Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (13)

12.

Минаха три дни преди отново да им предоставят терена за работа. През това време Коли написа докладните си записки и прекара един ден в лабораторията в Балтимор. Тя съдейства на местния шериф, като стоя цял час в кабинета му, отговори на всички въпроси и даде официални показания.

Знаеше, че полицията не е направила ни най-малък напредък в разследването по убийството на Долан. Държеше ушите си нащрек за всички градски клюки, четеше и статиите в местните вестници.

И знаеше също така, докато вземаше проби от земята и чистеше с четчица древните кости, че тук беше убит човек.

Колко хора биха умирали на това място, мислеше си Коли. Едни от болести, други от рани или насилие, трети от старост. Но за тях тя можеше да събере информация, да анализира данните и да създаде теория, като по този начин възстанови живота и смъртта им.

Докато случаят с Долан бе обгърнат в пълен мрак както за нея, така и за полицията.

Можеше да си представи живота, социалното положение, дори всекидневната дейност на хората, които бяха живели тук хиляди години преди тя да се роди. А не можеше да го направи за един човек, когото познаваше, беше се срещала с него няколко пъти и дори се бе карала.

Можеше да копае и да открива разни находки от миналото. А не можеше да научи нищо за мъжа, който бе умрял само на няколко крачки от мястото, където работеше.

Можеше да докопае и в собственото си минало и сигурно щеше да открие нещо. Но това нямаше да промени нещата.

— Никога не си била по-щастлива, освен в случаите, когато имаше пред себе си купчина пръст и лопатка в ръцете си — дочу тя един глас зад гърба си.

Коли обърна глава, като разсеяно избърса потта от слепоочията си. Сърцето й подскочи от изненада, когато видя баща си.

— Това не е лопатка, а зъболекарска сонда — отвърна тя и я вдигна. Сетне я остави, прескочи фотоапарата и другите инструменти и излезе от дупката. — Няма да те прегърна, защото костюмът ти е много хубав — каза тя, но въпреки това вдигна глава и го целуна по бузата.

После избърса ръцете си в крачолите на джинсите.

— Мама с теб ли е?

— Не — Елиът се огледа наоколо както от интерес, така и за да измисли причина за посещението си. — Както виждам, много си заета.

— Трябва да наваксаме изгубеното време. Наложи се да прекъснем работата за три дни, докато полицията освободи терена.

— Полицията ли? Какво се е случило?

— О, забравих, че това тук е забутаната провинция. Вероятно новините не са стигнали до вас. Стана убийство.

— Убийство? — личеше, че е потресен и изненадан. — Господи, Коли? Да не би някой от вашия екип?

— Не, не — тя стисна ръката на баща си и първоначалната неловкост, която бе обзела и двамата, се стопи. — Да отидем на сянка.

Преди да тръгнат, извади две бутилки вода от хладилната си чанта.

— Беше убит собственикът на земята, строителният предприемач. Изглежда, е дошъл посред нощ на терена, за да разпръсне животински кости. Той не бе никак доволен, че объркахме плановете му. И някой е разбил черепа му. Вероятно с камък. Все още не знаем нито кой, нито защо.

— Ти не спиш тук, нали? Нали си в мотела?

— Да, там съм. В пълна безопасност — тя подаде на баща си едната бутилка, докато вървяха към дърветата. — Дигър спи тук. Сигурно си го спомняш, работехме заедно на онези разкопки в Монтана — тя посочи към мястото, където Дигър копаеше рамо до рамо с Роузи.

— Той намери тялото на сутринта. Направо беше потресен, изпадна в шок. А и полицаите му разгониха фамилията. В полицейското му досие имаше няколко ареста и нарушаване на частна собственост или нещо такова. Побой в бар. На кого не се е случвало — рече тя със свиване на рамене. — Сега е изплашен до смърт, че може да го арестуват.

