Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (24)

23.

Според Лана заниманията извън дома представляват пикници на сянка през лятото, пиене на коктейли „маргарита“ на брега на морето, прекрасни утрини, заети със саденето на цветя в градината и вероятно снежен уикенд, посветен на ските.

Но не беше си представяла, че това може да бъде лагер насред полето, и овъглен хотдог, докато обсъжда с клиента си последните новини. Всъщност нищо във връзката адвокат-клиент между нея и Коли Дънбрук не беше обикновено.

— Искаш ли бира? — Коли отвори капака на хладилната чанта.

— Тя не пие бира — Дъг сложи пръст върху капака. — Но аз искам.

— Е, нямаме „пино ноар“ в момента — Коли подхвърли на Дъг бутилка бира. — Ще трябва да се задоволиш с това. Сякаш сме на двойна среща.

— Заплювам си задната седалка, когато се върнем в колата — Джейк пъхна ръка в отворения пакет чипс.

— Ще ти засека времето — намествайки се в търсенето на по-меко място на земята, Лана смаза едно насекомо. — Не би било етично да ти вземем пари за возенето. Между другото… — тя прибра косата си и извади една папка от чантата си, — проверих смъртния акт и говорих лично с лекаря на Карлайл. След като получи разрешение от семейството, той ми даде някои подробности относно здравето на Карлайл. Ракът му е бил открит преди осем години, приложили са лечение. Преди известно време се е появил рецидив. Започнал е химиотерапия през април миналата година, през юли е бил хоспитализиран, тъй като положението му се е влошило. Бил е в последния стадий, затова е напуснал болницата за домашно лечение в началото на август — тя остави папката и погледна Коли. — От всичко това мога да заключа, че Карлайл не е бил в състояние да пътува и няма доказателства да е напускал дома си на Големите Каймани. Може да е комуникирал по телефона, но дори това е било ограничено. Той е бил много зле.

— А сега е мъртъв — допълни Коли.

— Възможно е да успеем да съберем достатъчно доказателства за пред съда и да настояваме да бъдат прегледани записите на разговорите му. Вероятно има такива и това може да ти помогне да стигнеш до тях. Но ще отнеме време и не мога да гарантирам, че ще успея да го постигна с фактите, които имаме като доказателство.

— Значи ще трябва да съберем още. Открихме връзката между Барбара Халоуей и Сюзан, а оттам със Симпсън и моите родители. А тези връзки водят към Карлайл. Трябва да има и други.

— Това важно ли е за теб? — Дъг вдигна ръка, но я свали. — Вече знаеш какво се е случило. Макар да не можеш да го докажеш. Карлайл е мъртъв, така че какво искаш повече?

Коли отново посегна към хладилната чанта и извади малък пакет, опакован в алуминиево фолио.

— Сюзан ми направи торта за рождения ден.

Дъг загледа розовите пъпки върху бялата глазура и си взе малко.

— Добре.

— Не мога да я обичам, както я обичаш ти, нито него — рече тя, мислейки за Джей, — но те са важни за мен.

— За Карлайл са работили и други хора — намеси се Джейк. — В кантората му, в мрежата му. По времето, когато е била отвлечена Коли, той е бил женен. След това е имал още две съпруги. Много е вероятно да е имал и други интимни връзки. Няма значение колко внимателен е един мъж, той все пак споделя с някого. За да открием с кой и какво, трябва да си изясним картинката около него. Кой е бил Маркъс Карлайл? Какво го е движело в живота?

— Имаме част от отговорите благодарение на доклада от детектива — Лана отново отвори папката. — Името на секретарката му в Бостън и Сиатъл. Вече не живее там. Предполагаме, че се е омъжила повторно и се е преместила в Северна Калифорния, но той не е успял да я открие. Има и един чиновник в съда, с когото е говорил. Няма съмнения да е бил замесен. Имам данни за още двама негови служители, но няма доказателства, че са продължили да поддържат връзка с него, след като е закрил кантората си в Бостън.

