Нора Робъртс
Въртележка на любовта (2)

Втора глава

Джулиет обожаваше напрегнатите програми, най-дребните подробности и малките кризи. Това бяха неща, които я държаха нащрек, подклаждаха съобразителността и интереса й. Ако работата й бе проста, нямаше да бъде кой знае колко забавна.

Тя обичаше и дългите, лениви вани сред планини от сапунени мехурчета, и огромните легла. Това бяха неща, които я поддържаха във форма. Джулиет смяташе, че бе заслужила второто, след като се бе справила с първото. Докато Карло се забавляваше по свой си начин, Джулиет прекара час и половина на телефона, после още един час в преглеждане и доуточняване на утрешния график. Бе се появило едно интервю за вестник, което трябваше да се вмести в програмата. Друг вестник изпращаше на представянето на книгата журналист и фотограф. Имената им трябваше да се отбележат и запомнят. Тя си ги отбеляза, загради и предаде на паметта. Както се подреждаха нещата, щяха да имат късмет, ако успееха да намерят два часа, за да си поемат дъх. Нищо не би могло да й достави по-голямо удоволствие.

Затвори дебелия си кожен тефтер и бе повече от готова за банята. Леглото, за съжаление, трябваше да почака. До десет часа, обеща си твърдо. В десет щеше да си бъде в леглото, уютно сгушена, топло завита и унесена в сън.

Потопи се във водата, като си определи точно четиридесет и пет минути за своето лично време. В банята не планираше, не обмисляше и не оценяваше. Изключваше деловата част на мозъка си и се наслаждаваше.

Отпускане — посвети първите десет минути, за да го постигне напълно. Мечтание — щеше да си представи, че бялата стандартна вана бе луксозна, голяма и пищна. Може би от черен мрамор и достатъчно голяма като за двама. Нейна тайна амбиция бе някой ден да си има такава. За нея това бе символ на пълния успех. Би настръхнала, ако някой наречеше целта й романтична. Практична, щеше да възрази. Когато работиш много, имаш нужда от място, където да се отпуснеш. Нейното бе това.

Халатът й висеше на вратата — нефритовозелен, закачливо къс и копринен. Не лукс според нея, а необходимост. Когато често ти се случва да успяваш да откраднеш само по няколко минути за почивка, имаш нужда от всичко, което ще ти помогне да я получиш. Джулиет смяташе халата за не по-малка помощ в поддържането на темпото, отколкото шишенцата с витамини, подредени на лавицата над умивалника. Когато пътуваше, винаги ги носеше със себе си.

След като се бе отпуснала и бе помечтала малко, можеше да оцени меката топла вода върху кожата си, съскането на мехурчетата, ароматната пара.

Той й бе казал да не сменя аромата си.

Тя почувства как мускулите на раменете й се напрягат и се намръщи. О, не. Без да бърза, взе малкия хотелски сапун и го плъзна нагоре и надолу по ръцете си. О, не, нямаше да позволи на Карло Франкони да се натрапи в личното й време. Това бе правило номер едно.

Той съзнателно се бе опитвал да я разгадае. Бе успял. Да, бе успял, призна си Джулиет и кимна упорито. Но сега това бе свършило. Тя нямаше да позволи да се случи отново. Работата й бе да се грижи за книгата му, не за самочувствието му. За целта щеше да отдаде времето си, силите си и уменията си много повече, отколкото го изискваха нейните задължения. Ала не и чувствата си.

Франкони нямаше да си замине след три седмици за Рим със самодоволна усмивка, освен ако не бе предизвикана от професионален успех. Джулиет щеше да се справи с това моментно остро привличане. Приоритетите, мислеше тя, бяха девизът на деня. Той можеше да добави в своя списък всички американски завоевания, които искаше — стига Джулиет да не бе между тях.

Във всеки случай, Франкони не я интересуваше сериозно. Това бе просто едно първично желание. Определено не влагаше никакъв интелект. Тя предпочиташе друг тип мъже — по-скоро стабилни, отколкото бляскави, по-скоро откровени, отколкото чаровни. Такъв тип мъж търсеше една разумна жена, когато моментът бе подходящ. Джулиет оценяваше, че моментът щеше да е подходящ след около три години. Дотогава щеше да е изградила структурата на собствения си живот. Щеше да бъде финансово независима и творчески удовлетворена. Да, след три години щеше да бъде готова да мисли за сериозна връзка. Това прекрасно щеше да се впише в нейния график.

Улегнала, реши тя и затвори очи. Хубава, удобна дума. Но горещата вода, пяната и парата вече не я отпускаха. Със съжаление извади тапата на ваната и се изправи, за да остави водата да се отцеди от нея. Широкото огледало над умивалника бе замъглено, ала само леко. През мъглата можеше да види Джулиет Трент.