— Сигурна ли си, че той не е…

— Абсолютно! Сигурна съм, така както съм сигурна, че не съм аз. Дигър може да е малко луд и обича да се забърква в горещи спорове, особено ако има замесена жена, но никога не е наранил човек. Няма да се приближи зад гърба на някой и да му разбие главата с камък. По-вероятно да е местен човек, от града. Някой, който има зъб на Долан. От което съдя, че той има толкова врагове, колкото и приятели. А жителите на градчето са разделени на два лагера във връзка със строителството тук.

— И какво ще стане сега с твоя проект?

— Не знам — знаеше, че е грешка. Винаги се привързваше силно към обекта. И винаги правеше тази грешка. — Ще видим. Грейстоун повика представител на Националното археологическо дружество, за да разреши да преместим останките.

Тя посочи към Джейк и един набит мъж до него.

— Те се познават много добре, работили са заедно и преди. Така че нещата вървят съвсем гладко в тази област.

Баща й погледна към мъжа, който му беше бивш зет и когото той почти не познаваше.

— А как се справяш ти, работейки отново с Джейкъб?

— Добре. Всичко е наред. Той е най-добрият в своята област, ако става дума за работа. Тъй като и аз съм най-добрата, значи нямаме проблеми. Колкото до другия фронт, разбираме се по-добре, отколкото обикновено. Не знам защо, но не е такъв бодлив трън, какъвто обикновено е. Което съответно рикошира в мен и аз също не го дразня. Но ти едва ли си пътувал от Филаделфия дотук, за да ме питаш как върви проекта или какво прави Джейк.

— Винаги съм се интересувал от работата и от живота ти, но наистина сега не съм дошъл за това.

— Получил си резултатите от ДНК пробите.

— Само първоначалните резултати, Коли. Но… мисля, че трябва да ги знаеш.

Земята не спря да се върти около оста си, но в този миг светът на Коли направи своето последно завъртане, след което промени посоката си и всичко останало.

— Вече ги знам — тя хвана ръката на баща си и я стисна силно. — Каза ли на мама?

— Не. Ще й кажа. Тази вечер.

— Кажи й, че я обичам.

— Непременно — зрението на Елиът се замъгли. Той прочисти гърлото си и се опита да преглътне сълзите, които заплашваха да го напълнят. — Тя знае, че я обичаш, но ще преглътне новината по-лесно, ако научи, че първото, което си казала, е това. Вивиан е подготвена, както всички нас. Смятам, че трябва да съобщиш и на семейство Кълън. Мислех, че може да пожелаеш да те придружа, когато решиш да го направиш.

Коли остана безмълвна и загледана неподвижно напред, докато не осъзна, че най-сетне може отново да говори.

— Ти си много добър човек, татко. Обичам те.

— Коли…

— Не, почакай. Трябва да го кажа и искам да ме чуеш. Всичко, което съм, дължа на теб и на мама. Няма значение какъв е цветът на очите ми или формата на лицето. Това е следствие от биологичната рулетка. Всичко станало дължа на вас. Вие сте ми го дали. Ти си моят баща. И това не може… не може да бъде променено. Съжалявам много за семейство Кълън. Страшно ми е мъчно за тях. И съм много разтревожена за тях, за мама и теб, за себе си. Не знам какво предстои да се случи. Бъдещето ме плаши. Не знам какво ни очаква, татко.

Коли се обърна към баща си и свря лицето си в гърдите му.

Той я притисна към себе си. Дъщеря му рядко плачеше. Елиът знаеше това. Дори когато беше дете, сълзите не бяха реакцията й на болката или гнева. Ако плачеше, то бе, защото бе толкова дълбоко наранена, че не можеше да реагира, не можеше да постъпи рационално както винаги, да изследва и да намери лек за онова, което е причинило болката.

Той искаше да бъде силен, сигурен и спокоен заради нея. Но собствените му сълзи бликнаха и го объркаха.

— Искам да оправя всичко, момиченцето ми. Но сам не зная как.

