Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (6)

5.

Коли направи кафе и нарочно се забави по-дълго, за да даде възможност на родителите си да се съвземат. Те бяха нейните родители. Каквото и да станеше, каквито и открития да направеше, това нямаше да се промени. Чувството за гняв и предателство, които бушуваха в сърцето й, избледняха. И това беше естествено. Те не можеха да останат в нея, когато виждаше пред себе си опустошеното, отчаяно лице на майка си и скръбта на баща си.

Но ако имаше сили да блокира болката от раната, която й бе нанесена, тя не можеше да игнорира изгарящата я необходимост да разбере, да получи отговорите, с помощта, на които може би щеше да стигне до истината.

Нямаше значение колко много ги обичаше. Тя трябваше да знае.

Коли занесе кафето във всекидневната и видя родителите си, седнали един до друг на кушетката със стиснати ръце. Олицетворение на едно цяло. Те както винаги бяха съюз.

— Не знам дали някога ще можеш да ни простиш — започна Вивиан.

— Мисля, че не разбирате — рече Коли, като наля кафе. Тази проста дейност й даде извинение да не гледа към тях, а да се съсредоточи върху кафеника и чашите, и по този начин ръцете й да останат заети. — Аз трябва да знам фактите. Не мога да видя цялата картина, докато нямам всички части от нея, които да сглобя. Ние сме едно семейство — нищо не се е променило, но аз трябва да знам фактите.

— Ти винаги си била логично момиче — намеси се Елиът. — Ние те наранихме.

— Хайде да не се тревожим за това сега — вместо да премести стола, Коли просто седна със скръстени крака на земята от другата страна на масичката. — Първо искам да разбера за… осиновяването си. Нямахте ли чувството, че то е… някак незаконно?

— За да се създаде семейство, трябва чудо. Ти беше нашето чудо — отговори Елиът.

— Но вие го скрихте от мен.

— Грешката е моя — очите на Вивиан отново се напълниха със сълзи. — Само моя.

— Не става дума за грешка, мамо — прекъсна я Коли. — Просто ми разкажи всичко.

— Искахме дете — започна Вивиан и пръстите й стиснаха ръката на Елиът. — Толкова много искахме бебе. Когато пометнах първия път, беше ужасно. Не мога да ти обясня, не мога да ти опиша дори. Чувството за загуба, скръб и паника. Чувството за… провал. Докторът ми каза, че можем да опитаме отново, но че е най-вероятно… да имам трудна бременност… да имам трудности в износването на детето до края. Всяка бъдеща бременност трябваше да бъде внимателно следена и контролирана. И въпреки че стриктно спазвах всички указания, аз отново пометнах. Бях… чувствах се напълно разбита.

Коли вдигна чашата и я подаде на майка си.

— Знам. Разбирам те.

— Даваха ми хапчета, за да ме извадят от депресията — тя се опита да се усмихне през сълзите. — Елиът ме спаси от тях. Непрекъснато ме държеше заета с нещо. Колекционирането на старинни предмети датира оттогава. Ходенето на театър. Прекарвахме почивните си дни в провинцията, когато можехме — тя притисна сплетените им ръце към бузата си. — Той ме измъкна от пропастта, в която затъвах.

— Тя смяташе, че е виновна. Че не е направила нещо както трябва или че с нещо е причинила загубата на бебето.

— В колежа пушех като комин.

Коли усети как в гърлото й се надига нещо неочаквано и съвсем неподходящо за момента. Смях.

— О, мамо, ти си била напълно луда!

— Ами да — Вивиан избухна в сълзи, макар че върху устните й сякаш трепна усмивка. — Освен това веднъж опитах ЛСД и имах две връзки, които продължиха само по една нощ.

— Ясно, това обяснява всичко. Ти си разпусната, лека жена. Има ли трева в къщата?

— О, не! Разбира се, че не!

— Е, значи ще трябва да се справим и без да изпадаме в екстаз и блаженство — Коли се наведе през масата и потупа майка си по коляното. — Така значи. Едва сега разбрах, че си била заклета наркоманка. Продължавай.

— Опитваш се да ме развеселиш, за да ме улесниш — с едва чута въздишка Вивиан сложи глава върху рамото на Елиът. — Тя прилича толкова много на теб. Силна е като теб. Исках да опитам отново. Елиът предпочиташе да изчакаме малко по-дълго, но аз бях категорична. Не слушах никого. Предполагам, че съм била обсебена. Дори се скарахме.

— Притеснявах се за здравето на майка ти. Както физическото, така и психическото й състояние бяха съвсем лабилни.

