Нора Робъртс
Във вихъра на танца (6)

Пета глава

Мади бе застанала отляво и очакваше да се включи веднага след Уонда. Нямаше публика, но салонът бе почти пълен. Другите танцьори бяха в отсрещния край, Маки стоеше отпред, готов да разнищи всяко движение. Наблизо бяха и сценичният режисьор, и отговорникът по осветлението, техните помощници, пианистът, притесненият композитор също бе наблизо заедно с неколцина от техниците и онзи, който щеше да обедини усилията на всички — режисьорът.

— Послушай ме, миличка — започна Уонда, по-точно Морийн Кор, също стриптийзьорка и приятелка на героинята на Мади, — тоя тип не е за теб, ще си изпатиш.

— И все пак е изход — отвърна Мади и пристъпи към въображаемия бар насред голата сцена. Наля си въображаемо питие, изля го в гърлото си и се усмихна. — Той е билетът, за който цял живот седя на опашката.

— Поискай стойността в диаманти, сладурче — Уонда приближи и чувствено прокара пръсти по ръката си, сякаш да усети изгарящата хладина на диамантена гривна. — Скрий ги в някой таен сейф, защото, научи ли каква си, ще се изпари, преди още…

— Няма да научи! — заяви Мади. — Никога. Да не мислиш, че ще му хрумне някога да се отбие в тая дупка. — И огледа презрително празната сцена. — Това е моят шанс, Морийн. За пръв път в живота си разбирам какво е да имаш шанс.

Пианистът засвири встъплението и Мади онемя.

— Мади! — Режисьорът, прочут с таланта си, но не и с търпение, я върна на земята. Тя изруга, чуха се грозни думи, с които тя си служеше само при някоя непростима грешка.

— Извинявай, Дон.

— Не влагаш и половината от това, на което си способна, Мади. А аз искам да надминеш себе си!

— Ще стане — с вдървени пръсти започна да разтрива раменете си, за да прогони напрежението. — Дай ми минутка да си събера ума.

— Пет минути! — изригналият крясък разпръсна останалите танцьори. Мади се дръпна настрани и се строполи върху някакъв кашон зад кулисите.

— Проблеми ли имаш? — Уонда седна до нея, като шареше с очи да прогони отдалеч всеки натрапник.

— Мразя да се скапвам.

— Нямам навика да се бъркам в чужди работи, но…

— Винаги има едно „но“.

— Почти седмица вече се държиш като лунатичка. Време ти е да се вземеш в ръце.

Мади дори не направи опит да отрече. Просто подпря брадичка на дланта си.

— Защо мъжете са такива идиоти?

— Все едно да питаш защо небето е синьо. Ами защото такава им е природата.

При други обстоятелства тя навярно би се разсмяла, но сега само кимна тъжно.

— По-умните навярно просто не се забъркват в такива истории.

— Най-умните, миличка — съгласи се Уонда. — Не е много забавно, но най-умните наистина тъй правят. Ти заради твоя ли си се вкиснала?

— Не съм казала, че е мой — Мади въздъхна и се намръщи, втренчена в обувката си. — Но признавам, че заради него съм вкисната. Кажи ми, как постъпваш, когато той те целува, сякаш мечтае през следващите двайсетина години да не се отделя и на крачка от теб, а само след миг те отблъсне, все едно не си и спомня коя си?

— Е, можеш да го забравиш — отсъди Уонда. — А можеш да му дадеш още една възможност да помечтае, докато се хване.

— Не искам никого да хващам.

— Лошото е, че си хлътнала. До уши.

— Знам — за Мади страданието бе непознато усещане. Опита да се отърси, ала не успя. — Бедата е, че според мен и той го знае, но не иска да има нищо общо.

— Може би най-добре ще е първо да си изясниш ти самата какво искаш. И вземи пример от героинята си. Мери преследва онова, което ще е най-добро за нея.

Звучеше тъй лесноосъществимо.

— Знаеш ли какъв е проблемът при нас, Уонда?

— Мога да ти изброя стотина, но назови го ти, щом смяташ, че е само един.

— Когато цял живот мечтаеш да танцуваш и някой ден мечтата ти се осъществи, разбираш, че не ти е оставало време да се научиш да бъдеш най-обикновен човек. Когато другите момичета са се натискали с приятелите си в автокиното, ние сме си били в леглото, за да се наспим до първия сутрешен урок. Аз просто не зная какво да правя с него.

— Заблуждаваш се, мила. Моят съвет е просто да му се изпречиш на пътя.