Странно, помисли си, колко бледа, мека и уязвима можеше да изглежда една гола жена. В съзнанието си тя бе силна, практична, дори твърда. А в мокрото, замъглено огледало можеше да види крехкостта, дори копнежа.

Бе ли еротична? Джулиет се понамръщи и си каза, че не би трябвало да е разочарована, задето тялото й бе оформено от стройни и практични, а не от заоблени и пищни линии. Трябваше да бъде благодарна, че дългите й крака я носеха там, където отиваше, и че тесният й ханш помагаше силуетът й да изглежда стегнат и делови в строгия костюм. Еротичността никога не би била плюс в кариерата.

Без грим лицето й изглеждаше прекалено младо, прекалено доверчиво. Без внимателно подреждане косата й изглеждаше прекалено дива, прекалено страстна.

Крехка, млада, страстна. Тя поклати глава. Това не бяха качества като за една професионалистка. Слава Богу, дрехите и козметиката можеха да подчертават определени качества и да прикриват други.

Взе една кърпа, уви я около себе си, а с друга изтри парата от огледалото. Повече никакви мъгли. За да успееш, трябва да виждаш ясно. Хвърли един поглед към тубичките и шишенцата на лавицата и започна да създава деловата госпожица Трент.

Тъй като мразеше тихите хотелски стаи, когато започна да се облича, Джулиет включи телевизора. Старият филм с Богарт и Бакол й харесваше и бе по-отпускащ от десет разпенени вани. Тя слушаше познатия диалог, докато обуваше сивите си чорапи. Гледаше тлеещата потискана страст, докато наместваше презрамките на тънкото си черно боди. Докато интригата се заплиташе, закопча ципа на тясната черна рокля и си окачи дългата огърлици от перли.

Завладяна от действието, приседна на ръба на леглото и, без да откъсна поглед от телевизора, прокара четката през косата си. Усмихваше се, погълната и развълнувана от филма, но би я шокирало, ако някой й кажеше, че е романтичка.

Когато на вратата се почука, погледна часовника. Седем и пет. Бе се мотала цели петнадесет минути. За да ги навакса, точно за дванадесет секунди си обу обувките, закачи си обиците и взе в ръка чантата и бележника си. Тръгна към вратата, готова за приветствие и извинение.

Една роза. Само една, с цвета на изчервено младо момиче. Когато Карло й я подаде, Джулиет не намери какво да каже. Той обаче нямаше никакви проблеми.

— Белла! — поднесе ръката й към устните си, преди да бе помислила да парира жеста. — Някои жени изглеждат строги или студени в черно. Други… — огледът бе дълъг и чисто мъжки, ала усмивката му го правеше не оценяващ, а галантен. — У други черното само подчертава тяхната женственост. Смущавам ли ви?

— Не, не, разбира се, че не. Аз тъкмо…

— А, знам го този филм.

Без да чака покана, влетя покрай нея в стаята. Стандартната единична хотелска стая вече не изглеждаше толкова безлична. И как би могла? Карло внесе във въздуха живот, енергия, страст, сякаш това бе неговата мисия.

— Да, гледал съм го много пъти — две силни лица изпълваха екрана — сбръчканото, мрачно, напрегнато на Богарт и гладкото, съблазнително, предизвикателно на Бакол. — Пассионе — промълви той и думата прозвуча като мед, който трябва да бъде вкусен. Невероятно, но Джулиет се усети, че преглъща. — Един мъж и една жена могат да си дадат много неща, ала без страст всичко друго е скучно. Си?

Тя се овладя. Франкони не бе мъж, с когото би обсъждала страстта. Темата нямаше задълго да остане академична.

— Може би — нагласи вечерната си чанта и бележника, но не остави розата. — Имаме много неща да обсъждаме по време на вечерята, господин Франкони. По-добре да започваме.

Той обърна глава, все още пъхнал палци в джобовете на сиво-кафявите си панталони. Джулиет си помисли, че стотици жени са се доверявали на тази усмивка. Тя нямаше да се довери. С небрежен жест Карло изключи телевизора.

— Да, време е да започваме.

 

 

Какво мислеше за нея, питаше се Карло и остави отговора да идва на кратки проблясъци през цялата вечер.

Очарователна. Той не смяташе за слабост това, че му харесват красивите жени. Беше благодарен, че Джулиет не намираше за необходимо да приглушава естествената си красота или да я превръща в строгост, нито да я използва дотолкова, че да изглежда изкуствена. Бе намерила едно приятно равновесие. Карло го намираше за възхитително.

