Нора Робъртс
Въртележка на любовта (11)

Единадесета глава

До дванадесет на следващия ден вече не бе останало абсолютно нищо за вършене. Дистанционната демонстрация на Карло за правилния начин на приготвяне на лингуини бе надминала всички надежди на Джулиет за успех. Тя бе стояла прикована към телевизора и бе слушала гласа на Карло до себе си и от говорителя. Когато началникът й лично се обади да я поздрави, Джулиет разбра, че бе победител. Спокойна и доволна, сега лежеше на леглото.

— Чудесно — скръсти ръце, преметна крак върху крак и се засмя. — Абсолютно чудесно.

— Съмнявала ли си се някога?

Все още усмихната, тя погледна към Карло, който довършваше и двете им поръчани закуски.

— Да кажем, че съм доволна, че е свършило.

— Ти прекалено много се тревожиш, аморе мио — ала през последните три дни не я бе виждал да рови в чантата си за тубичката с лекарства. Доставяше му огромно удоволствие да мисли, че я бе отпуснал дотолкова, та да няма нужда от тях. — Когато става дума за лингуините на Франкони, винаги имаш успех.

— След днес никога не бих се усъмнила. Сега имаме пет часа до самолета. Цели пет напълно свободни часа.

Карло се надигна, седна на леглото и я погъделичка по петите. Изглеждаше толкова прелестна, когато се усмихваше, толкова прелестна, когато оставяше съзнанието си да си почине.

— Такава награда — прошепна той.

— Като ваканция — Джулиет с въздишка се отдаде на приятните тръпки.

— Какво би желала да направиш със своята ваканция от цели пет напълно свободни часа?

Тя вдигна вежди:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Карло бавно целуна един по един пръстите на краката й.

— Разбира се. Денят е твой — докосна с устни коляното й. — Аз съм на твое разположение.

Джулиет скочи, обви ръце около врата му и силно го целуна.

— Да вървим да пазаруваме.

Петнадесет минути по-късно тя влезе с Карло в огромния търговски център на хотела. Хората се трупаха край картите на комплекса, но тя прелетя край една от тях, без да я погледне. Никакви карти, никакви графици, никакви маршрути. Днес нямаше значение къде отиват.

— Знаеш ли — подзе Джулиет, — че след всичките супермаркети, търговски улици и градове, през които минахме, изобщо не съм имала възможността да пазарувам?

— Не си даде време.

— То е същото. О, гледай! — спря пред една витрина и се зазяпа в дългата вечерна рокля със сребърни ленти.

— Много смела — реши той.

— Смела — съгласи се тя. — Ако бях с двадесет сантиметра по-висока, можеше и да не ме кара да изглеждам като умален модел на върлина. Обувки — потегли го към следващия магазин.

Карло скоро откри най-голямата слабост на Джулиет. Пътят към нейното сърце не минаваше през храната, не бе покрит и с кожи и диаманти. Тя почти не обръщаше внимание на бижутерийните витрини, хвърляше по един бърз поглед към вечерните рокли, ежедневните и спортни облекла се радваха на слабия й интерес. Ала обувките бяха нещо друго. За един час успя да огледа, опипа и обсъди поне петдесет чифта. Намери едни гуменки с тридесет процента намаление и ги купи, за да ги добави към вече значителната си колекция. После с внимателни маневри сведе избора си до три чифта обувки с високи токове, всичките италиански.

— Показваш отличен вкус — с търпението на мъж, свикнал да обикаля из магазините, Карло се бе разположил в един фотьойл и я гледаше как се колебае между два чифта. Лениво взе едната обувка и погледна етикета отвътре. — Той прави елегантни обувки и предпочита моята лазаня.

Джулиет го погледна с широко разтворени очи и се завъртя върху тънките си токове.

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Веднъж седмично яде в ресторант „Франкони“.

— Той е моят идол — Карло вдигна вежди и тя се разсмя. — Знам, че мога да обуя неговите обувки и да вървя осем часа, без да имам нужда от спешна хирургия. Ще ги взема и трите — реши импулсивно и седна да смени високите токове с току-що купените си гуменки.

— Ти ме изненадваш — отбеляза той. — Толкова много обувки, когато имаш само два крака. Това не е моята практична Джулиет.

— Имам право на една слабост. Освен това, винаги съм знаела, че италианците правят най-хубавите обувки — наведе се по-близо да го целуне по бузата. — Сега знам, че те правят и най-хубавите… спагети — без да мигне от сметката, плати обувките и пъхна бележката в джоба си.

