Нора Робъртс
Въртележка на любовта (5)

Пета глава

Колорадо. Скалистите планини, индианските руини, трепетликите и бързите реки. Звучеше красиво, вълнуващо. Ала хотелската стая, в края на краищата, си бе хотелска стая.

В щата Вашингтон бяха много заети. През по-голямата част от тридневния им престой Джулиет трябваше да работи и да мисли в движение. Но пък представянето бе изключително. Графикът им бе толкова запълнен, че шефът й в Ню Йорк сигурно се бе изправил на ръце. Докладът й за пътуването по крайбрежието щеше да бъде мечтата на рекламния агент. После идваше Денвър.

Каквото и да успееше да си изсмуче от пръстите, едва ли щеше да оправдае цената на самолетните билети. Едно предаване по телевизията в безбожно ранно време, в седем часа, и мизерна статийка в гастрономическия раздел на местен вестник. Никакво споменаване в местните новини за раздаването на автографи, никакъв журналист от пресата, който да потвърди появата им. Отвратително.

Когато се измъкна изпод душа и започна да рови в неразопакованата си пътна чанта за костюм и чиста блуза, бе шест часът. Химическото чистене определено щеше да е първата й задача в мига, в който стигнеха до Далас.

Поне Карло тази сутрин нямаше да готви. В близките два часа едва ли би могла да погледне храна в каквато и да било форма.

Ако имаше късмет, щеше да успее да се върне в хотела след представянето, да дремне още един час и после да закуси в стаята си, докато върти сутрешните телефони. Раздаването на автографи щеше да е чак по обед, а следващият полет бе рано сутринта на другия ден.

Това бе нещо, за което можеше да се захване, каза си тя и започна да търси подходящия цвят чорапи. За пръв път тази седмица щяха да имат свободна вечер, без да трябва да забавляват никого, нито да бъдат забавлявани от някого. Една хубава тиха вечеря някъде наблизо и цяла нощ сън. С тази светлинка в края на тунела можеше да преживее сутринта.

С гримаса преглътна дневната си доза бирена мая.

Чак когато напълно се облече, се събуди дотолкова, та да си спомни, че не се бе гримирала. Сви рамене, свали зеленото си сако и се запъти към банята. На вратата се почука и Джулиет погледна натам с комбинация от подозрение и лошо настроение. Взря се през шпионката и видя Карло, който се засмя насреща й и завъртя очи. Тя кратко изруга и отвори вратата.

— Подранил си — подзе Джулиет и в този момент долови възбуждащия аромат на кафе. Погледна надолу и видя, че той носи табла с малка захарница, чашки и лъжички. — Кафе — прошепна почти като молитва.

— Да — кимна Карло и влезе в стаята. — Реших, че си готова, макар че от обслужването по стаите не са — приближи се към масичката, видя, че нейната стая би се поместила цялата в едно от помещенията на неговия апартамент и остави таблата. — Затова ние доставяме.

— Благословен да си — произнесе го толкова искрено, че той отново се засмя. — Как успя? Рум сървисът започва да работи чак след половин час.

— В моя апартамент има малка кухня. Доста примитивна, ала за варене на кафе става.

Тя отпи първата глътка, черна и гореща, и затвори очи.

— Чудесно е. Наистина е чудесно.

— Разбира се. Аз съм го правил.

Джулиет отново отвори очи. Не, реши тя, нямаше да разваля благодарността със сарказъм. В края на краищата, за три дни бягане малко или много се бяха изтърпели. С помощта на душа, бирената мая и кафето вече се чувстваше почти човек.

— Седни — предложи Джулиет. — Аз ще си довърша приготовленията — тъй като очакваше Карло да седне, взе чашата си и отиде в банята да се оправи с лицето и косата си. Нанасяше фон дьо тена, когато той се облегна на касата на вратата.

— Мио аморе, не ти ли се струва, че това е непрактично?

Тя се опита да не се чувства неловко, докато размазваше тънкия прозрачен слой.

— Кое?

— Ти живееш в този… Килер за метли — посочи към стаята й. Да, бе достатъчно малка, така че неуловимият женствен аромат от душа й достигаше до всички ъгли. — Докато аз имам голям апартамент с две бани, легло, достатъчно за трима приятели, и диван, който се разтяга.

— Ти си звездата — измърмори Джулиет и сложи руж на скулите си.

— Ако живеем и двамата в апартамента, ще спестим от парите на издателя.

Тя отмести поглед в огледалото, докато очите им се срещнаха. Би могла да се закълне, абсолютно да се закълне, че Карло нямаше друго предвид. Разбира се, ако не го познаваше.

— Той може да си го позволи — отвърна безгрижно. — Счетоводството просто изпада във възторг, като дойде време да се плащат данъците.

Карло размърда рамене и отпи от чашата си. Предварително знаеше какъв щеше да бъде нейният отговор. Разбира се, би му било приятно да сподели стаите си с нея поради очевидната причина. Но и не му харесваше, че Джулиет бе настанена много по-зле от него.

— Трябва ти още малко руж на лявата буза — отбеляза той, без да обръща внимание на изненадания й поглед. Това, на което обърна внимание, бе зеленият копринен халат, който се отразяваше в огледалото от вътрешната страна на вратата. Как ли изглеждаше с него? Как ли би изглеждала без него?

Тя присви очи и откри, че Карло бе прав. Взе отново четката и изравни ружа.

— Ти си много наблюдателен мъж.

— Хм? — той отново я погледна, ала наум бе сменил спретнатата й блуза с висока яка и тясна пола с предизвикателното халатче.

— Повечето мъже не биха забелязали неравномерния руж — тя хвана молива за очи.

— Аз забелязвам всичко, когато става дума за жени — огледалото в горната част още бе запотено от душа. Като го видя, Карло си представи други, доста приятни образи. — Това, което правиш сега, те кара да изглеждаш съвсем различно.

Джулиет се засмя, отново спокойна:

— Това е идеята.

