Нора Робъртс
Въртележка на любовта (12)

Дванадесета глава

Ню Йорк не се бе променил. Може би бе по-горещ, отколкото когато тръгваха, но движението пак бе натоварено, хората пак бягаха и шумът пак трещеше. Джулиет стоеше до прозореца си и го поглъщаше.

Не, Ню Йорк не се бе променил, ала тя беше.

Преди три седмици бе гледала през прозореца на кабинета си към не много по-различна гледка. Единствената й мисъл тогава бе за турнето, как да го направи успешно. За себе си, призна Джулиет. Бе искала слава.

Осъзна, че я бе постигнала. В момента Карло бе в своя апартамент и даваше интервю на един журналист от „Таймс“. Тя бе измислила пет-шест извинения, че няма време да присъства. Той бе приел обичайния й списък от телефонни разговори и подробности, но истината бе, че Джулиет имаше нужда да остане сама.

По-късно щеше да има още един журналист и фотограф от едно от най-известните списания. Щяха да предават по телевизията неговата демонстрация в „Блумингдейл“. „Италианска кухня“ току-що се бе изкачила до номер пет в списъка на бестселърите. Шефът й бе на път да я обяви за светица.

Тя се опитваше да си спомни дали някога е била по-нещастна.

Времето минаваше. Следващата вечер Карло щеше да се качи на самолета, а Джулиет щеше да вземе такси до своя апартамент. Докато си разопаковаше багажа, той щеше да е на хиляди километри над Атлантическия океан. Тя щеше да мисли за него, докато Карло флиртуваше със стюардесата или с красивата си спътница. Това бе положението. Винаги го бе знаела.

Не бе възможно да се радва на успеха си, да започне да прави планове за следващата си задача, когато не можеше да гледа по-далеч от следващите двадесет и четири часа.

Не беше ли си обещавали винаги, че точно това няма да се случи? Не бе ли винаги избирала внимателно пътя си през живота, така че да вижда всичко съвършено ясно? Бе направила кариера, започвайки от нула и всичко, което имаше, го бе спечелила сама. Никога не бе смятала за липса на щедрост да не го сподели с друг, това бе просто практично. В края на краищата, имаше пред себе си идеалния според нея пример какво става, когато отпуснеш юздите дотолкова, че някой друг да ги хване в ръце.

Майка й сляпо бе предала контрола на друг и никога повече не бе управлявала собствения си живот. Обещаващата й кариера като медицинска сестра се бе свела до лекуване на ожулените колене на децата й. Бе жертвала голяма част от себе си заради мъж, който я обичаше, ала никога не можеше да й бъде верен. Колко малко й оставаше да направи и тя точно същото?

Ако Джулиет все още бе сигурна в нещо, то бе, че не може да живее по този начин. Да съществува, помисли си, не да живее.

Затова, независимо дали й се искаше, или не, независимо дали мислеше, че може, или не, трябваше да мисли по-нататък от следващите двадесет и четири часа. Взе бележника си и тръгна към телефона. Винаги имаше разговори, които трябваше да проведе.

Преди да бе успяла да натисне първата цифра, в стаята влезе Карло.

— Взех ключа ти — обясни той, преди да го бе попитала. — Така нямаше да те безпокоя, ако беше задрямала. Но трябваше да се сетя — кимна към телефона и се отпусна в едно кресло. Изглеждаше толкова доволен от себе си, че тя не успя да сдържи усмивката си.

— Как мина интервюто?

— Идеално — Карло с въздишка опъна дългите си крака. — Журналистът едва снощи бил приготвил моите равиоли. Той мисли, и съвсем правилно, че аз съм гений.

Джулиет погледна часовника си.

— Много добре. Всеки момент ще дойде друг журналист. Ако можеш да убедиш и него, че си гений…

— Трябва само да е възприемчив.

Тя се засмя, после импулсивно се приближи и коленичи пред него.

— Не се променяй, Карло.

Той се наведе и улови лицето й в ръце.

— Какъвто съм днес, такъв ще бъда и утре.

Утре щеше да си е заминал. Ала Джулиет нямаше да мисли за това. Целуна го бързо и се насили да се отдръпне.

— С това ли си облечен?

Карло погледна към ежедневната си ленена риза и тесни черни джинси.

— Разбира се, че с това съм облечен. Ако не бях облечен с това, щях да съм облечен с нещо друго.

— Хм — тя го огледа и се опита да си го представи през обектива на фотоапарата. — Всъщност, мисля, че може да е подходящо за този случай. Нещо неофициално и свободно като за списание, в което обикновено се виждат колосани ризи и вратовръзки. Ще бъде един различен поглед.

— Грациа — отвърна той и се изправи. — Кога ще говорим за нещо друго, освен за журналисти?

— Когато си го изработиш.

— Твърда жена си ти, Джулиет.