Продължиха да се шляят, като тя размахваше чантата между двамата. Разминаха се с група жени, които спечелиха одобрението на Карло. Сигурно пазаруваха през обедната си почивка, прецени той и хвърли още един поглед през рамо. Човек трябваше да се възхити на американската работна сила.

— Ще си изкривиш врата — предупреди го безгрижно Джулиет. Не можеше да не я развеселява откровеното му удоволствие от всичко женско.

Карло само се засмя:

— Просто да знам колко далеч да стигна.

Тя се наслаждаваше на усещането от пръстите му, преплетени с нейните.

— Никога не споря със специалист.

Той спря веднъж, заинтригуван от една брошка с аметист и диаманти.

— Това е прекрасно — реши веднага. — Сестра ми Тереза винаги е предпочитала пурпурно.

Джулиет се наведе към витрината. Малкото нежно бижу проблясваше, горещо и студено.

— Кой не би го предпочитал? Страхотно е.

— Тя чака бебе след няколко седмици — добави Карло и кимна на леко разтревожения продавач: — Ще го погледна.

— Разбира се, чудесна изработка, нали? — продавачът го извади от заключената витрина и благоговейно го постави в ръката на Карло. — Диамантите са всичките от най-високо качество, естествено, и са по едно цяло и три карата. Аметистът…

— Ще го взема.

Продавачът премигна, прекъснат насред хвалебствията си.

— Да, господине, отличен избор — като се помъчи да не показва изненадата си, взе кредитната карта, която Карло му подаде заедно с брошката, и се отдалечи.

— Карло… — Джулиет се наведе към него и сниши глас: — Ти дори не попита за цената.

Той само я потупа по ръката и продължи да разглежда.

— Сестра ми ще ме направи отново чичо — обясни простичко. — А сега, твоят камък трябва да е изумрудът.

Тя погледна към обиците с камъни в цвета на тъмна мокра лятна трева. Моменталният копнеж бе чисто женски и лесно овладян. Обувките можеше да оправдае, изумрудите — не. Поклати глава и му се засмя:

— Ще се задоволя да глезя краката си.

Излязоха с красиво опакования подарък и бележката в джоба на Карло.

— Обичам да пазарувам — призна си Джулиет. — Понякога цяла събота скитам. Това е едно от нещата, които най-много харесвам в Ню Йорк.

— Тогава Рим много ще ти хареса — би искал да я види там, откри той. Край фонтаните, засмяна, обикаляща пазарите и катедралите, танцуваща в клубове, където мирише на вино и хора. Искаше да я има там, със себе си. Да се върне сам означаваше да се върне към нищото. Като си го помисли, поднесе ръката й към устните си и я задържа, докато тя нерешително се спря.

— Карло?

Хората бързаха покрай тях. Погледът му стана по-настойчив и Джулиет преглътна и повтори името му. Това не бе безгрижното мъжко одобрение, което го бе виждала да изпраща на жените, с които се разминаваше, това бе нещо дълбоко и опасно. Когато един мъж гледа жената по този начин, разумната жена би избягала. Но тя не знаеше дали би се втурнала към него, или в обратна посока.

Той се отърси от настроението, като си напомни, че трябва да напредва внимателно и с нея, и със себе си.

— Ако дойдеш — каза весело, — мога да те запозная с твоя идол. Достатъчно от моята лазаня, и ще си купиш обувки на сметка.

Джулиет с облекчение го хвана подръка.

— Изкушаваш ме да започна веднага да пестя за самолетен билет. О, Карло, виж това! — възхитена, спря и посочи. Насред претрупаната витрина се мъдреше еднометров индийски слон от лъскава керамика. Покривалото му бе калейдоскоп от злато, блясък и цветове. Пищен и царствен, слонът стоеше с вдигната глава и навит хобот. Тя направо се влюби в него. — Прекрасен е, толкова ненужно натруфен и напълно безполезен.

Той можеше лесно да си го представи в хола си, при другите натруфени и безполезни неща, които бе събирал през годините. Ала никога не би допуснал, че Джулиет има същия вкус.

— Отново ме изненадваш.

Тя малко смутено размърда рамене.

— О, знам, че е ужасно, наистина, но обичам нещата, които никъде не са си на мястото.