— Нещо за колегите му? Други адвокати, клиенти, съседи?

— Говорил е с някои от тях — Лана вдигна ръце. — Имайте предвид, че става дума запреди двадесет години. Някои от тези хора са умрели, други са се преместили и все още не можем да ги открием. В действителност, ако искате да разширим търсенето, трябва да наемем цял екип от детективи, което ще струва много пари и време.

— Аз мога да отида до Бостън — Дъг си взе още малко от тортата. — И навсякъде другаде — той присви рамене, когато усети погледа на Коли. — Знаеш, че пътуванията са част от работата ми. А когато си тръгнал на лов за книги и трябва да прецениш дали са онова, за което ги представят, говориш с много хора и правиш сериозни разследвания. Така че ще направя още едно пътуване и ще си задавам въпросите. Може ли да те помоля за нещо? — обърна се той към Джейк.

— Казвай.

— Да наглеждаш моето момиче и хлапето, докато ме няма.

— Бъди спокоен.

— Един момент — развълнувана, Лана затвори папката. — Джейк си има достатъчно работа и без да се грижи за мен, а и аз не съм сигурна какво се крие под определението „моето момиче“.

— Ти го започна. Ти първа ме покани на среща.

— За да вечеряме. За бога, това беше всичко!

— След което просто ме свали — Дъг отхапа от хотдога и продължи да говори с пълна уста. — А сега, след като вече съм в нейна власт, не знаела какво да ме прави.

— Как така съм те свалила! — останала без думи, Лана грабна бирата на Коли и отпи.

— Както и да е, ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че наглеждаш нея и Тай, докато ме няма. Когато се върна — добави той, обръщайки се към Лана, — може би ще си измислила какво ще правиш с мен.

— О, още отсега имам няколко прекрасни идеи.

— Много са сладки, нали? — Коли натопи пръста си в сладоледа и го облиза. — Вие, пиленца, наистина ме развеселихте.

— В такъв случай съжалявам, че не мога да остана, докато се запревивате от смях, но трябва да прибера Тай. Данните са в папката. Ако имате въпроси, обадете ми се.

— Ще те изпратя — Дъг стана и й подаде ръка. Изненадана, че държи бира в ръката си, Лана я върна на Коли.

— Докога смятате да останете тук?

— Мат и Дигър ще ни сменят в два.

Лана погледна към купчините пръст, дупките и окопите, езерото и дърветата.

— Не бих казала, че ще ми бъде приятно да прекарам най-хубавата част от нощта тук. При каквито и да е условия.

— И аз не бих казала, че ще ми бъде приятно да прекарам най-хубавата част от деня в „Сакс“^[1]. При каквито и да е условия — Коли вдигна бирата си. — Но какво да се прави. Всеки от нас си има своите малки фобии.

 

 

Дъг изчака, докато Лана сложи Тай да спи, и разгледа снимките, които тя бе пръснала навсякъде по мебелите. Особено една — тя и хубав рус мъж, който я бе прегърнал през кръста.

Стивън Камбъл. Изглеждаха щастливи заедно, помисли си Дъг. Спокойни.

Момчето имаше очите на баща си. Той мушна ръце в джобовете си, за да не се поддаде на порива да вземе снимката. Начинът, по който се усмихваше и по който бе опрял брадичката си върху главата на Лана, излъчваха радост, привързаност и интимност.

— Беше страхотен човек — рече тихо тя. Лана, бе влязла, без да я усети. Приближи до библиотеката и взе снимката. — Тази я направи брат му. Бяхме отишли да видим семейството му и да им съобщим, че съм бременна. Това бе едни от най-щастливите моменти в живота ми.

Тя постави обратно снимката на мястото й.

— Тъкмо си мислех колко щастливи изглеждате заедно. И че Тай е взел по малко и от двамата. Твоята уста, неговите очи.

