Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (2)

1.

Строителните работи по проекта „Антиетам Крийк“ трябваше да спрат, когато Били Янгър изрови първия череп със загребващата лопатата на булдозера си.

Това беше доста неприятна изненада и за самия Били, който седеше в кабината на машината, целият мокър от пот в ужасната юлска жега и ругаеше. Тази сутрин, докато се опитваше да изяде своите пържени яйца с наденичка, жена му много войнствено се бе опълчила срещу предстоящото преразпределение в бригадата и му бе изнесла обичайната си лекция в горния регистър на гласа си.

Той не даваше и пукната пара за това. Но работата си е работа, а Долан плащаше добри пари. Достатъчно добри, за да го накарат да изтърпи неистовия вой на Миси. Натякванията й го ядосаха и той се отказа от закуската, а един мъж се нуждае от здраво хапване, ако ще работи като вол през целия ден.

А онова, което бе успял да погълне преди Миси да му развали апетита, сега се бе загнездило непреработено в стомаха му и го задушаваше в проклетата влажна жега.

Били ловко манипулираше с ръчките и копчетата за управление, изпълнен със задоволство, че тази машина никога няма да оскверни слуха му с мърморене или разпри. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие, дори и в адската жега под безмилостното юлско слънце, от това да забива огромната лопата на булдозера в земята и да чувства как отхапва тлъста хапка от нея.

Но когато заедно със сочната черна земя загреба и мръсния, с празни очни кухини и полепнала пръст череп, който се бе облещил насреща му и го гледаше втренчено в бялата мараня на пладнето, тежкият сто и пет кила Били изпищя като малко момиченце и скочи от машината пъргаво като танцьор от пийпшоу.

Колегите му сигурно дълго време щяха да го задяват и безмилостно да му се подиграват за този пирует, докато не разбиеше до кръв носа дори и на най-добрия си приятел, за да защити достойнството си и да възвърне уважението им.

Този юлски следобед обаче Били прекоси работната площадка със скорост и настървение, близки до онези, които притежаваше на футболното поле в разцвета на най-добрите си изяви в гимназията като футболист.

Когато успя да възстанови дишането и възможността си да говори свързано, той докладва на бригадира си, който на свой ред докладва на Роналд Долан.

Докато пристигне местният шериф, удивените работници изровиха и други кости. Изпратиха да повикат криминолог, а екип от местния телевизионен канал пристигна, за да вземе интервю от Били, Долан и всеки, който би допринесъл за запълване на ефирното време в тазвечерните новини.

Новината се разпространи бързо. Из градчето за нула време плъзнаха слухове. Заговори се за убийство, за масови гробове и серийни убийци. Жадните за сензации местни мозъци безмилостно ръсеха догадки и пускаха слухове, така че когато антропологичното изследване приключи и се оказа, че костите са много стари, доста хора не бяха сигурни дали са доволни, или разочаровани от този факт.

Но за Долан, който вече се бе преборил с петициите, протестите и заповедите за забрана да строи жилища върху древната петдесет акра блатиста земя и гора, възрастта на костите нямаше никакво значение.

Тяхното съществуване бе като трън в задника му. При това особено болезнен трън.

А когато два дни по-късно Лана Кемпбъл, преселилата се наскоро в града адвокатка, кръстоса крак връз крак и се усмихна самодоволно в лицето му, Долан с голямо усилие трябваше да се въздържи да не я цапардоса право в хубавата муцунка.

— Ще видите, че съдебната заповед е съвсем правомерна — рече тя, като запази усмивката на лицето си.

Тя беше една от най-яростните противнички на строителството на жилищния комплекс и в този момент имаше достатъчно основание да се усмихва и да бъде доволна.

— Няма нужда от съдебна заповед. Прекъснах работа. Действията ми са съгласувани с полицията и плановата комисия.

— Тогава ще приемем заповедта като допълнителна мярка за сигурност. Окръжната планова комисия ви дава шейсет дни, за да напишете доклад и да ги убедите, че строителството трябва да продължи.

