Нора Робъртс
Въртележка на любовта (10)

Десета глава

Джулиет затвори телефона, прокара ръка през косите си и изруга. Стана, отново изруга и отиде до широкия прозорец в апартамента на Карло. Няколко минути мърмори, без да се обръща специално към никого. Карло се бе проснал на дивана. Мъдро изчака тя да замълчи.

— Проблеми ли има?

— Мъгла — Джулиет отново изруга и се вгледа през прозореца. Виждаше мъглата, гъста и надвиснала от другата страна на стъклото. Детройт бе изчезнал. — Всички полети са отменени. Трябва да си изсмучем от пръстите как да стигнем до Бостън.

— От пръстите ли?

— Няма значение — тя се обърна и закрачи из стаята.

Детройт бе плътна поредица от представления и интервюта, а Ренесансовият център бе чудесно място, ала бе време да си ходят. Бостън бе на един хвърлей разстояние, така че вечерта щеше да бъде посветена на подготвяне на отчетите и един хубав сън. Само дето от езерото се бе довлякла мъгла и бе покрила целия град.

Вързани, помисли Джулиет и отново погледна през прозореца. Вързани, когато в осем часа имаха демонстрация на живо в популярно утринно предаване в Бостън.

Карло се поразмърда, но не стана. Ако не бе толкова трудно, можеше да преброи колко пъти бе засядал по една или друга причина. Една от причините, спомни си той, бе танцьорка на фламенко от Мадрид, с която се бе залисал дотолкова, че да изпусне последния полет. По-добре бе да не го споменава. И все пак, когато се случваха такива неща, най-добре бе човек да се отпусне и да се наслади на момента. Ала познаваше добре Джулиет.

— Безпокоиш се за телевизионното предаване сутринта, нали…

— Разбира се, че се безпокоя — докато обикаляше из стаята, бе прехвърлила наум всички възможности. Да вземат кола под наем… Не, дори в ясно време бе просто прекалено далеч. Можеха да наемат чартърен самолет и да се надяват, че до сутринта мъглата ще се разсее. Хвърли още един поглед навън. Бяха на шестдесет и петия етаж, но спокойно можеха да са и шестдесет и пет етажа под земята. Не, реши тя, никое телевизионно предаване не си струваше риска. Трябваше да го отменят. Това бе положението.

Отпусна се в един фотьойл и протегна крака до Карло.

— Съжалявам, Карло, няма какво да се прави. Ще трябва да го изхвърлим.

— Да изхвърлим Бостън? Джулиет, Франкони не изхвърля нищо. Готви — да, изхвърля — не.

Тя не разбра веднага, че той говори сериозно.

— Имам предвид да го отменим.

— Ти не каза да го отменим.

Джулиет въздъхна дълбоко.

— Сега го казвам — размърда пръстите на краката си и откри, че след десетчасовия ден бяха малко схванати. — Няма как да успеем за телевизионното предаване, а това е най-голямото нещо, което имаме да правим в Бостън. Има още две интервюта за вестници и едно раздаване на автографи. Не очаквахме нещо да се задвижи там и разчитахме на телевизионното предаване. Без него… — сви рамене и се предаде. — Помия.

Карло притвори очи и реши, че диванът бе отлично място да прекара един-два часа.

— Аз не правя помия.

Тя го изгледа.

— Ти през следващите двадесет и четири часа няма да трябва да правиш нищо, освен да… Да лежиш по гръб — реши накрая.

— Нищо?

— Нищо.

Той се засмя и по-бързо, отколкото изглеждаше способен да се движи, седна, сграбчи я за раменете и я придърпа обратно със себе си.

— Добре, ти ще лежиш с мен. Два гърба, мадонна, е по-добре от един.

— Карло… — Джулиет не успя да избегне първата целувка. А може би и не се постара особено, ала знаеше, че бе много важно да избегне втората. — Почакай малко.

— Само двадесет и четири часа — напомни й той и се придвижи към ухото й. — Нямаме време за губене.

— Аз трябва да… Престани! — заповяда тя, като усети, че мислите й започнаха да се замъгляват. — Трябва да уредя някои неща.

— Какви неща?

Джулиет бързо прехвърли наум. Наистина, вече бе освободила стаята си. Бяха задържали апартамента само за удобство, и само до шест. Можеше да наеме друга самостоятелна стая за тази вечер, но… Трябваше да признае, че в случая би било глупаво. Размърда рамене и отстъпи пред присъщата си практичност.