— А също така чарът на Стив и моят темперамент. Когато Тай се роди, той правеше толкова много планове. Игри с топка и колело. Харесваше му да бъде баща и веднага се настрои и приспособи към бащинството, много по-бързо от мен към майчинството. Понякога си мисля, че тъй като му е било писано да бъде кратко време баща, затова е бързал да събере цели години в кратките месеци, преживени с Тай.

— Обичал ви е и двамата. Може да се види ето тук, как само ви е прегърнал!

— Да — тя се обърна настрани, изненадана и потресена, че Дъг бе успял да забележи всичко това в една снимка.

— Не искам да заемам мястото му при теб, Лана. Нито при Тай. Знам много добре, че не е възможно да се запълни празнотата, която е оставил. Когато бях дете, мислех, че мога, дори, че трябва. Но вместо това всичко, всъщност единственото, което можах да направя, бе да наблюдавам как родителите ми се отчуждават и как пропастта става по-дълбока и по-широка. Тогава бях преизпълнен с гняв. Гняв, който не осъзнавах. Затова се преместих, отдалечих се от източника на гнева си както географски, така и емоционално. Оставах за дълго време надалеч, все по-дълго и по-дълго.

— Сигурно ти е било много трудно.

— По-трудно ми е сега, когато тя се върна, защото ме накара да погледна на живота си по друг начин. Не останах с родителите си, нито с когото и да е друг, заради нея.

— Дъг, това не е истина.

— Това е абсолютната истина — за него беше важно да й го каже. Искаше тя да знае това и да го разбере. Но да разбере също така, че е готов да се промени. — Отидох си от тях, защото не можех, по-точно не исках да живея с призрак. Мислех си, че не съм достатъчно важен за тях, за да останат заедно заради мен. И ги обвинявах за това. Обвинявах мама и татко — призна той. — След това се пазех от всяка възможна емоционална връзка. Нямах истински дом, нито се опитвах да създам такъв. Не исках деца, защото за мен това означава отговорност и тревоги — той пристъпи към нея и взе ръцете й. — Не искам да заемам мястото му. Но искам да ми дадеш шанса да бъда до теб и Тай.

— Дъг…

— Моля те да ми дадеш този шанс! Моля те да помислиш за това, докато ме няма.

— Не знам дали ще мога да си позволя да обикна някого отново — пръстите й стиснаха неговите, но вече не трепереха. — Не знам дали ще имам кураж.

— Гледам те, тук в тази къща, с детето, което спи горе, и си мисля, че имаш достатъчно кураж — той я целуна по челото, после по бузите, накрая по устните. — Ще говорим, като се върна.

— Остани при мен тази нощ — тя обви с ръце врата му. — Моля те, остани!

— Сигурна ли си, че искаш?

— Да, напълно.

 

 

Коли работи на портативния си компютър, докато се стъмни съвсем, сетне се протегна и загледа звездите, като подреждаше в ума си програмата за следващия ден. Трябваше да завърши изравянето на женския скелет, сетне да уреди пренасянето му до лабораторията. Щеше да се наложи да работи в хоризонтално положение.

Лео щеше да продължи, така че трябваше да му изпрати всички филми и записки.

Тя и Джейк трябваше да направят актуализация и да начертаят новото разчертаване на парцела.

Трябваше да погледне дългосрочната прогноза за времето и да състави съответна програма за работа.

През следващите дни се очертаваше топло и ясно време. Идеално за разкопки, с температура, която нямаше да падне под двадесет и шест градуса и влажност на съвсем прилични нива.

Коли се отпусна и се остави на течението, като автоматично изключи слуха си за кънтри музиката, която Джей слушаше тихо и се съсредоточи върху нощните звуци. Тихото пърпорене на мотора на някаква кола по пътя в северна посока, рядкото цопване на жаба или риба във водата на езерото в южна.

Хрътката от фермата, разположена на запад, започна да лае срещу изгряващата луна.