Бе амбициозна, ала той се възхищаваше и от това. Красивите жени без амбиции бързо загубваха интереса му.

Тя му нямаше доверие. Това му бе забавно. Докато пиеше втората си чаша божоле, Карло реши, че предпазливостта й бе комплимент за него. Според неговата преценка една жена като Джулиет би била предпазлива само с мъж, който я привлича по някакъв начин.

Ако беше честен — а той беше — трябваше да признае, че привличаше повечето жени. Това му изглеждаше честно, защото и те го привличаха. Ниски, високи, дебели, слаби, стари или млади, за него жените бяха очарование, наслада, забавление. Карло ги уважаваше, може би както може да ги уважава само мъж, израснал сред жени. Но уважението не означаваше, че не би им се наслаждавал.

Имаше намерение да се наслади и на Джулиет.

— „Здравей, Лос Анджелис“ е утре по първа програма — четеше тя бележките си, докато той си хапваше от пастета. — Най-известното сутрешно шоу по цялото крайбрежие, не само в Лос Анджелис. Води го Лиз Маркс. Много е представителна и не прекалено напориста. Лос Анджелис не иска напористи в осем сутринта.

— Слава Богу.

— Във всеки случай, има екземпляр от книгата. Важното е да споменете няколко пъти заглавието, ако тя не го стори. Имате цели двадесет минути, така че това няма да е проблем. Между един и три ще раздавате автографи в „Букс инкорпорейтид“ на булевард „Уилшир“. — Набързо си записа сутринта да се свърже с магазина за последно уточняване. — Ще трябва да го съобщите, ала ще ви го напомня точно преди да ви включат в ефир. Разбира се, трябва да споменете и че тук, в Калифорния, започвате триседмично турне из страната.

— Ъ-хъ. Пастетът е доста приличен. Искате ли малко?

— Не, благодаря. Вие продължавайте — Джулиет прегледа списъка си и протегна ръка към чашата с вино, без да поглежда към Карло. Ресторантът бе тих и изискан, но това нямаше значение. И да бяха в шумен претъпкан бар на „Стрип“, пак щеше да продължи с бележките си. — Веднага след сутрешното шоу отиваме в радиото. После имате обед с журналист от „Таймс“. Вече имате една статия в „Трибюн“. Приготвила съм ви изрезка. Ще трябва да споменете и другите си две книги, ала се концентрирайте върху новата. Няма да навреди, ако изброите някои от големите градове, които ще посетим. Денвър, Далас, Чикаго, Ню Йорк. После е раздаването на автографи, включване във вечерните новини и вечеря с двама журналисти. Следващия ден…

— Дните един по един — прекъсна я той весело. — Така ще има по-малка вероятност да започна да ръмжа.

— Добре — тя затвори бележника си и отново отпи от виното. — В края на краищата, моята работа е да се грижа за подробностите, а вашата да подписвате книги и да бъдете чаровен.

Карло докосна чашата си до нейната.

— Тогава никой от нас не би трябвало да им проблеми. Да бъда чаровен е моят живот.

На себе си ли се присмиваше, зачуди се Джулиет или на нея?

— Доколкото виждам, надминавате себе си.

— Дарба, кара — тези тъмни, дълбоко разположени очи бяха развеселени и вълнуващи. — Не умение, което се развива и упражнява.

Значи се смееше и на двама им, разбра тя. Щеше да бъде и трудно, и разумно да не го харесва заради това.

Когато й сервираха пържолата, Джулиет й хвърли един бърз поглед. Той гледаше своето телешко сякаш това бе прекрасна стара картина. Не, осъзна тя след малко, гледаше го, сякаш бе млада красива жена.

— Външният вид — забеляза дълбокомислено Карло — е важен и при хората, и при храната — усмихна й се и си отряза от месото. — И, както при хората, може да бъде измамен.

Джулиет го наблюдаваше как вкусва първата хапка — бавно, с полупритворени очи. Почувства как по гърба я полазват тръпки. По същия начин би вкусвал и една жена, тя бе сигурна. Бавно.

— Приятно — заключи той след малко. — Нито повече, нито по-малко.

Джулиет не можа да сдържи усмивката си.

— Вашето, разбира се, е по-добро.

Карло размърда рамене. Израз на арогантност.

— Разбира се. Като да се сравнява прелестно младо момиче с красива жена — когато тя вдигна поглед, той протягаше към нея вилицата си. Очите му над нея я изучаваха. — Опитайте — покани я и от тази простичка дума кръвта й изстина. — Никога нищо не трябва да остане неопитано, Джулиет.

