Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (15)

14.

Коли работеше като обсебена от демони. Потапяше се по десет часа на ден във врящата горещина, вземаше проби, четкаше, чистеше, описваше детайли. Копаеше в калта, образувала се след силната гръмотевична буря, или се задушаваше в лятната сауна, в която август бе превърнал въздуха на Мериланд.

Нощем пишеше докладите си, правеше хипотези, изследваше и скицираше запечатаните образци, преди да ги изпрати в лабораторията в Балтимор. Имаше си своя стая и достатъчно място, където бе разположила комфортно спалния чувал на пода, едно бюро, което бе купила на безценица, лампата супермен, която бе взела от една разпродажба в нечий заден двор, портативния си компютър, планината от бележки и челото си.

Имаше всичко необходимо.

Коли не се заседяваше много в стаята на първия етаж, която наричаха обща. Тя беше според нея прекалено неуютна. Както повечето от екипа, които прекарваха вечерите, си в града, Роузи също се задържаше рядко — нарочно или случайно, като я оставяше насаме с Джейк.

Всичко това приличаше повече на театър. Малко повече, отколкото когато се бяха усамотявали във взети под наем квартири или мотелски стаи по време на разкопки.

Чувствата й към него бяха доста по-очевидни и близо до повърхността, отколкото й се щеше да признае. Фактът бе, че така и не бе успяла да се отърве от Джейкъб Грейстоун. Той беше любовта на живота й. Кучият му син!

Когато се разделиха, тя не се заблуждаваше и знаеше, че ще се срещат на някои от разкопките. Нямаше начин, това беше неизбежно. Но си бе мислила, че ще има достатъчно време, за да разреши проблемите си, да уточни чувствата си и беше сигурна, че ще успее да се справи с тях. Да се справи и с Джейк.

Той обаче отново бе объркал всичко и съвсем неочаквано бе добавил и нещо ново към цялата бъркотия. Беше й предложил приятелството си.

Е, разбира се, това беше неговият модел за приятелство, подсмихна се Коли, докато чукаше по клавиатурата. С Джейк човек никога не бе сигурен дали ще бъде ударен, целунат или погален по главата. Но сега пътят бе по-различен от оня, по който бяха вървели.

Може би заради събитията, които й се случиха, откакто дойде тук, Коли си задаваше въпроса докъде щяха да стигнат с Джейк, ако бяха опитали други пътища. Ако бяха намерили време да бъдат приятели, да говорят за това кои са, вместо да приемат заблудата, че знаят всичко един за друг.

Един-единствен миг може да промени живота на човека. Знаеше го от първа ръка, от собствения си горчив опит. Какво би било, ако при последното им спречкване, вместо да се обвиняват взаимно във всичко, започвайки от глупости и стигайки до изневяра, вместо да си подхвърлят, без да мислят думата „развод“ в лицата, се бяха опитали да се разберат?

Ако бяха преминали през тази криза заедно, дали щяха да се преборят за брака си или щяха да се върнат назад?

Нямаше начин да знае със сигурност, можеше само да предполага. Така, както си представяше живота на племето, което бе построило своето селище край потока. Така, както си представяше как би протекъл животът й, ако беше израснала като Джесика Кълън.

Ако тя и Джейк бяха преминали кризата заедно и бракът им се бе съхранил, ако бяха продължили да се държат на повърхността, може би щяха да открият нещо, което си струва да бъде съхранено.

Бракът, семейството, партньорството, и разбира се, дори приятелството, които този път той очевидно бе решил да изкове и запази.

Тя не му вярваше, осъзна Коли. Не и когато имаше замесени други жени. Той имаше репутация на женкар, носеше му се славата сред женското съсловие. Беше чула прозвището Джейк Развратника още преди да го срещне.

Това не й попречи да се влюби в него. След това обаче осъзна, че то се е загнездило в съзнанието й и тя не е в състояние да го пренебрегне или отхвърли.

Защото не вярваше, че я обича толкова, колкото тя него. Тази мисъл я подлудяваше.

Защото, помисли си с въздишка Коли, ако тя го обичаше повече, това му даваше безгранични възможности да я контролира. Даваше му сила и власт над нея. Така че тя го отблъскваше, защото твърдо бе решила да го накара да й докаже любовта си. Колкото повече той скъсяваше разстоянието, толкова по-ожесточено тя го отблъскваше.