— Надявах се да е грешка. Много тайно се надявах, признавам — тя сложи горещата си мокра буза върху рамото му. — Защо просто да не бъде грешка? — Коли въздъхна, гласът й трепереше. — Но не е. Трябва да се справя. Мога да го направя единствено по моя си начин. Стъпка по стъпка, стъпало след стъпало. Както правя моите разкопки и проекти. Не мога просто да хвърля един погледи да се задоволя с видяното. Трябва да видя какво има и под повърхността.

— Знам, момичето ми — Елиът извади носна кърпа от джоба си. — Ето, вземи — избърса с нея лицето й. — Аз ще ти помогна. Ще направя всичко, което мога.

— Знам, татко — Коли взе кърпата от него. — А сега избърши своите очи — прошепна и нежно избърса сълзите на баща си тя. — Не казвай на мама, че съм плакала.

— Няма. Искаш ли да дойда с теб, за да говорим със семейство Кълън?

— Не, но ти благодаря — Коли сложи ръце на лицето му. — Всичко ще бъде наред, татко. Всичко!

Джейк ги наблюдаваш отдалеч. Той знаеше за какво е дошъл Елиът Дънбрук в мига, в който го видя, така както и Коли знаеше това. А когато тя се разплака в прегръдките на баща си, вътрешностите му се преобърнаха. Гледаше ги как стоят недалеч от него. Ръцете на Коли бяха върху лицето на баща й. Опитват се да се успокояват взаимно, реши Джейк. Да бъдат силни.

Помежду им имаше нежност, каквато никога не бе видял в своето семейство. Членовете на фамилията Грейстоун не си падаха по откритата изява на чувства.

Ако трябваше да опише баща си, то най-вярното определение беше стоик. Човек на малкото думи, който работеше здравата и рядко се оплакваше. Джейк не се съмняваше, че родителите му се обичат, или че обичат децата си, но не беше сигурен някога да е чул баща си да каже „Обичам те“ на майка му или на някой друг член от семейството. Грейстоун старши смяташе тези думи за излишни. Той не показваше любовта си, защото смяташе това за ненужно. Любовта му се изразяваше в храната на масата, училището за децата, рядкото потупване по рамото и погалването по главата.

Неговият род, мислеше си Джейк, не бе отделял много време за ласки. Такова бе обкръжението, културата и линията на поведение на неговото племе.

Може би това бе причината той самият досега да не бе казал на Коли нещата, които жените искат да чуят.

Че е красива. Че я обича. Че е в центъра на неговия свят и че е всичко, което има значение за него.

Не можеше да се върне и да промени миналото, но този път можеше да бъде точен. Трябваше да бъде до нея, независимо дали тя го иска или не.

Видя я, че тръгва към потока. Елиът взе бутилките с вода, които бяха изтървали на земята, и когато се изправи, срещна погледа на Джейк.

Тогава излезе от сянката и тръгна към него по напечената от жаркото слънце земя.

Джейк го пресрещна на половината път.

— Здравей, Джейкъб. Как си?

— Добре.

— Бих искал да ти кажа, че двамата с Вивиан много съжалявахме, че нещата между теб и Коли не потръгнаха.

— Благодаря. Най-добре да ти призная, знам всичко.

— Тя ти е казала?! Доверила ти се е?

— Може и така да го наречеш. Или да речем, че аз я помолих.

— Добре, добре — повтори Елиът и разтри врата си, сякаш се бе схванал. — Ще бъда по-спокоен като знам, че около нея има някой, на който може да се облегне.

— Само че тя не иска да се обляга на никой. Това е един от проблемите помежду ни. Но аз все пак съм тук.

— Кажи ми, преди да се е върнала, да се притеснявам ли за онова, което се е случило тук? За убийството?

— Ако имаш предвид дали има нещо общо с нея, не. Не виждам как. Освен това, аз наистина стоя съвсем наблизо и не я изпускам от очи.