Тя сви рамене и му позволи да й подаде парченцето месо в устата. То бе пикантно, почти люто.

— Добро е.

— Добро, си. Нищо, което Франкони приготвя, никога не е просто добро. Доброто бих го хвърлил на боклука, бих го дал на кучетата в парка — за негово удоволствие, Джулиет се засмя. — Ако нещо не е изключително, то е обикновено.

— Съвсем вярно — без сама да забелязва, тя изу обувките си. — Но предполагам, че аз винаги съм разглеждала храната просто като основна необходимост.

— Необходимост? — Карло поклати глава. Макар че бе чувал такива изявления и по-рано, продължаваше да ги приема като светотатство. — О, мадонна, много имате да учите. Когато човек знае как да яде, как да оценява, по-хубаво е само правенето на любов. Аромат, допир, вкус. Да се яде, само за да се напълни стомаха? Варварство.

— Извинете… — Джулиет изяде още една хапка от пържолата. Тя бе крехка и добре приготвена. Ала беше само парче месо. Никога не би мислила за нея като за чувствена или романтична, само засищаща. — Затова ли станахте готвач? Защото мислите, че храната е сексапилна?

Той й намигна:

— Майстор-готвач, кара миа.

Тя се засмя, като му показа за пръв път някакво чувство за хумор и закачливост.

— Каква е разликата?

— Каква е разликата между впрегатен кон и расов жребец? Между пластмаса и порцелан?

Забавлявайки се, Джулиет докосна с език ръба на чашата си.

— Някои биха казали цената.

— Не, не, не, любов моя. Парите са само резултат, не причина. Един готвач прави хамбургери в мазна кухня, която мирише на лук, зад бар, на който хората изстискват кетчуп от пластмасови бутилки. Един майстор-готвач създава… — Карло направи всеобхващащ жест с ръка. — Изживяване!

Тя вдигна чашата си и сведе ресници, но не скри усмивката си.

— Разбирам.

Макар че можеше да се обиди от един поглед, когато решеше, и да бъде безпощаден към този, който го бе обидил, той харесваше стила й.

— Смешно ви е. Ала не сте опитвали Франкони — изчака, докато очите й, едновременно строги и предпазливи, се вдигнаха към неговите. — Засега.

Имаше таланта да превръща и най-простото твърдение в нещо еротично, забеляза Джулиет. Би било предизвикателство да се движи покрай него, без да му отстъпва.

— Но така и не ми казахте защо станахте майстор-готвач.

— Не мога да рисувам, нито да вая. Нямам търпението, а и таланта да съчинявам сонети. Има други начини да се създава, да се прегръща изкуството.

Тя осъзна с изненада, примесена с уважение, че той говореше съвсем сериозно.

— Ала картините, скулптурите и поезията остават векове, след като са били създадени. А ако направите едно соте, то сега е тук, а в следващия момент го няма.

— Значи предизвикателството е да се направи отново и отново. Изкуството няма нужда да се слага зад стъкло или да се позлатява, Джулиет, трябва само да се оценява. Имам една приятелка… — Карло помисли за Самър Линдън, не, сега Самър Кокрън. — Тя прави сладкиши като ангел. Когато изядете някой от тях, се чувствате като царица.

— В такъв случай, готвенето магия ли е, или изкуство?

— И двете. Като любовта. И мисля, че вие, Джулиет Трент, ядете прекалено малко.

Както се бе надявал, тя срещна погледа му.

— Не съм привърженик на прекаленото угаждане, господин Франкони. То води до небрежност и невнимание.

— Тогава за угаждането — той вдигна чашата си. Усмивката му се бе върнала, чаровна и опасна. — Внимателно.

 

 

Все пак накрая всичко можеше да се обърка. Човек трябва да очаква това, да е подготвен за него и да го избягва. Джулиет знаеше как можеш да се провалиш в двадесетминутно интервю на живо в седем и половина сутринта. Надявал си се на най-доброто, а си доволен, ако се окаже не чак толкова зле. Дори тя не очакваше съвършенство през първия ден на турнето.

Не й бе лесно да обясни защо се подразни, когато го получи.

Сутрешното предаване мина прекрасно. Нямаше как да се опише по друг начин, реши Джулиет, докато гледаше как Лиз Маркс говори и се смее с Карло, след като камерата бе спряла да записва. Ако един изкусен манипулатор можеше да се нарече естествен, то Карло наистина бе естествен. По време на интервюто той неусетно и изцяло водеше предаването, чаровно заблуждавайки своята домакиня, че го води тя. На два пъти накара ветеранката с десет години утринни предавания зад гърба си да се киска като момиче. Веднъж, да, веднъж, спомни си Джулиет недоумяващо, видя как жената се изчервява.

