Нора Робъртс
Въртележка на любовта (9)

Девета глава

Джулиет се приближи към рецепцията на хотела в Чикаго. Бе съсипана от пътуването и копнееше да си вземе едно питие и да си вдигне краката. Бързо огледа фоайето и остана доволна от мраморните подове, от скулптурите и изящните палми. В такива места обикновено имаше големи, стилни бани. Тя имаше намерение да прекара първата си вечер в Чикаго, потопена до шия в топлата вода.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Имаме резервация на името на Франкони и Трент.

Служителката натисна няколко клавиша на компютъра си и на екрана се появиха техните имена.

— И двамата ли ще останете за две вечери, госпожице Трент?

— Да, точно така.

— Плаща се при настаняването. Всичко е уредено. Бихте ли попълнили тези бланки? Аз ще повикам пиколото.

Карло надраска данните си в бланката и погледна към нея. В профил Джулиет изглеждаше прекрасна, макар и малко уморена. Косите й бяха вдигнати нагоре, бухнали отстрани и леко разрошени от пътуването. Изглеждаше така, сякаш можеше да проведе тричасово съвещание без да й мигне окото. Ала в този момент изви гръб, затвори за миг очи и опъна рамене. Той искаше да се грижи за нея.

— Джулиет, няма нужда от две стаи.

Тя намести чантата на рамото си и се подписа.

— Карло, не започвай. Вече всичко е уредено.

— Но това е глупаво. Ти все едно ще живееш в моя апартамент, така че едната стая е просто излишна.

Служителката на рецепцията стоеше на дискретно разстояние и слушаше всяка дума.

Джулиет извади от портмонето кредитната си карта и я стовари върху плота. Той с известна изненада забеляза, че тя вече не изглеждаше ни най-малко изморена. Искаше му се да прави любов с нея часове наред.

— Ще ви помоля да подпечатате тази бланка, за да си отчета разходите — каза Джулиет спокойно на служителката. — Всички разноски на господин Франкони ще бъдат възстановени.

Карло избута своята бланка към момичето и се облегна на гишето.

— Джулиет, няма ли да се чувстваш глупаво, като тичаш напред-назад към отсрещната стая? Нелепо е, дори за един рекламен агент, да плаща за легло, в което няма да се спи.

Джулиет със стиснати зъби прибра кредитната си карта.

— Аз ще ти кажа какво е нелепо — процеди тя. — Нелепо е да стоиш тук и нарочно да ме караш да се чувствам неудобно.

— Вашите стаи са единадесет нула две и единадесет нула осем — служителката им подаде ключовете. — Боя се, че не са една срещу друга, а точно в двата края на коридора.

— Благодаря — Джулиет се обърна и видя, че пиколото вече бе натоварил багажа им на една количка и слушаше с най-голямо внимание. Без да каже дума, тя се запъти към асансьорите.

Карло тръгна нехайно до нея. Забеляза, че касиерката имаше умопомрачителна усмивка.

— Джулиет, не разбирам защо трябва да се чувстваш неудобно от нещо толкова просто.

— Не мисля, че е просто — тя удари бутона на асансьора.

— Извинявай… — той едва сдържаше усмивката си. — Само си спомням как ти изрично каза, че искаш нашите отношения да бъдат прости.

— Не ми обяснявай какво съм казала. Това, което съм казала, няма нищо общо с това, което имам предвид.

— Разбира се, че няма — измърмори Карло и я изчака да се качи първа в асансьора.

Като видя изражението й, пиколото започна да се безпокои за своя бакшиш и нагласи на лицето си най-гостоприемната си усмивка:

— За дълго ли сте в Чикаго?

— За два дни — отвърна Карло достатъчно дружелюбно.

— За два дни могат да се видят много неща. Трябва да отидете на езерото…

— Ние сме тук по работа — прекъсна го Джулиет. — Само по работа.

— Да, госпожо — пиколото с усмивка забута количката по коридора. — Първо е номер единадесет нула осем.

— Това е моята стая — Джулиет извади портмонето си и измъкна няколко банкноти, докато пиколото отключваше вратата. — Тези две чанти — посочи тя и после се обърна към Карло. — В десет часа имаме среща с Дейв Локуел в бара. Дотогава можеш да правиш каквото искаш.

— Имам някои идеи — започна той, ала Джулиет мина покрай него, пъхна банкнотите в ръката на пиколото и затръшна вратата.

