Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (7)

6.

Бърлогата „Блу Маунтин“ беше спретнато крайпътно заведение встрани от пътя на няколко километра извън градчето. То предлагаше „ядене и пиене“, както гласеше ламинираното меню от една страница.

Три сепарета, строени като войници, стояха покрай едната стена, а половин дузина маси със сгъваеми столове бяха групирани в центъра на помещението, сякаш някой ги бе струпал там и после ги бе забравил.

Барът беше почернял от годините, а бежовият линолеум на пода бе станал мръсно сив. Единствената сервитьорка беше млада и дребничка като птиче. От грамофона автомат се носеше гласът на Травис Трит.

Няколко мъже, които според Коли бяха местни жители, седяха на бара и си пиеха бирата. По вида на работните им ботуши, шапки и потни фланелки можеше да се заключи, че са работници. Най-вероятно от строителната бригада на Долан.

Когато двамата с Джейк влязоха, те обърнаха глави към тях и Коли отбеляза, че не бяха особено изтънчени с преценяващите огледи, с които я удостоиха. Тя бързо се мушна в едно от сепаретата и моментално съжали, че бе дошла. По-добре щеше да бъде, ако си бе останала в мотела, ако се бе мушнала в леглото и се бе опитала да потъне в забравата.

— Не знам какво правя тук — тя погледна Джейк и се опита да прочете нещо по лицето му. Но не успя. Никога не бе била сигурна какво мисли той. — Какво, по дяволите, е това тук?

— Храна и напитки — отвърна той и бутна към нея листа с менюто. — При това точно по твой вкус.

Тя погледна менюто. Щом не е печено на скара, значи не става за ядене, реши тя и си поръча само бира.

— Не знаех, че може да се откажеш от храна, особено когато е покрита с мазнина — той сложи пръст на менюто. Сервитьорката дойде. — Два бургера с пържени картофки и две бири.

Коли бе готова да протестира, но изведнъж реши, че няма смисъл. Сви рамене и отново потъна в мрачните си мисли.

И точно това го разтревожи най-много. Ако Коли не подпалеше задника му заради това, че е взел някакво решение — каквото и да е, вместо нея, значи работата беше много сериозна.

Тя не изглеждаше просто уморена, защото той я бе виждал много пъти наистина уморена. Изглеждаше направо изцедена, изтощена. Искаше му се да хване ръката й, да я стисне и да й каже, че каквото и да не беше наред, двамата щяха да го оправят.

И знаеше, че това е най-сигурният начин ръката му да бъде откъсната до китката. Затова се наведе към нея.

— Това място напомня ли ти нещо?

Тя се размърда само толкова, колкото да се огледа. Травис Трит вече пееше „Фейт Хил“. Мъжете на бара смучеха бирите си и хвърляха войнствени погледи на всички страни. Въздухът миришеше като дъното на дълбок тиган с мазнина, която не е била сменяна отдавна, поне не и в близките дни.

— Не.

— Хайде де! Ами онази дупка в Испания, когато работехме по разкопките на Ел Акуладеро?

— Глупости! Това тук няма нищо общо с онова място. Там се носеше сластна музика и навсякъде бръмчаха черни мухи. Сервитьорът бе сто кила и имаше коса до кръста, но нямаше предни зъби.

— Да, но пихме бира. Също като тук.

Коли му отправи един кос поглед.

— Че къде не сме пили бира?

— Във Венето например пихме вино.

Това я накара да се засмее.

— Ти какво? Спомняш си всички питиета, които някога сме консумирали?

— Ще се изненадаш, ако знаеш какво още си спомням — смехът й поотпусна стегнатия възел в стомаха му. — Спомням си, че ти отхвърляше всички завивки през нощта и настояваше да спиш в средата на леглото. Както и че когато ти разтривах краката, мъркаше като котенце.

Тя не отвърна нищо, докато сервираха бирите им. Проговори едва след като отпи първата студена глътка.

— Аз пък си спомням как си изповръща червата, след като яде онези миди в Мозамбик.

— Винаги си била прекалено романтична, Кол.

