Нора Робъртс
Въртележка на любовта (8)

Осма глава

Имаше ли други, които да разбират истинската страст? Сгушена в Карло, поглъщаща и погълната от него, Джулиет разбра, че допреди малко тя не е била между тях. Трябваше ли това да я направи слаба? Беше слаба, но не чувстваше празнота.

Трябваше ли да изпитва съжаление? Да, логично погледнато, трябваше. Бе дала от себе си повече, отколкото бе възнамерявала, бе споделила повече, отколкото си бе представяла, бе рискувала повече, отколкото би се осмелила. Ала нямаше съжаление. Може би по-късно щеше да направи своя списък с всичките „защо“ и „защо не“. Засега искаше само да се наслаждава на меката топлина, която идва след любенето.

— Мълчиш — прошепна дъхът му в слепоочието й, последван от устните му.

Джулиет се поусмихна и с удоволствие продължи да лежи със затворени очи.

— Ти също.

Той зарови буза в косите й и погледна към лъча лунна светлина, процеждащ се през прозореца. Не бе сигурен какви думи да каже. Никога преди не се бе чувствал по този начин с която и да било жена. Никога не го бе очаквал. Как можеше да й го каже и да очаква, че тя ще повярва? На него самия му бе трудно да повярва. И въпреки това… Може би най-трудно се обличаше в думи истината.

— Изглеждаш много мъничка, когато те прегръщам — прошепна Карло. — Това ме кара да искам дълго, дълго време да те прегръщам така.

— Харесва ми да ме прегръщаш — признанието се оказа много по-лесно, отколкото си бе представяла. Джулиет се засмя и обърна глава, за да може да види лицето му. — Много ми харесва.

— Тогава няма да възразяваш, ако продължа да те прегръщам през следващите няколко часа.

Тя го целуна по брадичката.

— През следващите няколко минути. Трябва да се върна в стаята си.

— Не ти ли харесва моето легло?

Джулиет се протегна, сгуши се и помисли колко прекрасно би било никога да не се помръдне оттук.

— Мисля, че съм луда по него, обаче имам да свърша малко работа, преди да мога да си легна. После трябва да стана в шест и половина и…

— Прекалено много работиш — прекъсна я той и се надвеси над нея да вземе слушалката на телефона. — Сутринта можеш да станеш от моето легло също толкова лесно, колкото от твоето.

Тя бе открила, че й харесва как тялото му се притиска към нейното и се подготви да се остави да бъде убедена.

— Може би. Какво правиш?

— Шшшт. Да, обажда се Франкони от деветстотин двадесет и втора. Бих искал да поръчам събуждане по телефона за шест часа — той остави слушалката и се обърна по гръб, като я изтърколи върху себе си. — Ето, погрижихме се за всичко. Телефонът ще звънне на разсъмване и ще ни събуди.

— Със сигурност — Джулиет скръсти ръце върху гърдите му и опря брадичка върху тях. — Но ти им каза да се обадят в шест, а ние трябва да станем чак в шест и половина.

— Да — Карло плъзна ръце надолу по гърба й. — Така ще имаме половин час да се… Ъъъ… Разбудим.

Тя със смях притисна устни към рамото му. Този път, каза си, само този път щеше да остави някой друг да организира нещата.

— Много практично. Мислиш ли, че бихме могли да отделим половин час да се… Ъъъ… Приспим?

— Взе ми думите от устата.

 

 

Когато телефонът наистина иззвъня, Джулиет само простена и се зави презглава. За втори път се намери заровена под Карло, когато той се пресегна през нея да отговори. Без да се оплаква, тя лежеше неподвижно, надявайки се, че телефонът бе част от съня.

— Хайде, Джулиет. — Карло се отмести и я захапа по рамото. — Правиш се на лисица.

— Лисица? — измърмори тя в сънена възбуда, когато той плъзна ръка нагоре по бедрото й. — Аз нямам лисица.

— Правиш се на лисица — бе толкова топла, мека и податлива. Знаеше си, че ще е такава. Утрините бяха създадени за лениви удоволствия и разбуждането й бе едно току-що започващо удоволствие.

