Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (3)

2.

На път за Удсбъроу тя се изгуби. Лео й даде инструкции, но когато разучи картата, Коли реши, че има и по-пряк път и тръгна по него. Би трябвало да е по-пряк. Всеки разумен и логичен човек би видял, че е такъв — което, по нейното скромно мнение, би трябвало да е целта на картографа.

Между нея и картографите съществуваше дългогодишна кръвна вражда.

Коли не се ядоса за това, че се загуби. Все щеше да намери пътя, в края на краищата. А и отклонението й даде възможност да се запознае с областта и терена.

Неравни насечени хълмове, покрити с избуяла сочна зеленина, се преливаха плавно в обширни ливади и ниви, по които насажденията бяха подредени като строена армия войници. Светлосиви скали и камънаци стърчаха сред зеленината като старчески ръце с оголени кости.

Това сравнение я накара да се замисли за някогашните земеделци, които са разравяли пръстта с примитивните си оръдия на труда, сечейки, дълбаейки и разбивайки тази камениста земя, за да отгледат хляба си. И да направят място за себе си.

Човекът, който днес караше своя трактор по тези нивя, им дължеше много. Той сигурно не се сещаше за това, докато ореше, садеше и жънеше. Така че тя и колегите й трябваше да мислят и заради него.

Земята беше хубава, благодатна за работа, реши Коли, докато се оглеждаше.

По-високите хълмове бяха залесени с гори, които се изкачваха по стръмното и се опитваха да стигнат небето с върховете си, направено сякаш от синьо стъкло. Планинските върхове неочаквано се снижаваха в долина, а тя се извисяваше в хребет и това придаваше на земята плът и живот.

Слънцето блестеше над високите до средата на бедрото й посеви и полагаше върху зеленото тънък пласт златно, а по поляните безгрижно играеха млади дорести кончета. Старите къщи бяха иззидани от тукашен камък, а по-новите — от техните съвременни заместители от железобетон и тухли. Издигаха се на възвишения или на равни места, разделени от обширни празни пространства.

Зад телените или оградени с парапет огради лениво пристъпяха или се излежаваха крави.

Нивите отстъпваха място на гори, чиято плътна сянка от стари дървета бе изплетена от храсти и дива мимоза. Зад тях се надигаха урвести хълмове, осеяни с камъни и скали. Пътят следваше змиевидната снага на реката, а над него дърветата се опитваха да го превърнат в сенчест тунел, който от едната страна граничеше с каньона на водата, а от другата се опираше в стена от варовик и гранит.

Коли кара десет минути, без да срещне нито една кола.

Забеляза повече къщи сред дърветата, и други, които бяха толкова близо до пътя, че си представи как ако някой излезеше на прага, би могла да протегне ръката си и да стисне неговата.

Имаше много градини, целите преливащи от ярки летни цветя. Истинска вакханалия от цветове — тежки чернооки невени и тигрови лилии.

Видя една змия, дебела колкото китката й, да се плъзга по черната повърхност на асфалта. След това зърна котка с цвят на оранжева тиква, да се промъква сред храстите по ръба на пътя.

Като си тропаше по волана в такт с ритъма на групата на Дейв Матю, тя се замисли за изхода от евентуалната среща между котката и влечугото. И заложи на котката.

Направи завой и видя една жена, която стоеше встрани от пътя, да изважда пощата си от потъмняла, сива пощенска кутия. Макар че почти не погледна към колата, жената вдигна ръка, което Коли прие като разсеян привичен поздрав.

Тя отговори на този приятелски жест на внимание и продължи да си пее заедно с Дейв, следвайки пътя, нашарен със слънчеви петна и сенки. Когато отново излезе на открито, видя пред себе си ниви, крайпътен мотел, безразборно пръснати къщи и планини, издигащи се на хоризонта.

Къщите ставаха все повече, като за сметка на броя намаляваха по размер, докато се приближаваше към градчето Удсбъроу.

Коли намали скоростта, спря на първия от двата светофара и със задоволство отбеляза, че едно от заведенията на главната улица и „Маунтин Лаурел“ е пицария. На отсрещния ъгъл имаше магазин за спиртни напитки.

Не е зле да го запомня, помисли си тя и потегли, когато светна зелено.