— Ами да — Коли вдигна халбата си и отпи отново. — Това си е самата истина — той се опитваше да я разведри, а тя не можеше да проумее защо се тревожи за нея. — Как така все още не си ме подхванал, затова че не бях на работа днес?

— И това ще стане. Просто исках първо да си изпия бирата — той й се усмихна. — Искаш ли да започвам, или да изчакам, докато се нахраним?

— Имах една работа, която трябваше да свърша. Тя не можеше да чака. И след като не си ми началник, нямаш никакво право, нито власт да ме съдиш, че съм си взела един свободен ден. Ангажирана съм с този проект толкова, колкото и ти. Дори повече, защото бях тук първа.

Джейк се облегна назад, докато сервитьорката постави бургерите пред тях.

— Уау! Това би трябвало да ми говори много.

— О, я престани, Грейстоун! Няма да… — тя спря насред думата, тъй като мъжете, които досега седяха на бара, се приближаваха към тяхната маса.

— Ей, вие двамата! Не сте ли от онези задници, дето копаят около Дупката на Саймън?

Джейк изстиска яркожълтата горчица върху бургера си.

— Точно така. Всъщност ние сме най-главните задници. С какво можем да ви помогнем?

— Може да си вдигате чукалата и да вървите по дяволите, като си вземете и шибаните стари кокали, както и всички други лайна, дето сте изкопали, и оставите свестните хора да си вадят почтено хляба.

Коли взе горчицата от Джейк и прецени мъжете, докато изстискваше от нея върху своя бургер. Говорещият беше дебел, но як. Сигурно беше здрав като бик. В очите на другия играеха алкохолни пламъчета.

— Извинете? — тя остави горчицата и отвори кетчупа. — Ще ви помоля да внимавате какво говорите. Моят колега тук е много чувствителен.

— Що не му го начукаш!

— С удоволствие, и никак няма да ми е лошо. Но за съжаление няма как да стане. Така че — тя продължих доста дружелюбен тон, — вие, момчета, вероятно работите за Долан?

— Точно тъй. И не щем някаква си шайка откачалки да идват и да ни казват какво да правим.

— Тук вече не сме съгласни — Джейк посоли картофките си и подаде солницата на Коли.

Незаинтересованият и възпитан тон, както и обичайните движения създаваха впечатление за човек, който ни най-малко не е настроен за бой, нито е готов да се бие.

Но тези, които вземаха за чиста монета това впечатление, се излагаха на голяма опасност. И Коли отлично знаеше това.

Джейк сложи и малко черен пипер върху картофите, след което върна горната част на хлебчето върху сандвича си.

— След като очевидно никой от вас не разбира и бъкел от археологически разкопки и от антропологически изследвания, или нещо свързано с тях като дендохронология^[1] и стратиграфия например, ние сме дошли тук, момчета, за да свършим тази работа вместо вас. И сме щастливи да го направим. Искаш ли още една бира? — попита той Коли.

— Да, благодаря.

— Ти к’во си мислиш бе! Че като ми хвърлиш в лицето няколко надути двадесет доларови думи, ще ме уплашиш да не те изритам от града ни ли? По-добре си помисли още веднъж, задник такъв!

Джейк само въздъхна, но Коли видя как в очите му проблесна познатия й леденостуден пламък.

Тези мъже все още имаха някакъв шанс, помисли си тя, защото Джейк искаше да хапне мирно и кротко, вместо да се забавлява с раздаване на юмруци в някакъв си бар.

— Предполагам, че според вас, след като сме академични задници, двадесет доларовите думи са единственото, което можем да хвърляме и нищо друго — той сви рамене и си взе картофче. — Фактът е, че колежката ми има черен колан по карате и е гъвкава като змия. Би трябвала да го знам, защото ми е жена.

— Бивша — поправи го Коли. — Но той е напълно прав. Аз съм наистина като змия.

— Кого от двамата предпочиташ? — попита я Джейк.

— Големият — тя погледна мъжете с широка, весела усмивка.

— Добре, само че ще те помоля да се въздържаш — предупреди я Джейк. — Последният път оня великан — мексиканецът… беше пет дни в кома. Не искам отново неприятности.

— Хей! Не аз, а ти беше оня, който счупи челюстта и отлепи ретината на оня в Оклахома.

