Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (10)

9.

Когато на другата сутрин Коли излезе от стаята си в мотела, й причервеня пред очите в буквалния смисъл на думата.

Огромни графити опасваха роувъра от калник до калник, а буквите бяха ярки и лъскави като прясна кръв.

„МРЪСНА КУЧКА!“ гласеше надписът. До него се мъдреше „ОСКВЕРНИТЕЛКА НА ГРОБОВЕ“, една цинична дума, отнасяща се до половите й органи и заповедта „ОМИТАЙ СЕ ОТТУК!“.

Първата й реакция бе да скочи напред, така както майка скача да защити детето си да не бъде бутнато на детската площадка. В гърлото й се надигнаха и заклокочиха неразбираеми звуци, когато прокара ръка по напръсканите върху предния капак думи: „ЛЕЗБИЙСКА ПАЧАВРА“.

Яростта й бе само на една крачка от шока. Когато двете чувства се сляха, Коли се върна в стаята си, грабна телефона и телефонния указател и потърси адреса на „Долан и Синове“.

Тя тресна отново вратата в мига, в който Джейк отвори своята.

— Колко пъти още имаш намерение да тряскаш вратата пред…

Млъкна насред дума, защото видя колата й.

— Аха, ясно. По дяволите! — макар че все още беше бос и само по джинси, той излезе на двора, за да огледа отблизо пораженията. — Смяташ ли, че са Остин и Джими, или някой от тяхната банда?

— Смятам да открия кой е — тя го бутна безцеремонно и отвори вратата на роувъра.

— Спокойно. Задръж така — познаваше този поглед в очите й и той му говореше, че предстои кървав екшън. Тежко и горко му на онзи, който бе извършиш това. Лошо му се пишеше. — Дай ми две минути и ще дойда с теб.

— Нямам нужда от охрана, когато става дума за двама червеноврати, безмозъчни шибаняци!

— Само една секунда! — за да е сигурен, че ще го изчака, той грабна ключовете от ръката й и се върна в стаята си, за да си облече риза и да обуе обувки.

И изскочи, ругаейки навън тридесет секунди по-късно, за да я види как отпрашва под носа му с мръсна газ. Беше забравил, че винаги държи резервни ключове в жабката на колата си.

— По дяволите! Мамка му!

Тя дори не погледна назад. Съзнанието й бе съсредоточено единствено върху онова, което й предстоеше. Имаше този роувър от шест години. Той беше част от екипа й. Беше обикаляла с него страната и разкопките. Всяка драскотина по него й бе скъпа като спомен. Той беше символ на гордост, емблема, почетен знак, и никой нямаше право да го поругава. Никой не можеше да осквернява онова, което бе нейно.

Няколко минути по-късно Коли рязко спря пред кантората на Долан на главната улица. Бълвайки огън и мълнии, тя изскочи от колата и едва се възпря да не изрита вратата с крак, когато откри, че е заключена. Започнала удря по нея с юмруци.

Отвори й една приятна на външен вид жена.

— Съжалявам, но все още не сме започнали работа. Елате след петнадесет минути, моля.

— Долан! Търся Роналд Долан.

— Господин Долан тази сутрин е на обекта. Искате ли да ви уредя среща?

— Кой обект?

— Нагоре по Търки Нек Роуд.

Коли показа зъбите си в нещо като усмивка.

— Дайте ми координатите.

Трябваха й двадесет минути, докато открие лъкатушещия селски път. Пропусна завоя и се върна. Нищо от сънливата прелест на утрото, от златистите лъчи, промъкващи се през дърветата, от възторженото кукуригане на петел, възвестяващ новия ден, не успя да потуши гнева й.

Колкото повече време минаваше, толкова повече растеше той. Трябваше само да премести очи от пътя към предния капак, за да избухне с нова сила.

Някой щеше да плати за тази гавра, закани се Коли. В този момент не знаеше нито точно кой, нито как, но беше твърдо решена да получи възмездие.

Свърна в тесен частен път, мина през красиво малко мостче, прехвърлящо потока, след което продължи по права алея, изсечена в гората. Можеше да различи звуците, характерни за един строеж. Чукове, триони, музика от радиокасетофон. Част от мозъка й регистрира, че какъвто и мръсник да бе Долан, очевидно беше добър строител.

Скелето на къщата подсказваше въображение и се вписваше добре в скалистия терен и живописната гора наоколо. Боклуците от строежа бяха събрани на купчини, които няколко мъже товареха в огромен камион, марка „Дъмпстер“.

Джипове и други високопроходими машини бяха паркирани в безпорядък в калта от снощния дъжд. Няколко едри мъжаги, вече силно изпотени, работеха на строежа.

Тя зърна Долан. Работните му панталони бяха все още чисти, ръкавите на ризата му навити до лактите, а на главата му се мъдреше синя каска с надпис „Долан Канстръкшън“. Той стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше работата на мъжете.

Коли затръшна силно вратата и звукът прозвуча като изстрел от пушка въпреки музиката и шума. Долан погледна към нея, след което отмести поглед, когато тя стигна до къщата и скочи леко върху платформата.

— Остин и Джими — произнесе Коли. — Безмозъчните близнаци! Къде са?

Той прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия и огледа колата й. Сърцето му леко трепна от задоволство.

— Ако имате проблем с някой от моите хора, значи имате проблем с мен.

— Добре — това я задоволяваше напълно. — Е, виждаш ли това? — попита тя и посочи роувъра си. — Значи ще държа теб отговорен.

Долан почувства, че работниците го наблюдават. Пъхна палци в тирантите си и се изпъчи.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм изтипосал така колата ти?

— Казвам, че е някой, който работи за теб. Някой, който те слуша — теб и идиотските ти приказки за онова, което правим в Антиетам Крийк.

— Не знам нищо. Прилича ми на детинска работа. А колкото до онова, което правите в Антиетам Крийк, може да си сигурна, че няма да го правите още дълго.

— Във ведомостта ти за заплати има двама титани на мисълта — Джими и Остин. Прилича ми на тяхно дело.

Нещо неопределено премина през очите му, след което Долан направи фатална грешка — усмихна се самодоволно.

