Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (1)

Пролог

12 декември 1974

Дъглас Едуард Кълън трябваше да се изпишка. Нервите, възбудата и кока-колата, която бе изпил като част от обяда, получен за награда в „Макдоналдс“, защото бе много послушен, докато мама пазаруваше, щяха да накарат неговия малък тригодишен мехур да се пръсне.

Пристъпяше от крак на крак с червените си ботушки, измъчен до сълзи.

Сърцето му биеше силно и той си мислеше, че ако се развика с цяло гърло или се затича толкова бързо, колкото може, ще експлодира.

Много му харесваше, когато по телевизията експлодираха разни неща.

Но мама му бе казала, че трябва да бъде добър. Ако малките момченца не слушат, Дядо Коледа ще сложи в чорапите им буца въглища вместо играчка. Той не бе съвсем сигурен какво е буца въглища, но пък знаеше съвсем точно, че иска играчки. Така че викаше, плачеше и тичаше само наум, както татко го бе научил, че трябва да прави, когато наистина е много, ама много важно да пази тишина.

Големият снежен човек до него се хилеше и беше по-дебел дори и от лелята на Дъглас — леля Люси. Той не знаеше какво ядат снежните човеци, но този сигурно ядеше много. Яркочервеният нос на Рудолф — любимият северен елен на Дъглас, светваше и изгасваше и той го гледа, докато очите му се замъглиха. Опита се да се развлича, като брои червените точки, които плуваха пред очите му, така, както броеше графът в Улица „Сезам“.

Едно, две, три! Три червени точки. Ха, ха, ха!

Но и това не му помогна да се почувства по-добре.

Базарът беше шумен. Духовите инструменти свиреха коледни мелодии и засилваха нетърпението му, както и виковете на другите деца и плачът на бебетата.

Дъглас знаеше вече всичко за плача на бебетата, сега, след като си имаше малка сестричка. Когато едно бебе плаче, трябва или да го вземеш на ръце и да го носиш, като му пееш песничка, или да седнеш с него на люлеещия се стол и да го потупваш по гръбчето, докато се оригне.

Бебетата могат да се оригват високо и никой не ги кара да казват „извинете“, защото не можели да говорят!

Но сега Джесика не плачеше. Тя спеше в детската си количка и приличаше на малка кукла с червена рокличка и бели дантели.

Баба му точно така я наричаше — „моята малка кукличка“. Но понякога Джесика плачеше дълго и лицето й ставаше червено и сбръчкано. Нищо не можеше да я накара да спре да плаче — нито пеене, нито разходки, нито люлеене на люлеещия се стол.

Тогава Дъглас смяташе, че изобщо не прилича на кукла. Напротив — беше лоша и изобщо не слушаше. Когато това се случваше, мама отказваше да си играе с него, защото бе много изморена. Преди, когато Джесика беше в коремчето на мама, тя никога не бе толкова изморена, че да не си играе с него.

Понякога изобщо не искаше да има малка сестричка, която плаче, напикава се и уморява мама толкова, че да не иска да си играе с него.

Но през повечето време всичко беше наред. Дъглас обичаше да я гледа как рита с крачетата си. А когато сграбчеше здраво пръста му с малката си ръчичка, това го караше да се смее.

Баба му бе казала, че трябва да пази Джесика, защото така правят по-големите братя. След този разговор той толкова много се бе притеснил, че бе станал от леглото си и бе легнал да спи свит на пода до креватчето й, за да я пази, в случай че чудовището, което живееше в килера, излезе през нощта да я изяде.

Но на сутринта се бе събудил в своето креватче, така че сигурно бе сънувал, че е отишъл да я защитава.

Опашката се придвижи напред и Дъглас загледа разтревожено усмихнатите джуджета, които танцуваха около работилницата на Дядо Коледа. Те изглеждаха лоши и непослушни, също като Джесика, когато плачеше толкова високо, че направо се дереше.

