Нора Робъртс
Въртележка на любовта (7)

Седма глава

Джулиет умееше да разпределя времето. Това бе част от работата й не по-малко, отколкото рекламирането. Значи, ако можеше да разпределя времето, можеше също толкова лесно да го претовари, когато обстоятелствата позволяваха. Ако вършеше достатъчно добре работата си, можеше да изработи такъв напрегнат график, че да не остане време да се говори за нищо, което да не е пряко свързано с работата. Разчиташе, че Хюстън ще й помогне.

И преди бе работила с Големия Бил Бауърз. Той бе нахакан, сърдечен самохвалко, който се занимаваше със специалните мероприятия в „Книги и не само“, една от най-големите вериги в страната. Големият Бил бе влюбен в Тексас и не се срамуваше да си го признае. Той обичаше дългите, невероятни истории, каубойските ботуши и студената бира.

Джулиет го харесваше, защото бе интелигентен и печен и винаги облекчаваше работата й. По време на това конкретно турне го благославяше и защото бе приказлив и общителен. Нямаше да й остави много моменти насаме с Карло.

От момента, в който пристигнаха на международното летище в Хюстън, двуметровият стокилограмов тексасец се зае да ги забавлява. В края на прохода чакаше цяла тълпа хора, някои вече се бяха събрали на групички и си бъбреха, но Големия Бил не можеше да не се забележи. Все едно да не забележиш бик сред стадо крави.

— А, ето я малката Джулиет. Красива, както винаги.

Тя се озова грабната в добродушна мечешка прегръдка, от която ребрата й изпукаха.

— Здравей, Бил — отдръпна се и се опита да си поеме въздух. — Винаги се радвам да се върна в Хюстън. Изглеждаш страхотно.

— Просто здравословен живот, сладурче — той се разсмя гръмогласно и няколко глави се обърнаха към тях. Джулиет усети как настроението й веднага се вдига.

— Карло Франкони, Бил Бауърз. Дръж се добре с него — добави с усмивка. — Той не само е голям, а и рекламира книгите ти в най-голямата верига в щата.

— Тогава ще се държа много добре — Карло подаде ръка към огромната му месеста лапа.

— Доволен съм, че успяхте — същата месеста лапа потупа Карло по гърба с такава сила, че би повалила младо дръвче. Джулиет даде знак на Карло да не се олюлее.

— Радвам се, че съм тук — бе всичко, което каза той.

— Аз самият никога не съм бил в Италия, ама си падам по ’талянската кухня. Жената прави дяволски спагети. Дай да нося това — преди Карло да успее да възрази, Бил грабна голямата му кожена чанта. Джулиет не успя да сдържи усмивката си, когато Карло погледна към куфара, сякаш бе малко дете, което за пръв път се качва в училищния автобус.

— Колата е отвън. Ще ви вземем багажа и тръгваме. Не мога да понасям летища и болници — Бил се запъти към терминала с дългите си двуметрови крачки. — Хотелът е уреден, тази сутрин проверих.

Джулиет успяваше да не изостава, макар че още бе с десетсантиметровите си токчета.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Как е Бети?

— Проклета, както винаги — похвали я той гордо. — Сега, като децата пораснаха и се разпиляха, няма на кой друг да нарежда, освен на мен.

— Но ти още си луд по нея.

— Един мъж след време свиква с проклетията — Бил се засмя и в устата му проблесна един златен зъб. — Няма смисъл да ходим направо в хотела. Ще покажем на Карло к’во е туй Хюстън — докато вървеше, разклати чантата на Карло.

— Аз ще взема това — Карло дипломатично се приближи към него. — Мога да взема този куфар…

— Няма нужда. К’во имаш тук, момче? Тежи цял тон.

— Инструменти — вметна Джулиет с невинна усмивка. — Карло е много темпераментен.

— Един мъж не може да бъде прекалено темпераментен, когато става дума за инструментите му — отбеляза Бил и кимна. Вдигна шапка към една млада жена с къса пола и дълги бедра. — Аз още си пазя чука, дето моят старец ми го даде, като бях осемгодишен.