Следвайки указанията на Лео, направи завой по главната и се отправи на запад.

Постройките покрай пътя, макар и стари, бяха спретнати. Тухлени, дървени или каменни, те се гушеха една в друга, като предните им фасади бяха украсени или със сенчести веранди, или със слънчеви стълбища. Уличните лампи бяха в старовремски стил, а тротоарите тухлени. Саксии с цветя висяха от стрехите, по стълбове и огради.

На много места се развяваха знамена. Американското знаме, както и други ярки декоративни флагове, които хората обичат да окачват, за да ознаменуват разни събития или празници.

Пешеходците по улиците бяха също толкова редки и случайни, колкото и превозните средства. Но това си бе съвсем в реда на нещата — главната улица на един малък град в Америка.

Коли зърна кафене, железарски магазин, малка библиотека и още по-малка книжарница, няколко църкви, няколко банки, както и доста занаятчийски работилнички, които рекламираха услугите си с дискретни табели.

Когато спря на втория светофар, осъзна, че е стигнала до западния край на града.

Направи десен завой и продължи по пътя, следвайки извивките му. Дърветата отново се заредиха покрай пътя и сплетоха клони над главата й. Бяха дебели, сенчести и някак тайнствени.

Пътят започна да се изкачва и планината зае цялото й полезрение. Накрая стигна там, закъдето се бе запътила.

Спря колата до табела с надпис:

„Къщи в Антиетам Крийк

Строител: Долан и синове“

Взе камерата и преметна през рамо малка раница. Слезе от колата и първо се огледа, обхващайки терена с поглед.

Беше обширно ниско място, а от вида на пръстта, останала след изкопните работи, личеше, че е доста блатисто. Дървета — стари дъбове, извисяващи се като кули тополи и развяващи клоните си акации, се виждаха и на запад, и на юг и следваха течението на потока, сякаш го пазеха от нежелани пришълци.

Част от мястото бе оградено с въже и там потокът се разширяваше като малко езерце.

На схемата, която Лео й бе начертал, това езерце бе означено с наименованието „Дупката на Саймън“.

Коли се зачуди кой ли е този Саймън и защо езерото е било наречено на негово име.

От другата страна на пътя се простираха земеделски земи, ниви, няколко занемарени селскостопански сгради, стара каменна къща и грозни машини.

Видя голямо кафяво куче, излегнало се на сянка. Когато забеляза, че го гледа, то се размърда и заудря с опашката си в прахта.

— Не, не ставай — подвикна му приятелски тя. — Прекалено горещо е за добри обноски.

Въздухът трептеше в лятната тишина, в маранята жужаха насекоми. Наоколо не се виждаше жива душа.

Коли вдигна камерата си и снима. Тъкмо щеше да прескочи оградата, когато дочу звука от приближаваща се кола в безлюдното мъртвило.

Беше джип с четири предавки. Една от малките, спретнати и по мнението на Коли, доста женски коли, които успешно заместваха бусовете в предградията. Тази бе крещящо червена и толкова излъскана все едно току-що излизаше от автомобилен салон.

Жената, която грациозно слезе от него, изглеждаше по същия начин. Женствена, ослепителна и перфектна като манекенка.

Със своята лъскава руса коса, светли панталони и блуза в жълто, приличаше на слънчев лъч.

— Доктор Дънбрук? — попита Лана със своята изпитана професионална усмивка.

— Точно така. А вие сте Кемпбъл?

— Да, Лана Кемпбъл — протегна ръка и стисна тази на Коли доста ентусиазирано. — Радвам се да се запознаем. Съжалявам, че закъснях за срещата. Малка засечка с детегледачката.

— Няма проблеми. Аз току-що пристигнах.

— Много сме развълнувани, че някой с вашата репутация и опит проявява интерес към нашето скромно градче. Никога… — млъкна тя за момент, но когато видя как веждите на Коли изненадано се вдигнаха, продължи: — … не бях чувала името ви, преди да се случи това тук. Не познавам и никой във вашата област, но никога не е късно човек да научи нещо ново, а и да се запознае с нови хора — Лана погледна към разораната площ. — Когато чухме, че намерените тук кости са толкова стари…

— Под „ние“ имате предвид защитната организация, която представлявате, нали?

