Нора Робъртс
Въртележка на любовта (1)

Първа глава

Значи, той бе умопомрачително красив. И богат… И талантлив. И секси. Не трябваше да се забравя, че бе страхотно секси.

За Джулиет това нямаше значение. Тя бе професионалист, а за един професионалист работата си е работа. В този случай външният вид и индивидуалността нямаше как да не са от полза, но ставаше дума за бизнес. Само за бизнес.

Не, за нея това нямаше никакво значение. Бе срещала и други умопомрачителни мъже през живота си. Бе срещала и богати, и така нататък, макар да трябваше да признае, че никога не бе срещала мъж, в който всички тези редки качества да се съчетават. И определено никога не бе имала възможността да работи с такъв мъж. Сега имаше.

Истината бе, че външният вид, чарът, репутацията и уменията на Карло Франкони щяха да превърнат работата й в удоволствие. Така й бяха казали. И въпреки това, затворена в кабинета си, Джулиет гледаше намръщено към голямата лъскава черно-бяла снимка. Струваше й се, че това бе мъж, който щеше да й създава повече неприятности, отколкото удоволствие.

Карло й се усмихваше самоуверено от фотографията. Тъмните му бадемови очи бяха весели и оценяващи. Тя се зачуди дали фотографът е бил жена. Гъстата му коса бе симпатично разрошена и леко се къдреше на яката и над ушите. Не много — точно толкова, че да обезоръжава жените. Силните черти на лицето, трептящите в наперена усмивка устни, правият нос и изразителните вежди оформяха лице, обречено да подрива здравия разум у която и да било жена. Дали това бе дар Божи или отгледан талант, Джулиет не бе сигурна, ала трябваше да го използва. Рекламните авторски турнета можеха да бъдат убийствени.

Готварска книга. Опита се да не въздъхне и не успя. Независимо дали й харесваше, или не, „Италианска кухня“ на Карло Франкони бе най-отговорната й задача досега. Бизнесът си е бизнес.

Тя обичаше работата си като рекламен агент и след пет-шест смени на работните места и скокове нагоре беше доволна от „Тринити прес“ — издателството, за което работеше в момента. На двадесет и осем години амбицията, с която преди десет години бе започнала като служителка на рецепция, бе намаляла съвсем малко. Бе работила, бе учила, бе се блъскала и потила за собствен кабинет и длъжност. Сега ги имаше, но нямаше намерение да се задоволи с тях.

След две години, по нейни изчисления, щеше да е готова за следващия си скок — нейна собствена фирма за връзки с обществеността. Разбира се, трябваше да започне с нещо по-малко, ала най-вълнуващото бе точно изграждането на бизнеса. Връзките и опитът, които бе натрупала през двадесетте си години, щяха да й помогнат да затвърди амбициите си през тридесетте. Това я задоволяваше.

Едно от първите неща, които бе научила за връзките с обществеността, бе, че парите са си пари, независимо дали са за бомбастичен бестселър, за който вече е обявено, че ще се превърне в бомбастичен филм, или за тъничко томче поезия, което едва ще си плати рекламата. Част от предизвикателството и от удоволствието бе да се намери подходящата рекламна въдица.

Сега имаше една готварска книга и един блестящ италиански готвач. Франкони, помисли Джулиет кисело, бе мъж със спортни рекорди — и с жените, и с пресата. Първият бе обект на горещия интерес на обществото и на клюкарските страници на международните издания. Не бе необходимо да готвиш, за да знаеш името на Франкони. Вторият бе причината да го глезят със собствен рекламен агент.

Първите му две готварски книги се бяха превърнали в бестселъри. И имаше защо. Бе вярно, че самата тя не можеше да опържи едно яйце, без от това да се получи нещо лигаво и негодно за ядене, но разбираше от качество и стил. Франкони можеше да накара обикновено ястие от плоски макарони да звучи като блюдо, което човек трябва да приготвя, облечен в черни дантели. Той превръщаше простите спагети в еротично преживяване.

Сексапил. Джулиет се облегна назад на стола и размърда пръстите на краката си. Точно това притежаваше Франкони. Точно това щяха да използват. Преди триседмичната й творческа командировка да е приключила, тя щеше да направи Карло Франкони най-желания майстор-готвач в света. Всяка американка с червена кръв щеше да си фантазира как той приготвя интимна вечеря за двама. Свещи, спагети и романтика.