— Но не — той се приближи, за да може да погледне през рамото й. Тази малка непринудена интимност за него бе толкова естествена, колкото за нея притеснителна. — Без тези тубички и бурканчета лицето ти е по-младо, по-уязвимо, ала не по-малко хубаво. Различно… — взе четката и я прокара през косите й. — Не повече, не по-малко, просто различно. Аз харесвам и двете ти лица.

Не бе лесно да задържи ръката си твърда. Джулиет остави сенките и отпи от кафето си. По-добре да е цинична, отколкото трогната, напомни си тя и му се усмихна студено:

— Ти изглеждаш съвсем като у дома си в банята с жена, която се гримира.

Харесваше му начинът, по който се разсипваха косите й, докато ги разресваше.

— Толкова често съм го правил.

Усмивката й стана още по-студена.

— Сигурна съм.

Карло долови тона, но продължи да я разресва и срещна очите й в огледалото.

— Приеми го както искаш, кара, ала си спомни, че съм израснал в къща с пет жени. Твоите пудри и гримове не са загадка за мен.

Джулиет го бе забравила, може би защото бе решила да забрави всичко за него, което не бе пряко свързано с книгата му. И въпреки това сега я накара да се чуди — доколко разбираше жените един мъж, който е бил обкръжен от тях още от детството си? Понамръщи се и взе спиралата си.

— Близки ли бяхте в семейството ти?

— И сега сме близки. Майка ми е вдовица, която има преуспяващ магазин за дрехи в Рим — бе типично за него да премълчи, че той й го бе купил. — И четирите ми сестри живеят на не повече от тридесет километра. Може би вече не ползваме една и съща баня, но иначе малко се е променило.

Тя помисли за това. Звучеше уютно, приятно и доста сладко. Джулиет съвсем не бе сигурна, че можеше да си го обясни.

— Майка ти трябва много да се гордее с теб.

— Би се гордяла повече, ако бях допринесъл за растящата орда от нейни внучета.

Тя се усмихна. Това звучеше по-познато.

— Разбирам за какво говориш.

— Трябва да оставиш косата си така — посъветва я Карло и остави четката. — Ти имаш ли близки роднини?

— Родителите ми живеят в Пенсилвания.

За момент той се пребори с географията.

— А, значи ще ги посетиш, когато отидем във Филаделфия.

— Не — отговори Джулиет безизразно и сложи капачката на спиралата. — Няма да има време.

— Разбирам — и му се струваше, че наистина започва да разбира. — Имаш ли братя, сестри?

— Една сестра — тъй като бе прав за косата й, тя я остави и я измъкна от яката на сакото. — Омъжи се за лекар и преди да бе навършила двадесет и пет, роди две деца, момче и момиче.

О, да, Карло започваше съвсем да разбира. Макар думите да бяха произнесени нехайно, мускули на раменете й се бяха напрегнали.

— И добра лекарска съпруга ли стана?

— Кари е идеалната лекарска съпруга.

— Не всички сме родени за едно и също.

— Аз не съм — Джулиет взе куфарчето и чантата си. — Да тръгваме. Казаха ми, че имаме петнадесетина минути път до студиото.

Странно, помисли той, защо хората вярват, че никой не забелязва слабите им места. Засега щеше да я остави с илюзията, че нейното бе незабелязано.

 

 

Тъй като указанията бяха добри и движението не бе натоварено, Джулиет уверено управляваше новия модел шевролет, който бе взела под наем. Карло й показваше накъде да кара, защото му харесваше уравновесения, спокоен начин, по който тя въртеше кормилото.

— Още не си ми казала нищо за днешния график — напомни й той. — Тук на светофара завий надясно.

Джулиет погледна в огледалото, мина в дясното платно и зави. Още не бе сигурна каква щеше да е реакцията му, като разбере, че има само един ангажимент.

— Реших да ти дам почивка — каза бодро. Знаеше, че някои автори ръмжат и се възмущават, ако имат дупка в рекламната кампания. — Имаш това включване сутринта, после раздаване на автографи в „Светът на книгите“ в центъра.

Карло чакаше списъкът да продължи. После се обърна към нея с вдигнати вежди:

— И?

— Това е всичко — тя чу извинението в гласа си и спря на червено. — Случва се понякога, Карло. Нещата просто не се получават. Знаех, че тук ще бъде леко, ала се оказва, че в Денвър току-що са започнали да снимат голям филм. Всеки журналист, всеки екип на новинарска емисия днес следобед отразяват събитието. Крайният резултат е, че ни прекараха.

— Прекараха ни? Искаш да кажеш, че няма да има радиопредаване, няма да има обед с журналист, няма да има ангажимент за вечеря?

— Не, извинявай. Просто…

— Фантастико! — той сграбчи с две ръце лицето й и силно я целуна. — Ще намеря името на този филм и ще отида на премиерата.

Възелът от напрежение и вина се отпусна.

— Не го приемай толкова навътре, Карло.

Той се чувстваше като току-що освободен от затвора.

— Джулиет, ти да не мислеше, че аз ще се разстроя? Дио, цяла седмица нямаше нищо друго, само върви тук, тичай там.

Тя забеляза телевизионната кула и зави наляво.

— Ти си чудесен — най-доброто време да го признае, реши Джулиет, бе, когато им оставаха само още две минути. — Не всички, с които съм пътувала, са били толкова внимателни.

Тя го изненадваше. Карло предпочиташе една жена да може да го прави. Той нави около пръста си кичур от косите й, които бе разресвал.

— Значи си ми простила за босилека?

Джулиет се усмихна и едва се сдържа да не докосне сърчицето на ревера си.

— Вече съм го забравила.

Карло я целуна, по бузата с такъв непринуден и приятелски жест, че тя не възрази.

— Вярвам ти. Ти имаш добро сърце, Джулиет. Такива неща са красиви сами по себе си.