— Желязна — но не се сдържа, обви ръце около него и доказа, че не бе така. — След като свършиш да си хит тук, тръгваме за „Блумингдейл“.

Карло я привлече към себе си.

— И после?

— После ще пиеш едно питие с твоя редактор.

Прокара върха на езика си по врата й.

— А после?

— После имаш свободна вечер.

— Вечеря в моя апартамент — устните им се срещнаха, притиснаха се и се разделиха.

— Може да се уреди.

— Шампанско?

— Ти си звездата. Каквото искаш.

— Теб?

Тя притисна буза към неговата. Тази вечер, тази последна вечер нямаше да има ограничения.

— Мен.

 

 

Докато се върнат в неговия апартамент, бе станало десет. Джулиет отдавна бе загубила желанието си да яде, ала ентусиазмът й за вечерта не се бе разсеял.

— Карло, никога не престава да ме удивлява какво шоу правиш. Ако се бе насочил към шоубизнеса, цялата ти стена щеше да е пълна с Оскари.

— Моментът, инна мората. Всичко опира до момента.

— Накара ги да ядат спагети от ръката ти.

— Трудно ми беше — призна той и спря до вратата да я прегърне. — Когато не можех да мисля за нищо друго, освен да се върна тук тази вечер с теб.

— Значи наистина заслужаваш Оскар. Всяка жена от публиката беше сигурна, че мислиш за нея.

— Наистина получих две интересни предложения.

Тя вдигна вежди:

— О, наистина ли?

Карло с надежда сгуши лице в брадичката й.

— Ревнуваш ли?

Джулиет кръстоса пръсти зад гърба си.

— Аз съм тук, а те не са.

— Такова нахалство. Мисля, че още пазя в джоба си единия телефонен номер.

— Бръкни да го вземеш, Франкони, и ще ти счупя ръката.

Той се засмя. Харесваше му проявата на агресивност от жена с кожа като розов цвят.

— Може би в такъв случай просто ще извадя ключа си.

— Това е по-добра идея — тя развеселено отстъпи да го остави да отключи. Влезе вътре и ахна.

Стаята бе пълна с рози. Стотици рози във всички цветове, които можеше да си представи, бяха разцъфнали в кошници, вази, купи. Стаята ухаеше като английска градина в летен следобед.

— Карло, откъде взе всичко това?

— Поръчах го.

Джулиет се наведе да помирише една пъпка.

— Поръчал си ги за себе си?

Той извади пъпката от вазата и й я подаде.

— За теб.

Тя смутено огледа стаята.

— За мен?

— Ти винаги трябва да имаш цветя — целуна ръката й. — Розите най-много подхождат на Джулиет.

Една роза, сто рози. За Карло нямаше средно положение. Отново я трогваше до непоносимост.

— Не знам какво да кажа.

— Харесваш ги.

— Дали ги харесвам? Много ги харесвам, но…

— Тогава няма нужда да казваш нищо. Ти обеща да споделиш с мен вечерята и шампанското — хвана я за ръката и я заведе до масата, която вече бе подредена до широкия прозорец без пердета. Голяма бутилка шампанско се изстудяваше в сребърна кофа, белите свещи очакваха да бъдат запалени. Той вдигна един капак, под който се показаха изискано приготвени раци. Това, помисли тя, бе най-красивата гледка на света.

— Как успя да приготвиш всичко това?

— Казах на момчетата от обслужване по стаите всичко да е готово в десет — подаде й стола. — Аз също мога да спазвам графици, любов моя. — След като я настани, Карло запали свещите, после изгаси лампите и среброто заблестя. С още едно докосване към нея се разля музика.

Джулиет прокара пръст по дългата бяла свещ и погледна към него. Той извади тапата на шампанското и когато то се надигна до гърлото на бутилката, напълни двете чаши.

Бе решил да направи последната им нощ заедно особена. Бе толкова в негов стил. Сладък, щедър, романтичен. Когато пътищата им се разделяха, всеки щеше да има нещо незабравимо, което да отнесе със себе си. Никакви съжаления, напомни си Джулиет и му се усмихна.

— Благодаря ти.

— За щастието, Джулиет. Твоето и моето.

Тя докосна чашата си до неговата и отпи, без да откъсва очи от него.

— Знаеш ли, някои жени могат да заподозрат, че ги прелъстяват, когато ги поканят на вечеря с шампанско и свещи.

— Да. Ти подозираш ли?

Джулиет се засмя и отново отпи.

— Разчитам на това.

Господи, възбуждаше го само като я гледаше как се смее, само като я слушаше как говори. Чудеше се дали такова нещо може да избледнее след няколко години заедно. Как би се чувствал, ако всяка сутрин се събуждаше до жената, която обича?

Понякога, помисли Карло, щяха да се приближат един към друг на разсъмване с взаимно желание и сънена страст. Друг път просто щяха да лежат заедно, спокойни в топлината на нощта. Винаги бе смятал брака за нещо свято, почти загадъчно. Сега мислеше, че той би бил едно приключение — приключение, което нямаше намерение да сподели с никой друг, освен с Джулиет.

