Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (5)

4.

Чувстваше се като крадец. Това че имаше ключ от входната врата, че познаваше всеки звук и мирис, всеки ъгъл и всеки килер в голямата къща в Маунт Холи, нямаше значение.

Промъкваше се като крадец в два сутринта.

След посещението на Сюзан Кълън Коли не се успокои нито за миг. Не бе в състояние да яде, нито да спи, нито да си върши работата.

Осъзна, че ще полудее, ако продължи да стои в мотелската стая, обзета от натрапчивата мисъл за загубеното бебе на една непозната.

Не защото повярва, че това бебе е тя. Не си го помисли нито за минута.

Но тя беше учен, изследовател и не можеше да измени на природата си. Докато не получеше отговорите, щеше да се мъчи над загадката. Щеше да събира доводи, докато не я разбуди, дори ако трябваше да си послужи с мошенически методи.

Лео й се разсърди, когато му каза, че заминава за един ден, спомни си Коли, когато спря колата на алеята пред извънградската къща на родителите си. Развилня се, започна да боботи, да вика и да задава въпроси, на които не можеш да му отговори.

Но тя трябваше да го направи. Трябваше да дойде тук.

По време на пътуването си от Мериланд до Филаделфия, Коли непрекъснато си повтаряше, че действа правилно, че върши единственото логично нещо. Дори то да означаваш да се промъкне в къщата на родителите си, докато те отсъстват. Дори да трябваше да прерови папките и файловете им, както и всички възможни документи, за да открие някакво доказателство за нещо, което знаеше с абсолютна сигурност. Че е Коли Ан Дънбрук.

Елегантното предградие беше тихо като църква. Макар че затвори внимателно вратата на колата, звукът отекна като изстрел и накара кучето на съседите да се разлае.

Къщата беше тъмна, с изключение на слабата светлинка, която идваше от прозореца на втория етаж, където беше стаята на майка й. Родителите й бяха сложили охранителна система, която трябваше да включва осветлението на различни места по различно време, докато бяха в Мейн.

Бяха спрели абонамента на вестниците си, бяха помолили да събират пощата им и бяха информирали съседите, че ще отсъстват.

Родителите й бяха отговорни и разумни хора, помисли си Коли, докато вървеше безшумно по плочите, с които бе облицован предния двор, който водеше до голямата външна врата.

Те обичаха да играят голф и да дават елегантни вечерни приеми. Наслаждаваха се на взаимната си компания и се смееха на едни и същи шеги.

Баща й с удоволствие се занимаваше с градината и се грижеше за розите и доматите си. Майка й свиреше на цигулка и колекционираше старинни часовници. Баща й работеше четири дни в месеца доброволно и безплатно в клиниката. Майка й даваше уроци по музика на бедни деца в неравноправно положение.

Двамата бяха женени от тридесет и осем години и въпреки че спореха и понякога се караха, все още вървяха заедно, ръка за ръка.

Коли знаеше, че майка й отстъпва на баща й както за важните, така и за повече от не толкова важните решения. Това беше черта, която не одобряваше и не приемаше. Тя се вбесяваше, защото смяташе подобно поведение за раболепно и според нея то поощряваше слабостта и зависимостта й от него.

Баща й всъщност през целия си живот бе издържал майка й. Те, разбира се, не го наричаха така. Наричаха го с благозвучното наименование „разходи за домакинството“. Но за Коли то бе едно и също.

Но ако това бяха най-големите недостатъци, които можеше да открие у родителите си, те едва ли ги превръщаха в чудовища и крадци на деца.

Чувствайки се изключително глупаво, виновно и смешно, обзета от нерви и необясним страх, Коли влезе в къщата, запали лампата в коридора и набра кода за изключване на алармата.

За момент остана на място, поддавайки се на чувството, което я обзе. Не можеше да си спомни кога за последен път бе оставала сама вкъщи. Сигурно преди да се пренесе в първия си апартамент.

Можеше да долови аромата на сапун „Мърфи Ойл“, което й подсказа, че Сара, тяхната дългогодишна домашна помощница, е била тук през последните няколко дни. Имаше също така и аромат на рози, по-силен и по-сладък, който се излъчваше от любимите на майка й изсушени розови листа за ароматизиране на въздуха.