Но кой можеше да я обвини за поведението й? Този кучи син така и не си отвори устата да изрече думите „Обичам те“. Нито веднъж, нито направо, нито по заобиколен начин. Нито веднъж.

Слава богу, грешката беше негова.

След като стигна до това заключение, Коли се почувства по-добре и работи още половин час преди стомахът й да обяви, че консервата фасул с чили, която бе изяла за вечеря, вече е преработена.

Тя погледна часовника си и слезе долу, за да види какво може да хапне за обичайната тайна среднощна закуска.

Не запали никакви лампи. Луната осветяваше къщата достатъчно, за да вижда къде върви и освен това винаги бе имала отличен инстинкт за мястото, където може да намери храна.

Коли пристъпваше с боси крака по пода на кухнята, в посока към хладилника. Когато посегна към дръжката му, за да го отвори, някой светна лампите.

Сърцето й се качи в гърлото и сякаш излезе оттам под формата на тих вик. Тя се обърна, проклинайки.

— Дяволите да те вземат, Грейстоун! Какво ти става? Защо го направи?

— А ти защо се промъкваш в тъмното като крадец?

— Не се промъквам. Вървях тихо и внимателно, за да не събудя другите, а иначе си търся нещо за ядене.

— О, да — той погледна часовника си. — Дванадесет и десет. Ти си създание с навици, Дънбрук.

— Е, и какво от това? — тя забеляза хартиения плик с шоколадови бисквити от „Кухнята на Сюзан“ в ъгъла на плота, подмина хладилника и го грабна.

— Хей, тези аз съм ги купил!

— Дай ми сметката — изломоти с пълна уста Коли.

Отвори хладилника и извади кана с портокалов сок. Той изчака, докато си наля в чашата и отпи, за да прокара първата хапка сладкиш.

— Знаеш, че това е отвратителна комбинация. Защо не пиеш мляко?

— Защото не го обичам.

— Би трябвало да се научиш. Върни ми бисквитите.

Коли прикри с две ръце плика и ги притисна към себе си.

— Следващият път ще купя цяла торба.

— Дай ми поне една! — той дръпна кесията и бръкна в нея. С бисквита между зъбите, Джейк си наля мляко.

Не носеше нищо друго, освен черни боксерки. Тя нямаше нищо против оскъдното му облекло. Нямаше да му направи забележка, нито да се оплаква. Дори за една бивша съпруга гледката беше умопомрачителна. Той имаше прекрасно тяло. Силно и в същото време елегантно и източено, с няколко интересни белега, които да го предпазят от идеала за съвършенство.

И освен това знаеше, че цялата му кожа има този прашно златист цвят.

Беше време, когато в момент като този не би се въздържала да скочи и да забие зъбите си в някое място, което й е под ръка. Сетне щяха да правят любов на кухненската маса или на пода, или ако се чувстваха малко по-цивилизовани, щяха някак да стигнат до кревата.

Сега обаче Коли само си взе обратно кесията с бисквити, изяде още една и се поздрави за изумителния самоконтрол, който бе проявила пред лицето на изкушението.

— Ела да видиш нещо — рече Джейк и тръгна да излиза от кухнята. — Вземи и бисквитите.

Не искаше да го приближава, изобщо не искаше да бъде близо до него посред нощ, защото той беше полугол и само миризмата на тялото му щеше да я извади от равновесие. Но разчитайки на току-що проявения самоконтрол, тя го последва към импровизирания му офис.

Той не беше си купил бюро, но собственоръчно си бе измайсторил голяма работна маса от лист шперплат и две магаренца. Беше поставил и голяма дъска, на която с кабарчета бе забол различни снимки, скици и карти.

Дори и с най-бегъл поглед Коли можеше да проследи процеса на мислене, както и организацията на данни, която бе създал. Когато ставаше дума за работа, тя познаваше хода на мисълта му така, както и собствената си мисъл.

Всъщност вниманието й бе привлечено от рисунката върху работната маса. Листът хартия бе подпрян в единия край с празна бутилка от бира и с парче кварц в другия.

Джейк беше използвал мрежата на терена, разчертаването му на сектори, и бе създал върху хартията с цветни моливи селището на първобитното племе.