Джулиет се протегна под ласката на ръката му. Утрините означаваха един бърз душ и чаша кафе на крак. Никога не бе предполагала, че една утрин можеше да е толкова приятна.

— Правя се на лисица?

— Американски израз — кожата над кръста й бе мека като масло. Карло помисли, че това бе най-добрият момент да я вкуси. — Преструваш се на умряла.

Тъй като съзнанието й бе замъглено от съня, а тялото й вече трептеше от страст, не можа да отговори веднага.

— Мечка.

— Прего?

— Мечка — повтори тя и се намести, водена от ръцете му. — Мечката спи цяла зима.

— Е, и двете са животни.

Джулиет отвори едно око. Косата му бе разбъркана край лицето, брадичката му бе потъмняла от прорасналата през нощта брада. Ала когато й се усмихна, изглеждаше така, сякаш бе буден от часове. Изглеждаше, призна тя, направо чудесно.

— Животно ли искаш? — с внезапен прилив на енергия се изкатери върху него. Ръцете й бяха бързи, устните й жадни. За секунди го остави без дъх.

Никога не се бе държала агресивно, но откри, че тихият сподавен стон и бързото блъскане на сърцето му й харесват. Тялото й реагира като светкавица. Нямаше нищо против, че ръцете му не бяха толкова нежни, толкова търпеливи, колкото снощи. Това ново безумие я разтреперваше.

Той бе Франкони, известен с големия си опит в кухнята и в леглото. Ала Джулиет го подлудяваше и едновременно го правеше безсилен. Тя със смях притисна устни към неговите и езикът й намери тъмния му вкус. Когато Карло се опита да я отмести, да я вземе, защото желанието го бе обзело прекалено бързо, за да може да го овладее, Джулиет се отдръпна. Той задъхано изруга в устните й.

Никога не бе загубвал финеса си с жените. Страстта, неговата страст винаги се проявяваше със стил. А сега, когато тя започна безумното си пътешествие по него, Карло нямаше стил. Само желания. Не бе мъж, който бърза. Когато готвеше, напредваше бавно, стъпка по стъпка. Наслаждавай се, вкусвай, опитвай. По същия начин правеше любов. Такива неща трябва да се вкусват, да се оценяват с всяко от петте сетива.

Не бе възможно да вкусваш, когато си докаран до лудост отвъд границата на цивилизованото. Когато сетивата ти са разбъркани и понесени във вихрушка, не можеш да ги отделиш едно от друго. Подлудяването бе нещо ново за него, нещо опиващо. Не, той нямаше да се бори с него, щеше да увлече и Джулиет със себе си.

Сграбчи бедрата й, грубо и нетърпеливо. За секунди и двамата бяха отвъд мисълта, отвъд разума…

Дъхът му още бе накъсан. Каквото и да бе направила тя, каквото и да правеше с него, Карло не искаше да го изгуби. Бързо проблесна мисълта, че не иска да я загуби. Той веднага я отхвърли. Това бе опасна мисъл. Имаха настоящето. Бе много по-разумно да се съсредоточат върху него.

 

 

— Трябва да вървя — макар най-много на света да й се искаше да се сгуши в него, Джулиет се насили да се отдръпне. — След четиридесет минути трябва да сме долу.

— За да се срещнем с Големия Бил?

— Точно така — тя напипа на пода халата си и го наметна на раменете си, преди да стане. Устните на Карло трепнаха, като я видя как се обърна с гръб към него, за да го завърже. Струваше му се много сладка тази несъзнателна свенливост от жена, която току-що бе изследвала всеки сантиметър от тялото му. — Не можеш да си представиш колко съм благодарна, че Бил си предложи услугите като шофьор. Последното, което искам, е да се боря с магистралите на този град. Била съм тук и преди и знам, че гледката не е красива.

— Мога да карам аз — измърмори той, очарован от начина, по който тъмнозелената коприна падаше до средата на бедрата й.