— Като например да запазим апартамента за през нощта.

— Това е важно. — Карло за момент вдигна глава.

Лицето й вече бе зачервено, очите замаяни. Проследи мислите й, сякаш ги бе изрекла на глас. Не можеше да не се възхити от начина, по който съзнанието й се движеше по права линия от точка към точка.

— Трябва да се обадя в Ню Йорк и да им съобщя в какво положение сме. Трябва да се обадя в Бостън и да отменя предаването, после на летището да сменя билетите. Трябва…

— Мисля, че ти въртиш любов с телефона. Трудно е човек да ревнува от неодушевен предмет.

— Телефоните са моят живот — тя се опита да се измъкне изпод него, ала не стигна доникъде. — Карло!

— Харесва ми, когато произнасяш името ми с едва доловимо раздразнение.

— След една минута няма да е едва доловимо.

Той помисли, че и това би му харесало.

— Но ти още не си ми казала колко фантастичен бях днес.

— Беше фантастичен — бе толкова лесно да се отпусне, когато я прегръщаше така. Телефонните разговори можеха да почакат, съвсем мъничко. В края на краищата, никъде нямаше да ходят. — Ти ги хипнотизира с твоите лингуини.

— Моите лингуини са хипнотизиращи — съгласи се Карло. — Омагьосах журналиста от „Свободна преса“.

— Направо го порази. Детройт вече никога няма да бъде същият.

— Вярно е — той я целуна по носа. — Бостън нима да разбере какво губи.

— Не ми напомняй — започна Джулиет и изведнъж млъкна. Карло почти чуваше как колелата се завъртат.

— Имаш идея — той примирено я завъртя върху себе си и я гледаше как мисли.

— Може и да стане — измърмори тя. — Ако всички помогнат, може да се получи много добре. Всъщност, може да стане направо страхотно.

— Какво?

— Ти твърдиш, че си не само човек на изкуството, а и магьосник.

— Скромността не ми позволява да…

— Спести си я — Джулиет се отскубна от ръцете му и го възседна. — Веднъж ми каза, че би могъл да готвиш и в шахтата на канализацията.

Карло намръщено си играеше с малката й златна обица.

— Да, може и да съм го казал. Ала това е само израз…

— А какво ще кажеш да готвиш дистанционно?

Веждите му се сключиха, но пръстите му лениво се плъзнаха към полата й, която се бе вдигнала високо на бедрата.

— Имаш изключителни крака — съобщи й между другото и насочи цялото си внимание към нея. — Какво значи дистанционно?

— Просто това — вдъхновена от идеята, тя скочи и грабна бележника и химикалката си. — Ти ми даваш всичките съставки… Утре пак е лингуини, нали?

— Да, моят специалитет.

— Добре, и без това вече ги имам. Ще организираме телефонен мост между Детройт и студиото в Бостън. Ще бъдеш в ефир там, докато ние сме тук.

— Джулиет, ти искаш от мен голяма магия.

— Не, това е просто електроника. Водещият на предаването — Пол О’Хара — може да приготви блюдото в ефир, докато ти му даваш указания. Това е като да водиш самолет, нали разбираш. Четиридесет градуса наляво — една чаша брашно.

— Не.

— Карло!

Той без да бърза си събу обувките.

— Ти искаш той, този О’Хара, който се усмихва пред камерата, да сготви моите лингуини?

— Не ми викай — предупреди го тя, докато трескаво обмисляше възможностите. — Виж, ти си написал готварска книга, така че всеки средно интелигентен човек да може да сготви някоя от твоите рецепти.

— Да ги сготви, да — съгласи се Карло, като разглеждаше ноктите си. — Не като Франкони.

Джулиет отвори уста и отново я затвори. Внимателно със самомнението му, напомни си тя. Поне докато постигнеше каквото иска.

— Разбира се, че не, Карло. Никой и не очаква това. Ала ние можем да превърнем това неудобство в истинско събитие. Като използва твоята готварска книга в ефир и с твоите лични указания по телефона, О’Хара може да приготви лингуините. Той не е майстор-готвач, а обикновен човек. Следователно, ще покаже на публиката какво прави един обикновен човек. Ще допуска грешките на обикновения човек, които ти ще можеш да поправяш. Ако го изработим, продажбите на книгата ти ще хвръкнат до небето. Знаеш, че можеш да го направиш — усмихна се победоносно. — Ами че ти дори каза, че ще научиш мен да готвя, а аз в кухнята съм напълно безпомощна. Сигурна съм, че можеш да обясниш на О’Хара как се прави едно ястие.