 

 

Тридесет минути според Карло бяха достатъчни за всеки, за да се успокои. Твърдоглавието на Джулиет за стаите го бе раздразнило, но не ядосало. Ала той очакваше жените да го дразнят. От една страна, реакцията й му се струваше доста сладка и наивна. Наистина ли тя очакваше фактът, че са любовници, да изненада служителката на рецепцията или пиколото?

Това, че го очакваше и сигурно винаги би го очаквала, бе просто друга страна на характера й, която му харесваше. Във всичко, което правеше, Джулиет Трент винаги щеше да си остане порядъчна. Тлееща страст под строг делови костюм. Карло я намираше неустоима.

Бе познавал толкова различни жени — умното невинно младо момиче, алчно до мозъка на костите си, богатата аристократка, отегчена и от богатството, и от произхода си, преуспялата в кариерата си жена, която едновременно търсеше и бягаше от брак. Бе познавал толкова много жени — щастливата, осигурената, отчаяната, търсещата, задоволената и ненаситната. Джулиет Трент със студените зелени очи и тихия глас го караше да се чуди към кой тип би могъл да я причисли. Тя сякаш имаше всички женски качества, които той разбираше, и в същото време нито едно от тях. Единственото, в което бе сигурен, бе, че искаше Джулиет по някакъв начин да се причисли към неговия живот.

Най-добрият начин да постигне това, единственият начин, който Карло знаеше, бе да я подлуди с чар, докато я улови. После щеше да обмисля следващата стъпка.

Той извади от вазата розата, която бе поръчал от цветарницата на хотела, помириса я и тръгна по коридора към стаята на Джулиет.

Тя тъкмо се сушеше след горещата си вана. Ако бе чула почукването пет минути по-рано, щеше да изръмжи. Сега обаче навлече халата си и отиде да отвори.

Очакваше го. Не бе толкова глупава, та да повярва, че мъж като Карло би приел една затръшната в лицето му врата като край. Бе й доставило удоволствие да я затръшне, точно както й доставяше удоволствие отново да я отвори. Когато бе готова.

Не бе очаквала розата. Макар да знаеше, че не бе разумно да се трогва от една-единствена роза с дълга дръжка с цвят на изгрев, въпреки това се трогна. Плановете й да проведе един спокоен, сериозен разговор с него се разколебаха.

— Изглеждаш отпочинала — вместо да й даде розата, Карло хвана ръката й. Преди да бе решила дали да го пусне да влезе, или не, той вече бе вътре.

Не отстъпвай, напомни си Джулиет, докато затваряше вратата зад него. Ако сега отстъпеше, никога нямаше да може да се държи на положение.

— След като си тук, ще поговорим. Имаме един час.

— Разбира се — както му бе навикът, бързо огледа стаята й. Куфарът й стоеше на шкафа, все още неразопакован, ала с отворен капак. Не бе практично да се разопакова и опакова, когато прелиташ от град в град. Макар да започваше третата седмица от тяхното турне, куфарът все още бе подреден. Друго не бе и очаквал от нея. Бележникът и две химикалки вече бяха нагласени до телефона. Единственото нещо, което може би не изглеждаше на място в спретнатата безлична стая, бяха италианските обувки с високи токове на средата на килима, където ги бе събула. Това несъответствие напълно го задоволяваше.

— Мога по-добре да обсъждам нещата — започна тя, — ако не обикаляш наоколо.

— Така ли? — самата услужливост, Карло седна и размаха розата под носа си. — Искаш да говорим за нашия график тук в Чикаго?

— Не… Да — имаше поне десетина неща, за които трябваше да говори с него. Като никога остави работата на заден план. — По-късно — Джулиет остана права, за да се възползва от всички възможни предимства. — Първо, искам да поговорим за онази история долу, на рецепцията.

— А! — звукът бе определено европейски и приятелски като усмивка.

Искаше й се да го убие.

— Това бе напълно неуместно.

— Така ли? — той бе разбрал, че стратегията се изгражда най-добре с приятелски въпроси или просто съгласие. По този начин можеш да обърнеш крайния резултат в своя полза, без да пролееш прекалено много кръв.

— Разбира се — забравила за своята стратегия, тя приседна на ръба на леглото. — Карло, нямаш право да обсъждаш личните си неща пред хора.

— Ти си съвсем права.

— Аз… — спокойното му съгласие я обърка. Твърдата, умерено гневна реч, която бе подготвила във ваната, излетя през прозореца.

— Трябва да ти се извиня — продължи той, преди да бе успяла да се съвземе. — Беше нетактично от моя страна.