Имаше дори и свежи цветя. На масата за хранене бе поставен красив летен букет. Сигурно майка й бе помолила Сара да се грижи за него, реши Коли. Тя казваше, че къщата обича свежи цветя, независимо дали има хора или не.

Прекоси неглазираните керамични плочки на пода, подредени шахматно и се качи по стълбата.

Първо спря пред вратата на собствената си стая. Стаята на нейното детство. Малкото помещение бе преживяло доста промени и превъплъщения — от кукленската стая на момиченце, което бе първият й спомен и представата на майка й за детска стая, през ослепителните за очите цветове, в които бе настояла да боядисат стените, когато бе започнала да има собствени идеи, до неразтребената пещера, в която се бе превърнала, където държеше колекциите си от вкаменелости и стари бутилки, животински кости и всичко, което можеш да изкопае от земята.

Сега стаята беше елегантно място, готово да посрещне нея или други гости. Светлозелени стени и ефирни бели завеси, старинен юрган върху широкото легло с табли. И всички прекрасни малки дреболии, които бяха стара страст на майка й. Тя ги колекционираше, като предприемаше истински пазарни експедиции с приятелките си.

С изключение на ваканциите, нощувките при приятелки, летните лагери и горещите нощи, когато разпъваше палатка в задния двор, Коли винаги бе спала в тази стая, до деня, в който напусна дома си и отиде в колежа.

Затова я чувстваше като част от себе си.

Тя премина през широкия коридор към кабинета на баща си. Поколеба се малко пред вратата и трепна при вида на прекрасното старинно писалище от махагон с блестяща повърхност, кожената попивателна с цвят на бургундско червено, сребърните писалищни пособия за писане, прекрасната старинна мастилница с паче перо.

Столът пред бюрото бе тапициран със същата кожа. Коли сякаш видя баща си как седи на него и съсредоточено проучва градински каталог или медицинско списание. Очилата му бяха леко паднали на носа и се плъзгаха надолу, а косата му с цвят на избеляло злато, бе прошарена със сребро и падаше на високо му чело.

По това време на годината той обикновено носеше ризи за голф върху здравото си тяло. Сигурно слушаше музика — най-вероятно класика. В действителност първата му среща с момичето, което впоследствие щеше да му стане жена, е била на концерт.

Коли често бе влизала в тази стая. Тръшваше се в едно от двете кожени кресла и прекъсваше работата на баща си с новини, оплаквания или въпроси. Ако беше зает, той я поглеждаше сериозно над очилата си, което я караше да се измъкне тихомълком обратно.

Но през повечето време беше добре дошла.

Сега се чувстваше като престъпник, като неканен гост, нахлул с взлом.

Заповяда си да не мисли за тези неща. Трябваше просто да свърши онова, за което бе дошла. В края на краищата това бяха нейните документи.

Първо отиде до дървения скрин, в който стояха документите. Онова, което търсеше, би трябвало да е в него. Баща й се грижеше за финансите, пазеше всички разписки, документи и бележки.

Коли отвори най-горното чекмедже и започна да рови.

 

 

Един час по-късно тя слезе долу, за да си направи чаша кафе. След като така или иначе беше тук, прерови и килера и намери пакет нискокалоричен картофен чипс. Каква ирония, мислеше си тя, докато носеше пакета на горния етаж. Какъв е смисълът да живееш дълго, ако ще трябва да ядеш безвкусна мукава?

Направи си десетминутна почивка, като седна на писалището. Ако се движеше с тази скорост, нямаше да й бъде необходимо много време. Дори значително по-малко, отколкото бе предвидила. Папките на баща й бяха методично систематизирани. Почти беше приключила с първото чекмедже, когато попадна на една папка, посветена на нейните награди и дипломи от ученическите години. Не можа да устои на желанието да се върне в миналото си. Докато разглеждаше материалите, мислите й наистина се пренесоха назад във времето и това я накара да си спомни за приятелите, които имаше, за разкопките, които бе организирала в задния двор на основното училище. Приятелчето й Дони Ригс бе изкарал акъла на майка си с дупките, които бяха изкопали в градината й.