— А когато приключите с разкопките за този сезон?

Джейк кимна.

— Имам някои идеи — той погледна през рамото на Елиът към Коли, която пресичаше полето. — Всъщност имам много идеи.

 

 

Коли знаеше, че е проява на страхливост, че е подло, че е неправилно. Но се обади на Лана с молбада й уреди среща със Сюзан в нейната кантора на следващия ден. Искаше дори да го отложи за по-късно, но Лана имаше свободен час само в три. А да го отложи, означаваше денят й да изглежда много по-грозен, отколкото можеше да извини и преглътне.

Опита се да направи ежедневните си записки, но въобще не беше в час. Помъчи се да се съсредоточи и да ангажира мисълта си с някаква книга, сетне със стар филм по телевизията, но и това не стана.

Помисли си дали да не излезе и да се разходи с колата, но й се стори глупаво. Нямаше нито къде да отиде, нито какво да направи.

Зададе си въпроса дали ще се чувства по-свободна, ако напусне стаята в мотела и отиде да спи на палатка на терена.

Това можеше да бъде обмислено като вариант.

Но засега бе затворена сред четирите стена на стаята с размер три на четири, единичен тесен прозорец, твърдо като камък легло и собствените й объркани мисли.

Коли седна на леглото и отвори кутията за обувки. Не искаше да чете повече писма. Но се насили.

Този път изтегли плика наслуки.

„Честит рожден ден, Джесика.

Днес ставаш на пет годинки.

Щастлива ли си? Здрава ли си? Помниш ли ме? Дали в някое съвсем мъничко кътче на сърцето си ме познаваш?

Днес е прекрасен ден. Във въздуха се усеща далечният и нежен полъх на есента. Листата на тополата започват да жълтеят, а храстът пред къщата на баба ти вече е почервенял като огън.

Тази сутрин дойдоха и двете ти баби. Те знаят, разбира се, че този ден е много тежък за мен. Баба и дядо говорят, че искат да се преместят във Флорида. Може би следващата година или по-следващата. Знам, че не обичат зимите. Чудя се защо някои хора искат през цялата година да е лято.

Баба ти и другата ти баба мислят, че ми помагат, като идват при мен и цял ден бърборят глупости и правят планове. Искаха да ме изведат. Казаха, че трябвало да отидем на излет. Да обикаляме Западна Виржиния и да започнем да пазаруваме за Коледа. Да обядваме навън.

Ядосах се. Нима не виждаха, че не искам да излизам? Не искам компании, нито смях, нито излети, нито да пазарувам. Искам да бъда сама. Обидих ги, но хич не ми пука. Не ме интересува.

Не желая да се грижат за мен.

Понякога искам само да крещя. Да крещя, да крещя и пак да крещя, и никога да не спра. Защото днес ти ставаш на пет години и аз все още не мога да те намеря.

Направих ти торта. Една ангелска торта, която украсих с розов сладолед. Стана много красива. Сложих пет бели свещи и ги запалих, след което ти изпях «Честит рожден ден».

Искам да знаеш това. Да знаеш, че съм ти направила торта и съм запалила свещички.

Не мога да кажа на баща ти. Той ще се разстрои и ще се скараме. Или още по-лошо, няма да каже нищо. Но ти и аз ще си знаем, нали?

Когато Дъг се върна от училище, му отрязах едно парче от тортата. Изглеждаше толкова тържествен и тъжен, когато седна на масата да го изяде. Бих искала да мога да го накарам да разбере, че съм направила тортата за теб, защото никой от нас не може да те забрави.

Но той все още е малко момче.

Не съм те забравила, Джеси. И никога няма да те забравя.

Обичам те.

Мама“

Докато сгъваше писмото, Коли си представи как Сюзан пали свещичките и пее „Честит рожден ден“ на духа на малката си дъщеричка в празната къща. След това си спомни сълзите по бузите на баща си.