— Не предположих, че каубоят ще се предаде толкова лесно. Но човек се учи, докато е жив — Джейк отстрани чинията си. — Момчета, съгласни ли сте да го направим отвън? Мразя да плащам за повреди и строшени мебели всеки път, когато вляза в някой бар.

Мъжете запристъпеха от крак на крак, сетне отпуснаха ръце. Големият изсумтя:

— Само ви казахме к’во мислим. Ние не се бием с мацки.

— Ваша воля — Джейк махна с ръка към сервитьорката. — Може ли по още една бира? — той вдигна бургера си, отхапа от него с удоволствие, докато мъжете се запътиха, мърморейки към вратата. — Казах ли ти, че мястото е същото като онова в Испания!

— Те нямаха нищо лошо предвид — сервитьорката донесе нови бири на масата им и взе празните бутилки. — Остин и Джими са двама глупаци, които лесно се палят, но не са лоши момчета.

— Няма проблеми — отговорни Джейк.

— Хората наистина се вълнуват какво правите около Дупката на Саймън, но някои наистина имат проблеми заради вас. Долан нае допълнително работници и трябваше да ги освободи, когато работата спря. На всеки му пука, когато му бръкнат в джоба, нали? Харесаха ли ви бургерите?

— Бяха страхотни. Благодаря — отговори Коли.

— Кажете ми, ако ви трябва нещо. И не се безпокойте за Остин и Джими. Бирата им дойде в повече и проговори вместо тях.

— Бирата винаги говори много — рече Джейк, след като сервитьорката се отдалечи, — и току-що каза, че може да имаме проблеми. Дигър спи на терена във фургона, но ние май трябва да помислим за малко повече охрана и подсигуряване.

— Трябват ни още хора. Ще говоря с Лео. Смятах да намина покрай терена, след като… Смятах да намина и да видя какво сте свършили днес.

— Разчертахме полето и вкарахме участъците в компютъра. Започнахме да отстраняваме най-горния слой почва.

Тя премигна. Искаше да бъде там, когато екипът започне да отстранява най-горния слой.

— Студентите ли използвахте за пресяването?

— Да. Изпратих ти доклад по електронната поща. Може да говорим за това сега, но ти все пак го прочети някой ден. Коли, кажи какво става? Какво не е наред? Кажи ми защо, вместо да си на терена, ти беше в библиотеката и четеше за някакво си бебе, откраднато през 1974. Същата година, когато си родена.

— Не дойдох тук, за да говоря за това. Дойдох да пия бира.

— Добре, тогава ще говоря аз. Когато минах покрай теб снощи, на леглото ти имаше снимки. Ти каза, че не са семейни, но всичките си приличаха. Днес най-неочаквано изчезна, след което те намерих да се ровиш из архивите на местната преса, отразяващи изчезването на непознато бебе. Момиченце, което днес би било на твоята възраст. Какво те кара да мислиш, че това бебе си ти?

Тя не отговори. Подпря лакти на масата и захлупи глава в дланите си. Трябваше да знае, че той ще събере неизвестните и ще получи сбора. Картинката. Дай на този мъж шапка, пълна с объркани детайли и той ще ги подреди в стройна система за по-кратко време, отколкото е необходимо на много хора да решат кръстословицата във вестника.

И трябваше да знае също, че ще му разкаже всичко. В мига, в който го видя в библиотеката, осъзна, че всъщност той е единственият човек на планетата, на когото би могла да разкаже.

Само че не бе готова да си отговори защо.

— Сюзан Кълън дойде в мотела при мен — започна Коли.

И му разказа всичко от игла до конец. Той не я прекъсна нито веднъж, нито откъсна очи от лицето й.

Отгатваше много добре настроенията и чувствата, които я вълнуваха. Не можеше винаги да ги дешифрира, но ги усещаше. И виждаше, че в момента тя се мъчи да се справи с шока, раздирана от вина.

— Така че… трябва да се направят тестове — завърши разказа си Коли. — За да се идентифицира родството. Но, както ти е известно, науката се гради върху предположения. Особено в нашата област. И като се вземат под внимание известните ни за момента данни, дати и събития, съвсем естествено е да предположим, че Сюзан Кълън е права.