— Значи трябва да дойдеш в Рим и да видиш моята къща — като видя озадачения й поглед, се разсмя: — Последната ми придобивка е един бухал, ето толкова висок — показа с ръка. — Хванал е в ноктите си една малка нещастна мишка.

— Ужасно — с нещо подобно на смях Джулиет го целуна. — Сигурна съм, че страшно би ми харесал.

— Сигурно — измърмори Карло. — Във всеки случай, мисля, че слонът трябва да си има добър дом.

— Ще го купиш ли? — тя развълнувано стисна ръката му и двамата влязоха в магазина. Вътре миришеше на сандалово дърво. Стъклените звънци подрънкваха, разлюлявани от вентилатора.

Джулиет остави Карло да даде указания за транспортирането, докато тя надзърташе тук-там, забавляваше се с дългите редици месингови звънци, алабастрови лъвове и богато украсени сервизи за чай.

Като цяло, помисли си, това бе най-спокойният, най-отпускащ ден, който бе имала от седмици, а може би и от повече. Щеше да го помни, обеща си, когато отново останеше сама и животът се завъртеше около графици и задължения.

Обърна се и видя как Карло каза нещо, което накара продавача да се разсмее. Не бе и предполагала, че има мъже като него — самоуверени, безкрайно мъжествени и въпреки това чувствителни към женските настроения и нужди. Арогантен, определено бе такъв, ала и щедър. Страстен, но нежен, суетен, ала интелигентен.

Ако можеше да си представи мъж, в когото да се влюби… О, не, напомни си Джулиет с нещо подобно на отчаяние. Това нямаше да бъде Карло Франкони. Не можеше да бъде. Той не бе мъж за една жена, а тя не бе жена за който и да е мъж. И двамата имаха нужда от своята свобода. Да забрави това, означаваше да забрави плановете, които си бе начертала и за които от десет години работеше. Бе най-добре да помни, че Карло бе само едно завъртане с въртележката и че музиката след това щеше да спре.

Пое дълбоко въздух и изчака собствения й съвет да стигне до съзнанието й. Отне й повече, отколкото би трябвало. Решително се усмихна и тръгна към Карло:

— Свърши ли?

— Нашият приятел скоро ще си бъде у дома, малко след като ние пристигнем.

— Тогава да му пожелаем добър път. По-добре и ние самите да се замислим за летището.

Той обви ръка около раменете й и излязоха.

— В самолета ще ми кажеш графика за Филаделфия.

— Ти ще бъдеш хитът — обеща му Джулиет. — Макар че, преди да свършим, може да поискаш да опиташ от моята бирена мая.

 

 

— Не мога да повярвам — в осем часа Джулиет се стовари върху един стол в чакалнята. Зад нея лентата с багажите бе спряла. — Нашите куфари са заминали за Атланта.

— Не е толкова трудно да се повярва — успокои я Карло. Той бе губил багажа си повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Потупа кожената си чанта. Шпатулите му бяха в безопасност. — И така, кога да очакваме бельото си?

— Може би утре сутринта към десет — тя с отвращение погледна към тениската и джинсите, с които бе пътувала. В пътната си чанта носеше тоалетните принадлежности и някои най-необходими неща, ала нищо, макар и отдалеч напомнящо на делови костюм. Няма значение, реши Джулиет. Щеше да стои на заден план.

После погледна към Карло.

Той носеше блуза с къси ръкави с надпис „Сорбона“, избелели джинси и гуменки, по-стари и от нейните. Как, по дяволите, зачуди се тя, щеше да се появи в осем сутринта в ефир, облечен по този начин?

— Карло, трябва да ти купим някои дрехи.

— Имам си дрехи — напомни й той. — В моите куфари.

— Ти в осем си в „Здравей, Филаделфия“, оттам отиваш направо на закуска с журналисти от „Херълд“ и „Инкуайърър“. В десет, когато нашите куфари може да са пристигнали, а може и да не са, си в „Средата на сутринта“. След това…

— Вече ми даде графика, любов моя. Какво не ти харесва на това? — Посочи към дрехите, с които бе облечен, и Джулиет се изправи.

— Не се шегувай, Карло. Тръгваме към най-близкия универсален магазин.

— Универсален магазин? — той се остави да бъде измъкнат навън. — Франкони не носи дрехи от универсални магазини.

— Този път ще носиш. Няма време да бъдеш придирчив. Каква верига магазини имаше във Филаделфия? — тя погледа часовника си. — Може и да успеем.