— Той ми предложи да си осиновим дете, събра и ми донесе информация. Но аз не го послушах. Виждах само бременни жени, с бебета. Смятах, че това е мое право и задължение. Моята функция в живота. Приятелите ни имаха деца. Защо те да можеха, а ние не? Те ме съжаляваха и това още повече влошаваше нещата.

— Не можех да понеса да я гледам толкова нещастна. Толкова отчаяна, толкова самотна. Не можех да издържа това.

— Забременях отново. Бях щастлива. Беше ми лошо, повръщах също както и другите пъти. Бях ужасно зле, повръщах и се дехидратирах. Но бях много внимателна. Щом казваха на легло, отивах в леглото и не ставах със седмици. Този път преминах успешно първите три месеца и всичко изглеждаше наред. Чувствах как бебето помръдва. Помниш ли, Елиът?

— Да, помня.

Купих си дрехи за бременна. Започнахме да боядисваме и да обзавеждаме детската стая. Прочетох планини от книги за бременността, раждането, гледането на бебето, отглеждането и възпитанието на деца. Имаше някакви проблеми с кръвното ми налягане, достатъчно сериозни, за да ме вземат за кратко време в болницата през седмия месец. Но всичко изглеждаше наред, докато…

— Отидохме на преглед. Бебето нямаше пулс. Тестовете показаха, че плодът е мъртъв.

— Не им повярвахме. Не можехме. Дори когато бях престанала да чувствам ритането му. Продължих да чета книги, продължих да планирам бъдещето. Не позволих на Елиът да говори за това — полудявах, когато се опитваше. Не му дадох да каже на никого.

— Предизвикахме изкуствено раждане.

— Беше малко момиченце — произнесе тихо Вивиан. — Мъртвородено. Беше толкова красива, толкова мъничка. Държах я в ръцете си и за малко си казах, че всъщност спи. Но знаех, че не спи и когато ми я взеха, припаднах. Вземах хапчета, за да се съвзема. Аз… О, господи! Аз откраднах от рецептите на баща ти и си набавях „Аливан“ и „Секонал“. Дните ми минаваха като в мъгла, а през нощите бях като труп. Събирах кураж да изпия всички хапчета наведнъж и просто да сложа край на мъките си. Исках да си отида. На никого не бях нужна. Чувствах се безполезна.

— Мамо!

— Тя бе изпаднала в дълбока депресия. Първо раждането на мъртвото дете, сетне хистеректомията. Загубата не само на още едно бебе, но и на надеждата някога да имаме деца.

„На колко години е била майка й тогава?“, помисли си тъжно Коли. На двадесет и шест? Прекалено млада, за да се сблъска с неизбежността на загубата.

— Съжалявам, мамо.

— Хората изпращаха цветя — продължи безизразно Вивиан. — Мразех ги. Затварях се в детската стая, сгъвах и разгъвах одеялцата, малките дрешки, които бях, купила. Щяхме да я кръстим Алис. Не отидох на гробището. Не позволих да Елиът да изнесе люлката от стаята. Докато не бях видяла гроба й, докато можех да сгъвам дрешките й, тя не беше си отишла. Беше жива.

— Бях силно изплашен. Този път беше много сериозно — намеси се Елиът. — Когато разбрах, че взема много повече от предписаните й хапчета, направо се ужасих. Чувствах се безпомощен, не бях в състояние да стигна до нея и да й помогна. Вземането на лекарства не означаваше отстраняване на проблема. Нямаше да доведе до излекуване. Говорих с психиатър. Той предложи осиновяване.

— Все още не исках да го слушам — продължи разказа си Вивиан. — Но Елиът ме накара да седна и ми обясни всичко със сурови и безжалостни медицински термини. Днес бих го нарекла „шокова терапия“. Нямаше да има повече бременности. Нямаше никакви възможности за дете. Можехме да продължим да живеем само двамата. Той ме обичаше и можехме да имаме прекрасен живот. Ако искахме дете, беше време да потърсим други начини да го имаме. Бяхме млади, напомни ми той. Финансово независими, напълно осигурени. Интелигентни, грижовни, стойностни хора, които можеха да осигурят на едно дете сигурен дом, пълен с обич. Исках ли дете, или исках просто да бъда бременна? Ако исках дете, то тогава можехме да го имаме. Да, аз исках дете.

— Отидохме в една агенция. Всъщност в няколко — добави Елиът. — Имаше списъци на чакащи. Колкото по-дълъг бе списъкът, толкова по-нещастна беше Вивиан.

— Това се превърна в следващата ми фикс идея — въздъхна тя. — Пребоядисах детската. Изхвърлих люлката и купих нова. Изхвърлих от къщи всичко, което бяхме купили за Алис, така че новото дете, когато дойдеше, щеше да си има всичко свое. Само очаквахме да го намерим. Всяко отлагане и закъснение ми се струваше като поредната загуба.