Един последен оглед на рекламната му снимка и на чаровната му усмивка я убедиха, че може да се справи.

Междувременно имаше да се свърши още малко черна работа. Да се направи план-програма бе удоволствие, да се изпълни — предизвикателство. Джулиет обичаше и двете.

Вдигна слушалката на телефона, отбеляза примирено, че си бе счупила още един нокът, и позвъни на помощничката си.

— Тери, свържи ме с Даян Максуел. Тя е програмен координатор на „Симпсън Шоу“ в Лос Анджелис.

— Нависоко се целиш, а?

Джулиет се засмя бързо и съвсем непрофесионално.

— А-ха.

Затвори телефона и припряно започна да си нахвърля бележки. Нямаше причина да не започне от върха, каза си тя. Тогава човек, дори да се спъне и да се просне по лице, ще си е струвало.

Докато чакаше, огледа кабинета си. Не бе върхът, ала бе доста далеч и от дъното. Поне имаше прозорец. Все още потреперваше при спомена за някои зазидани килии, в които бе работила. Сега Ню Йорк препускаше, блъскаше се и си пробиваше път през поредния ден двадесет етажа под нея. Джулиет Трент се бе научила как да прави същото, след като бе дошла от едно относително спокойно предградие на Харисбърг, Пенсилвания.

Може и да бе израсла във възпитан тих квартал, където само някой външен човек би карал с повече от четиридесет километра в час и всеки старателно косеше тревата край телената си оградка, но лесно се бе аклиматизирала. Истината бе, че харесваше Ню Йорк, неговата енергия и предизвикателния му тон. Тя никога не би се върнала към спокойствието на предградията, където жужаха пчели, където ливадите бяха окосени и където всеки знаеше кой си ти, какво правиш и как го правиш. Предпочиташе анонимността и индивидуалността на тълпите.

Може би майка й се бе превърнала в идеалната провинциална съпруга, ала Джулиет не можеше. Тя бе жена на осемдесетте години, независима, самостоятелна и прогресираща. Имаше апартамент, който бе обзавела бавно, педантично и най-вече лично. Имаше достатъчно търпение, за да напредва стъпка по стъпка, стига резултатът да бе съвършен. Имаше професия, с която можеше да се гордее, и кабинет, който постепенно променяше, така че да съответства на личния й вкус. Да остави собствения си отпечатък не бе нещо, на което гледаше лекомислено. Бе й отнело четири месеца да избере подходящите цветя за работното си място, от еднометровия филодендрон до нежната бяла африканска теменужка.

Трябваше да се примири с бежовия килим, но огромната репродукция на Дали на стената срещу прозореца придаваше живот и енергия. Тясното огледало създаваше впечатление за простор и привкус на елегантност. Бе хвърлила око на голяма разкошна ориенталска ваза, която би била идеална за също толкова разкошни паунови пера. Ако почакаше още малко, може би цената щеше да падне от безбожна до абсурдна. Тогава щеше да я купи.

Джулиет можеше да изглежда много практична за всички, включително и за себе си, ала не можеше да устоява на разпродажбите. В резултат на това банковата й сметка съвсем не бе толкова пълна, колкото гардеробът в спалнята й. Не бе лекомислена. Не, тя би се ужасила, ако чуеше такава дума за себе си. Нейният гардероб бе подреден, добре поддържан и удобен. Може би двадесет чифта обувки можеха да се смятат за прекалено много, но Джулиет разсъждаваше, че често бе на крака по десет часа на ден и заслужаваше този лукс. Във всеки случай, бе си ги изработила, от здравите маратонки и практичните черни боти до елегантните вечерни сандали с тънки каишки. Бе си ги изработила с неизброими дълги срещи, безкрайно чакане по летищата и дълги телефонни разговори. Бе си ги изработила с рекламните авторски турнета, където късметът може да те срещне с блестящото, смешното, глупавото, скучното или грубото. С каквото и да й се наложеше да се занимава, резултатите трябваше да са едни и същи — реклама, реклама и пак реклама.