Пристигнаха половин час преди затварянето. Карло, макар да мърмореше, й се остави да го повлече през старата уважавана филаделфийска институция. Джулиет знаеше, че времето напредва безмилостно и разрови закачалките с панталони.

— Кой номер?

— Тридесет и първи — тридесет й втори — отговори той и вдигна вежди. — Можели сам да си избера дрехите?

— Пробвай това — тя му подаде един сиво-кафяв панталон.

— Предпочитам жълто-кафяво — възрази Карло.

— Това е по-добре за пред камерата. Сега ризите — Джулиет го остави със закачалката в ръце и се насочи към следващия рафт. — Мярка?

— Какво разбирам аз от американските мерки? — изръмжа той.

— Това трябва да ти е добре — избра една елегантна червеникавооранжева риза от тънка коприна, за която Карло трябваше да признае, че самият той би харесал. — Върви ги облечи, докато погледна саката.

— Все едно, че пазарувам с майка си — измърмори Карло под носа си и се запъти към пробната.

Тя намери колан, тънък и гъвкав, с луксозна малка катарама, за който знаеше, че не би възразил. След като отхвърли десетина сака, попадна на едно ленено със свободна кройка в цвят между кремаво и кафяво.

Когато той излезе, Джулиет му ги пъхна в ръцете, после отстъпи крачка назад да види крайния резултат.

— Добре е — реши тя, след като Карло облече и сакото. — Да, наистина е добре. Цветът на ризата освежава останалото, а сакото го прави непретенциозно, без да е небрежно.

— Денят, в който Франкони облече дрехи от рафта…

— Само Франкони може да носи дрехи от рафта и да ги кара да изглеждат като по поръчка.

Той спря, видял смеха в очите й.

— Ти ме ласкаеш.

— Всичко, което трябва — обърна го и бързо го бутна към пробната. — Свали ги, Франкони, аз ще ти купя бельо.

Погледът, който й изпрати, бе студен и в него се четеше съвсем малко търпение.

— Всичко си има граници, Джулиет.

— Не се безпокой — заяви тя весело, — рекламният агент ще прибере закачалките. Побързай, имаме време само колкото да ти купим обувките.

Джулиет подписа сметките пет минути след като магазинът бе затворил.

— Готов си — преди да бе успял да го направи сам, нарами пакетите. — Сега, ако успеем да вземем такси до хотела, всичко ще е наред.

— В знак на протест ще нося твоите американски обувки.

— Не те обвинявам — отвърна тя искрено. — Извънредни мерки, каро.

Колкото и да бе глупаво, се трогна от милото обръщение. Джулиет никога досега не бе смъквала защитата си дотолкова, че да го нарече така. Заради това Карло реши да бъде великодушен и да й прости за размахания камшик.

— Майка ми би се възхитила от теб.

— Така ли? — Джулиет недоумяващо застана на тротоара и вдигна ръка за такси. — Защо?

— Тя е единствената, която е успявала да ме напъха в универсален магазин и да ми избира дрехите. Не го е правила от двадесет години.

— Всички рекламни агенти са майки — успокои го Джулиет и протегна другата си ръка. — Налага ни се да бъдем.

Той се приближи и улови със зъби ухото й.

— Предпочитам те като любовница.

Едно такси със скърцане спря до тротоара. Тя се зачуди дали от това дъхът й спря. Овладя се и напъха Карло и пакетите вътре.

— През следващите няколко дни ще бъда и двете.

Докато се настанят в „Кокрън Хаус“, стана почти десет. Карло успя да не каже нищо за отделните стаи, но веднага реши, че Джулиет няма да прекара нито минута в нейната. Имаха още три дни и работата щеше да изяде повечето време. Нито момент от това, което оставаше, нямаше да бъде загубен.

Не каза нищо, когато влязоха в асансьора пред пиколото. Докато пътуваха нагоре, си тананикаше, а тя бъбреше. Пред вратата на своя апартамент той я хвана за ръката.

— Оставете всичкия багаж тук, моля — нареди твърдо на пиколото. — Ние с госпожица Трент имаме спешна работа, която трябва да свършим. После ще се оправим — преди да бе успяла да каже нещо, извади няколко банкноти и даде бакшиш на момчето.

Тя мълча само докато отново останаха сами.