Нямаше път, нито земеделски постройки. Полето бе по-широко, дърветата се редяха край потока и хвърляха сенки.

Беше оградил гробището с ниска стена от камъни. В западния край имаше струпани колиби, в работния отсек се виждаха камъни и готови каменни сечива. Фонът беше зелен. Това можеше да бъдат само рано избуяли посеви.

Но онова, което правеше картината жива, бяха хората. Мъже, жени, деца, занимаващи се с всекидневната си работа. Сред дърветата вървеше малък ловен отряд. Побелял възрастен мъж седеше пред колибата, а младо момиче му подаваше купа. Млада жена кърмеше бебе на гърдите си, а мъжете в работния отсек дялаха от камък оръжия и инструменти.

Имаше група деца, които седяха на земята и играеха на кокалчета и камъчета. Едно малко момченце, може би на около осем години, бе отметнало назад главата си и се смееше към небето.

От картината се излъчваше усещане за ред и общност. Това беше племето, помисли си Коли. И всичко това Джейк бе успял да види в счупените върхове на копия и чирепи от глинени гърнета.

— Не е лошо.

Той не отговори, само посегна да си вземе още една бисквита. Коли се предаде.

— Добре де! Страхотно е. Това е онова нещо, което ни напомня защо вършим тази работа и ще помогне на Лео, когато го покаже, заедно със събраните от нас доказателства, на хората, които отпускат парите.

— Кажи ми какво ти казва тази картина. Какво ти говори, на теб самата?

— Какво ли? Казва ми: „И ние живяхме някога. Сеехме и ловувахме. Гледахме децата си и се грижехме за възрастните. Погребвахме мъртвите си и не ги забравяхме. Не ни забравяйте и вие.“

Джейк прекара пръста си по ръката й с много нежност.

— Ето защо винаги си била по-добра от мен, когато четеш лекции.

— Аз пък бих искала да рисувам като теб.

— Не си чак толкова зле.

— Ами! В сравнение с теб съм просто некадърница — тя погледна към него. — Не мога да се понасям.

Когато докосна косата й, Коли се отдръпна, сетне отвори плъзгащата се врата и излезе на верандата.

Дърветата бяха като сребърни на лунната светлина. Можеше да чуе ромона на потока в мрака и възторжения концерт на скакалците. Въздухът беше топъл, мек и неподвижен.

Дочу стъпките му зад себе си и сложи ръце на парапета.

— Кажи ми, дали… Дали понякога, когато си на терена, особено ако си се потопил напълно в онова, което вършиш, все едно си съвсем сам. Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, знам.

— Дали чувстваш духовете на хората, чиито кости изравяме? Чувал ли си ги?

— Разбира се.

Тя се засмя и отметна назад коса.

— Разбира се! Винаги съм се чувствала някак привилегирована, когато ми се случва. А когато отмине — изпразнена от съдържание. Като дрогирана или полузаспала. Мразя това състояние. Никога не съм си го признавала.

— Никой не обича да се чувства глупаво.

— Има много неща, на които съм вярна. Родителите ми, учителите, полето. Няма значение колко те признават. Щом си жена, винаги те пренебрегват. Ако една жена действа глупаво на полето и започне да говори, че чува шепота на мъртвите, мъжете започват да я избягват.

— Аз не мисля така — той отново погали косата й. — Едно от нещата, които никога не съм правил, е да те избягвам.

— Така е, но ти ме искаше в леглото си.

— Исках те — той прокара устни по врата й. — И още те искам. Но почти толкова много съм се възхищавал и на ума ти, винаги съм се впечатлявал и съм уважавал работата ти. Всъщност, всички те уважават.

Стана й много приятно да чуе тези думи. Нещо, което никога преди не беше й казвал.

— Може би. Но защо човек да рискува? По-добре е да бъде разумен, практичен и зависим.

— По-сигурно е.

— Все същото. Ти беше единственото глупаво нещо, което някога съм вършила. И виж какво стана.

— Все още не е станало — той прокара ръце по раменете й с дълга приканваща ласка. Сетне притисна лице в косата й.

Коли чу дишането му, което бе неравномерно. Нейното също.

Тялото й копнееше за още, искаше да бъде сграбчено и похитено. Трябваше да се пребори със себе си. Това щеше да бъде грешка, поредната грешка.