— В моята ведомост за заплати фигурират много хора.

— Смяташ, че е забавно, така ли? — и последните бариери паднаха пред Коли и тя го бутна леко. Работата наоколо замря. — Смяташ, че злонамереното опустошаване на чужда собственост, вандализмът, писането на заплахи и обиди по колата ми представлява само веселяшка шега?

— Мисля, че когато си там, където не те искат, и правиш нещо, което другите не желаят да правиш, трябва да си платиш. Ето това е цената — той също искаше да я блъсне, за да покаже на мъжете наоколо, че една жена не може да го докосва, но само тикна пръст в лицето й. — Вместо да ми викаш, по-добре послушай съвета, написан на колата ти, и си омитай крушите от Удсбъроу.

Тя го цапна по ръката.

— Това не ти е някакъв уестърн на Джон Форд, тъпо, безмозъчно копеле! Мозъкът ти е колкото грахово зърно! И скоро ще видиш кой ще плаща. Мислиш си, че ще ти позволя, и за вас се отнася — тя се обърна към работниците, които ги наобиколиха, — че ще оставя тази работа така и ще ти се размине? Само че дълбоко се лъжеш! Ако смяташ, че подобно злобно, инфантилно поведение може да ме уплаши, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш.

При тези думи някой се изкикоти, а Долан почервеня като варено цвекло.

— Земята е моя собственост. Искам да се махнеш оттук! Нямаме нужда такива като теб да се навъртат и да пречат на почтените хора да си гледат работата. И освен това няма защо да ругаеш невинни хора и да ревеш заради малко боя по колата ти.

— Наричаш това рев? Ти си този, който ще ревне, Долан, когато навра главата ти в задника.

Тази закана предизвика дюдюкане и смях сред мъжете и накара ръцете й да се свият в юмруци. Какво щеше да направи с тях беше под въпрос, но в този момент една силна ръка я хвана за рамото.

— Мисля, че господин Долан и неговата банда от веселяци ще могат да кажат много повече в полицията — чу тя Джейк да казва кротко. — Защо не отидем там?

— Не знам нищо за това — повтори Долан. — И точно това ще кажа на шерифа.

— Да, на него му плащат, за да те изслуша — Джейк държеше здраво Коли за ръката и я буташе към колата. — Вземи предвид факта, че тук има около дузина здрави мъже, въоръжени с инструменти и чукове — снижи той глас, докато я тикаше натам. — Можеш да бъдеш сигурна, че те предпочитат първо да ги изпробват върху мен, тъй като не съм жена. Затова млъкни, ако обичаш.

Тя изтръгна ръката си и отвори вратата. Но не можа да се удържи и извика:

— Не сме приключили, Долан! Имам намерение да замразя обекта ти. Няма да излееш първия си квадратен метър бетон поне още десет години! Ще го превърна в лично отмъщение.

Тресна вратата на роувъра и потегли рязко, като вдигна цяло ветрило от кал.

Кара около километър, сетне отби встрани от пътя и спря. Джейк спря зад нея. Двамата отвориха едновременно вратите и изскочиха навън.

— Казах ти, че нямам нужда от помощ!

— Казах ти да ме изчакаш две секунди!

— Това е моята кола! — тя удари с юмрук по покрива. — И си е моя работа.

Той я вдигна във въздуха и я сложи да седне върху капака.

— И как завърши мачът ти с Долан?

— Никак! Не е там работата!

— Работата е, че ти допусна тактическа грешка. Отиде да се опълчиш срещу Долан на негов терен, когато е заобиколен със свои хора. Какво има той насреща си — една женска, която тежи петдесет килограма с мокри дрехи. Господи, Дънбрук, та ти знаеш достатъчно много за психологията на хората! Аз ли да те уча? Той няма друг избор, освен да те издуха, да докаже пред околните, че му стиска и че има топки. Не може да си позволи да бъде нашибан с камшик от една мадама, и то пред свидетели. Не може да загуби битката!

— Не ми дреме! Писна ми! — тя се опита да скочи на земята и цяла се разтресе, когато той сложи ръце върху раменете й и я задържа на капака. — Пет пари не давам за психологията! Не ми пука чий е теренът! Нито за родовата солидарност или племенната йерархия. Някой стреля по мен и аз трябва да отвърна. А ти откога си започнал да се въздържаш и да избягваш побоите? Обикновено ти си този, който ги започва.

О, така му се искаше! Така му се искаше да развърти юмруците си, когато я видя изправена пред онзи тип! Заобиколена от всички страни с настръхнали мъже.

— Не започнах, защото ме превъзхождаха по брой. Силите бяха един срещу десет и няколко от тези десет бяха въоръжени с електрически триони и автоматични забивачи на пирони. И може да си сигурна, че принудата да се оттегля не повдигна настроението ми.

— Никой не те е молил да се месиш.

— Не е — той пусна ръцете й. — Никой.

Дори гневът не можеше да я заслепи дотолкова, че да не види промяната в него. От огън към лед, само за едно мигване. Срамът надделя над гнева й.

— Добре де, може би не трябваше да отивам сама. Може би въобще не трябваше да отивам, докато не възвърнех самоконтрола си поне малко. Но след като вече беше там, не можа ли да натупаш някой?

Всъщност той беше толкова близо до това действие, колкото тя не можеше да си представи.

— Нямаше да изляза победител, колкото и да исках.

— Обичам я тази кола.

— Знам.

Тя въздъхна и ритна предната гума с крак. Сетне се намръщи, когато погледна към блестящия му черен мерцедес.

— Защо, по дяволите, не разкрасиха твоята?

— Може би не им е минало през ума, че твоят гняв ще е по-силен от моя. Заблудили са се.

— Мразя се, когато полудявам така. Толкова се ядосах, че не можех да мисля. Наистина не мога да се понасям. Иде ми да си изляза от кожата и да я подритна с презрение — тя погледна Джейк. — Ти беше прав.

— Почакай. Само да си взема касетофона от колата. Това трябва да го запиша.

— Ако продължиш да се правиш на умник, може да си сигурен, че няма да спра да ти благодаря.