Толкова лесно можеше да я размекне. Тя го чувстваше, бореше се с него и за момента се пребори. С импулсивно, непривично движение отметна косата от челото му.

— Да влизаме. Трябва да събудиш Денвър.

 

 

В професионален план Джулиет би трябвало да е разбита от липсата на задължения и представяне в Денвър. Това щеше да остави някои много очевидни празни места в общия й отчет. В личен план бе във възторг.

Според графика бе в стаята си в осем часа. В осем и три минути свали костюма си и се сгуши, гола и щастлива, във все още разхвърляното си легло. Точно един час спа дълбоко и не си спомняше да е сънувала нещо. В десет и половина вече бе минала през списъка си от телефонни обаждания и през огромната закуска. След това освежи грима си, облече си костюма и слезе долу да се срещне с Карло във фоайето.

Не би трябвало да се изненадва, че се бе разположил в един от уютните кътове с три жени. Не би трябвало да й е неприятно. Преструвайки се, че нито я изненадва, нито й е неприятно, тя се приближи към тях. Едва тогава забеляза, че и трите жени имаха смайващи фигури. Това също не би трябвало да я изненадва.

— А, Джулиет — той й се усмихна, самата любезност, самият чар. Тя не преставаше да се изненадва защо продължава да му се възхищава. — Винаги точна. Дами… — Обърна се да се поклони и на трите. — За мен беше удоволствие.

— Бай-бай, Карло — едната жена му изпрати поглед, който би разтопил и лед. — Не забравяй, ако някога дойдеш в Тусън…

— Как мога да забравя? — той хвана Джулиет под ръка и се отдалечи. — Джулиет — прошепна тихо, — къде е Тусън?

— Никога ли не преставаш?

— Какво да преставам?

— Да колекционираш жени.

Карло вдигна вежди и отвори вратата на колата.

— Джулиет, човек колекционира кибритени кутийки, не жени.

— Изглежда има хора, които ги възприемат по един и същ начин.

Той препречи пътя й, преди да бе успяла да седне зад кормилото.

— Който го прави, е толкова глупав, че не заслужава да му обръщаш внимание — обиколи колата и отвори вратата от своята страна.

— Кои са тези жени, между другото?

Карло сериозно намести бежовата си мека шапка.

— Културистки. Май имат конгрес.

От нея се изтръгна сподавен смях.

— Личи си.

— Наистина, но са такива мускулести — все още със сериозно изражение се разположи в колата. Джулиет за момент остана мълчалива, после се предаде и избухна в смях. По дяволите, никога с никого не се бе забавлявала толкова на турне. Можеше и да го приеме.

— Тусън е в Аризона — обясни му още със смях. — И не е в нашето разписание.

Щяха да стигнат навреме за раздаването на автографите, ако не бяха заобикаляли. Движението бе задръстено, отклонено и нервно, защото пътищата бяха затворени заради снимките на новия филм. Тя изхаби двадесет минути във въртене, преговори и ругаене, докато откри, че в края на краищата бе направила един голям кръг.

— Тук вече сме били — съобщи Карло лениво и си спечели един намръщен поглед.

— О, наистина ли? — в сладкия й тон се долавяше дъх на арсеник.

Той просто протегна крака.

— Интересен град. Мисля, че ако на следващото кръстовище завиеш надясно, а после след две пресечки наляво, ще се озовем където трябва.

Джулиет педантично приглади старателно написаните си указания, макар че предпочиташе да ги смачка.

— Продавачката в книжарницата специално каза…

— Сигурен съм, че тя е прекрасна жена, ала днес нещата изглеждат малко объркани — това не го безпокоеше особено. Един клаксон я накара да подскочи. Развеселен, Карло само я погледна. — Като човек от Ню Йорк би трябвало да си свикнала с такива неща.

Джулиет стисна зъби.

— Аз никога не карам в града.

— Аз карам. Имай ми доверие, инна мората.

За нищо на света, помисли тя, но зави надясно. Отне й почти десет минути в пълзящия поток да премине следващите две преки, ала когато зави наляво, се озова, както той бе предположил, на прав път. Примирено го зачака да позлорадства.

— В Рим движението е по-бързо — бе всичко, което каза Карло.

Как можеше да го предвиди? Той не избухваше, когато го очакваше, не злорадстваше, когато бе естествено. С въздишка се предаде.

— Всичко е по-бързо — оказа се където трябва, ала не бе толкова лесно да намери място за паркиране. Като претегли плюсовете и минусите, Джулиет се качи зад една кола на тротоара. — Виж какво, Карло, ще трябва да те оставя. Вече закъсняваме. Аз ще намеря къде да паркирам и веднага щом мога, ще дойда.

— Ти си шефът — съгласи се той, още весел след вбесяващото четиридесет и петминутно пътуване.

— Ако до един час не дойда, изстреляй сигнална ракета.

— Залагам на теб.

Все още предпазлива, тя изчака, докато го видя да влиза в книжарницата, и отново се вмъкна в движението.

След още двадесет нервни минути Джулиет успя да влезе в изисканата малка книжарница. Вътре бе, както забеляза със свито сърце, прекалено тихо и прекалено празно. Посрещна я продавач с вратовръзка на тънки райета и с излъскани обувки.

— Добър ден, мога ли да ви помогна?

— Аз съм Джулиет Трент, рекламният агент на господин Франкони.

— А, да, насам — той я поведе през килима към широките стъпала. — Господин Франкони е на горното ниво. Жалко, че натовареното движение и объркването отказаха хората да дойдат. Разбира се, ние рядко правим такива неща — продавачът изтупа едно пухче от ръкава на тъмносиния си костюм. — Последния път беше… Да си спомня, есента. Дж. Джонатан Купър беше на турне. Сигурен съм, че сте чували за него. Написал е „Метафизичната сила и ти“.

Тя потисна въздишката си. Когато заседнеш, просто трябва да чакаш прилива.