— Тя отново разцъфтя, този път изпълнена с надежда. Не можех да понеса мисълта, че тази надежда ще увехне, нито да видя как скръбта и отчаянието отново се завръщат. Говорих с доктор Симпсън, нейният личен гинеколог. Казах му колко разочароващо и болезнено бе за нас да разберем, че може да минат години, докато си осиновим дете. Той ми даде името на един адвокат, който се занимавал с частни осиновявания. Директно от майката.

— Маркъс Карлайл — произнесе Коли, спомняйки си името от документите.

— Да — Вивиан бе възвърнала силите си. Вдигна чашата с кафе и отпи. — Срещнахме се с него. Беше чудесен. Така изпълнен със симпатия, така готов да ни помогне. И най-хубавото от всичко бе, че ни даде надежда. Цената наистина беше много висока, но това бе нищо, дреболия. Бяхме готови да платим толкова, колкото ни поискаше. Той каза, че има клиентка, която не е в състояние да се грижи за малката си дъщеря. Била много младо момиче, което родило бебе и осъзнавало, че няма да бъде в състояние да се грижи за него като самотна майка. Щял да й каже за нас, да й даде цялата информация — за това какви хора сме, какво е финансовото ни положение, дори здравословното ни състояние. Ако майката се съгласяла щял да ни осигури детето.

— Защо точно вие? — попита Коли.

— Той каза, че ние сме били точно хората, които майката търсела. Стабилни, финансово осигурени, добре образовани, без други деца. Обясни ни, че тя искала да завърши училище, сетне колеж, да започне нов живот. Била затънала в дългове, опитвайки се да отгледа детето си сама. Трябвало да ги върне и искала да бъде сигурна, че малкото й момиченце ще получи възможно най-добрия живот с родители, които ще я обичат — Вивиан вдигна рамене. — Увери ни, че ще ни съобщи резултата до няколко седмици.

— Опитваше се да не ни дава прекалено големи надежди — обясни Елиът. — Но на нас ни изглеждаше като пръста на съдбата. Като ангел-вестител.

— Обади се на осмия ден в четири и половина следобед — Вивиан остави кафето си. — Спомням си всичко съвсем точно, сякаш беше вчера. Свирех Вивалди на цигулката си, опитвайки се да забравя за проблемите си чрез музиката, когато телефонът иззвъня. Знаех, че е той и знаех какво ще каже. Може да ти се вижда смешно, но наистина знаех. Когато отговорих, той каза: „Поздравявам ви, госпожо Дънбрук. Момиченцето е ваше“. Аз се разплаках на телефона и загубих дар слово. Той беше внимателен и много търпелив, и сякаш искрено щастлив заради мен. Каза, че моменти като този го карали да се чувства полезен. Придавали смисъл на работата му.

— Вие никога не сте се срещали с рождената майка, нали?

— Не — Елиът поклати глава. — Тогава тези неща не се практикуваха. Нямаше обмен на имена, нито адреси или телефони. Единствената информация, която ни дадоха, беше медицинска, както и историята на наследствеността и основен профил. На другия ден отидохме в неговия офис. Там имаше една сестра, която те държеше. Ти спеше. Според процедурата нямаше да подпишем документите и да платим остатъка от сумата, докато не те видим.

— Ти беше моя в мига, в който те видях, Коли — каза Вивиан. — В първата секунда. Сестрата те сложи в ръцете ми и ти стана моето бебе. Не заместител. Моя! Накарах Елиът да ми обещае, че никога няма да говорим за осиновяването, че ще го забравим. Няма да казваме на теб или на когото и да е, няма да го обсъждаме с никого. Защото ти беше нашето бебе.

— Тогава просто не ми изглеждаше важно — добави Елиът. — Ти бе само на три месеца. Нямаше да разбереш нищо. А за физическото състояние, за разума, дори за живота на Вивиан това беше жизненоважно. Тя се нуждаеше от надежда, която да излекува болката и отчаянието. Ние те занесохме у дома и това бе единственото важно нещо.

— Но семейството й… — започна Коли.

— Беше така загрижено за нея, колкото и аз самият — прекъсна я Елиът. — И също толкова омагьосани, ослепени, влюбени в теб. Така че, пренесохме се тук. Беше съвсем естествено, за да забравим. Ново място, нови хора. Никой не знаеше нищо за нас, така че беше изключително лесно. Все пак запазих документите, въпреки че Вивиан ме помоли да ги унищожа. Не ми изглеждаше правилно. Заключих ги и никога не ги извадих на бял свят, така както заключих в съзнанието си всички спомени и всичко, което се бе случило, преди да те занесем у дома.