Спомни си за първата целувка. Не беше с Дони, а с Джо Торенто — сърдечната й тръпка на тринадесет. Той носеше черно кожено сако и ботуши „Рединг“. Изглеждаше страхотно секси и много опасен в тринадесетгодишните й очи. Последното, което бе чула за него, бе, че преподава биология в гимназията „Сейт Бернадет“ в Чери Хил, има две деца и е председател на местния „Ротари клуб“.

Най-близката й приятелка от онова време — Натали Кармайкъл живееше в съседната къща. Бяха по-близки и от сестри, споделяха си всичко, дори и най-големите тайни. После двете отидоха в различни колежи и след около година опити да поддържат връзка, се отчуждиха една от друга.

Тъй като споменът за онези години я натъжи, тя отново се захвана с преглеждането на второто чекмедже с папки.

Както документите, посветени на ученическите години, така и медицинските картони и изследвания бяха прецизно подредени. Коли прехвърли набързо папката на майка си, сетне на баща си и се захвана със своята собствена.

Трябваше от самото начало да започне оттук, осъзна тя, защото най-обикновеното и просто доказателство най-вероятно щеше да бъде в тази папка. Тя седна и я отвори.

В нея бяха събрани детските ваксинации, рентгеновите снимки и изследванията на счупената й ръка, когато на десет години бе паднала от едно дърво. Там бе талонът за операцията й на сливици през юни 1983, този за навехнатия й пръст по време на един баскетболен мач, когато бе на шестнадесет и се бе опитала да отнеме топката от противника.

Коли потършува още малко. Баща й бе запазил всичко, дори ежегодните й профилактични прегледи и след като напусна дома. Господи, имаше и гинекологични!

— Татко, татко — прошепна с умиление тя. — Това се казват анали.

Прегледа всеки лист хартия и най-сетне затвори папката.

Така и не намери обаче никакви записки от болницата, свързани с нейното раждане. Никакви документи, нито един ред за педиатричните прегледи през първите три месеца от живота й.

Това все още не означаваше нищо. Тя потърка с юмрук долчинката между гърдите си, когато пулсът й леко се ускори. Баща й сигурно беше събрал тези неща някъде другаде. В „бебешка“ папка, например. Или пък ги бе прибрал при медицинските документи на майка й.

Да, сигурно беше така. Той трябва да е запазил документите за нейната бременност и най-ранните изследвания на дъщеря си на едно място. Беше логично.

За да докаже предположението си и да престане да се тревожи, Коли първо си наля още кафе, отпи от него и стана, за да върне своята папка и да вземе тази на майка си.

Не биваше да се чувства виновна заради това, че се рови в чужди документи. Налагаше се, трябваше да го направи, за да приключи със съмненията. Въпреки това преглеждаше документите бегло, като търсеше само някаква ключова дата, без да се задълбочава и да ги чете, защото смяташе, че не е етично. Това беше личният живот на майка й. Тя нямаше право да се бърка в него.

Намери изследванията за първото помятане на Вивиан през август 1969. Знаеше за него, както и за последвалото го през есента на седемдесет и първа.

Майка й й бе разказала колко силно е била депресирана и отчаяна, дори постъпила в психиатрична клиника. И колко безумно щастлива била, когато най-сетне родила здраво момиченце. Това било всичко за нея.

А, ето ги. Ето и документите за третата бременност, въздъхна с облекчение Коли. Те естествено включваха диагнозата за недоразвит отвор на шийката на матката, което бе причинило предишните помятания. Затова й бяха предписани лекарства и лежане в кревата през първите три месеца.

Бременността бе внимателно следена от доктор Хенри Симпсън. Майка й дори бе приета в болницата за два дни през седмия месец, поради високо кръвно и обезводняване, причинено от сутрешното повръщане.

Но, слава богу, била излекувана и изписана.

И след това, за пълно объркване на Коли, документацията за тази бременност свършваше. Край, нищо. Следващият документ се отнасяше за навехнатия глезен на Вивиан след една година.

Тя започна да прехвърля документите отново, убедена, че ще открие още нещо, че са разбъркани и неправилно подредени.

Нищо подобно. Просто нямаше нищо повече. Абсолютно нищо. Все едно бременността на майка й бе приключила в седмия месец.

Коли стана и се върна при папките, а в стомаха й отново се образува болезнена топка. Отвори следващото чекмедже и потърси още медицински документи. И понеже не намери нищо, приклекна и се опита да отвори най-долното. То обаче беше заключено.