Да-а. Намести на рамото си дръжката на тежката чанта. Франкони бе естествен. Това трябваше да облекчи работата й. Тя се прозя, проклинайки го наум.

Джулиет винаги спеше добре в хотели. Винаги! Освен снощи. Може би щеше да успее да убеди някой друг, че причината да не може да заспи бе прекалено многото кафе и нервите от първия ден. Но добре се познаваше. Можеше да изпие цяла кана кафе в десет часа и като по команда да заспи в единадесет. Организмът й бе много дисциплиниран. Освен снощи.

Почти го сънува. Ако в два сутринта не се бе отърсила насила от съня, щеше да го сънува. Не бе това начинът да започне едно много дълго, много важно авторско турне. Сега си казваше, че ако трябва да избира между някакви много глупави фантазии и честна умора, би избрала умората.

Потисна още една прозявка и погледна часовника си. Лиз бе зазидала ръката си под мишницата на Карло и имаше вид, сякаш няма да го пусне, докато някой не я откърти оттам. Джулиет с въздишка реши, че тя трябва да бъде този лост.

— Госпожо Маркс, предаването беше чудесно — прекоси стаята и демонстративно протегна ръка. Лиз с очевидно нежелание пусна Карло и я пое.

— Благодаря ви, госпожице…

— Трент — подсказа й Джулиет, без да мигне.

— Джулиет е моят рекламен агент — обясни Карло на Лиз, макар че двете жени се бяха запознали преди по-малко от час. — Тя се грижи за моя график.

— Да, и ме е страх, че ще трябва да подгоня господин Франкони. След половин час има интервю по радиото.

— Щом трябва… — Лиз моментално забрави за Джулиет и отново се обърна към Карло: — Имате прекрасен начин за започване на сутринта. Жалко, че няма да останете по-дълго в града.

— Жалко — съгласи се Карло и целуна пръстите на Лиз.

Като на стар филм, помисли Джулиет нетърпеливо. Липсваха им единствено цигулките.

— Още веднъж ви благодаря, госпожо Маркс — тя нагласи най-дипломатичната си усмивка, хвана Карло за ръката и го поведе навън. В края на краищата, най-вероятно и друг път щяха да имат нужда от Лиз Маркс. — Малко бързаме — прошепна, докато си проправяха път. Записът бе свършил и сега я чакаха други задачи. — Това радиопредаване е едно от най-слушаните в града. Тъй като разчита основно на последната музикална класация и на класическия рок, аудиторията му по това време на денонощието е на възраст между осемнадесет и тридесет и пет, основно жени.

Като я слушаше с явен интерес, Карло стигна пръв до чакащата ги лимузина и отвори сам вратата.

— Вие смятате това за важно?

— Разбира се — тъй като бе разсеяна от глупавия според нея въпрос, Джулиет влезе в колата преди него. — В Лос Анджелис имаме твърда програма — и не виждаше причина да споменава, че в някои от другите градове от обиколката нямаше да са толкова заети. — Сутрешно телевизионно предаване с добро име, популярно радиошоу, две интервюта за пресата, две бързи включвания във вечерните новини и „Симпсън шоу“ — последното го произнесе с нещо като наслада. „Симпсън шоу“ компенсираше това, което правеше тя за бюджета с лимузините.

— Значи сте доволна.

— Да, разбира се — тя отвори чантата си и извади папката да провери името на човека, на когото трябваше да се обади в радиостанцията.

— Защо тогава изглеждате толкова ядосана?

— Не разбирам за какво говорите.

— Имате една резка… Ето тук — прокара той пръст между веждите й. Джулиет отскочи рязко назад от докосването, преди да се бе усетила. Карло само наклони глава и я погледна. — Можете да се усмихвате и да говорите с тих, любезен глас, ала тази резка ви издава.

— Много съм доволна от записа — повтори тя.

— Но?

Добре, помисли Джулиет, сам си го просеше.

— Може би ме нервира да гледам как една жена се прави на глупачка — пъхна папката обратно в чантата си. — Знаете ли, Лиз Маркс е омъжена.

— Брачните халки са неща, които се опитвам моментално да забелязвам — сви рамене той. — Вашите указания бяха да съм чаровен, не беше ли така?

— Може би чарът има по-различно значение в Италия.

— Както ви казах, трябва да дойдете в Рим.

— Предполагам, че ви е много приятно жените да се прехласват по вас.

Карло й се усмихна, весело, симпатично, невинно.

— Но разбира се!

В гърлото й се надигна смях, ала тя го преглътна. Нямаше да се поддаде на очарованието му.

