Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (28)

27.

Когато му се обадиха от рецепцията, че на негово име се е получил пакет от Лана Камбъл, Дъг точно записваше фактите, които бе открил. Не знаеше защо Лана ще му праща пакет и се учуди, когато момчето от рецепцията не му го донесе. Но стана, обу си обувки, грабна ключовете от стаята си и слезе, за да го вземе.

И там стоеше тя. Както винаги беше перфектна, като извадена от кутия. Всяко косъмче от косата й бе на мястото си. Знаеше, че се хили като идиот, докато прекосяваше малкия салон. Вдигна я във въздуха и притисна устните си към нейните.

— Малък пакет, значи — сетне я остави на земята, но не помръдна.

— Надявах се да ти хареса.

— Къде е Тай?

При тези думи тя вдигна ръце, хвана лицето му и го целуна.

— Благодаря ти. Винаги казваш правилното нещо на правилното място и време. Тай ще прекара няколко дни при баба си и дядо си в Балтимор. Направо е на седмото небе от щастие. Защо не се качим в стаята ти? Имам много неща да ти разказвам.

— Сигурно — той погледна към краката й, където стояха куфар, чанта на колелца и портативен компютър. На рамото й висеше чанта с размерите на щата Айдахо. — Всичко това твое ли е? Колко време смяташ да останеш?

— Това не беше нито на място, нито навреме — тя премина покрай него и натисна бутона на асансьора.

— А какво ще кажеш, ако ти призная, че се радвам да те видя?

— Прозвуча доста по-добре.

Той вдигна багажа й, вкара го в асансьора и натисна бутона на своя етаж.

— Но също така се чудя какво правиш тук.

— Напълно разбираемо. Първо, исках да изпратя Тай по-далеч от мен и второ, чувствах, че Коли и Джейк ще имат повече нужда от Дигър, отколкото аз. Също така смятах, че бих могла да ти помогна. Заслужаваш едно рамо от младши партньор.

— Бих казал, че рамото е първокласно, а партньорът страхотен.

— Може да се обзаложиш — тя излезе с него от асансьора и тръгна по коридора. — Успях да се освободя няколко дни, защото мислех, че ще бъда по-полезна тук. И ето на, пристигнах.

— О, значи не си тук, защото копнееш за мен и не си струва да живееш, ако прекараш дори и още един миг далеч от мен?

— Е, това също беше важен фактор — тя влезе в стаята и се огледа. Имаше две легла, едното, от които разхвърляно, малко бюро, един-единствен стол и тесен прозорец. — Много е спартанско тук.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да наема нещо… по-така.

— И това е чудесно — Лана остави чантата си на второто легло. — Трябва да ти разкажа какво стана вчера.

— Ако ми го разкажеш веднага, ще се промени ли нещо?

— Не. Но ти трябва.

— Тогава всяко нещо с времето си — той свали сакото от раменете й. — Прекрасна материя — рече, като го хвърли на леглото до чантата. — Знаеш ли какво беше първото нещо, което забелязах у теб, Лана?

— Не. Какво? — тя стоеше съвсем неподвижно, докато той разкопчаваше блузата й.

— Мекотата. Видът ти, кожата ти, косата ти, дори дрехите — Дъг свали блузата. — Човек просто не може да държи ръцете си далеч от такава мекота — той прекара пръсти през гърдите й и слезе надолу до колана на панталоните.

— Може би трябва да сложиш табелката „Не ме безпокойте“ на вратата.

— Сложих я — Дъг наведе устни и захапа нейните, докато меката материя на панталоните й се свлече на пода.

Тя съблече ризата му.

— Ти си здравомислещ и внимателен човек. Това бе първото, което аз забелязах у теб. Намирам го за много привлекателно — дишането й почти спря, когато я вдигна на ръце.

— Ние двамата сме практични и праволинейни.

— В повечето случаи — успя да продума Лана, докато я слагаше върху леглото.

Той тутакси легна върху нея.