Бе се научила как да се оправя с пресата, от журналиста на „Ню Йорк Таймс“ до дописника на седмичник от малко градче. Знаеше как да очарова телевизионните водещи, от всепризнатите майстори до нервните подражатели. Ученето бе цяло приключение и понеже си бе го позволявала много малко в личния си живот, толкова по-сладък бе професионалният успех.

Когато телефонът иззвъня, тя прехапа устни. Сега щеше да приложи на дело всичко, което бе научила, и да включи Франкони в най-престижната рекламна мрежа в Щатите.

След като го стореше, помисли Джулиет и натисна копчето на телефона, за него бе най-добре да го използва докрай. Иначе тя щеше да пререже сексапилното му гърло със собствения му готварски нож.

 

 

— А, мио аморе. Скуизито — гласът на Карло бе тихо мъркане, създадено да вдига кръвното налягане. Изкусителният глас не бе нещо, което му се налагаше да развива, а нещо, с което бе роден. Той винаги бе мислил, че човек, който не използва дадените му от Бога дарове, е пълен глупак. — Беллисимо — прошепна Карло и замечтаните му очи потъмняха от очакване.

Бе горещо, почти нетърпимо, ала той предпочиташе горещината. Студът забавяше кръвта. В мекото злато на слънцето, струящо през прозореца, имаше червеникави отблясъци, които показваха, че денят свършва и намекваха за удоволствията на нощта. Стаята бе изпълнена с аромати, затова Карло ги вдъхна. Човек пропуска много неща от живота, ако не използва и оценява всичките си сетива. Той не искаше да пропусне нищо.

Наблюдаваше настоящата си любов с очи на познавач. Бе готов да милва, шепне, ласкае — за него нямаше значение дали ще му отнеме мигове или часове, за да получи това, което иска. Стига да го получи. За Карло самият процес, очакването, движенията бяха също толкова приятни, колкото и резултатът. Като танц, както винаги бе мислил. Като песен. Ария от „Сватбата на Фигаро“, която тихо се чува отзад, докато той прелъстява.

Карло вярваше, че винаги трябва да подготви сцената, защото животът бе игра, която трябва не просто да бъде опитана, а и да бъде опитана с наслада.

— Беллисимо — прошепна очарован и се наведе по-близо до това, което обожаваше. Миденият сос къкреше еротично и той го разбърка. Бавно, наслаждавайки се на момента, Карло поднесе лъжицата към устата си и опита с полупритворени очи. Дълбоко от гърлото му се надигна звук на удоволствие.

— Скуизито.

Със същата любов насочи вниманието си от соса към десерта. Бе сигурен, че няма на света жена, която може да устои на вкуса на този гъст, богат крем с капка вино. Както обикновено, очакваше именно жена.

За него кухнята бе също толкова гнездо на удоволствие, колкото и спалнята. Неслучайно той бе един от най-уважаваните и прославени готвачи в света, нито бе случайно, че бе един от най-очарователните любовници. Карло смяташе, че това е съдба. Кухнята му бе внимателно подредена, също толкова старателно подготвена за прелъстяването на сосове и подправки, както спалнята за прелъстяването на жени. Да, Карло Франкони вярваше, че живота трябва да се вкусва с наслада. Всяка капка от него.

Когато почукването на входната врата отекна във високите стаи на неговия дом, той прошепна нещо на своите спагети и свали престилката. Докато отиваше да отвори, разви копринените ръкави на ризата си, но не се спря да се оправи пред старинните огледала, подредени по стените. Бе не толкова суетен, колкото самоуверен.

Отвори вратата пред висока, достолепна жена с медна кожа и тъмни блестящи очи. Сърцето му се развълнува, както винаги, когато я видеше.

— Мио аморе… — хвана ръката й и притисна устни към дланта. Очите му се усмихваха в нейните. — Белла. Молто белла.

Тя за момент се спря във вечерната светлина, тъмна, прекрасна, с усмивка само за него. Само глупачка не би разбрала, че Карло бе посрещал десетки жени точно по този начин. Не беше глупачка. Ала го обичаше.

— Ти си един негодник, Карло — жената вдигна ръка да докосне косата му. Тя бе тъмна и гъста и трудно можеше да й се устои. — Това ли е начинът да посрещаш майка си?

— Това е начинът… — той отново целуна ръката й. — Начинът, по който посрещам една красива жена — обви ръце около нея и я целуна по двете бузи. — Това е начинът, по който посрещам майка си. Щастлив е този мъж, който може да прави и двете.