— Това е прекрасно — тя остави парченцето задушен в масло рак да се разтопи върху езика й. — Аз напълно съм се разглезила.

Карло отново напълни чашата й.

— Разглезила си се? Как?

— Това шампанско няма нищо общо с ризлинга, който си позволявам от време на време. А храната… — Джулиет лапна още една хапка и затвори очи. — За три седмици цялото ми отношение към храната се е променило. За да поддържам навика си, ще надебелея и ще остана без пукнат грош.

— Значи си се научила да се отпускаш и да се отдаваш на удоволствието. Това толкова ли е лошо?

— Ако продължавам да се отпускам и да се отдавам на удоволствието, ще трябва да се науча да готвя.

— Нали ти казах, че ще те науча.

— Успях да направя лингуини — напомни му тя и си взе последната хапка.

— Само един урок. За да се научиш както трябва, са нужни много години.

— В такъв случай сигурно ще трябва да се задоволя с кутийките, на които пише, че вътре има готово ястие.

— Светотатство, кара, след като небцето ти вече е възпитано — той докосна пръстите й през масата. — Джулиет, аз все още искам да те уча.

Тя почувства как пулсът й прескочи и макар да се съсредоточи, не успя да го успокои. Опита се да се усмихне.

— Ще трябва да напишеш още една готварска книга. Следващия път като дойдеш на турне, ще ми покажеш как се правят спагети — не спирай да говориш, каза си панически. Когато говориш, не можеш да мислиш. — Ако пишеш по една книга на година, може и да се справя. Ако дойдеш догодина по същото време, ще взема следващия урок. Дотогава може би ще имам своя собствена фирма и ще можеш да ме наемеш. След три бестселъра ще трябва да се замислиш за собствен рекламен агент.

— Собствен рекламен агент? — пръстите му се стегнаха върху нейните, после се отпуснаха. — Вероятно си права — бръкна в джоба си и извади един плик. — Имам нещо за теб.

Джулиет извади самолетния билет и го погледна намръщено.

— Някакви проблеми ли имаш с пътуването? Мислех, че… — прочете собственото си име и замълча.

— Ела с мен, Джулиет — Карло я изчака да вдигне очи към него. — Ела с мен у дома.

Още време, помисли тя и стисна билета. Той й предлагаше още време. И още болка. Време бе да приеме, че ще има болка. Изчака, докато бе сигурна, че ще овладее гласа си. И думите си.

— Не мога, Карло. И двамата знаем, че турнето свърши.

— Турнето да. Ала не и ние — бе си мислил, че ще се чувства сигурен, уверен, дори весел. Не бе очаквал отчаянието. — Искам те с мен, Джулиет.

Тя много внимателно остави билета. Откри, че я боли да откъсне ръка от него.

— Невъзможно е.

— Нищо не е невъзможно. Мястото ни е един до друг.

Джулиет трябваше по някакъв начин да отклони думите. Трябваше да се престори, че не са проникнали дълбоко в нея, в сърцето й, което всеки момент щеше да се взриви.

— Карло, ние и двамата имаме задължения и те са разделени от хиляди километра. В понеделник и двамата трябва се върнем на работа.

— Няма нищо, което трябва — възрази той. — Това, което трябва, сме аз и ти. Ако имаш нужда от няколко дни, за да оправиш работата си тук, в Ню Йорк, ще почакаме. Следващата седмица, по-следващата седмица ще отлетим за Рим.

— Да си оправя работата? — тя се изправи и откри, че коленете й треперят. — Чуваш ли се какво говориш?

Карло се чуваше и се чудеше какво бе станало с думите, които бе подготвил. Вместо желание и чувства, от устата му излизаха заповеди. Препъваше се там, където винаги стъпваше уверено. Дори и сега, проклинайки се, не можеше да намери твърди почва под краката си.

— Казах, че те искам до мен — стана и я хвана за раменете. Светлината на свещите хвърляше отблясъци върху двете им объркани лица. — Графиците и плановете не значат нищо, не виждаш ли? Аз те обичам.

Джулиет замръзна, сякаш й бе ударил плесница. Стотици болки и желания се надигнаха в нея, а заедно с тях и съзнанието, че той бе казвал тези думи толкова пъти, че не можеше да ги преброи и на толкова жени, че не можеше да си ги спомни.

— Не постъпвай така с мен, Карло — гласът й не бе силен, но той видя в очите й ярост. — Останах с теб досега, защото никога не си ме обиждал по този начин.

— Да съм те обидил? — бе потресен, после се вбеси. Разтърси я. — Обиждам те с това, че те обичам?

— Обиждаш ме с това, че използваш една фраза, която толкова лесно излиза от устата на мъж като теб и не означава нищо повече от дъха, който ти трябва, за да я изречеш.