— По време на това турне ще трябва да си имате работа и с някои мъже.

— Обещавам да не целувам ръка на Симпсън.

Този път не успя да сдържи смеха си. За момент се предаде и го пусна на воля. Той видя, макар и съвсем за малко, младостта и енергията под дисциплината. Би му се искало да я задържи по-дълго такава — засмяна, спокойна с него и със себе си. Това би било предизвикателство, помисли си, да намери нужната последователност от бутони, които трябва да натисне, за да кара очите й по-често да се смеят. Обичаше предизвикателствата — особено когато бяха свързани с жена.

— Джулиет… — името й излетя от устните му по начин, който можеше да овладее само един европеец. — Няма за какво да се безпокоите. Вашата порядъчно омъжена Лиз преживя само приятния флирт с мъж, който най-вероятно никога повече няма да види. Съвсем безопасно. Може би заради това тази вечер ще намери повече романтика със съпруга си.

Джулиет го изгледа със своя директен и сериозен поглед.

— Имате доста високо мнение за себе си, нали?

Карло се засмя. Не бе сигурен дали чувства облекчение, или съжаление, че никога не бе срещал друга като нея.

— Не повече, отколкото имам основание, кара. Всеки човек с характер оставя своя белег върху другия. Вие бихте ли искали да напуснете този свят, без да оставите белег?

Не. Не, това бе нещо, което бе твърдо решена да не стори. Облегна се назад, но не отстъпи.

— Предполагам, че някои от нас държат да оставят по-големи белези от другите.

Той кимна:

— Аз не искам да правя нищо дребно.

— Внимавайте, господин Франкони, ще започнете да вярвате в собствения си образ.

Лимузината бе спряла, ала преди Джулиет да се бе измъкнала към вратата, Карло я хвана за ръката. Тя вдигна очи към него и този път не видя приветливия, чувствен италиански майстор-готвач, а един мъж на силата. Един мъж, осъзна Джулиет, който бе съвсем наясно докъде може да го отведе тя.

Джулиет не помръдна. Чудеше се колко други жени са усещали желязната му хватка под кадифените ръкавици.

— Аз нямам нужда от образи, Джулиет — гласът му бе тих, чаровен, красив, но в тона му се долавяше стоманено острие. — Франкони е просто Франкони. Приемете ме като това, което виждате, или вървете по дяволите.

Спокойно излезе от колата преди нея, обърна се, хвана я за ръката и я изведе — любезен, почтителен, дори обикновен жест. Жест, осъзна Джулиет, който изразяваше тяхното положение. Мъж и жена. В момента, в който стъпи на тротоара, тя издърпа ръката си.

Двете шоута и деловият обяд бяха зад гърба им. Джулиет остави Карло в книжарницата, вече пълна с жени, които се бяха наредили на опашка да погледнат Карло Франкони и да разменят няколко думи с него. Досега се бяха справили с журналиста и фотографа, а мъж като Франкони не би имал нужда от нейната помощ, за да се оправи с тълпа жени. Въоръжена с дребни пари и кредитната си карта, тя тръгна да търси телефонен автомат.

През първите четиридесет и пет минути говори с помощничката си и запълваше бележника си с часове, дати и имена, докато движението на Лос Анджелис фучеше покрай телефонната кабина. По врата й се спускаше струйка пот и тя се чудеше дали не бе избрала най-горещото място в града.

Денвър все още не изглеждаше толкова обещаващ, колкото се бе надявала, ала Далас… Докато пишеше, Джулиет прехапа устни. В Далас щеше да бъде невероятно. Може би щеше да й се наложи да удвои дневната си доза витамини, за да издържи на двадесет и четиричасовия маратон, но щеше да бъде невероятно.

След като свърши с Ню Йорк, набра първия номер в Сан Франциско. Десет минути по-късно вече стискаше зъби. Не, човекът, когото търсеше, бе повален от вирус. Тя съжаляваше, искрено съжаляваше, че той бе болен. Ала трябваше ли да се разболее, без да остави да го замества някой с поне две мозъчни клетки?

Младото момиче с писукащия глас бе чувало за готварската демонстрация. Да, тя знаеше всичко и нали щеше да е забавно? Популярни песни? Може би можеше да пита някой познат музикант. А, лекции? Леле, ама тя наистина нищичко не разбираше от такива неща. Сервиз? Божке, ако толкова трябваше, щеше да потърси някой автомонтьор.

Още преди разговорът да бе свършил, Джулиет вадеше от чантата си аспирина. Както се очертаваха нещата, щеше да се наложи да отиде в супермаркета поне два часа преди демонстрацията, за да е сигурна, че всичко е наред. А това означаваше да се сбие графика.