Любовта, помисли си тя, докато слагаше писмото в кутията за обувки, често пъти е трънлива и от нея боли до кръв. Странно защо човешката раса продължава да я търси.

Но може би самотата е още по-страшна.

Повече не можеше да остане сама. Щеше да се побърка, ако останеше сама в стаята. Почти беше хванала дръжката на вратата, когато спря, осъзнавайки накъде е тръгнала.

При Джейк.

В съседната стая, при Джейк. Да прогони самотата с разговор? Или да предизвика кавга?

Е, всяко едно от тези неща щеше да свърши работа.

Но тя не искаше да ходи при него. Подпря челото си на вратата. Нямаше право да тича и да търси помощ от него.

Затова отвори калъфа на челото. Затегна лъка, настани се на стола и се замисли. Смяташе да посвири Брамс, но в мига, в който постави лъка върху струните, промени решението си.

Закова погледа си в стената, която разделяше стаята й с тази на Джейк.

Така. Онази притча за Мохамед и планината можеше да й свърши работа. Щом тя не можеше да отиде при него, нима не можеше да го накара той да дойде при нея?

Какво щеше да бъде още едно предателство в цялата схема от предателства?

Идеята за това я ободри дотолкова, че я накара да се усмихне, когато изсвири първите ноти. Свиреше дори може би малко по-злобничко и по-заговорнически, но тя си знаеше защо.

Трябваше да минат само тридесет секунди преди той да започне да удря по стената. Усмихвайки се, Коли продължи да свири.

Джейк продължи да чука.

Няколко секунди след това чукането спря и тя чу как неговата врата се тръшна и той започна да чука на нейната.

След като изчака малко, Коли остави лъка, подпря инструмента на стола и отиде да отвори.

О, боже! Когато бе ядосан, изглеждаше толкова секси!

— Престани!

— Моля?

— Престани, казах — повтори Джейк, като я бутна и влезе вътре. — Моля те.

— Не знам за какво говориш. И внимавай кого буташ — тя също го бутна, при това доста по-силно.

— Знаеш, че мразя да свириш това.

— Мога да свиря, каквото си искам. Още няма десет часът. На никого не преча.

— Не ме интересува колко е часът и може да си свириш тихо, но не и това.

— О, сега вече се правиш и на музикален критик?

Той затвори вратата зад себе си.

— Слушай! Аз знам, че свириш тази тема от „Челюсти“^[1] само за да ме дразниш. А ти отлично знаеш, че ми лазиш по нервите.

— Не мисля, че през последните сто години в Мериланд е била забелязана акула. Можеш да спиш спокойно — тя вдигна отново лъка и започна да почуква леко с него по дланта си.

Очите му бяха много зелени и пронизващи, от което лицето му изглеждаше невероятно живо и красиво.

— Нещо друго?

Той изтръгна лъка от ръката й и го захвърли далеч встрани.

— Ей, какво правиш?

— Имаш късмет, че не го увих около врата ти.

Тя се наведе почти до лицето му.

— Опитай се, де!

Джейк прокара ръка под брадичката й и я хвана, след което я стисна здраво.

— Предпочитам да използвам ръцете си.

— Не можеш да ме уплашиш. Никога не си можел.

Той я повдигна на пръсти. Можеше да помирише косата й, кожата й.

Можеше да помирише свещта, която бе запалила върху скрина. В слабините му се надигна желание и запълзя, заедно с яростта, нагоре към гърдите.

— Но мога да го променя.

— Знаеш ли какво те ядосва, Грейстоун? Това че никога няма да успееш да ме накараш да направя нещо така, както ти искаш. По твоя начин. Ти не можеш да се примириш, че имам собствено мнение за нещата. Не можеше да ми заповядаш какво да сторя преди, не можеш и сега. Затова си бесен. Така че, чупката!

— Това вече ми го каза веднъж. Не ми хареса и тогава, и сега. И не е твоето мнение онова, което ме дразни, а твоето твърдоглаво, пропито от егоизъм и чиста проба…

Той хвана юмрука й в момента, в който тя се опита да го удари в корема.