Пръстите му бавно се отпуснаха. Карло свали ръцете си.

— След това, след всичко, което преживяхме, ти ми говориш за вчера? И ти не дойде при мен недокосната, Джулиет.

— И двамата знаем, че има разлика. Аз не съм направила от любовните си успехи кариера — знаеше, че не бе честно да говори така, ала мислеше само за самоотбрана. — Казвала съм ти какво мисля за любовта. Няма да позволя тя да обърква живота ми и да ме отклонява от всяка цел, която си поставя. Ти… Ти ми връчваш билет и казваш „Ела в Рим“, после очакваш да се втурна с теб заради една авантюра, да оставя зад гърба си работата си, живота си, докато се наситим един на друг.

Очите му станаха студени като лед.

— Аз знам значението на авантюрите, Джулиет, знам къде започват и къде свършват. Аз те молех да станеш моя жена.

Потресена, тя отстъпи назад, отново сякаш я бе ударил. Негова жена? Усети как в гърлото й се надига паника.

— Не — прошепна ужасено, изтича към вратата и се втурна по коридора, без да поглежда назад.

 

 

Трябваха й три дни, за да събере достатъчно сили да се върне на работа. Не бе трудно да убеди началника си, че е болна и трябва някой да я смени за последния ден от турнето на Карло. Първото, което той й каза, когато след няколко дни се върна на работа, бе, че мястото й е в леглото.

Джулиет знаеше как изглежда — бледа, с празен поглед. Но бе твърдо решена да направи това, което си бе обещала — да събере парчетата и да продължи. Никога нямаше да го стори, ако се криеше в апартамента си и гледаше в стената.

— Деб, искам да започна да разчиствам графика за турнето на Лия Баристър през август.

— Изглеждаш ужасно.

Джулиет вдигна поглед от бюрото си, вече затрупано с разписания, които трябваше да бъдат записани.

— Благодаря.

— Ако приемаш съвети, ще изместиш отпуска си с няколко седмици и ще се махнеш от града. Трябва ти малко слънце.

— Трябва ми списък на одобрените хотели в Албакърки за турнето на Баристър.

Деб сви рамене и се предаде.

— Ще ги имаш. Междувременно прегледай тези няколко изрезки, които току-що пристигнаха за посещението на Франкони — вдигна глава и видя, че Джулиет бе разсипала кутията с кламерите на пода. — Човек първо губи координацията си.

— Дай да видя изрезките.

— Ами, има нещо, с която не знам как да се оправя — Деб извади от плика една изрезка и се намръщи. — Всъщност не е от нашите, а някакъв френски майстор-готвач, който току-що е започнал турне.

— Ла Бар?

Деб я погледна впечатлена.

— Да, откъде знаеш?

— Просто гадно предчувствие.

— Както и да е, името на Франкони е било споменато в интервюто, защото журналистът е писал за него. Този Ла Бар е направил някои… Неприятни коментари.

Джулиет взе изрезката и прочете това, което помощничката й бе подчертала:

— „Готвене за селяни от селянин“ — измърмори тя. — „Мазнина, скорбяла и никаква субстанция…“ — имаше още, ала Джулиет само вдигна вежди. Надяваше се планът на Съмър за отмъщение да бе успял. — По-добре да не му обръщаме внимание — реши Джулиет и хвърли листа в кошчето. — Ако го предадем на Карло, той може да предизвика Ла Бар на дуел.

— И ще го прободе?

Джулиет само я изгледа студено.

— Какво още имаш?

— Може да имаме проблем със статията в Далас — съобщи Деб и й подаде една папка. — Журналистката се е увлякла и е преписала направо от книгата десет рецепти.

Джулиет подскочи.

— Десет ли каза?

— Броих ги. Предполагам, че Франкони ще ни разпилее, като го види.

Джулиет прехвърли изрезките, докато стигна до тази. Статията бе възторжена и ласкателна. Стеснителната госпожица Трибли бе описала приготвянето на една цяла вечеря, от предястието до десерта. Рецептите на Карло от „Италианска кухня“ бяха преписани дума по дума.

— Какво си е мислила тя? — измърмори Джулиет. — Можела е да включи една-две, без да се вдигне шум. Но това…

— Мислиш ли, че Франкони ще направи скандал?

— Мисля, че нашата госпожица Трибли има късмет, че е на няколко хиляди километра. По-добре ми намери юрист. Ако той иска да заведе дело, по-хубаво да имаме всички факти.

След почти два часа на телефона Джулиет се чувстваше почти нормално. Ако усещаше някаква празнота, каза си тя, това бе заради пропуснатия обед… И закуска. Ако не чуваше цели фрази, които й се казваха, значи просто й бе трудно да следи юридическите термини.

Можеха да заведат дело или да надянат примката на врата на госпожица Трибли. И двете щяха да доведат до ужасна каша, след като през август имаше в разписанието си още двама автори за Далас.