— Но как така?

— Ами така. Накрай го да те забележи и той ще ти се лепне, без да се усети.

Мади прихна да се смее и вирна брадичка.

— Как ти се струва, в този вид дали съм неустоима?

— Никога не се знае, трябва да опиташ.

Мади отново клюмна.

— Имаш право. Абсолютно — и пъргаво се изправи. — Хайде, мисля, че съм готова като начало да взема ума на Дон.

Повториха диалога, но този път Мади вложи собствената си амбиция, за да придаде достоверност на образа. Когато пък запя, в песента изля душата си. Възторженото одобрение, което мярна в очите на приятелката си, я въодушеви още повече.

После танцът я погълна, додето накрая с последно завъртане застина в средата на сцената и разпери ръце в поклон — както я бе учил баща й преди години.

Някой й подхвърли хавлията.

Продължиха да работят върху сцената, доусъвършенстваха детайлите, направиха и някои незначителни промени. Отговорникът по осветлението се сдърпа със сценичния режисьор и се наложиха нови повторения. Най-сетне доволни от резултата продължиха със следващата сцена. Мади получи петминутна почивка, изгълта чаша портокалов сок и кутия кисело мляко и отново се върна на сцената.

Здрачаваше се, когато си тръгна от театъра. Група танцьори решиха да се отбият в някакъв ресторант наблизо, за да се разтоварят от напрежението. При друг случай и тя би се присъединила към останалите, но тази вечер предстоеше да реши дилемата: да се прибере, за да се потопи в горещата вана, или да се изпречи на пътя на Рийд.

Ако имаше достатъчно ум в главата си, щеше да си отиде у дома. Репетицията я бе изтощила докрай. Във всеки случай жена, преследваща мъж, който не се интересува от нея, едва ли може да се нарече разумна.

Познаваше толкова много други мъже, които споделяха интересите и амбициите й. Не че те бягаха от нея, повечето я харесваха такава, каквато бе, и ако поискаше, можеше сред тях да открие истински приятел, който от време на време да я води на обяд или с когото да прекарва по някоя и друга приятна вечер.

Едва в петата телефонна кабина откри указател. Просто ще надзърна, рече се нищо лошо няма в това. И затърси името на Рийд.

По всяка вероятност живееше в другия край на града и най-добре бе да отложи посещението си за друга вечер, когато няма да е толкова уморена. Сърцето й се сви, когато прочете името му Сентръл Парк Усет. Деляха ги петдесет пресечки.

Затвори телефонния указател и си даде сметка, че не би могла да живее в неговия квартал. Нямаше усещане за това място. Струваше й се, че разбира Вилидж, Сохо, квартала с театрите.

Двамата с Рийд нямаха нищо общо, тъй че не си струваше да се заблуждава. Тръгна, като си каза, че си отива у дома, за да си вземе вана, след което да си легне с някоя книга. Напомни си, че никога не бе искала мъж да обсеби живота й. Мъжете очакваха твърде много. И усложняваха всичко. А нейното съзнание бе изпълнено само с музика и танци, не й оставаше място за мисълта да се обвърже с някого.

Мади слезе в станцията на метрото и тълпата я погълна. След дълго претърсване откри жетон на дъното на сака си. Продължи да си повтаря наум кои бяха важните нещата в нейния живот, но неусетно тръгна към дома на Рийд.

Добре би било поне да се обадя по телефона, реши Мади, когато застана на тротоара срещу високата внушителна сграда. Разходи се напред-назад, за да помисли. Още по-лошо ще стане, рече си, ако не е сам. Отмина я някаква жена в копринен костюм, която водеше кученце.

Такива са хората тук, продължи да размишлява, обличат се в коприна и отглеждат пудели. Погледна собствените си овехтели джинси и протрити маратонки. Поне да беше се отбила да се преоблече.

Що за глупави мисли ти минават през главата смъмри се отново. Стърчиш насред улицата и се тревожиш за облеклото си. Подобно поведение приляга на Шантел, но не и на теб. Пък и дрехите си ги бива, точно не бият на очи сред твоите приятели и познати. Ако смяташ, че няма да се харесат на Рийд Валънтайн, тогава какво, по дяволите, правиш тук?

Не зная, отговори си сама. Очевидно съм се побъркала.

По тоя въпрос нямаше спор.

Мади решително пое дъх, влезе през огромната стъклена врата и се озова във фоайето, където подът бе покрит с мраморни плочки.