— Е, не — както бе планирал, Джулиет започна да го защитава. — Не беше нетактично, просто неуместно.

Карло махна с розата да отхвърли защитата й.

— Ти си прекалено мила, Джулиет. Разбираш ли, аз мислех само колко си практична. Това е едно от нещата, от които най-много се възхищавам в теб — той бе установил, че за да постигне целта си, винаги бе най-добре да говори колкото може повече истини. — Виждаш ли, освен роднините ми, аз познавам много малко наистина практични жени. Тази твоя черта ми харесва, както и цветът на очите ти, както и кожата ти.

Тя усещаше, че започва да губи почва и се поизправи.

— Няма нужда да ме ласкаеш, Карло. Става дума само за установяване на основни правила.

— Ето, виждаш ли? — сякаш бе потвърдила думите му, той се наведе напред да докосне върховете на пръстите й. — Ти си прекалено практична, за да очакваш ласкателства или да им се поддадеш. Чудно ли е, че съм очарован от теб?

— Карло…

— Още не съм свършил — той се оттегли точно толкова, че да проведе атаката си на пълна скорост. — Разбираш ли, като те познавам, мислех, че ще се съгласиш колко е глупаво и непрактично да вземем две отделни стаи, когато искаме да бъдем заедно. Ти нали искаш да бъдеш с мен, Джулиет?

Тя го погледна смутено. Карло обръщаше цялата ситуация с краката нагоре. Беше сигурна в това и се опита да се залови за нещо.

— Карло, това няма нищо общо с желанието ми да бъда с теб.

Той вдигна вежди:

— Няма ли?

— Няма. Има общо с чертата, която разделя работата от личния ни живот.

— Черта, която е трудно да се прокара. За мен може би невъзможно — отново каза истината, макар този път да не я бе планирал. — Аз искам да бъда с теб, Джулиет, във всеки момент, който имаме. Усещам, че се ядосвам дори за часа, през който ти си тук, а аз съм там. Не са ми достатъчни няколкото часа през нощта. Аз искам за нас повече, много повече.

Каза го и сам се потресе. Това не бе един от неговите хитри ходове, една от неговите стандартни фрази. Този малък бисер се бе появил някъде отвътре, където тихичко се бе крил, докато можеше да го свари неподготвен.

Изправи се и за да си даде време, застана до прозореца и се загледа в чикагското движение. Колите препускаха, после спираха, въртяха се, обикаляха се и отново се завързваха. И животът бе такъв, помисли Карло. Можеш да бързаш, но никога не знаеш кога нещо ще те спре.

Джулиет мълчеше зад него, разкъсвана между това, което той каза, онова, което имаше предвид и това, което тя чувстваше. От самото начало помнеше определението на Карло за една връзка. Просто едно завъртане с въртележката. Когато музиката спре, слизаш и знаеш, че си получил това, за което си си платил. Сега той с няколко думи променяше нещата и тя се чудеше дали някой от тях бе готов.

— Карло, след като казваш, че съм практична, ще се държа като практична — Джулиет събра сили и стана. — Остава ни още една седмица от турнето. През това време трябва да се справим с Чикаго и с още четири града. Честно казано, бих предпочела единствената ни работа в момента да е само един с друг.

Той се обърна и макар да й се стори, че усмивката му бе малко странна, все пак се усмихна.

— Това е най-хубавото нещо, което си ми казвала през всичките тези дни и във всичките тези градове.

Тя пристъпи към него. Изглеждаше глупаво да мисли за рисковете, когато имаха толкова малко време.

— Никога няма да забравя, че съм била с теб, независимо колко мога да искам да го забравя през следващите години.

— Джулиет…

— Не, почакай. Аз искам да бъда с теб и не мога да понасям времето, което губим с други хора, в отделни стаи, с всичката тази работа, която всъщност ни събра. Ала знам, че всичките тези неща са абсолютно необходими. Тях ще ги има и когато се върнем кой откъдето е — не, не мисли за това сега, предупреди се тя. Иначе гласът й щеше да затрепери. — Няма значение колко време прекарвам с теб в твоя апартамент, аз имам нужда от своя собствена стая, ако не за друго, поне за да знам, че я има. Може би това е проява на моята практичност.

Или на слабостта й, помисли Карло. Но не бе ли току-що открил, че и той самият има слабост? Нейното име бе Джулиет.