— Коли — Вивиан вече напълно бе възстановила самообладанието си. — Тази жена, която… Не можеш да си сигурна, че има нещо общо. Това е пълна лудост. Господин Карлайл беше уважаван, почитан адвокат. Ние не бихме се свързали с някой, на когото нямаме абсолютно доверие. Моят личен гинеколог ми го препоръча. Тези мъже бяха… те са състрадателни, етични хора. Трудно ми е да повярвам, че биха се забъркали в някаква порочна история за доставяне на бебета на черно.

— Знаеш ли какво е съвпадение, мамо? Съдбата счупи ключалката, така че можеш да отвориш вратата. Бебето на тази жена е било откраднато на 12 декември. Три дни по-късно вашият адвокат се обажда и ви съобщава, че има бебе за вас. На другия ден отивате, подписвате документите, попълвате чековете и ме завеждате у дома.

— Но ти не знаеш дали бебето й наистина е било откраднато! — настоя Вивиан.

— Не знам, но лесно мога да го докажа. И смятам да направя точно това. Начинът, по който са ме възпитали родителите ми, не ми позволява да постъпя другояче.

— Ако докажеш, че наистина е било извършено отвличане на бебе… — сърцето на Елиът се сви, докато произнасяше думите, — съществуват тестове, които могат да определят дали… дали има биологична връзка.

— Знам. Ще предприема и тази стъпка, ако е необходимо.

— Аз мога да ускоря процедурата, за да получиш резултатите по-бързо.

— Благодаря ти, татко.

— Какво ще направиш, ако… — Вивиан дори не успя да довърши изречението.

— Не знам — Коли въздъхна. — Наистина не знам. Ще направя онова, което трябва. Ти си моята майка. Нищо не се е променило. Татко, трябва да взема документите. Смятам да проверя всеки, който има нещо общо с това осиновяване. Всеки забъркан — доктор Симпсън, адвокат Карлайл. Знаете ли името на сестрата, която ме е държала в офиса на адвоката?

— Не — Елиът поклати глава. — Не си спомням. Мога да открия Симпсън. За мен ще бъде по-лесно. Ще се обадя по телефона на няколко места.

— Моля те, веднага щом откриеш нещо, да ми се обадиш. Имаш мобилния ми номер, ще ти оставя и телефона в мотела в Мериланд.

— Ще се връщаш ли? — попита нещастно Вивиан. — О, Коли, не може ли да поостанеш?

— Не мога. Съжалявам, мамо. Обичам те. Каквото и да открием, аз пак ще ви обичам. Но на света има една жена, която от години живее в непоносима болка заради загубата на детето си. Тя заслужава да получи отговорите. Да научи истината.

 

 

Дъг не помнеше кога за последен път е бил толкова ядосан. Не защото не можеше да говори с майка си. Той отдавна се бе отказал от тези свои опити. Беше все едно да блъскаш главата си в стоманена стена. Такава беше нейната воля.

От дядо си също не получаваше никаква помощ. Действителността, реалността, разумът, споменът за хилядите разочарования, с които се бяха сблъскали в миналото, не успяха да променят никой от двамата нито на милиметър.

И накрая за капак трябваше да открие, че майка му все пак бе отишла при онова момиче — Коли Дънбрук. Всъщност, беше я посетила в мотелската й стая заедно със семейните снимки, разбира се. Унижавайки се, самоизмъчвайки се, разтваряйки старите незараснали рани. Въвличайки една непозната в личната трагедия на семейството му.

Начинът на живот в Удсбъроу и скоростта, с която се разпространяваха местните клюки, съвсем скоро щяха да извадят на бял свят фамилната история на семейство Кълън и тя щеше да бъде дъвкана и дискутирана до безкрайност, отново и отново.

Така че се налагаше той самият лично, да отиде при Коли Дънбрук. Трябваше да я помоли да не разказва за посещението на майка му на никого — ако, разбира се, вече не бе прекалено късно за подобна молба. И да й се извини.

Не отиваше, за да я огледа по-добре, увери сам себе си Дъг. Според него Джесика си бе отишла отдавна. Много отдавна и завинаги. Независимо колко голямо бе желанието, надеждата или търсенето, те нямаше да я върнат.

Ако пък се намереше и върнеше, какъв беше смисълът? Тя нямаше да бъде Джесика. Ако все още беше жива, то тя щеше да бъде съвършено друг, различен човек. Една жена със собствен живот, която нямаше нищо общо с бебето, което бяха загубили.