— Подхождаме си.

Тя остави тревогата и вълненията от последните часове да се разтопят. Той миришеше на душ, на хотелски сапун. Това дори беше възбуждащо. Да бъде тук, далеч от дома, в тази анонимна хотелска стая върху чаршафите, на които той беше спал без нея, бе вълнуващо и авантюристично.

Можеше да чуе бръмченето на прахосмукачка, някъде далеч по коридора и затръшването на врата, сякаш някой излиза.

Можеше да чуе собственото си сърце да бие в гърлото, докато устните му се гушеха там.

Дългата любовна ласка на ръцете му стопли кожата й. Стопли сърцето и кръвта, и костите й. Лана прошепна името му, когато устните му се върнаха върху нейните и се предаде.

Беше я сънувал през нощта, макар че рядко сънуваше. Желаеше я, макар че рядко бе пожелавал друга. Всичко се бе променило, откакто тя влезе в живота му. Онова, което някога си бе наложил сам да не иска, сега бе всичко, което искаше. Дом, семейство, жена, която да го чака. Всички тези желания си заслужаваха риска, ако тази жена беше Лана.

Дъг притисна устните си към сърцето й. Знаеше, че ако го спечели, ще може да осъществи желанията си.

Тя се размърда под него. Беше трепетно, неспокойно движение, докато той я вкусваше с език. Сега в него се надигна желанието да я възбуди, да чуе как дишането й натежава и секва, да чувства, че сърцето, което толкова много искаше да му принадлежи, бие забързано.

Той я дръпна и свали на пода, където двамата коленичиха, борейки се с остатъка от дрехите си. Вече не бе нито търпелив, нито нежен.

Когато тя се изви назад, устата му запрепуска по кожата й.

Лана искаше точно това. Скорост и желание. Див, влажен, непрекъснат ритъм. През тялото й премина трепет и го превърна във вълнуваща се, тръпнеща маса, която иска още и още. Тя простена, обви с крака кръста му и се завъртя, като захапа със зъби рамото му.

А когато той я изпълни, когато превзе тялото й и го накара да говори с езика на душата, тя произнесе името му. Нищо повече. Само едно „Дъг“.

Изтощен и задоволен, той се отпусна върху нея. Изкушението да дръпне завивките от леглото, да завие главите им с тях и да забрави всичко друго, беше огромно.

— Искам да бъда с теб, Лана. Да имаме време, което да е само наше, а не част от нещо друго.

— Нормално време — тя потърка бузата си в рамото му. — Трудно ще бъде да намерим такова. Как мислиш, на какво ще прилича то?

— На спокойствие.

Тя се разсмя.

— Е, в моята къща няма много от тази стока.

— Напротив, има. Когато наоколо тича едно дете, съществуват спокойствие и мир.

— И освен това звънят телефони и лаят кучета. Аз наистина съм организирана душа, Дъг, но съществуват доста неизвестни страни в моя живот, с които трябва да се справя.

— Тъй като го правиш така, че изглежда лесно, не бях се замислил — той се облегна. — Възхищавам се на всичко, което си направила с живота си, и с живота на Тай. На начина, по който си го направила.

— Ето на, продължаваш да казваш правилни неща — тя се освободи и посегна да отвори чантата си.

Той забеляза, че най-отгоре бе поставена сгъната къса лятна роба. Това го накара да се усмихне.

— Сигурно си се родила спретната и чистичка.

— Страхувам се, че да — тя облече робата, завърза я с колана и седна на отсрещното легло. — И практична. Поради което, независимо че предпочитам да се гушкам с теб на това легло през следващите няколко часа, ще трябва да сменя настроението. Както твоето, така и моето. Вчера се случи нещо важно.

И тя му разказа за инцидента с Роузи, като наблюдаваше как той първо застина, сетне се разгорещи. Скочи на крака, навлече джинсите си и тръгна нервно из стаята. Но не я прекъсна с коментари, нито зададе въпроси, докато не завърши разказа си.