— Разбира се, че мога — Карло отново скръсти ръце и се загледа в тавана. Логиката й бе непробиваема, идеята творческа. Честно казано, той я хареса — почти колкото му харесваше идеята да не трябва да лети до Бостън. И все пак не му се струваше честно да се предаде без бой. — Ще го направя, но при едно условие.

— Какво?

— Утре сутринта ще преведа О’Хара през лингуините. Тази вечер… — усмихна й се. — Ще имаме генерална репетиция. Ще го покажа на теб.

Джулиет престана да потупва с върха на химикалката по бележника.

— Ти искаш аз да приготвя лингуини?

— Под моето ръководство, кара, ти можеш да приготвиш всичко.

За миг обмисли идеята му и реши, че няма значение. Този път апартаментът нямаше кухня, така че Карло разчиташе да използва кухнята на хотела. Можеше да успее или да не успее. Ако успееше, след като тя оплескаше всичко, можеха да си поръчат вечеря в стаята. Важното бе да спаси каквото може от Бостън.

— С удоволствие. А сега трябва да проведа тези телефонни разговори.

Той затвори очи с намерението да подремне. Ако в продължение на дванадесет часа щеше да учи двама аматьори на тайните на лингуини, щеше да има нужда от сила.

— Събуди ме, като свършиш — каза на Джулиет. — Ще трябва да видим кухнята на хотела.

Отне й почти два часа да върти телефони и когато за последен път затвори, вратът й бе схванат, а пръстите вдървени. Ала бе получила каквото искаше. Хал й каза, че е гений, а О’Хара се съгласи, че звучи забавно. Приготовленията вече вървяха.

Този път тя се усмихна злорадо на мъглата, която се виеше зад прозореца. Нито дъжд, нито вятър, нито нощна тъмнина биха й доставили по-голямо удоволствие. Нищо нямаше да спре Джулиет Трент.

После погледна към Карло. Нещо в нея се преобърна и самоувереността и самодоволството й се разклатиха. Емоции, помисли тя. Нещо, което не бе вписала в своя пътен лист.

Е, може би това бе катастрофа, която я нямаше в книгите. Може би за излизането от нея не можеше да измисли съзидателна идея и бързи действия. Просто трябваше да приема чувствата си към Карло на час по лъжичка.

Още четири дни, спомни си Джулиет, и пътуването щеше да свърши. Музиката щеше да спре и да дойде време да слезе от въртележката.

Нямаше полза засега да се опитва да гледа по-нататък. Всичко бяха бели страници. Трябваше да се придържа към схващането, че животът се живее ден за ден. Карло щеше да си замине, тя щеше да събере парчетата и да започне живота си оттам нататък.

Не бе толкова глупава, та да си казва, че няма да плаче. Щеше да пролее сълзи за него, но щеше да ги пролее тихо и насаме. Трябва да си определи един ден за скръб, помисли и хвърли настрани бележника си.

Не бе здравословно да мисли за това сега. Оставаха само още четири дни. За момента Джулиет сведе поглед към ръцете си и се зачуди дали щеше да предприеме стъпките, които бе направила, ако знаеше къде ще я отведат. После се обърна към него просто да го погледа как спи.

Дори със затворени очи и с бурния вътрешен живот, който имаше, пак я привличаше. Не бе просто въпрос на външен вид, осъзна тя. Не бе от жените, които биха преобърнали живота си наопаки заради едното физическо привличане. Бе въпрос на стил. Усмихна се, стана и се приближи към него. Независимо колко бе практична, независимо колко здрав разум притежаваше, не би могла да устои на неговия стил.

Нямаше да има съжаления, повтори си. Нито сега, нито след пет дни, когато океанът и приоритетите ги разделяха. Годините щяха да минават, животът им щеше да тече и да се променя, ала Джулиет щеше да си спомня тези няколко дена, през които бе преживяла нещо неповторимо.

Няма време за губене, бе казал той. Тя реши, че не би могла да бъде по-съгласна. Вдигна ръце и започна да разкопчава блузата си. По навик я остави старателно на облегалката на един стол и разкопча полата, приглади я и я сгъна. Извади една по една фибите от косите си и ги прибра.