— Знам правилата, сладурче. „Долан и синове“ строят къщи в този окръг от четирийсет и шест години.

Нарече я „сладурче“, за да я дразни. Тъй като и двамата го знаеха, Лана само се усмихна в отговор.

— Наета съм от Историческото дружество и Дружеството за опазване на околната среда за техен адвокат. Просто си върша работата. Скоро тук ще пристигнат представители на факултетите по Археология и антропология на Университета в Мериланд. Като техен посредник, ви моля да им позволите да отнесат образците и да ги изследват.

— Упълномощен адвокат, посредник — Долан беше як, набит мъж с червендалесто ирландско лице. Облегна се тежко на стола си. Гласът му тежеше от сарказъм. — Бре, бре. Много важна персона.

Той мушна палци в тирантите си. Винаги носеше червени тиранти над синята работна риза. Те бяха като част от униформата му, или поне той така си мислеше. Част от онова, което го правеше един от обикновените мъже. Човек от работническата класа, която бе построила неговия град и още много други и бе направила тази страна велика.

Каквато и да бе банковата му сметка, а той я знаеше до последната стотинка, Долан не се нуждаеше от модни дрехи, за да се покаже пред другите.

Все още караше малко камионче. Американско производство, а не разни модни, европейски измишльотини.

Беше роден и израснал в Удсбъроу, за разлика от хубавата адвокатка. И не се нуждаеше нито от нея, нито от когото и да е друг да му казват от какво има нужда неговия град. Всъщност, според самия Долан, той знаеше по-добре от много хора в градчето какво е най-доброто за Удсбъроу.

Беше човек, който гледа към бъдещето, но не забравя да се грижи и за своето собствено.

— И двамата сме заети хора, така че най-добре да ви кажа за какво става дума и да не ви губя времето — Лана беше абсолютно сигурна, че онова, което щеше да му съобщи, ще изтрие снизходителната усмивка от лицето на Долан. — Не можете да продължите работа, докато мястото се изследва и възбраната не бъде вдигната от властите. За тази цел трябва да се вземат образци. Всички предмети, изкопани от земята, няма да ви бъдат от полза. И двамата знаем, че ако си сътрудничим в тази област, ще облекчим вашите проблеми с обществеността.

— Аз не гледам на тях като на проблеми — Долан разпери грубите си работнически ръце. — Хората се нуждаят от къщи. Общината се нуждае от работни места. Проектът „Антиетам Крийк“ осигурява и двете. Това се нарича прогрес.

— Тридесет нови къщи. Това означава увеличение на трафика по пътищата, които не са в състояние да го поемат, препълнени училища, загуба на земеделска земя.

Употребата на „сладурче“ не я ядоса, но старият му аргумент успя. Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Обществеността е против вашия проект. Това се нарича „качество на живот“. Но то е друг въпрос — добави, преди той да успее да отговори. — Докато костите бъдат изследвани, за да определи възрастта им, ще трябва да спрете работа — Лана потупа с пръст по съдебната заповед. — „Долан и синове“ би трябвало да желае този процес да се ускори. Ще се наложи да платите за изследванията. Радиовъглеродно определяне на възрастта.

— Да платя ли?!

Аха, помисли си тя, ха да видим сега кой е победителят!

— Вие сте собственикът, господин Долан. Притежавате земята, значи притежавате и предметите намерени в нея — беше си подготвила домашното. — Знаете, че ще се борим срещу строителството и ще ви затрупаме със съдебни заповеди, докато не свършите тази работа. Така че, най-добре е да си платите — добави Лана и се изправи. — Сигурна съм, че адвокатът ви ще ви посъветва същото.

Тя изчака, докато затвори вратата зад гърба си, и чак тогава си позволи да се усмихне тържествуващо. Тръгна бавно и вдиша дълбоко тежкия, лепкав летен въздух, като се огледа по главната улица на Удсбъроу.