— Говори ли днес с Коли?

— Да, два пъти. Преди да тръгна и когато пристигнах тук, от летището. Тя е добре, дори малко се ядоса, че прекъсвам работата й с второто си обаждане.

— Това не може да бъде окачествено като случаен инцидент или импулсивен акт, дори не и като гаден начин за саботиране на работата. Това е преднамерено, предварително обмислено действие, чиято основна мишена е била Коли.

— Тя знае това, така както знае, че човекът, който е сложил наркотика в чая, е от екипа. Няма да постъпи безразсъдно. Трябва да я оставим да се справи там. Нали и Джейк е с нея. Ние с теб ще се заемем с нещата тук.

— Имам списък на всички с име Спенсър — това е последното известно име на секретарката на Карлайл. Извадих ги от телефонния указател, потърсих и в интернет. Спрях се на шест жени с това име, от които едната може би е тя. Останалите живеят прекалено отдавна тук. Точно мислех кой е най-добрият начин да стигна до тях, когато ми позвъниха от рецепцията.

— Бихме могли да използваме интервю уж за допитване по телефона, за да елиминираме още.

— И какво ще ги питаме? Били ли сте някога част от организация за продажба на бебета?

Лана отвори чантата си и извади бележник.

— Не. Мислих как да отстраня домакините например. „Някога работили ли сте извън дома си? В коя област?“ И т.н.

— Ще отнеме много време. И трябва да знаеш, че много хора просто ще ти треснат слушалката, защото не обичат да ги разпитват по телефона.

— Да. Аз също съм една от тях — тя почука върху бележника си. Вече можеше да прочете мислите му, затова кимна. — Добре, има и нещо, което можем да наречем директен подход. Просто чукаме на вратата и питаме дали говорим с бившата секретарка на господин Маркъс Карлайл.

— Това беше и моят план. Ще ти кажа нещо. След като получих партньора, за когото говорихме, и той се оказа съвсем на ниво, може да играем на двата фронта. Аз ще чукам по вратите, а ти ще стоиш тук и ще водиш телефонни интервюта, като се преструваш на служител от „Телемаркет“.

— И смяташ, че така ще можеш да ме държиш затворена и в безопасност в тази хотелска стая? Няма да стане. Отиваме заедно, Дъглас. Партньор беше основната дума в съчетанието „младши партньор“.

— Почакай и помисли една минута — той я последва, докато тя влезе в банята и се зае да нагласява температурата на водата. — Не знаем с какво се захващаме. Твоята кантора вече беше унищожена веднъж. И ти си толкова уплашена, че дори си изпратила Тай по-далеч от себе си. Помисли ли за него, ако се случи нещо с теб?

Тя свали робата, закачи я на закачалката на вратата и влезе под душа.

— Опитваш се да ме стреснеш и това отново е правилният бутон.

— Радвам се.

— Но аз не мога и не искам да живея така. Трябваха ми цели месеци, след като убиха Стив, за да събера кураж и да вляза в проклетия магазин, при това посред бял ден. Но го направих, защото човек не може да живее постоянно в страх от онова, което може да му се случи. Ако се поддаде на страховете си, ще изгуби контрол над онова, което става, както и на цялата радост и болка от него.

— По дяволите! — той свали джинсите си и влезе под душа при нея, като я прегърна през кръста. — Не ми оставяш никакви шансове за спор.

Тя го потупа по ръката и излезе, преди да измокри косата си.

— Аз съм професионалистка.

— Списъкът е на бюрото. Има и карта на града. Можем да начертаем най-удобния маршрут.

— Започвам.

Тя се изсуши и отново облече робата си.

Но когато Дъг излезе от банята, я видя да стои до бюрото и да държи една малка шапка на „Бостън Ред Сокс“ в ръцете си.

— Купил си я за Тай, нали?

— Да, реших, че ще се зарадва. Когато дядо ми пътуваше, винаги ми носеше бейзболна шапка или играчка. Нещо дребно.