Каквото и да се случеше, както и да се развиеха събитията, те нямаше да донесат нищо друго, освен още душевни мъки за майка му. Обаче нищо, което той казваше или правеше, не достигаше до нея и не можеше да я убеди. За Сюзан Джесика бе Свещеният Граал, основната цел в живота й.

Дъг отби колата и спря край пътя, близо до оградата на строежа.

Помнеше много добре това място — меката почва на поляната, съществуващите сред дърветата пътеки. Често бе плувал в Дупката на Саймън. Веднъж през една лунна нощ бе скочил гол в езерото заедно с Лори Уоръл и почти бе успял да я навие да се прости с девствеността си в студената тъмна вода.

Сега цялото поле бе осеяно с дупки. Бяха опънати въжета и навсякъде се издигаха купчинки пръст.

Така и не можа да разбере защо хората да не могат да живеят достатъчно добре и сами.

Той излезе от колата и се запъти към оградата, а един нисък мъж с мръснокафяви дрехи се отдели от групата и тръгна да го посрещне.

— Как върви? — попита Дъг, защото не знаеше какво друго да каже.

— Много добре. От проекта ли се интересувате? — на свой ред го попита Лео.

— Ами…

— Може би отстрани изглежда доста объркано, но всъщност в началото винаги е така. Това са първите дни на добре организирани археологически разкопки. При първоначалните открития намерихме предмети, които датирахме към ерата на неолита. По време на изкопните работи за строеж на къща, багеристът изровил човешки скелет на възраст шест хиляди години…

— Да, знам това. Къщите на Долан. Гледах новините по телевизията — добави Дъг, докато оглеждаше през рамото на Лео хората, които работеха. — Мислех, че Коли Дънбрук ръководи работата тук.

— Доктор Дънбрук е главен археолог на проекта „Антиетам Крийк“, а доктор Грейстоун е главният антрополог. Ние сме разделили терена на участъци — продължи Лео, като посочи с ръка, — всеки с размер един квадратен метър. На всеки участък се дава справочен номер. Това е една от най-важните дейности — документирането. В процеса на копаенето ще разрушим мястото. Но чрез документиране на всеки участък, със снимки и върху хартия, ще съхраним целостта му.

— Аха — Дъг изобщо не се интересуваше от разкопките и не даваше пет пари за начина на организацията им. — Тук ли е доктор Дънбрук?

— Страхувам се, че ще ви разочаровам. Няма я. Но ако имате някакви въпроси, мога да ви уверя, че или аз, или доктор Грейстоун ще ви даде най-изчерпателни отговори.

Дъг погледна към работещите и забеляза погледите, насочени към него. Господи, помисли си изведнъж, този човек сигурно го вземаше за някой сваляч слабоумник, който се надява да стигне до хубавата непозната, която случайно е видял по телевизията. Много ласкателно, няма що. Той смени тактиката.

— Единственото нещо, което знам за подобни дейности, е онова, което съм виждал в „Индиана Джоунс“. Не е както очаквах.

— Е, не е чак толкова драматично. Няма зли нацисти, нито сцени с преследвания. Но може да бъде точно толкова вълнуващо.

Вече нямаше начин да се измъкне и да се спаси, осъзна Дъг. От него се очакваше да задава въпроси. „И, о, господи! Помогни ми и се смили над мен.“ Трябваше да проведе кратък разговор.

— Така ли? В какъв смисъл? Искам да кажа, какво очаквате да докажете, като изследвате тези стари кокали?

— На кого са били. Кои са били тези хора. Кои сме ние. Защо са живели тук, как са живели. Колкото повече знаем за миналото, толкова повече разбираме настоящето и самите себе си.

Според Дъг и неговия начин на мислене миналото си оставаше зад гърба на човека, а бъдещето още не бе настъпило. Единственото, което имаше значение, бе настоящето. То движеше събитията.

— Нямам чувството, че имам нещо общо с някой… Как беше? Човек на възраст шест хиляди години.

— Също като вас той е ял и е спал, правил е любов и е остарял. Боледувал е, усещал е студ и жега — Лео свали очилата си и ги избърса в ризата. — Той се е удивявал. Бил е любопитен и заради това е вървял напред. Така е показал на онези, които идели след него, пътя, по който да вървят. Без него вие нямаше да сте тук.

— Схванах нишката — отстъпи Дъг. — Както и да е, просто исках да погледам. Като дете обикновено си играех в тази гора. Плувах в Дупката на Саймън през лятото.

— Защо са я кръстили така?

— Какво? О, извинете — Дъг погледна Лео. — Историята гласи, че някакво момче на име Саймън се удавило тук преди много, много години. Живеело в гората, ловувало, ако ви интересува.

Лео сви устни, докато си сложи отново очилата.

— Кой е бил?