Въздържа се да не изпълни един щастлив танц на победата. Беше прекалено неподходящо за жена в нейното положение, но въпреки това почти подскачаше по паважа като десетгодишно момиченце. Сега това беше нейният град. Нейните съседи. Нейният дом. И щеше да бъде и занапред, след като преди две години се бе преместила от Балтимор тук.

Градчето беше хубаво, пропито с традиции и история, преливащо от клюки, защитено от заплахите на урбанизацията от разстоянието и мержелеещите се в далечината сенки на хребетите на Сините планини.

Идването в Удсбъроу беше огромна промяна за едно родено и израснало в града момиче. Но тя не можеше да понесе спомените, които я преследваха в Балтимор след смъртта на съпруга й. Убийството на Стив я бе съсипало. Трябваха й повече от шест месеца, за да стъпи отново на крака, да се измъкне от мъчителната мъгла на скръбта и да вземе живота си в ръце.

Самият живот го изискваше. Стив го нямаше. В сърцето й все още кървеше огромна празна дупка, там, където някога бе бил той. Но тя трябваше да продължи да диша, да се бори и да съществува. Защото беше отговорна за Тайлър. Нейното бебе. Нейното момченце. Съкровището й.

Не можеше да върне баща му. Но можеше да му осигури възможно най-доброто детство.

Тук синът й имаше къде да тича и куче, с което да играе. Имаше съседи, приятели и майка, която щеше да направи всичко, което е необходимо, за да израсне той невредим и щастлив.

Тя погледна часовника си. Днес беше денят, в който Тай гостуваше на приятелчето си Брук след детската градина. Преди час тя се обади на майката на Брук — Джо, за да се увери, че всичко е наред.

Лана спря на пресечката и изчака светофара. Движението не беше оживено, каквото е обикновено в малките градчета в дълбоката провинция.

Тя обаче нямаше вид на провинциалистка. Някога гардеробът й бе внимателно подбран, за да подхожда на имиджа й на преуспяваща адвокатка в голяма градска кантора. Сега може да бе окачила фирмената си табела в малко селище с четири хиляди жители, но това не означаваше, че ще спре да се облича елегантно за свое собствено удоволствие.

Днес носеше летен костюм от тънък син лен. Класическата кройка подчертаваше деликатната й структура и удовлетворяваше собствения й усет за изисканост. Косата й приличаше на разлюляна грива от злато и достигаше до брадичката на хубавото й младо лице. Имаше големи сини очи, които често оприличаваха на простодушни, нос с леко вирнато връхче и добре оформена плътна уста.

Тя влезе в „Трежърид пейджис“^[1] и се усмихна лъчезарно на мъжа зад щанда. И най-накрая тя изигра своя танц на победата.

Роджър Гроган свали очилата си за четене и вдигна сребристобелите си вежди нагоре.

Беше стегнат, енергичен седемдесет и пет годишен мъж, а лицето му напомняше на Лана за консервиран леприкон^[2].

Носеше бяла риза с къс ръкав, а косата му, необикновена смесица от сребристо и бяло, стърчеше във всички посоки.

— Изглеждаш много доволна от себе си — рече Роджър.

Гласът му прозвуча като порой от камъчета, изсипващ се по стоманен улей. — Сигурно си се срещнала с Рон Долан.

— Оттам идвам — Лана си позволи още един артистичен пирует, преди да се облегне на плота. — Трябваше да дойдеш с мен, Роджър. Само за да видиш лицето му.

— Прекалено си безкомпромисна с него — Роджър я чукна по носа с пръст. — Той просто върши онова, което смята за правилно.

Тя наклони леко глава и го изгледа иронично. Роджър се разсмя.

— Не казвам, че съм съгласен с него. Момчето има корава глава също както баща си и в нея няма достатъчно мозък, за да разбере, че ако общественото мнение е разделено по някой въпрос, то въпросът подлежи на обсъждане.

— Този път ще се наложи да го обмисли — обеща Лана. — Изследването на костите ще му коства доста сериозно забавяне. А ако имаме късмет, те може да се окажат толкова стари, че да привлекат всеобщото внимание. Дори на национално ниво. Тогава ще успеем да спрем проекта за месеци. А може би за години.