Приближи се, облечена в много практична дантелена камизола и миниатюрни бикини.

Карло се събуди с бумтяща във вените кръв и със замаяна глава. Когато устните й завладяха неговите, усети нейния аромат леко в косите й, по-силно по кожата й. Тялото й, вече сгорещено, бе върху неговото. Още преди да бе успял да състави първата си разумна мисъл, собственото му тяло го последва.

Джулиет бе цялата дантела, плът и страст. Нямаше време да се овладее или да проявява стил. Нетърпелив и безразсъден, той посегна към нея и където и да докоснеше, намираше коприна и нежност, сила и желание.

Тя разкопча ризата му и я разтвори, така че кожата им да се срещне и да се разбуди. Усети под себе си как сърцето му заби по-бързо и по-силно, докато се замая от силата си. Джулиет отново улови устните му. Мислеше само как да го докара до лудост. Усещаше я как се разлива в него, надига се, расте, докато завладя и двамата.

Когато Карло се претърколи, така че я улови между тялото си и облегалката на дивана, тя бе готова да остави нещата в негови ръце. Със стон се отдаде на удоволствието от това, което бе започнала.

Никоя жена не бе правила това с него. Той го разбра, докато единствената му мисъл бе да погълне всичко, което имаше Джулиет. Пръстите му, толкова умели, толкова опитни, толкова нежни, задърпаха дантелата, докато тънката лентичка се скъса с едва чут звук.

Намери я — малките меки гърди, които толкова идеално пасваха в ръцете му, тънкия кръст. Негова. Тази дума почти го побърка. Сега тя бе негова, както в съня, от който го събуди. А може би още сънуваше.

Имаше аромат на тайни, малки женски тайни, които никой мъж не можеше напълно да разкрие. Имаше вкус на страст, натежала, трепетна страст, за която всеки мъж копнееше. Вкуси с език сладката вдлъбнатина между гърдите й и я усети как потрепери. Джулиет бе силна, никога не се бе съмнявал в това. И в силата си напълно отстъпваше пред него за удоволствие и на двамата.

Дантелата ухаеше на нея. Би могъл да се зарови в ефирната тъкан, но кожата й бе неустоима. Смъкна камизолата до кръста й и се нахвърли върху нея.

Ръцете й бяха вплетени в косата му, тялото й пламтеше. Мислеше само за него. Нямаше утре, нямаше вчера. Колкото и да го отричаше след един час, те щяха да станат едно цяло. Всеки зависеше от другия за удоволствието, за спокойствието, за вълнението. За толкова много още, че не смееше да мисли за това. Тя копнееше за него. Това нищо не можеше да го спре. Ала сега Карло я водеше, бърз и яростен, през врати, които заедно бяха отворили. Никой от тях не бе минавал оттам с друг и никога нямаше да го стори.

Джулиет се отдаде на тъмнината, на огъня и на Карло.

Той смъкна тънките лентички на бедрата й, търсейки сърцевината й. Разбра кога я докара до първия връх и се отдаде на удоволствието. С безкрайни вълни на желание я издигаше отново и отново, докато и двамата се разтрепериха. Прокара устни по бедрото и тя извика името му. Цялата — само тази мисъл бе в главата му. Щеше да я има цялата, докато Джулиет желаеше, докато бе готова да го има целия.

— Джулиет, искам те — лицето му отново бе над нейното, дишането му бе напрегнато. — Погледни ме.

Тя се олюляваше по тънката граница между съзнанието и лудостта. Когато отвори очи, лицето му изпълни полезрението й. То бе всичко, което искаше.

— Искам те — повтори Карло, докато кръвта бушуваше в главата му. — Само теб.

Джулиет се бе обвила около него, отметнала глава назад. За момент очите им се срещнаха и се задържаха. Едва ли биха могли да се опитат да обяснят това, което премина между тях. Бе едновременно опасност и сигурност.

 

 

И двамата бяха потресени, и двамата ужасени, и двамата доволни. Голи, мокри и топли, мълчаливо лежаха преплетени. Думите бяха произнесени, помисли Джулиет. Думи, които бяха част от лудостта на момента. Щеше да се погрижи да не ги повтаря, когато страстта отминеше. Нямаха нужда от думи. Имаха четири дни. И въпреки това до болка копнееше да ги чуе отново, да ги произнесе отново.