Трябваше да се съобщи на Карло, помисли тя, като затвори телефона. Нямаше да е възможно, най-малкото нямаше да е етично да смачка изрезката и да се прави, че тя не съществува, както бе направила с интервюто на Ла Бар. Проблемът бе дали да каже на юриста да се свърже с него, дали да го изпрати при неговия редактор или да си затвори очите и да му пише лично.

Нямаше да й навреди да му пише, каза си Джулиет, като въртеше химикалката в ръцете си. Тя бе взела своето решение, бе казала каквото имаше да казва и бе слязла от въртележката. И двамата бяха възрастни хора, и двамата професионалисти. Нямаше да й причини никаква болка да продиктува името му в едно писмо.

Причиняваше й болка да помисли името му.

Джулиет изруга, стана и отиде до прозореца. Той не бе говорил сериозно. Както правеше непрекъснато дни наред, тя отново си припомни последната им вечер заедно.

За него всичко бе само флирт. Просто цветя и светлина на свещи. Карло можеше да се увлече от момента и да не страда от последствията. Обичам те — такава проста фраза. Безгрижна и пресметната. Той не я приемаше така, както трябваше да се приема.

Брак? Това бе абсурдно. Карло през целия си съзнателен живот го бе заобикалял. Много добре знаеше какво мисли Джулиет за брака. Затова го бе казал, реши тя. Знаел е, че е безопасно, че Джулиет никога няма да се съгласи. Тя още години наред не можеше дори да помисли за брак. Трябваше да мисли за своята фирма. За своите цели, за своите задължения.

Защо не можеше да забрави начина, по който я караше да се смее, начина, по който я караше да гори? Спомените, чувствата ни най-малко не избледняваха с изминалите дни. Кой знае как, те ставаха по-силни, преследваха я. Подиграваха й се. Понякога — прекалено често — си спомняше точно как изглеждаше Карло, когато хващаше лицето й в ръцете си.

Докосна малкото златно сърце с диаманти, което не бе успяла да се насили да свали. Още време, каза си. Просто имаше нужда от още време. Може би все пак трябваше да остави юриста да се свърже с него.

— Джулиет?

Тя се обърна и видя помощничката си до вратата.

— Да?

— Звънях ти два пъти.

— Извинявай.

— Има пратка за теб. Искаш ли да я внесат?

Странен въпрос, помисли Джулиет и се върна на бюрото си.

— Разбира се.

Деб отвори по-широко вратата.

— Тук.

Един мъж в униформа добута в стаята й количка. Джулиет неразбиращо се взря в дървения сандък, голям почти колкото бюрото й.

— Къде да го оставя, госпожице?

— Ами…

Той с ловко движение освободи количката.

— Подпишете се, ако обичате — протегна й папката. Джулиет продължаваше да гледа сандъка. — Приятен ден.

— О… Да, благодаря ви.

Когато Деб дойде с един малък лост, тя все още гледаше.

— Какво си поръчала?

— Нищо.

— Хайде, отвори го — Деб нетърпеливо й връчи лоста. — Умирам от любопитство.

— Не мога да си представя какво може да бъде — Джулиет пъхна лоста под капака и натисна. — Освен ако майка ми ми е изпратила порцелановия сервиз на баба ми, както се заканва от две години.

— Това е толкова голямо, че би събрало сервиз като за цяла армия.

— Сигурно всичко е уплътнения — измърмори Джулиет и се напрегна. Накрая капакът се отвори и тя започна да вади с шепи стиропора.

— Сервизът на баба ти има ли хобот?

— Какво?

— Хобот. — Деб не можеше да чака повече и сама се зарови в стиропора. — Боже мили, прилича на слон.

Джулиет видя първия глуповат блясък и престана да мисли.

— Помогни ми да го извадя.

Двете успяха да измъкнат голямото керамично парче от кутията и да го сложат върху бюрото й.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм виждала — заяви Деб, като си пое дъх. — Грозно, крещящо и глупаво.

— Да — промълви Джулиет. — Знам.

— Кой може да е толкова луд, че да ти изпрати слон?

— Само един — каза Джулиет като на себе си и с любов погали хобота.

— Моят двегодишен син може да го яхне — прецени Деб и забеляза картичката, която се бе показала между уплътненията. — Ето. Сега ще разбереш кого да обвиняваш.

Нямаше да вземе картичката. Джулиет си каза, че няма дори да я погледне. Просто щеше да опакова слона и да го изпрати обратно. Никоя разумна жена не би се разчувствала от едно ненужно парче керамика, високо един метър.

Взе плика и го отвори.

„Не забравяй“.

Започна да се смее. Деб стоеше до нея и, без да разбира нищо, гледаше как започнаха да капят първите сълзи.

— Джулиет… Добре ли си?

— Не — тя притисна буза към слона и продължи да се смее. — Току-що си загубих ума.