— И аз съм толкова сантиментален, когато става дума за моите лъжици и шпатули — измърмори Карло. Ала и той, забеляза Джулиет, не бе пропуснал бедрата.

— Имаш право — двамата си размениха един съвсем мъжки и много доволен поглед. Тя реши, че той има повече общо с дългите гладки крака, отколкото с инструментите. — Сега, мисля, че на вас двамата вече трябва да ви е писнало от напудрени ресторанти и пилета със сметана. Правим едно малко барбекю у нас. Ще можеш да си събуеш обувките, да си разпуснеш косата и да ядеш истинска храна.

Джулиет вече бе ходила на едно от „малките“ барбекюта на Бил. Това означаваше да се опече цял вол с няколко пилета и едно прасе покрай него, после всичко това да се полее с няколкостотин литра бира. Означаваше също, че няма да види хотелската си стая поне още пет часа.

— Звучи страхотно. Карло, досега не си живял, ако не си опитвал пържолите на Бил, печени на дървени въглища.

Карло я хвана подръка.

— Значи, първо трябва да живеем — тонът му я накара да обърне глава и да срещне погледа му. — Преди да се захванем за работа.

— Т’ва е номерът — Бил спря пред лентата с багажите. — Кажете кои са, че да ги нарамваме.

 

 

Живяха, смесени на малкото барбекю на Бил с още стотина гости. Музиката се осигуряваше от седемчленна група, която сякаш никога не се уморяваше. От басейна, разделен от двора с ухаещи разцъфнали в червено храсти, долиташе смях и плясък. Над всичко се носеше миризмата на печено месо, сос и дим. Джулиет яде два пъти повече, отколкото обикновено, защото нейният домакин на два пъти й допълва чинията, а после зорко я дебнеше.

Би трябвало да й е приятно, че Карло бе заобиколен от десетина тексаски дами по бански и летни рокли, които изведнъж бяха развили жив интерес към готвенето. Обаче, помисли тя злобно, повечето от тях не биха различили готварска печка от отварачка за консерви.

Би трябвало да й е приятно, че няколко мъже я каниха на танц. Едва успяваше да различава имената и лицата им, докато гледаше как Карло се смее с дългунеста брюнетка, чието облекло се състоеше от две миниатюрни панделки от плат.

Музиката бе силна, въздухът тежък и топъл. Отстъпила пред необходимостта, Джулиет извади от чантата си шорти и късо горнище и се преоблече. Мина й през ума, че това бе първият път от началото на турнето, когато можеше да поседи на слънцето, да поглъща лъчите му и да не държи в ръка молив и бележник.

Макар че блондинът с лъщящите бицепси до нея заплашваше да се превърне и в досада, и в неприятност, тя се насили да се наслади на момента.

Това бе първият път, когато Карло я виждаше облечена в нещо, различно от много приличните й костюми. От походката й вече бе стигнал до заключението, че краката й са по-дълги, отколкото човек би предположил от височината й. Не грешеше. Те сякаш започваха от кръста й и продължаваха надолу, гладки, стройни и по нюйоркски бели. Изваяната като статуя брюнетка до него сякаш не съществуваше, толкова не й обръщаше внимание.

Не бе в стила му да се вторачи в някоя жена на десетина метра, когато точно до него имаше друга. Знаеше това, но не знаеше как да го предотврати. Жената до него ухаеше на жега и мускус — тежък и прелъстителен мирис. Той го караше да мисли, че ароматът на Джулиет бе по-лек, ала не по-малко въздействащ.

Тя нямаше проблеми в общуването си с други мъже. Карло надигна една бира, гледайки я как, подвила дългите си крака под себе си, се смееше с двамата мъже, разположили се от двете й страни. Не замръзна, когато младият мускулест левент отляво сложи ръка на рамото й и се наведе по-близо.