— Да остана жива е още една причина да съм благодарна на Бил. Ще се обадя да извикам пиколото за куфарите след… Тридесет и пет минути. Не забравяй…

— Да проверя да не съм оставил нещо, защото няма да се върнем — довърши Карло. — Джулиет, още ли не съм доказал, че не забравям?

— Просто приятелско напомняне — тя погледна към часовника си и се сети, че не го носи. — Телевизионното предаване ще е леко. Водеща е Джеки Торънс. Това е забавно предаване, което върви веднага след кратката весела история. Нищо сериозно.

— Хм — той се изправи и се протегна. Рекламният агент се бе върнал, реши с полуусмивка. Но когато се наведе да вземе халата си, забеляза, че Джулиет бе млъкнала. Вдигна глава и я погледна.

Боже мили, колко бе красив. Това бе всичко, което можеше да помисли. Графици, планове, контакти — всичко излетя от главата й. В лъчите на ранното утринно слънце кожата му бе по-скоро златиста, отколкото мургава, гладка и опъната, кръстът му тънък, бедрата му тесни. Тя издиша треперливо и отстъпи крачка назад.

— По-добре да тръгвам — успя да промълви. — Можем да прегледаме графика по пътя към студиото.

Достави му огромно удоволствие, като разбра какво бе нарушило вниманието й. Пристъпи към нея с халата в ръка.

— Може пък да се блъснем.

— Пепел ти на езика — опита се да говори безгрижно и успя да прошепне: — Много интересен халат.

Вече бе започнал да се възбужда и тонът й съвсем го довърши.

— Харесват ли ти моите фламинго? Майка ми има чувство за хумор. — Ала не го облече, когато пристъпи напред.

— Карло, стой си на мястото. Говоря сериозно — Джулиет вдигна ръка да го спре и тръгна към вратата.

Той се разсмя и продължи да се смее и след като чу прещракването на ключалката.

 

 

Тя ръководеше, Бил водеше и работата им в Хюстън вървеше като по часовник. Телевизията, радиото и пресата бяха отзивчиви и енергични. Следобедното тържество за раздаване на автографи се превърна в тържество в истинския смисъл на думата и в съкрушителен успех. Джулиет си намери едно местенце в склада и скъса огромния плик от службата, който й бе предаден в хотела. Разположи се удобно и започна да преглежда изрезките, изпратени й от нейната секретарка.

Лос Анджелис бе отличен, както и бе очаквала. Приповдигнат и възторжен. Сан Диего би могъл да е малко по-дълбок, но все пак му бяха дали първата страница от кулинарния раздел в едно списание и средната страница в друго. Ако не пиеше кафе, тя би потрила ръце от удоволствие. После стигна до Денвър. Кафето се разплиска и заля ръцете й.

— По дяволите! — разрови се из чантата, намери три смачкани салфетки и започна да се бърше. Клюкарската колонка. Кой би си го помислил? Даде си малко време да помисли, после се успокои. В края на краищата, рекламата си бе реклама. А истината бе, че Франкони предизвикваше клюки. Логично погледнато, колкото повече пъти се отпечатваше името му, толкова по-успешно щеше да е турнето. Решително се зачете.

Кимаше разсеяно, докато прехвърляше първия параграф. Многословно, плитко, ала не обидно. Много хора, които можеше и да не погледнат към кулинарната или готварската страница, биха прегледали клюкарските колонки. Общо взето, това вероятно бе чудесен шанс.

После прочете втория параграф.

Джулиет скочи от сгъваемия стол. Този път не забеляза, че кафето се разля по пода. За секунди изражението й се смени от изненадано удивление до ярост. За същото време напъха изрезките обратно в плика. Не бе лесно, но си даде пет минути, за да се овладее, преди да се върне в магазина.

По график имаха още петнадесет минути, ала повече от двадесет души чакаха на опашка пред Карло и още толкова се трупаха в момента. Щеше да се наложи петнадесетте минути да се разтегнат до тридесет. Тя стисна зъби и се приближи до Бил.