Видя Карло в една приятна ниша на диван с извита облегалка. До него седеше жена на около четиридесет със скромен костюм и хубави крака. Такива неща не даваха основание дори за вдигнати вежди. Но за нейна изненада, Карло не бе зает с опити да я очарова. Той слушаше внимателно младото момче, което седеше срещу него.

— Работил съм в кухните тук през последните три лета. Не ми позволяват наистина да приготвям нещо, ала мога да гледам. Вкъщи готвя винаги когато мога, но покрай училището и работата ми остава време най-вече през почивните дни.

— Защо?

Момчето спря насред дума. Изглеждаше объркано.

— Защо ли?

— Защо готвиш? — попита Карло, кимна на Джулиет и отново насочи вниманието си към момчета.

— Защото… — момчето погледна към майка си и после обратно към Карло. — Ами, важно е. Обичам да взема нещата и да ги събера заедно. Нали разбирате, човек трябва да се съсредоточи и да внимава. Ала може да направи нещо наистина страхотно. Изглежда добре и мирише добре. То е… Не знам — от смущение сниши глас. — Предполагам, удовлетворяващо.

— Да — Карло му се усмихна доволен. — Това е добър отговор.

— Имам и двете ви други книги — припряно добави момчето. — Опитвал съм всичките ви рецепти. Дори направих вашата „паста ал тре фромаджи“ за празненството при леля ми.

— И?

— Харесаха я — момчето се засмя. — Искам да кажа, наистина я харесаха.

— И искаш да се учиш.

— О, да — но той сведе поглед към коленете си, където ръцете му нервно се сплитаха. — Въпросът е, че не можем точно сега да си позволим колеж, затова се надявам да намеря работа в ресторант.

— В Денвър?

— Където и да е, стига да мога да започна да готвя, вместо да мия чинии.

— Достатъчно време отнехме на господин Франкони — майката на момчето стана, като забеляза, че се бяха струпали още няколко души с книгата на Карло в ръце. — Искам да ви благодаря — тя протегна ръка на Карло, който се изправи заедно с нея. — За Стивън беше много важно да поговори с вас.

— Удоволствието беше мое — макар да бе любезен както винаги, Карло се обърна отново към момчето: — Можеш ли да ми дадеш адреса си? Познавам някои от собствениците на ресторанти тук, в Щатите. Може би някой от тях има нужда от чирак.

Стивън бе потресен и загуби ума и дума.

— Много сте любезен — майка му извади малък бележник и написа адреса. Ръката й не трепереше, ала когато подаде листчето на Карло и го погледна, той видя вълнението в очите й. Помисли си за собствената си майка. Пое листа, после ръката й.

— Имате прекрасен син, госпожо Хардести.

Джулиет замислено се загледа след тях и забеляза, че Стивън няколко пъти погледна през рамо със същото объркано, смутено изражение.

Значи той имаше сърце, помисли развълнувано. Сърце, което не бе изцяло запазено за „аморе“. Но видя как Карло пъха бележката в джоба си и се зачуди дали това щеше да е краят на всичко.

Раздаването на автографи не бе съкрушителен успех. Шест книги, доколкото успя да преброи Джулиет. Това бе достатъчно лошо, ала след това се случи Произшествието.

Тя огледа почти празния магазин и вече бе решила да си тръгват с чувството, че са изритани, когато се приближи дребната уютна женица, понесла всичките три книги на Карло. Това бе преди жената да каже нещо, от което очите на Карло станаха като желязо, а гласът му като лед. Всичко, което Джулиет чу, бе името Ла Бар.

— Извинете ме, госпожо… — промълви Карло с тон, който Джулиет никога досега не бе чувала от него. Би могъл да разсече стомана.

— Казах, че държа всичките ви книги на полицата в кухнята ми, точно до книгите на Ла Бар. Много обичам да готвя.

— Ла Бар? — Карло сложи ръце върху купчината с книгите си, както загрижен родител би прегърнал детето си, за да го защити. — И вие се осмелявате да слагате моите книги до книгите на този… Този селянин?

Джулиет бързо реагира, пристъпи напред и се намеси в разговора. Ако някога бе виждала човек, готов да убие, това бе Карло.

— О, виждам, че имате всичките книги на господин Франкони. Сигурно обичате да готвите.

— Ами да, аз…

— Чакайте да опитате някои от новите му рецепти. Аз самата опитах „паста кон песто“. Чудесна е — тя понечи да измъкне книгите на жената изпод ръката на Карло и се сблъска със съпротива и упорит поглед. Отвърна му със същото и рязко издърпа книгите. — Семейството ви ще бъде направо във възторг, когато им я сервирате — продължаваше Джулиет с приветлив глас, докато извеждаше жената от огневата линия. — А фетучините…

— Ла Бар е свиня. — Гласът на Карло бе съвсем ясен и достигна до стълбите.

Жената нервно погледна назад.

— Мъже — прошепна съзаклятнически Джулиет. — Толкова самомнителни.

— Да — стиснала книгите си, жената бързо се спусна по стълбите и се измъкна от магазина. Джулиет я изчака да се отдалечи достатъчно, преди да се нахвърли върху Карло:

— Как можа?

— Как можах ли? — той се изправи и макар да бе малко под метър и осемдесет, й се стори огромен. — Как смее тя да произнася това име пред мен? Как смее да сравнява работата на един художник с работата на едно магаре? Ла Бар…

— В момента изобщо не ми пука кой или какво е Ла Бар — Джулиет сложи ръка на рамото му и го натисна да седне обратно в креслото. — Това, което ме интересува, е, че ти разгонваш малкото клиенти, които имаме. Сега се дръж прилично.

Карло остана на мястото си само защото се възхити от начина, по който му бе заповядала да го стори. Очарователна жена, реши той. Струваше му се по-разумно да мисли за нея, вместо за Ла Бар. Бе по-разумно да мисли за потоп и жажда, отколкото за Ла Бар.