След което двамата се озоваха върху кревата.

Тя разкъса ризата му, раздирайки тънката памучна тъкан, докато го целуваше. Дишането й вече бе накъсано. Той се завъртя, доразкъсвайки сам ризата си. Копчетата паднаха и се завъртяха на пода. Зъбите й захапаха рамото му, а ръцете й се заровиха в косата.

„Благодаря ти, господи, благодаря ти“, беше единственото, което си мислеше Коли, докато Джейк я претъркаляше. Тялото му я притисна към леглото, а устата му се впи жадно в нейната.

Животът бушуваше в нея, горещ и ярък, и тя осъзна, че досега е била студена и мъртва. Надигна се към него, а съзнанието й крещеше за още. И ръцете й, като птици, не спираха да се движат по тялото му.

Познаваше всяка линия, всяка кост от това тяло, играта на мускулите, формата на черепа. Познаваше го така, както той познаваше нейното. Вкусът на плътта му, лекото стържене на наболата по лицето му брада. Коли познаваше и трепета, който я изпълваше.

Той беше груб. Тя бе натиснала онзи бутон в него, който изключваше цивилизоваността и го превръщаше в първобитен човек. Сега беше изпълнен с жажда. Гладът му за нея граничеше с болка. Прекалено мъжки, твърдо и бързо, може би малко безразсъдно. Искаше да нахлуе, да я превземе, да се зарови във влажната й топлина и да остане там.

Месеците раздяла, въздържание и копнеж се бяха събрали в него като рана, от която всичко го болеше.

Отговорът беше тя. Както винаги досега.

Джейк хвана гърдите й първо с ръце, сетне с устни. Коли се надигна, провря ръката си между телата им и свали ципа на джинсите му.

Двамата отново се претърколиха, като се бореха за въздух, докато продължаваха да се събличат взаимно. Само след миг стигнаха до края на леглото и паднаха на пода с трясък. Макар че ударът го развесели и слиса, Джейк не се замисли, а проникна в нея.

Коли извика кратко, шокирано, изненадано, а краката й се обвиха около кръста му като вериги.

Не можеше да говори. Не можеше да мисли, нито да спре. Всеки тласък разпалваше кръвта в тялото й, което бе съставено от оголени нерви. Тя се притискаше плътно към него, зрението й бе замъглено.

Оргазмът й сякаш тръгна от пръстите на краката й и я разцепи на две, докато преминаваше през слабините, утробата, сърцето и главата. За секунда тя видя лицето му, живо и ясно над себе си. Очите му бяха почти черни и не се откъсваха от нейните с такава настойчивост, която винаги я караше да се чувства разголена до мозъка на костите си.

 

 

Коли се обърна по корем и легна на пода. Джейк остана да лежи до нея, гледайки в тавана.

Вехта стая във второкласен мотел, безсмислен спор, неразумен секс.

Някои неща изглежда никога не се променят. Тези мисли се въртяха в главата на Джейк.

Подобно развитие на нещата не влизаше в плановете му. Единственото, което постигнаха сега, бе временно облекчение на напрежението. Защо и двамата търсеха само това?

Той искаше да й даде много повече. Господ му беше свидетел, че искаше да се опита да даде повече и на двамата. Но може би, това бе всичко, което съществуваше между тях. Само секс и нищо друго.

Мисълта за това разби сърцето му.

— Е, по-добре ли си сега? — попита я и посегна да вземе джинсите си.

Тя обърна глава и го погледна с предпазливи очи.

— А ти?

— Със сигурност — той стана и облече панталоните си. — Следващия път, когато си в настроение за една бърза прашка, просто удари с юмрук по стената — зърна как по лицето й пробяга емоция, която не успя да разгадае. После тя обърна глава.