— Да. В тази част на страната има много места от историческа важност. Гражданската война, Революцията, коренните жители — тя отметна кичур от челото си и Коли забеляза, че на пръста й нещо проблесна. Беше венчална халка. — Историческото дружество, както и много жители на Удсбъроу и околностите се обединиха и протестираха срещу новото строителство. Потенциалните проблеми, които ще възникнат след построяването на нови двадесет и пет — тридесет къщи, около петдесет коли в повече и петдесет деца в местното училище…

Коли вдигна ръка, за да я спре.

— Моля, спрете. Вашата градска политика не е моя работа. Аз съм тук, за да направя предварителен оглед на мястото. С разрешението на господин Долан — добави тя. — До този момент той е така любезен да ни сътрудничи.

— Няма да е задълго — Лана сви устни. — Долан иска да завърши строежа. Вече е вложил доста пари. И освен това има сключени договори за три от къщите.

— Това също не е мой проблем. Но ще стане негов, ако се опита да блокира разкопките — Коли пъргаво прескочи оградата и погледна назад. — Може би ще е по-добре да изчакате там. Доста е кално. Ще си изцапате обувките.

Лана се поколеба, сетне въздъхна и като прежали любимите си сандали, прескочи на свой ред оградата.

— Можете ли да ми разкажете повече за процеса? Какво смятате да правите?

— Ще разгледам, ще направя снимки и ще взема образци. Отново с позволението и разрешението на собственика на земята — тя хвърли един поглед към Лана. — Знае ли Долан, че сте тук?

— Не. Няма да му хареса — като си избираше път сред купчините пръст, Лана се опитваше да не изостава от енергичната крачка на Коли. — Вие сте датирали възрастта на костите, нали?

— Да. Господи, колко хора са се мотали тук? Погледнете тези боклуци! — ядосана, Коли се наведе, за да вдигне празна кутия от цигари. Смачка я и я пъхна в джоба си.

Когато стигна по-близо до езерцето, ботушът й пропадна в меката почва.

— Водите на потока — каза тя все едно на себе си — са прииждали и са наводнявали мястото хиляди години. Отмивали са пръстта, слой подир слой.

Наведе се и се загледа в калната дупка. Отпечатъците от крака, отъпкали почвата, я накараха да поклати глава.

— Сякаш е туристически обект.

Направи снимки, след което разсеяно подаде камерата на Лана.

— Ще трябва да взема проби с лопата, за да извършим стратиграфия…

— Това означава изследване на отложените слоеве седиментни скали. Така пише — добави с усмивка Лана.

— Браво на вас. Всъщност защо да не видим какво има ей там! — Коли извади малка лопатка от раницата си и се плъзна надолу в еднометровата дупка.

Започна да копае бавно и методично, докато Лана стоеше горе, пазейки се от комарите и чудейки се какво да прави.

Тя очакваше по-възрастна жена. Някоя, която е вряла и кипяла в професията и е пълна с истории. Човек, който да й предложи неограничена подкрепа. А то какво се оказа? Имаше насреща си млада, привлекателна жена, която очевидно бе незаинтересована и дори цинично настроена към проблемите на градчето и водещата се конкретна битка.

— Често ли намирате подобни находки? Искам да кажа благодарение на късмета.

— Да. Случайните открития са единият начин. Естествените природни причини — например земетресения — другият. Или пък чрез предварителни проучвания, снимки от въздуха, подземни проучвания. Има много научни подходи за откриване на подобни находки. Но късметът си остава основното.

— Значи това не е нещо необикновено.

Коли престана да копае и погледна нагоре.

— Ако се надявате да събудите голям интерес, за да преустановите изкопните работи и да спрете строителството, начинът, по който е открито мястото, няма никакво значение. Колкото повече цивилизацията разширява периметъра си със строежа на нови градове, толкова по-често намираме останки от други цивилизации под тях.

— Но ако самото находище представлява значителен научен интерес, тогава ще можем да спрем строителството.

— Най-вероятно — Коли продължи бавно и внимателно да копае.