Тя щеше да зададе тона между тях, помисли Джулиет. Трябваше само да започне сега и после да продължи. Без да натиска. Задържа очите си още малко затворени. Никакви съжаления. Този допълнителен момент, който й трябваше, за да събере силите си, остана незабелязан.

— Мога да остана цяла седмица така — прошепна тя. Макар да бе вярно, думите бяха казани безгрижно. Обърна глава, погледна го и се усмихна. — Готов ли си пак да заспиш?

Толкова много неща му се искаше да каже. Толкова много, помисли той, а Джулиет не искаше да чуе. Бяха определили правилата. Сега трябваше само да ги следва. Нищо не бе толкова лесно, колкото би трябвало да бъде.

— Не — целуна я по челото. — Макар че никога не ми е било по-приятно събуждането от сън. Сега мисля, че е време за следващия ти урок.

— Наистина ли? — Тя прехапа устни. — Мислех, че съм завършила.

— Готвенето — напомни й Карло и я ощипа.

Джулиет отметна коси и му върна ощипването.

— Мислех, че си забравил.

— Франкони никога не забравя. Един бърз душ, преобличане — и долу в кухнята.

Тя сви рамене. И за минутка не й минаваше през ума, че администрацията на хотела ще му позволи да дава готварски уроци в тяхната кухня.

Тридесет минути по-късно се оказа, че не е била права.

Той просто заобиколи администрацията. Не виждаше причина да върви по веригата от началник към началник. Без да се суети, я преведе през изисканата столова на хотела в голямата, величествена кухня. Тя миришеше екзотично и имаше вид на станция на метро.

Тук щяха да го спрат, реши Джулиет, все още уверена, че до един час или ще вечерят навън, или ще си поръчат храна в стаята. Макар да се бе преоблякла в удобни джинси, нямаше намерение да готви. След първия поглед към голямата стая с огромни печки и плотове, бе сигурна, че няма да готви.

Не би трябвало да е изненадана, че отново не се оказа права.

— Франкони! — името прогърмя и отекна от стените.

Тя подскочи.

— Карло, мисля, че трябва да… — но докато говореше, погледна към лицето му. Той се бе засмял от ухо до ухо.

— Пиер!

Пред очите й Карло бе грабнат в прегръдките на огромен мъж с бяла престилка, увиснали мустаци и лице, голямо и кръгло като тиган. Кожата му блестеше от пот, ала той целият безобидно миришеше на домати.

— Какво правиш в кухнята ми, италиански развратнико?

— Правя й чест — съобщи Карло, когато се разделиха. — А ти? Мислех, че тровиш туристите в Монреал.

— Молят ме да поема кухнята тук — големият мъж със силен френски акцент сви подобните си на цистерна рамене. — Дожаля ми за тях. Американците имат толкова малко финес в кухнята.

— Предложили са да ти плащат на тегло — предположи Карло. — На твоето тегло.

Пиер хвана с две ръце огромния си корем и се разсмя. Някакъв шум зад гърба му го накара да се обърне и да изреве на френски. Джулиет бе сигурна, че стените се разтресоха. Той с усмивка нагласи шапката си и отново се обърна към тях:

— Добре ли върви?

— Доста добре. — Карло издърпа напред Джулиет. — Това е Джулиет Трент, моят рекламен агент.

— Значи върви много добре — заключи Пиер, хвана ръцете й и ги поднесе към устните си. — Може и аз да взема да напиша една готварска книга. Добре дошла в кухнята, мадмоазел. Аз съм на вашите услуги.

Тя бе очарована.

— Благодаря, Пиер — усмихна се мило.

— Не го оставяй да те будалка — предупреди я Карло. — Той има дъщеря на твоята възраст.

— Ами! — Пиер го погледна свъсено. — Само на шестнайсет е. Ако беше и с един ден по-голяма, щях да се обадя на жена ми да й кажа да заключи вратите, докато Франкони е в града.

Карло се засмя:

— Ласкаеш ме, Пиер — пъхна ръце в задните си джобове и огледа стаята. — Много хубаво — вдигна глава и подуши въздуха. — Патица. На патица ли ми мирише?

Пиер се наду като пуяк.

— Специалитетът на заведението. „Канар о Пиер“.