Той взе ризата си. Чувстваше се неудобно от начина, по който тя стоеше и го гледаше, прокарвайки пръсти по козирката.

— Не му я купих, за да печеля точки пред него, нито пред теб. Е, не съвсем — оправда се неловко Дъг.

— Не съвсем, значи.

По лицето му премина сянка на раздразнение.

— Тъй като някога също съм бил малко момче, знам стойността на една бейзболна шапка. Видях ги на летището и купих една. Чак когато платих, се сетих и за този аспект.

— Той пита кога ще се върнеш.

— Наистина ли?

Задоволството, което прозвуча в гласа му, бе толкова искрено, че я трогна. Моментално, естествено и истинско. Сърцето й сбърка хода си.

— Да. И много ще я хареса. Със или без задни мисли, много мило от твоя страна, че си се сетил за него.

— Не съм забравил и теб.

— Нима?

— Сега ще видиш — той отвори чекмеджето. — Не го оставих отвън, защото не бях сигурен какво ще направи камериерката с него.

Лана загледа с невярващи очи консервата бостънски боб, която той извади. Когато я сложи в ръката й, този път сърцето й не сбърка хода си, а направо спря.

— Това направо ме разби. Ще умра от една консерва боб — тя притисна кутия към сърцето си и започна да плаче.

— Господи! Лана, скъпа, не плачи! Беше само шега. Исках да те разсмея.

— Ах ти, подъл кучи син! Това не трябваше да ми се случи! Точно на мен! — тя се отдалечи, отвори чантата си и извади пакет кърпички. — Знаех, че ще стане нещо лошо още когато ти излезе от асансьора. Когато те видях, сърцето ми… — тя потупа с глупавата консерва боб гърдите си. — Сърцето ми подскочи. Не съм чувствала подобно нещо, откакто умря Стив. Никога не съм очаквала, че ще ми се случи отново. Надявах се, че някой ден ще намеря човек, когото да обикна. Някой, с когото да мога да живея. Но ако това не се случеше, значи така е трябвало. Нямаше да се сърдя на съдбата. Защото вече бях преживяла нещо необикновено и изключително. Не съм вярвала, че отново ще изпитам тези чувства толкова силно. Към никого. Не, не казвай нищо моля те, недей.

Трябваше да седне и да се успокои.

— Не исках да се чувствам отново така. Защото, когато това стане, ако загубиш, губиш страшно много. Щеше да бъде много по-лесно, ако можех да те обичам по-малко. Ако можех да съм доволна и да знам, че си добър с Тай. Това щеше да ми бъде достатъчно.

— Кой ми каза преди малко, че не можеш да преживееш живота си, тревожейки се какво може да се случи, защото ще пропуснеш онова, което се случва.

Лана подсмръкна и се усмихна.

— Много умно казано, нали?

— Така е. Ще бъда добър с Тай — Дъг седна до нея. — Ще бъда добър и с теб.

— Знам това — тя сложи ръка на коленете му. — Не мога да променя името на Тай. Не мога да отнема това на Стив.

Дъг погледна към ръката й. Към венчалния пръстен, който тя продължаваше да носи.

— Добре.

— Но ще променя моето.

Той вдигна очи и срещна нейните. Вълната от чувства, които преливаха от тях, бе така огромна, че почти го повали. Дъг взе ръката й, същата, на която носеше пръстена от един друг мъж.

— Знаеш ли, това започва да ме потиска. Първо ме изнуди да изляза с теб на среща, сетне ме прелъсти, преди да успея да реагирам. Последва ме чак тук. А сега ми правиш и предложение.

— Това ли е начинът да ми кажеш, че съм нахална?

— Не. Мога просто да ти кажа, че си нахална. Това е начинът да ти кажа, че бих искал този път аз да те помоля.

— О! Ами тогава всичко е наред. Забрави това, което казах.

Той отвори ръката й и целуна дланта.