— Имате ли намерение да доведете екип? От моя разговор с доктор Грийнбаум разбрах, че…

— За екип трябват пари, което изисква гаранции, за които пък е необходима писмена обосновка. Това е работа на Лео. В момента Долан плаща сметките за предварителните и лабораторните изследвания — тя дори не вдигна глава. — Нима смятате, че ще се бръкне за екип, оборудване, настаняване на екипа, командировъчни, дневни, заплати за лаборантите и за обикновените изкопчии?

— Не — въздъхна Лана. — Не смятам. Това не е в негов интерес. Ние имаме малко пари и се опитваме да съберем още.

— Току-що минах през градчето ви, госпожо Кемпбъл. Според мен едва ли ще успеете да съберете нещо по-съществено, освен за няколко студентчета с лопати и мотики.

Казаното накара Лана да смръщи вежди.

— Мислех си, че някой с вашата професия ще желае, дори ще гори от нетърпение да посвети времето и енергията си на нещо такова. Да работи упорито и всеотдайно и да го запази от унищожение.

— Не съм казала, че не е така. Подайте ми камерата, моля.

Неспособна да сдържи възмущението си и да остане спокойна, Лана се приближи и почувства как сандалите й потъват в пръстта.

— Всичко, за което ви моля, е… О, господи? Това друга кост ли е? Това не е ли…

— Бедрена кост на възрастен индивид — отвърна Коли и в гласа й не се промъкна ни най-слаба нотка от радостната възбуда, която кипеше в кръвта й. Тя взе камерата и направи няколко снимки под различни ъгли.

— Ще я вземете ли в лабораторията?

— Не. Ще остане тук. Извадих я от влажната почва, така че ще изсъхне. Трябва ми подходящ контейнер, преди да я изкопая и преместя. Но ще взема ето това — Коли внимателно отстрани един плосък остър камък от влажната стена. — Подайте ми ръка да изляза.

Леко намусена, Лана се наведе и сграбчи калната ръка на Коли.

— Какво е то?

— Каменен връх на копие — тя отново се наведе, извади от раницата си торбичка и запечата камъка в нея, като сложи етикет. — Допреди няколко дни не знаех много за тази област. Все още не знам нищо за геологичната история. Но ще се осведомя — тя избърса ръце в крачолите на джинсите си и се изправи. — Риолит. Среща се изключително често по тези хълмове. А това… — тя превъртя в ръката си запечатания в торбичка камък. — Това също ми прилича на риолит. Може би тук е имало селище от неолита. Може би е било повече от временен лагер. Хората в този район са започнали да се установяват на едно място, да сеят, да опитомяват животни — ако беше сама, щеше да затвори очи и да ги види. — Те не са били такива номади, за каквито винаги сме ги мислели. Онова, което мога да ви кажа, госпожо Кемпбъл, от моето бегло изследване тук е, че сте попаднали на нещо много интересно.

— Достатъчно интересно, за да се сформира екип, да се започнат разкопки и да се дадат гаранции?

— Ами да — зад стъклата на очилата си с цвят на чай Коли внимателно огледа полето. Във въображението си вече започваше да разчертава мястото: — Никой няма да копае основи за къщи, докато не му дойде времето. Имате ли местна медия?

В очите на Лана заблестяха пламъчета.

— Малък вестник, който излиза всяка седмица в Удсбъг Роу. И ежедневник в Хагерстаун. Там има и филиал на телевизионната мрежа. Те вече отразиха събитието.

— Добре. Ние ще им дадем още информация, след което ще атакуваме националните медии — Коли огледа лицето на Лана, докато прибираше торбичката с камъка в чантата си. Хубава като слънчев лъч, помисли си тя. И също толкова умна. — Обзалагам се, че ще изглеждате отлично на телевизионния екран.

— Съгласна съм — усмихна се Лана. — А вие?

— Аз съм направо убиец — Коли още веднъж огледа мястото и започна мислено да прави план на разкопките. — Долан още не го знае, но неговият строеж е започнал преди пет хиляди години.

— Той ще се бори с вас.

— И ще загуби, госпожо Кемпбъл.

Лана подаде отново ръката си и каза:

— Казвайте ми Лана. Кога искате да говорите с пресата, докторе?

— Аз съм Коли — тя присви устни и се замисли. — Хайде първо да се свържа с Лео, после да си намеря място за спане. Как е онзи мотел извън града?