За миг остана неподвижна, загледана в полираната дървена повърхност на писалището, с ръка върху блестящата бронзова дръжка. Нищо не разбираше. Сетне се изправи, напъвайки се да не мисли и започна да търси ключ по писалището на баща си.

Когато не намери такъв, взе ножа за отваряне на писма, коленичи пред чекмеджето и счупи ключалката.

Вътре имаше дълга, метална огнеупорна кутия, която също бе заключена. Взе я със себе си и като я постави на бюрото, седна. Дълго време стоя, загледана в нея. Искаше й се да не беше я намирала.

Можеше да я върне обратно, да затвори чекмеджето и да се преструва до края на живота си, че тази кутия не съществува. Каквото и да имаше вътре, беше нещо, което баща й бе скрил заради бедите, които щеше да причини. Това бе кутията на Пандора. Какво право имаше тя да я отваря? Да наруши неприкосновеността на чужда тайна?

Но всъщност не правеше ли това всеки ден? Непрекъснато нарушаваше неприкосновеността на мъртвите, на отдавна живелите непознати хора, защото знанието и откритията бяха по-свещени от техните тайни.

Как можеше да копае, да разравя, да изважда от земята и да изследва костите на непознатите мъртъвци, а да не отвори тази кутия, която може би съдържаше тайни, които засягаха лично нея и нейния живот?

— Съжалявам — прошепна Коли и атакува ключалката с ножа за писма.

Вдигна капака и започна да чете.

Нямаше трето помятане. Но нямаше и живородено дете. Тя се напъна да прочете документите, сякаш бяха доклад или анализ от разкопките. През първата седмица на осмия месец от бременността плодът на Вивиан Дънбрук бе умрял в утробата й. На 29 юни 1974 година е било предизвикано раждане на мъртвородения плод — момиченце.

Диагноза: хипертония, причинена от бременността, предизвикала загуба на плода.

Дефектът в шийката на матката, който бе предизвиквал предходните помятания и високото кръвно налягане, довело до преждевременното раждане, правеше всяка следваща бременност опасна за майката.

Извършената две седмици по-късно хистеректомия, препоръчана поради увреждане на шийката на матката, беше направила това невъзможно.

Пациентката бе приета в психиатрия за лекуване от депресия.

На 16 декември 1974 г. семейство Дънбрук бе осиновило бебе — момиченце, което бе кръстено Коли Ан. Частно осиновяване, отбеляза мрачно Коли, уредено и осъществено чрез адвокат. Цената на услугата бе десет хиляди долара. В допълнение още една сума от двеста и петдесет хиляди долара бе изплатена на неизвестната биологична майка чрез същия адвокат.

Бебето, беше й по-лесно да мисли за него като за „бебето“ — бе прегледано обстойно от доктор Питър О’Мейли в педиатрията в Бостън, който бе установил, че е напълно здраво.

Следващите изследвания бяха стандартните прегледи на всеки шест месеца, правени от доктор Мерилин Вермер във Филаделфия, която бе останала педиатър на детето, докато малката пациентка бе навършила дванадесет години.

— Когато отказах да ходя повече на доктор — прошепна Коли и с голяма доза изненада видя как една сълза капна върху листа, който държеше. — Господи! О, господи…

Стомахът я заболя, тя се сви на две и задиша дълбоко, докато болката отмине.

Това не можеше да бъде истина! Не можеше да е вярно! Как бе възможно двама човека, които никога не бяха лъгали! Дори и за най-незначителните неща в живота, да са живели в лъжа толкова години!

Това просто не бе възможно.

Но когато се насили да продължи и да прочете всичко още веднъж, Коли установи не само че е възможно, а че е и вярно.

 

 

— Защо според теб си е взела един ден отпуск? — Джейк бутна шапката си назад и изпепели Лео с поглед. — Намираме се в критичната точка на разкопките, а тя си излиза във ваканция?

— Каза, че възникнало нещо важно.

— Какво може да е по-важно от работата й? Това не е в нейния стил!

— Не ми каза. И аз се чудя. Може да се горещиш колкото си искаш. На мен, на Коли. И двамата знаем, че това поведение не й е присъщо. Дори когато е болна, изтощена или ранена, тя пак работи до пълно изтощение.

— Да. Но също така знаем, че е в състояние да зареже проекта само защото аз участвам в него.