— Обичам косата ти, особено когато я оставяш пусната както сега. Обичам да я докосвам с ръцете си, обичам мириса й, когато заровя лице в нея.

— Няма да повтаряме онази нощ — ръцете й побеляха от стискане на парапета. — Тогава инициативата беше моя и аз поех отговорността. Но това няма да се случи отново.

— Не, няма — той отмести встрани косата й и захапа кранчето на ухото й. — Този път ще бъде различно.

Горещият му език премина по кожата й, оставяйки следи от огън, докато Коли вкопчи пръсти в парапета, за да се въздържи и да не се обърне към него. Коленете й омекнаха и се разтрепериха, а някакво обезсилващо дърпане премина през утробата й и я накара да простене.

— Какъвто и да е подходът, винт „В“ все още подхожда най-добре на гайка „А“.

Смехът му беше горещ.

— Винаги ли мислиш, че сексът е най-лесното нещо за нас? Ние просто си допадаме. Хвърляме се един към друг бързо, твърдо и горещо. Но знаеш ли какво не сме правили никога?

Тя се загледа в тъмнината, без да вижда нищо, опитвайки се да задържи стоновете, които напираха в гърлото й. Каза си, че трябва да се обърне и да го отблъсне. Да си отиде в стаята. Да избяга по-далеч от него. Но тогава той нямаше да я докосва по този начин. И тя нямаше да чувства всичко това. Господи, тези усещания така й липсваха!

— Не мисля, че сме пропуснали нещо.

— Напротив — ръцете му слязоха към кръста й. Тя очакваше да се спрат на гърдите. Не би имала нищо против. Копнееше до болка за това първо докосване в знак на притежание, за оня миг на изненада, преди да осъзнае, че ще бъде взета, но и че сама ще го вземе на свой ред.

Вместо това обаче Джейк я придърпа към себе си и сгуши лице в косата й.

— Никога не сме се ухажвали. Не сме преживявали романтични мигове. Не сме били мили и нежни един към друг.

Пулсът й биеше поне на дузина места в тялото, докато имаше чувството, че се разтапя и всеки миг ще се разтече по пода.

— Ние с теб не сме романтични хора.

— Точно тук сбърка — той потърка бузата си в косата й. Искаше да се потопи в мириса й, искаше да почувства как тя се предава. — Аз също сбърках. Никога не те прелъстих.

— Нямаше нужда да го правиш. Ние не си играехме игрички.

— Всичко, което правихме, беше игра — отново премина с устни по рамото и по извивката на врата й и почувства, че тя трепери. — Защо не вземем нещата на сериозно?

— Просто защото отново ще забъркаме някоя каша — гласът й премина в шепот, за изненада и на двамата. — Не мога да преживея това още веднъж.

— Коли…

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Тихо. Там има някой.

Веднага почувства как тялото му се стегна. Той задържа устните си до ухото й, все едно че все още я целува.

— Къде?

— Хей там, на около пет метра, в сянката на дърветата. Първоначално помислих, че е само сянка, но не е. Някой ни наблюдава.

Джейк не й зададе повече въпроси. Знаеше, че има очи на котка. Като я държеше все още в прегръдката си, той сниши глава така, че да огледа тъмнината и пространството пред тях.

— Искам да се направиш на ядосана, да ме отблъснеш и да влезеш вътре. Ще дойда веднага след теб.

— Казах ти, че не искам! Не сега! Никога! — тя го отблъсна и се завъртя. Гласът й изразяваше гняв, но очите й бяха спокойни и внимателни. — Върви и си намери някоя похотлива студентка, която е готова да те обожава. Господ ми е свидетел, пълно е с такива!

Коли се завъртя на пети и се скри обратно в къщата.

— Няма защо непрекъснато да ми натякваш за това! — той се втурна след нея и тресна вратата със замах. Побутна я да бърза и пътьом грабна джинсите си от стола.

— Провери дали всички врати са заключени — нареди тихо Джейк и загаси осветлението в своя офис. — Качи се горе и стой там.

— Да бе! Сигурно!

— Направи го! — той навлече джинсите си и нахлузи някакви стари обувки. — Ще изляза от задната врата. Заключи след мен, после провери и останалите врати.