Актриса от толкова години, тя се усмихна, отметна коси и пристъпи към униформения портиер, застанал зад дъбовия плот.

— Здравейте. Рийд вкъщи ли е?

— Съжалявам, госпожице, още не се е прибрал.

— О, така ли? — сви рамене, за да не проличи разочарованието й. — Е, аз просто минавам оттук.

— С удоволствие бих ви услужил, ако искате да оставите съобщение, госпожице… — най-сетне я погледна и зяпна учуден. — Вие сте Мади О’Хърли.

Мади примига. Вън от театъра рядко се случваше да я познаят. Тя не се заблуждаваше, знаеше колко различна изглежда на сцената.

— Приятно ми е — и протегна ръка.

— Нямате представа колко се радвам — мъжът зад плота беше висок почти колкото нея, ала поне три пъти по-дебел. — Да ви кажа, госпожице, жена ми поиска по случай годишнината от сватбата да я заведа на някое хубаво представление и децата ни купиха билети за „Паркът на Сузана“. Местата бяха в партера. Страхотна вечер беше. Прекарахме чудесно.

— Приятно ми е да го чуя — Мади погледна табелката на сакото му. — Сигурно имате чудесни деца, Джони.

— Големи веселяци са. И шестимата — ухили се насреща й и в устата му проблесна златен зъб. — Много приятно беше да ви гледа човек, госпожице О’Хърли. Жена ми ви се радваше като на пролетно слънчице.

— Благодаря ви — подобно признание в миг придаваше ново значение на годините обучение, тягостните репетиции, умората в мускулите.

— Да знаете само колко сълзи изплака жената — продължаваше да бъбри портиерът. — В оня момент де, когато си мислите, че Питър е заминал с влака, сцената потъва в тъмнина и остават само прекрасните ви сини очи. И започвате да пеете, и… — без да се смущава мъжът прочисти гърлото си и поде с треперлив баритон. — Как можа да си тръгне…

— Как можа да си тръгне — продължи Мади, — откраднал нещастното ми сърце. Зная само, че поисках да направи избор… но той не избра мен.

— Ей това е песента — въздъхна Джони. — Да ви призная, то и аз се просълзих.

— Сега репетирам в нов мюзикъл. Премиерата е след около шест седмици.

— Тъй ли? — грейна Джони насреща й, все едно бе гордият й баща. — Няма да го пропуснем, да знаете.

Мади взе молива и надраска името на театъра и на асистент-режисьора.

— Обадете се на този телефон, питайте за Фред и му кажете, че аз ви пращам. Ще получите два билета за премиерата.

— Премиерата! — удивлението, изписано на лицето му, стопли сърцето на Мади. — Жената направо няма да повярва. О, не зная как да ви се отблагодаря, госпожице О’Хърли.

— Ръкопляскайте ми.

— Дума да няма, ние… О, добър вечер, господин Валънтайн.

Мади тутакси вдигна глава сякаш я бяха хванали да върши някоя пакост. Все пак успя да се усмихне.

— Здравей, Рийд.

— Мади — беше влязъл незабелязано още когато запяха дуета.

— Минавах от тук — окопити се тя — И просто реших да се отбия.

Рийд се прибираше след дълго заседание, по време на което мислите за нея го бяха разсейвали неведнъж. Не беше доволен от срещата. Ала искаше да я докосне.

— Имаш ли друг ангажимент?

Можеше да го излъже, че отива на гости наблизо.

— Не. Просто реших и дойдох.

Рийд кимна на Джони и я поведе към асансьора.

— Винаги ли си толкова любезна с непознати? — попита, когато влязоха в кабината.

— Ами, да. Какво ти е? Изглеждаш уморен — и прекрасен, добави наум.

— Имах тежък ден.

— Аз също. Днес беше първата цялостна репетиция. Пълна лудница — тя притеснено се засмя и пъхна ръце в джобовете. — Май не трябва да го казвам на този, който подписва чековете.

Рийд измърмори нещо и я поведе по коридора. Тя реши, че за момента е най-подходящо да си мълчи.

Влязоха в апартамента. Мади очакваше да види разкош, финес, стил. Обстановката надмина очакванията й. Когато лампите светнаха, съзря бледи стени, по които висяха картини на импресионисти. Трите огромни прозореца наистина гледаха към парка. Килимът в сребристобяло приятно контрастираше на огромното удобно коралово канапе. В ъгъла забеляза две фикусови дръвчета, засадени във вази от епохата на династията Мин. Вита стълба водеше някъде нагоре.