— Чакай, чакай. Ти каза „ти си прав“ и „благодаря“. Всеки миг ще се разплача.

— Трябваше да знам, че ще извъртиш думите ми в твоя полза.

Тя се оттласна от капака, като погледна надолу към живописните извивки на потока сред скалите.

Беше тръгнал след нея, мислеше си Коли. И дълбоко в сърцето си бе убедена, че щеше да омете строителната площадка с всеки, който би дръзнал да вдигне ръка върху нея.

Това я накара да се почувства малко по-добре. Стана й някак топло и мило.

— Просто казвам, че не биваше да нападам Долан в присъствието на хората му и не биваше да го обвинявам. Така че високо оценявам, че ме спря, преди да съм усложнила още повече положението. Благодаря. Предполагам, че това трябва да кажа.

— Моля, няма защо. Предполагам, че това трябва да кажа. Сега искаш ли да повикаме на помощ закона?

— Да — Коли въздъхна. — Не, по дяволите! Първо искам да пия кафе.

— Аз също. Следвай ме.

— Няма нужда да ме…

— Караш в неправилната посока, Дънбрук — той се ухили, докато вървеше към своята кола.

— Дай ми ключовете! — Джейк ги хвърли и тя ги хвана във въздуха. — Я чакай да те питам! Ти откъде знаеше къде съм?

— Отидох до кантората на Долан и попитах все още пребледнялата и трепереща като лист секретарка дали една жена, от ушите, на която излиза пушек, а устата й бълва огън, не е минавала покрай нея. Останалото беше лесно.

Той влезе в колата си.

— Кафето ще го платиш ти.

 

 

Когато тази сутрин Лана Камбъл отиде до мястото на разкопките, взе със себе си и Тайлър. Надяваше се Коли да е била искрена, когато бе поканила момчето. От онзи ден той не бе спрял да говори само за това и й бе проглушил ушите.

Тя затвори кантората по-рано и се прибра у дома, за да се преоблече. Сложи си джинси, обикновена риза и старите си обувки за тенис. Щом имаше намерение да разведе сина си около разкопките, трябваше да бъде облечена подходящо.

— Мамо? Ако намеря някакви кости, ще мога ли да ги задържа?

Лана тъкмо откопчаваше колана на детската седалка.

— Не.

— Мамо!

— Не само че не можеш да ги задържиш според мен, но ти обещавам, че и доктор Дънбрук ще ти каже същото. Така че, не ми се моли — тя целуна начупената му устичка и го измъкна от колата. — Помниш ли останалите правила?

— Да не тичам, да не се приближавам много близо до водата и да не пипам нищо.

— Друго?

— Няма.

Тя се разсмя, вдигна го и тръгна към портата.

— Мамо? Какво значи путка?

Тя едва не се препъна. Изненадата и шокът я накараха да спре. Отвори уста, но извъртя глава, за да проследи накъде гледа детето. Очите на сина й бяха леко присвити, както винаги, когато се опитваше да открие нещо ново и неизвестно за него. Лана проследи погледа му и видя колата на Коли. Не успя да каже нищо, само въздъхна.

— Амиии, нищо. Нищо, скъпи. Сигурно… сигурно са пропуснали някои букви.

— Как може да пишат глупости по колите?

— Не знам. Трябва да попитам.

— Охо, я да видим кой ни е дошъл на гости! — Лео избърса ръцете си в панталоните и тръгна към тях да ги посрещне. — Ти приличаш на истински млад археолог, синко.

— Мога да копая. Нося си лопатката — Тай размаха червената пластмасова лопатка, която, след дълъг спор с майка си, бе успял да вземе.

— Добре тогава. Ще ти дадем работа.

— Това е Тайлър — Лана задиша по-леко, когато вниманието на сина й бе отвлечено от конфузното положение с изписаната кола. — Тай, това е доктор Грийнбаум. Надявам се, че всичко е наред. Коли каза, че мога да го доведа някой път. Той просто умираше от нетърпение. И наистина ще страда, ако го върнете.

— Разбира се, че е наред. Искаш ли да дойдеш с мен, Тай?

Без да се поколебае дори за секунда, Тай протегна ръчички и премина от ръцете на майка си в тези на Лео.

— Така значи, готов си да ме смениш, а, Тай? — попита с усмивка Лана.

— Това са феромоните на дядото — обясни й с намигване Лео. — Той знае, че си е намерил компания. Имаме доста добра колекция от върхове на копия и стрели. Искаш ли да я видиш?

— Да, искам. Но първо трябва да говоря с Коли.

— След това направо ела при нас. Ние с Тай ще бъдем много заети.

— Може ли да си взема някоя кост? — попита момчето шепнешком, докато Лео го отнасяше.

Лана поклати глава, след което, заобикаляйки купчинките пръст тръгна към дупката, в която работеше Коли.

— Хей, хубавице! — Дигър спря да работи и й намигна. — Ако искаш да научиш нещо, по-добре попитай мен.

Той стоеше в друга квадратна дупка, но подскочи пъргаво, за да привлече вниманието й. Миришеше, както установи Лана, на мента и пот и приличаше на къртица от анимационен филм.

— Добре. Я да видя какво правите вие тук… — тя се наведе над дупката и забеляза, че е разкопана на геометрични плоскости. — Това кости ли са?

— Да. Но не са човешки. Мисля, че сме попаднали на кухненското бунище. Костите са животински. Приличат на еленови. Виждаш ли различния цвят на пръстта?

— Да.

— Ето това тук е зимна глина, а тук летни наноси. Приливи, разбираш ли? Начинът, по който са разположени костите, показва, че се намираме върху селище. Застояли са се тук дълго време. Ловували са. Намерихме и кравешки кости. Опитомена крава. Занимавали са се и със земеделие.

— Можете да кажете всичко това само от вида на пръстта и костите?

Дигър се почеса по носа.

— Имам усещане за тези неща. Знаеш ли какви интересни находки имам в ремаркето си ей там? Ако дойдеш тази вечер, ще ти ги покажа.