Джина Франкони се засмя и отвърна на прегръдката на сина си.

— За теб всички жени са красиви.

— Но само една е моя майка — прегърна я през кръста и я поведе навътре.

Джина, както винаги, одобри факта, че домът му бе безупречно чист, макар и малко прекалено екзотичен като за нейния вкус. Често се чудеше как горката чистачка успява да бърше праха от красиво извитите сводове на порталните врати и да лъска стотиците стъкла на прозорците. Мислеше за такива неща, защото самата тя бе прекарала петнадесет години от живота си в чистене на чуждите домове и четиридесет в чистене на своя собствен дом.

Разглеждаше най-новата му придобивка, еднометров бухал от слонова кост, хванал в ноктите си мишка. Една добра жена, помисли си Джина, би насочила вкуса на сина й в по-малко ексцентрична посока.

— Един аперитив, мамо? — Карло отиде до бюфет с опушени стъкла и извади оттам тънка черна бутилка. — Трябва да опиташ това — каза й той, избра две малки чашки и наля. — Една приятелка ми го изпрати.

Тя остави червената си чанта от змийска кожа и пое чашата. Първата глътка бе гореща, силна и нежна като целувка на любовник и също толкова замайваща. Вдигна вежди и отпи втори път.

— Отлично.

— Да, Ана има отличен вкус.

Ана, помисли си, по-скоро развеселена, отколкото ядосана. Още преди години бе научила, че няма смисъл да се ядосваш на един мъж, особено ако го обичаш.

— Всичките ти приятели ли са жени, Карло?

— Не — той завъртя чашата в пръстите си. — Ала тази е жена. Изпрати ми това като сватбен подарък.

— Като…

— За нейната сватба — разсмя се Карло. — Тя искаше съпруг и макар че аз не можах да й услужа, се разделихме като приятели — вдигна бутилката като доказателство.

— Прати ли я да я изследват, преди да пиеш от нея? — поинтересува се Джина сухо.

Той докосна ръба на чашата й със своята.

— Мамо, един умен мъж превръща всичките си бивши любовници в приятелки.

— Винаги си бил умен — сви леко рамене тя, отпи отново и остави чашата. — Чувам, че се срещаш с една френска актриса.

— Както винаги, чуваш прекрасно.

Джина се вгледа в оттенъците на течността в чашата си, сякаш много я интересуваха.

— Тя, разбира се, е красива.

— Разбира се.

— Едва ли ще ми подари внучета.

Карло се засмя и седна до нея.

— Мамо, имаш вече шест внучета и чакаш седмо. Не бъди алчна.

— Но нито едно от сина ми. От единствения ми син — напомни му Джина и го потупа с пръст по рамото. — И все пак, още не съм те отписала.

— Може би, ако мога да намеря жена като теб.

Тя му отвърна със същия самоуверен поглед:

— Невъзможно, каро.

Точно това мислеше и той, реши Карло, докато говореше с нея за четирите си сестри и техните семейства. Когато гледаше тази изискана, прекрасна жена, му бе трудно да мисли за нея като за майка, която го бе отгледала почти съвсем сама. Джина работеше и макар да бе избухлива, никога не се оплакваше. Дрехите й бяха внимателно закърпени, обувките й старателно изчеткани, докато баща му прекарваше безкрайни месеци в морето.

Ако се напънеше, което Карло рядко правеше, смътно си спомняше един мургав, жилест мъж с черни мустаци и непринудена усмивка. Образът не събуждаше в него нито възмущение, нито дори съжаление. Баща му бе станал моряк още преди родителите му да се оженят, моряк си бе и останал. Вярата на Карло в съдбата бе непоклатима. Ала докато отношението му към баща му бе доста противоречиво, чувствата му към майка му бяха ясни и силни.

Тя бе подкрепяла амбициите на всяко от децата си и когато Карло спечели стипендия за Сорбоната в Париж и възможността да удовлетвори интереса си към изисканата кухня, Джина го пусна да замине. В крайна сметка подпомагаше оскъдните средства, които той успяваше да изкара в свободното си от учене време, с част от парите от застраховката, получена, когато съпругът й изчезна в морето, което толкова обичаше.