— Приличен.

— Била съм в много по-лоши от прилични. За начало ще свърши работа. Добре, искам да направя някои предварителни проучвания. Има ли телефон, на който мога да те намеря?

— Мобилният ми — Лана извади визитна картичка и й я подаде. — Денем и нощем.

— Кога са вечерните новини?

— В пет и половина.

Коли погледна часовника си и пресметна.

— Ще имам достатъчно време. Ако успея да придвижа сама нещата, ще ти се обадя към три.

Тя тръгна обратно към колата си, но Лана я хвана за ръката.

— Ще се съгласиш ли да говориш на градска среща?

— Ще оставим това за Лео. Той се справя по-добре от мен с хората.

— Коли, това си е чист сексизъм.

— Сигурно — тя се подпря за миг на оградата. — Мъжете са свине и всяка тяхна мисъл и действие са продиктувани от пениса им.

— Това се подразбира и без думи, но онова, което имам предвид в този случай, е, че хората ще бъдат много повече заинтригувани и заинтересувани от млада, хубава археоложка, отколкото от учен на средна възраст, който не излиза от лабораторията.

— Точно затова ще говоря по телевизията — Коли се прехвърли през оградата. — И не бих подценявала въздействието на Лео. Когато той е правил разкопки, ние с теб все още сме ходили прави под масата. Той се отнася с неподправена страст към работата и това кара хората да се палят.

— Ще дойде ли от Балтимор?

Коли погледна назад към мястото. Хубава равна земя, живописен поток и блещукащо езерце. Зелена, тайнствена гора. Да, можеше да разбере защо хората искаха да постоят къщите си тук, заобиколени от дърветата и водата.

Тя подозираше, че го бяха правили и преди.

Преди хиляди години.

Но този път, изглежда, щеше да се наложи да се огледат за някое друго място.

— Направо няма да можеш да го удържиш. Значи до три — повтори тя и се метна на роувъра. Извади телефона си и набра номера на Лео в движение.

— Лео! — премести слушалката така, че да включи климатика. — Натъкнахме се на златна мина.

— Това ли е научната ти оценка?

— Копнах два пъти в земята и извадих бедрена кост и каменен връх на стрела или копие. Сами паднаха в ръцете ми. И това в някаква дупка, изкопана от тежки машини, докато наоколо е гъмжало от хора. Трябва ни охрана, екип, оборудване, при това възможно най-бързо.

— Вече съм дръпнал конците за средства. Ще ти изпратя студенти от университета в Мериланд.

— Бакалаври или магистри?

— Все още го обсъждаме. Университетът иска пръв да изследва някои от находките. А аз вече проведох няколко бързи разговора с природо-историческия музей. Слуховете се разпространяват бързо, русокоске, но ми трябват повече от няколко кокала и парче от каменно острие, за да поддържам огъня.

— Ще ги имаш. Това е селище, Лео! Предчувствам го. А състоянието на почвата? Господи, не може да искаме нищо по-добро. Но вероятно ще си имаме неприятности с този Долан. Адвокатката доста ясно ми го подсказа. Градчето е малко и политиката в подобни места ти е ясна. Ще ни трябват силни аргументи, за да спечелим сътрудничеството му. Кемпбъл иска да организира градска среща.

Коли погледна замислено към пицарията, докато завиваше покрай нея, и се отправи към мотела извън града.

— Ти ще говориш на нея.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Искам да дам интервю за местната телевизионна мрежа днес следобед.

— Рано е за медийни изяви, Коли. Все още сме в подготвителен период. Сигурно не искаш да разпространиш новината, преди да сме начертали стратегия.

— Лео, вече е средата на лятото. Имаме само няколко месеца, преди да замразим обекта за зимата. Медийната изява ще притисне Долан. Иначе той няма да отстъпи и няма да ни позволи да работим. Само чака удобен момент да откаже да субсидира разкопките и да възобнови строителните работи. Изобщо се държи като алчен задник, който няма отношение, нито уважение към науката и историята.

Тя зави към паркинга на мотела, спря колата, премести телефона на другото си ухо и взе багажа си.

— Но няма кой знае какво още да кажеш по телевизията.