 

 

Когато пристигна в Рим, знаеше, че бе прекалено късно да е нормална. Носеше един сак, който трескаво бе напълнила. Ако го бе загубила по пътя, нямаше да може да каже какво има вътре. Практичност? Бе я оставила в Ню Йорк. От това, което щеше да се случи сега, зависеше дали ще се върне да си я вземе.

Даде на шофьора на таксито адреса на Карло и се облегна назад за първата си вихрена обиколка из Рим. Може би щеше да види повече, преди да се върне у дома. Може би си бе у дома. Трябваше да се вземат решения, ала Джулиет се надяваше да не ги вземе сама.

Видя фонтаните, за които й бе говорил Карло. Те се издигаха и спускаха, никога не спираха и бяха пълни с мечти. Импулсивно накара шофьора да спре и да я изчака, докато тя изтича до един фонтан, името на който дори не можеше да каже. Хвърли една монета и я видя как падна вътре при хилядите други пожелания. Някои се сбъдваха, каза си Джулиет. Това й даде надежда.

Когато таксито спря до тротоара, тя се залута с непознатите банкноти. Шофьорът се смили над нея и сам отброи сметката. Понеже бе млада и влюбена, добави съвсем умерен бакшиш.

Джулиет не смееше да се спре, затова изтича до вратата и почука. Десетките неща, които искаше да каже, които бе подготвила да каже, се запремятаха из главата й, докато бе сигурна, че не гарантира какво ще е първото. Но когато вратата се отвори, бе готова.

Жената бе красива, мургава, стройна и млада. Докато я гледаше, Джулиет усети как решителността я напуска. Толкова бързо — това бе всичко, което успя да помисли. Вече имаше друга жена в дома си. За момент й се прииска само да се обърне и да избяга, колкото й крака държат. След това изправи рамене и срещна погледа на другата жена.

— Търся Карло.

Жената се поколеба само за миг, после се усмихна красиво.

— Вие сте англичанка.

Джулиет наклони глава. Не бе стигнала чак дотук, не бе рискувала толкова много, за да подвие опашка и да избяга.

— Американка.

— Заповядайте. Аз съм Анджелина Тукина.

— Джулиет Трент.

В момента, в който си протегна ръката, жената я сграбчи.

— А, да, Карло говореше за вас.

Джулиет едва не се разсмя.

— Съвсем в негов стил.

— Но не е казвал, че ще му дойдете на гости. Насам. Тъкмо пием чай. Нали разбирате, липсваше ми, докато беше в Америка, затова днес не го пуснах в ресторанта и го задържах вкъщи, за да наваксам.

Изненадваше я, че може да й се струва толкова весело. Мина й през ума, че Анджелина, а и много други, отсега нататък щяха да останат разочаровани. Единствената жена, която щеше да наваксва с Карло, бе тя.

Когато влезе в салона, веселието й премина в изненада. Карло седеше в плюшен фотьойл с висока облегалка и бе потънал в разговор с друга жена. Тази се бе разположила на коленете му и бе на не повече от пет години.

— Карло, имаш гости.

Той вдигна очи и усмивката, с която очароваше детето, изчезна. Както и всяка свързана мисъл в главата му.

— Джулиет…

— Дайте — Анджелина взе сака от ръката й и с интерес погледна към Карло. Никога досега не го бе виждала зашеметен от някоя жена. — Роза, ела да кажеш добър ден на госпожица Трент. Роза е дъщеря ми.

Роза се смъкна от коленете на Карло и, без да откъсва очи от Джулиет, се приближи към нея.

— Добър ден, госпожице Трент — доволна от своя английски, тя се обърна към майка си с порой на италиански.

Анджелина със смях я вдигна на ръце.

— Казва, че имате зелени очи като принцесата, за която и е разказвал Карло. Карло, няма ли да поканиш госпожица Трент да седне? — с въздишка посочи към един стол. — Заповядайте. Трябва да извините брат ми, госпожице Трент. Понякога и той се улисва в приказките, които разказва на Роза.

Брат? Джулиет погледна към Анджелина и видя топлите тъмни очи на Карло. Над бързо обзелата я радост изплува мисълта по колко различни начини можеше да се чувства като глупачка.

— Ние трябва да тръгваме — Анджелина се приближи и целуна по бузата все още безмълвния си брат. Вече бе решила да се отбие в магазина на майка си и да й разкаже за американката, която бе накарала Карло да си загуби гласа. — Надявам се да се видим пак, докато сте в Рим, госпожице Трент.

— Благодаря ви — Джулиет пое ръката й и отговори с утвърдително кимване на усмивката и на всичко, което тя предполагаше. — Сигурна съм, че ще се видим.

— Карло, ние тръгваме. Чао.

Той все още мълчеше, докато Джулиет започна да обикаля стаята, спирайки тук да се възхити от това, там да разгледа онова. Тук бяха представени всички култури, при това в най-пищната си форма. Би трябвало да бъде потискащо, да прилича на музей, ала бе дружелюбно и весело, съвсем малко суетно и точно като за него.