Лана не знаеше какво пропуска, помисли си тя, наслаждавайки се на хладния повей, с който нощният въздух докосваше лицето й. Тук цареше такъв съвършен покой, в нощта, на открито. Подобно нещо не можеше да съществува никъде дори и между четири стени.

Тя се излегна върху земята, в която от хилядолетия спяха други. Годините минаваха, превръщаха се във векове, а те в епохи. Тази земя все още съхраняваше в себе си тайни, които цивилизацията трябваше да открие.

Можеше да чуе шума от молива на Джейк върху хартията. Той рисуваше на светлината на своето фенерче понякога до късно през нощта. Често се чудеше защо не беше се отдал на изящните изкуства вместо на науката. Коя бе причината да избере да изследва хората, вместо да ги рисува върху платно?

И защо никога досега не беше го питала?

Отвори очи и го загледа. Лицето му бе огряно от светлината на фенерчето.

Беше спокоен. Можеше да познае това, наблюдавайки извивката на челюстта и устата му. Беше свалил шапката си и светлината играеше върху косата, която падаше върху лицето му, докато рисуваше.

— Защо не си изкарваш хляба с това? С изкуство, искам да кажа.

— Не съм достатъчно добър.

Коли се обърна по корем.

— Кое — изкуството за теб или ти за изкуството?

— И двете. Рисуването, ако това имаш предвид, не ме интересуваше достатъчно, за да му отделя времето и обучението, което изисква. Да не говорим, че когато започнах да следвам, то не ми изглеждаше особено мъжка работа. Само фактът, че нямах намерение да продължа работата в семейната ферма, бе достатъчно лош, така че ако бях решил да стана и художник… О, моят старец щеше да умре от разочарование.

— Той нямаше ли да те подкрепи?

Джейк вдигна очи, откъсна листа от скицника си и започна да рисува върху следващия.

— Нямаше да ме спре, нямаше дори да се опита. Но нямаше да ме разбере. Мъжете в моето семейство винаги са орали земята или са се занимавали с коне, с добитък. Ние не сме работили в кантори, нито в областта на изкуството. Аз бях първият, който получи университетско образование.

— Никога не съм го знаела.

Той сви рамене.

— Така е. Започнах да се интересувам от антропология, още когато бях дете. За да ме държат настрани от пакостите, родителите ми ме пращаха на лагер през лятото. Това бе огромен подарък за мен, защото в ранчото имаше нужда от работна ръка. А отиването ми в колежа, макар и със стипендия, беше истинска саможертва за тях.

— Гордеят ли се с теб?

Той замълча за миг.

— Последният път, когато се прибрах вкъщи, беше преди пет-шест месеца. Отидох неочаквано, без да ги предупредя. Те не знаеха. Майка ми сложи допълнителна чиния на масата. По-точно две, защото и Дигър беше с мен. Баща ми влезе, стисна ми ръката. Ядохме, говорихме за ранчото, за семейството, за мен. Не бях ги виждал почти година, но все, едно че съм бил у дома само преди ден. Нямаше нищо специално за ядене, никаква празнична трапеза в моя чест, ако ме разбираш. Но по-късно, случайно погледнах на лавиците в дневната. Имаше две книги по антропология, сред томовете на Луи Ламур на баща ми. За мен това означаваше много. Разбрах, че те се интересуват от онова, което правя.

Тя прокара нежно ръка по глезена му.

— Това е най-хубавата история, която някога си ми разказвал за тях.

— Ето, виж — Джейк обърна скицника към нея. — Доста е груба, но много си приличат.

И Коли видя рисунката на една жена с продълговато лице, спокойни очи с бръчки в ъгълчетата и уста, леко извита в усмивка. Косата й беше права и прошарена. Мъжът имаше високи скули, прав нос и волева уста. Очите му бяха дълбоко вкопани, а лицето — загоряло и обветрено от слънцето и годините.

— Приличаш на него.