— Мога да направя така, че малкото да изглежда много — отговори Коли, докато слизаше от роувъра. Сетне мина отзад и извади пътната си чанта. Прехвърли я през рамо и измъкна калъф на виолончелото.

— Повярвай ми и събери екип. Ще пусна студентите да копаят и ще преценя за какво стават.

Тя отвори вратата на фоайето и се насочи към рецепцията.

— Трябва ми стая. Най-голямото легло, което имате, на най-тихото място. Доведи ми Роузи — продължи да говори в телефонната слушалка. — И Ник Лонг, ако е свободен — измъкна кредитната си карта и я остави на плота. — Може да ми станат съквартиранти в мотела извън градчето. В момента се настанявам в него.

— Какъв мотел? Как се казва?

— О, по дяволите! Не знам. Как се нарича това място? — попита тя жената на рецепцията.

— Хъмингбърд^[1].

— Сериозно? Не се шегувате, нали? Много сладко звучи. „Хъмингбърд“ на шосе 35, Мериланд. Достави ми ръце, очи и здрави гърбини, Лео. Имам намерение още утре сутрин да започна да събирам образци. Ще ти се обадя пак.

Тя прекъсна разговора и пъхна телефона в джоба си.

— Имате ли обслужване по стаите? — попита Коли жената на рецепцията, която приличаше на дребна стара кукла и миришеше силно на лавандула.

— Не, скъпа. Но ресторантът ни е отворен от шест сутринта до десет вечерта всеки ден без почивка. Най-добрата закуска, която можете да получите извън кухнята на собствената си майка.

— Ако познавахте майка ми — рече Коли, кикотейки се, — щяхте да знаете, че не ми казвате нищо. Смятате ли, че ще се намери сервитьорка или пиколо, което би желало да спечели допълнителна десетачка, като ми донесе един бургер, пържени картофки и диетична пепси-кола в стаята? Ще се задоволя с бургер, защото имам работа, която не търпи отлагане.

— Тази десетачка може да е от полза на моята внучка. Ще се погрижа за поръчката ви — жената взе десет доларовата банкнота и подаде на Коли ключ, прикрепен към огромно червено картонче. — Настаних ви отзад, стая шест-нула-три. Има кралско легло и пълна тишина. Вероятно ще трябва да почакате около половин час за хамбургера.

— Много благодаря.

— Госпожице… — жената погледна подписа, който бе положила в картата за регистрация. — … Дънбок.

— Дънбрук.

— Дънбрук. Музикантка ли сте?

— Не. Копая в пръстта, за да живея. А свиря на това — тя вдигна големия калъф на виолончелото си, — за релаксация. Кажете на внучката си да не забрави да сложи кетчуп.

 

 

В четири следобед, преоблечена в чисти панталони с цвят на зелени маслини и кафеникава риза, със свежо измита и прибрана на спретната опашка коса, Коли отново отиде до мястото на разкопките.

Написа бележките си в мотела, след което изпрати на Лео едно копие по електронната поща. По пътя спря в пощата, за да му пусне непроявения филм с експресна пратка.

Беше си сложила малки сребърни обици, чийто дизайн наподобяваше келтска изработка, и прекара десет много напрегнати минути, за да се гримира.

Телевизионният екип вече се бе приготвил за предаване извън студиото. Коли забеляза и Лана Кемпбъл, която стискаше ръката на малко къдрокосо момче със заздравяваща рана на коляното, изцапана брадичка и ангелско личице, което несъмнено предвещаваше неприятности.

Долан, облечен с неизменната си синя риза и червени тиранти, стоеше точно зад табелата с логото на неговата строителна организация и говореше с някаква жена, за която Коли предположи, че е репортер.

Предположи също, че това е Роланд Долан, защото той не изглеждаше никак щастлив.

В мига, в който я зърна, прекъсна разговора си и се втурна към нея.

— Вие ли сте Дънбрук?

— Да, доктор Коли Дънбрук — тя му се усмихна със стоватова усмивка. От опит знаеше, че някои мъже се разтапяха, когато използваше пълния волтаж на усмивката си. Долан обаче или не бе от тях, или бе имунизиран.

— Какво, по дяволите, става тук? — той насочи пръст към гърдите й, но за негово щастие не посмя да ги докосне.