— Аз…

— Дигър, престани да досаждаш на моя адвокат — извика Коли. — Лана, зарежи го и ела тук. Той е прилепчив като грип.

— Нищо подобно, безвреден съм като бебе.

— Да, ама като бебе на акула — долетя викът на Коли.

— Не бъди толкова ревнива, сладурче. Знаеш, че си единствената ми любов — той й изпрати една въздушна целувка, намигна отново на Лана и се върна обратно в дупката си.

— Предложи да ми покаже находките си — рече Лана, когато стигна до дупката на Коли. — Това ли е подходът на археолозите за привличане вниманието на дамите?

— Находките са най-малката му провокация. Дигър е движещ се магнит за жените. И поради причини, които все още не мога да проумея, най-редовно и с удивителна честота ги сваля.

— Ами, защото е много сладък.

— Господи, та той е грозен като задник на муле!

— Точно затова е сладък — Лана погледна какво прави Коли. — Какво се е случило с колата ти?

— Очевидно някой е решил, че ще бъде много забавно да я украси с груби нападки и закани. Предполагам, че са от хората на Долан — тя сви рамене. — Дадох му да разбере тази сутрин.

— Значи си говорила с него?

Коли се усмихна. Гледаше Лана и си мислеше, че изглежда свежа и красива като гимназистка от горните класове, излязла на летен пикник.

— Може да се нарече разговор.

Лана наведе глава.

— Трябва ли ти адвокат?

— Все още не. Областният шериф се зае със случая.

— Хюит? По-страхлив е и от заек, но е много умен. Няма да пропусне нищо.

— Да, и аз останах с такова впечатление. Обеща, че ще говори с Долан.

— Колкото и искрено да съжалявам за колата ти, трябва да призная, че ако Рон Долан има неприятности и проблеми, ще бъда много доволна.

— Радвам се, че мога да ти доставя тази радост. След като така или иначе си тук, искам да те питам нещо. Защо някои хора гладят джинсите си?

Лана погледна към прецизно изгладените си „Ливайс“.

— За да покажат уважение към производителя. И защото задникът ми изпъква по-добре, когато са изгладени.

— Благодаря. Полезно е да го зная. Виждам, че Лео забавлява Тай-Рекс.

— Беше любов от пръв поглед. И от двете страни — тя погледна отново работата на Коли и едва потисна трепета си. — Това не са животински кости.

— Човешки са — Коли посегна към термоса и наля в една пластмасова чаша чай с лед. — Мъжки, на над шестдесетгодишен мъж. Почти е бил изкривен от артрита, бедният.

Тя предложи на Лана чай и когато тя отказа, отпи сама от него.

— Има някакво смесване в този пласт почва. Виж това — Коли почука една дълга кост със зъболекарското си чукче. — Тази е женска, на около същата възраст. А тази е мъжка, но детето е било в пубертета.

— Заедно ли са ги погребали?

— Не мисля. Струва ми се, че станалото разпръсване и смесване е в резултат на промяна в нивото на водата и климата. Разлив. Смятам, че когато слезем по-надълбоко, може би през другия сезон, ще намерим по-запазени и подредени останки. Хей, Лео дава на Тай да копае.

Лана се изправи и погледна към сина си, който щастливо копаеше в една малка купчинка. Лео бе клекнал до него.

— Той е на седмото небе от щастие.

— Тази купчина е пресята. Залагам двадесетачка, че Лео е пъхнал камък или черупка в пръстта. Винаги има по нещо в джоба си да забавлява децата.

— Добър човек.

— Умира за деца.

— Докато те са заети, искам да поговоря с теб.

— Предполагам. Хайде да се разходим. Краката ми се нуждаят от раздвижване.

— Не искам да оставям Тай.

— Повярвай ми — успокои я Коли, докато изтупваше праха от ръцете си, — докато Лео го занимава, той ще бъде щастлив.

Тя излезе от дупката и тръгна, като не остави друга възможност на Лана, освен да я последва.

— Имам още информация за Карлайл.

— Детективът откри ли го?

— Все още не. Но попаднахме на нещо интересно. Докато е практикувал в Чикаго и Хюстън, той е представлявал съпружески двойки в повече от седемдесет осиновявания. Всички законно са преминали през съда. Това съставлява най-лъвската част от практиката и приходите му. По време на практиката му в Бостън, е бил ищец по десет осиновявания.

— Което означава?

— Почакай, в Сиатъл е оформил само четири. Чрез съда — добави Лана. — Значи имаме по едно на година. Какво ти подсказва всичко това?

— Същото, което и на теб. Че е открил по-доходен бизнес — да краде бебета и да ги продава, вместо да минава през бюрокрацията на системата. — Коли навлезе в гората, която започваше непосредствено след завоя на реката. — Това е разумна хипотеза, но нямаме достатъчно данни, за да я докажем.

— Засега. Ако успеем да открием поне още една двойка осиновители, които са го препоръчали на приятел или на някой, който е отишъл при него, но чиито документи за осиновяване не са регистрирани според закона, ще имаме достатъчно. Винаги остават следи. Няма значение колко е бил внимателен.

— И какво ще кажем на тези хора, ако ги открием? — попита Коли и подритна паднало клонче. — Ще им кажем, че детето, което са осиновили и отгледали, е било откраднато от друго семейство? Че това дете никога не е било тяхно по закон?

— Не знам.

— Не искам да забърквам и други семейства. Не мога да го направя. Поне не и на този етап. Тези хора са създали семейства. Не е тяхна вината, че това мръсно копеле ги е излъгало. Че е превърнал нещо толкова благородно и изпълнено с любов като осиновяването в печалбарство и болка.

„Да, в печалбарство за него и болка за теб“, помисли си с искрено съчувствие Лана.

— Ако го намерим и онова, което е правил излезе на бял свят… евентуално…

— Да, евентуално — Коли се обърна към разкопките. Пласт, след пласт, след пласт. — Аз не мога да живея евентуално. Трябва да приемам доказателствата така, както излизат.

— Искаш ли да отзова детектива?