— Не знам — сви рамене Дъглас. — Просто момче.

— Ето това е разликата. Аз искам да знам кой е бил този Саймън, колко годишен, какво е правил, с какво се е занимавал. Това ме интересува. Удавяйки се, той е променил живота на други хора. Загубата на някой, особено когато е дете, променя живота на останалите.

Тъпа болка преряза корема на Дъг. И той ако не знаеше това!

— Да. Имате право. Няма да ви преча повече. Благодаря за вниманието.

— Елате пак някой друг път. Ние оценяваме интереса на обществеността.

Всъщност добре, че тя не беше тук, помисли си Дъг, докато вървеше към колата. Какво щеше да й каже, така че да не влоши още повече положението?

Някаква кола спря зад неговата. Мястото се превръщаше в атракция за проклетите туристи, помисли си горчиво Дъг. Тук никога повече нямаше да царят мир и тишина.

От колата излезе Лана и му махна бодро.

— Здрасти! Какво правиш тук? Дошъл си да хвърлиш един поглед на последния напън на Удсбъроу да си спечели световна слава?

Тази жена имаше лице, което един мъж не можеше да забрави.

— Толкова много дупки в земята. Не разбирам с какво това е по-добро от къщите на Долан.

— О, нека да ти обясня — косата й се развяваше на вятъра. Тя сложи ръце на кръста си и загледа копачите. — Ние вече започнахме да привличаме интерес на национално ниво. Достатъчно голям интерес, така че Долан да не може да излее нито една бетонна плоча в скоро време. Или изобщо някога. Хмм — замислено произнесе тя и устните й се присвиха. — Не виждам Коли.

— Познаваш ли я?

— Да, запознахме се. Направи ли един обход на терена?

— Не.

Тя леко поклати глава.

— Може ли да те попитам нещо? Ти по природа ли си такъв враждебен, или просто не ме харесваш?

— Предполагам, че по природа.

— Добре, това звучи успокояващо.

Тя направи крачка встрани и Дъг, проклинайки под сурдинка, я хвана за ръката. Не беше враждебен, каза си той. Не можеше да става и дума за това. Само защото държеше на личната си свобода, не означаваше, че е враждебно настроен. Частният му живот и мисли бяха нещо съвсем различно от враждебност и нелюбезност. Но грубостта си е грубост, а и дядо му много харесваше това момиче.

— Виж какво, извинявай. Просто мисълта ми беше заета с друго.

— Личи си — тя направи още една крачка, сетне бързо се обърна към него. — Да не би да се е случило нещо лошо с Роджър? Щях да чуя, ако…

— Той е добре. Съвсем добре. Ти май го харесваш, а?

— Дори много. Луда съм по него. Казвал ли ти е как се срещнахме?

— Не.

Лана замълча, след което се разсмя.

— Добре, ще ти кажа. Само не се заяждай. Влязох в книжарницата му няколко дни след като се преместих да живея тук. Трябваше да уредя практиката си, да изпратя сина си в детската градина и не можех да мисля, нито да вържа две смислени изречения. Така че излязох да се разходя и стигнах до магазина на дядо ти. Той ме попита дали може да ми помогне с нещо. И аз избухнах в сълзи. Просто стоях насред книжарницата и ревях. Роджър излезе, прегърна ме и ме остави да се наплача на гърдите му. Един напълно непознат човек, който ми предложи емоционална подкрепа. Оттогава съм влюбена в него.

— Напълно в дядов стил. Много е добър с безпризорните животни и деца — Дъг й намигна. — Не се обиждай.

— Няма начин. Аз не бях безпризорно дете. Знаех къде съм, как съм стигнала дотук и къде трябва да отида. Но в този момент всичко бе ужасно, огромно и страшно. Бях паднала, а Роджър ме вдигна и ми отупа прахта. Дори когато се опитах да му се извиня, той обърна табелката „Затворено“ на вратата и ме заведе отзад. Направи чай и ме накара да му разкажа всичко, което ме измъчва. Неща, за които дори не знаех, че чувствам и нямах намерение да споделям с когото и да било на този свят. Така че, няма нищо, което да не направя за него — тя направи пауза. — Дори да се омъжа за теб, което е нещо, което той иска, така че, пази се!

— Господи! — Дъг инстинктивно отстъпи една крачка. — Какво трябва да кажа в такъв случай?

— Можеш да ме поканиш на вечеря. Би било хубаво да вечеряме един-два пъти, преди да започнем да планираме сватбата — изражението на лицето му бе толкова изразително, така искрено и изпълнено с мъжки страх, че Лана се разсмя, но нещо вътрешно я жегна.