Следобедът се бе проточил, скучен отначало докрай, освен онова момче, помисли той и докосна бележката в джоба си. Щеше да се обади на Самър във Филаделфия за младия Стивън Хардести.

Но извън Стивън и жената, която му бе вдигнала кръвното, като бе споменала името на Ла Бар, Карло бе почти отегчен. Нещо, което за него бе по-лошо от болест.

Имаше нужда от някаква дейност, от някакво предизвикателство. Погледна към Джулиет, която говореше с една продавачка. Това не бе малко предизвикателство. Още не му се бе случвало да се чувства отегчен в компанията на Джулиет. Тя непрекъснато го интригуваше. Сексуално? Да, дума да няма. Интелектуално? Това бе плюс, и то голям.

Той разбираше жените. Това не бе въпрос на гордост, а според него въпрос на обстоятелства. Обичаше жените. Като любовници, разбира се, ала също като компания, като приятели, като партньори. Рядко един мъж можеше да намери жена, която да бъде всичките тези неща. Това искаше от Джулиет. Още не го бе решил, само го чувстваше. Да я убеди да бъде негов приятел щеше да бъде също такова предизвикателство и си струваше също толкова, както да я убеди да бъде негова любовница.

Не, осъзна Карло, вгледан в профила й. С такава жена можеше по-лесно да стане любовник, отколкото приятел. Оставаха му две седмици, за да постигне и двете. С усмивка реши сериозно да се заеме с тази задача.

Половин час по-късно двамата вървяха към гаража на три преки от магазина, който Джулиет бе намерила.

— Този път аз ще карам — съобщи й той, когато влязоха в кънтящото сиво здание. Когато тя понечи да възрази, Карло протегна ръка за ключовете: — Хайде, скъпа, току-що преживях два часа скука. Защо всичките забавления трябва да са за теб?

— След като го представяш така… — Джулиет пусна ключовете в ръката му, доволна, че каквото и да го бе ядосвало, вече бе забравено.

— Значи имаме свободна вечер.

— Точно така — тя с въздишка се облегна на седалката и го зачака да запали.

— Ще вечеряме в седем. Тази вечер аз ще уредя всичко.

Един хамбургер в стаята, един стар филм и в леглото. Джулиет си позволи да помечтае и да се откаже. Работата й бе да се грижи и да забавлява, доколкото бе възможно.

— Както искаш.

Той излетя от паркинга със свистене на гуми, от които тя се изправи на нокти.

— Така искам, кара — без да спира, изскочи от гаража и зави надясно.

— Карло…

— Трябва да пием шампанско, за да отпразнуваме края на нашата първа седмица. Обичаш ли шампанско?

— Да, аз… Карло, светва червено.

Той профуча на жълто, размина се на косъм с една очукана кола и продължи напред.

— Италианска храна. Нали не възразяваш?

— Не — Джулиет стисна дръжката на вратата, докато кокалчетата на ръката й побеляха. — Камион!

— Да, виждам го — провря се край него, изсвистя през още един светофар и рязко сви надясно. — Имаш ли планове за следобеда?

Тя притисна ръка към гърлото си с надеждата да изцеди някакъв глас оттам.

— Мислех си да посетя минералните бани на хотела. Ако оживея.

— Добре. Аз пък мисля да понапазарувам.

Джулиет стисна зъби, докато Карло мина в съседното платно в претъпканото движение.

— Как да уведомя най-близките ти роднини?

Той със смях спря пред хотела.

— Не се безпокой, Джулиет. Върви в басейна и в сауната. Почукай на вратата ми в седем.

Тя погледна обратно към улицата. Грижи се и забавлявай, напомни си мрачно. Дали това включваше да рискува живота си? Шефът й сигурно мислеше така.

— Може би да дойда с теб.

— Не, настоявам — Карло се наклони и я прегърна през врата, преди да се бе съвзела достатъчно, за да се отдръпне. — Приятно прекарване — прошепна игриво в устните й. — И си мисли за мен, докато кожата ти се сгорещява, а мускулите ти се отпускат.

В седем Джулиет се чувстваше като преродена. С потта бе изкарала и умората си в сауната, с шок се бе разбудила в басейна, бе се отпуснала под ръцете на масажиста. Животът, помисли си, докато се пръскаше с парфюм, в края на краищата си имаше и своите добри страни. Утрешният полет до Далас бе достатъчно скоро, тогава щеше да нахвърля отчета си за Денвър — такъв, какъвто беше. Тази вечер единственото, за което трябваше да се тревожи, бе храната. Притисна ръка към стомаха си и призна, че бе повече от готова за нея.

Бързо огледа млечнобялата си рокля с висока яка и малки перлени копчета. Одобри я. Щеше да е подходяща, освен ако Карло не бе решил да я заведе да яде хотдог на крак. Взе вечерната си чанта, прекоси коридора и почука на вратата му. Надяваше се само той да бе избрал нещо по-наблизо. Последното, което искаше, бе отново да се бори с движението в центъра.

Първото, което забеляза, когато Карло отвори вратата си, бяха навитите ръкави на ризата му. Ризата бе памучна, широка и шик, но очите й бяха привлечени от изненадващите мускули на ръцете му. Явно физическата дейност на този мъж не се свеждаше само до вдигане на лъжици и черпаци. Следващото, което забеляза, бе чувственият мирис на подправки и сосове.

— Прелестно — той я хвана за двете ръце и я издърпа вътре. Тя му харесваше, гладката й млечнобяла кожа, лекият, едва доловим аромат, ала най-вече смутеното колебание в очите й, когато погледна към посоката, откъдето миризмата на храна бе най-силна.

— Интересен аромат — успя да произнесе Джулиет след малко. — Но не мислиш ли, че малко си прекалил?

— Инна мората, сосът на Франкони не се понася, той се поглъща — целуна опакото на ръката й. — Предвкусва се — после и другата. — Наслаждаваш му се — този път дланта.