Преди шест години Карло успя да й се отплати по свой си начин. Магазинът за дрехи, който й купи за рождения ден, бе отдавнашна мечта и за двамата. За него той бе начин да види майка си най-после щастлива. За нея бе начин да започне отново.

Бе израснал в голямо, весело, емоционално семейство. С удоволствие гледаше назад и си спомняше. Един мъж, израснал сред жени, се научава да ги разбира, да ги цени, да се възхищава от тях. Карло познаваше женските мечти, тяхното самомнение, тяхната неувереност. Винаги си избираше любовница, към която изпитваше не само страст, а и симпатия. Знаеше, че ако има само страст, накрая няма да има приятелство, а единствено неприязън. И в момента удобната връзка с френската актриса бе пред своя край. Тя след няколко седмици започваше филм, а той заминаваше на турне из Америка. Това, помисли Карло с известно съжаление, щеше да е всичко.

— Карло, скоро ли заминаваш за Америка?

— Хм. Да — чудеше се дали бе разчела мислите му. Знаеше, че жените са способни да го правят. — След две седмици.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Тогава обърни внимание какво носи деловата американска жена. Мисля да добавя някои неща в магазина. Американките са толкова умни и практични.

— Не прекалено практични, надявам се — завъртя в ръце питието си. — Мой рекламен агент е госпожица Трент — допи чашата и пое топлината и силата на напитката. — Обещавам ти най-подробно да огледам гардероба й.

Тя отвърна със спокоен поглед на веселата му усмивка.

— Толкова си добър към мен, Карло.

— Разбира се, мамо. Сега ще те нахраня като кралица.

 

 

Карло нямаше представа на какво прилича Джулиет Трент и се остави в ръцете на съдбата. От получените от нея писма знаеше, че Джулиет Трент бе точно такава американка, каквато майка му бе описала. Практична и умна. Отлични качества за един рекламен агент.

Физическите й качества бяха друг въпрос. Но, както майка му бе забелязала, Карло винаги можеше да намери красотата в една жена. Може би наистина в личния си живот предпочиташе жена с прелестна обвивка, ала знаеше как да се разрови и да намери вътрешната красота. Това правеше живота и интересен, и естетически приятен.

И въпреки това, когато слезе от самолета на летището в Лос Анджелис, вървеше под ръка с една ослепителна червенокоса.

Джулиет знаеше как изглежда той и го видя първа, рамо до рамо с елегантна жена на тънки високи токчета. Макар че носеше в едната си ръка издут кожен куфар, а в другата ръчна чанта, Карло съпроводи червенокосата през вратата, сякаш влизаха в бална зала. Или в спалня.

Джулиет бързо огледа добре скроените му панталони, свободното сако и ризата с отворена яка. Заможният турист. На пръста му проблясваше голям златен пръстен с диамант, който би трябвало да изглежда крещящ и просташки, обаче, кой знае как, изглеждаше естествен и жизнерадостен като самия него. Тя се почувства прекалено официална и скована.

Бе пристигнала в Лос Анджелис предишната вечер, за да има време лично да се погрижи и за най-малките подробности. Карло Франкони нямаше да има какво да прави, освен да бъде чаровен, да отговаря на въпроси и да слага автографи върху готварската си книга.

Докато го гледаше как целува пръстите на ръката на червенокосата, Джулиет помисли, че ще трябва да дава много автографи. В края на краищата, нали най-много купуват готварски книги жените? Внимателно изглади подигравателната си усмивка и стана. Червенокосата се отдалечи, като хвърли през рамо един последен изпълнен с копнеж поглед.

— Господин Франкони?

Карло пренасочи вниманието си от жената, която се бе оказала приятен спътник по време на дългия полет от Рим. Първият му поглед към Джулиет предизвика бърз интерес и смътно желание, каквото често изпитваше към жените. Бе желание, което можеше или да овладее, или да остави на воля, според обстоятелствата. Този път си го запази.