— Значи ще бъде както ти искаш — и сигурно така бе по-добре. Може би имаше нужда да остане за малко насаме със себе си, за да премисли нещата.

— Няма да спорим?

— Спорим ли някога, кара?

Устните й трепнаха.

— Никога — отдавайки се на себе си и на него, тя пристъпи напред и обви ръце около врата му. — Казвала ли съм ти някога, че когато отначало започнах да подготвям това турне, погледнах рекламната ти снимка и си помислих, че си страхотен?

— Не — Карло докосна устни до нейните. — Защо не ми го кажеш сега?

— И секси — прошепна Джулиет и го привлече по-близо до леглото. — Много, много секси.

— Така ли? — той се остави да бъде подмамен. — Значи си решила в офиса си в Ню Йорк, че ще станем любовници?

— В офиса си в Ню Йорк реших, че никога няма да станем любовници — тя бавно започна да разкопчава ризата му. — Реших, че последното, което искам, е да бъда свалена и прелъстена от някакъв страхотен секси италиански готвач, който има списък с жени, по-дълъг от макарон, но…

— Да — Карло я захапа по врата. — Мисля, че предпочитам това „но“.

— Но ми се струва, че човек не може да взема определени решения, без да е оценил всички факти.

— Казвал ли съм ти някога, че твоята практичност ме възбужда до лудост? — развърза колана на халата й и Джулиет въздъхна.

— Казвала ли съм ти някога, че съм луда по мъже, които ми носят цветя?

— Цветя… — той вдигна глава и взе розата, която бе пуснал на възглавницата до себе си. — Скъпа, искаш ли и едно цвете?

Тя със смях го привлече обратно към себе си.

 

 

Джулиет осъзна, че бе видяла повече неща от Чикаго по време на полета до О’Хеър, отколкото през единия ден и половина, когато бе там. Таксита от хотела до телевизията, от телевизията до супермаркета, от супермаркета до книжарницата и обратно до хотела — това не бяха точно лениви разходки. Тогава тя реши, че когато в края на месеца си вземе отпуск, ще замине някъде, където слънцето прежуря и няма да прави нищо, което да изисква повече енергия, отколкото да се излежава от изгрев до залез край басейна.

Единственият час, който макар и смътно приличаше на развлечение, бе поредното пазаруване, когато гледаше как Карло избира голямо тлъсто пиле за своето „качаторе“.

Той трябваше да приготви специалитета си „поластро а ла качаторе“ отначало докрай на живо в едно от най-известните сутрешни предавания в страната. След „Симпсън шоу“ в Лос Анджелис, Джулиет смяташе това за най-големия си удар в турнето. „Да поговорим за това“ бе най-гледаното дневно предаване и след пет сезона си оставаше и популярно, и спорно.

Макар да познаваше способностите на Карло пред камера, тя бе нервна като котка. Предаването щеше да се приема на живо в Ню Йорк. Не се и съмняваше, че всички от нейния отдел щяха да го гледат. Ако Карло се проявеше блестящо, това щеше да е негов триумф, ако обаче се провалеше, провалът щеше да е изцяло неин. Такива бяха законите на рекламния бизнес.

— Не забравяй да споменеш датите, на които ще бъдем в оставащите градове. Това предаване се приема във всички тях.

— Вече ми го каза.

— И заглавието на книгата.

— Няма да забравя.

— Трябва да се сетиш да споменеш, че си приготвял това ястие за президента, когато миналата година посети Рим.

— Ще се постарая да не го забравя. Джулиет, не искаш ли малко кафе?

Тя поклати глава и продължи да крачи нервно. Какво още?

— Аз бих пийнал — реши той импулсивно.

Джулиет се огледа към кафеварката на горещия котлон.

— Сипи си.

Карло знаеше, че ако тя има нещо, което да прави, ще престане да се безпокои, макар и за малко. И щеше да престане да крачи напред-назад пред него.

— Джулиет, никой, който има сърце, не би предложил на човек да изпие тази отрова, която къкри тук от изгрев-слънце.

— О! — без колебание тя пое ролята на бавачка. — Ще имам грижата.

— Грациа.

На вратата Джулиет се поколеба.

— Журналистката от „Сън“ може да мине преди предаването.

— Да, ти ми каза. Ще бъда очарователен.

Тя тръгна да търси кафе, като си мърмореше. Той се облегна назад и протегна крака. Щеше да се наложи да изпие кафето, когато Джулиет го донесеше, макар да не му се пиеше. Не му се искаше да се качва на самолета за Детройт днес следобед, ала нещата бяха неизбежни. Във всеки случай, двамата с Джулиет щяха да имат свободна вечер в Детройт. В кой американски щат се падаше това?