— Малко.

— Ако я изпратиш, ще я сложат в рамка и ще я окачат на стената.

— Така ли мислиш?

Тя вдигна очи и зърна моментното объркване върху лицето му.

Той посегна да вземе рисунката, но Коли я притисна към гърдите си.

— Хайде да се обзаложим. На хиляда кинта, че ако им я изпратиш, ще я сложат в рамка и ще я закачат на стената. Следващия път като си идеш у вас, ще видиш. Може да им я пратиш по пощата утре сутринта. Има ли вода в чантата?

— Вероятно — той се намръщи, след което я отвори. Остана с гръб прекалено дълго, така че Коли го бутна по крака.

— Има ли, или няма?

— Да. Намерих я — Джейк се обърна. — В гората има някой с фенерче — каза го съвсем обикновено и тихо, докато й подаваше водата.

Очите й останаха за миг заковани в неговите, после се прехвърлиха над раменете му. Макар че сърцето й блъскаше в гърдите от страх, тя отвори капачката на бутилката, вдигна я, за да пие, докато наблюдаваше светлинния лъч, който се движеше сред силуетите на дърветата.

— Може би са деца или някой от местните задници.

— Може би. Защо не отидеш до фургона да се обадиш на шерифа?

— Защо ли? — Коли бавно затвори отново бутилката. — Защото ако го направя, ти ще отидеш там без мен. А ако се окаже, че това са двойка зевзеци, опитващи се да ни уплашат, аз ще бъда тази, която ще стане за смях. Първо ще проверим. Двамата заедно.

— Ако си спомняш последния път, когато отиде в гората, излезе от нея в безсъзнание.

Също като Джейк тя продължи да следи движението на светлината.

— А ти едва избегна куршумите. Ако останем тук, може да ни застрелят като патици в езерото, ако това е целта им — тя мушна ръка в раницата си и хвана дръжката на лопатката. — Имаме две възможности. Или отиваме до фургона и се обаждаме по телефона заедно, или отиваме в гората и проверяваме какво става. Също заедно.

Той погледна какво държи в ръката си.

— Не е необходимо да питам какво избираш ти.

— Долан и Бил са били сами. Ако онзи там иска да повтори изпълнението, ще трябва да се справи с двама ни.

— Добре — Джейк се наведе и извади ножа от ботуша си, при което очите на Коли се уголемиха.

— Господи, Грейстоун, откога си започнал да го носиш?

— Веднага след като някой се опита да ме застреля. Ще вървим заедно. Няма да се разделяме. Съгласна?

— Абсолютно.

Той взе фенерчето и станаха.

— Мобилният в теб ли е?

— Да, в джоба ми е.

— Дръж го под ръка. Той се движи на изток. Да му дадем повод да се замисли.

Джейк включи светлината на фенерчето си и го насочи към движещата се светлинка. Когато тя взе да се отдалечава на запад, двамата с Коли хукнаха натам. Заобиколиха края на терена откъм брега на езерото, където започваха дърветата.

— Насочва се към пътя — Коли инстинктивно тръгна в същата посока. — Може да му отрежем пътя.

Двамата се втурнаха между дърветата, следвайки лъча. Тя прескочи един паднал дънер, опитвайки се да не изостава от широката крачка на Джейк.

Сетне изруга, също като него, когато светлинната, която преследваха, изчезна.

Джейк хвана ръката й, за да я накара да замълчи. Тя затвори очи и се концентрира върху звуците. Чу бързото топуркане на крака върху земята.

— Отново промени посоката — прошепна му Коли.

— Никога няма да го хванем. Има много голяма преднина.

— Значи ще го оставим да се измъкне?

— Направихме каквото можахме — Джейк насочи фенерчето напред, после назад. — Много глупаво от негова страна да ни покаже светлината на фенерчето си. Трябва да е глупак, ако си е мислил, че няма да го забележим.