— Не се безпокой, това няма да стане — силно ядосан, Лео се изправи и тръгна към Джейк. Разликата във височините му попречи да бъде на едно ниво с лицето му, но успя да забие пръст в гърдите му. — Знаеш много добре, че тя не си пада по подобен род игрички. Каквито и проблеми да има с теб, или с мен, защото те доведох тук, ще успее да ги преодолее. Коли е прекалено голяма професионалистка и освен това упорита и твърдоглава като магаре, за да позволи подобно нещо да попречи на работата й. Проблемът не е свързан с проекта, нито с теб.

— Добре, убеди ме — Джейк пъхна ръце в джобовете си и загледа терена, който вече бе разделен на участъци. Всъщност той се притесняваше за Коли, затова беше ядосан. — Миналата нощ се бе случило нещо, но не знам какво. Нещо я бе разстроило и разтревожило.

Знаеше го, защото го бе видял с очите си. Но той сбърка. Вместо да я убеди да му разкаже какво не е наред, я остави да го прогони, поддавайки се на собствената си гордост и темперамент.

Старите навици умират трудно.

— За какво говориш, по дяволите?

— Наминах покрай нейната стая. Беше разстроена. Трябваха ми няколко минути, за да проумея, че това няма нищо общо с мен. Приятно ми е да се самозаблуждавам, че всичко, което влиза под кожата на Коли, е свързано с мен, но наистина не беше така. Тя не пожела да сподели с мен. Бях изненадан. На леглото й имаше някакви снимки. Приличаха ми на семейни.

Той не знаеше почти нищо за семейството й.

— Тя би ли ти казала, ако се е случило нещо лошо със семейството й?

Лео потърка врата си.

— Мисля, че да. Съобщи ми само, че има лична работа, която не можело да чака. Ако успеела да я свърши, щяла да се върне до края на деня. Ако ли не, да я чакаме утре.

— Има ли си гадже?

— Слушай какво, Грейстоун…

Джейк обаче го прекъсна, като снижи глас. Разкопките винаги предлагаха благодатна почва за разпространение на клюки.

— Моля те, Лео. Кажи ми истината! Коли има ли си приятел?

— Откъде мога да знам това, по дяволите! Тя не ми разказва любовния си живот.

— Клара сигурно би измъкнала всичко от нея — Джейк се обърна с гръб. — Никой не може да скрие нищо от Клара, когато го захапе. Хватката й е желязна. А тя няма начин да не ти каже.

— Ако зависеше от Клара, Коли все още щеше да е омъжена за теб.

— Така ли? Жена ти е много умна, приятел. Казвала ли ти нещо за мен?

Лео се направи, че не разбира въпроса.

— Двамата говорим за теб всеки божи ден — на обяд и на вечеря.

— Не Клара, а Коли. Господи, Лео, престани да си играеш с мен!

— Не мога да повторя онова, което Коли ми е казвала за теб. Просто нямам подобни думи в речника си.

— Много мило — Джейк се загледа към езерото. Очите му бяха скрити зад слънчевите очила. — Каквото и да казва, каквото и да мисли, ще трябва да започне да се приспособява. Ако е попаднала в беда, аз ще я измъкна оттам.

— Щом си толкова загрижен и заинтересован за нея, защо се разведе?

Джейк вдигна неопределено рамене.

— Добър въпрос. Даже страхотен. Когато намеря отговора, ти ще бъдеш вторият или третият човек, на когото ще го кажа. Между впрочем, макар главният археолог да отсъства, най-добре да се залавяме за работа.

Беше се влюбил в нея, и то безпаметно, още в първия миг, в който я бе видял, призна на себе си Джейк. Като кратко щракане с пръсти. Животът му бе датиран на преди и след срещата с Коли Дънбрук.

Това беше ужасяващо и изумително. Тя самата беше такава — ужасяваща и изумителна.

Той бе на тридесет години, необременен с жена и семейство, ако не се броеше Дигър, и смяташе да си остане така. Обичаше работата си. Обичаше жените. А когато човек успее да съчетае и двете, животът е почти перфектен. Дотолкова, доколкото може да бъде.

Не цепеше басма никому и със сигурност нямаше намерение да се оправдава и да отговоря на въпросите на една малка археоложка с остър ум и език и привлекателни извивки на тялото.