— Не. Просто искам той да се съсредоточи в търсенето на Карлайл, а не да мислим какво ще стане, когато открием истината. Ще мислим за това… когато му дойде времето. Тя ми е писала писма — Коли направи пауза, оглеждайки едрата сойка, която се скри сред клоните на дървото. Дълбоко в гората чукаше като луд кълвач, а от другата страна на пътя ловджийско куче лежеше на слънце и спеше.

— Всяка година на рождения ми ден Сюзан ми е писала писма. И ги събирала в една кутия. Снощи прочетох първото. То разби сърцето ми, но въпреки това, сякаш не се отнасяше до мен. Не и по начина, по който тя иска. Тя не ми е майка. Каквото и да се случи, няма да я направи моя майка — тя поклати глава. — Но трябва да има възмездие. Ние ще открием Карлайл и той ще си плати. Той, както и всеки, който е бил част от това. Мога да направя поне това за нея.

— Опитвам се да си представя как ще се чувствам, ако някой ми вземе Тайлър. И не мога. Защото е прекалено страшно. Ужасно е! Но мога да си представя, че да те намери за нея е било едновременно огромна радост и мъка. Не знам какво друго би могла да направиш, освен онова, което правиш. А то е както много благородно, така и много смело.

Коли се засмя, но в смеха й нямаше радост.

— Нищо подобно. Просто е необходимо.

— Грешиш. Но аз никога не си губя времето да споря с клиенти. Ето защо няма да ти казвам колко е безсмислено да ме караш да подготвя това — тя извади лист хартия от чантата си. — Удостоверение, с което се отказваш, от каквато и да е част от наследството на Сюзан и Джей Кълън. Трябва да го подпишеш, там е отбелязано къде. Някой трябва да свидетелства при полагане на подписа ти.

Коли кимна и взе документите. Те поне бяха една определена стъпка.

— Лео ще свидетелства.

— Бих те посъветвала, преди това да помислиш няколко дни.

— Тя не ми е майка. Не ми е същинска майка. Нямам право на нищо. Искам да направиш копие и да го изпратиш на Дъглас Кълън.

— О, по дяволите, Коли!

— Дали ще му го навреш в гърлото или не, си е твоя работа, но аз искам той да има копие.

— Хиляди благодарности — отвърна Лана. — Това ми дава повод да го накарам да ме покани отново на среща.

— Ако те отхвърли заради мен, значи не е заслужавал нито секунда от времето ти.

— Лесно ти е да го кажеш — Лана изравни крачката си с Коли и двете заедно тръгнаха обратно към разкопките. — Нали си имаш човек до теб.

— Нямам си.

— Хайде, моля те! Не на мен тия.

— Ако говориш за Грейстоун, това е стара работа. Всичко отдавна приключи.

— Да бе, да. Тия ги разправяй на старата ми шапка.

Коли спря, свали слънчевите си очила надолу върху носа си и изгледа Лана над тях.

— Това правен термин ли е?

— Ще потърся латинския превод, така че да звучи по-официално юридически. Харесвам те — добави тя и премести чантата си през рамо. — Така че ще го квалифицираме като обективно наблюдение със съвсем малка доза безвредна завист. Джейк е страхотен.

— Да, хваща окото — Коли погледна към онази част на разкопките, където Джейк се бе навел заедно със Соня над чертежа на сектора. — Ние сме колеги и освен това дълго време работихме над усъвършенстване на способностите си да се търпим взаимно, така че можем да пребиваваме в една стая, без да се стига до ексцесии.

— Миналата нощ ми се стори, че наистина се справи добре. Но познавам безпогрешно, когато един мъж гледа една жена сякаш иска да я изпие с очи. Оттук иде и завистта ми. Хващала съм собственият си съпруг да ме гледа по този начин неведнъж. Това не може да се забрави. Затова разпознах този поглед, когато Джейк те гледаше.

„Нима можеше да й обясни?“, каза си Коли, докато гледаше как Джейк потупа разсеяно Соня по рамото, преди да се изправи. Сетне отиде при Тайлър, вдигна го и го завъртя с главата надолу, докато момчето се заливаше от смях.

Беше толкова добър с децата, колкото и с жените, реши тя. Сетне, ядосана на себе си, призна, че просто е добър с хората. Е, от време на време.

— Между нас съществуваше първично привличане. Сексът ни беше… ами да речем много добър. Но, изглежда, извън тази област не бяхме подходящи един за друг.

— Все пак си му разказала историята.

Коли се потупа с хартиите по бедрото, докато вървяха.

— Той ме хвана в неподходящ момент. Освен това на Джейк може да се разчита. Никога не би клюкарствал, нито би разгласил онова, което си споделил с него. И е страхотен по детайлите. Не пропуска нито една следа и изпипва всичко до съвършенство.

 

 

Джейк не бе успял да се пребори с Роналд Долан. Този човек бе голям чешит. Окопал се бе надълбоко. Джейк бе опитал всичко възможно по време на срещата им в късния следобед. Първо бе заел позиция в единен мъжки фронт, с лека доза присмех относно изпълнението на Коли от сутринта.

Тя сигурно щеше да изпържи яйцата му за закуска, ако знаеше, че се е извинил от нейно име, но се бе наложило да го направи, понеже искаше да стъпи на едно ниво с Долан. В името и за доброто на проекта.

Сетне се бе опитал да приложи чара си, после бе наблегнал на мисията на науката, вкарал бе в действие търпение и хумор. Не, нищо не бе в състояние да помръдне Долан от окопа, в който се бе загнездил. Разговорът бе протекъл приблизително така:

— Господин Долан, фактът е, че плановата комисия спря вашия строеж и има основателни причини за това.

— Още няколко седмици и забраната изтича. Между другото, появи се един нов факт — че група хора повреждат собствеността ми.

— Нищо подобно. Разкопки от такова естество са систематично организирани и много внимателни.

Долан бе изсумтял и се бе облегнал на стила си.

— Бях там и видях дупките. Разни сукалчета от университета пикаят наоколо, сигурно пушат трева, пият бира и бог знае още какво правят. А вие разкопавате скелети и ги извозвате.

— Останките се третират с нужното уважение и респект. Изследването на праисторическите находки е жизненоважно за проекта.