Все едно, скоро щяха да стигнат до Филаделфия и там щеше да се срещне със Самър. Имаше нужда да я види. Макар винаги да бе имал приятелки и да бе близък с много от тях, никога не бе чувствал такава нужда от някоя, както сега. Можеше да поговори със Самър и да знае, че тя ще го изслуша внимателно и няма да повтори това, което й е казал. Мълвата никога досега не го бе притеснявала, но когато ставаше дума за Джулиет… Когато ставаше дума за Джулиет, нищо не бе както досега.

Никоя от предишните му връзки с жени не се бе превръщала в навик. Винаги му бе приятно да се събуди сутрин до жена, ала никога не бе чувствал потребност от това. Джулиет всеки ден променяше това. Той не можеше да си представи спалнята си в Рим без нея, макар тя никога да не бе ходила там. Отдавна бе престанал да си представя други жени в леглото си.

Изправи се и закрачи, както преди малко Джулиет.

Когато вратата се отвори, той се обърна, очаквайки да я види. Високата стройна блондинка, която влезе, не бе Джулиет, но му беше позната.

— Карло! Колко се радвам да те видя отново.

— Здравей, Лидия — усмихна се той и веднага се прокле, задето не бе свързал името на журналистката от „Сън“ с лицето на жената, с която само преди година и половина бе прекарал два интересни дни в Чикаго. — Изглеждаш прекрасно.

Разбира се, че изглеждаше прекрасно. Лидия Дикърсън отказваше да изглежда по друг начин. Тя бе умна, секси и без задръжки. Бе още, доколкото си спомняше, отличен готвач и кулинарен критик.

— Карло, изпаднах направо във възторг, когато чух, че идваш в града. Ще направим интервюто след предаването, но просто трябваше да се отбия да те видя — Лидия се завъртя към него с аромата на пролетен люляк и развети поли. — Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — той с усмивка пое протегнатата й ръка. — Винаги се радвам да видя една стара приятелка.

Тя със смях опря ръце на раменете му.

— Би трябвало да съм ти сърдита, каро. Ти знаеш номера ми, а телефонът ми снощи не звънна.

— А… — Карло хвана китките й, като се чудеше как да се освободи. — Ще трябва да ни извиниш, Лидия. Графикът е убийствен. И има едно… Усложнение — трепна, като си помисли как ли би приела Джулиет да бъде наречена усложнение.

— Карло! — тя се приближи. — Не можеш да ми кажеш, че не можеш да намериш един час за… Една стара приятелка. Имам страхотна рецепта за „вителло тонато“ — произнесе го като нещо, което трябва да се яде на лунна светлина. — За кого друг бих го сготвила, освен за най-добрия готвач в Италия?

— Поласкан съм — той сложи ръце на бедрата й с надеждата да я отдалечи по най-малко обиден начин. Едва много по-късно, когато остана сам, му мина през ума, че за пръв път не изпитваше никакво, абсолютно никакво желание. — Не съм забравил каква изключителна готвачка си.

Смехът й бе нисък и натежал от спомени.

— Надявам се, че не само това не си забравил.

— Не съм — Карло въздъхна и реши да бъде откровен. — Но, разбираш ли, аз съм…

Преди да успее да е докрай честен, вратата отново се отвори. Джулиет влезе с чаша кафе в ръка, после рязко спря. Тя погледна към блондинката, увита около Карло като екзотична лоза, после видя лицето на Карло и вдигна вежди. Ако само имаше камера…

Гласът й бе студен и сух като очите й.

— Виждам, че сте се запознали.

— Джулиет, аз…

— Ще ви оставя няколко минути за… предварителното интервю — каза любезно. — Опитай се да го довършиш до осем и половина, Карло. Ще трябва да провериш дали всичко е готово в кухнята — без нито дума повече, затвори вратата зад себе си.

Макар ръцете й още да бяха обвити около врата на Карло, Лидия погледна към затворената врата.

— Охо! — заключи тя весело.

Той въздъхна дълбоко и се отдръпна.

— Не можеше да го кажеш по-добре.

 

 

В девет часа Джулиет се бе разположила удобно в средата на публиката. Когато Лидия седна на мястото до нея, тя й кимна дружелюбно и отново насочи вниманието си към кухненския плот. Доколкото можеше да прецени, а го бе огледала сантиметър по сантиметър, всичко бе идеално.