— Ще трябва да тръгнеш по следите на доктора, адвоката и всеки, свързан с осиновяването ти, и да ги откриеш.

Тогава Коли го погледна. Ето, това беше действително основаната причина да му разкаже всичко. Той не я натовари с непоносимото бреме на съпричастието, нито започна да се вайка от нейно име. Веднага разбра, че за да се справи със ситуацията, трябва да подходи практично.

— Започнах. Баща ми ще проследи дирите на гинеколога на мама. Аз потърсих адвокат и наех един, който да се разрови, където трябва. Лана Камбъл, срещнах я оня ден. Видя ми се умна и пробивна, а и подозирам, че не се предава лесно. Предполагам, че сега ще кажеш да отстраня най-горния слой, за да открия какво се крие отдолу.

— Оня адвокат, Карлайл, би трябвало да знае.

— Да — устните на Коли се присвиха и изтъняха. — Със сигурност знае.

— Значи той е твоята отправна точка. Всичко се върти около него. Искам да ти помогна.

— Защо?

— И двамата сме много добри при разгадаването на загадки, скъпа. Забрави ли? А когато работим заедно, няма подобри от нас. Просто сме най!

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Винаги ми е било трудно да те изпързалям — той бутна чинията си встрани, протегна ръка и хвана нейната. Пръстите му я стиснаха, когато Коли направи опит да се освободи. — Не бъде толкова бодлива. За бога, Дънбрук, докосвал съм всеки сантиметър от тялото ти, а сега скачаш като ужилена само защото съм хванал пръстите ти.

— Не скачам и освен това те са си моите пръсти.

— Мислиш, че си престанала да имаш значение за мен само защото ме прогони?

— Не съм те прогонила! — разярено отвърна Коли. — Ти…

— Хайде да оставим това за някой друг път.

— Знаеш ли поне една от причините, заради която ми дойде до гуша от теб?

— Имам цял списък.

— Например начинът, по който ме прекъсваш, когато знаеш, че съм права.

— Ще я добавя към останалите. Сещам се, че сме били много неща един за друг, но никога приятели. Бих искал да се опитам да го постигна. Това е всичко.

Ако й беше казал, че е решил да зареже науката и да започне да продава продуктите на „Ейвън“ от врата на врата, нямаше да я изненада повече.

— Ти искаш да бъдем приятели?!

— Предлагам ти да бъдем приятели, дебела главо! Искам да ти помогна да откриеш какво се е случило.

— Благодаря за комплимента. „Дебела главо“ прозвуча изключително приятелски.

— Добре де, извинявай. Но все пак е по-приятелско от една друга дума, която ми дойде наум.

— Аха, значи точка за теб. Много боклук има помежду ни, Джейк.

— Може би ще успеем някой ден да го разчистим. Но засега имаме две главни неща — той потърка с палеца си кокалчетата на ръката й. Не можеше да се възпре. — Разкопките и твоята загадка. В случая с първото нямаме друг избор, освен да работим заедно. Защо не направим същото и с второто?

— Ще се караме.

— Ние се караме така или иначе, във всички случаи.

— Съвсем вярно — това не я безпокоеше повече отколкото желанието да пъхне ръката си в неговата. — Благодаря ти, Джейк, оценявам високо помощта ти. Хайде сега да пуснеш ръката ми. Започвам да се чувствам доста глупаво.

Той я пусна и извади портфейла си.

— Можем да се върнем в твоята стая. Ще разтрия краката ти.

— Тези времена отминаха, Джейк.

— Колко жалко. Винаги съм харесвал краката ти.

Той плати сметката и задържа ръката й в джоба си, докато излязоха от кръчмата.

Коли премигна изненадано на слънчевата светлина отвън. Имаше чувството, че бяха прекарали безкрайно дълго време в бара. Но всъщност имаше още много светли часове, пресметна тя. Достатъчно, за да отиде до терена и да хвърли един поглед, ако успееше да се мобилизира и да събере сили.

Тя сложи слънчевите си очила, сетне сви устни, когато Джейк извади един лист хартия изпод чистачките на колата си.