— Омъжи се за мен, Лана.

— Хареса ми, Дъг — тя сложи ръка на рамото му и въздъхна. — Хайде да приключим с тази работа и да си вървим у дома.

 

 

Според нея двамата работеха с добро темпо, като караха от къща до къща и вече бяха стигнали до номер четири. Изглеждаха като типично американско семейство. Вероятно тази бе причината първите три врати да се отворят доста лесно.

Когато обаче намереха истинската, тя едва ли щеше толкова лесно да ги пусне вътре.

— Приятно предградие — заключи Лана, докато минава по улиците, от двете страни, на които се издигаха големи, красиви и добре поддържани къщи с прекрасни тревни площи пред тях.

— Пари — рече Дъг.

— Да, пари. Тя би трябвало да ги притежава. И вероятно е достатъчно умна да ги харчи дискретно. Нищо голямо и фрапиращо, че да привлича вниманието. Средната класа. Според мен е къщата вляво.

Беше тухлена сграда с цвят на роза и бяла веранда, от двете страни, на която се бе покатерила лоза, така че правеше заслон и я криеше от погледите на съседите. Алеята бе оградена с високи магнолии. Имаше паркиран мерцедес седан, светложълт.

В градината имаше табелка, че къщата се продава и адреса на агента по недвижими имоти.

— Виж ти, продава се! Интересно. Значи си вдига чукалата? Никой, освен ти и семейството ми, не знае, че съм тук. Но някой знаеше, че бях в Бостън и душех наоколо.

— Аха — Лана разигра вариантите в главата си, докато той спря от сенчестата страна на улицата. — Ако по някакъв начин е свързана с онова, което става сега, значи знае, че сега ние дърпаме конците. Смяната на местожителството е естествена стъпка. И със сигурност ни дава логична причина да влезем вътре.

— Като евентуални купувачи.

— Богата и щастлива млада двойка, която търси къщата на своите мечти.

Тя оправи косата си, сетне извади червило. Като свали огледалото за обратно виждане, начерви устните си с плавно и уверено движение.

— Фамилията ни е Бевърли, това е моминското ми име. От Балтимор. Дръж се естествено — затвори червилото и го върна в чантата. — Искаме да се преместим тук, защото ще преподаваш в университета. Сложи си очилата.

— Работата на един преподавател не е особено доходна.

— Парите са от моето наследство.

— Умно. Значи сме богати?

— Средно. Аз съм адвокат. Ще започнем с това, защото представлява удобна предпоставка за спечелване на доверие. Практикувам корпоративно право. Ние сме либерално семейство. Печеля много пари. Ще го изиграем. Стига да успеем да влезем вътре.

Те отидоха до вратата, като се държаха влюбено за ръце. Позвъниха на звънеца. След кратък интервал от време една жена с черни панталони и бяла риза им отвори.

Надеждите на Лана увехнаха. Беше прекалено млада, за да бъде Дороти Спенсър.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Придържайки се към версията, тя все пак реши да играе.

— Надявам се, че можете. Моят съпруг и аз търсим къща. В този район.

— Не мисля, че госпожа Спенсър има определена среща с купувачи днес следобед.

— Не, няма — надеждата се върна. — Ние нямаме среща. Пътувахме и се възхищавахме на къщите. Предполагам, че вероятно не е удобно да я разгледаме веднага. Вие ли сте собственицата? Може ли да си определим среща за утре или друг ден?

— Не, аз съм икономката — тъй като южняшкото гостоприемство си каза думата и надделя, жената отстъпи. — Ако почакате, че попитам госпожа Спенсър.

— Много благодаря. Роджър — продължи Лана, докато икономката се отдалечаваше във вътрешността на къщата, — не е ли прекрасна?

— Роджър ли? — попита тихо той.

— Ами да, първо се влюбих в дядо ти и после в теб. Каква прекрасна светлина — продължи да коментира тя. — Погледни цветята!