Не бе в стила му да ревнува. Колкото и да бе емоционален, никога не бе изпитвал точно това чувство. Освен това смяташе, че жената има същото право да флиртува и експериментира, както и той. Откри, че точно това правило не важи за Джулиет. Ако тя позволеше на този мазен напомпан палячо още веднъж да сложи ръка върху нея…

Нямаше време да завърши мисълта си. Джулиет отново се засмя, остави настрани чинията си и се изправи. Карло не я чу какво каза на мъжа до себе си, но тя се запъти към къщата, а след малко лъскавият, гол до кръста мъж стана и тръгна след нея.

— Маледетто!

— Какво? — брюнетката спря насред интимния според нея разговор.

Карло едва я удостои с поглед.

— Скузи — като мърмореше под носа си, той се отдалечи в посоката, в която бе изчезнала Джулиет. В очите му светеше убийство.

Джулиет, на която й бе дошло до гуша да отбива вниманието на напористия млад съсед на Бил, влезе в къщата през кухнята. Настроението й бе отвратително, ала се поздравяваше, че бе запазила самообладание. Не бе ударила плесница на нахалния самовлюбен Адонис. Нито веднъж не бе изръмжала на глас по посока на Карло.

Да се заеме за работа винаги й бе помагало да успокои нервите си. Тя погледна часовника си и реши, че може да се обади на помощничката си у дома. Едва бе успяла да свали слушалката на телефона от стената на кухнята, когато се озова вдигната във въздуха.

— Не си много голяма. Обаче определено е удоволствие да се гледа каквото има.

Джулиет едва се сдържа да не забие лакътя си.

— Тим! — успя да заговори приятелски, докато мислеше колко бе неприятно, че повечето от мускулите му бяха от врата нагоре. — Трябва да ме пуснеш, за да мога да се обадя по телефона.

— Това е купон, сладурче — той я завъртя и я остави на един плот. — За какво да звъниш на някой друг, когато аз съм тук?

— Знаеш ли какво си мисля? — тя съобрази, че би могла бързо да го срита под пояса, но вместо това го потупа по рамото. В края на краищата, беше съсед на Бил. — Мисля, че трябва да се върнеш на купона, където липсваш на всички дами.

— Имам по-добра идея — Тим се наведе напред и я смушка от двете страни. Зъбите му проблеснаха като в най-добрите реклами на пасти за зъби. — Защо ние с теб да не си направим едно купонче само за нас двамата? Предполагам, че вие, нюйоркчанките, умеете да се забавлявате.

Дори да не го бе смятала за простак, щеше да се обиди заради жените като цяло и нюйоркчанките в частност.

— Ние, нюйоркчанките — обясни му Джулиет спокойно, — умеем да отказваме. А сега се дръпни, Тим.

— Хайде, Джулиет — той я хвана за яката. — Живея малко по-надолу и имам хубав басейн.

Тя хвана китките му. Съсед или не, нямаше да му се даде.

— Защо не отидеш да се гмурнеш в него?

Тим само се ухили и плъзна ръка нагоре по бедрото й.

— Точно това си мислех.

— Извинете ме — долетя гласът на Карло откъм вратата. — Ако бързо не намериш какво друго да правиш с ръцете си, и двете ще пострадат.

— Карло! — гласът й бе остър, ала в него прозвуча облекчение. Не бе в настроение да бъде спасена от благороден рицар.

— Ние с дамата имаме частен разговор — Тим изду гърди. — Разкарай се.

Карло пъхна ръце в джобовете си и се приближи. Джулиет забеляза, че той изглеждаше толкова бесен, колкото бе заради босилека. Никой не можеше да каже какво би могъл да направи в такова настроение. Тя изруга, въздъхна и се опита да избегне сцената:

— Защо да не излезем всички навън?

— Прекрасно — Карло протегна ръка да й помогне да слезе. Преди да бе успяла да я хване, Тим й препречи пътя.

— Ти излизай, приятел. Ние с Джулиет не сме си свършили приказката.

Карло наклони глава и погледна към нея.

— Ти свърши ли си приказката?

— Да — тя би се смъкнала от плота, но така би се озовала върху раменете на Тим. Объркана, остана където си беше.