— Спокойно, Дъглас, отпусни се. Не съм започнала да купувам мебели за къщата. Все още. Просто си помислих, че трябва да ти го кажа, защото така е по-честно спрямо теб, ако все още не си разбрал, че Роджър си фантазира подобни неща за теб и мен. Той ни обича — теб и мен, затова смята, че сме идеалната двойка.

Дъг се замисли.

— Нищо, което кажа по този въпрос, няма да бъде правилно. А и не знам какво да кажа. Направо се обърках.

— Това беше целта ми. Както и да хвърля един бърз поглед на работата тук, преди да се върна в офиса си — тя тръгна към оградата, но погледна през рамото си и го заслепи с една усмивка. — Защо не се срещнем довечера? В „Олд Антиетам Ин“. Седем става ли?

— Не мисля, че…

— Уплаши ли се?

— По дяволите, съвсем не. Не се страхувам. Просто…

— Значи в седем. Аз черпя.

Той раздрънка ключовете от колата в джоба си и се намръщи.

— Ти винаги ли си такава бързачка?

— Винаги — дойде отговорът. — Защо, не ти ли харесва?

 

 

Няколко минути след като Лана се върна в офиса си, Коли влезе стремително след нея. Пренебрегвайки асистентката, която седеше на бюрото във външната стая, тя се упъти направо към вратата, свързваща я с кабинета на Лана.

— Трябва да говоря с теб.

— Добре. Лизи? Приемай разговорите от мое име, докато свърша с доктор Дънбрук. Влизай, Коли. Седни. Нещо разхладително?

— Не, благодаря — тя затвори вратата зад гърба си. Офисът беше малък, приятен и уютен като истинска приемна на дама.

Прозорецът зад елегантното малко бюро гледаше към парк. Което подсказа на Коли, че колкото и ниски да бяха цените на къщите и недвижимите имоти в градче с мащабите на Удсбороу, Лана Кемпбъл имаше достатъчно средства, за да си купи първокачествен имот, и много добър вкус, за да го използва стилно.

Това обаче не означаваше непременно, че е добър адвокат.

— Къде си учила? — попита я Коли.

Лана седна и се облегна.

— Стигнах до дипломна работа в държавния университет на Мичиган. Преместих се в Университета в Мериланд, след като срещнах съпруга си. Той беше от Балтимор. Получих адвокатските си права и степен тук, също като него.

— Защо си се преместила в Удсбъроу?

— Това професионално или лично разследване е?

— Професионално.

— Добре. Работих в една фирма в Балтимор. Роди се синът ми. Загубих съпруга си. След като отново можех да мисля, реших да се преместя някъде, където ще мога да работя под по-малко натиск и да отгледам детето си така, както баща му и аз бяхме мечтали. Исках момчето ми да има къща с двор и майка, която да не е длъжна да бъде в кантората десет часа на ден и да работи още два, след като се прибере у дома. Е, доволна ли си?

— Да, да — Коли отиде до прозореца. — Ако те наема, трябва да те предупредя, че онова, което ще ти кажа, е строго поверително.

— Разбира се — отвърна Лана.

Тази жена стоеше там и излъчваше вълни от енергия. Дали не бе изтощително да се живее на такива обороти? Лана отвори чекмеджето и извади нов бележник.

— Независимо дали ще ме наемеш или не, всичко, което кажеш тук, ще си остане строго поверително. Така. Защо сега не споделиш с мен за какво става дума?

— Търся един адвокат.

— Струва ми се, че вече си го намерила.

— Не, не ме разбра. Търся друг адвокат, казва се Маркъс Карлайл. Практикувал е в Бостън между 1968 и 1979 година — това бе всичко, което бе успяла да открие по телефона, докато бе пътувала обратно.

— А след седемдесет и девета?

— Прекратил е практиката си. Само това знам. Знам също така, че част от практиката му е включвала частни осиновявания.

Тя извади една папка от чантата си и подаде на Лана документите за осиновяването си.

— Искам да ги провериш.

Лана погледна имената, сетне вдигна очи.

— Разбирам. Опитваш се да откриеш истинските си родителите?

— Не.

— Коли, ако искаш да ти помогна, трябва да ми имаш доверие. Мога да започна издирване на Карлайл. Мога, с твое писмено разрешение, да направя опит да проникна и да разследвам някои частни осиновявания през седемдесетте години и да получа отговор за твоите истински родители. Мога да направя всичко това без допълнителна информация от теб. Но ще го направя по-бързо и по-добре, ако ми я дадеш.

— Не съм готова да ти кажа повече. Все още. Бих искала да откриеш всичко, което можеш за Карлайл. Ако е възможно, открий местожителството му. И всичко свързано с процеса, довел до това осиновяване. Аз самата също ще се поровя. Когато имаме отговорите, ще знаем дали трябва да продължа и да направя още нещо. Искаш ли аванс?