В мига, в който произнесе думите, двамата осъзнаха важността им.

— О, по дяволите! — беше единственото, което произнесе Коли, след което се завъртя и тръгна обратно.

След секунда избухна първата експлозия.

— Фургонът! — изкрещя Джейк, като видя езикът от пламъци, които се изстреляха към небето. — Кучият му син!

Коли излезе тичешком от гората, мислейки единствено как да стигне до колата си и да догони причинителя на пожара. Тялото й обаче се стовари на земята, когато Джейк я блъсна и събори, така че всички кости я заболяха.

Тя се опита да вдигне глава, но той я натисна надолу и я прикри със собственото си тяло и с ръцете си.

— Пропанът! — извика страшно и в същия миг светът около тях експлодира.

Сякаш гореща ръка докосна кожата и отне дъха й. През звънящия в ушите й шум, Коли успя да чуе как нещо изписка и падна на земята. Малки искри валяха от небето като дъжд.

Около тях падаха отломки, разсичаха въздуха като със скалпел и се приземяваха като горящи кълбовидни мълнии. Съзнанието й бе напълно изключило. Но неочаквано се събуди, когато почувства как тялото на Джейк се гърчи върху нейното.

— Ставай, ставай! Стани веднага! — тя се извъртя и го избута, макар че той все още успяваше да я задържа под себе си.

— Стои долу! Лежи! — гласът му беше дрезгав и я изплаши повече от експлозията и дъжда от огън.

Когато най-сетне се обърна, Коли застана на колене. Около тях лежаха пръснати тлеещи отломки, а онова, което бе останало от фургона, буйно гореше. Коли се наведе към Джейк, който разкъсваше димящата си риза.

— Ти кървиш! Чакай да видя? Изгорен ли си? Господи!

— Не много — макар че не бе съвсем сигурен в това. Пронизващата болка в ръката му обаче бе от порязване, а не от изгаряне. — Най-добре се обади на 911.

— Ти се обади — тя извади телефона от задния си джоб и го пъхна в ръката му. — Къде е фенерчето? Къде е проклетото фенерче?

На червената светлина на пожара можеше да види, че раната на ръката му се нуждае от медицинска намеса. Затова пропълзя зад него, така че да пази гърба му, докато проверяваше с треперещи пръсти пораженията по тялото му.

Само драскотини, установи Коли. Много драскотини и няколко не особено силни изгаряния.

— Ще взема аптечката за първа помощ от роувъра.

Скочи и затича. Спокойно, нареди сама на себе си тя, докато се промушваше през вратата. Трябваше да бъде спокойна, да спре кървенето, да превърже раните му и да го откара в спешно отделение.

Не биваше да изпада в паника, така че трябваше да се стегне и да свърши всичко това.

През цялото време мислеше как той покри главата й с ръце, а тялото й със собственото си тяло.

— Глупав мъжкар! Тъп мачо! На герой ще ми се прави!

Преглъщайки сълзите, Коли грабна бутилка вода и затича обратно.

Джейк седеше там, където го бе оставила, държеше телефона в ръце и гледаше фургона.

— Обади ли се?

— Да — не каза нищо повече, докато тя го поливаше с вода.

— Трябва да те позашият — рече Коли. — Засега ще ти направя превръзка. Имаш няколко изгаряния, изглеждат ми от първа степен. Ранен ли си някъде другаде?

— Не — беше й казал да отиде във фургона, спомни си като в сън Джейк. Господи! Беше й наредил да влезе вътре, докато той огледа гората с фенерчето.

— Ти не ме послуша.

— Какво? — силно разтревожена, тя нави бинта и погледна в очите му за признаци на шок. — Студено ли ти е? Джейк, отговори ми! Студено ли ти е?

— Не ми е студено. Може би съм изпаднал в лек шок. Ти не отиде във фургона, както ти казах. Ако беше отишла…

— Не отидох — Коли успя да потисне треперенето си. Вече чуваше сирените. — Но ти ще отидеш в болницата — тя стегна бинта и приседна до него. — Дори не се сетих за резервоарите с пропан във фургона. Добре че ти се сети.