— Очевидно Джулиет е свършила — Усмивката на Карло бе самата дружелюбност, ала очите му бяха безизразни и студени. — Струва ми се, че ти й препречваш пътя.

— Казах ти да се разкараш. — Огромен и ядосан, Тим хвана Карло за реверите.

— Престанете и двамата! — тя образно си представи как от носа и устата на Карло тече кръв и грабна един буркан с курабийки. Преди да бе успяла да го използва, Тим изохка и се преви надве, хванал се за корема.

— Сега можеш да оставиш това — посъветва я Карло. — Време е да си тръгваме. — Джулиет не помръдна, затова той взе буркана от ръцете й и го остави, после я свали от плота. — Извинете ни — обърна се любезно към стенещия Тим и я поведе навън.

— Какво му направи?

— Каквото беше необходимо.

Тя погледна назад към кухненската врата. Ако не го бе видяла с очите си…

— Ти го удари.

— Не много силно — Карло кимна към група гости, които се печаха на слънце. — Всичките му мускули са в гърдите и в главата му.

— Но… — Джулиет сведе поглед към ръцете му. Пръстите му бяха дълги и изящни, а на малкия пръст проблясваше диамант. Това не бяха ръце, които човек свързваше със самоотбрана. — Той беше ужасно голям.

Карло вдигна вежди и извади тъмните си очила от джоба.

— Големината невинаги е предимство. Кварталът, в който съм израснал, ме научи на много неща. Готова ли си да тръгваме?

Не, гласът му не бе любезен, осъзна тя. Беше студен. Леденостуден. Нейният тон инстинктивно стана същият.

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.

— Освен, разбира се, ако не ти е било приятно да те опипват. Може би Тим просто е отговарял на сигналите, които ти си му изпращала.

Джулиет спря насред крачка.

— Какви сигнали?

— Такива, каквито жената изпраща, когато иска да я преследват.

Тя помисли, че ще може да овладее гнева си и си даде една минута. Не се получи.

— Той може и да беше по-голям от теб — процеди през зъби, — ала мисля, че ти си същото магаре. Вие двамата много си приличате.

Стъклата на очилата му бяха тъмни, но зад тях тя видя как очите му се присвиха.

— Ти сравняваш това, което е между нас, с това, което се случи тук?

— Казвам само, че някои мъже не понасят да им се отказва. Ти може да имаш по-изискан стил, Карло, ала и ти се стремиш към същото, независимо дали става дума за търкаляне в сеното, или плискане в басейна.

Той свали дланта си от рамото й, после много демонстративно пъхна и двете си ръце в джобовете.

— Ако съм се излъгал в чувствата ти, Джулиет, извинявам се. Аз не съм мъж, за когото е необходимо или приятно да насилва една жена. Искаш ли да останеш, или искаш да си тръгнеш?

Тя изпита голямо удоволствие — в гърлото си, зад очите си. Не можеше да си позволи да му се поддаде.

— Бих желала да си отида в хотела. Тази вечер имам още работа.

— Прекрасно — Карло я остави, за да намери техния домакин.

 

 

Три часа по-късно Джулиет си призна, че й бе невъзможно да работи. Бе опитала всички номера, които знаеше, за да се отпусне. Половин час в горещата вана, тиха музика по радиото, докато гледаше от прозореца на стаята си как слънцето залязва. Като не успя да се отпусне, мина два пъти през графика за Хюстън. От седем сутринта до пет следобед щяха да тичат почти без прекъсване. Самолетът им за Чикаго излиташе в шест.

Нямаше да има време да обсъжда, да мисли или да се тревожи за нищо, което се бе случило през последните двадесет и четири часа. Точно това искаше. И въпреки това, когато се опита да преговори двудневния престой в Чикаго, не успя. Единственото, което можеше да прави, бе да мисли за мъжа, който бе на няколко крачки по коридора.

Не си бе представяла, че може да е толкова студен. Той винаги бе толкова пълен с топлина, с живот. Наистина, често я вбесяваше, но я вбесяваше със замах. Сега я бе оставил в празното пространство.

