Нора Робъртс
Въртележка на любовта (6)

Шеста глава

Далас бе различен. Далас си бе Далас. Тексас — богат, голям и арогантен. Този град олицетворяваше щата, при това блестящо. Футуристичната архитектура и магистрали, от които ти се завива свят, съжителстваха в странна хармония с по-улегналите сгради в центъра. Въздухът бе горещ и наситен с миризма на бензин, скъпи парфюми и пустинен прах. Далас си бе Далас, ала той никога не забравяше своите корени.

В Далас я имаше тръпката на преуспяващия град, твърдо решен да не спира да процъфтява. Той преливаше от типичната американска енергия, която нямаше намерение да отслабва. На Джулиет обаче й беше все едно, можеха да са и в центъра на Тимбукту.

Карло се държеше така, сякаш нищо не се бе случило — никаква интимна вечеря, никаква възбуда, никакъв отказ, никакви остри думи. Тя се чудеше дали той го прави нарочно, за да я подлуди.

Карло бе любезен, услужлив и чаровен. Джулиет вече го познаваше. Под любезността му се криеше метална стрела, която не би се огънала и на сантиметър. Бе я виждала. Можеше да се каже, че я бе почувствала. Би излъгала, ако кажеше, че не се възхищава от това.

Услужлив, несъмнено. За негова чест трябваше да признае, че никога не бе била на турне с някой, който с такова желание да работи, без да се оплаква. А турнето бе тежка работа, колкото и бляскаво да изглеждаше във вестниците. Когато започнеш втората седмица, е трудно да се усмихваш, освен ако не те подсетят. Карло никога не забравяше.

Но той изискваше съвършенство — както сам го разбираше — и не отстъпваше и на сантиметър, докато не го постигнеше.

Чаровен. Никой не можеше да омагьоса група хора с повече стил, отколкото Франкони. Това само по себе си правеше работата й по-лесна. Никой не би отрекъл чара му, освен ако не бе виждал колко студени можеха да бъдат очите му. Тя бе виждала.

Карло си имаше слабости като всеки човек, мислеше Джулиет. Ако не го забравяше, това би й помогнало да запазва емоционална дистанция от него. Винаги й бе помагало да изброява наум плюсовете и минусите на една ситуация, дори на ситуация с мъж. Проблемът бе, че макар и с недостатъци, той бе дяволски неустоим.

И го знаеше. Това бе още нещо, което постоянно трябваше да си напомня.

Самочувствието му бе не по-малко важно. То бе нещо, което би било разумно да противопоставя на неограничената му щедрост. Суетата му, когато ставаше дума за него самия и за работата му, минаваше границата и стигаше до нахалство. Не й се струваше несправедливо да претегли това срещу вродената му склонност да се съобразява с другите.

Ала оставаше начинът, по който се усмихваше, начинът, по който произнасяше името й. Дори за практичната, делова Джулиет Трент бе трудно да намери недостатък, който да противопостави на тези малки подробности.

Двата дни в Далас бяха достатъчно натоварени за да я принуждават да кара на шест часа сън, много витамини и океани от кафе. Наваксваха за Денвър, схванатите й крака го доказваха.

Четири минути в националните новини, интервю за едно от най-големите списания в страната, три хвалебствени статии в даласката преса и две срещи с раздаване на автографи, на които се разпродаде всичко. Щеше да се върне в Ню Йорк тържествуваща.

Не й се мислеше за вечерите с управители на универсални магазини, които започваха в десет вечерта и продължаваха, докато тя бе на път да падне в бананите фламбе. Нямаше сили да преброи обедите със задушена сьомга или салата от скариди. Трябваше да попълни запасите си от аспирин и таблетки против киселини. Но си струваше. Би трябвало да е във възторг.

Чувстваше се нещастна.

 

 

Джулиет го побъркваше. Възпитано, мислеше Карло, докато се подготвяха за поредното интервю по време на обед. Да, беше възпитана. Майка й я бе научила на безупречни обноски, макар да не я бе научила да готви.

Компетентна? Ако питаха него, никога не бе срещал никого, мъж или жена, толкова добросъвестно компетентен, колкото Джулиет Трент. Той винаги се бе възхищавал от това качество в спътниците си, бе го изисквал от съдружниците си. Разбира се, тя бе и двете. Точна, бърза, спокойна в кризисни моменти и неуморимо енергична. Все качества, достойни за уважение.

За пръв път през живота си сериозно се замисляше да удуши една жена.