— Местният телевизионен канал ме помоли да дам интервю. А аз винаги се опитвам да откликвам на подобни молби. Господин Долан — все още усмихвайки се, Коли докосна ръката му, сякаш бяха съучастници, — вие сте голям късметлия. Археологическите и антропологически дружества никога няма да забравят името ви. Те ще четат лекции, а поколенията ще учат за този парцел земя. Имам копие на предварителния си доклад тук — тя извади една палка. — Ще бъда щастлива да ви обясня, ако не разбирате нещо. Зная, че някои от нещата са доста специфични. Представителите на националния исторически музей към Смитсъновия институт свързаха ли се вече с вас?

— Какво? — той гледаше изписаните листове, които тя пъхна в ръката му, все едно че държеше жива змия. — Какво?

— Просто искам да ви стисна ръката — Коли хвана ръката му и я раздруса. — И да ви благодаря за вашето участие в това невероятно откритие.

— Вижте какво…

— Ще ми бъде приятно да поканя вас, съпругата ви и семейството ви на вечеря при първа възможност — тя запази усмивката си и дори я подсили с няколко кокетни премигвания с мигли. — Но се страхувам, че ще бъда много заета през следващите няколко седмици. Ще ме извините ли? — Коли драматично притисна сърцето си с ръка. — Говоренето пред камера винаги малко ме изнервя — придружи лъжата си с лек, придиханен смях. — Ако имате някакви въпроси, независимо дали са относно доклада или относно онова, което следва да правим, моля, не се стеснявайте и питайте. Мен или доктор Грийнбаум. Аз ще бъда повечето време тук, на мястото. Няма да ви е трудно да ме намерите.

Долан започна да се зачервява, сякаш щеше да експлодира всеки момент, но Коли го остави и забърза към телевизионния екип, за да им се представи.

— Браво — промърмори Лана. — Много ловко го изигра.

— Благодаря — тя се наведе и погледна отблизо малкото момче. — Здрасти. И ти ли си репортер?

— Не — то се разсмя и зелените му като горски мъх очи заблестяха. — Ти ще говориш по телевизията, нали? Мама каза, че може да гледам.

— Тайлър, това е доктор Дънбрук. Тя е учен, който изследва стари, много стари неща.

— Кокали и боклуци — заяви многознайкото Тайлър. — Като Индиана Джоунс. А защо нямаш камшик като него?

— Забравих го в мотела.

— Аха. А виждала ли си динозавър?

Коли реши, че момчето е смесило гледаните филми и му намигна.

— Със сигурност. Кости от динозавър. Но те не са по моята специалност. Аз си падам повече по човешките кости — тя го хвана за рамото и леко го стисна. — Обзалагам се, че твоите са много здрави. Кажи на мама да те доведе някой път и ще ти позволя да копаеш. Може би ще намериш нещо интересно.

— Наистина ли? Мога да дойда? Ама сериозно? — обзето от неописуема възбуда, момчето започна да танцува наоколо, като задърпа Лана за ръката. — Чу ли, мамо? Моля те!

— Щом доктор Дънбрук позволява. Много мило от твоя страна, благодаря — рече тя на Коли.

— Обичам децата — отвърна Коли и се изправи. — Те все още не са се научили как да затриват възможностите. Отивам да свърша с тази работа — тя прокара ръка по слънчевата коса на момчето. — Ще се видим по-късно, Тай-Рекс.

 

 

Сюзан Кълън експериментираше нова рецепта. Кухнята й бе разпределена на равни части като научна лаборатория и домашно пристанище. Някога, преди години, тя месеше тесто, защото й доставяше удоволствие и защото беше нещо, което всяка домакиня трябва да прави. Често се смееше на предложенията да отвори своя собствена пекарна.

Сюзан смяташе себе си за съпруга, после за майка, но не и за бизнес дама. Никога не бе имала амбиции за кариера извън дома си.

Сетне бъркаше тестото и го печеше, за да избяга от болката. За да накара мозъка си да бъде зает с нещо друго, вместо с вината, скръбта и сълзите, които напираха отвътре.