Не. Тя хвърли бележника и опря брадичка на ръката си. Не, сама се бе оставила там. Може би можеше да си остане там, ако се чувстваше права. Ала ужасно не бе права. Не беше изпращала никакви сигнали на онзи идиот Тим и мнението на Карло за това още я караше да кипи, но… Но дори не му бе благодарила за това, че й помогна в момент, в който, независимо дали искаше да си го признае, или не, имаше нужда от помощ. Не й харесваше да остава длъжна.

Сви рамене, стана от масата и закрачи из стаята. Може би щеше да е по-добре, ако завършеха турнето си студени и дистанцирани. По този начин определено щяха да имат по-малко лични проблеми, защото между тях нямаше да има нищо лично. Нямаше да има пукнатини в отношенията им, защото нямаше да имат отношения. От гледна точка на логиката този малък инцидент бе вероятно най-доброто, което можеше да се случи. Едва ли имаше значение дали е била права, или не, стига резултатът да бе добър.

Огледа малката, спретната, безлична стая, в която щеше да прекара над осем часа, повечето от тях в сън.

Не, не можеше да го понесе.

Предаде се и пусна ключа от стаята в джоба на халата си.

 

 

Жените го бяха вбесявали и преди. Карло разчиташе на това, за да не стане животът прекалено еднообразен. Жените бяха проваляли плановете му и преди. Без провалени планове как можеш наистина да оцениш успеха?

Ала болка… Такова нещо никоя жена досега не му бе причинявала. Никога не бе разглеждал тази възможност. Чувство на безсилие, гняв, страст, смях, крещене. Никой мъж, който бе познавал толкова много жени — майка, сестри, любовници — не очакваше връзка без тези неща. Болката бе нещо друго. Болката е интимно чувство. По-лично от страстта, по-първично от гнева. Когато проникне дълбоко, тя намира места в теб, до които никой не би трябвало да се докосва.

Никога не го бе интересувало дали го смятат за нехранимайко, развратник, плейбой — каквато и дума да се използва за мъж, който харесва жените. Любовните истории идваха и си отиваха, както се очакваше от едни любовни истории. Те траеха не по-дълго от страстта, която ги бе породила. Той бе предпазлив, внимателен мъж. Когато страстта угаснеше, любовницата се превръщаше в приятелка. В бурята на любовната връзка можеше да има скандали и тежки думи, но Карло никога не би прекъснал една връзка по този начин.

Мина му през ума, че с Джулиет бе имало повече скандали, повече тежки думи, отколкото с която и да било друга жена. И въпреки това те никога не бяха ставали любовници. Нито щяха да станат.

Наля си чаша вино, седна в един дълбок фотьойл и затвори очи. Не искаше жена, която би го сравнила с един идиот с напомпани мускули, която бъркаше страстта с похот. Не искаше жена, която би сравнила красотата на правенето на любов с… Как го каза? Търкаляне в сеното. Дио!

Не искаше жена, която можеше да му причини такава болка — посред нощ, посред бял ден. Не искаше жена, която можеше да му причини болка с няколко остри думи.

Господи, как искаше Джулиет!

Чу, че на вратата се почука и се намръщи. Докато остави чашата си и стана, чукането отново се разнесе.

Ако не бе толкова нервна, Джулиет би измислила нещо остроумно по повод на късия черен халат на Карло с двете червени фламинго от едната страна. Ала сега стоеше пред него, също облечена с халат и с боси крака, сплела пръсти.

— Извинявай — промълви тя, когато той отвори вратата.

Карло отстъпи навътре.

— Влез, Джулиет.

— Трябва да ти се извиня — тя издиша и влезе в стаята. — Днес следобед се държах отвратително с теб, а ти ми помогна да се измъкна от една много объркана ситуация с възможно най-малко неприятности. Бях бясна, когато намекна, че съм предразположила по някакъв начин онзи… Онзи идиот. Имах право да съм бясна — Джулиет скръсти ръце пред гърдите си и закрачи из стаята. — Тази твоя забележка беше съвсем не на място и ме обиди. Дори ако имаше и най-малка възможност да е вярна, ти нямаше право да говориш. В края на краищата, ти самият се наслаждаваше на собствения си харем.