Всяко нещо си беше на мястото и все пак обстановката съвсем не създаваше впечатление за неприветливост.

— Много е приятно тук, Рийд — тя приближи до прозореца и погледна надолу. Ако изобщо успееше да открие онова, което го измъчва, тук трябваше да го търси. Рийд тъй усърдно странеше от града, от неговите звуци и миризми. — Случва ли се да застанеш тук и да се запиташ какво става там долу?

— Къде какво става?

— Ами долу — Мади се обърна и в очите й се безмълвна покана да се присъедини към нея. Когато мъжът приближи, тя отново надзърна навън. — Кой се кара, кой се смее, кой е влюбен. Къде отива полицейската кола и дали ще стигне навреме закъдето е тръгнала. Колко скитници тази нощ ще спят в парка. Колко ли мошеници са успели да измамят жертвите си, колко ли бутилки са били отворени, колко бебета са се родили. Гледката от тук е невероятна, не мислиш ли?

От нея се разнасяше познатото ухание, леко, мамещо тъкмо защото бе лишено от всякакво притворство.

— Не всеки вижда нещата като теб.

— Винаги съм искала да живея в Ню Йорк, Рийд — тя отстъпи крачка назад, тъй че сега виждаше само светлините, безброй невероятни отблясъци. — Откакто се помня всъщност. Странно как всяка от нас трите — естествено, имам предвид сестрите ми — инстинктивно откри къде би се чувствала най-добре. Колкото и да сме близки, избрахме три съвсем различни места. Аби се запиля в онази ферма във Вирджиния, Шантел — в своя приказен свят, а аз съм тук.

Рийд едва се сдържа да не протегне ръка и да докосне косите й. Заговореше ли за сестрите си, в изражението й се долавяше някаква замечтаност. Той не знаеше какво е да имаш голямо семейство. В детството си, а и сега имаше само баща.

— Да ти предложа ли нещо за пиене? — поканата бе изречена с обичайната резервираност, студенина дори.

Мади се постара да прикрие обидата.

— Предложи ми чаша минерална вода.

Рийд се отдалечи към бара от абаносово дърво и Мади се дръпна от прозореца. Не можеше повече да стои тук, да си мисли как хората са се запътили нанякъде по двойки или на по-големи групи, но все едно, заедно, а тя се чувстваше тъй отблъсната от мъжа, когото си бе позволила да посети в дома му.

Ето че погледът й попадна върху растението. Беше му намерил място върху ниска поставка, така че да не е изложено на пряката слънчева светлина от прозореца. Бръкна в пръстта и установи, че влага има точно колкото бе нужно. Усмихна се, когато докосна едно от листата. Следователно не бе се излъгала, Рийд можеше да бъде и грижовен, стига да пожелае.

— По-добре изглежда — рече Мади, като пое подадената чаша.

— Има много измъчен вид — поправи я Рийд и разклати брендито в облата чаша.

— Напротив. Вече не изглежда… немощно както преди. Благодаря ти.

— Ти щеше да го удавиш — Рийд отпи от чашата си и отново положи усилие да не се поддава на магията, която излъчваха очите й, на добротата им. — Защо не седнеш, Мади? Можеш да ми кажеш защо дойде.

— Просто исках да те видя — за пръв път й се прииска да владееше поне частица от кокетството на Шантел. — Виж, не ме бива да водя подобни разговори — неспособна да стои спокойно на мястото си, стана и започна да крачи из апартамента. — Така и не ми остана време да си изработя собствен стил, а казвам умни неща само когато съм ги заучила предварително. Исках да те видя — и предизвикателно седна на крайчеца на канапето. — Затова дойдох.

— Липса на стил — удивен, Рийд призна наум колко е приятно желанието, което тя разпалваше у него. — Разбирам — той се настани до Мади, като се постара една от възглавниците да остане помежду им. — Да не си дошла да ми направиш предложение?

— Сега разбирам, че не само танцьорите са хора с труден характер — в очите й проблесна гняв. Гордостта й бе наранена. — Предполагам, жените, с които обикновено се срещаш, са готови да скочат в леглото ти при първия знак от твоя страна.

Усмивката без малко да разчупи застиналата маска на лицето му.

— Жените, с които обикновено общувам, нямат навика да пеят в дует с портиера.

Мади рязко остави чашата си и мехурчетата тревожно отскочиха към повърхностна.

— Навярно защото не умеят.

— Може и така да е. Но в случая въпросът е, че не зная какво да правя с теб.