Тя видя как посяга към пушката, която бе подпряна на стената.

— За бога, Джейк! Какво смяташ да правиш?

— Чуй ме добре, Коли! Някой уби Долан само на няколко километра оттук. Онова, което няма да направя, е да рискувам. Заключи проклетите врати! — той продължи да се движи в тъмнината безшумно и леко като котка. — Ако не се върна до десет минути повикай полиция.

Джейк отвори безшумно вратата и се огледа в тъмнината.

— Заключи я — повтори и изчезна.

Коли помисли около пет секунди, сетне прекоси къщата, влезе в банята и извади собственото си оръжие — спрей срещу насекоми.

Беше навън почти минута след излизането на Джейк.

Тръгна леко приведена, взираща се в тъмнината, оглеждайки и преценявайки всяка сянка, докато се опитваше да различи някакъв шум сред непрекъснатите песни на цикадите. Почти беше прекосила поляната, когато си даде сметка, че трябваше да обуе нещо, както направи Джейк.

Но въпреки че теренът беше каменист, нямаше намерение да се връща за обувки.

Това затрудняваше движенията й, но тя добре си спомняше къде бе зърнала фигурата между дърветата и се движеше право натам. Тъй като Джейк бе поел в другата посока, двамата трябваше да приклещят онзи, който наблюдаваше къщата, от две страни. Щяха да го атакуват по фланговете, помисли си Коли и едва не извика, когато остро камъче се заби в босото й ходило.

Сигурно бе някое от онези злосторни копелета — Остин и Джими, реши Коли, като спря да се ослуша. Или някой като тях. От онези, които пишат със спрей нелепости по колите. Вероятно е чакал светлината в къщата да угасне, за да се промъкне и да надраска с обидни думи друга кола или да хвърли камък в прозорците.

Дочу провлечения злокобен крясък на кукумявка. Далеч в мрака се разлая куче. Вдясно шумолеше потокът, а неуморните цикади пееха безкрайната си песен сякаш животът им зависеше от това.

Но Коли чувстваше как още нещо, нещо друго, нещо по-голямо, се спотайва и промъква в сенките.

Тя се дръпна назад, за да се скрие от издайническата светлина на луната и махна капачката на спрея.

Започна да се промъква безшумно, когато неочаквано чу движение вляво, откъм къщата. В мига, в който се приготви да скочи и да се впусне в преследване, проехтя изстрел.

След него всичко утихна — лаенето на кучето, песента на цикадите, злокобната кукумявка. През тези няколко секунди пълна тишина Коли почувства, че дори собственото й сърце спира.

После то попърха в гърдите й и с тревожен скок се качи в гърлото й и сякаш изскочи навън, когато извика името на Джейк. Тя се затича, без да мисли, препъвайки се в камъни и корени. Страхът и ужасът й бяха толкова големи, че дори не усети движението зад гърба си. Когато го осъзна, беше станало късно.

Коли се обърна като в забавен кадър, за да се защити и дори да атакува нападателя. Тогава неочаквана сила я изхвърли във въздуха и тя полетя с главата напред към дънера на едно дърво.

Почувства силен удар, пред очите й изскочиха искри, сетне всичко потъна в мрак.

 

 

Уплашен повече от вика на Коли, отколкото от изстрела, Джейк тръгна по посока на гласа й, отмествайки с ръце клоните на шипковите храсти, които деряха ръцете и лицето му.

Когато я видя свита на земята като червей под лунната светлина, краката му се подкосиха.

Той падна на колене и с треперещи ръце затърси пулса на шията й.

— Коли! О, господи! — Джейк я взе в скута си и опипа главата й. По лицето й имаше кръв, която течеше от грозна рана на челото. Но пулсът й беше равномерен и ясен. Ръцете му потърсиха други рани по тялото й.

— Всичко е наред, скъпа. Малко си ранена, няма страшно — той я залюля, докато се опитваше да потисне първичния, ужасен страх, който го бе обзел. — Хайде, отвори очи, скъпа. Дявол да го вземе! Трябваше да те затворя собственоръчно, за да не можеш да мръднеш от къщата.

Джейк пристисна устни към нейните и се изправи. Докато я носеше през дърветата към къщата, краката му подритнаха спрея срещу комари.

Всичко, което можеше да направи обаче, бе да стисне зъби и да продължи.