— Карло, какво си въобразяваш? Вече ти казах, че…

— Че искаш да имаш собствена стая. Имаш си я. През две врати. Ала ще живееш тук, с мен. А сега ще си поръчаме бутилка вино и ще се отпуснем. — Взе от ръцете й пакетите, които Джулиет още държеше, и ги хвърли на дългия нисък диван. — Нещо леко ли предпочиташ?

— Предпочитам да не ме припират.

— Аз също — той се засмя и погледна към новите си дрехи. — Извънредни мерки.

Безнадежден, помисли тя. Направо беше безнадежден.

— Карло, ако само се опиташ да разбереш…

Почукването на вратата я спря. Джулиет измърмори нещо, а той отиде да отвори.

— Самър!

Тя чу радостта в гласа му, обърна се и го видя прегърнат с една умопомрачителна брюнетка.

— Карло, мислех, че ще си тук още преди час.

Гласът бе екзотичен — намек за френски, леко докосване на британска дисциплинираност. Жената отстъпи крачка назад от Карло и Джулиет видя едновременно елегантност, блясък и стил. Видя как Карло улови изключителното лице в ръцете си, както често правеше с нея, и целуна жената дълго и силно.

— Ах, моята малка бухнала питка, красива както винаги.

— А ти, Франкони, си пълен с… — Самър замълча, забелязала жената в средата на стаята. Тя се усмихна и макар че усмивката бе съвсем приятелска, не се и опита да скрие любопитството си. — Здравейте. Вие трябва да сте рекламният агент на Карло.

— Джулиет Трент — колкото и да бе странно, Карло се чувстваше нервен като момче, представящо първата си любов пред майка си. — Това е Самър Кокрън, най-добрият сладкар от двете страни на Атлантика.

Самър протегна ръка и прекоси стаята.

— Ласкае ме, защото се надява да му направя един еклер.

— Цяла дузина — поправи я Карло. — Красива е, нали, Самър?

Докато Джулиет се мъчеше да намери подходящите думи, Самър отново се усмихна:

— Да, наистина. Ужас е да се работи с него, нали, Джулиет?

Джулиет неволно се разсмя.

— Да, така е.

— Но никога не е скучно — Самър наведе глава и внимателно се вгледа в Карло. Да, имаше нещо друго, освен работата. Е, бе крайно време. — Между другото, Карло, трябва да ти благодаря, че ми изпрати Стивън.

Заинтересован, той се разположи в кожения фотьойл.

— Значи се справя?

— Прекрасно.

— Момчето, което искаше да стане готвач — спомни си Джулиет и откри, че бе невероятно трогната. Карло не бе забравил.

— Да, познавате ли го? — Джулиет кимна и Самър продължи: — Много е запален. Мисля, че идеята ти да го изпратиш в Париж да учи ще си струва парите. Ще стане отличен готвач.

— Добре — доволен, Карло я потупа по ръката. — Ще говоря с майка му и ще уредя нещата.

Джулиет го изгледа със сключени вежди.

— Ти ще го изпратиш в Париж?

— Това е единственото място, където може да научи както трябва кордон бльо — той сви рамене, все едно, че всеки ден ставаха такива неща. — После, когато е напълно обучен, ще го открадна от Самър за моя ресторант.

— Може би да — усмихна се Самър. — А може би не.

Карло щеше да плати за обучението и практиката на момче, което бе виждал само веднъж, помисли Джулиет объркано. Какъв бе този мъж, който можеше да се суети двадесет минути с възела на вратовръзката си и да прояви такава щедрост към един непознат? Колко е била глупава да мисли, че наистина го познава.

— Много мило от твоя страна, Карло — промълви след малко.

Той я погледна странно и сви рамене:

— Задълженията трябва да се плащат, Джулиет. Едно време и аз бях млад и имах само майка си, която да ме осигури. Като говорим за майки — смени неусетно темата, — как е Моник?

— Все още цъфти от щастие — отговори Самър и се усмихна, мислейки за майка си. — Явно Кайл е мъжът, когото е търсила — със смях се обърна към Джулиет: — Извинявайте, ние с Карло се познаваме отдавна.

— Не се извинявайте. Карло ми е казвал, че сте учили заедно.

— Преди сто години, в Париж.

— Сега Самър е женена за един голям американец. Къде е Блейк, кара? Той има ли ти доверие, когато си с мен?

— Не за дълго — Блейк влезе през отворената врата, все още елегантен след дванадесетчасовия работен ден. Бе по-висок от Карло, по-широкоплещест, ала на Джулиет й се стори, че забелязва известна прилика. Сила, и сексуална, и интелектуална.