О, господи! Колко само обичаше точно тези нейни извивки!

Сексът, който правеха, бе толкова бурен и фантастичен, колкото и кавгите им. Но това не разреши проблема му. Колкото повече пъти я имаше, толкова повече я искаше. Тя му даваше тялото си, приятелството си, компанията и присъствието, както и предизвикателството на опакия си нрав. Но така и не му даде единственото нещо, което може би щеше да го успокои.

Доверието си. Коли не му вярваше. Не споделяше с него трудностите си и не му позволяваше да поема част от тях. И най-важното, не вярваше, че й е верен.

Месеци след като го изрита, Джейк се бе утешавал, че нейната досадна липса на доверие бе разбила всичко. Така, както месеци се бе заблуждавал, че тя ще дотърчи и ще го моли коленопреклонно отново да се съберат.

Беше глупаво, сега трябваше да го приеме и признае. Коли никога не молеше. Това беше обща черта, която и двамата притежаваха.

Времето минаваше и Джейк бе започнал да проумява, че може би, вероятно, дори сигурно той беше виновният. Той не бе действал опитно и вещо, както би трябвало. Сигурен беше.

Това, разбира се, не омаловажаваше нейната вина, но отвори друга врата, и му позволи да потърси друг подход.

Помежду им все още протичаха токове, в това нямаше никакво съмнение. И ако проектът „Антиетам Крийк“ му предлагаше отвор, тунел или канал за тях, той трябваше да го използва.

Всъщност, готов беше да използва всичко, за да си я върне.

Щеше да й се наложи да му каже онова, което я тревожеше в момента, каквото и да бе то.

Щеше да й се наложи и да му позволи да й помогне. Дори ако трябваше да я завърже и да извади истината от нея с форцепс.

 

 

Коли не вярваше, че ще заспи, но малко след зазоряване се сви на леглото в старата си стая, като придърпа една възглавница под ръката си, така, както правеше като дете, когато беше болна или нещастна.

Физическата и емоционална умора си казаха думата и я повалиха, въпреки главоболието и гаденето. Събуди се след четири часа от звука на захлопната врата и собственото си име, извикано на висок глас.

За момент й се стори, че отново е дете и се гуши в леглото си в събота сутрин, докато викът на майка й не я накара да се размърда. За закуска щеше да има овесени ядки с току-що набрани свежи ягоди и допълнително захар, която щеше да открадне и да сложи в купата си, докато майка й не гледа.

Тя се завъртя. Цялото тяло я болеше, главоболието й не бе преминало и цепеше главата й като с брадва, а в гърдите й бе заседнала някаква тежест, която й напомни, че вече не е малко момиченце, чийто най-голям проблем е как да подслади овесените си ядки.

Вече беше зряла жена, а не знаеше чие дете е.

Коли бавно свали крака от леглото, седна на единия му край и обхвана главата си с ръце.

— Коли! — гласът на Вивиан преливаше от радост, когато влезе в стаята. — Миличка, нямахме представа, че си се върнала у дома. Бях толкова изненадана, когато видях колата ти на алеята — тя прегърна силно дъщеря си и погали косата й. — Кога пристигна?

— Снощи — Коли не вдигна главата си. Все още не бе готова да погледне майка си в очите. — Мислех, че с татко сте в Мейн.

— Бяхме. Но решихме да се приберем днес вместо в неделя. Баща ти непрекъснато мисли за градината, а в понеделник е на работа в болницата целия ден — Вивиан вдигна брадичката на дъщеря си с пръсти и я погледна в очите. — Нещо не е наред ли? Не се чувстваш добре?

— Само малко съм изморена — майка й имаше кафяви очи, помисли си Коли, но те не бяха като нейните. Очите на Вивиан бяха по-тъмни, по наситенокафяви и чудесно се допълваха от млечната й кожа с нежен розов оттенък и къдрава коса с цвят на светлоруса норка. — Татко тук ли е?

— Да, разбира се. Отиде първо да нагледа доматите си, преди да донесе остатъка от багажа. Скъпа, много си бледа.

— Трябва да говоря с вас. И с двамата.

„Не съм готова. Все още не съм готова! Не съм!“, крещеше някакъв глас вътре в нея, но тя се насили и се изправи на крака.