Ако сестричката му не се събудеше, нямаше да я сложат да седне на коленете на Дядо Коледа. Беше много глупаво, че мама я облече толкова красиво, за да седне в скута му, защото тя не можеше да каже „извинете“, когато се оригваше, нито можеше да каже на Дядо Коледа какво иска да й донесе.

Но той можеше. Беше на три години и половина. Вече беше голям. Всички казваха така.

Мама се наведе към него и му заговори тихо. Когато го попита дали иска да пишка, той поклати глава. На лицето й имаше изписан онзи изтощен вид, който познаваше, когато Джесика плачеше по цяла нощ. Затова се страхуваше, че ако отидат в тоалетната, никога повече няма да се върнат на опашката и няма да види Дядо Коледа.

Мама стисна ръката му, усмихна се и го успокои, че скоро ще им дойде редът.

Той искаше „Горещи колела“, и гараж „Фишър-Прайз“, и няколко малки колички „Мачбокс“, и голям жълт булдозер, какъвто приятелят му Мич бе получил за рождения си ден.

Джесика беше много малка, а да си играе с неговите играчки. Тя получаваше само разви момичешки подаръци като смешни роклички и плюшени животни. Момичетата бяха много скучни и глупави, а бебетата момичета още по-глупави.

Но той щеше да каже на Дядо Коледа за Джесика, така че да не забрави да й донесе подарък, когато влезе през комина на тяхната къща.

Мама говореше с някой, но Дъглас не я слушаше. Разговорите на големите не го интересуваха. Особено в момента, когато опашката се раздвижи и се премести напред. Тогава видя Дядо Коледа.

Беше голям. Според Дъглас във филмчетата и на картинките в книжките с приказки той не бе толкова голям. Обзе го страх.

Този Дядо Коледа седеше на своя трон пред работилницата. Около него имаше много джуджета, елени и снежни човеци. Всичко се движеше — глави, ръце, крака. И всички се усмихваха.

Брадата на Дядо Коледа бе мнооого голяма. Не можеше да се види лицето му. А когато се разсмя със силния си мощен глас „хо-хо-хо“, звукът стисна Дъглас за гърлото като с железни пръсти.

Наоколо святкаха хиляди светкавици, някакво бебе ревеше, та се късаше, а джуджетата лукаво се усмихваха.

Но той беше голямо момче. Вече беше голям. И не се страхуваше от Дядо Коледа.

Мама го дръпна за ръката и му каза да върви напред. „Иди да седнеш в скута на Дядо Коледа“, прошепна му тя.

Дъглас направи една крачка, сетне още една. Крачетата му трепереха, а Дядо Коледа го вдигна на ръце.

„Весела Коледа! Ти слуша ли през изминалата година? Добро момче ли беше?“

Ужасът стисна сърцето на Дъглас като с клещи. Джуджетата дойдоха по-наблизо, а червеният нос на Рудолф светна. Снежният човек обърна голямата си кръгла глава към него и го изгледа злобно.

Големият мъж с червени дрехи го стисна здраво и го загледа с малките си присвити очички.

Дъглас се разпищя от страх, успя да се измъкне от ръцете му и падна на земята, при което силно се удари. И в този момент се изпусна и намокри гащичките си.

Хората се раздвижиха, над главата му се носеше глъч, а той само се сви на две и се разплака.

Тогава отнякъде изникна мама, прегърна го, притисна го към себе си и му каза, че няма нищо страшно. И дори се разтревожи за него, защото при падането си бе ударил нослето и сега му течеше кръв.

Мама го целуна, погали го по главата и изобщо не му се кара, че се е подмокрил. Той завря личице в полите на палтото й. Дишането му все още беше накъсано и излизаше на пресекулки.

Тя го вдигна и го прегърна силно, така че Дъглас успя да зарови глава в косата й и да притисне личице към рамото й.

Докато му говореше с нежен глас, мама се обърна и… започна страшно да крещи. Дори се затича.

Притиснат към нея, Дъглас погледна надолу и видя, че количката на Джесика е празна.