Когато посрещнаха Карло с весели аплодисменти, Джулиет се поуспокои — съвсем малко. Ала когато той започна да приготвя пилето с опитните движения на хирург и подзе разговор с водещата, с публиката и с телевизионната аудитория като опитен изпълнител, се успокои напълно. Карло щеше да бъде фантастичен.

— Той наистина е голяма работа, нали? — прошепна Лидия по време на първото прекъсване.

— Наистина — съгласи се Джулиет.

— Ние с него се запознахме предния път, когато беше в Чикаго.

— Да, предположих. Радвам се, че успяхте да дойдете тази сутрин. Нали получихте информацията за пресата, която ви изпратих?

Бива си я, помисли Лидия и се размърда на мястото си.

— Да. Материалът би трябвало да излезе до края на седмицата. Ще ви изпратя изрезка.

— Много ще ви бъда благодарна.

— Госпожице Трент…

— Джулиет, моля — Джулиет за пръв път се обърна към нея и й се усмихна. — Няма нужда от официалности.

— Добре, Джулиет. Чувствам се като глупачка.

— Извинете. Не би трябвало да се чувствате така.

— Аз много харесвам Карло, но не навлизам в чужда територия.

— Лидия, сигурна съм, че няма жена, която не би харесвала Карло — записът отново тръгна и тя кръстоса крака. — Ако си мислех, че дори през ум би ви минало да навлезете в чужда територия, нямаше да можеше да хванете химикалката си.

Лидия за момент остана неподвижна, после се облегна назад със смях. Карло бе попаднал на костелив орех. Така му се падаше.

— Ще приемете ли да ви пожелая успех?

Джулиет отново й се усмихна:

— Благодаря ви.

Може би двете жени биха се сприятелили, ала за Карло не бе лесно да се съсредоточи върху работата си, докато те седяха уютно една до друга в публиката. Опитът му с Лидия се свеждаше до два бурни дни. Не знаеше за нея почти нищо, освен че предпочита фъстъчено олио за готвене и сини чаршафи. Разбираше колко бе лесно един мъж да бъде екзекутиран без присъда. Струваше му се, че вече чувства примката около шията си.

Но беше невинен. Той изсипа върху зачервеното пиле сместа от домати, сос и подправки и сложи капака. Джулиет щеше да го изслуша, дори ако се наложеше да я върже и да й запуши устата.

Сготви ястието с финеса на художник, рисуващ кралски портрет. Изигра представлението пред публиката като дългогодишен драматичен артист. В главата му се блъскаха черните мисли на човек, вече изправен на подсъдимата скамейка.

Когато представлението свърши, Карло прекара задължителните няколко минути с водещата, после остави персонала да изяде едно от най-добрите му „качаторе“.

Ала когато се върна в пробната, Джулиет не се виждаше никъде. Лидия го чакаше и той нямаше какво друго да прави, освен първо да се оправи с нея и с интервюто.

Тя не го облекчаваше — но пък, доколкото имаше опит, жените рядко го правеха. Лидия бъбреше, сякаш нищо не се бе случило. Тя си задаваше въпросите, записваше си отговорите му и през цялото време очите й светеха закачливо. Накрая Карло не издържа:

— Добре, Лидия, какво й каза?

— На кого? — премигна Лидия, самата невинност. — О, на твоята рекламна агентка. Чудесна жена. Ала едва ли аз съм тази, която може да се съмнява във вкуса ти, скъпи.

Той стана, изруга и се зачуди какво би трябвало да направи с ръцете си човек, който се чувства в безизходица.

— Лидия, ние с теб прекарахме няколко приятни часа. Нищо повече.

— Знам — нещо в тона й го накара да спре и да я погледне. — Не вярвам някой от нас да може да преброи колко пъти по няколко приятни часа сме прекарали — тя сви рамене и стана. Може би го разбираше, дори завиждаше на това, което й се стори, че чете в очите му, но това не бе причина да го пусне от въдицата си. — Ние с твоята Джулиет просто си побъбрихме, скъпи — прибра бележника и химикалката в чантата си. — Женски разговори, нали разбираш. Просто женски разговори. Благодаря за интервюто, Карло — на вратата спря и се обърна. — Ако някога дойдеш отново в града без… Без усложнение, обади ми се. Чао.

Когато Лидия излезе, на Карло му се искаше да счупи нещо. Преди да бе решил какво ще му достави най-голямо удоволствие и ще предизвика най-много разруха, Джулиет влетя в стаята.