— Ще помолиш ли татко да влезе? Искам да се измия.

— Коли, ти ме плашиш.

— Моля те. Трябва ми само една минута, за да наплискам лицето си с вода. Веднага след това ще сляза долу.

Без да даде възможност на Вивиан да спори, Коли бързо се скри в банята от другата страна на коридора.

Наведе се над мивката и си пое дълбоко въздух, защото стомахът й се бунтуваше. Пусна студената вода и се наплиска с пълни шепи, колкото можеше да издържи.

Не се погледна в огледалото. И за това не бе готова.

Когато слезе долу, Вивиан стоеше права във фоайето и държеше съпруга си за ръка.

„Виж ти колко е висок той — помисли си Коли. — Висок, добре сложен и красив.“ Каква идеална двойка бяха двамата заедно. Доктор Елиът Дънбрук и неговата хубава съпруга Вивиан. Хората, които я бяха лъгали всеки ден от живота й.

— Коли? Какво става? Изплашила си до смърт майка си — Елиът прекоси коридора и прегърна дъщеря си, като я притисна към себе си. — Какво се е случило с моето момиче? — попита той и при този въпрос очите й се напълниха с горещи, изгарящи сълзи.

— Не ви очаквах днес — тя се измъкна от прегръдката му. — Мислех, че ще имам повече време, за да намисля и подредя онова, което искам да ви кажа. Сега нямам такова. Трябва да влезем и да седнем.

— Но какво става? В беда ли си?

Тя погледна лицето на баща си, сетне това на майка си, и не видя нищо друго, освен любов и загриженост.

— Не знам коя съм — изрече просто и прекоси коридора, за да влезе във всекидневната.

Съвършената стая, помисли си тя, обзаведена от и за хора с вкус и възможности. Внимателно подбрани и грижливо поддържани красиви вещи. Удобни кресла в топли тонове, които и двамата й родители предпочитаха. Очарованието на картините в примитивен народен стил по стените, елегантността на старинния кристал.

Семейните снимки на полицата над камината накараха сърцето й да се свие от болка и страх.

— Трябва да ви попитам…

Не! Не можеше да говори с гръб към тях. Каквото и да научеше, каквато и да беше истината, тези хора заслужаваха да говори открито и да ги гледа право в лицата. Тя се обърна, пое си дълбоко въздух и продължи:

— Трябва да ви попитам защо никога не сте ми казали, че съм осиновена.

Вивиан издаде остър звук, сякаш в гърлото й бе заседнало нещо твърдо, което не й позволяваше да диша. Устните й се разтрепериха.

— Коли, откъде си…

— Моля ви, само не отричайте. Не правете това, моля ви — трудно намираше думите си. — Съжалявам и се извинявам, но трябваше да преровя документацията — тя погледна баща си. — Наложи се да счупя заключеното чекмедже, както и ключалката на онази кутия. Видях медицинските доклади и документите за осиновяване.

— Елиът!

— Седни, Вивиан. Седни, моля те — той заведе жена си до един стол и внимателно я настани. — Не можах да ги унищожа — Елиът погали жена си по бузата, както би направил с уплашено дете. — Не беше правилно.

— А беше ли правилно да криете фактите около моето раждане от мен? — попита безмилостно Коли.

Раменете на баща й сякаш се свлякоха, а лицето му посърна и остаря за секунди.

— Те не бяха важни за нас.

— За вас не, но за мен…

— Не обвинявай баща си! — Вивиан хвана ръката на Елиът. — Той го направи заради мен. Аз го помолих да ми обещае. Накарах го да се закълне. Аз трябваше… Нуждаех се…

Тя започна да хлипа, а по лицето й се затъркаляха сълзи.

— Не ме мрази, Коли, моля те! О, господи, не ме мрази за това! Ти беше моето бебе в мига, в който те взех на ръце. Нищо друго нямаше значение.

— Кое по-точно нямаше значение? Замяната на бебето, което си загубила, с мен ли?

— Коли! — Елиът пристъпи напред, сякаш да защити жена си. — Не бъди жестока.

— Жестока ли? — кой беше този мъж, който я гледаше тъжните си и гневни очи? Кой беше всъщност баща й? — Как можеш да ми говориш за жестокост след всичко, което си направил?