Една умна жена не се възбужда от мъж, който използва такава директна тактика, каза си тя, докато по ръцете й полазиха тръпки.

— Сос за спагети? — Джулиет издърпа ръцете си и ги сплете зад гърба си.

— Намерих един чудесен магазин. Подправките много ми харесаха. Бургундското беше отлично. Италианско, разбира се.

— Разбира се — тя предпазливо пристъпи в апартамента. — Прекарал си деня в готвене?

— Да. Макар че трябва да ми напомниш да поговоря със собственика на хотела за качествата на тази печка. Като цяло мина доста добре.

Джулиет си каза, че не би трябвало да го насърчава, след като нямаше намерение да яде с него насаме в апартамента му. Може би ако бе от камък, щеше да се въздържи и да не се насочи към малката кухничка. Преглътна.

— О, Господи…

Зарадван, Карло обви ръка около кръста й и я поведе към печката. Самата кухня бе в пълен безпорядък. Никога преди не бе виждала толкова тенджери, тигани и лъжици, натрупани в умивалника. Плотовете бяха изпопръскани и надраскани. Ала ароматите… Това бе чисто и просто рай.

— Сетивата, Джулиет. Няма човек, който да не се води от сетивата си. Първо помирисваш и започваш да си представяш — пръстите му се движеха леко върху кръста й. — Представяш си. Само от това почти успяваш да го вкусиш с езика си.

— Хм — знаейки, че прави грешка, тя го наблюдаваше как вдига капака на тенджерата върху котлона. Звукът я накара да затвори очи и просто да вдъхне. — Ох, Карло…

— После поглеждаме и въображението прави следващата крачка — пръстите му стиснаха леко кръста й, докато Джулиет отвори очи и погледна в тенджерата. Сосът бе плътен, червен, къкрещ, с месо, чушки и подправки. Стомахът й изкъркори.

— Красиво, нали?

— Да — тя не усети, че облиза устни в предвкусване. Той обаче забеляза.

— И слушаме — до соса една тенджера с вода закипя. С опитно движение Карло отмери спагетите на око и ги пусна вътре. — Някои неща са предопределени да се съчетават — внимателно разбърка с решетеста лъжица. — Едно без друго са непълни. Но когато се съчетаят… — той нагласи огъня. — Съкровище. Спагети и сос. Мъж и жена. Ела да пийнеш малко бургундско. Шампанското е за по-късно.

Време бе да откаже, макар да бе до печката.

— Карло, нямах представа какво намерение имаш. Аз мисля…

— Обичам изненадите — той й подаде чаша, пълна до половината с тъмночервено вино. — И исках да готвя за теб.

Искаше й се да не го бе казал по този начин. Искаше й се гласът му да не бе толкова топъл, толкова дълбок, като очите му. Като чувството, което можеше да изтръгне от нея.

— Много съм ти благодарна, Карло, само…

— Беше ли на сауна?

— Да. А сега…

— Отпуснала те е. Личи си.

Джулиет въздъхна и без да мисли, отпи от виното.

— Да.

— Това отпуска и мен. Тази вечер ще ядем заедно — допря чашата си до нейната. — Мъжете и жените от векове постъпват така. Станало е цивилизовано.

Тя вирна брадичка.

— Ти ми се подиграваш.

— Да — той отвори хладилника и извади малка табла. — Първо опитай моята антипаста. Небцето ти трябва да е подготвено.

Джулиет избра малко парче тиквичка.

— Мислех, че предпочиташ да ти сервират в ресторант.

— От време на време. Понякога предпочитам усамотението — остави табличката и тя отстъпи крачка назад. Той заинтригувано вдигна вежди: — Джулиет, карам ли те да се чувстваш нервна?

Тя преглътна тиквичката.

— Не ставай смешен.

— Смешен ли съм? — той импулсивно остави виното и направи още една крачка към нея. Джулиет усети, че гърбът й опря в хладилника.

— Карло…

— Не, шшшт. Ще експериментираме — внимателно, като не откъсваше очи от нея, докосна с устни едната й буза, после другата. Чу я как затаи дъх, а след това треперливо издиша.

Нерви — това приемаше. Когато един мъж и една жена се привличат и са близо, трябва да има нерви. Без тях страстта е безвкусна, като сос без подправки. Ала страх? Това ли виждаше в очите й? Само намек, само за миг. Нервите щеше да използва, да играе върху тях, да се възползва от тях. Страхът бе нещо различно. Той го смущаваше, спираше го и в същото време го трогваше.

— Аз няма да те нараня, Джулиет.

Очите й отново го гледаха директно и спокойно, макар че ръката й бе свита в юмрук.

— Няма ли?

Карло хвана ръката й и бавно я отвори.

— Не — в този момент го обещаваше и на двамата. — Няма. А сега ще ядем.

Тя едва сдържа треперенето си, докато той се обърна да разбърка и изцеди спагетите. Може би нямаше да я нарани, помисли Джулиет и неспокойно остави виното. Но можеше самата тя да се нарани.

Карло не бързаше. Просто търсеше съвършенството. Докато го гледаше как добавя последните щрихи към яденето, й мина през ума, че не бе по-различен тук, в малката хотелска кухня, отколкото бе пред камерата. Тя даде своя принос по единствения начин, по който би се осмелила да го стори. Просто подреди масата.

Да, това бе грешка, повтаряше си, докато слагаше чиниите. Но само глупак би се отказал от нещо, което ухае като този сос. Джулиет не бе глупачка. Можеше да се овладее. Моментът на слаб страх, който бе изпитала в кухнята, бе отминал. Щеше да си достави удоволствието с една вечеря в домашна обстановка, да изпие две чаши наистина отлично бургундско вино, после да прекоси коридора и да си осигури осем часа сън. Въртележката щеше да продължи следващия ден.

Докато той носеше платото със спагетите, тя си взе една маринована гъба.

— Така е по-добре — отбеляза Карло, когато Джулиет му се усмихна. — Вече си готова да се наслаждаваш.