— Ето те и теб — дружелюбен както винаги, той обви ръка около рамото й и го стисна. — Голям удар. Старият Карло знае как да намига на дамите, без да отблъсква мъжете. Адски умно копеле.

— Не бих могла да го кажа по-добре — кокалчетата на пръстите й върху дръжката на чантата бяха побелели. — Бил, има ли тук някъде телефон? Трябва да се обадя в службата.

— Няма никакви проблеми. Ела отзад с мен — прекара я през разделите по психология, уестърни и любовни романи и стигнаха до врата с надпис „Влизането забранено“. — Разполагай се — покани я той в стаята, в която имаше бюро, затрупано с документи, настолна лампа и купчини книги. Джулиет се запъти направо към телефона.

— Благодаря, Бил — тя дори не го изчака да затвори вратата и започна да набира. — Дебора Мортимър, моля — каза на телефонистката и зачака, потропвайки нервно.

— Госпожица Мортимър слуша.

— Деб, Джулиет се обажда.

— Здрасти. Чаках да звъннеш. Като се върнеш в Ню Йорк, май ще имаме работа с „Таймс“. Аз точно…

— После — Джулиет бръкна в чантата си и извади тубичката с таблетки против киселини в стомаха. — Днес получих изрезките.

— Страхотни са, нали?

— О, разбира се. Направо превъзходни.

— А-ха — откликна веднага Деб. — Малкия номер в Денвър, нали?

Джулиет изрита стола.

— Разбира се.

— Седни, Джулиет — Деб нямаше нужда да я вижда, за да знае, че крачи из стаята.

— Да седна? Изкушавам се да отлетя обратно до Денвър и да извия врата на тая Кати.

— Убийствата на журналисти не помагат на връзките с обществеността.

— Това е боклук!

— Не, не е толкова зле. Безвкусица може би, но не чак боклук.

Джулиет с мъка овладя гнева си, лапна първото хапче и се сви на стола.

— Не се шегувай, Деб. Не ми харесват намеците за Карло и за мен: „Прелестната компаньонка за пътуването на Карло Франкони“ — процеди през зъби. — Компаньонка! Звучи, сякаш само му правя компания за пътуването. И после…

— Чела съм го — прекъсна я Деб. — Хал също — добави тя. Хал бе шефът на рекламата.

Джулиет за момент затвори очи.

— И?

— Ами, той мина през около шест различни реакции. Накрая реши, че нямаше как да не се появи някой и друг такъв коментар и че той само ще допринесе за… Може би най-добре да се каже загадъчността на Франкони.

— Разбирам — тя стисна зъби и конвулсивно обви пръсти около тубичката с лекарства. — В такъв случай, много хубаво, нали? Направо съм във възторг, че допринасям за загадъчността на клиента.

— Джулиет, слушай сега…

— Виж какво, просто кажи на добрия стар Хал, че Хюстън мина идеално — определено щяха да й трябват две хапчета. Извади още едно. — Не искам да му споменаваш, че съм се обаждала за този… За този боклук.

— Както кажеш.

Джулиет взе една химикалка и си направи място на бюрото.

— А сега ми кажи какво става с „Таймс“.

Половин час по-късно, докато довършваше последния си телефонен разговор, Карло надзърна в кабинета. Като я видя на телефона, завъртя очи, затвори вратата и се облегна на нея. Видя полупразната тубичка с лекарства и вдигна вежди.

— Да, Ед, благодаря ти, господин Франкони ще донесе всички необходими продукти и ще бъде в студиото точно в осем — тя се засмя, макар че пръстите на краката й потропваха по пода. — Страхотно вкусно, гарантирам. Ще се видим след два дни.

Когато затвори, Карло пристъпи напред.

— Ти не дойде да ме спасиш.

Джулиет го удостои с един дълъг, бавен поглед.

— Стори ми се, че се справяш и без мен.

Той познаваше този тон и това изражение. Сега трябваше само да намери причината за тях. Приближи се и взе лекарството.

— Прекалено си млада, за да имаш нужда от това.