— Какво сме направили? — отвърна й също толкова остро той. — Че не ти казахме? Защо това има толкова голямо значение? Майка ти — твоята майка, първоначално се нуждаеше от илюзията. Тя беше отчаяна, нестабилна, в дълбока депресия. Никога нямаше да роди свое дете. Когато се появи шанса да те осиновим, да имаме дъщеря, ние те взехме. Обичахме те и те обичаме, не защото си като наше собствено дете, а защото ти си нашето собствено дете.

— Не можах да преживея загубата на онова бебе — додаде тъжно Вивиан. — Не и след двете помятания, не и след като направих всичко необходимо, за да съм сигурна, че ще го родя здраво. Не можех да понеса мисълта, че хората ще те гледат и ще виждат в теб заместителя. Затова се преместихме тук, за да започнем на чисто. Никой не ни познаваше. Бяхме само ние тримата. Забравих всичко, оставих го зад гърба си. То нямаше никакво значение за мен. То нямаше да промени факта кои сме ние или колко ще те обичаме.

— Платили сте за бебе от черния пазар. Взели сте дете, откраднато от друго семейство, от друга майка. И това е нямало значение за вас?

— За какво говориш? — лицето на Елиът стана тъмночервено от обзелия го гняв. — Какви са тези глупости? Това е най-злобното и отвратително нещо, което може да измислиш. Това не е истина! Каквото и да сме сторили, не заслужаваме подобни приказки.

— Платили сте четвърт милион долара.

— Така е. Искахме частно осиновяване и парите го ускориха, като задействаха колелото и събитието се състоя. Може да не е много почтено спрямо двойките, които нямат толкова пари, за да си платят, но не е престъпление. Казаха ни цената, ние се съгласихме, защото биологичната майка щеше да бъде компенсирана. Но да стоиш тук и да ни обвиняваш, че сме те купили, че сме те откраднали, унищожава всичко, което сме постигнали като семейство.

— Ти не ме попита защо съм дошла тук, защо съм преровила папките, защо съм счупила ключалките и съм прочела секретните ти документи.

Елиът объркано прокара ръка през косата си, сетне седна.

— Не се сетих. За бога, Коли! Нима очакваш да бъда логичен и разумен, когато хвърляш такива обвинения срещу нас?

— Миналата нощ при мен дойде една жена. Гледала новините по местната телевизия и попаднала на онази част, в която аз говорех за проекта, по който работя в момента. Каза ми, че аз съм нейната дъщеря.

— Ти си моя дъщеря! — рече с нисък и свиреп глас Вивиан. — Ти си моето дете!

— Тя ми разказа — продължи Коли, — че на 12 декември 1974 година нейното бебе — момиченце е било откраднато. От базара в Хагерстаун, Мериланд. Показа ми своя снимка на моите години, снимка на майка си на същата възраст. Съществува много силна, мога да кажа поразителна прилика. Цветът на косата, на очите, овалът на лицето. Проклетите три трапчинки. Казах й, че това не може да бъде. Казах й, че не съм била осиновена, но ето, че съм.

— Това не може да има нищо общо с нас — Елиът търкаше с ръка областта на сърцето си. — Това е лудост! Не е възможно.

— Тя сигурно бърка — рече Вивиан, докато клатеше глава. Напред, назад, напред, назад. — Ужасно греши.

— Разбира се, че греши — Елиът протегна ръка, за да хване ръката на жена си. — Няма начин. Ние оформихме всичко чрез адвокат — обърна се той към Коли. — Много уважаван адвокат специализиран в частни осиновявания. Беше ни препоръчан от клиниката, в която лежеше майка ти. Наистина ускорихме процеса, но това беше всичко. Никога нямаше да се съгласим да станем част от отвличането на дете. Нима вярваш в подобно нещо?

Тя погледна баща си, сетне майка си, която не откъсваше от нея очите си, плувнали в сълзи.

— Не, не — отвърна Коли и почувства как част от тежестта, която я потискаше, се повдигна. — Не вярвам. Така че, хайде да говорим за онова, което сте направили.

Първо обаче пристъпи към стола на майка си и клекна в краката й.

— Мамо — прошепна, като докосна ръката на Вивиан и повтори по-високо: — Мамо…

Като изплака горчиво, Вивиан се наведе напред и я сграбчи в прегръдките си.