога да го направя — ала когато понечи да бръкне в кошницата, Джулиет му препречи пътя.

— Карло, ако скъсаш още една кутия, ще ни арестуват.

— По-добре да отида в затвора, отколкото да купя гъби, които на сутринта няма да ми свършат работа.

Тя се засмя, но не отстъпи.

— Не, не е по-добре.

Преди да бе успяла да реагира, той прокара пръст по устните й.

— Тогава заради теб, ала е против убежденията ми.

— Грациа. Вече всичко ли имаш?

Погледът му също толкова бавно повтори линията, която бе описал пръстът му.

— Не.

— Добре, какво остава?

Карло пристъпи напред и понеже не го очакваше, Джулиет се озова уловена между него и количката за пазаруване.

— Тази вечер е за първи уроци — прошепна той и плъзна длани от двете страни на лицето й.

Би трябвало да се разсмее. Тя си каза, че бе направо комично да й посяга под ярките светлини на зеленчуковия отдел в денонощен супермаркет. Карло Франкони, мъжът, за когото прелъстяването бе не по-малко изкуство от готвенето, да избере такъв декор.

Но видя какво има в очите му и не се разсмя.

Някои жени, помисли той, когато почувства топлата й мека кожа под пръстите си, са създадени да бъдат учени бавно. Някои са родени научени. Други са родени да се чудят.

С Джулиет щеше да му отнеме време и внимание, защото Карло разбираше. Или си мислеше, че разбира.

Тя не се съпротивляваше, ала устните й се разтвориха от изненада. Той ги докосна със своите нежно, не въпросително, а търпеливо. Очите й вече му бяха дали отговора.

Карло не бързаше. За него нямаше значение къде бяха, нямаше значение, че светлината бе ярка, а музиката от високоговорител. Имаше значение само да опита вкусовете, които го чакаха. Затова вкуси отново, без натиск. И отново.

Джулиет усети, че се бе притиснала към количката, вкопчила пръсти в метала. Защо не се отдръпнеше? Защо просто не го отблъснеше и не излезеше от магазина? Той не я държеше. Ръцете му върху лицето й бяха леки, умели, но не настойчиви. Можеше да се отдръпне. Можеше да си отиде. Трябваше.

Не го стори.

Палците му се спуснаха под брадичката й. Карло почувства пулса й, бърз и неспокоен, и продължи да държи пръстите си леко. Бе имал намерение да ги държи леко, ала дори той не бе предполагал, че вкусът й ще бъде толкова неповторим.

Никой от тях не разбра кой направи първата стъпка. Може би я направиха заедно. Устните му върху нейните вече не бяха толкова леки, нито нейните толкова пасивни. Срещнаха се тържествуващо и се притиснаха.

Сега ръцете й не стискаха количката, а се бяха вкопчили в раменете му и го привличаха по-близо. Телата им се сляха. Съвършено. Това би трябвало да я предупреди. Да дава без мисъл бе нещо, което никога не бе правила. Досега. При даването тя получаваше, но никога не бе й минавало през ума да търси баланса.

Устните му бяха топли и плътни. Ръцете му не се отделяха от лицето й, ала сега бяха твърди. Не можеше толкова лесно да се отдръпне. Изобщо не можеше да се отдръпне.

Карло си мислеше, че знае всичко, което може да се очаква от една жена — огън, лед, изкушение. Но урокът бе и за двамата. Бе ли усещал някога тази топлота? Тази сладост? Не, защото ако ги бе почувствал, щеше да ги запомни. Никога не забравяше вкусовете, усещанията.

Знаеше какво бе да желае една жена — много жени — ала не бе знаел какво бе да копнее. За момент чувството го изпълни. Нямаше да го забрави.

Но той знаеше, че един разумен мъж прави стъпка назад и си поема въздух, преди да прекрачи в пропастта. Измърмори нещо на своя език и го стори.

Разтреперана, Джулиет отново се вкопчи в количката, за да запази равновесие и, проклинайки се, че бе такава идиотка, чакаше дишането й да се успокои.

— Много хубаво — каза Карло тихо и прокара пръст по бузата й. — Много хубаво, Джулиет.

Жена на осемдесетте, напомни си тя, докато сърцето й бумтеше. Силна, независима, изискана.

— Радвам се, че одобряваш.

Той я хвана за ръката, преди да бе успяла да блъсне количката по пътеката. Кожата й все още бе топла, пулсът все още неравномерен. Ако бяха сами… Може би така бе най-добре. Засега.

— Не става дума за одобрение, а за оценка.

— Отсега нататък ще ме оценяваш само по работата ми, разбра ли? — дръпна се рязко, освободи се от него и подкара количката. Без никакво уважение към грижата, с която бе избирал съдържанието й, Джулиет започна да трупа нещата на касата.

— Ти не възрази — напомни й Карло. Изведнъж осъзна, че и той имаше нужда да възстанови равновесието си. Облегна се на количката и й се усмихна самоуверено.

— Не исках сцени.

Карло сам взе чушките от кошницата, преди да ги бе повредила.

— Ах, започваш да се учиш на лъжи.

Когато тя рязко вдигна глава, за негова изненада очите й не го пронизваха.

— Няма да познаеш истината, дори да те удари по главата.

— Скъпа, внимавай с гъбите — предупреди я той, когато Джулиет метна пакета на лентата. — Нали не искаме да ги натъртим? Сега изпитвам към тях особена симпатия.

Тя го наруга достатъчно силно, за да се разширят от изненада очите на касиерката. Карло продължаваше да се усмихва и мислеше за урок номер две.

Реши, че трябва да го проведат скоро. Много скоро.