— „Връщайте се в Балтимор или ще си платите“ — прочете той бележката и я хвърли в колата. — Смятам да отида и да видя как е Дигър.

— Идвам с теб.

— Добре — той влезе в колата и я изчака да се настани на мястото до него.

— Чух те да свириш миналата нощ. Стаята ми е точно до твоята. Стените са много тънки.

— Тогава ще се опитам да бъда по-тиха, когато поканя Остин и Джими на купон.

— Виждаш ли колко си добра и разумна сега, когато вече сме приятели?

Тя се разсмя, а той се наведе и докосна с устните си нейните.

Коли имаше чувството, че я удари ток. Как беше възможно това? Нима тази жива искра все още тлееше в нея? Нима би могло да е истина? А през мъглата от шок и изненада, като режещо острие се промъкваше примитивното желание да го прегърне и да изгори жива.

Преди обаче да го направи, Джейк се отдръпна и постави ключовете в стартера, за да запали колата.

— Сложи си колана — рече делово той.

Коли стисна зъби, повече бясна на себе си, отколкото на него и затегна колана, докато той правеше маневра да излезе.

— Дръж си ръцете и устата далеч от мен, Грейстоун, или приятелството ни няма да трае дълго.

— Все още обожавам вкуса ти — той зави и излезе от паркинга. — Трудно ми е да си обясня защо, след като… Чакай, чакай — Джейк заудря с ръка по волана. — Сетих се нещо. Говорихме за вкус. Ами да! Сюзан Кълън. „Кухнята на Сюзан“.

— Какво?

— Знаех си, че ми е познато отнякъде. Господи, Кол. Тя е „Кухнята на Сюзан“.

— Сладкишите? Онези невероятни шоколадови бисквити?!

— Препечени и посипани с ядки — той издаде един чувствен звук, изразяващ наслада и задоволство.

— Значи Сюзан Кълън е „Кухнята на Сюзан“.

— Страхотна история. Знаеш я, нали? В началото месила и пекла в своята малка къща в провинцията. Не щеш ли по общинските панаири и базари нейните кексове и курабийки се харчили най-много. Завъртяла малък бизнес и изведнъж… Бум! Национална известност. Истинско съкровище.

— „Кухнята на Сюзан“ значи — повтори Коли.

— С това си обяснявам генетичната ти пристрастеност към сладкото.

— Много смешно — но гъделът в гърлото й не бе от смях. — Трябва да я видя, Джейк. Трябва да й кажа, че смятаме да направим ДНК проби. Не знам как да се държа с нея.

Той я докосна с ръка, но съвсем за кратко.

— Сама ще откриеш как.

— Тя има син. Сигурно трябва да открия как да се отнасям и с него.

 

 

Дъг пък се опитваше да открие как да се държи с Лана Камбъл.

Когато влезе в ресторанта, тя вече седеше на масата и отпиваше от чашата с бяло вино. Беше облечена с лятна рокля — ефирна, съвсем семпла и много свежа, вместо строгия бизнес костюм, с който я бе виждал досега.

Усмихваше му се, докато вървеше към нея. Сетне наведе леко глава по оня начин, който бе забелязал, че прави, когато мисли за нещо. Или за някого.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Ако не дойдех, дядо сигурно щеше да ме лиши от наследство.

— Значи сме много лоши, щом така те изнудваме. Искаш ли нещо за пиене?

— Ти какво пиеш?

— Това ли? — тя вдигна чашата си на светлината на свещта между тях. — Едно много приятно калифорнийско шардоне, леко горчиво, но не прекалено, деликатен букет, издаващ добра реколта — очите й се смееха, докато отпиваше. — Достатъчно фино ли е за теб?

— Ще го опитам — той я остави да поръча, както и бутилка газирана вода. — Тъй… И защо вие двамата ме преследвате така безмилостно?

— Роджър — защото те обича. Той се гордее с теб и се тревожи. Имал е прекрасен брак с баба ти и не може да проумее как ти би живял добре, ако не си намериш жената, която заслужаваш.

— И това си ти.