Когато стигна до стълбите, Коли започна да мърда. Той я погледна и видя, че клепачите й потрепват.

— По-добре да останеш в безсъзнание, Дънбрук, докато се успокоя.

Тя чу гласа му, но думите не предизвикаха никакъв отклик у нея. Повдигна глава и издаде стон, когато болката я прониза от мозъка до петите.

— Боли! — изстена тя.

— Обзалагам се, че ще боли — трябваше да я премести, за да отвори вратата. Тъй като разумът му бе започнал да се възвръща след уплахата, дори не я съжали, когато тя простена отново:

— Ох, какво става?

— Имам съмнение, че си забила глава в дървото и без съмнение то е пострадало по-зле от теб.

— О, я стига! — тя вдигна ръка, докосна мястото, откъдето според нея извираше болката, и отново видя облаците и мъглата да се завръщат, когато пръстите й се навлажниха в червено.

— Да не си посмяла да припаднеш отново! Просто забрави! — той я занесе в кухнята и я сложи върху барплота. — Ще седиш тук и ще дишаш бавно и равномерно. Имам малко работа с твоя наистина гранитен череп.

Коли се облегна на шкафа, докато Джейк отваряше друг шкаф, в който държаха лекарствата и принадлежностите за първа помощ.

— Не съм се блъснала в дървото — тя затвори очи, опитвайки се да не обръща внимание на болката, която пулсираше в главата й. — Някой се приближи зад мен и ме блъсна. Ударът ме изхвърли право напред, точно след като… — тя сякаш се събуди от сън и цялата се разтресе. — Изстрелът! Разбира се! О, боже, Джейк! Ти ли стреля? Да не си…

— Не съм ранен — изпревари я той и хвана ръцете й, преди да успее да слезе от барплота. — Стой и не мърдай. Изглеждам ли ти на ранен?

— Чух изстрел.

— Аз също. И според мен това беше куршум, който уцели дървото на около пет крачки от мен, вляво — той намокри една кърпа. — Сега стой спокойно.

— Някой е стрелял по теб?

— Не мисля така — раната й бе доста лоша, реши Джейк, когато започна да я почиства, при това по-внимателно, отколкото заслужаваше. — Мисля, че нарочно стреляха по дървото. Освен ако не са били слепи като прилепи или сакати, за да пропуснат мишената. Стрелецът, който и да е той, не бе на повече от десет крачки зад мен.

Коли заби нокти в ръката му.

— Някой стреля по теб!

— Достатъчно отблизо. Казах ти да заключиш вратата и да стоиш вътре.

— Не си ми началник. Ранен ли си?

— Не съм ранен. Но мога да ти обещая, че ти ще страдаш, когато сложа антисептик върху тази рана. Готова ли си?

Коли си пое въздух и кимна. Докосването на памука с лекарство я накара да задържи дъха си за секунда, след което се разкрещя:

— О! Ох, боли! По дяволите! О, мамка му! Джейк, дяволите да те вземат!

— Почти го направиха. Престани да ругаеш! Свърших.

Тя спря, докато той духаше върху раната, за да намали щипането.

— Така, най-лошото мина. Сега ме погледни. Виждаш ли ме? — попита Джейк.

— Естествено. Искам обаче болкоуспокояващи.

— Не, все още не. Ти беше в безсъзнание. Искам да направим проверка. Може да имаш сътресение на мозъка. Замаяна ли си?

— Не.

— Повдига ли ти се?

— Само когато си спомня как позволих на този скапаняк да скочи към мен. Добре съм. Просто страшно ме цепи главата — тя протегна ръка и докосна лицето му. — Но ти си целият издран.

— От шипките.

— Може да използваш този прекрасен антисептик.

— Няма нужда — но за всеки случай го прибра в шкафчето, за да не й дойде нещо друго наум. — Това не може да е бил само един човек. Ти беше на около петдесет крачки по-надолу от мен, когато той стреля по дървото.

— И изведнъж се оказа зад мен — съгласи се Коли. — Чух изстрела и бях ударена.

— Ти изпищя.

— Не съм. Извиках, защото помислих, че си ранен.

— Изкрещя името ми — той се настани между бедрата й. — Така винаги ми е харесвало.