— Това е Джулиет Трент — представи я Самър. — Тя поддържа Карло във форма по време на американското му турне.

— Не е лесна работа — един сервитьор добута количка с шампанско и чаши. Блейк го освободи с кимване. — Самър ми каза, че графикът ви във Филаделфия е много напрегнат.

— Тя държи камшика — обясни Карло и кимна към Джулиет. Но когато ръката му се спусна надолу, докосна рамото й с жест на естествена и несъмнена интимност.

— Мисля сутринта да изтичам до студиото и да видя твоята демонстрация — Самър пое чашата шампанско от съпруга си. — Отдавна не съм те гледала как готвиш.

— Добре — Карло се отпусна от първата глътка ледено вино. — Може би ще имам време да прегледам вашата кухня. Самър дойде тук да преустрои и разшири кухнята на Блейк, после остана, защото се привърза към нея.

— Съвсем вярно — Самър погледна развеселено към съпруга си. — Всъщност, толкова се привързах, че реших отново да я разширя.

— Така ли? — заинтересован, Карло вдигна вежди. — Още един „Кокрън Хаус“?

— Още един „Кокрън“ — поправи го Самър.

Бе само миг, ала Джулиет видя този миг, в който думите бяха безсилни. Винаги бе очаквала от него чувства и сега ги виждаше в очите му.

— Ти чакаш дете!

— През зимата — усмихна се Самър и му протегна ръка. — Още не съм измислила как ще стигам печката за коледната вечеря.

Той пое ръката й и я целуна, после я целуна по бузите, една по една.

— Много неща сме преживели заедно, кара.

— Страшно много.

— Помниш ли въртележката?

Тя добре си спомняше отчаяното си пътуване до Рим, за да избяга от Блейк и от своите чувства.

— Ти ми каза, че се страхувам да се хвана за синджира и така ме накара да опитам. Няма да го забравя.

Карло измърмори нещо на италиански, от което очите на Самър овлажняха.

— И аз винаги съм те обичала. Сега вдигни тост или нещо такова, преди да съм се изложила.

— Тост — Карло взе чашата си и обви свободната си ръка около Джулиет. — За въртележката, която никога не спира.

Джулиет вдигна чашата си. Отпи и остави шампанското да отмие болката.

 

 

Готвенето пред камера не бе нещо ново за Самър. Тя го правеше по няколко часа годишно, докато ръководеше кухнята в „Кокрън Хаус“, задоволяваше собствените си избрани клиенти с няколко пътешествия годишно, ако цената и поводът си струваха и, най-важното от всичко, се учеше да се наслаждава на брака си.

Макар често да бе готвила с Карло — в кухнята на някой палат, в по-малко скъпата кухня на апартамента, който все още държеше в Париж, и на десетки други места, никога не й омръзваше да го гледа как готви. За нея се говореше, че твори с енергията на неврохирург, докато Карло имаше замаха на художник. Тя винаги се бе възхищавала от неговата експанзивност, от свободните му маниери и особено от театралността му.

Когато той довършваше спагетите, негов специалитет, който без никаква нескромност бе нарекъл на свое име, Самър ръкопляскаше заедно с останалата публика. Но тя бе отишла до студиото с него и Джулиет не само за да подхрани самочувствието на един стар приятел. Ако познаваше някой на света колкото себе си, това бе Карло. Често по много поводи бе мислила, че двамата са замесени от едно тесто.

— Браво, Франкони — докато персоналът сервираше приготвените спагети на публиката, Самър отиде да го целуне тържествено по бузата.

— Да — той отвърна на целувката й. — Аз бях великолепен.

— Къде е Джулиет?

— На телефона — Карло завъртя очи към тавана. — Дио, тази жена прекарва на телефона повече време, отколкото младоженка в леглото.

Самър погледна часовника си. Тя самата бе прегледала графика на Карло.

— Едва ли ще се забави много. Знам, че ви предстои закуска с журналисти в хотела.

— Обеща да направиш еклер — напомни й той, мислейки откровено за своето удоволствие.

— Обещах. А ти в замяна смяташ ли, че ще можеш да намериш една малка спокойна стаичка за нас двамата?

Карло се засмя и вдигна вежди:

— Любов моя, когато Франкони не може да услужи на една дама с една спокойна стая, светът ще спре.