— Да тръгваме, Карло. Таксито чака. Изглежда, че ще имаме достатъчно време да стигнем до хотела, да си платим и да хванем по-ранния самолет.

— Искам да говоря с теб.

— Да, добре. Ще поговорим в таксито — тя се втурна по извития коридор и той нямаше какво да прави, освен да я последва.

— Когато ми каза името на журналистката, аз просто не направих връзката.

— Каква връзка? — Джулиет отвори тежката метална врата и излезе в задния двор. Ако бе много по-горещо, забеляза тя, Карло щеше да може да опече пилето си на асфалта. — А, че я познаваш. Е, трудно е човек да запомни всички, с които се среща, нали? — седна в таксито и даде на шофьора адреса на хотела.

— Прекосихме половината страна — той раздразнено се настани до нея. — Нещата започват да ми се замъгляват.

— Сигурно — Джулиет съчувствено го потупа по ръката. — Детройт и Бостън ще бъдат гадни и мръсни. Ще си щастлив, ако можеш да си спомниш собственото си име — извади огледалцето и бързо провери грима си. — Ала ще мога да ти помогна във Филаделфия. Вече ми каза, че там имаш… Приятелка.

— Самър е различна — Карло взе огледалото от нея. — Познавам я от години. Учили сме заедно. Ние никога… Приятели, ние сме само приятели — довърши той объркано. — Не обичам да се обяснявам.

— Виждам — таксито спря пред хотела. Тя извади няколко банкноти и пресметна бакшиша. Докато слизаше от колата, изгледа Карло. — Никой не те е карал да се обясняваш.

— Глупости — той я хвана за ръката, преди да бе стигнала до въртящата се врата. — Ти ме караш. Не е необходимо да го казваш с думи.

— Гузен негонен бяга — Джулиет прелетя през вратата и се озова във фоайето.

— Гузен? — Карло ядосано я настигна до асансьора. — Нямам от какво да съм гузен. Човек трябва да извърши някакво престъпление, някакъв грях, за да е гузен.

Тя го слушаше спокойно, докато влизаше в асансьора. После натисна бутона за техния етаж.

— Това е вярно, Карло. Изглеждаш ми като човек, който се гласи да направи самопризнание.

Той се впусна в бясна реч на италиански, от която другите двама пътници в асансьора се свиха в ъглите. Джулиет спокойно скръсти ръце и реши, че никога не се бе забавлявала повече. Когато асансьорът спря на техния етаж, спътниците им направиха място на Карло.

— Искаш ли да хапнеш нещо набързо на летището, или ще чакаш, докато кацнем?

— Храната не ме интересува.

— Странно изявление като за един майстор-готвач — тя се понесе по коридора. — Имаш десет минути да си събереш багажа, после ще повикам пиколото — ключът се озова в ръката й и в ключалката, преди пръстите му да се затворят около китката й. Когато вдигна очи към него, Джулиет помисли, че никога досега не го бе виждала наистина объркан. Добре. Беше крайно време.

— Няма нищо да събирам, преди да се разберем за това.

— За какво да се разберем?

— Когато извърша престъпление или грях, аз го правя напълно честно — никога не го бе виждала толкова близко до избухването. Беше вдигнала вежди и го слушаше с внимание. — Лидия беше тази, която обви ръце около мен.

Тя се усмихна:

— Да, видях съвсем ясно как ти се съпротивляваше. Една жена трябва да бъде пратена в затвора, ако се възползва по такъв начин от един мъж.

Очите му, вече потъмнели, станаха почти черни.

— Ти си саркастична. Обаче не разбираш обстоятелствата.

— Напротив — Джулиет се облегна на вратата. — Карло, сигурна съм, че прекрасно разбрах обстоятелствата. Струва ми се, че не съм искала от теб никакви обяснения. А сега, ако ще хващаме този самолет, по-добре си събери багажа — за втори път затвори вратата пред носа му.

Той за момент остана неподвижен. Един мъж би очаквал определена ревност от жената, с която има нещо общо. Това дори донякъде му бе приятно. В никакъв случай не очакваше усмивка, потупване по главата и безгрижно разбиране, когато бъде заварен в прегръдките на друга жена. Колкото и да бе невинен.

Не, не го очакваше, реши Карло. И нямаше да го търпи.

Когато се чу рязко почукване, Джулиет все още стоеше с ръка на дръжката. Тя разумно преброи до десет, преди да отвори.