— Той е корава глава, но и ти не падаш по-долу. Вече успя да го спреш за няколко месеца.

— Долан нарича това, което прави, израз на прогрес — промърмори недоволно Лана.

— И не само той го нарича така. Има и други.

— Има или няма, той греши. Не може да сееш къщи, където ти падне, все едно са царевични зърна. Нашите проучвания показват, че…

Роджър вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Проповедите са за църквата, адвокате.

— Добре — въздъхна тя. — Веднъж да получим изследването, и ще видим. Нямам търпение. Междувременно, колкото по-дълго е забавянето, толкова повече пари губи Долан. А ние ще имаме време да съберем средства. Той може просто да премисли и да реши да продаде земята на Обществото за опазване на околната среда в Удсбъроу.

Лана отметна назад коса.

— Защо не отидем да обядваме заедно? Трябва да отпразнуваме днешната победа.

— А ти защо не позволиш на някой млад и хубав момък да те заведе на обяд?

— Защото си загубих ума по теб, Роджър, още в първия миг, в който те видях — това не бе далеч от истината. — Всъщност, обядът да върви по дяволите. Хайде двамата — ти и аз, да избягаме заедно на остров Аруба.

Това нейно изявление го накара да се разсмее, но и да се изчерви.

Той бе загубил жена си същата година, когато Лана бе загубила съпруга си. Често се чудеше дали това не бе една от причините, поради които връзката помежду им възникна и се заздрави толкова бързо.

Роджър се възхищаваше на острия ум, на упоритостта и на абсолютната й преданост към сина й. Имам внучка на нейната възраст, помисли си той тъжно. Някъде по широкия свят.

— Това е сигурен начин да накараме града да говори само за нас, нали? Ще бъде най-голямата новина, след като методисткият свещеник бе хванат да играе неприлични игрички с диригента на църковния хор. Но работата е, че имам да описвам книги. Нямам време нито за обяд, нито за тропически острови.

— Не знаех, че си получил нова стока. Това една от тях ли е? — попита Лана и когато той кимна, внимателно отвори книгата пред себе си.

Роджър се занимаваше с издирване и продажба на редки книги и тясното му магазинче бе като храм за тях. Тук винаги миришеше на стара кожа и хартия, както и на „Олд Спайс“, който той използваше от шестдесет години след бръснене.

Книжарница за редки антикварни издания не бе нещо, което човек можеше да очаква в градче с два светофара. Лана обаче знаеше, че по-голяма част от клиентите му, както и самата стока, идваха от много далеч.

— Прекрасна е — прошепна тя, като прокара пръсти по кожената подвързия. — Откъде пристигна?

— От едно имение край Чикаго — ушите на Роджър щръкнаха при звука, който дойде откъм задната част на книжарницата. — Но тя пристигна с нещо много по-ценно от нея самата.

Той изчака, докато вратата между магазина и стълбите, водещи към жилищните помещения на втория етаж, се отвори. Лана видя как лицето му се промени и засия от задоволство и се обърна.

Мъжът имаше лице като карта — дълбоки долини и високи хълмове. Косата му бе много тъмнокафява със златисти отблясъци, които след години щяха да станат сребристобели като на Роджър. Беше гъста и непокорните кичури достигаха до яката на ризата му.

Очите му бяха дълбоки, също тъмнокафяви, и в момента гледаха леко начумерено. Устата му бе стисната. Беше лице, което изразява интелект и силна воля, помисли си Лана. Умен и упорит, бе първото й впечатление. Но вероятно бе такова, защото Роджър често бе окачествявал своя внук по този начин.

Фактът, че мъжът изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото и е навлякъл чифт стари джинси, добавяше към тази необикновена смесица и доза чувственост.

Тя изпита приятно вълнение и раздвижване на кръвта, нещо, което не бе изпитвала от дълго време насам.

— Дъг! — в тава кратко обръщение имаше гордост, възхищение и любов. — Чудех се кога ще се наканиш да слезеш. Добре избра времето. Това е Лана. Говорил съм ти за нашата Лана. Лана Кемпбъл, да ти представя моя внук Дъг Кълън.