— Никога не съм чувала, че язвата има възрастова граница.

Карло свъси вежди и приседна на ръба на бюрото.

— Джулиет, ако вярвах, че имаш язва, щях да те отмъкна в дома си в Рим и един месец да те държа в леглото на диета. А сега… — той пусна таблетките в джоба си. — Какъв е проблемът?

— Няколко са — отговори тя бодро и започна да събира бележките си. — Ала вече са уредени. В Чикаго отново ще трябва да пазаруваме за онова ястие с пиле, което си планирал да сготвиш. Затова, ако си свършил тук, можем да…

— Не — Карло сложи ръка на рамото й да я задържи на стола. — Не сме свършили. Пазаруването за пилето в Чикаго не беше това, което те накара да посегнеш към хапчетата. Кое беше?

Най-добрата отбрана бе студенината. Гласът й стана леден.

— Карло, бях много заета.

— Мислиш ли, че след две седмици не те познавам? — разтърси я нетърпеливо. — Ти бъркаш в чантата за своя аспирин или за ментовите си хапчета само когато чувстваш прекалено голямо напрежение. Не ми харесва да виждам това.

— В Америка е така — Джулиет се опита да се отърси от ръката му и не успя. — Карло, трябва да стигнем до летището.

— Имаме предостатъчно време. Кажи ми какво не е наред.

— Добре тогава — с две бързи движения тя измъкна изрезките от чантата си и му ги пъхна в ръцете.

— Какво е това? — той прегледа първите няколко, без всъщност да ги чете. — Една от тези малки колонки, в които пише кой с кого е видян и с какво са били облечени, когато са ги видели?

— Повече или по-малко.

— А-ха — Карло започна да чете отначало и кимна. — И ти си видяна с мен.

Джулиет затвори бележника и старателно го прибра в чантата си. Два пъти си напомни, че няма да постигне нищо, ако избухне.

— Като твой рекламен агент ми е трудно да го избегна.

Той бе свикнал да очаква от нея логика и само кимна отново.

— Но ти имаш чувството, че това намеква за нещо друго.

— То казва нещо друго — натърти тя. — Нещо, което не е вярно.

— Тук те наричат моя компаньонка по време на пътуването — Карло вдигна очи. Знаеше, че това няма да й хареса. — Вероятно не е цялата истина, ала е истина. Смущава ли те да те знаят като моя компаньонка?

Джулиет не искаше той да й говори разумно. Нямаше намерение да се надприказва с него.

— Когато „компаньонка“ се употребява в този смисъл, не звучи нито професионално, нито невинно. Нямам намерение името ми да се свързва с теб по този начин.

— По кой начин?

— Съобщават името ми и продължават, че аз съм винаги на една ръка разстояние, че те пазя, сякаш си моя частна собственост. И че ти…

— Че аз ти целувам ръка на обществено място в ресторанта, сякаш не мога да изчакам да останем насаме — прочете Карло. — Е, и? Какво значение има какво пише тук?

Тя прокара ръце през косата си.

— Карло, аз съм тук с теб, за да върша работа. Тази изрезка е минала през службата ми, през началника ми. Знаеш ли, че нещо такова може да разруши доверието в мен?

— Не — отвърна той простичко. — Това е само клюка. Да не би твоят началник да се е ядосал?

Джулиет се засмя, но в смеха й нямаше никакъв хумор.

— Не, всъщност той изглежда е решил, че това е просто прекрасно. Било добро за имиджа ти.

— Тогава?

— Аз не искам да бъда добра за имиджа ти — извика тя с такава страст, че изненада и двамата. — Няма да бъда едно от десетките имена и лица, които свързват с теб.

— Значи най-после стигнахме до истината — заключи Карло. — Ти си ядосана заради това на мен — остави изрезката. — Ядосана си ми, защото сега в него има повече истина, отколкото когато е било написано.

— Не искам да бъда в ничий списък, Карло — вече говореше по-тихо и по-спокойно, макар че ръцете й в джобовете на полата се бяха свили в юмруци. — Не само в твоя, а в ничий. Не съм стигнала дотук в живота си, за да позволя това да се случи сега.