— Фантастико — Карло обви ръка около раменете на Джулиет и я поведе към миризмата. — Никой, абсолютно никой не може да прави патица като Пиер.

Черните очи на тигановото лице заблестяха.

— Не, ти ме ласкаеш, мон ами.

— В истината няма ласкателство — Карло гледаше как един помощник-готвач реже патицата на Пиер. С ловък жест взе едно малко парченце и го пъхна в устата на Джулиет. То се разтвори там, оставяйки след себе си един неуловим вкус, който плачеше за още. Самият Карло само близна с език пръста си, за да опита. — Изключително, както винаги. Помниш ли, Пиер, когато подготвяхме празненството за годежа на шаха? Преди пет-шест години.

— Седем — поправи го Пиер и въздъхна.

— Твоята патица и моите канелони.

— Великолепно. Не толкова много паприка на тази риба! — прогърмя той. — Да не сме в Будапеща. Хубави времена бяха — продължи без прекъсване. — Но… — сви рамене съвсем по френски. — Когато на човек му се роди трето дете, трябва да се установи, уи?

Карло още веднъж огледа кухнята с поглед на експерт и я одобри.

— Избрал си си чудесно местенце. Може би ще ми дадеш за малко едно ъгълче?

— Ъгълче?

— Като услуга — обясни Карло с усмивка, която би очаровала и перлите от мидите. — Обещах на моята Джулиет да я науча да готви лингуини.

— Лингуини кон вонголе бианко? — очите на Пиер светнаха.

— Естествено. Това е моят специалитет.

— Получаваш един ъгъл от кухнята ми, мон ами, в замяна за една чиния.

Карло се засмя и потупа Пиер по корема:

— За теб, амиго, две чинии.

Пиер го тупна по рамото и го целуна по двете бузи.

— Чувствам как младостта ми се връща. Кажи ми какво ти трябва.

За нула време Джулиет се озова препасана с бяла престилка. Косите й бяха прибрани в готварска шапка. Би могла да се чувства глупаво, ако имаше тази възможност.

— Най-напред накълцваш мидите.

Тя погледна първо към Карло, после към купчината миди върху дъската за рязане.

— Как ги накълцвам?

— Ето така — той взе ножа и с няколко бързи движения наряза мидите на малки, идеално равни парченца. — Опитай.

Джулиет наведе ножа. Чувстваше се малко като палач.

— Те нали не са… Ами, нали не са живи?

— Мадонна, всяка мида приема за чест да бъде включена в блюдо на Франкони. Тук малко по-дребно. Така — доволен, й подаде лука. — Нарежи го, не много на ситно. — Отново й показа, ала този път Джулиет се чувстваше по-спокойна. Тя взе ножа и ряза, докато лукът бе на парчета, а очите й в сълзи.

— Мразя да готвя — измърмори, но Карло само побутна към нея една скилидка чесън.

— Реже се на много дребно. Това, което ни трябва, е ароматът, нямаме нужда от големи парчета — надвеси се над рамото й и гледа, докато одобри. — Имаш добри ръце, Джулиет. Сега разтопи маслото.

Следвайки указанията му, тя задуши лука и чесъна в къкрещото масло, после го бърка, докато той не обяви, че е готово.

— Сега е рядко, нали виждаш. Добавяме съвсем мъничко брашно — хвана ръката й да я насочва, докато Джулиет разбъркваше. — И така го сгъстяваме. Добавяме мидите. Внимателно — предупреди я, преди да бе успяла да ги изсипе наведнъж. — Не бива да ги нараняваме. Така… — кимна одобрително. — Подправки. В това е тайната и силата.

Наведе се над нея и й показа как да вземе лъжичка от това, шипка от онова и да твори. Колкото по-приятен ставаше ароматът, толкова повече нарастваше самочувствието й. Никога нямаше да запомни от кое колко се слага, ала откри, че това нямаше значение.

— Ами това? — попита тя и посочи към няколкото стръкчета магданоз.

— Не, това чак най-накрая, да не го удавим. Намали огъня, още съвсем малко. Така — кимна доволно. — Завий го сега хубавичко с капака и да къкри, докато подправките се разбудят.

Джулиет изтри с опакото на ръката влажното си чело.

— Карло, ти говориш за соса така, сякаш че е жив и диша.

— Моите сосове са живи и дишат — заяви той. — Докато къкри, настържи кашкавала — взе едно парче кашкавал и го подуши със затворени очи. — Скуизито.