Тя имаше не само красиво, а и интересно лице. Кожата й бе много бяла, което би я правило да изглежда крехка, но широките силни скули разваляха впечатлението за крехкост и придаваха на лицето й интригуващата форма на диамант. Очите й бяха големи, с тежки ресници и изкусно подчертани с тъмносиви сенки, от които студеният зелен цвят на ирисите изглеждаше още по-студен. Устните й едва бяха докоснати с блясък в прасковен цвят и имаха сочна, привличаща окото форма, която нямаше нужда от допълнително разкрасяване. Сигурно бе достатъчно умна, за да го разбира. Цветът на косите й бе нещо средно между кестеняв и рус, така че оттенъкът им бе мек, естествен и неуловим. Носеше ги достатъчно дълги отзад, за да може да ги вдигне, когато пожелае, и достатъчно къси отпред и отстрани, за да ги оформи в пищна или практична прическа, според случая или собствената си прищявка. В момента прическата й бе свободна и естествена, ала не разрошена от вятъра. След като бяха обявили кацането на самолета, Джулиет се бе отбила в тоалетната, за да провери набързо дали всичко бе наред.

— Аз съм Джулиет Трент — съобщи му тя, когато реши, че достатъчно дълго я бе гледал. — Добре дошли в Калифорния.

Той пое протегнатата й ръка и Джулиет осъзна, че би трябвало да очаква да я целуне, вместо да я стисне. Напрегна се, едва ли за повече от един миг, но от вдигнатите му вежди разбра, че го бе почувствал.

— Една красива жена прави мъжа добре дошъл навсякъде.

Гласът му бе невероятен — сметана, която се издигаше на върха и се спускаше над нещо богато. Тя си каза, че й бе приятен само защото на запис щеше да звучи добре и прие думите му буквално. Спомни си за червенокосата и му се усмихна спокойно, макар и не съвсем приятелски:

— Значи пътуването трябва да е било приятно.

Родният му език може да бе италианският, ала Карло разбираше нюансите на всички езици. Засмя се:

— Много приятно.

— И уморително — добави Джулиет, спомнила си своите задължения. — Багажът ви вече трябва да е излязъл — отново погледна към големия куфар, който той носеше. — Мога ли да взема това?

Карло вдигна вежди при мисълта, че един мъж може да прехвърли товара си на една жена. Равенството за него никога не преминаваше границите на доброто възпитание.

— Не, това е нещо, което винаги нося сам.

Тя показа накъде да вървят и изравни крачка с него.

— Пътуването до Бевърли Уилшир е половин час, но след като се настаните, цял следобед ще можете да си почивате. Бих искала вечерта да обсъдим с вас графика ви за утре.

Харесваше му как ходи. Въпреки че не бе висока, се движеше с дълги, спокойни крачки, които караха плисираната й пола да се развява около бедрата.

— На вечеря?

Джулиет му хвърли един бърз кос поглед.

— Ако желаете.

През следващите три седмици щеше да бъде на негово разположение, напомни си тя. Сякаш без да се замисля, заобиколи набит мъж, нарамил издут сак и дипломатическо куфарче. Да, харесваше му начина, по който се движеше, помисли отново Карло. Джулиет бе жена, която можеше да се грижи за себе си, без много-много да се суети.

— В седем? Утре сутринта имате интервю, което започва в седем и тридесет, така че по-добре тази вечер да не се застояваме.

Седем и тридесет сутринта. Карло помисли, наистина само за миг, за закъснението на самолета и разликата във времето.

— Значи веднага ме хвърляте в работата.

— Затова съм тук, господин Франкони — отвърна тя весело и пристъпи към бавно движещата се багажна лента. — Във вас ли са талоните за багажа?

Организирана жена, помисли той, бръкна във вътрешния джоб на широкото си бежово сако и й ги подаде мълчаливо, после сам взе от лентата куфара и пътната си чанта.

„Гучи“, забеляза Джулиет. Значи имаше не само пари, а и вкус. Тя подаде талоните на един носач и изчака, докато багажа на Карло бе натоварен на количка.

— Мисля, че ще ви хареса това, което сме подготвили за вас, господин Франкони — премина през автоматичната врата и направи знак за колата си. — Знам, че при предишните си пътувания в Щатите винаги сте работили с Джим Колинс. Той ви изпраща много поздрави.

— Харесва ли Джим началническата си длъжност?

— Очевидно.

Макар Карло да очакваше Джулиет първа да се качи в колата, тя отстъпи назад. С поклон към жените професионалистки той се пъхна вътре и се разположи на мястото си.