Безразлична. Това вече не можеше да го понесе. Джулиет се държеше така, сякаш между тях нямаше нищо повече от следващото интервю, следващото телевизионно предаване, следващият самолет. Държеше се тъй, сякаш не я бе имало избухналата страст, желанието, разбирането помежду им. Човек би помислил, че тя не го искаше със същата сила, с която Карло искаше нея.

Той обаче знаеше, че не беше така. Нали?

Спомняше си как му бе отговорила, с готовност и без никакво колебание. Устни до устни, тяло до тяло. Нямаше безразличие в начина, по който ръцете й го държаха. Не, имаше сила, отстъпчивост, желание, искане, ала не и безразличие. И въпреки това сега…

Бяха прекарали почти два дни изключително в компанията един на друг, но не бе забелязал нищо в очите й, не бе чул нищо в гласа й, което да показва нещо повече от любезно делово сътрудничество. Ядяха заедно, пътуваха заедно, работеха заедно. Само дето не спяха заедно.

Бе му дошло до гуша от любезности. Ала не му бе дошло до гуша от Джулиет.

Карло мислеше за нея. Гордостта му не страдаше, ако си признаеше, че мисли много за нея. Той често мислеше за жени, и защо не? Ако един мъж не мисли за жена, по-добре да е умрял.

Желаеше я. Не го притесняваше да признае, че я желаеше все повече и повече всеки път, когато мислеше за нея. Бе желал много жени и никога не си бе отказвал. Когато един мъж не желае жена, той наистина е умрял.

Но… За Карло бе странно колко много „но“ следваха всичките му мисли за Джулиет. Ала се усещаше, че мисли за нея по-често, отколкото някога бе смятал за здравословно. Макар да не бе имал нищо против да желае една жена до болка, тя го караше да изпитва повече болка, отколкото някога бе смятал за удобно.

Би могъл да разсъждава разумно относно заплахите за своето здраве и удобство. Но… Джулиет бе толкова дяволски безразлична!

Ако не направеше нищо друго през малкото време, което им оставаше в Далас, поне това щеше да промени.

Обедът бе в ресторант с бели покривки, тежки сребърни прибори и тънък кристал. Залата бе издържана в пясъчно розово и пастелнозелено. Приглушените разговори бяха също толкова тихи.

Карло съжали, че не се бяха срещнали с журналистката в някое малко мексиканско ресторантче на мексиканска бира, чили и царевични питки. Обеща си да поправи това в Хюстън.

Почти не забеляза, че журналистката бе млада и нервна. Бе решил, че каквото и да му струва, докато станат от масата, ще е разбил неподатливата стена на любезността на Джулиет. Дори ако трябваше да играе мръсно.

— Радвам се, че сте включили Далас във вашето турне, господин Франкони — започна журналистката и веднага посегна към чашата с вода да си прочисти гърлото. — Господин Ван Нес ви изпраща своите извинения. Той толкова очакваше да се срещне с вас.

Карло й се усмихна, ала мислите му бяха насочени към Джулиет.

— Господин Ван Нес е кулинарният редактор на „Трибюн“ — съобщи му Джулиет, докато разстилаше салфетката в скута си, макар че му бе дала тази информация преди по-малко от петнадесет минута. Изпрати му най-дружелюбната си усмивка с надеждата той да почувства бодлите в нея. — Госпожица Трибли го замества.

— Разбира се — Карло изглади впечатлението от разсейването си. — Колко очарователно.

Като жена тя не бе имунизирана срещу този кадифен глас. Като журналистка добре разбираше важността на поставената й задача.

— Всичко е много объркано — госпожица Трибли изтри влажните си ръце в салфетката. — На господин Ван Нес му се ражда дете. Тоест, искам да кажа, жена му преди два часа започна да ражда.

— Значи трябва да пием за тях — Карло направи знак на сервитьора. — Коктейл „Маргарита“? — спечели си студено кимване от Джулиет и благодарна усмивка от журналистката.

Решена да се справи с първата си истински голяма задача, госпожица Трибли дискретно нагласи бележника в скута си.

— Приятно ли е турнето ви из Америка, господин Франкони?

— Америка винаги ми е приятна — той леко плъзва пръст по опакото на ръката на Джулиет, преди да бе успяла да я отдръпне. — Особено в компанията на красива жена — тя се опита да се измъкне и усети, че ръката й бе прикована под неговата. Като за мъж, който можеше да разбърка най-нежното суфле, ръцете му бяха силни като на боксьор.