Като свърши разговорите си, излезе от телефонната будка на ъгъла и с аспирин в ръка се насочи към книжарницата с надеждата, че там ще й дадат чаша вода и едно тихо ъгълче.

Никой не я забеляза. И да се бе довлякла по корем от пустинята, пак никой нямаше да я забележи. Малката, доста изискана книжарница се тресеше от смях. Зад щанда нямаше нито един продавач. В левия ъгъл на залата имаше магнит. Неговото име бе Франкони.

Този път не бяха само жени, забеляза с интерес Джулиет. Сред тълпата се забелязваха и мъже. Някои от тях може и да са били довлечени насила от жените си, но сега истински се забавляваха. Приличаше на коктейл, само дето нямаше цигарен дим и празни чаши.

Дори не можеше да го види, осъзна тя, докато си проправяше път към дъното на магазина. Той бе обкръжен, погълнат от тълпата. Като поклащаше шишенцето с аспирин в ръката си, Джулиет бе доволна, че успя да си намери едно кътче. Може би всичката слава бе за него, помисли тя. Ала не би си сменила мястото с неговото.

Погледна към часовника си и забеляза, че Карло имаше на разположение още цял час. Дали щеше да успее за толкова време да стопи тълпата? Смътно й се прииска да можеше да си намери стол. Пусна аспирина в джоба си и започна да се оглежда.

— Невероятен е, нали? — чу Джулиет някакъв глас от другата страна на рафта.

— Господи, да. Радвам се, че ме убеди да дойда.

— За какво са приятелите?

— Мислех, че ще се отегча до смърт. Чувствам се като дете на рок концерт. Той има такъв…

— Стил — подсказа другият глас. — Ако такъв мъж някога се появи в живота ми, повече няма да излезе оттам.

Джулиет от любопитство заобиколи рафтовете. Не бе сигурна какво очакваше — млади домакини, студентки в колеж. Видя две красиви жени на възраст около тридесет години, и двете с елегантни делови костюми.

— Трябва да се връщам в офиса — едната жена погледна мъничкия си „Ролекс“. — В три имам среща.

— А аз трябва да бързам за съда.

И двете прибраха подписаните от Карло книги в кожените си чанти.

— Защо никой от мъжете, с които се срещам, не ми целува ръка, без да изглежда като на сцена в едноактна пиеса?

— Стил. Всичко опира до стила.

С това заключение, или може би оплакване, двете жени изчезнаха в тълпата.

В три и петнадесет той все още раздаваше автографи, но тълпата бе изтъняла достатъчно, за да може Джулиет да го види. Стил, принудена бе да признае, имаше. Никой, който се приближаваше до масата с книга, не получаваше бърз подпис, отработена усмивка и махване с ръка. Карло говореше с тях. Наслаждаваше им се, поправи се Джулиет, независимо дали това бе ухаеща на лавандула баба или млада жена с пеленаче на ръце. Как знаеше какво точно да каже на всеки от тях, чудеше се тя, та да ги накара да си тръгнат от масата със смях, с усмивка или с въздишка?

Първият ден от турнето, напомни си Джулиет. Дали щеше да успее да се запази на това ниво цели три седмици? Времето щеше да покаже, реши мъдро тя и изчисли, че щеше да му остави още петнадесет минути, преди да започне да го насочва към вратата.

Не бе лесно, дори и след като продължи петнадесетте минути до половин час. Джулиет започна да вижда как ще протече турнето. Карло щеше да очарова и радва, а тя щеше да играе по-непривлекателната роля на фелдфебел. За това й плащаха, напомни си решително и започна да се усмихва, да бъбри и да избутва хората към вратата. Към четири бяха останали само една шепа закъснели посетители. С извинения и желязна хватка успя да освободи Карло.

— Това мина много добре — започна Джулиет, докато го вкарваше в колата. — Една от продавачките ми каза, че почти са разпродали книгата. Направо се чудя колко макарони ще се сготвят тази вечер в Лос Анджелис. Смятайте го за още един триумф днес.

— Грациа.

— Прего. Обаче няма винаги да имаме възможността да пресрочваме с по един час — предупреди тя, когато вратата на лимузината се затвори зад нея. — Ще ви бъде от полза, ако се опитвате да следите времето и да започвате да приключвате, да кажем, половин час преди срока. Имате час и петнадесет минути, преди да ви включат в ефир и…

— Прекрасно — той натисна едно копче и нареди на шофьора да обикаля из улиците.

— Но…

— Дори аз имам нужда да се помотая — отвори малкото вградено барче. — Коняк — реши Карло и без да я пита, наля две чаши. — Вие имахте два часа да зяпате витрините и да се разхождате. — Облегна се назад и протегна дългите си крака.