— Да правиш с мен? — Мади грациозно, се изправи. Не е нужно да правиш за мен каквото и да било. Не искам нищо да правиш за мен. Аз не съм Илайза Дулитъл.

— В мислите ти неизменно присъства някои театрален сюжет.

— И какво от това? Ти пък разсъждаваш само в цифри — възмутена, тя отново закрачи из стаята. — А аз вече не зная какво правя тук. Глупаво се получи. Дявол да го вземе, цяла седмица ми беше мъчно — внезапно се извърна и го изгледа с укор. — Забравих си репликата, защото мислех за теб.

— Тъй ли? — Рийд се изправи, макар да се беше зарекъл да не го прави. Даваше си сметка, че трябва да се постарае дотолкова да я вбеси, че тя сама да си тръгне, преди да е сторил нещо, за което ще съжалява. Но ето че приближи до нея и лекичко я докосна по бузата.

— Да — отвърна Мади.

Желанието бе по-силно и гневът се изпари. Хвана китката му, преди да се е отдръпнал.

— Исках и ти да си мислиш за мен.

— Може и така да е било — как му се искаше да я вземе в обятията си, да я почувства близо до себе си в кратък миг на отдих от борбата. — Може и да съм гледал от прозореца на кабинета и да съм се питал къде си и какво правиш в момента.

Тя се повдигна пръсти, за да достигне устните му. Бурята помежду им предвещаваше да се разрази всеки миг. Чувствата, бушуващи в младата жена заплашваха да изригнат, а неговите не смееше, а и може би не искаше, да разгадае. Всъщност беше ли необходимо да го разбере, след като така добре се чувстваше, когато бяха заедно? Това й бе напълно достатъчно. Ала за него никога нямаше да е достатъчно и тя не се заблуждаваше.

— Рийд…

— Не — ръцете, които я притискаха, бяха напрегнати, трескави. — Не говори.

Нуждаеше се от онова, което тя бе способна да му даде с ръцете си, с тялото, притиснато към неговото. Преди Мади да се появи в живота му, този дом не му се струваше тъй празен. А сега, когато бе тук, не искаше да допуска мисълта, че може отново да остане сам.

Устните й бяха като кадифе, меки, галещи, даряващи утеха и събуждащи желания. Когато го докосна, тя сякаш искаше да му дари удоволствие и не очакваше нищо в замяна. И той почти й повярва.

Колко лесно можеше да я подмами. Целувката бе за нея едва ли не естествена реакция. Начин да изразиш обичта си към любим човек, да окуражиш приятел, дори да я изиграеш на сцената пред стотици зрители. С Рийд обаче нещата не стояха тъй просто. Понечеше ли да го целуне, това се превръщаше в невероятно, разтърсващо докосване на душите им. За Мади страстта не бе непознато усещане. Та тя всекидневно възпламеняваше и укротяваше страстта, защото работата й го изискваше. И въпреки всичко не беше и предполагала, че тъй лесно може да попадне под властта й, че тя да заглуши всяка друга мисъл и чувство.

Усети ръцете му да галят косата й, а копнееше да ги почувства по тялото си, с милувка да укротят тръпнещата болка, заплашваща да изригне всеки миг. Докосването на устните му правеше повече от осезаемо обзелото го желание, страстта, граничеща с безумство. И все пак той не направи нищо. Просто я държеше в обятията си.

Обичай ме, крещеше душата й, ала устните й, пленени от неговите, не успяваха да изрекат думите. Представи си мека светлина, разпръсквана от свещи, тиха музика и огромно широко легло, приютило преплетените им тела. Образите сгорещиха кръвта й, устните и станаха по-настойчиви.

— Желаеш ли ме, Рийд.

Макар устните му все още да докосваха лицето й, тя усети как тялото му застина. Едва забележимо може би, но тя го долови.

— Да.

Начинът, по който изрече тази кратка думичка, смрази кръвта й. В тона му прозираше неохота, раздразнение дори. Мади бавно се отдръпна.

— Това проблем ли е за теб?

Защо ли с нея нещата не можеха да се развият простичко както ставаше с другите жени? Споделено удоволствие, без да се обвързват, тъй че в крайна сметка никой да не бъде наранен. Още първия път, когато я докосна, беше разбрал, че с нея няма да бъде тъй просто.

— Да Мади — и бавно посегна към чашата с надеждата питието да възвърне самообладанието му. — Това наистина е проблем за мен.

Не бива да избързвам, рече си Мади. Това й беше стар навик, с бясна скорост да се втурва безразсъдно напред, нехаеща за дупките и издатините по пътя.