Накара я да стърже и бърка, докато останалата част от кухненския персонал работеше около тях. Тя си спомни за кухнята на майка си с нейните подредени плотове и домашни миризми. Никога не бе виждала нищо такова. Тук определено не бе спокойно. Изпускаха се тенджери, ругаеха се хора и блюда и бързането бе повелята на деня. Помощник-келнерите тичаха напред-назад, натоварени с табли, сервитьори и сервитьорки летяха и крещяха поръчките си. Джулиет гледаше с широко отворени очи, а Карло не обръщаше никакво внимание на цялата тази суматоха. Бе време да сътвори своите спагети.

Ако не бяха сварени и част от някакво ястие, за Джулиет спагетите бяха нещо, което вземаш от кутията на рафта в бюфета. Научи, че това не е така, след като ръцете й до китките побеляха от брашно. Той я караше да отмерва, да меси и да търкаля, докато лактите я заболяха. Това нямаше нищо общо с петминутното разбъркване на съставките, с което бе свикнала.

Докато работеше, тя започна да разбира защо Карло бе толкова енергичен. Просто му се налагаше. Както си изкарваше хляба с готвене, той хабеше не по-малко енергия от всеки спортист. След като спагетите минаха през неговата проверка, раменете я боляха като след бърза партия тенис.

Джулиет издуха косите от очите си и избърса потта от челото.

— А сега какво?

— Сега вариш спагетите.

Като се помъчи да не изръмжи, тя наля вода и я сложи да ври.

— Една лъжица сол — нареди Карло.

— Една лъжица сол — измърмори Джулиет и я сипа. Когато се обърна, той й връчи чаша вино.

— Докато заври, можеш да си починеш.

— Мога ли да намаля огъня?

Карло се засмя и я целуна, после реши, че трябва да я целуне още веднъж. Тя ухаеше божествено.

— Харесваш ми в бяло — изтри брашното от носа й. — Ти си много разпиляна готвачка, любов моя, но си потресаваща.

Лесно можеше да забрави шумната трескава кухня.

— Готвачка? — малко превзето нагласи шапката си. — Не се ли казва майстор-готвачка?

Той отново я целуна.

— Не се възгордявай. С едно лингуини не се става майстор-готвач.

Едва успя да допие виното си, и Карло отново я подгони да работи.

— Потопи единия край на лингуините във водата. Да, точно така. Сега, като омекнат, ги навий. Внимателно. Да, да, добре пипаш. Още малко търпение, и може да те взема в моя ресторант.

— Не, благодаря — отсече Джулиет, когато парата я удари в лицето. Бе почти сигурна, че усеща как всяка отделна пора на кожата й се разтваря.

— Бъркай леко. Седем минути, нито секунда повече — той доля чашата й и отново я целуна.

Тя бъркаше, изцеждаше, отмерваше магданоза, ръсеше с кашкавал. Когато свърши, имаше чувството, че нищичко не може да хапне. Нерви, откри изненадано. Бе нервна като младоженка през първия си ден в кухнята.

Със сплетени ръце гледаше как Карло взе една вилица и бръкна, после със затворени очи вдъхна миризмата. Джулиет преглътна. Очите му останаха затворени и когато опита първата хапка. Тя прехапа устни. До този момент не бе забелязала, че в кухнята бе станало тихо като в катедрала. Един бърз поглед наоколо й показа, че всякакво движение бе престанало и всички очи бяха приковани към Карло. Имаше чувството, че чакаше да бъде осъдена или оправдана.

— Е? — попита Джулиет, когато повече не можеше да издържа.

— Търпение — напомни й той, без да отваря очи. Един помощник-келнер се втурна в кухнята и веднага му изшъткаха. Карло отвори очи и внимателно остави вилицата. — Фантастико! — хвана Джулиет за раменете и церемониално я целуна по двете бузи. Избухнаха ръкопляскания.

Тя със смях тържествено хвърли шапката си.

— Имам чувството, че съм спечелила златен медал в десетобоя.

— Ти си създала творение — докато Пиер гръмогласно поръчваше чинии, Карло хвана двете й ръце. — Ние сме добър отбор, Джулиет Трент.

Тя усети как нещо се прокрадва много близо до сърцето й. Просто не бе възможно да го спре.

— Да, Франкони, ние сме добър отбор.