— Но не и за моя обект. А и на много хора тук не им харесва идеята да разравяте гробове. Единственото, което имаме, е вашата честна дума, че били на хиляди години. А дали е така?

— Има окончателни тестове…

— В науката нищо не е окончателно — Долан бе свил юмрука си, сетне бе насочил показалец напред, сякаш ще стреля с пистолет. — Та вие променяте мнението си непрекъснато! Не можете да се разберете за това как е възникнал светът. Трябва да говорите със стареца на жена ми, той ще ви изтъкне цяла камара причини и ще ви обясни защо всички приказки за еволюцията са блъф. Дрън-дрън — той бе дръпнал тирантите си и ги бе пуснал. — И мога да кажа, че аз в голяма степен съм напълно съгласен с него.

— Господин Долан, можем да прекараме следващите няколко часа в спор, дебатирайки еволюцията, но това няма да реши нашия проблем. Каквото и да твърдите, съществуват солидни доказателства, че през епохата на неолита около Антиетам Крийк е съществувало селище на първобитни хора. Костите, предметите и оръдията на труда, както и природните образувания потвърждават това.

— Но то не променя факта, че независимо кога са били заровени тези тела там, никой не ги е питал дали искат да бъдат изровени и разглеждани под микроскоп. Трябва да имаме повече уважение и да оставим мъртвите да почиват в мир. Това е моето мнение по въпроса.

— Ако е така, то бихте ли ми обяснили как смятахте да действате, за да строите къщите си?

Долан беше измислил отговора. Не конкретен, но достатъчен, за да държи противниците му настрана.

— Щяхме да поставим маркери.

Беше мислил задълбочено по този въпрос, особено когато осъзна как едно дълго забавяне ще се отрази на доходите му. Можеше да си позволи да отдели един акър, да го раздели на сектори, дори да постави камъни, с които да обозначи местата на костите.

Можеше да го използва дори като реклама, наблягайки на праисторическата романтика по същия начин, както често използваше Гражданската война, за да рекламира къщите си.

Но единственото нещо, което не можеше да си позволи, бе да стои и да чака.

— Ние все още не сме определили дали цялата площ е неолитно гробище — отбеляза спокойно Джейк. — Къде тогава смятате да сложите маркерите си?

— Ще проведа собствено разследване. Докарали сте някакъв индианец, пардон, коренен жител, който наговорил разни врели-некипели и това ви служи за позволение да продължите. Е, и аз мога да се обадя на някои места и да си докарам не един, а много коренни жители, които да протестират защо се местят телата.

Джейк се бе облегнал назад.

— Да, сигурно можете. Съществува известно несъгласие между различните индиански племена относно това как да се решават тези въпроси. Но повярвайте ми, господин Долан, ще ви обера до шушка. Ще ви взема всички козове! Правя това почти петнадесет години и имам контакти и връзки, за които вие не можете дори да сънувате. Като прибавим и факта, че аз самият съм четвърт индианец, пардон, коренен жител. И докато някой може да смята, че гробовете трябва да останат недокоснати, повечето хора са настроени със симпатия и гледат с повече уважение на вниманието, с което се отнасяме към проекта, отколкото на вашата идея да павирате гробовете и да засеете райграс наоколо, така че да си възвърнете инвестициите.

— Платил съм за тази земя! — челюстта на Долан бе увиснала. — Честно и почтено. Тя ми принадлежи по закон.

— Така е — съгласил се бе Джейк. — По закон ви принадлежи. И накрая ще ви кажа, че точно законът е този, който поддържа и подкрепя онова, което ние правим.

— Не ми говорете за закона! — за пръв път откакто бяха седнали да говорят, Долан бе изтървал нервите си и се бе развикал. Това не бе изненадало Джейк. Той го бе наблюдавал внимателно. — Писна ми и ми дойде до гуша някакъв си никаквец от равнините да идва тук и да ми казва какво мога да правя и какво не! Живея в този щат, откакто съм се родил! Целият ми живот мина тук. Баща ми започна бизнеса си преди петдесет години и ние прекарахме живота си като строихме почтени домове на почтени хора. За да се появят разни защитници на природата или противници на изсичането на горите и да ми хленчат, и да се вайкат, щото сме били построили къщите си върху земеделска земя. Ама не питат фермера защо е продал земята си? Защото си скъсва задника от работа година подир година, за да преживява, и може би му е дошло до гуша да слуша как хората се оплакват, че цената на млякото била висока. Вие не знаете нищо за това място и нямате право да идвате в офиса ми и да ми казвате, че нищо друго не ме интересувало, освен собствения ми джоб.

— Не знам какво ви интересува, господин Долан. Но знам, че в случая не говорим нито за обработваема земя, нито за загуба на открито пространство. Говорим за откриването на огромно научно и историческо наследство. За да го запазим, ще се борим с вас за всеки милиметър по пътя си — той се бе изправил на крака. — Баща ми има ранчо в Аризона и аз чудесно знам как се блъскаше година подир година, за да изкара прехраната си. Той все още го прави и това е неговият избор. Ако реши да продаде земята си, това също ще бъде негов избор. Не познавам вашето тукашно общество, но съм се спрял на тези петдесет акра и смятам да ги опозная по-добре, отколкото вие познавате собствения си заден двор. Хората са живели там, работили са, спели са и са умирали. Така че това го прави тяхно място, а не ваше. Смятам да изпълня задълженията си и да си свърша работата така, че това да стане широко достояние.

— Аз пък искам да си вдигнете парцалите от моята земя!

— Говорете с Върховния съд на щата Мериланд, с комисията по планиране на собствения ви окръг, със съда — очите на Джейк бяха студени, а гласът му вече не бе нито учтив, нито безразличен. — Вие разлаяхте кучетата, Долан, и пресата ще ви погребе доста преди съдът да реши кой е правият. Фирмата ви „Долан и синове“ ще се превърне в поредния артефакт.

Джейк бе излязъл и бе забелязал по широко ококорените очи на секретарката и неочаквано засиленият й интерес към компютъра, че е чула последната част от тирадата му.