— Другото място беше по-близо до университета.

Тя цялата засия, доволна от реакцията му.

— Знам, скъпи, но тази тук има атмосфера. И стил — тя се обърна и видя една жена в елегантен бежов костюм да приближава към тях.

Възрастта отговаря, реши Лана. Изглеждаше по-млада, но жените намират начини да изглеждат така.

— Госпожо Спенсър? — тя пристъпи крачка напред и подаде ръката си. — Ние сме невъзможно невъзпитаното семейство Бевърли. Извинете за безпокойството. Но аз съм така очарована от дома ви, че бих искала да погледна и вътре.

— Агентът не ми спомена, че ще изпрати някой днес.

— Не, защото все още не сме се свързали с него. Пътувахме с колата и видяхме вашата къща. Когато решихме да се преместим на юг, аз сънувах точно такава къща.

— Тифани — Дъг стисна леко ръката й, — но ние тъкмо започваме да търсим! Аз няма да се преместя преди първия ден на новата година.

— Ще се местите в Шарлот?

— Да — потвърди Дъг. — От Балтимор. Къщата наистина е прекрасна. Не е ли много голяма — добави, като погледна предпазливо Лана.

— Аз искам голяма! Ще ни трябва място за приеми. Колко спални… — тя млъкна и поклати глава, сякаш се сети за нещо, после се засмя. — Извинете ме. Знам, че би трябвало да си определим среща чрез агента ви. Малко избързвам, нали? Роджър смята, че до януари има много време. Но когато си помисля, че трябва да опаковам и пренеса всички вещи, да свикнем с новото място — нови магазини, нови доктори, всичко ново — като същевременно трябва да не зарязваме и кариерите си. Затова нямам търпение да започна още сега.

— Имам малко време, ако искате да разгледате.

— Прекрасно! Толкова сте мила — Лана тръгна след жената към главния салон. — Ако не ви се стори много нахално, бихте ли ми казали каква цена искате?

— Но разбира се — тя назова една сума и изчака секунда, след което продължи: — Къщата е строена в края на осемдесетте години и е много грижливо поддържана и ремонтирана. Предлага разнообразни възможности като напълно обновена модерна кухня, основен апартамент, който включва просторен дрешник и басейн. Четири спални с четири бани, както и малък апартамент без кухня. Идеален за прислуга или за тъща, ако имате такава.

Дъг се разсмя.

— О, вие не познавате моята тъща! Но не ми звучите местна.

— Не съм оттук. Живея в Шарлот от четири години, но съм родом от Кливланд. Живяла съм на различни места в страната.

— Какви великолепни прозорци. О, има и камина! Работи ли?

— Да, абсолютно функционална.

— Какво майсторство — добави Лана, като отиде до камината и внимателно разгледа снимките, поставени на лавицата над нея. — Заради вашата работа ли се местехте или заради тази на съпруга ви?

— Заради моята. Аз съм вдовица.

— О! Ние се местим за пръв път. Извън щата искам да кажа. Много съм нервна и развълнувана. Харесва ми тази стая. Това дъщеря ви ли е?

— Да.

— Красива е. Тези подове оригинални ли са?

— Да — когато госпожа Спенсър погледна надолу, Лана направи знак на Дъг да отиде при нея до камината. — Жълт бор.

— Килимите сигурно не се продават с къщата. Изключителни са.

— Не, не се продават. Ако, обичате, оттук — жената премина през отворените миниатюрни врати и влезе в уютна женска стая. — Обикновено използвам тази стая за четене.

— Не разбирам как ви дава сърцето да продадете тази къща. Но предполагам, че дъщеря ви е пораснала и се е преместила, така че ще бъдете по-щастлива в по-малка къща.

— Различна от тази във всеки случай.

— Пенсионерка ли сте, Дороти? Сигурно вече не работите.

В очите й проблесна искра на объркване и подозрение, когато се обърна към нея.

— Да, от известно време.