— Какво е това? Наранени чувства? — Джейк усети нотката жестокост, която се прокрадна в гласа му, но изобщо не се опита да я прикрие. — Стига, Дънбрук, не ми се прави на такава, каквато не си. Ти натисна копчето и получи онова, което искаше. Няма наранени, няма нарушение на правилата, няма нищо мръсно или неприлично.

— Така е — щеше й се да си тръгне час по-скоро. Да се маха оттук. И се разкъсваше от копнежа той да се наведе, да я вдигне и притисне към себе си. — Значи и двамата ще спим по-добре тази нощ.

— Аз нямам проблеми със спането, скъпа. Ще се видим утре.

Тя изчака да чуе звука от затварянето на нейната врата и отварянето на неговата. Сетне отново затваряне. И за втори път този ден се разрида.

 

 

Когато седна в кантората на Лана на другия ден следобед, тя се опитваше да убеди сама себе си, че е достатъчно спокойна. Трябваше да направи онова, което бе необходимо. Това бе само поредната стъпка, която трябваше да предприеме и изобщо не я засягаше.

— Искаш ли кафе? — попита я Лана.

— Не, благодаря — страхуваше се, че ще експлодира, ако погълне още една доза кофеин. — Добре съм.

— Но не изглеждаш така. Всъщност, изглеждаш сякаш не си спала седмици наред.

— Действително имах тежка нощ. Това е всичко.

— Ситуацията е трудна за всички. Най-много за теб.

— Бих казала, че е по-тежка за семейство Кълън.

— Не. Когато се играе на дърпане на въже, играта е по-тежка за въжето, отколкото за хората, които го дърпат.

Неспособна да отговори, Коли просто я погледна измъчено. Сетне притисна с пръсти клепачите си.

— Благодаря. Благодаря ти, че го взимаш присърце, а не си просто обективен съветник.

— Коли, имаш ли нужда от психиатър?

— Не, нямам — тя отпусна ръцете си в скута. — Ще се оправя. Намирането на отговорите ще бъде най-доброто лекарство, от което се нуждая.

— Добре — Лана седна зад бюрото си. — Детективът е открил еднакви методи в практиката на Карлайл от средата на петдесетте години. Молбите за осиновяване са намалели, след като Карлайл се е установил в района. Така че от всичко, което имаме, личи, че доходите му нарастват и базата от клиенти също. Логично е да приемем, че главният източник на доходи е бил черният пазар на деца за осиновяване. Все още работим по откриването му, след напускането на Сиатъл. Няма никакви доказателства, че е практикувал в границите на САЩ, след като е закрил кантората си в Сиатъл. Но открихме нещо друго.

— И какво е то?

— Не то, а той. Синът му, Ричард Карлайл, който живее в Атланта. Също адвокат.

— О, тази професия се оказва наистина много доходна!

— Докладът на детектива показва, че е чист. Той е на четиридесет и осем години, женен, с две деца. Получил е правната си степен в Харвард, бил е сред първите пет във випуска. Работил е като съдружник в известна бостънска кантора. Запознал се с жена си чрез общи приятели, при едно посещение в Атланта. Поддържали са връзка от разстояние цели две години. След като се оженил, се установил в Атланта и заел длъжността младши партньор в друга кантора. Сега има собствена.

Лана остави папката настрани.

— Практикувал е в Атланта шестнадесет години, главно недвижими имоти. Няма нищо, което да подсказва, че живее над възможностите си. Когато ти си била открадната, е бил на деветнадесет, най-много на двадесет. Нямаме причини да се съмняваме, че евентуално е участвал.

— Но той сигурно знае къде е баща му.

— Детективът е готов да се срещне с него, ако поискаш.

— Искам.

— Ще се погрижа — в този момент зазвъня интеркомът. — Това са госпожа и господин Кълън. Готова ли си?

Коли кимна.

— Ако искаш да те заместя, ако искаш да говоря, или да прекъснем, трябва само да ми дадеш знак.

— Хайде да започваме и да свършваме.