— Приятно ми е — тя му подаде ръка. — Откакто се преместих да живея тук, ние с вас постоянно се разминаваме в случаите, когато сте в града.

Той раздруса ръката й, изучавайки лицето й.

— Вие сте адвокатката.

— Вината е моя. Минах оттук, за да съобщя на Роджър последните новини около проекта на Долан. Колко време ще останете в града?

— Не знам. Не съм сигурен.

Виж ти, човек на малкото думи, помисли си Лана и опита още веднъж.

— Разбрах, че много пътувате, за да търсите и откривате редки антикварни книги. Сигурно е фантастично изживяване?

— Ами, да.

Роджър прекъсна настъпилата неловка пауза.

— Не знам какво щях да правя без него. Дъг има усет за този бизнес. Естествена дарба. Аз щях да се оттегля и да умра от скука, ако той не бе поел къртовската работа.

— Сигурно и за двама ви е полезно и приятно, че имате общи интереси и семеен бизнес — тя като забеляза, че Дъг се отегчава от разговора, затова се обърна към дядо му: — Добре, Роджър, тъй като ти отново ми отказа, най-добре да се връщам на работа. Ще те видя утре вечер на събранието, нали?

— Разбира се. Там съм.

— Приятно ми бе да се запознаем, Дъг.

— На мен също. Доскоро.

Когато вратата се затвори зад нея, Роджър издаде звук, приличащ на въздуха, който излиза от кипящ чайник.

— „Доскоро!“ Това ли бе най-доброто, което можеше да кажеш на една хубава жена? Направо ме отчая, синко.

— Няма кафе горе. Никакво кафе. Когато не съм пил кафе, не мога да мисля. Няма ли кафе — все едно мозъкът ми се е изпарил. Радвам се, че успях да скалъпя поне няколко изречения.

— Вземи кафеника от задната стая — рече недоволно Роджър и вдигна назидателно пръст. — Това момиче е умно, интелигентно, интересно и — той млъкна, докато Дъг мина зад щанда и се отправи към вратата, — най-важното свободно.

— Аз не си търся жена.

Ароматът на кафе достигна до обонянието му и почти го накара да подскочи. Той си напълни една чаша, изгори езика си с първата глътка и усети, че влиза във форма. Отпи още веднъж и погледна към дядо си.

— Голяма кипра за Удсбъроу.

— Мислех, че не се заглеждаш по жените — рече заядливо дядо му.

Дъг се ухили и това промени изражението му от намусено на закачливо.

— Едно е да се заглеждаш, а друго да си търсиш. Има разлика.

— Тя знае как да се облича, не се кипри.

— Еее, не се засягай, де! — Дъглас бе изненадан от докачливия тон на дядо си. — Не знаех, че ти е гадже.

— Ако бях на твоите години със сигурност щеше да ми бъде.

— Дядо! — съживен от кафето, Дъг прегърна Роджър през раменете. — Годините нямат никакво значение. Искам да кажа, че все още можеш. Позволяваш ли да взема кафето с мен? Трябва да се измия и да отида да видя мама.

— Да, да — Роджър махна с ръка след внука си. — Доскоро — промърмори отново недоволно той, докато Дъг се отправи към задната част на магазина. — Колко жалко.

 

 

Коли Дънбрук изсмука остатъка от диетичната кола, докато се бореше с натовареното движение в Балтимор. Беше избрала часа на заминаването си от Филаделфия, където смяташе да прекара тримесечна почивка, много неподходящо. В момента се убеждаваше в това.

Но когато я повикаха за консултация, изобщо не си помисли кога е най-подходящо да тръгне, за да избегне часовете на най-натоварения трафик. Нито за лудостта, която цареше по околовръстното шосе на Балтимор в четири и петнадесет в сряда следобед.

Така че сега, ще не ще, трябваше да се справя.