Джулиет си помисли за онзи час и половина, който прекара на телефона, после за времето, през което разгонваше клиентите. Бе прекарала точно два и половина часа на крака, ала не каза нищо. Конякът влизаше леко и я стопляше.

— Включването в новините ще продължи четири, четири и половина минути. Не изглежда много време, но ще се изненадате колко неща могат да се съберат в него. Не забравяйте да споменете заглавието на книгата и раздаването на автографи и демонстрацията в колежа утре следобед. Чувствената страна на храната, готвенето и яденето са страхотно попадение. Ако…

— Ще имате ли нещо против да дадете интервюто вместо мен? — попита той толкова любезно, че тя вдигна поглед.

Значи можеше да бъде и раздразнителен.

— Вие се справяте великолепно с интервютата, господин Франкони, но…

— Карло — преди да бе успяла да отвори тефтера си, той хвана ръката й. — Наричай ме Карло и остави за десет минути проклетите бележки. Кажи ми, моя много организирана Джулиет Трент, защо ние сме тук заедно?

Тя се опита да издърпа ръката си, ала я бе хванал по-здраво, отколкото очакваше. За втори път доби пълното усещане за власт, сила и решителност.

— За да рекламираме книгата.

— Днес мина добре, си?

— Да, засега…

— Днес мина добре — повтори Карло и Джулиет започна да се дразни от честите му прекъсвания. — Аз ще се появя по тези местни новини, ще поговоря няколко минути и после ще отида на така необходимата делова вечеря, когато много повече би ми се искало да си остана в стаята с една пържола и бутилка вино. С теб. Сами. Тогава ще мога да те видя без благопристойното ти делово костюмче и без благопристойните ти делови обноски.

Тя нямаше да си позволи да потрепери. Нямаше да си позволи да реагира по никакъв начин.

— Тук сме се събрали по работа. Това е единственото, което ме интересува.

— Може — съгласи се той прекалено лесно и в пълно противоречие с думите си плъзна ръка по врата й. Нежно, но не толкова, че Джулиет да може да се отдръпне. — Обаче имаме цял час, преди да започне нашата работа. Не ми натяквай този график.

Лимузината миришеше на кожа, осъзна тя изведнъж. На кожа, на богатство и на Карло. Колкото бе възможно по-непринудено отпи от чашата си.

— Графиците, както ти самият каза тази сутрин, са част от моята работа.

— Имаш един свободен час — напомни й той и вдигна вежди, преди да бе успяла да отговори. — Затова, отпусни се. Краката те болят, затова свали си обувките и си изпий коняка — Карло остави своята чаша и свали чантата й на пода, така че между тях вече нямаше нищо. — Отпусни се — каза отново, ала не изглеждаше недоволен, че Джулиет се напрегна. — Нямам намерение да правя любов с теб на задната седалка на колата. Засега — усмихна се на пламналия в очите й гняв, защото бе видял там и колебание, и вълнение. — Един ден, съвсем скоро, ще намеря подходящия момент за това, подходящото място и подходящото настроение.

Наведе се по-близо, така че да чувства как дъхът й трепти върху устните му. Знаеше, че ако сега направи следващата стъпка, тя ще му удари плесница. Битката може би щеше да му бъде приятна. Руменината по скулите й не бе от витамини или билки, а от страст. Изразът на очите й бе много близък до покана. Джулиет очакваше от него да се приближи още на един сантиметър, за да опре гръб на седалката и да стисне устни. Чакаше го, самоуверена и готова.

Усмихна се. Устните му се доближиха точно дотолкова, че напрежението в нея да нарасне колкото неговото. Позволи на погледа си да се плъзне надолу, към устните й, за да си представи вкуса им, мекотата, сладостта. Брадичката й оставаше вдигната дори когато той прокара пръст по нея.

Карло нямаше намерение да направи това, което се очакваше от него. С бавно и лениво движение се облегна назад, кръстоса крака и затвори очи.

— Свали си обувките — посъветва я отново. — Моят и твоят график би трябвало много добре да се съчетаят.

В следващия момент, за нейна изненада, заспа. Не се преструваше, а наистина заспа дълбоко, сякаш бе изключил някакъв бутон.

Тя с трясък остави недопитата си чаша и скръсти ръце. Беше ядосана, помисли си. По дяволите, наистина беше ядосана, защото той не я целуна. Не защото й се искаше да го стори, каза си, вторачена през затъмнения прозорец. А защото й бе отнел възможността да му покаже ноктите си.

Започваше да си мисли, че с удоволствие би проляла малко италианска кръв.