— А не предадохте ли интереса си към работата и на дъщеря си? Така както сте й дали и името си. Как ви наричат? Може би Дори?

Дороти застина, но успя да забележи, че Дъг и препречва пътя към вратата.

— Дот — отвърна след момент. — Кои сте вие?

— Аз съм Лана Камбъл, адвокат на Коли Дънбрук. А това е Дъглас Кълън, нейният брат. Братът на Джесика Кълън.

— Колко бебета бяха продадени с ваша помощ? — попита безмилостно Дъг. — Колко семейства разбихте?

— Не ви познавам и не знам за какво говорите. Моля, напуснете моя дом. Ако не го направите незабавно, ще повикам полиция.

Дъг отстъпи встрани и вдигна телефона.

— С удоволствие, бъдете моя гостенка. Всички заедно ще си поприказваме надълго и нашироко.

Тя грабна телефона и отиде в далечния ъгъл на стаята.

— Дайте ми полицията. Да, спешно е. Много сте куражлии да влезете по този начин в дома ми — просъска, след което вирна брадичка. — Да, искам да докладвам за нахлуване. Тук има един мъж и една жена, в моята къща, крито отказват да я напуснат. Да. Заплашват ме и говорят нелепи неща за дъщеря ми. Точно така. Побързайте.

Дороти затвори телефона.

— Не им дадохте нито името, нито адреса си — Лана пристъпи и изтръгна телефона от ръцете й.

— Добър номер — коментира Дъг, като хвана ръцете на Дороти и я накара да седне на стола. — Лана, натисни бутона за повторно избиране.

— Вече го направих.

Телефонът иззвъня два пъти, след което тя чу един задъхан глас да отговаря.

— Мамо?

Веднага затвори, изруга и извади бележника с телефона си.

— Обадила се е на дъщеря си. По дяволите! Не мога да си спомня номера на мобилния на Коли.

Започна да търси из бележника си, намери го и набра. Дънбрук слуша.

— Коли, аз съм…

— Господи, Лана! Ще ме оставиш ли на мира?

— Слушай! Дори е. Открихме Дороти Спенсър. Открихме секретарката на Карлайл. Дори е нейна дъщеря.

— Стига бе! Да не бъркаш нещо?

— Не, няма грешка. Дот Спенсър току-що й се обади. Тя знае.

— Добре. Ще ти се обадя.

— Няма страшно — рече Лана на Дък, когато прекъсна. — Сега вече знае кой е и какво търси. Няма да се измъкне — добави, като приближи към Дороти. — Ще я намерим, така както намерихме теб.

— Не познавате дъщеря ми.

— Напротив, за нещастие я познаваме много добре. Тя е убийца.

— Това е лъжа! — озъби се Дороти.

— Ти знаеш по-добре. Каквото и да сте направили ти и Карлайл, Барбара Халоуей и Хенри Симпсън, вие няма да бъдете обвинени в убийство, но дъщеря ти ще бъде.

— Каквото и да е сторила Дори, е било, за да се защити. Да защити мен и баща си.

— Карлайл е неин баща? — изненадано попита Дъг.

Дороти седеше уж напълно спокойна, но дясната й ръка продължаваше да се свива и отпуска.

— Аха, значи не знаете всичко.

— Знаем достатъчно, за да ви предадем на ФБР.

— Моля! — с безгрижен жест Дороти прехвърли крак връз крак. — Аз бях само малка секретарка, сляпо влюбена в своя много силен и властен шеф. Много по-възрастен от мен. Как бих могла да знам какво върши той? А дори и да успеете да го докажете, ще ви е много трудно да ме свържете с неговите далавери.

— Барбара и Хенри Симпсън обаче ще могат. Те ще бъдат щастливи да го направят — Дъг се усмихна и реши да прибави и малко лъжа: — След като им бе обещан имунитет, нямаха проблеми да ни посочат къде да те намерим.

— Това не е възможно! Те са в Мекс… — тя млъкна уплашено и стисна устни.