И го направи като наду клаксона и промуши стария си любим ландроувър в открилото се свободно място, което бе широко колкото да мине една детска количка. Черните мисли на шофьора, когото засече, изобщо не я интересуваха.

Вече седем седмици, откакто бе във ваканция. Само мисълта, че отново ще се върне на работа, я пришпорваше така, както тя пришпорваше своята кола.

Познаваше Лео Грийнбаум достатъчно добре, за да долови потиснатата възбуда в гласа му. Достатъчно добре, за да знае, че той не е човекът, който ще я накара да шофира до Балтимор, за да погледне някакви стари кокали, ако те действително не представляват интерес.

Тъй като до тази сутрин не бе чула нищо за находката в селските райони на Мериланд, имаше чувството, че никой не очаква от това да произлезе сензация.

Господи беше свидетел, трябваше й нов проект! Беше отегчена до смърт от писането на статии за списания, от четенето на лекции или на статии на нейни колеги, публикувани в същите списания. За Коли археологията не можеше да бъде затворена в аудитория, нито означаваше единствено научни публикации. За нея тя беше копане до изнемога, потене до смърт под слънцето, подгизване до кости в дъжда, газене и затъване в калта и мръзнене на студа, докато разни насекоми дупчат кожата ти като решето и са готови да ти изсмучат кръвта.

Това обаче за Коли беше раят.

Когато радиостанцията, която слушаше, започна да предава новини, тя превключи на компактдисковото устройство. Приказките не бяха най-добрият начин да се справиш с ужасния, убийствен трафик. Но ръмжащият хевиметъл беше.

Пусна диск на „Металика“, които започнаха троснато да се зъбят и това моментално оправи настроението й.

Тя започна да потупва с пръсти по волана в такт с тях, сетне го хвана здраво и се промуши в следващата пролука. Големите й очи с цвят на златистокафяво кадифе, блестяха зад слънчевите очила.

Носеше косата си дълга, защото й бе по-лесно да я събере и върже на опашка или да я набута под шапката, както бе направила и сега, вместо да се занимава с подстригване и прически. Освен това притежаваше достатъчно усет, за да е наясно, че правата коса с цвят на мед й отива.

Очите й бяха леко дръпнати, а веждите над тях — почти прави. Когато наближи тридесетте, чертите на лицето й се смекчиха и от приятно, то стана красиво. Усмихнеше ли се, на бузите й се появяваха три трапчинки. По една на всяка буза и третата точно над десния край на устата.

Нежно оформената брадичка не загатваше за онова, което бившият й съпруг наричаше първобитно каменна упоритост.

Коли натисна спирачките и зави към паркинга, без почти да намали скоростта.

„Леонард Г. Грийнбаум и сътрудници“ се помещаваха в десет етажна стоманена кутия, която според Коли нямаше никаква естетическа стойност. Но лабораторията и техниците, които работеха в нея, бяха сред най-добрите в страната.

Тя спря на мястото, определено за посетители, и излезе в отвратителната, напомняща вряла супа горещина. Краката й започнаха да се изпотяват в ботушите, докато вървеше към входа на сградата.

Момичето на рецепцията вдигна очи и видя пред себе си жена със силно, атлетично тяло, грозна сламена шапка и страхотни слънчеви очила с телени рамки.

— Доктор Дънбрук при доктор Грийнбаум.

— Подпише се, моля.

Тя подаде на Коли книгата за посетители.

— На третия етаж.

Докато вървеше към асансьора, Коли погледна часовника си. Беше закъсняла само с четиридесет и пет минути от предвиденото време, но сандвичът, който бе погълнала, докато караше, вече бе смлян от стомаха й.

Затова се зачуди дали ще успее да изкара Лео навън, за да хапнат нещо. Когато стигна до третия етаж, там имаше друга рецепционистка. Този път я помолиха да почака.

Коли бе свикнала да чака. И беше много добра в това. Добре де, призна си, като се отпусна в един стол. По-добра, отколкото бе била някога. Беше свикнала да подхожда с търпение към работата си. Но запасът й от търпение бе започнал да се изчерпва, а той бе необходимо и в други области.