— Ъхъ — Джейк вдигна здравата си ръка и я прегърна, докато двамата се опитваха да се изправят на крака. — Изглежда, това е нашата щастлива нощ. Имахме късмет — той въздъхна дълбоко. — Дигър ще бъде съсипан.

 

 

Джейк не отиде в болницата, докато не се разбра какви са пораженията и какво може да бъде спасено. Всички доклади, записки и образци, които съхраняваха във фургона, за да бъдат транспортирани, бяха унищожени. Портативният компютър на Коли се бе превърнал в смачкана купчина пластмаса и изгорели чипове.

Компютърът, който бе във фургона, за да се ползва от екипа, също беше напълно изгорял. Много часове труд бяха отишли на вятъра.

По полето се търкаляха останки. Имаше ги и върху внимателно разчертаните площи. Овъглено парче алуминий стърчеше в една купчина пръст като острие на копие.

Пожарникари, полицаи, медицински работници от „Бърза помощ“ оглеждаха терена. Щяха да минат дни, а може би седмици, докато възстановят щетите и пресметнат загубите. И да започнат отново. Джейк стоеше до Коли и слушаше как обяснява събитията, предхождащи експлозията. Той самият вече бе дал показания.

— Оня, който е бил в гората, е съучастник — в гласа й започваше да проличава ярост, заместваща треперенето от шока. — Отвлече вниманието ни, така че другият да подпали фургона.

Шериф Хюит огледа димящата купчина, останала от фургона, след което измери разстоянието до гората.

— Но вие не сте видели никой?

— Не, никой. Бяхме на около петдесет метра навътре в гората. Тъкмо решихме да се върнем, когато чухме първата експлозия.

— Бутилките с пропан.

— Първият. Прозвуча като оръдеен залп и тогава този герой се хвърли върху мен. След секунди избухна и втората бутилка.

— Не сте видели, нито чули кола?

— Ушите ми бучаха — сопна му се тя. — Някой запали фургона и това не беше недоволен дух от неолита.

— Не споря за това, доктор Дънбрук. Само уточнявам фактите. Някой е взривил фургона. Факт. Сетне е избягал. Най-вероятно с автомобил.

Коли въздъхна.

— Прав сте. Извинете ме. Не, не чух нищо след експлозията. Преди това чух да минават коли, натам, насам, чух и една по-отдалеч. Но човекът, който беше в гората, тръгна към пътя. Вероятно колата му е била паркирана наблизо.

— И аз мисля така — съгласи се Хюит. — Не вярвам в проклятия, доктор Дънбрук, но вярвам в бедите и мисля, че вие сте в голяма опасност.

— Това е свързано с информацията, които ви казах за Карлайл и за семейство Кълън. Отново се опитват да ме сплашат, да ме накарат да се махна оттук, далеч от Удсбъроу. Далеч от отговорите, които търся.

Шерифът продължи да я гледа спокойно. Лицето й все още беше изцапано със сажди и почерняло от дима.

— Може би — рече той.

— Шериф! — един от помощниците му се приближи към тях. — По-добре елате да видите нещо.

Те последваха Хюит по посока на езерото, към мястото, където Коли бе работила повече от осем часа същия ден. Останките от кости, които бе извадила, бяха покрити със сажди и прах, но бяха непокътнати.

Редом до тях в квадратната дупка лежеше манекен от магазин за дрехи, облечен с панталони и риза. Русите кичури на перуката бяха разбъркани под платнената шапка.

Около врата на манекена висеше надпис с ръчно изписани букви „R.I.P.“^[2].

Ръцете на Коли инстинктивно се свиха в юмруци.

— Но това са моите дрехи. Моята скапана шапка. Кучият му син е бил в къщата. Ровил се е във вещите ми!