— Искаш ли да го споделиш с мен?

— Желая те — думите му попариха усмивката й. — Исках да те любя още първия път, както те наблюдавах да събираш дребните монети и разпилените по тротоара дрехи.

Мади пристъпи крачка напред. Дали си даваше сметка, че тъкмо това бяха думите, които тя очакваше да чуе, макар мъничко да я плашеха? Дали разбираше колко много й се иска и той да изпита частица от обзелото я вълнение?

— Защо ме отпрати онази вечер.

— Аз няма да ти донеса нищо добро, Мади.

— Почакай. Искам да бъда сигурна, че правилно разбирам това, което ми казваш. Отпратил ме, защото си смятал, че така ще бъде по-добре за мен.

Рийд отново си наля броди. Питието очевидно не му помагаше.

— Така е повярвай ми.

— Виж Рийд, възрастните съветват малките деца да носят топли дрехи през зимата, защото това е добре за тях, но когато преминат определена възраст, ги оставят сами да се справят в живота.

Рийд се запита с какви ли доводи би могъл да оспори подобно сравнение.

— Доколкото те познавам, ти не би приела краткотрайна връзка.

Усмивката й внезапно охладня.

— Имаш право.

— В такъв случай сторил съм ти добро — отпи отново от чашата си, защото усещаше, че започва да изпитва презрение към самия себе си.

— Трябва да ти благодаря, предполагам — вдигна сака си, сетне отново го пусна на земята. Никой в семейство О’Хърли не се предаваше толкова лесно. — Искам да зная откъде си толкова сигурен, че това непременно ще се окаже краткотрайна връзка.

— Аз самият не търся обвързване.

Мади кимна. Отбеляза наум, че доводът звучи напълно разумно.

— Има огромна разлика между мимолетното приключение и едно сериозно обвързване. Оставам с чувството, че се боиш да не ти готвя капан, Рийд.

Тя нямаше откъде да знае, че клетката е вече наполовина готова, при това мъжът сам си я беше сковал.

— Мади, защо просто не се примирим, нека си кажем, че ние двамата нямаме нищо общо.

— Мислила съм за това — след като вече разполагаше с нещо определено, с което да се бори, тя отново се почувства по-уверена. — Вярно е, но само до известна степен. Като се замислиш имаме и общи неща. И двамата живеем в Ню Йорк.

Рийд повдигна вежда и се подпря на бара.

— Естествено. И това компенсира всички останали противоречия.

— Поне има откъде да започнем — не й убягна едва доловимата промяна в изражението му. Което й бе напълно достатъчно. — От друга страна, в момента и двамата имаме интерес постановката да пожъне успех. Аз първо си обувам чорапите, после обувките, а ти?

— Мади…

— Стоиш ли прав под душа?

— Не разбирам…

— Хайде, не увъртай. Отговори честно.

Безполезно беше да упорства. Неволно се усмихна.

— Да.

— Удивително! Аз също. Чел ли си „Отнесени от вихъра“?

— Да.

— Ето. Общи литературни интереси. Бих могла да те разпитвам с часове.

— Не се съмнявам.

Той отново остани чашата си и приближи.

— Какъв е смисълът, Мади?

— Искам да разбереш, че те харесвам, Рийд — тя сложи ръце на раменете му. Искаше й се да разсее обхваналото го напрежение, да задържи усмивката на лицето му поне още миг. — Струва ми се, че ако се поотпуснеш, съвсем мъничко дори, можем да бъдем приятели. Ти много силно ме привличаш. И си мисля, че ако не избързваме, след време можем да бъдем и любовници.

Това беше грешка, разбира се. Той го знаеше, ала в момента Мади изглеждаше тъй привлекателна, толкова откровена, безгрижна дори.

— Ти си… — промърмори още нещо неразбираемо, като си играеше с кичур от косите й. — Невероятна си, това е.

— Надявам се да е така — с усмивка на устните тя се надигна на пръсти и го целуна. Без да настоява, без да влага нищо повече от нежно приятелско чувство. — Споразумяхме ли се?

— Някой ден може да съжаляваш.

— Това обаче е мой проблем, не мислиш ли? Е, приятели ли сме? — тя тържествено му протегна ръка, ала в очите й имаше смях, предизвикателство.

— Приятели сме — кимна Рийд, а наум си пожела да не се случи да съжалява за дадената дума.

— Чудесно. Виж, умирам от глад. Тук няма ли да се намери някоя консерва със супа, каквото и да е?