Две воля проблеснаха, сблъскаха се и задимиха. Гласът на Карло остана тих, мек и романтичен:

— Трябва да ви кажа, госпожице Трибли, че Джулиет е изключителна жена. Не бих се справил без нея.

— Господин Франкони е много мил — макар гласът на Джулиет да бе мек и тих като неговия, ритникът й под масата не беше. — Аз се оправям с подробностите. Господин Франкони е художникът.

— Ние сме възхитителен отбор, не мислите ли, госпожице Трибли?

— Да — журналистката не бе съвсем сигурна как са се справи с тази посока на разговора и се оттегли на по-безопасна почва: — Господин Франкони, освен че пишете готварска книги, вие притежавате и ръководите преуспяващ ресторант в Рим, а понякога пътувате, за да приготвите някое специално блюдо. Преди няколко месеца отлетяхте на една яхта в Егейско море, за да сготвите минестроне на Димитри Азарес, корабния магнат.

— Беше рожденият му ден — спомни си Карло. — Дъщеря му беше приготвила изненада — погледът му отново се плъзна по жената, чиято ръка държеше. — Джулиет ще ви каже, че аз много обичам изненадите.

— Да, добре — госпожица Трибли отново посегна към чашата си с вода. — Графикът ви е толкова напрегнат и вълнуващ. Чудя се дали още ви доставя удоволствие готвенето.

— Повечето хора се отнасят към готвенето като към нещо от досадно задължение до хоби. Но както съм казвал на Джулиет… — той собственически вплете пръсти в нейните. — Храната е основна необходимост. Като правенето на любов, тя трябва да въздейства върху всички сетива. Трябва да вълнува, да възбужда, да задоволява — плъзна пръст да погали дланта й. — Помниш ли, Джулиет?

Тя се бе опитала да забрави, бе си казала, че може. Сега с това леко, настойчиво докосване Карло връщаше всичко в паметта й.

— Господин Франкони силно вярва в чувствеността на храната. Необикновената му способност да я предизвиква го е направила един от най-добрите готвачи в света.

— Грациа, мио аморе — промърмори той и поднесе вцепенената й ръка към устните си.

Джулиет заби обувка в меката кожа на мокасината му и се надяваше, че му е смазала костите.

— Надявам се вие и вашите читатели да откриете, че „Италианска кухня“ е един наистина потресаващ пример за неговата техника, неговия стил и неговото мнение, написана по такъв начин, че средният човек, следвайки стъпка по стъпка някоя от оригиналните му рецепти, може да създаде нещо изключително.

Когато напитките им бяха сервирани, Джулиет отново дръпна ръката си, надявайки се да го свари неподготвен. Трябваше да знае колко не бе права.

— За новото бебе — Карло отново й се усмихна. — Винаги е удоволствие да се пие за живота във всичките му етапи.

Госпожица Трибли отпи внимателно от коктейла си.

— Господин Франкони, вие всъщност наистина ли сте готвили и опитвали всяка рецепта, включена във вашата книга?

— Разбира се — той с удоволствие вкуси острия аромат на питието си. Сега бе време за нещо сладко и време за нещо тръпчиво. Погледна към Джулиет и се засмя тихо: — Когато нещо е мое, няма нищо, което да не науча за него. Едно ядене, госпожице Трибли, е като една любов.

Тя счупи молива си и припряно зарови за друг.

— Любов?

— Да. Започва бавно, почти нерешително. Само едно вкусване, за да се възбуди апетита, да се развълнува очакването. След това ароматът се променя, може би нещо леко, нещо прохладно, за да поддържа сетивата възбудени, ала не претоварени. След това идват подправките, месото, разнообразието. Сетивата са възбудени, съзнанието е съсредоточено върху удоволствието. То трябва да се вкусва дълго. Но накрая идва десертът, времето човек да си угоди — когато се усмихна на Джулиет, не можеше да не се разбере какво има предвид. — На него човек трябва да му се наслаждава бавно, да се вкусва дълго, докато небцето се задоволи и тялото се засити.

Госпожица Трибли преглътна.

— Аз самата ще си купя вашата книга.

Карло със смях взе менюто.

— Изведнъж ми се отвори голям апетит.

Джулиет си поръча малка плодова салата и четиридесет минути я човърка.

— Наистина трябва да се връщам — след като омете яденето си и тортата с кайсии, госпожица Трибли взе бележника си. — Не мога да ви кажа какво удоволствие беше за мен, господин Франкони. Никога няма отново да възприемам по същия начин гювече на фурна.