— Каза ми, че ще харесам твоя дом — каза тя накрая. — Наистина го харесвам.

Карло успя да стане, но не и да се приближи към нея. Бе оставил част от себе си в Ню Йорк, ала все още имаше някаква гордост.

— Ти каза, че няма да дойдеш.

Тя сви рамене и реши, че бе най-добре да не се хвърля в краката му, както възнамеряваше.

— Нали познаваш жените, Франкони. Често си променят мнението. Познаваш и мен. Аз обичам да поддържам работата в ред.

— Работата?

Благодарна за предвидливостта си, Джулиет бръкна в чантата и извади изрезката от Далас.

— Това е нещо, което ще искаш да видиш.

Не продължи и той бе принуден да отиде да я вземе от нея. Ароматът й бе там, както винаги. Напомни му за прекалено много неща, прекалено бързо. Когато я погледна, гласът му бе безизразен и енергичен:

— Дошла си в Рим, за да ми донесеш лист хартия?

— Може би ще е по-добре да го погледнеш, преди да обсъждаме каквото и да било друго.

Една дълга, безмълвна минута Карло задържа очите си, приковани към нейните, после ги наведе към хартията.

— Значи, още изрезки — започна той и спря. — Какво е това?

При смяната на тона му устните й трепнаха.

— Това, което мислех, че ще искаш да видиш.

На Джулиет й се стори, че разбира имената, с които Карло нарече нещастната госпожица Трибли, макар че всичките бяха на бърз, яростен италиански. Той каза нещо за нож в гърба, смачка изрезката и я метна в изчистената камина в другия край на стаята. Джулиет забеляза, само от любопитство, че мерникът му бе безпогрешен.

— Какво се опитва да прави тя?

— Да си върши работата. Малко прекалено ентусиазирано.

— Работата си ли? Нейна работа ли е да цитира всичките ми рецепти? При това грешно! — ядосано се завъртя из стаята. — Сложила е прекалено много риган в моето телешко!

— Боя се, че не е забелязала — измърмори Джулиет. — Във всеки случай, имаш право на компенсация.

— Компенсация… — Карло се замисли върху думата и сплете ръце. — Бих заминал за Далас, за да изстискам компенсацията от кльощавия й врат.

— Може, разбира се — Джулиет стисна устни, за да сдържи смеха си. Как бе могла изобщо да си помисли, че може да се убеди да живее без него? — Или можеш да я дадеш под съд. Аз обаче много мислих върху това и имам чувството, че най-добре ще бъде да изпратиш едно много твърдо писмо с неодобрение.

— Неодобрение? — той се извъртя към нея. — Вие във вашата страна просто неодобрение ли изразявате, когато някой извърши убийство? Тя е сложила прекалено много подправки на моето телешко.

Джулиет се прокашля и успя да се успокои.

— Аз разбирам, Карло, но съм сигурна, че това е съвсем неволна грешка. Ако си спомняш интервюто, тя беше нервна и неуверена. Струва ми се, че ти просто си я смутил.

Той измърмори нещо злобно и пъхна ръце в джобовете си.

— Аз сам ще й пиша.

— Това може да е най-доброто… Ако позволиш на адвоката първо да го погледне.

Карло се намръщи, после внимателно я огледа от глава до пети. Не се бе променила. Знаеше си, че няма да се е променила. Кой знае защо, това едновременно го успокояваше и разстройваше.

— Ти дойде в Рим, за да обсъждаш с мен юридически въпроси?

Джулиет заложи всичко.

— Аз дойдох в Рим — отговори просто.

Той не бе сигурен, че може да се приближи, без да трябва да я докосне, а ако я докосне, да вземе. Болката не бе отмряла. Не бе сигурен, че някога щеше да отмре.

— Защо?

— Защото не съм забравила — след като Карло нямаше да дойде при нея, тя отиде при него. — Защото не можех да забравя, Карло. Ти ме помоли да дойда и аз се страхувах. Ти каза, че ме обичаш и аз не ти повярвах.

Той сплете пръсти, за да ги удържи.

— А сега?

— Сега още се страхувам. В момента, в който останах сама, в момента, в който ти си замина, трябваше да престана да се преструвам. Дори когато трябваше да си призная, че съм влюбена в теб, мислех, че ще мога да се справя с това. Мислех, че трябва да се справя с това.

— Джулиет… — Карло посегна към нея, ала тя отстъпи назад.

— Мисля, че по-добре да почакаш, докато свърша. Моля те — добави Джулиет, когато той само дойде още по-близо.

— Тогава свършвай бързо. Имам нужда да те прегърна.

— Ох, Карло — тя затвори очи и се опита да продължи да се сдържа. — Искам да повярвам, че мога да живея с теб, без да трябва да се откажа от това, което съм, от това, което имам нуждата да бъда. Но, виждаш ли, обичам те толкова много, че се боя, че ще зарежа всичко в момента, в който поискаш това от мен.