Той се изправи. Чудеше се дали Джулиет разбира колко обидни бяха думите й. Не, тя ги виждаше като факти, не като стрели.

— Не съм те включил в никакъв списък. Ако в съзнанието ти има списък, той няма нищо общо с мен.

— Преди няколко седмици беше една френска актриса, един месец по-рано овдовяла графиня.

Карло не се развика, ала само с усилие на волята продължи да говори спокойно:

— Никога не съм се преструвал, че ти си първата жена в леглото ми. Никога не съм очаквал, че аз съм първият мъж в твоето легло.

— Това е съвсем различно.

— А, сега двойният стандарт ти е удобен на теб — той смачка на топка изрезката и я хвърли в кошчето за боклук. — Нямам нерви за това, Джулиет.

Бе стигнал до вратата, когато тя се обади:

— Карло, почакай — той се обърна с любезно изражение, под което прозираше ярост. — По дяволите! — все още с ръце в джобовете, Джулиет закрачи между купчините с книги. — Изобщо нямах намерение да си го изкарвам на теб. Не бях права и извинявай. Както можеш да си представиш, в момента не разсъждавам съвсем разумно.

— Така изглежда.

Тя въздъхна. Знаеше си, че заслужава острите нотки в гласа му.

— Не знам как да ти го обясня, освен като ти кажа, че моята кариера е много важна за мен.

— Това го разбирам.

— Но тя не е по-важна за мен от правото ми на личен живот. Не искам да ме обсъждат по канцелариите.

— Хората говорят, Джулиет. Това е естествено и няма никакво значение.

— Аз не мога махна с ръка като теб — тя грабна чантата си, после пак я остави. — Свикнала съм да стоя зад кулисите. Уреждам нещата, оправям се с подробностите, върша черната работа, а във вестниците се появява снимката на някой друг. И така искам да бъде.

— Човек невинаги получава това, което иска — Карло се облегна на вратата, пъхнал палци в джобовете си, и я изгледа. — Ти си ядосана не само заради няколкото реда в един вестник, които утре хората ще са забравили.

Джулиет за момент затвори очи, после се обърна към него.

— Добре де, така е, ала не става дума за ядосване. Карло, аз се поставих в много деликатно положение с теб.

Той внимателно претегли фразата, вкуси я, оцени я.

— Деликатно положение?

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Аз съм тук, с теб, заради работата си. За мен е много важно да се справя с това възможно най-добре, по най-професионалния начин, на който съм способна. Това, което се е случило между нас…

— Какво се е случило между нас? — подсказа й Карло, когато тя замълча.

— Не го прави трудно.

— Добре, ще го направим лесно. Ние сме любовници.

Джулиет въздъхна треперливо, чудейки се дали наистина той вярва, че бе лесно. За него това можеше да е поредната разходка на лунна светлина. За нея бе препускане през ураган.

— Искам да запазя тази страна на нашите отношения съвсем отделена от професионалната област.

Изненада се, че такова изявление можеше да му се стори сладко. Може би тя го привличаше и затова, че бе наполовина романтичка, наполовина делова жена.

— Джулиет, скъпа, говориш, сякаш водиш преговори за сключване на договор.

— Може би така говоря — отново започваше да се тресе от нерви. — Може би по някакъв начин правя точно това.

Неговият собствен гняв бе изчезнал. Очите й съвсем не бяха толкова уверени, колкото гласът. Ръцете й, забеляза Карло, бяха сплетени. Бавно тръгна към нея и му стана приятно, че макар тя да не се отдръпна, отново го гледаше неспокойно и предпазливо.

— Джулиет… — вдигна ръка и разроши косите й. — Можеш да преговаряш за графици и срокове, не за чувства.

— Можеш да ги… Регулираш.

Той поднесе двете й ръце към устните си и ги целуна.

— Не.