Беше наясно, че из градчето ще тръгнат приказки. Новината бързо щеше да се разпространи. Представи си как още на следващия ден на терена щяха да дойдат много повече хора.

Затова, след като седна в колата, веднага извади мобилния си телефон.

— Лео, смажи колелата на машината и задействай правното основание за разкопките. Долан има намерение да се окопае още повече и всичко, което постигнах, бе да го набутам още по-надълбоко в окопа. Мисля да намина и да се срещна с Лана Камбъл, като дам на адвоката на дружеството за защита и опазване на природата най-новата информация.

— Тя е още тук.

— Значи се връщам веднага.

 

 

На два километра извън градчето, отвъд криволичещата покрита с чакъл алея, в една къща, която Долан бе строил по поръчка, Джей Кълън седеше заедно с бившата си съпруга и гледаше Коли Дънбрук на видео.

Той усещаше, както всеки път, когато Сюзан го затрупваше с кошмарите си, свиване в гърдите и пърхане в стомаха.

Джей беше спокоен и кротък мъж. От дете си беше такъв. Завърши местната гимназия, ожени се за Сюзан Гроган, момичето, в което се влюби на шест години, и замина да учи в техническия университет.

Дванадесет години преподава математика в своята гимназия. След като повече не можеше да издържа лудостта и обсебването на Сюзан от загубената й дъщеря, той се разведе с нея и се премести в съседен окръг и отиде в друго учебно заведение.

Там намери известно спокойствие и мир. Макар че понякога минаваха седмици, през които да не мисли въобще за дъщеря си, в живота му нямаше нито ден, в който да не бе се сещал за Сюзан.

Сега се бе върнал в къщата, в която никога не бе живял. Чувстваше се неудобно. Тя бе прекалено голяма, прекалено модерна, прекалено стилна. И двамата се бяха върнали отново в онзи омагьосан кръг, който ги бе засмукал, бе съсипал брака им и бе разбил безвъзвратно живота му.

— Сюзан…

— Преди да ми кажеш всички причини, поради които тя може да не е Джесика, нека аз да ти разкажа останалото. Била е осиновена четири дни след изчезването на Джеси. Частно осиновяване. Седеше точно на мястото, на което седиш ти сега, и ми обясняваше, че след като направила проучване, смята за необходимо да направим ДНК тестове. Не те моля да се съгласяваш с мен, Джей. Не те моля за това. Моля те да се съгласиш да направиш тестовете.

— Какъв е смисълът? Ти вече си убедена, че е Джесика. Мога да го видя ясно изписано на лицето ти.

— Защото тя иска доказателство. А също и ти, и Дъг…

— Не въвличай Дъг отново в тази работа, Сюз. Моля те, в името на бога!

— Та това е сестра му!

— Това е една непозната — Джей разсеяно сложи ръката си върху главата на Сади, която легна в краката му. — Няма значение какво ще покажат кръвните проби, тя ще си остане непозната за нас — той отвърна очи от екрана. Ако можеше така да се спаси и от болката! — Ние никога няма да си върнем Джесика, Сюзан. Няма значение колко упорито се опитваш да върнеш стрелките на часовника назад.

— Ти предпочиташ да не знаеш, нали? — в гърлото й клокочеше горчивина и разочарование. — Предпочиташ да забравиш, да приключиш случая, да сложиш точка. Край. Да забравиш дъщеря си, така че да прекараш остатъка от живота си спокойно, без да се спъваш или сблъскваш с разни препятствия.

— Така е, права си. Моля се на бога да можех да забравя. Но не мога. Не мога да я забравя, но не мога и да позволя да превърне живота ми в онова, в което ти превърна своя, Сюзан. Не мога и да се самобичувам непрестанно, както правиш ти от тридесет години.

Той погали Сади по главата, после копринените й уши и си помисли, че му се ще да успокои така и Сюзан. Да успокои и себе си.

— Онова, което ни се случи на 12 декември, не ми струваше само загубата на дъщеря ни. Аз не загубих само едно дете. Загубих жена си, моят най-добър приятел. Загубих всичко, което имаше смисъл и значение за мен, защото ти престана да ме забелязваш. Ти не ме виждаше повече. Аз не съществувах за теб. Единственото, което виждаше, беше Джеси.

Беше чувала тези думи и преди. Беше виждала същата тиха скръб, същото примирение и тъга върху лицето му, когато й ги казваше. Болеше я, все още я болеше, че се разделиха. Неговата липса я нараняваше, но той не й бе достатъчен.

— Ти се предаде — сега в горчивината се промъкваха сълзи. — Ти се отказа от нея и я прежали, все едно че бяхме загубили кученце.

— Това не е истина! — но гневът му се бе разтворил в досадата и отегчението, които го обзеха. — Не съм се предал, а приех фактите. Трябваше да го направя. Но ти просто не виждаше какво правя, нито как се чувствам. Не можеше, защото бе престанала да гледаш към мен. А след седем години преживени в оня ад, вече не бе останало нищо за гледане. От нас не бе останало нищо.

— Ти ме обвиняваше!

— О, не скъпа, никога не съм те обвинявал — не можеше да издържи това, да я гледа как отново преживява онзи ден и потъва в отчаянието, във вината, в скръбта. — Нито веднъж.

Джей стана и протегна ръка към Сюзан. Тя се сгуши в прегръдката му. Сякаш пак бяха двете половини на едно цяло, както винаги са били. Той я държеше и чувстваше как тялото й трепери, докато хлипаше. И знаеше, че е безпомощен и безполезен. Така, както в момента, в който му се бе обадила по телефона, за да му каже обезумяла, че Джеси е изчезнала.

— Ще направя ДНК тестовете. Само ми кажи къде да отида и какво трябва да сторя.

 

 

Преди да си тръгне, Джей се обади и си уреди среща с доктора. Това, изглежда, я успокои, но разстрои него и причини напрежение в сърдечната му област. Сякаш някакъв камък тежеше върху гърдите му и му пречеше да диша.

Но нямаше намерение да отиде до разкопките. Сюзан бе настоявала, дори го бе молила да намине оттам и да поговори с тази Коли Дънбрук.