— Да, искам. Като начало петстотин долара.

 

 

Джейк отиде в Удсбъроу с идеята да си купи няколко неща от железарията. Няколко пъти през деня се бе изкушавал от мисълта да потърси Коли на мобилния телефон.

Но тъй като знаеше, при това без всякакво съмнение, че всеки разговор помежду им щеше да завърши с кавга, предпочете да си спести главоболието.

Ако тя не се върнеше до утре сутринта, тогава щеше да я потърси. Да я подлуди, беше най-сигурният начин да измъкне от нея онова, което я измъчваше.

Когато обаче забеляза роувъра й пред градската библиотека, веднага зави рязко и паркира на една боя разстояние от калника му, в случай че тя реши да избяга. Сетне излезе, прекоси тротоара и се изкачи по стълбите на старата каменна постройка.

Зад бюрото за регистрация седеше възрастна жена. Джейк имаше специален подход към възрастните жени. Беше много печен. Така че сега се наведе към нея, заливайки я с неустоим чар.

— Добър ден, госпожо. Не исках да ви безпокоя, но видях пред вратата колата на моята колежка. Аз съм Джейкъб Грейстоун, от проекта „Антиетам Крийк“.

— А, вие сте един от онези учени! Обещах на внука си да го доведа, за да види какво правите възможно най-скоро. Всички сме силно развълнувани.

— Ние също. На колко години е вашият внук?

— На десет.

— Когато дойдете, попитайте за мен. Ще ви покажа всичко.

— Много мило от ваша страна.

— Ние искаме да образоваме хората, не само да документираме разкритията си. Бихте ли ми казали дали доктор Дънбрук е тук? Коли Дънбрук. Една много привлекателна блондинка, ей толкова висока.

Той посочи с ръка някъде около височината на рамото си и жената кимна.

— В нашия град нямаме много хубави лица, така че не можеше да не я забележа. Тя е в хранилището, ето тук, отзад.

— Благодаря ви — той намигна на жената и се запъти натам.

Библиотеката беше съвсем празна, ако не се броят библиотекарката, той самият и Коли, която зърна да се рови в микрофишовете на една маса.

Беше вдигнала кръстосаните си крака върху стола, което му подсказа, че е тук поне от двадесет минути. Винаги седеше така, когато работеше на бюро повече от двадесет минути.

Джейк приближи зад нея и започна да чете през рамото й.

Пръстите на лявата й ръка почукваха леко върху масата, още един знак, че престоява тук от известно време.

— Какво търсиш в местната преса отпреди тридесет години? Защо се ровиш в тези стари вестници?

Тя подскочи от стола, при което почти удари главата си в брадичката му.

— По дяволите — произнесоха едновременно и двамата.

— Защо се промъкваш като змия зад мен? — извика Коли.

— А ти защо не идваш на работа? — той сграбчи ръката й, преди да успее да изключи машината. — Защо проявяваш интерес към отвличането на някакво дете през 1974?

— Гледай си работата, Грейстоун!

— Кълън значи — той просто стисна ръката й в своята и продължи да чете. — Джей и Сюзан Кълън. Сюзан Кълън. Има нещо познато в това име.

— „Тримесечната Джесика Лин Кълън е била открадната от детската й количка вчера на коледния базар в Хагърстаун“ — прочете замислено той. — Господи, хората сигурно са полудели. Намерили ли са я?

— Не искам да говоря с теб.

— Лошо, много лошо. Защото знаеш, че няма да се откажа, докато не ми кажеш защо тази работа толкова силно те е разстроила. Ти си на ръба на сълзите, Коли, а доколкото знам не се разплакваш лесно.

— Просто съм уморена — тя потърка очите си като дете. — Ужасно съм уморена.

— Добре — Джейк сложи ръце на раменете й и започна да ги масажира, за да намали напрежението. Не биваше да я ядосва повече. Щеше лесно да го постигне, но нямаше сърце да го направи.

Когато се бореше с напиращите сълзи, Коли беше много податлива й без много усилия можеше да измъкне всичко от нея. Но той не искаше да използва слабостта й.

— Ще те заведа в мотела. Трябва да си починеш.

— Не искам да се връщам там. Все още не искам. Господи! Нуждая се от едно питие.

— Добре. Тогава ще върнем колата ти в мотела и ще си потърсим пиене.

— Защо се правиш на толкова добър с мен, Грейстоун? Ние дори не се понасяме.

— Всеки въпрос с времето си, скъпа. Хайде. Да вървим да си намерим някой бар.