Тя сви рамене и се поизправи.

— Ако един от най-добрите майстор-готвачи в света иска да ми сготви вечеря, защо трябва да съм недоволна?

— Най-добрият — подчерта той и с широк жест я покани да си сервира. Джулиет го стори, като едва сдържаше лакомията си.

— Наистина ли те отпуска да стоиш в кухнята?

— Зависи. Понякога ме отпуска, понякога ме възбужда. Винаги ми доставя удоволствие. Не, не ги режи — тръсна глава Карло и посегна към нея. — Американци. Намотай ги на вилицата си.

— Като ги намотая, падат.

— Ето така — хвана китките й да й покаже. Пулсът й бе равномерен, забеляза той, ала не и бавен. — Ето — без да пуска ръката й, поднесе вилицата към устата й. — Опитай.

Докато тя опитваше, Карло с удоволствие наблюдаваше лицето й. Подправките избухнаха върху езика й. През нея се разля горещина, която после омекна до топлина. Джулиет й се отдаде, макар че вече мислеше за следващата хапка.

— Ох, това си е истинско прегрешение!

Нищо не би могло да го зарадва повече. Той със смях се зае със собствената си чиния.

— Малките прегрешения са само малки удоволствия. Когато Франкони готви за теб, храната не е жизнена необходимост.

Тя вече намотаваше следващата вилица.

— Тук печелиш. Защо не си дебел?

— Прего?

— Ако аз можех да готвя така… — Джулиет отново опита и въздъхна. — Щях да изглеждам като някое от твоите кюфтета.

Карло прихна, загледан как тя се нахвърля върху храната. Приятно му бе някой, на когото държи, да се наслаждава на нещо, което той бе създал. След години готвене не му бе омръзнало.

— Значи майка ти не те е научила да готвиш?

— Опита се — Джулиет взе препечената филийка, която Карло й подаваше, но я остави настрани и намота още спагети. Всичко по реда си. — Аз май никога не съм била добра в нещата, в които тя искаше да съм добра. Сестра ми прекрасно свири на пиано, аз едва си спомням гамите.

— И какво ти се искаше да правиш, вместо да свириш на пиано?

— Да играя американски футбол — каза го толкова спонтанно, че се потресе. Мислеше си, че отдавна бе погребала тази мечта, заедно с още десетина детски несбъднати мечти. — Просто не стана — продължи Джулиет и сви рамене. — Майка ми бе твърдо решена да отгледа две закръглени дами, които ще се превърнат в две закръглени добри съпруги. Някъде печелиш, някъде губиш.

— Мислиш, че тя не се гордее с теб ли?

Въпросът попадна право в целта, която Джулиет не знаеше, че бе разкрила.

— Предполагам, че не става въпрос за гордост, а за разочарование. Аз разочаровах майка си, обърквах баща си. Те и досега се чудят в какво са сбъркали.

— Това, в което са сбъркали, е, че не са те приели такава, каквато си.

— Може би — промълви тя. — Или може би аз бях решила да стана нещо, което те не биха приели. Така и не мога да разбера.

— Нещастна ли си в живота си?

Джулиет изненадано вдигна поглед. Нещастна? Понякога объркана, притеснена и напрегната. Ала нещастна?

— Не. Не, не съм.

— Значи може би това е твоят отговор.

Тя за миг се вгледа в него. Той бе повече от страхотен, повече от секси, повече от всички тези качества, които цинично му бе приписвала.

— Карло… — за пръв път се протегна да го докосне, само по ръката, но той реши, че това бе гигантска стъпка. — Ти си много добър човек.

— Разбира се! — пръстите му се обвиха около нейните, защото не можеше да се въздържи. — Мога да ти дам препоръки.

Джулиет със смях се отдръпна.

— Сигурна съм, че можеш — съсредоточено, себеотдайно и просто лакомо опразни чинията си.

— Време е за десерта.

— Карло! — простена тя и притисна ръка към стомаха си. — Моля те, не бъди жесток.

— Ще ти хареса — стана и отиде в кухнята, преди да бе намерила сили отново да възрази. — Това е стара италианска традиция. Още от времето на империята. Американският сладкиш с извара е нещо прекрасно, но… — той донесе малка, прелестна торта, щедро отрупана с череши.

— Карло, ще умра…

— Само една хапка с шампанското — той ловко измъкна тапата и наля в две чисти чаши. — Иди, седни на дивана, разположи се удобно.

Джулиет се подчини. Разбираше защо римляните са имали традицията да си подремнат след храна. След секунда би могла да се свие на топка и щастливо да се отнесе. Ала шампанското искреше, живо и настойчиво.

— Заповядай — Карло й поднесе чинийка с малко резенче. — Ще си го поделим.

— Една хапка — настоя тя, решена да бъде твърда. След това опита. Сметанов, мек вкус, не толкова сладък, колкото орехов. Въздъхна примирено и лапна още една хапка. — Карло, ти си вълшебник.

— Художник — поправи я той.

— Каквото искаш — като призова всичката си воля, Джулиет остави тортата и взе шампанското. — Наистина не мога да изям нито хапка повече.

— Да, помня. Ти не си позволяваш прекалено да си угаждаш — но напълни отново чашата й.

— Може би не — тя отпи, наслаждавайки се на сгъстената, луксозна атмосфера, каквато само шампанското може да създаде. — Ала сега гледам по друг начин на угаждането — изхлузи обувките си и му се засмя над ръба на чашата си — Променила съм се.

— Ти си чудесна — светлината бе приглушена, музиката тиха, ароматите богати. Карло си помисли дали да не се въздържи. Страхът, който бе видял в очите й, го караше да си го помисли. Но в момента тя бе спокойна и усмихната. Желанието, което бе изпитал в момента, в който я видя, така и не бе отмряло.

Сетивата бяха възбудени и приповдигнати от храната. Това бе нещо, което той прекрасно разбираше. Разбираше също, че един мъж и една жена никога не бива да пренебрегват което и да било удоволствие, което могат да си доставят.