Той се изправи развеселен.

— Удоволствието беше мое.

— Ще ми бъде приятно да изпратя изрезка от статията във вашия офис, госпожице Трент.

— Много ще ви бъда благодарна — Джулиет протегна ръка и се изненада, че журналистката я задържа миг по-дълго.

— Вие сте щастлива жена. Приятно прекарване до края на турнето, господин Франкони.

— Арриведерчи — когато седна да си допие кафето, той още се усмихваше.

— Направи страхотно представление, Франкони.

Той бе очаквал бурята. Бе я предвкусвал.

— Да, мисля, че си направих… Как му викахте? А, да, изиграх си номера много добре.

— Това беше по-скоро триактна пиеса — със спокойни, демонстративни движения тя подписа чека. — Ала следващия път не ме включвай в пиесата, преди първо да ме попиташ.

— Да те включвам в пиесата?

Невинността му бе пресметната така, че да я вбеси. Карло никога не бъркаше в изчисленията си.

— Ти създаде у тази жена ясното впечатление, че с теб сме любовници.

— Джулиет, аз просто й създадох правилното впечатление, че те уважавам и се възхищавам от теб. Какво е разбрала тя от това, не е моя вина.

Джулиет се изправи, остави много внимателно салфетката си на масата и взе чантата си.

— Свиня!

Той я гледаше как излиза от ресторанта. Никое мило обращение не би му доставило по-голяма радост. Ако една жена нарича един мъж свиня, значи тя не е безразлична. Когато излезе да я настигне, Карло си подсвиркваше. С удоволствие я видя как се бори с ключовете на взетата под наем кола, която бе паркирала до тротоара. Ако една жена е безразлична, тя не ругае неодушевените предмети.

— Искаш ли аз да карам до летището?

— Не — Джулиет отново изруга и ръгна ключа в ключалката. Щеше да овладее гнева си. Щеше да го овладее. По дяволите. Стовари двете си ръце върху покрива на колата в го погледна. — И за какво точно беше това театро?

Скуизито, помисли той. Очите й хвърляха опасни зелени пламъци. Бе открил, че предпочита жени с характер.

— Какво театро?

— Всичкото това държане за ръка, всичките тези интимни погледи.

— Не е театро, че ми е приятно да те държа за ръката и че ми е невъзможно да не те гледам.

Тя реши да не спори, когато колата бе между тях. С няколко бързи стъпки я заобиколи и се изправи срещу него.

— Това беше напълно непрофесионално.

— Да. Това беше напълно лично.

Как можеше да спори с него, ако всичко, което кажеше, Карло го извърташе в своя полза?

— Никога повече не го прави.

— Мадонна… — гласът му бе много мек, движенията му много пресметнати. Джулиет се озова притисната между него и колата. — Заповеди приемам от теб, когато става дума за графици и полети. Когато дойде до по-лични неща, правя каквото аз искам.

Това не бе го очаквала, ето защо изгуби предимството си. Тя си го повтаряше отново и отново — по-късно. Той я хвана за раменете и, без да откъсва очи от нейните, рязко я дръпна. Това не бе спокойното, обмислено съблазняване, което би очаквала от него. Бе грубо, импулсивно и омаломощаващо.

Устните му бяха върху нейните, пълни с настойчивост. Ръцете му я държаха неподвижна, пълни със сила. Джулиет нямаше време да се стегне, да се бори или да мисли. Карло я увлече бързо със себе си в едно пътуване през горещината и светлината. Тя не се съпротивляваше. По-късно, когато си казваше, че го бе правила, това щеше да е лъжа.

По тротоара имаше хора, по улицата коли. Джулиет и Карло не забелязваха никой и нищо. Жегата на далаския следобед се просмукваше в бетона под тях и от нея въздухът трептеше толкова силно, че бръмчеше. Те усещаха само собствения си огън.

Ръцете му бяха на кръста й, държаха я, пускаха я. Покрай тях прелетя кола. През отворените й прозорци гърмеше кънтри рок. Тя не го чу. Макар че на обед бе отказала да пие вино, сега го вкусваше от езика му и се опиваше.

По-късно, много по-късно той щеше да има време да помисли какво се случва. Не бе същото. Една част от него вече разбираше и се страхуваше, защото не бе същото. Да я докосва бе различно от докосването на други жени. Да я вкусва — леко, дълбоко, закачливо — просто да я вкусва, бе различно от вкусването на други жени. Чувствата бяха нови, макар да можеше да се закълне, че бе изпитвал всички чувства, на които бе способен един мъж.