Но той все още не беше готов. Освен това, какво можеше да й каже? Или пък тя на него?

Беше стигнал до прозрението в деня, в който Джесика щеше да стане на двадесет и една години. Неговата дъщеря, ако беше жива, а той се молеше да е така, беше вече жена. И никога, никога нямаше да му принадлежи.

Джей почти не виждаше пътя, докато караше обратно към града, нито че навън вече се смрачава. Очакваше го самотата на предстоящата вечер. Когато се съгласи на развода, той знаеше, че ще бъде самотен, но поне спокоен. В известна степен. Това беше спокойствието, което търсеше. След годините, прекарани в скръб, напрежение и конфликти, той почти неистово копнееше да бъде сам.

Твърдеше убедено пред другите и пред себе си, че необходимостта от самотата е причината никога повече да не се ожени, нито дори да излиза на срещи с жени.

Но това не беше истина. Истината бе, че в сърцето си Джей Кълън все още си беше женен мъж. Джесика бе живият призрак в живота на Сюзан, но в неговия живот това беше бракът му.

Когато се поддадеше на натиска на приятели или на собствените си физиологични нужди и потърсеше жена за леглото, смяташе това за емоционално предателство.

Никакви документи не можеха да го убедят, че Сюзан не е повече негова съпруга.

Той се опитваше да не мисли за мъжете, с които тя може би е спала през изминалите години. И знаеше какво щеше да му каже — че това е най-големият му недостатък. Инстинктът му да се затваря срещу всичко, което може да го направи нещастен, което може да наруши плавния ход на живота му.

Джей не се опитваше да спори с нея, тъй като това бе самата истина.

Той стигна до градчето и почувства познатото усещане за съжаление и вълна от надигащо се удоволствие. Тук беше неговият дом, няма значение, че сега живееше далеч. Спомените му бяха тук.

Сладоледи и летни паради. Тренировки в малката лига и всекидневното ходене до училище пеша. Пресичаше през двора на госпожа Хобсън и кучето й Честър го съпровождаше през целия път до оградата.

Сюзан го чакаше зад ъгъла. Когато станаха по-големи, тя се преструваше, че случайно е там и че не чака него.

Можеше да я види, както и себе си през всички периоди на живота им.

Плитчиците, които носеше, когато бяха в първи клас, и смешните малки барети, розови цветя и сини пеперуди, които слагаше в косата си по-късно.

Той на десет години. Влачещ се по стълбите към библиотеката, за да напише някакъв доклад. Джинсите му бяха толкова нови и корави, че имаше чувството, че са от картон.

Първият път, когато я целуна. Ето, точно там, под стария дъб на ъгъла на главната и Черковна. Излязоха от училище по-рано, защото бе навалял сняг, но той я изпрати до вкъщи, вместо да отиде да се бие със снежни топки с приятелите си.

Беше си струвало да пропусне снежните топки, помисли си Джей. Всичкият страх, студена пот и мъки, които бе изтърпял, си заслужаваха само заради този миг. Да докосне с устните си устните на Сюзан. И двамата бяха на невинните дванадесет години.

Сърцето му биеше толкова бързо, че почувства леко замайване. Тя му се усмихваше, макар че го отблъскваше с ръка. И когато се затича, пак се смееше — по начина, по който се смеят момичетата, защото знаят много повече от момчетата на тази възраст.

Краката му не докосваха земята, докато бързаше да се присъедини към снежната битка, която приятелите му вече водеха ожесточено.

Спомни си колко бяха щастливи, когато се дипломираха и имаха възможност да се преместят в Удсбъроу. Малкият апартамент, който наеха близо до колежа, беше повече място за игра. Играеха си на семейство.

Но когато се върнаха от родилния дом с Дъглас вече бяха станали семейство.

Джей зави към паркинга. Сетне излезе от колата и извървя пеша квартал и половина до книжарницата на бившия си тъст.

Влезе и видя Роджър да говори с купувач. Кимна му, вдигна ръка за поздрав и започна да се разхожда покрай лавиците.

Още от дете беше по-близък с Роджър, отколкото със собствения си баща, който бе по-щастлив, ако синът му направеше успешен тъчдаун на футболното игрище, отколкото ако получеше шестица в училище.

Когато загуби Джесика, загуби и още нещо.

Наистина Роджър не промени отношението си към него след развода, но всъщност всичко беше различно.

Спря, когато зърна Дъг да пренарежда книги в сектора биографии.

Беше се видял със сина си два пъти, откакто той се бе върнал в Удсбъроу и все още се стряскаше при мисълта, че този висок, широкоплещест млад мъж е неговото момче.

— Имате ли нещо по-така за четене? — приближи Джей.

Дъг погледна през рамо и когато видя баща си, тържественото му лице се озари от усмивка.

— Имам няколко порно романчета в скривалището си. Но ще ти излязат солено. Какво правиш в града? — в момента, в който попита, се сети за отговора. Усмивката му се стопи. — Няма значение.

— Гледал си видеото.

— Много повече. Имах близка среща очи в очи с нея, на живо.

Джей приближи до сина си.

— И какво мислиш?

— Какво трябва да мисля? Не я познавам. Знам само, че отново обърка мама. Това знам.

— Майка ти ми каза, че тя е отишла при нея, а не обратното.

— И така да е — сви рамене Дъглас. — Каква е разликата?

— Какво мисли Роджър?

— Онези новини по телевизията и лицето й го шокираха, но се държи мъжки. Познаваш дядо.

— Ходил ли е на разкопките, за да я види?

— Не — Дъг поклати глава. — Каза, че се страхува. Че ако започне да й досажда, тя ще си тръгне или ще се откаже от тестовете, или кой знае какво. Но го подозирам, че иска да отиде. Чете книги по археология. Сякаш иска да има за какво да си говори с нея, когато отново станем голямо и щастливо семейство.

— Ако това момиче е сестра ти… Ако е тя, ние трябва да знаем. Ще направим каквото трябва, но трябва да узнаем. Искам да говоря с Роджър, преди да си тръгна. Ще се грижиш за майка си, нали?