Затова не се въздържа, а хвана лицето й в длани. Така можеше да гледа очите й, да чувства кожата й, почти да я вкуси. Този път видя желание, не страх, а предпазливост. Може би бе готова за урок номер две.

Джулиет можеше да откаже. Необходимостта да го стори премина през съзнанието й. Ала ръцете му бяха толкова силни, толкова нежни върху кожата й. Никога не я бяха докосвали така. Тя знаеше как щеше да я целуне Карло и чувството за очакване се примеси с нервност. Джулиет знаеше и чакаше.

Не бе ли жена, която знае какво иска? Тя вдигна ръце към китките му, но не го отблъсна. Пръстите й се обвиха около тях и ги задържаха, а устните й докоснаха неговите. За момент останаха така, като си разрешиха да се насладят на първото вкусване, на първото усещане. После бавно, едновременно поискаха повече.

Джулиет изглеждаше толкова дребничка, когато я прегръщаше, че човек можеше да забрави колко бе силна и способна. Той усети, че изпитва желание да я защитава. Страстта можеше да се разгори, ала когато тя бе толкова податлива, толкова уязвима, Карло се чувстваше длъжен да покаже само нежност.

Бе ли се отнасял някой мъж толкова внимателно към нея? Зави й се свят, когато ръцете му се заровиха в косите й. Имало ли бе някога друг толкова търпелив мъж? Сърцето му бумтеше срещу нейното. Джулиет го чувстваше, диво и нетърпеливо. Но устните му бяха толкова меки, ръцете му толкова нежни. Сякаш от години бяха любовници, помисли замаяно. И сякаш имаха на разположение всичкото време на света, за да продължат да се обичат.

Никакво бързане, никакво припиране, никаква ярост. Само удоволствие. Сърцето й се разтвори — неохотно, ала се разтвори и той започна да прониква в него. Когато телефонът рязко иззвъня, Карло изруга, а тя въздъхна. И двамата бяха готови да стигнат докрай.

— Само един момент — прошепна той.

Все още замечтана, Джулиет докосна бузата му.

— Добре.

Докато Карло отиде да вдигне слушалката, тя се облегна назад, решена да не мисли.

— Кара! — ентусиазмът и любовта в гласа му я накараха отново да отвори очи. Той се засмя топло и се впусна в поток думи на италиански. Джулиет нямаше какво да прави, освен да мисли.

Привързаност. Да, имаше я в тона му. Нямаше нужда да разбира думите. Тя се огледа и го видя да се усмихва, докато говореше на жената на другия край на жицата. Джулиет примирено взе чашата си с шампанско. Не й бе леко да си признае, че се бе държала като глупачка. Нито че се чувстваше наранена.

Знаеше кой бе Карло. Какъв беше. Знаеше колко много жени бе прелъстил. Може би тя знаеше какво иска и може би искаше тъкмо него. Но никога нямаше да се нареди в дългата редица на „и други“. Остави шампанското си и се изправи.

— Си, си. Обичам те.

При думите „обичам те“ Джулиет се отвърна. Колко лесно се откъсваше от устните му, на който и да било език. Колко малко означаваше, на който и да било език.

— Прекъснаха ни. Извинявай.

Тя го погледна строго:

— Недей да се извиняваш. Вечерята беше прекрасна, благодаря ти. В осем бъди готов за заминаване.

— Един момент — Карло се приближи и я хвана за раменете. — Какво е това? Ти си сърдита.

— Разбира се, че не — Джулиет се опита да се отдръпне и не успя. Лесно можеше да забрави точно колко бе силен. — Защо трябва да съм сърдита?

— Една жена невинаги трябва да има причина.

Макар да го бе казал простичко, без обида, тя присви очи.

— Ти си специалист. Е, нека ти кажа нещо за точно тази жена, Франкони. Тя няма високо мнение за мъж, който в един момент я целува, а в следващия момент й хвърля в лицето друга любовница.

Той вдигна ръка, мъчейки се да проследи мисълта й:

— Не те разбирам. Може би английският ми изневерява.

— Твоят английски е съвършен — избухна Джулиет. — От това, което чух, италианският ти също.

— Моят… — на лицето му разцъфна усмивка. — Телефонът.

— Да. Телефонът. А сега, извини ме.

Карло я остави да стигне чак до вратата.

— Джулиет, признавам, че съм безнадеждно влюбен в жената, с която говорих. Тя е красива, интелигентна, интересна и никога не съм срещал друга като нея.

Вбесена, Джулиет се извъртя към него.

— Колко прекрасно!

— И аз мисля така. Това беше майка ми.

Тя се върна да вземе чантата си, която почти бе забравила.

— Мисля, че мъж с твоя опит и въображение би могъл да измисли нещо по-добро.

— Бих могъл — той отново я хвана, не толкова нежно, не толкова търпеливо. — Ако беше необходимо. Аз нямам навика да се обяснявам, а когато го правя, не лъжа.

Джулиет пое дълбоко въздух, защото изведнъж рязко осъзна, че чува истината. Както и да е, бе се държала като глупачка.

— Извинявай. Във всеки случай, не е моя работа.

— Да, не е твоя работа — Карло хвана брадичката й. — Преди видях в очите ти страх. Той ме обезпокои. Сега мисля, че се страхуваше не от мен, а от себе си.

— Това не е твоя работа.

— Да, не е моя работа — съгласи се Карло отново. — Ти ми харесваш, Джулиет, по много начини, и аз имам намерение да те заведа в леглото. Ала ще почакаме, докато престанеш да се страхуваш.

Искаше й се да се нахвърли върху него. Искаше й се да заплаче. Той видя ясно и двете.

— Утре сутринта излитаме рано, Карло.

Той я пусна да си отиде, но остана на мястото си дълго след като чу как се затваря вратата й от отсрещната страна на коридора.