Зарови се и се погреба в брашното, яйцата, маслото и тестото. И откри, че тази терапия бе много по-ефикасна от всички молби, молитви, съвети и публични изяви.

Докато животът, бракът и целият й свят продължаваха да се сгромолясват, бъркането и печенето си оставаха постоянна величина. Неочаквано й се прииска нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече.

„Кухнята на Сюзан“ се роди в обикновената стая на малката спретната къща на един хвърлей място от къщата, където бе родена и израснала. Първо продаваше на местния пазар, като сама правеше всичко — пазаруваше продуктите, планираше, месеше, бъркаше, печеше, пакетираше и разнасяше сладкишите. Съвсем сама.

След пет години поръчките станаха толкова много, че трябваше да наеме помощници и да купи микробус, за да разнася продуктите из целия окръг.

След десет години стана национално известна.

И макар че повече нито месеше, нито разбиваше смесите сама, а пакетирането, дистрибуцията и рекламата се вършеха от стотици ръце в нейното предприятие, Сюзан все още обичаше да прекарва времето в собствената си кухня, опитвайки и създавайки нови рецепти.

Сега живееше в голяма къща, сгушена в подножието на хълма, оградена и пазена от хорските очи с гора. Живееше тук сама.

Кухнята й беше огромна и слънчева, с цели метри гладки сини плотове, четири професионални печки, няколко фурни и два педантично подредени килера. Голяма сводеста врата водеше към вътрешен двор, покрит с плочи и няколко градински къта, където Сюзан си почиваше, когато се нуждаеше от свеж въздух. Близо до прозореца имаше уютен диван и няколко стола, на които можеше да отдъхне, както и компютър, на който можеше да запише рецепта или да провери за някоя вече съхранена във файловете такава.

Стаята беше най-голямата в цялата къща и тя спокойно и щастливо можеше да прекара цял ден тук, без да излиза.

Беше на петдесет и две години и бе много богата. Можеше да живее, където си иска по света и да прави каквото си пожелае. Но тя желаеше да бърка, да меси и да живее на мястото, където се бе родила.

Макар че бе избрала телевизор с екран, голям колкото стена, повече заради забавните предавания, отколкото заради музика, Сюзан си тананикаше, докато бъркаше яйцата и сметаната в купата.

Когато чу, че започват новините в пет и половина, тя спря работа, за да си налее чаша вино. След това опита от сместа, която бе разбъркала, затвори очи и остави вкусовите рецептори на езика й да се задействат.

Добави малко ванилия. Разбърка, опита и одобри. И отбеляза добавката в бележника си.

В този момент чу, че по телевизията споменават Удсбъроу и като взе виното си, се обърна, за да види за какво става дума.

Зърна главната улица и се усмихна, когато видя магазина на баща си. Сетне показаха хълмовете и нивите извън града, докато репортерът говореше за историческите общности. Заинтересувана и почти сигурна, че предаването ще е посветено на неотдавнашните находки близо до Антиетам Крийк, Сюзан се приближи към телевизора. И кимна, защото знаеше колко доволен ще бъде баща й заради това, че репортерът говореше за важността на находките, за фурора, който те са предизвикали в света на науката, и за възможните нови находки, които можело да бъдат изровени тук.

Тя отпи и реши да се обади на баща си веднага след като свърши предаването, след което с половин ухо чу как обявиха името на доктор Коли Дънбрук.

Когато лицето на Коли зае целия екран, Сюзан премигна и замръзна на място. Почувства в гърлото си изгаряща топка, след което инстинктивно пристъпи по-близо към екрана.

Сърцето й заби учестено и болезнено. Блъскаше се в ребрата й като птиче, затворено в клетка, докато гледаше тъмно кехлибарените очи под правите вежди на младата жена от екрана. Заля я гореща вълна, по кожата й избиха капчици пот, стана й топло, после студено, а дишането й се накъса и учести ритъм.

Сюзан поклати глава. Всичко в нея звънтеше и жужеше, сякаш бе погълнала кошер пчели. Не чуваше нищо. Само гледаше напълно шокирана широката уста с леко извити крайчета.

А когато тази уста се усмихна и на лицето се появиха три трапчинки, чашата в ръцете на Сюзан се изплъзна от треперещите й пръсти и се разби с трясък в краката й.