— Това съм аз, в момента — съгласи се Лана. — Защото той обича и мен. И се тревожи, че съм самотна, че отглеждам сина си без баща. Доста е старомоден, милият Роджър, в най-добрият смисъл на думата.

— Ясно, това обяснява неговото поведение. А твоето?

Тя замълча за известно време. Винаги се бе наслаждавала на флирта. Внимателно огледа лицето му.

— Просто си мислех, че ще ми бъде приятно да вечерям навън с един хубав мъж. Изборът ми падна на теб.

— Нима съм имал конкуренти? — попита той и това я накара да се засмее.

— Ще бъда откровена с теб, Дъг. Не съм се срещала почти с никой, откакто почина мъжът ми. Обичам да бъда в компания, да водя разговори, да се срещам с хора. Сериозно се съмнявам, че Роджър има основание да се притеснява, за който и да е от нас двамата, но това не значи, че не можем да го направим щастлив, като вечеряме заедно и се радваме на компанията си — тя отвори менюто. — А и храната тук е превъзходна.

Сервитьорът донесе питието му и изпълни един вдъхновен монолог, посветен на вечерните специалитети, преди да се отдалечи и да ги остави да вземат решение.

— Как умря той?

Лана направи една кратка пауза, която обаче бе достатъчна, за да види как тъгата преминава като облак по лицето й. След малко то отново беше ведро.

— Беше убит. Застреляха го при обир на магазин. Излезе късно вечерта, защото Тай плачеше и никой в къщи не можеше да заспи.

Господи, все още я болеше. Знаеше, че винаги ще я боли. Но тя повече не се страхуваше от спомена и от опасността той да я обсеби отново.

— Исках сладолед. Стив изтича до „7-Илевън“, за да ми купи. Влезли точно когато отишъл на касата да плати.

— Съжалявам.

— Аз също. Било е безсмислено. В касата нямало много пари. Нито Стив, нито касиерът са направили нещо, за да ги застрелят. Не са се съпротивлявали. И това е най-ужасното. В един миг животът ми беше един, а в следващия стана съвсем друг. Всичко се преобърна.

— Да, знам как става.

— Знаеш ли? — но преди да й отговори, тя се сети. Протегна ръка през масата и докосна неговата. — Извинявай. Забравих. Сестра ти. Значи имаме нещо общо, макар и травматизиращо. Да се надяваме, че ще се намери и друга, по-приятна прилика помежду ни. Аз например обичам книгите. Обаче се опасявам, че съм доста небрежна към тях, което вероятно ще причини раздразнение у библиофили като теб и Роджър и ще ви докара до плач.

По-корава е, отколкото изглежда, помисли си Дъглас. Достатъчно твърда и корава, за да събере отново парченцата, на които е бил разбит животът й. Впечатлен от силата на характера й, той направи усилие да поддържа разговора.

— Какво? Да не би да подгъваш страниците?

— Моля, моля, нямам този навик. Но веднъж излях кафето си. Друг път пък изтървах роман на Елизабет Берг във ваната. Мисля, че беше първо издание.

— Очевидно нашата връзка е обречена. Така че, защо не си поръчаме вечерята?

— И така — продължи Лана, след като го направиха, — ти в действителност четеш ли ги, или само ги купуваш и продаваш?

— Те не са стока, те са книги. Ще бъда безполезен и би било безсмислено да се занимавам с този бизнес, ако не съм ги чел и не знам какво представляват.

— Предполагам, че има много, които не го правят. Знам, че Роджър обича да чете. Случи се да съм в книжарницата, когато отвори една пратка от теб и вътре бе първото издание на „Моби Дик“. Той така нежно го погали, сякаш му беше любовница. Сигурно никога не би се свил в любимото си кресло, за да го чете, дори и ако допреш пушка в главата му.

— Затова са добрите издания с меки корици, да се четат в любимото кресло.

Тя вирна глава и той забеляза малки цветни камъчета на ушите й.

— Когато откриеш ценна книга, като откривател ли се чувстваш? Все едно си търсил съкровище?

— Отчасти.

Тя изчака.

— Добре, ясно. Очевидно не си от приказливите. Достатъчно за теб. Няма ли да ме попиташ защо съм станала адвокат?