— Харем? — той наля още една чаша вино и й я подаде.

— Като ятото водеше една брюнетка амазонка — тя отпи, размаха чашата и отново отпи. — Където и да отидем, поне пет-шест жени тичат по петите ти, ала казвам ли аз и една дума?

— Ами, ти…

— И веднъж, само веднъж аз имам проблем с някакво влечуго със свръхактивно либидо и ти приемаш, че сама съм си го изпросила. Мислех, че такъв двоен стандарт вече е отживелица дори и в Италия.

Бе ли познавал някога жена, която може толкова бързо да промени настроението му? Карло се замисли върху това, реши, че бе по вкуса му и се вгледа във виното си.

— Джулиет, ти за да се извиниш ли дойде, или за да поискаш аз да ти се извиня?

Тя го изгледа навъсено.

— Не знам защо дойдох, но очевидно е било грешка.

— Чакай — вдигна ръка той, преди да бе успяла да излети. — Може би ще е разумно просто да приема извинението, с което дойде.

Джулиет му изпрати един убийствен поглед.

— Можеш да вземеш извинението, с което дойдох и…

— И да ти предложа и моето извинение — довърши Карло. — Тогава ще бъдем наравно.

— Не съм го насърчавала — измърмори тя и се нацупи.

Той никога досега не бе виждал това сърдито и толкова женствено изражение на лицето й. То направи с него няколко интересни неща.

— А аз не търся същото като него — Карло се приближи до нея достатъчно, за да може да я докосне. — Търся много повече.

— Може би знам това — прошепна Джулиет, ала отстъпи крачка назад. — Може би бих искала да го вярвам. Не разбирам от флиртове — засмя се нервно, прокара ръка през косата си и се извърна. — Би трябвало. Баща ми ги имаше много. Дискретни — добави тя с горчивина. — Майка ми винаги си затваряше очите, стига да бяха дискретни.

Карло познаваше тези неща, бе ги виждал и между приятели, и между роднини, така че разбираше белезите и разочарованията, които остават след тях.

— Джулиет, ти не си майка си.

— Не съм — тя се обърна към него с вдигната глава. — Не, аз дълго и упорито съм се трудила, за да съм сигурна, че не съм. Майка ми е една прекрасна, интелигентна жена, която изостави кариерата си, самоуважението си, независимостта си, за да бъде само една прехвалена съпруга, защото баща ми го искаше. Той не желаеше неговата съпруга да работи. Неговата съпруга — повтори Джулиет. — Каква фраза. Нейната работа беше да се грижи за него. Това означаваше вечерята да е на масата в шест часа всяка вечер, ризите му да са сгънати в шкафа. Той… По дяволите, той е добър баща, грижовен, мил. Татко просто не приема, че един мъж може да крещи на жена или момиче. Като съпруг никога не е забравил рожден ден или годишнина. Винаги се е грижил майка ми да е задоволена с всичко материално, но стриктно диктуваше начина й на живот. А що се отнасяше до него самия, той се радваше на една много дискретна поредица от жени.

— Защо майка ти е останала негова съпруга?

— Зададох й този въпрос преди няколко години, преди да се преместя в Ню Йорк. Тя го обича — Джулиет се загледа във виното му. — За нея това е достатъчна причина.

— Ти би предпочела да го беше оставила?

— Аз бих предпочела тя да беше това, което би могла да бъде. Което можеше да бъде.

— Изборът е бил неин, Джулиет. Както твоят живот е твой избор.

— Аз не искам никога да се свържа с някой, който и да е, който би могъл да ме унижава по този начин — тя отново вдигна глава. — Не бих се поставила в положението на майка ми. Заради когото и да било.

— Във всички връзки ли виждаш такова неравновесие?

Джулиет сви рамене и отново отпи.

— Предполагам, че не съм виждала много връзки.

За момент Карло замълча. Той разбираше верността, нуждата от нея, нейната липса.