— Трябва ли ти нещо?

Той внимателно се вгледа в лицето й.

— Ти не се сърдиш.

— Не, защо?

— Лидия е много красива.

— Определено.

Карло влезе вътре.

— Ти не ревнуваш?

— Не ставай смешен — Джулиет изтупа някаква прашинка от ръкава си. — Ако ти ме беше заварил с друг мъж при подобни обстоятелства, щеше да разбереш, сигурна съм.

— Не — той затвори вратата зад себе си. — Щях да му разбия физиономията.

— О? — тя с удоволствие се обърна да събере някои неща от гардероба. — Предполагам, това е италианският темперамент. Повечето от моите предци са били доста уравновесени. Би ли ми подал онази четка?

Карло я взе и я пъхна в ръката й.

— Уравновесени… Какво значи това?

— Спокойни и твърди, предполагам. Макар че е имало една… Мисля, прапрабаба ми. Заварила мъжа си да гъделичка кухненската помощница. По нейния си уравновесен начин хвърлила по него една чугунена тенджера. Не мисля, че някога пак е гъделичкал някоя слугиня — прибра четката в пластмасова кутия и я сложи в куфара. — Казват, че приличам на нея.

Той я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Тук нямаше чугунени тенджери.

— Вярно, обаче аз съм изобретателна. Карло… — все още усмихната, обви ръце около врата му. — Ако не бях разбрала какво точно става, щях да излея върху главата ти кафето, което носех за теб. Капиши?

— Си — Карло се засмя и потърка нос в нейния. Обаче всъщност не я разбираше. Може би затова Джулиет го омагьосваше. Приближи устни към нейните и се поддаде на магията. — Джулиет — прошепна той, — има и по-късен самолет за Детройт, нали?

Джулиет се бе чудила дали той изобщо ще се сети за това.

— Да, днес следобед.

— Знаеш ли, че не е здравословно да се бърза? — докато говореше, смъкна сакото от раменете й и го пусна да падне на пода.

— Чувала съм нещо такова.

— Съвсем вярно е. От медицинска гледна точка е много по-добре човек да се движи спокойно. Равномерно, но не бързо. И, разбира се, редовно да си дава почивка. За нас би било много вредно за здравето сега да си съберем багажа и да хукнем към летището — разкопча полата и тя последва сакото на пода.

— Вероятно си прав.

— Разбира се, че съм прав — прошепна Карло в ухото й. — Никой от нас не може да си позволи да боледува по време на турнето.

— Това би било направо катастрофа — съгласи се Джулиет. — Всъщност, може би ще е добре, ако полегнем за малко.

— Най-добре. Човек трябва да си пази здравето.

— Не мога да не се съглася с теб — рече тя и ризата му се спусна до сакото и полата й.

Когато паднаха на леглото, Джулиет се смееше.

Харесваше я такава — свободна, непринудена, възторжена. Както харесваше и по-студените й, по-загадъчни настроения. Можеше да й се наслаждава по стотици различни начини, защото това не бе винаги една и съща жена. И все пак бе същата жена.

Мека, каквато бе сега. Топла винаги, когато я докоснеше, разкошна винаги, когато я вкусеше. В един момент можеше да е отстъпчива, в следващия агресивна и той никога не се уморяваше от тези промени.

Сега правеха любов със смях — нещо, което Карло добре знаеше, че бе скъпоценно и рядко. Дори когато започна да властва страстта, остана едно чувство на радост, което не можеше да замъгли огъня. За един миг тя му даваше повече, отколкото някога бе мислил, че ще намери с една жена за цял живот.

Джулиет никога не си бе представяла, че може да бъде такава — смееща се, кипяща, щастлива, невъздържана. Много неща не си бе представяла. Всеки път, когато той я докоснеше, това бе нещо ново, макар да й се струваше, че докосването му бе нещо, което винаги е познавала. Карло я караше да се чувства свежа и желана, едновременно дива и сантиментална. В продължение на няколко минути можеше да й достави чувство на удовлетворение и бясна възбуда.

Колкото повече й даваше, толкова по-лесно бе за нея да дава. И двамата още не осъзнаваха, че всеки път, когато правеха любов, близостта им ставаше все по-голяма и по-дълбока, добиваше сила и тежест, която не можеше да се разруши с просто отдалечаване. Може би, ако го знаеха, щяха да се борят с това.

Вместо това цяла сутрин се любиха с енергията на младостта и с дълбочината на интимността.