— Знаеш ли какъв е проблемът, когато задаваш въпроси?

Тя се усмихна над ръба на чашата си.

— Че ти отговарят.

— Позна. Но така или иначе сме тук и ще те попитам. Защо стана адвокат?

— Обичам да споря — тя взе вилицата си, защото им сервираха предястието.

— Само заради това? Значи обичаш да спориш. Но няма да го практикуваш и тази вечер, нали?

— Ммм. Не и в момента. А следващия път, когато ме попиташ нещо, ще си представя, че си го направил, защото наистина искаш да знаеш. Какво обичаш да правиш, освен да четеш книги и да ги издирваш?

— Това отнема по-голяма част от времето ми.

Май да разговаря с него, означаваше да му вади думите с ченгел от устата. Време беше да си извади клещите.

— Сигурно ти е приятно да пътуваш.

— Има си своите предимства.

— Като например?

Той я погледна. На лицето му бе изписано такова раздразнение, че тя се разсмя.

— Аз съм безпощадна. Ще трябва да се предадеш и да ми разкажеш повече за себе си. Хайде да видим… Свириш ли на нещо? Интересуваш ли се от спорт? Вярваш ли, че Ли Харви Осуалд е бил сам?

— Не. Да. Нямам мнение по въпроса.

— Хванах те — тя посочи с вилицата си към него. — Ти се усмихна.

— Не съм.

— Напротив, усмихна се! Ето на, отново се усмихна. Имаш много хубава усмивка, знаеш ли? Болеше ли?

— Само малко. Отвикнал съм.

Лана вдигна чашата си с вино и я чукна в неговата.

— Мисля, че бихме могли да оправим това.

 

 

Забавлява се повече, отколкото бе очаквал. Разбира се, след като се бе съгласил да изтърпи тази вечеря само за да се отърве от постоянните натяквания на дядо си да си намери момиче, това не значеше нищо.

Но ако трябваше да бъде искрен, щеше да признае, че се забавлява и компанията й му е приятна. Тя беше… интригуваща, помисли си Дъг, докато излизаха от ресторанта. Беше интелигентна, остроумна и интересна млада жена, която бе достатъчно силна да приеме ужасния удар, който й бе нанесла съдбата, и да изгради отново пълноценно живота си.

Той й се възхищаваше, а това бе нещо, което не бе правил отдавна.

Освен това със сигурност не му бе неприятно, нито трудно да я гледа. Господ му бе свидетел, че докато я гледаше и слушаше, бе така привлечен от нея, че за няколко часа забрави тежката ситуация в семейството си.

— Прекарах чудесно — Лана извади ключовете си от чантичка с размерите на пощенски плик, когато стигнаха до колата й. — Ще ми бъде приятно да го направим отново — тя отметна косата си назад и го погледна с ясните си сини очи. — Следващия път, чакам ти да ме поканиш — рече тя, след което се надигна на пръсти и го целуна.

Той не бе подготвен и не го очакваше. Едно леко докосване по бузата не би го изненадало. Дори бързото млясване с устни нямаше да го стресне, нито обърка.

Но това бе една топла, влажна и сладка покана. Една прелъстителна, изкушаваща, интимна ласка, която можеше да накара всеки мъж да се плъзне по ръба, без да си дава сметка, че е загубил равновесие и всеки миг ще падне.

Пръстите й преминаха като вятър през косата му, а езикът й намери неговия, докато тялото й се притисна към неговото. Като дъга към ъгъл.

Той усети вкуса на виното и на шоколада, който ядоха за десерт. Нежният полъх на парфюма й замъгли съзнанието му.

Дочу отнякъде далечен звук от гуми по настилката на паркинга, сякаш някой влизаше или излизаше от него. До слуха му достигна съвсем лека въздишка.

Сетне тя се отдръпна и го остави със замаяна глава.

— Лека нощ, Дъг.

Лана влезе в колата си и преди да тръгне, му изпрати един дълъг и съблазнителен поглед през спуснатия прозорец.

Трябваше му почти цяла минута, докато събере мислите си и започне да разсъждава отново.

— Господи — промърмори объркано Дъг и се отправи към колата си. — Дядо, дядо! В какво ме забърка…