— Може би ние имаме нещо общо. Аз не помня добре баща си, малко съм го виждал. Той също не беше верен на майка ми — Джулиет го погледна, ала Карло не видя в лицето й изненада. Сякаш бе очаквала такова нещо. — Но той й изневеряваше с морето. Месеци наред го нямаше, докато мама ни гледаше, работеше, чакаше го. Когато се връщаше вкъщи, тя го посрещаше. После татко отново заминаваше, защото не можеше да устои. Когато умря, мама се потопи в скръб. Тя го обичаше и направи своя избор.

— Не е честно, нали?

— Не. Мислеше ли, че любовта е честна?

— Не това искам.

Карло си спомни за друга жена, приятелка, която му каза същите думи, когато бе в безизходица.

— Ние всички искаме любов, Джулиет.

— Не — тя поклати глава с увереност, породена от отчаяние. — Не. Приятелство, уважение, възхищение, ала не и любов. Тя краде нещо от теб.

Той я погледна, както бе застанала в светлината на лампата.

— Може би — промълви тихо. — Но ако не обичаме, не можем да сме сигурни, че сме имали нужда от това, което сме загубили.

— Може би за теб е по-лесно да го кажеш. Ти си имал много любовници.

Това би трябвало да го развесели, ала вместо това сякаш разкри празнота, която не бе осъзнавал.

— Да. Но никога не съм бил влюбен. Имам една приятелка… — отново си спомни за Самър. — Веднъж ми каза, че любовта е въртележка. Сигурно тя знае най-добре.

Джулиет стисна устни.

— А флиртът?

Нещо в гласа й го накара да я погледне. За втори път се приближи към нея, ала този път бавно.

— Може би той е само едно завъртане.

Тъй като пръстите й не бяха стабилни, тя остави чашата си.

— Ние се разбираме.

— По някои начини.

— Карло… — Джулиет се поколеба, после си призна, че вече бе взела решението още преди да прекоси коридора. — Карло, аз никога не съм отделяла много време за въртележки, но наистина те искам.

Как можеше да се справи с нея? Странно, никога досега не му се бе налагало да премисля толкова внимателно нещата. С някоя жена би бил пламенен, би я грабнал и понесъл. С друга би бил импулсивен, би се изтъркалял с нея направо на килима. Ала нищо, което бе правил някога, не му се струваше толкова важно, колкото първия път с Джулиет.

Думите, които трябва да каже на една жена, винаги му бяха идвали лесно. Нужната фраза, нужният тон винаги бяха идвали естествено като дишането. Сега не можеше да измисли нищо. Дори едно прошепнато слово би развалило простотата на това, което Джулиет му бе признала, и начина, по който го бе казала. Затова той не отговори нищо.

Целуна я там, където стояха, но не със свирепата страст, която знаеше, че тя може да изтръгне от него, нито с нерешителността, която някога го караше да чувства. Целуна я с откровеността и с разбирането, което често изпитват отдавнашни любовници. Бяха стигнали един до друг с различни желания, с различни виждания, ала с това изключиха миналото. Тази нощ бе за новото и за обновяването.

Джулиет бе очаквала думите, блясъка и стила, които сякаш бяха толкова типични за него. Може би дори бе очаквала някакво тържество. И отново Карло й даде нещо различно и свежо само с едно докосване на устни до устни.

Мина й мисълта, че не бе по-уверен в себе си от нея, но я отхвърли. После той й протегна ръка и тя сложи своята в нея. Заедно отидоха в спалнята.

Ако бе подготвял сцената за една романтична нощ, Карло би добавил цветя с привкус на билки, музика с ритъм на страст. Би й дал топлината на свещите и удоволствието на шампанското. Тази вечер с Джулиет имаше само тишина и лунна светлина. Камериерката бе отметнала завивките на леглото. Бялата светлина се процеждаше между щорите и падаше върху белите чаршафи.

Застанал до леглото, той целуна една по една дланите й. Те бяха студени и с нейния аромат. Вената на китката й пулсираше. Бавно, без да откъсва очи от нея, Карло развърза колана на халата й, вдигна ръце към раменете й и го разтвори. Дрехата безшумно се свлече в краката й.