Човек обаче можеше да използва само онова, с което разполага.

Лео не я остави да чака дълго.

Той имаше забързана походка, която винаги напомняше на Коли за начина, по който върви дребното уелско куче корги. Бързо и ситно, късите му крачета се движеха прекалено чевръсто в сравнение с останалата част от тялото. Беше само с един пръст по-нисък от самата нея и имаше зализана назад тъмна грива от кестенява коса, която той без никакъв свян боядисваше. Лицето му бе тясно, изгоряло от слънцето, опърлено от вятъра, с кафяви кривогледи очи зад квадратни очила без рамки.

Носеше както обикновено торбести кафяви панталони и смачкана памучна риза. От всички джобове се подаваха хартийки.

Той приближи стремително към Коли и я целуна. Беше единственият от познатите й мъже, който не й беше близък роднина, комуто бе позволено да го прави.

— Изглеждаш добре, русокоске.

— И ти не изглеждаш зле.

— Как мина пътуването?

— Ужасно. Дано да си е струвало, Лео.

— О, мисля, че да. Как е семейството? — попита той, като я поведе към вратата, от която бе излязъл.

— Чудесно. Мама и татко слязоха от доджа за няколко седмици. Правят тен и събират топлина в Мейн. Как е Клара?

Лео поклати глава при мисълта за жена си.

— Сега се е хванала с грънчарство. Очаквай някоя ужасно грозна ваза за коледен подарък.

— А децата?

— Бен си играе с акции и облигации, а Мелиса се упражнява в майчинство и зъболекарство. Чудя се как може такъв стар копач като мен да отгледа такива нормални деца?

— Не ти, Клара — поправи го Коли, докато той отвори вратата и с жест я покани да влезе.

Тя очакваше да я въведе в някоя от лабораториите, но се оказа, че това е неговият слънчев и добре обзаведен кабинет.

— Бях забравила какво лъскаво местенце си имаш тук, Лео. Не гориш ли от желание да излезеш на открито и да покопаеш земята наоколо?

— О, какво говориш! Тази мисъл непрекъснато ме спохожда. Обикновено ме връхлита тъкмо когато съм задрямал най-сладко. Но този път… Я виж това!

Той заобиколи бюрото си и отключи чекмеджето. Извади оттам част от човешка кост в запечатана полиетиленова торбичка.

Коли взе торбичката, закачи очилата на ризата си и разгледа костта.

— Прилича ми на част от пищял, съдейки по размера и стопяването, вероятно принадлежи на млада жена. Много добре запазена.

— Опитай се да познаеш възрастта от пръв поглед. Какви са предположенията ти?

— Това е от Западен Мериланд, нали? Близо до течащ поток. Не обичам да правя предположения. Ти имаш образци от почвата, както и стратиграфския^[3] доклад?

— Хайде, русокоске, опитай се да познаеш. Обзаложи се!

— Дяволите да те вземат! — веждите й се събраха, когато обърна торбичката в ръката си. Искаше да докосне костта с пръсти. Кракът й несъзнателно започна да потропва по пода, отмервайки напрегнатата й мисъл. — Не знам каква е почвата. По визуална преценка, при липса на изследване, бих казала от триста до петстотин години назад. Би могла да бъде и по-стара. Зависи от наносните отлагания, както и от течението на потока.

Тя обърна още веднъж костта и инстинктът й се пробуди.

— По тези земи се е вихрила Гражданската война, нали? Костта е отпреди нея. Не е на някой войн размирник.

— Предхожда Гражданската война — съгласи се Лео. — Защото е на пет хиляди години.

Когато Коли вдигна глава. Той се хилеше като лунатик.

— Радиовъглеродният анализ го показа — рече и й подаде една папка.

Тя прегледа страниците, като забеляза, че Лео бе направил тестовете два пъти, вземайки три различни образци от мястото.

Когато го погледна отново, на лицето й бе изписана същата маниакална усмивка като неговата.

— Умирам за един хотдог — беше единственото, което успя да каже.