— Само извиках — отново го поправи тя, но устните й се усмихваха. — И се затичах. Но не стигнах много далеч. Може би минаха само десет, най-много петнадесет секунди след изстрела, когато видях светкавици пред очите си. Значи, според теб са били поне двама. Нашите стари приятели Остин и Джими?

— Ако са те, лошо им се пише.

— Ще ми се да ги изритам яко.

— Я не се пререждай! — той докосна с устни много внимателно и нежно здравото място до раната. — Мисля, че трябва да се обадим на полицията.

— Така изглежда.

Но никой от двамата не помръдна, само продължиха да се гледат в очите.

— Страх ме е — прошепна след минута Коли.

— Мен също.

Тя обви с ръце врата му и го придърпа към себе си. Колко смешно, помисли си Коли. Сега, когато бе до него, трепереше повече, отколкото преди. Но нямаше да се издаде.

— Ако има човек, който трябва да стреля по теб, това съм аз.

— Абсолютно правилно. Както и аз съм единственият, който има право да те пипа.

О, да, мислеше си Коли, като притискаше бузата си към неговата. Този кучи син, когото прегръщаше и който толкова я дразнеше, беше любовта на живота й. Какъв лош късмет беше извадила!

— Радвам се, че постигнахме съгласие по тези важни въпроси. Хайде сега да извикаме шерифа.

— Веднага.

— Помниш ли какво си говорихме точно преди да бъдем така грубо и безмилостно прекъснати? За това, че никога не сме имали време за романтични истории. Как никога не си ме прелъстявал. Нито аз теб.

— Коли, та ти ме прелъсти в минутата, в която те видях.

Тя се засмя с половин уста. Беше шокирана както от изявлението му, така и от всичко, случило се преди малко.

— Не съм.

— Всъщност, не искаше да повярваш, че е така — той я пусна, целуна я леко по бузата, сетне по другата, и този жест я накара да го гледа изненадано и с подозрение. — А аз така и не можах да разбера защо. Сега ще позвъня на шерифа и сетне ще ти дам нещо за болката в главата.

— Мога и сама да си взема — Коли се опита да слезе от барплота, но той я задържа. На лицето му имаше изписано разочарование, нещо, което рядко бе виждала, освен в случаите, когато бе примесено с гняв.

— Защо не ми позволиш да се погрижа за теб? Дори сега, когато си ранена?

Объркана, Коли само посочи към шкафа.

— Ами то е… ей там.

— Добре. Страхотно! — Джейк я пусна и се обърна. — Вземи си го тогава.

Тя започна да се плъзга надолу, като присви рамене. Но изведнъж спря. Не беше сигурна за стъпките на този нов танц, който очевидно започваха да танцуват, но поне трябваше да се опита да схване ритъма.

— Виж, май ще е по-добре да ми дадеш ръка. Ако счупя нещо, сигурно главата ми ще падне от трясъка. А и не съм сигурна, че краката ме слушат.

Без да каже нищо, той се обърна, хвана я през кръста и като промърмори нещо под нос, я свали на земята. Много внимателно, както отбеляза Коли. Изобщо тази вечер беше много внимателен и нежен вече няколко пъти. За една нощ много повече, отколкото за всичкото време, през което се познаваха.

Лицето му бе издраскано, косата разчорлена, а очите объркани.

Всичко вътре в нея омекна.

— Предполагам, че си ме носил през целия път дотук.

— Имах само две възможности — или да те нося, или да те оставя там — той се пресегна над главата й, отвори шкафа и извади опаковка с хапчета. — Заповядай.

— Благодаря. Знаеш ли, мисля, че трябва да седна.

И го стори, като се отпусна направо на пода, повече, за да види каква ще бъде реакцията му.

Видя как по лицето му премина сянка на тревога. Той напълни чаша вода и й я подаде.

— Замаяна ли си?

— Не. Просто ме боли много силно. Сякаш някой цепи главата ми с брадва. Ще остана тук, ще изпия хапчетата и ще чакам полицаите.

— Ще се обадя на шерифа, а после ще ти донеса лед за главата.

— Добре.

Докато той отиде на телефона, Коли замислено извади хапчетата. Не беше сигурна какво представлява тази нова страна от характера на Джейкъб Грейстоун. Но каквото и да бе, със сигурност беше интересно.