— Говорила ли си наскоро с тях? — Лана се настани удобно на свободния стол. — Защото вчера се свързаха с нас и бяха много сговорчиви. Вече има съставен обвинителен акт срещу теб. Тук сме само заради Дъглас и неговия личен интерес. Искахме да говорим с теб, преди да започнат да ти задават въпроси. Не си се спасила навреме, Дот! Трябвало е да бягаш.

— Аз никога не бягам. Този идиот Симпсън и неговата… съпруга може да говорят каквото си искат. Никога те не са имали достатъчно факти, за да ме уличат.

— Може би не. Просто ми кажи защо — попита Дъглас. — Защо я взе? Защо я открадна?

— Никого не съм взимала. Сигурно е била Барбара. Имаше и други, разбира се — тя си пое мъчително въздух. — И, ако стане необходимо, мога да назова имената им. Заради моята безопасност.

— Защо ги вземахте?

— Искам да говоря с дъщеря си.

— Първо отговори на въпросите ни и ще ти дадем телефона — Лана остави слушалката в скута си и сложи ръце върху нея. — Ние не сме от полицията. Знаеш достатъчно законите, за да ти е ясно, че нищо, което кажеш пред нас няма да бъде прието като доказателство или самопризнание. Това ще бъдат просто празни приказки, слухове.

Дороти загледа телефона. Лана видя искрена загриженост и тревога в погледа й. Жената се тревожеше за дъщеря си, помисли си. Каквато и да беше тя обаче, си оставаше убийца.

— Защо го правеше той? — настоя Дъг. — Питам само защо.

— Това беше личният кръстоносен поход на Маркъс и неговото много доходно хоби.

— Хоби? — прошепна невярваща на ушите си Лана.

— Да. Той мислеше по този начин. Според него на света има прекалено много семейства с достатъчно тлъсти сметки, които не могат да имат деца. И толкова други, които се борят за залъка хляб и се измъчват финансово, а раждат дете след дете. По едно на семейство, това бе неговата гледна точка. Достатъчно. Той бе осъществил много осиновявания легитимно. Всичко беше толкова сложно, толкова непосилно и изтощително. Защо? Кому беше нужно? И Маркъс реши, че това е пътят да ускори процедурата.

— А стотиците хиляди долари, които е спечелил, не влизаха в сметката, така ли?

Дороти погледна Лана с досада.

— Разбира се, че влизаха. Той беше много проницателен и хитър бизнесмен, Маркъс беше властен и силен мъж, от всяка една гледна точка. Защо семейството ви не се е задоволило само с вас? — обърна се тя към Дъг. — Едно дете не е ли напълно достатъчно? Не, те направиха още едно, за да заместят безплодните усилия на друга двойка. На хора, които отчаяно искаха да имат дете и имаха средствата да изгледат и възпитат това дете прилично. Дори бих казала отлично. Тези хора бяха прекрасни и имаха стабилен брак. Това беше същественото.

— И вие им дадохте шанс.

— Попитайте се сам. Ако на вашата сестра днес бъде даден шанс, кого ли ще избере тя самата? Хората, които са я създали, или хората, които са я отгледали?

Сега в гласа й имаше заплаха.

— Попитайте се сами и помислете внимателно, преди да продължите. Ако се откажете, никой няма да знае. Никой няма да бъде подложен на емоционален срив. Ако обаче продължите, няма да бъдете в състояние да спрете лавината. Всички тези разбити семейства, разделени, нещастни. Само заради вашето удовлетворение.

— Всички тези разбити семейства — повтори Лана и стана, — за да може Маркъс Карлайл да печели милиони, като си играе на дядо Господ.

Тя подаде телефона на Дъг.

— Обади се на полицията.

— Дъщеря ми! — Дороти скочи на крака. — Казахте, че ще мога да говоря с нея.

— Излъгах — рече Лана и с огромно лично задоволство я бутна безцеремонно обратно на стола.