— А вие харесвате ли вашата, госпожице Трент?

Джулиет седна срещу него и го погледна спокойно в очите. Не можеше да има представа колко се възхищава Карло от това.

— Да, харесвам я.

Той протегна крака — крака, за които майка му навремето бе казала, че не са искали да престанат да растат, дълго след като е било необходимо. Би предпочел да кара той, особено след безкрайно дългия полет от Рим, през време на който всичко зависеше от някой друг. Ала след като не можеше, трябваше да се задоволи с плюшения лукс на лимузината. Протегна ръка и включи стереото. Разнесе се музиката на Моцарт, тиха, но вибрираща. Ако той караше, щеше да бъде рок, гръмогласен и буен.

— Чели ли сте моята книга, госпожице Трент?

— Да, разбира се. Не бих могла да организирам рекламата и промоцията на непознат продукт — тя се облегна назад. Бе лесно да си върши работата, когато можеше да говори чистата истина. — Впечатлена съм от вниманието, което отделяте на подробностите и от ясните указания. Стори ми се много приятелска книга, не просто кухненско пособие.

— Хм — Карло забеляза, че чорапите й са много бледорозови и от едната страна имат тъничка ивица от точки. Би било интересно за майка му, че на практичната американска делова жена може да се харесва фриволността. — Опитахте ли някоя от рецептите?

— Не, аз не готвя.

— Вие не… — ленивият интерес премина в напрегнато внимание. — Изобщо?

Джулиет не можа да сдържи усмивката си. Той изглеждаше толкова искрено шокиран. Докато Карло наблюдаваше как идеалните устни трепват, трябваше да овладее следващия прилив на желание.

— Когато човек се проваля в нещо, господин Франкони, го оставя на някой друг.

— Мога да ви науча — идеята го заинтригува. Той никога не предлагаше лесно опита си.

— Да готвя? — тя се засмя и се отпусна дотолкова, че да позволи на петата да се измъкне от обувката, докато разклащаше крака си. — Не мисля.

— Аз съм отличен учител — увери я Карло с бавна усмивка.

Джулиет отново го възнагради със спокойния си, убийствен поглед.

— Не се и съмнявам. Аз, от друга страна, съм лоша ученичка.

— Вашата възраст? — тя присви очи и той се усмихна чаровно: — Груб въпрос, когато жената е достигнала определен етап от живота си. Вие не сте.

— Двадесет и осем — отвърна Джулиет толкова студено, че усмивката му стана още по-широка.

— Изглеждате по-млада, ала очите ви са по-възрастни. За мен би било удоволствие да ви дам няколко урока, госпожице Трент.

Джулиет му вярваше. Тя също разбираше от нюанси.

— Жалко, че нашият график няма да го позволи.

Карло нехайно сви рамене и погледна през прозореца. Но Лос Анджелис не го заинтригува.

— Включили ли сте в графика Филаделфия, както поисках?

— Ще имаме един цял ден, преди да отлетим за Бостън. После ще завършим в Ню Йорк.

— Добре. Там имам една приятелка. Не съм я виждал почти от една година.

Джулиет не се и съмняваше, че той навсякъде има приятелки.

— Били ли сте друг път в Лос Анджелис? — попита Карло.

— Да. Няколко пъти, по работа.

— Аз самият още не съм идвал тук за удоволствие. Какво мислите за него?

И тя като него погледна без интерес през прозореца.

— Предпочитам Ню Йорк.

— Защо?

— Повече сила, по-малко блясък.

Отговорът му хареса, начинът й на изразяване също. Заради това се вгледа по-внимателно в нея.

— Били ли сте някога в Рим?

— Не — стори му се, че долови в гласа й само намек на копнеж. — Изобщо не съм ходила в Европа.

— Когато отидете, елате в Рим. Той е изграден от сила.

Джулиет си помисли за това и усмивката й остана.

— Представям си фонтани, мрамор и катедрали.

— Ще ги намерите. И много повече. — Лицето й бе достатъчно изящно, за да бъде изваяно от мрамор, помисли Карло. Глас, достатъчно тих и плавен като за катедрала. — Рим се е надигал и падал и със зъби и нокти отново си е проправял път нагоре. Една интелигентна жена разбира такива неща. Една романтична жена разбира фонтаните.