— Взе ми думите от устата — Самър го хвана под ръка и го поведе по коридора. Озоваха се в стая, която се оказа склад. — Никога не ти е липсвала класа, каро.

— Е… — той се разположи удобно върху купчина кутии. — След като знам, че не искаш тялото ми, колкото и да е върховно, кажи какво ти е на ума.

— Ти, разбира се, шери.

— Разбира се.

— Обичам те, Карло.

Внезапната й сериозност го накара да се усмихне и да хване ръцете й.

— И аз теб, винаги.

— Помниш ли как не много отдавна мина през Филаделфия на турне за друга твоя книга?

— Ти се чудеше как да поемеш работата по преустройството на американската кухня, когато той те привличаше, а ти беше решила да не се поддадеш.

— Бях влюбена в него и бях решила да не бъда — поправи го тя. — Ти ми даде някои добри съвети, и тук, и когато дойдох в Рим. Искам да ти върна услугата.

— Съвет?

— Хвани се за веригата, Карло, и се дръж здраво.

— Самър…

— Кой те познава по-добре от мен? — прекъсна го тя.

Карло сви рамене.

— Никой.

— В момента, в който влязох в стаята ти, в момента, в който произнесе името й, разбрах, че си влюбен. Ние се познаваме прекалено добре, за да се преструваме.

За момент той на отговори нищо. Дни наред бе мислил за това.

— Джулиет е нещо особено — каза бавно. — Мислех, че това, което изпитвам към нея, е различно.

— Мислеше?

Карло въздъхна и се предаде.

— Знаех. Ала такава любов, за каквато говорим, води до обвързване, брак, деца.

Самър инстинктивно докосна корема си. Той би разбрал, че все още има някои малки страхове. Тя нямаше нужда да говори за тях.

— Да. Ти веднъж ми каза, когато те попитах защо никога не си се женил, че никоя жена не е накарала сърцето ти да трепне. Помниш ли какво каза, че ще направиш, когато срещнеш такава жена?

— Ще тичам за разрешително и свещеник — Карло се изправи и пъхна ръце в джобовете на панталоните, които Джулиет му бе избрала. — Лесно е да се говори, преди сърцето да трепне. Не искам да я загубя — отново въздъхна. — Никога преди не е имало значение, но сега има прекалено голямо значение, за да си позволя да направя грешен ход. Тя ми се изплъзва, Самър. Има моменти, когато я прегръщам и чувствам, че част от нея се отдръпва. Разбирам нейната независимост, нейната амбиция, дори се възхищавам от тях.

— Аз имам Блейк, ала въпреки това имам и своята независимост и своите амбиции.

— Да — той й се усмихна. — Знаеш ли, тя прилича на теб. Упорита — Самър вдигна вежди и Карло се засмя. — Твърдоглава и толкова решена да бъде най-добрата. Качества, които винаги съм намирал за много привлекателни в една красива жена.

— Мерси, мон шер ами — каза тя сухо. — Къде е тогава проблемът?

— Ти би ми имала доверие.

Самър изглеждаше изненадана, после сви рамене, сякаш й бе казал нещо глупаво.

— Разбира се.

— А тя не може… Не иска — поправи се той. — За Джулиет би било по-лесно да ми даде тялото си, дори част от сърцето си, отколкото доверието си. Аз имам нужда от него, Самър, толкова, колкото имам нужда и от това, което вече ми е дала.

Самър замислено се облегна на една щайга.

— Тя обича ли те?

— Не знам — трудно признание като за мъж, който винаги е вярвал, че разбира добре жените. Поусмихна се при мисълта, че един мъж никога не разбира напълно жената, която е най-важна за него. С всяка друга жена би бил уверен, че може да води и оформя чувствата й както му харесва. С Джулиет не бе уверен в нищо. — Има моменти, когато ми се струва много близка, и моменти, в които изглежда много далечна. До вчера не бях започнал да разбирам напълно какво искам аз самият!

— И то е?

— Искам я с мен — отвърна Карло простичко. — Когато съм стар и седя край фонтаните да гледам младите момичета, още ще искам тя да е с мен.

Самър се приближи и сложи ръце на раменете му.

— Плашещо, нали?

— Ужасяващо — и въпреки това, помисли той, сега, след като го призна, бе по-лесно. — Винаги съм мислил, че ще е лесно. Ще има любов, романтика, брак и деца. Откъде можех да знам, че жената ще е една упорита американка?