— Дио, каква жена! — тъй като не бе сигурна дали това бе комплимент, или обида, Джулиет премълча, а той бързо се завъртя из стаята. — Не разбираш ли, че аз те обичам прекалено много, за да го искам? Че ако не беше такава, каквато си, нямаше да се влюбя в теб? Ако обичам Джулиет Трент, защо ще искам да я променя в друга Джулиет Трент?

— Не знам, Карло. Аз просто…

— Аз бях непохватен — тя вдигна ръце и той ги улови да я спре. — Вечерта, когато те помолих да се омъжиш за мен, бях непохватен. Имаше неща, които исках да кажа, начини, по които исках да ги кажа, ала това беше прекалено важно. Това, което е лесно с всяка жена, става невъзможно с единствената жена.

— Аз не мислех, че ти имаше предвид…

— Не — преди да бе успяла да възрази, поднесе ръцете й към устните си. — Премислих това, което ти казах. Ти помисли, че искам от теб да се откажеш от твоята работа, от твоя дом и да дойдеш в Рим да живееш с мен. Аз исках по-малко… И много повече. Трябваше да ти кажа: „Джулиет, ти си станала мой живот и без теб съм половин човек. Сподели живота с мен“.

— Карло, аз го искам — тя поклати глава и се хвърли в прегръдките му. — Искам го. Мога да започна отначало, да науча италиански. Трябва да има някоя рекламна компания в Рим, която да има нужда от една американка.

Той я хвана за раменете, отдръпна я и се вгледа в нея.

— За какво говориш, какво започване отначало? Ти ще правиш своя собствена фирма, нали ми каза.

— Няма значение, аз мога…

— Не — Карло я хвана по-здраво. — Има много голямо значение, и за двама ни. Значи ти един ден ще имаш своята фирма в Ню Йорк. Кой по-добре от мен знае какъв успех можеш да постигнеш? Мога да имам жена, с която да се хваля толкова, колкото се хваля и със себе си.

— Но ти имаш ресторант тук.

— Да. Мисля, че ти може би ще решиш да откриеш в Рим клон на твоята рекламна компания. Да научиш италиански е отлично решение. Аз сам ще те науча. Кой по-добре? — целуна я, защото бе минало прекалено дълго време. Привлече я по-близо, защото Джулиет бе готова да му даде нещо, което никога не бе поискал. — Онази нощ така и не ти казах за моите планове. Обмислям да отворя още един ресторант. „Франкони“ в Рим, разбира се, е най-добрият. Несравним.

Тя отново намери устните му. Не се интересуваше от никакви други планове.

— Разбира се.

— Значи, „Франкони“ в Ню Йорк трябва да бъде два пъти по-добър.

— В Ню Йорк? — Джулиет отметна глава само толкова, че да го погледне. — Мислиш да отвориш ресторант в Ню Йорк?

— Моите юристи вече търсят подходящо помещение. Нали виждаш, Джулиет, нямаше да ми избягаш за дълго.

— Ти щеше да се върнеш?

— В момента, в който бях сигурен, че няма да те убия. Нашите корени са в две страни. Нашата работа е в две страни. Нашият живот е в две страни.

Нещата бяха толкова прости. Бе забравила безкрайната му щедрост. Сега си спомни всичко, което вече бяха споделили, помисли за всичко, което им предстоеше да споделят. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Трябваше да ти имам доверие.

— И на себе си, Джулиет — той обхвана с две ръце лицето й и зарови пръсти в косите й. — Дио, колко ми липсваше. Искам моя пръстен на твоя пръст и твоя на моя.

— Колко време трябва за получаване на разрешително в Рим?

Карло се разсмя и я завъртя в прегръдките си.

— Аз имам връзки. До края на тази седмица ще бъдеш… Как се казваше — вързана за мен?

— И ти за мен. Заведи ме в леглото, Карло — тя се притисна към него, знаейки, че трябва да стигне още по-близо. — Искам да ми покажеш какъв ще бъде остатъкът от живота ни.

— Мислех си за теб, тук, с мен — той я целуна по челото и си спомни думите, които бе хвърлила срещу него онази последна вечер. — Джулиет… — разтревожен, Карло я отдръпна от себе си. Държеше я само за ръцете. — Ти знаеш какъв съм аз, как съм живял. Не мога да го променя, нито бих го сторил, ако можех. Имало е и други жени в леглото ми.

— Карло… — пръстите й стиснаха неговите. — Може и да съм казала някога глупави неща, ала аз не съм глупачка. Не искам да бъда първата жена в леглото ти. Искам да бъда последната. Единствената.

— Джулиет, аморе мио, от този момент си само ти.

Тя притисна ръка към бузата му.

— Чуваш ли?

— Какво?

— Въртележката — усмихна се и протегна ръце. — Никога не е спирала.