Той не я докосна, нито отклони поглед от лицето й. През нервите, през желанието в нея започна да се разлива нещо като спокойствие. Устните й трепнаха, съвсем леко, когато тя посегна към колана на неговия халат и дръпна възела. С ръце, леки и уверени върху раменете му, разтвори коприната.

И двамата бяха уязвими, и от желанието си, и един от друг. Светлината бе бяла и бледа и изпъстрена със сенки. Никакво друго осветление не трябваше за този първи път, когато се погледнаха.

Карло бе строен, ала не слаб. Джулиет бе тъничка, ала мека. Кожата й изглеждаше още по-бяла, когато той я докосваше. Ръката й изглеждаше още по-нежна, когато го докосваше.

Бавно се приближиха един към друг. Нямаше нужда от бързане.

Матракът поддаде, чаршафите прошумоляха. Тихо. Те лежаха един до друг, за да си дадат време — всичкото време, което им трябваше, за да открият какво удоволствие можеше да дойде от вкуса на устни в устни, от докосването на плът до плът.

Трябваше ли тя да е знаела, че ще бъде така? Толкова лесно. Неизбежно. Кожата й бе топла, толкова топла, където й да я погалеше. Устните му искаха, вземаха, но с такова търпение. Карло я любеше нежно, бавно, сякаш й бе за пръв път. Като в просъница Джулиет помисли, че може би наистина й бе за пръв път.

Невинност. Той я чувстваше в нея — не физическа, а емоционална. Кой знае как, невероятно, откри, че бе същото и с него. Нямаше значение колко много бе имало преди за всеки от тях, те дойдоха един към друг невинни.

Ръцете й не се колебаеха, когато се движеха по него. Тя го изучаваше с върховете на пръстите си, сякаш бе сляпа и можеше да си създаде представа само чрез другите сетива. Карло ухаеше на душ, вода и сапун, ала вкусът му бе по-богат, на вино. После заговори за пръв път и произнесе само името й. За нея това бе по-вълнуващо, по-поетично от всякакви ласкави думи.

Тялото й се движеше в ритъм с неговото, без да изостава. По някакъв начин сякаш точно преди да почувства пръстите му, дланите му, разбираше къде ще я докосне той. След това устните му започнаха бавно, блажено пътешествие, което Джулиет се надяваше никога да не свърши.

Бе толкова дребна. Защо никога досега не бе забелязвал колко бе дребна? Лесно можеше да забрави силата й, самообладанието, издръжливостта. Карло щеше да й даде нежност и да чака страстта.

Извивката на шията й бе крехка и толкова бяла на лунната светлина. Ароматът й бе уловен там, в ямката. Засилен. Възбуждащ. Можеше да се задържи там, докато кръвта кипне. Неговата и нейната.

Плъзна език по меката извивка на гърдата, за да намери зърното. Тя простена името му, като подкани и двамата да стигнат до края.

Но имаше още за вкусване, още за докосване. Страстта, когато се разгори, се надсмива над самообладанието. В стаята се разпиляха звуци — затаяване на дъх, въздишка, стон — всичките израз на удоволствие. Ароматите им започнаха да се смесват — уханието на любовта. Чаршафите бяха горещи, измачкани. Когато с езика и върховете на пръстите си той я докара до първия връх, Джулиет се вкопчи в чаршафите, тялото й се изви и потрепери.

Докато бе все още слаба, все още задъхана, Карло проникна в нея.

Виеше му се свят — сладостно, непознато за него усещане. Искаше му се да се зарови в нея, ала трябваше да я види. Очите й бяха стиснати, устните й леко разтворени. Тя се движеше с него — бавно, после по-бързо, още по-бързо, докато пръстите й се забиха в раменете му.

С вик на удоволствие отвори очи. Той погледна в тях и видя тъмната, изненадана наслада, която бе искал да й достави.

Най-накрая, отстъпил пред непреодолимия зов на тялото си, Карло затвори устни върху нейните и се поддаде на собственото си удоволствие.