— Карло, моля те…

— Ти обичаш да те докосвам — прошепна той. — Независимо дали сме тук сами, или насред група непознати. Ако аз докосна ръката ти, ето така, ти разбираш какво ми е на сърцето. Това невинаги е страст. Има моменти, когато те докосвам, виждам те и мисля само да бъда с теб — да говорим или да си седим мълчаливо. Ще преговаряш ли сега как трябва да докосвам ръката ти, колко пъти на ден е разрешено?

— Не ме карай да изглеждам глупаво.

Пръстите му се свиха около нейните.

— Не прави това, което изпитвам към теб, да изглежда глупаво.

— Аз… — не, не можеше. Просто не смееше. — Карло, аз просто искам да не усложняваме нещата.

— Невъзможно.

— Не, не е невъзможно.

— Кажи ми тогава, това просто ли е? — опря само с върховете на пръстите си рамото й и се наведе да я целуне. Толкова меко, толкова леко, че това почти не бе целувка. Тя усети как коленете й омекват.

— Карло, отклоняваме се от темата.

Той обви ръце около нея.

— Тази тема ми харесва много повече. Когато отидем в Чикаго… — пръстите му се плъзнаха надолу и нагоре по гърба й, а устните му докосваха нейните. — Искам да прекарам вечерта насаме с теб.

— Ние… Ние имаме среща за по едно питие в десет с…

— Отмени я.

— Знаеш, че не мога.

— Добре тогава — Карло захапа леко ухото й. — Ще се оплача, че съм уморен и ще уредя бързо да свършим, за да си легна рано. После през останалата част от нощта ще правя разни такива нещица — езикът му се стрелна в ухото й, после се върна към чувствителното място точно под него. Трепетът, който премина през нея, бе достатъчен да ги възбуди и двамата.

— Карло, ти не разбираш.

— Аз разбирам, че те желая — настроението му изведнъж се промени и той я сграбчи за раменете. — Ако сега ти кажа, че те желая повече, отколкото някога съм желал която и да било жена, ти няма да ми повярваш.

Джулиет се отдръпна, но Карло отново я притисна към себе си.

— Не, няма да ти повярвам. Не е нужно да го казваш.

— Ти се страхуваш да го чуеш, страхуваш се да го повярваш. С мен няма да ти е лесно, Джулиет. Ала ще имаш един любовник, който никога няма да забравиш.

Тя се стегна и спокойно срещна погледа му.

— Вече съм се примирила с това. Не се извинявам пред себе си и не се преструвам, че съжалявам, задето снощи дойдох при теб.

— Тогава примири се и с това — гневът отново се бе върнал в очите му, горещ и избухлив. — Не ме интересува какво пише във вестника, какво се шушне по канцелариите в Ню Йорк. Ти, този момент — това е всичко, което ме интересува.

Нещо тихо се срути в нея. Защита, изграждана инстинктивно в течение на годините. Джулиет знаеше, че не трябва да го приема буквално. В края на краищата, той бе Франкони. Но нещо се бе срутило и тя не можеше да го изгради отново толкова бързо. Реши вместо това да бъде пряма.

— Карло, не знам как да се справя с теб. Нямам опит.

— Тогава не се справяй с мен — отново я хвана за раменете. — Имай ми доверие.

Джулиет сложи ръце върху неговите, задържа ги за момент, после ги разтвори настрани.

— Всичко е прекалено бързо и прекалено много.

Имаше моменти в неговата работа, когато се налагаше да бъде много, много внимателен. Като на мъж това му се случваше много по-рядко. И въпреки това знаеше, че ако сега продължи да настоява, както му се искаше поради някаква необяснима причина, щеше да създаде само повече разстояние между тях.

— Тогава засега просто ще се наслаждаваме един на друг.

Точно това искаше и тя. Джулиет си каза, че точно това искаше — не повече, не по-малко. Ала й се доплака.

— Ще се наслаждаваме един на друг — съгласи се тя, въздъхна и обхвана с длани лицето му, както често правеше той с нея. — Много.

Докато навеждаше чело към нея, Карло се чудеше защо това не го задоволява.