Тя отново погледна навън в момента, в който колата спираше пред хотела.

— Боя се, че не съм много романтична.

— Една жена на име Джулиет няма избор.

— Майка ми го е избрала — възрази тя. — Не аз.

— Не търсите ли Ромео?

Джулиет взе дипломатическото си куфарче.

— Не, господин Франкони. Не търся.

Той излезе преди нея и й подаде ръка. Когато тя стъпи на тротоара, не се отдръпна да й направи място, а експериментира с усещането за докосване на телата на оживена улица — леко, дори възпитано. Погледът й се вдигна към него — не предпазлив, а директен.

Карло го почувства, това привличане. Не желанието, което бе безлично и насочено към която и да е жена, а привличането, което стигаше право до душата и бе към една-единствена жена. Значи трябваше да вкуси устните й. В края на краищата, беше мъж, принуден да съди за много неща по вкуса им. Но можеше и да изчака благоприятния момент. Някои неща изискваха много време и сложни приготовления, за да станат съвършени. Както Джулиет, и той държеше на съвършенството.

— Някои жени — промълви Карло — никога нямат нужда да търсят, а само да се измъкват, да избягват и да избират.

— Някои жени — отвърна тя също толкова тихо — решават изобщо да не избират — демонстративно му обърна гръб и плати на шофьора. — Вече съм ви регистрирала, господин Франкони — каза през рамо и подаде ключа му на чакащото пиколо. — Стаята ми е точно срещу вашия апартамент — без да го поглежда, тръгна след пиколото към асансьора. — Ако ви е удобно, ще направя резервация за вечеря в ресторанта на хотела за седем часа. Когато сте готов, можете просто да почукате на вратата ми — един бърз поглед към часовника й показа, че като се имаше предвид разликата във времето, можеше да проведе три телефонни разговора с Ню Йорк и един с Далас, преди на изток работното време да свърши. — Ако ви трябва нещо, трябва само да го поръчате и да го пишете на сметката на стаята — излезе от асансьора и в движение разкопча чантата си, за да извади ключа за своята стая. — Сигурна съм, че апартаментът ще ви бъде удобен.

Той наблюдаваше бързите й, пестеливи движения.

— И аз съм сигурен.

— Тогава до седем — Джулиет вече пъхаше ключа в ключалката, а пиколото отваряше входната врата на апартамента на отсрещната страна на коридора. Мислите й вече бяха насочени към телефонните разговори, които щеше да проведе в момента, в който хвърлеше сакото и обувките си.

— Джулиет…

Тя се спря, обърна се към Карло и от рязкото движение косите й се люшнаха. Той я задържа с още един момент мълчание.

— Не си сменяйте аромата — прошепна Карло. — Секс без цветя, женственост без уязвимост. Отива ви.

Докато Джулиет продължаваше да го гледа през рамо, той изчезна през вратата. Пиколото започна любезното представяне на удобствата на апартамента. Нещо, което Карло каза, го накара да спре и да се разсмее.

Тя завъртя ключа по-силно, отколкото бе необходимо, отвори вратата и отново я затвори с тялото си. За момент остана облегната срещу нея, докато чакаше да се успокои.

Професионалният опит й бе помогнал да не заеква, да не се чуди какво да каже и да не се държи като глупачка. Професионалният опит й бе помогнал да задържи нервите си точно на границата, на която можеше да ги овладее и скрие. Ала под професионалния опит имаше жена. Самообладанието й струваше много. Джулиет бе съвсем сигурна, че няма жива жена, на която Карло Франкони изобщо да не действа. Не бе кой знае какъв мехлем за душата й да си признае, че бе част от голяма и разнообразна група.

Той никога нямаше да го разбере, обеща си тя, но пулсът й се държеше лошо, откак Карло за пръв път хвана ръката й. Това е глупаво, каза си и хвърли чантата си на един стол. После реши, че ще е най-добре да я последва. Краката й още не бяха стабилни. Джулиет въздъхна дълбоко. Просто трябваше да изчака, докато станат стабилни.

Значи, той бе умопомрачително красив. И богат… И талантлив. И невероятно секси. Тя отдавна вече го знаеше, нали? Проблемът бе, че не знаеше как да се държи с него. Съвсем не бе толкова сигурна, колкото би трябвало да бъде.