Бяха му познати усещанията. Обединяваше ги в работата си и в живота си. Но никога преди те не бяха имали такава дълбочина.

Мъж, който намери повече и не посегне да го вземе, е глупак.

Бе му позната интимността. Карло я очакваше, изискваше я във всичко, което правеше. Ала тя никога преди не бе имала такава сила.

Новия опит не трябва да се отказва, а да се опитва и използва. Ако усещаше някакъв малък натякващ страх, нямаше да му обръща внимание. Засега.

По-късно. Вкопчиха се един в друг и си казаха, че по-късно ще мислят. Времето, в края на краищата, нямаше значение. Настоящето съдържаше цялото необходимо значение.

Той откъсна устни от нейните, но ръцете му продължаваха да я държат. Потресе се, като забеляза, че не бяха съвсем стабилни. Жените му бяха причинявали болка. Жените го бяха изгаряли. Ала никоя жена не го бе разтрепервала.

— Трябва ни някакво място — прошепна Карло. — Тихо, усамотено. Време е да престанем да се преструваме, че това не е реално.

Джулиет искаше да кимне, просто да се остави изцяло в ръцете му. Не бе ли това първата стъпка към загубването на контрола върху собствения й живот?

— Не, Карло — гласът й не бе толкова силен, колкото би искала, но тя не отстъпи. — Трябва да престанем да бъркаме личните чувства с работата. Остават ни малко по-малко от две седмици.

— Пет пари не давам дали са два дни, или две години. Искам да ги прекарам, като правя любов с теб.

Джулиет се овладя достатъчно, за да си спомни, че стоят на оживена улица, насред натовареното следобедно движение.

— Карло, сега не е моментът да го обсъждаме.

— Сега винаги е моментът. Джулиет… — той обхвана с две ръце лицето й. — Не съм аз този, с когото се бориш.

Нямаше нужда да довърши мисълта си. Тя самата бе съвсем наясно, че битката бе вътре в самата нея. Какво искаше, какво бе разумно. От какво имаше нужда, какво бе безопасно. Като игра на дърпане на въже, която заплашваше да я разкъса, а двете половини, дори и пак да ги съединеше, вече никога нямаше да са равни на цялото, което бе познавала.

— Карло, гоним самолет…

Той каза нещо тихо и остро на италиански.

— Искам да поговорим.

— Не — Джулиет вдигна ръце към раменете му. — Не за това.

— Тогава ще останем тук, докато размислиш.

И двамата можеха да са инат, а с инат доникъде нямаше да стигнат.

— Имаме график.

— Имаме нещо много повече от график.

— Не, нямаме — Карло вдигна вежди и тя се съгласи примирително: — Добре, не можем. Трябва да хванем самолета.

— Ще хванем твоя самолет, Джулиет. Ала в Хюстън ще поговорим.

— Карло, не ме притискай до стената.

— Кой кого притиска? — измърмори той. — Аз теб или ти мен?

Тя не можеше да намери лесен отговор.

— Това, което ще направя, е да уредя някой друг да дойде да довърши турнето с теб.

Карло само поклати глава:

— Няма да го направиш. Твърде си амбициозна. Няма да ти изглежда добре да се откажеш от турнето по средата.

Джулиет стисна зъби. Той вече я познаваше прекалено добре.

— Ще се разболея.

Карло се усмихна:

— Прекалено си горда. За теб не е възможно да избягаш.

— Не става въпрос за бягство — а за оцеляване, помисли тя и бързо довърши: — Става въпрос за приоритети.

Той отново я целуна, този път леко.

— Чии?

— Карло, имаме работа.

— Да, различни видове работа. Едната няма нищо общо с другата.

— За мен има. За разлика от теб, аз не си лягам с всеки, който ми харесва.

Той се засмя, без да се обижда:

— Ласкаеш ме, кара.

Искаше й се да въздъхне. Колко в негов стил — да я кара да се разсмее, когато още е бясна.

— Съвсем неволно.

— Харесва ми, когато си показваш зъбите.

— Значи през следващите две седмици ще ти бъде приятно — Джулиет отблъсна ръцете му. — Имаме дълго да пътуваме до летището. Да тръгваме.

Карло й отвори вратата, любезен както винаги.

— Ти си шефът.

Една глупава жена можеше да помисли, че бе спечелила победа.