Самър се засмя и опря чело до неговото.

— Както и аз не можех, да знам, че мъжът ще е един упорит американец. Но Блейк е точно за мен. А твоята Джулиет е точно за теб.

— И така… — Карло я целуна по челото. — Как да я убедя?

Самър за момент се намръщи замислено. После се усмихна и отиде до ъгъла. Взе една метла и му я подаде.

— Събори я на земята.

Когато забеляза Карло да се приближава по коридора подръка със Самър, Джулиет бе на ръба на паниката. Първата вълна на облекчение отшумя и се смени с раздразнение.

— Карло, преобърнах всичко да те търся…

Той само се усмихна и докосна с пръст бузата й.

— Ти беше на телефона.

Джулиет си каза да не ругае и прокара ръка през косите си.

— Следващия път, когато изчезнеш, пускай трохи по пътя си. Междувременно аз съм намерила едно много разнебитено такси, което чака отвън — повлече го, като се помъчи да си спомни доброто си възпитание. — Хареса ли ви представлението? — попита тя Самър.

— Винаги ми е приятно да гледам как Карло готви. Само ми се искаше вие двамата да имахте повече време в града. А иначе много добре сте улучили момента.

— Така ли? — Карло отвори вратата да пропусне пред себе си двете жени.

— Френската свиня пристига следващата седмица.

Вратата се затръшна с оглушителен трясък.

— Ла Бар?

Джулиет се обърна. Бе го чувала да ръмжи това име.

— Карло…

Той вдигна ръка да я спре.

— Какво ще прави тук този галски гол охлюв?

— Точно това, което и ти — Самър отметна назад косите си и се намръщи към празното пространство. — Написал е още една книга.

— Селянин. Може да готви само за хиени.

— За бесни хиени — уточни Самър.

Джулиет видя, че и двамата са ядосани и ги хвана за ръцете.

— Мисля, че можем да поговорим в таксито.

— Той няма да говори с теб — оповести Карло, без да й обръща внимание. — Ще го накълцам на дребни парченца.

Макар да й доставяше удоволствие да си го представи, Самър поклати глава:

— Аз мога да се справя с него. Освен това Блейк мисли, че ще е забавно.

Карло изсъска като змия. Джулиет усещаше, че нервите й са пред скъсване.

— Американци. Може да се върна във Филаделфия и да го убия.

Джулиет с всички сили го буташе към таксито.

— Хайде сега, Карло, знаеш, че не искаш да убиваш Блейк.

— Ла Бар — поправи я той, като едва не избухна.

— Кой е Ла Бар? — попита объркано Джулиет.

— Свиня — отвърна Карло.

— Прасе — потвърди Самър. — Ала аз си имам планове за него. Той ще отседне в „Кокрън Хаус“. — Протегна ръце и се вгледа в ноктите си. — Аз лично ще приготвям яденето му.

Карло със смях я вдигна от земята и я целуна.

— Отмъщението, любов моя, е по-сладко дори от твоя крем карамел — доволен я пусна на земята. — Ние учихме заедно с този плужек — обясни на Джулиет. — Престъпленията му са прекалено много, за да ги изброявам — с удар намести сакото си. — Аз отказвам да бъда на един и същ континент с него.

Джулиет, загубила търпение, погледна към намръщения шофьор.

— Няма да бъдеш — обеща тя. — Когато той е тук, ти вече ще си в Италия.

Карло засия и кимна.

— Права си. Самър, нали ще ми се обадиш да ми кажеш как се е проснал по очи?

— Естествено.

— Значи всичко е наред — настроението му напълно се бе променило и той продължи разговора оттам, докъдето бяха стигнали, преди да се спомене френското име: — Следващия път, когато дойдем във Филаделфия — обеща Карло, — ние с теб ще сготвим за Блейк и Джулиет. Моето телешко и твоите сладкиши. Джулиет, не си съгрешавала, преди да си опитала сладкишите на Самър.

Нямаше да има следващ път, Джулиет го знаеше, но успя да се усмихне:

— Чакам с нетърпение.

Карло изчака, докато тя отвори вратата на таксито.

— Ала тази вечер заминаваме за Ню Йорк.

Самър се усмихна и влезе в колата.

— Не забравяй да сложиш в куфара веригата си.

Джулиет седна на предната седалка.

— Каква верига?

Карло хвана ръката на Самър и се усмихна:

— Стар френски израз.