Нора Робъртс
Във вихъра на танца (4)

Трета глава

Със загрято тяло и смъдящи очи Мади изпълняваше старателно всяка поза, следвайки гласа на учителя. Крака, тяло, ръце реагираха в безкрайно повторение на едни и същи движения.

Тези сутрешни уроци имаха за цел тъкмо това: повторение, непрестанно напомняне на тялото, че наистина е способно да направи невъзможното, при това да го направи добре и то безброй пъти. Без тези упражнения същото това тяло би отказало да се подчинява и да се напряга, би отказало да повдигне крака далеч от зрителното поле, да се пречупи в невероятна извивка, и то с лекота, характерна само за най-привичните пози.

Пълна концентрация не бе необходима. Тялото на Мади отдавна бе приучено на самодисциплина, а и на някакъв вторичен инстинкт, който я водеше по време на целия екзерсис. Мислите й се рееха, достатъчно далеч, за да може да си фантазира и в същото време достатъчно близо, за да чува гласа на преподавателя.

Първа фигура. Коленете й се огънаха, тялото бавно се отпусна, докато тазът застана точно над събраните пети. Мускулите трепнаха, сетне се подчиниха. Мади се запита дали Рийд вече е в кабинета си, макар часовникът да показваше едва осем и половина. И си отговори, че по всяка вероятност той вече е там. Представи си как по навик пристига преди секретарката си, преди помощника си. Дали щеше дай посвети някоя, макар и бегла мисъл?

Втора фигура. Кракът й се повдигна под ъгъл от деветдесет градуса. Задържа го, заслушана в отброяването на такта. Едва ли ще мисли за мен, заключи Мади. Умът му е толкова зает с разписанието на поетите ангажименти, че едва ли ще му остане време дори за една странична мисъл. Пък и съвсем не бе необходимо да мисли за нея сега. По-късно може би, когато е на път за вкъщи, когато си отпочива с питие в ръка. Такава възможност повече й допадаше.

Трикото й беше вече мокро, когато тръгна към центъра на залата за следващото упражнение, вече без опора. Едно, две, три, четири. Едно, две, три, четири. Навън валеше. Както се навеждаше, изпъваше, задържаше позата необходимия брой тактове, от мястото си Мади можеше да наблюдава как водата се стича по малките матирани стъкла. Топъл дъжд, рече си. Сутринта, на път към залата бе доловила колко е влажен и тежък въздухът. Надяваше се след урока да може да се поразходи под дъжда.

Като малка не й оставаше време за разходки под дъжда. Не че съжаляваше за нещо в детството си. Просто семейството й прекарваше повечето време в репетиции и по железопътни гари, отколкото в паркове и по детски площадки. Родителите й сами забавляваха децата си: измисляха игри, гатанки, приказки. Приказки тъй смешни и невероятни, че сякаш съставляваха отделен свят. И децата на тези двама ирландци с невероятно въображение бяха сякаш благословени да порастат в един невероятно примамлив свят.

От майка си и баща си Мади бе научила много и то без да се придържат към класическите методи. Познания по география бе получила по време на безкрайните пътувания. Гледката на величествената Мисисипи се бе оказала много по-вълнуваща от всичко, което можеше да се прочете в учебниците. Английски, граматика и литература бе учила неусетно, от книгите, които родителите й обичаха и пазеха за децата си. Елементарната математика пък бе не скучен предмет, а начин за оцеляване. Обучението на не Мади в тези ранни години бе твърде далеч от общоприетото, както и игрите й, ала за нея то си имаше безспорни преимущества.

Градините и детските площадки не й липсваха. Детството й бе предложило далеч по-интересни заместители. Когато порасна обаче, тя рядко пропускаше възможност да се поразходи под дъжда.

Подобна приумица не би се понравила на Рийд. Мади дори се съмняваше, че някога би му хрумнало подобно нещо. Техните светове като че ли се намираха в двата противоположни края на планетата — по рождение, по собствен избор и наклонности. Той навярно бе логичен, разумен, дори малко жесток. Тези качества бяха необходими на всеки, решил да успее в бизнеса. Мади пък бе жестока единствено в изискванията, които поставяше към самата себе си и своето младо тяло.

Дотук добре, но защо ли не преставаше да мисли за този човек? Непрестанно си припомняше как последните слънчеви лъчи бяха проблеснали в косата му или как погледът му бе приковал нейния — прям, заинтригуван, но и циничен. Глупост ли бе отстрана на един оптимист, какъвто безспорно представляваше тя, да бъде привлечен от един циник? Е, и по-големи глупости бе вършила.

Срещата им бе завършила с целувка, единствена и мимолетна. Той я бе прегърнал, за кратък миг жадно бе притиснал устни към нейните. И все пак тя безброй пъти си припомняше изживяването. Колкото и да е странно, беше сигурна, че и той е бил разтърсен повече от обичайното. И макар да съзнаваше колко е глупаво, отново мислено се пренесе в онзи мит и вкуси вълнуващото усещане. Нова топла вълна обля сгорещеното й тяло.

Удивително е, отбеляза наум, колко разтърсващ може да бъде един спомен.

 

 

Когато Мади навлече жълтия си анцуг, от косите й все ще се стичаше вода. Помещението пред душовете бе изпълнено с мириса на одеколон и пудра. Някаква жена, гола до кръста, седеше в ъгъла и разтриваше схванатия мускул на прасеца.

— Много съм ти благодарна, че ме доведе в тази школа, Мади — предизвикателно красива в прилепналите по тялото джинси и пуловер, Уонда сръчно прибра косите си в мъничък кок на тила. — Тук са по-взискателни, пък и таксата е с пет долара по-ниска.

— Управителката има слабост към скитниците — Мади седна в края на дългата пейка и включи сешоара.

— Не всеки на твое място би споделил тайната си.

— Преувеличаваш, Уонда.

— Просто исках да знаеш, че оценявам жеста ти — Уонда мушна последния фуркет и се взря в отражението на Мади в огледалото насреща. — Получила си главната роля в тая постановка, но не вярвам да не си нащрек някоя новачка да не те изпревари.

— Конкуренцията е просто стимул да работя повече — Мади тръсна глава. Нямаше търпение да изсуши косата си докрай. — Откъде си купила тези обеци?

Уонда неволно докосна яркочервените обеци с форма на призма, които стигаха почти до раменете й. Леко поклати глава, те се завъртяха като навити на пружина. И двете млади жени останаха очаровани от ефекта.

— Открих ги в един бутик в квартала. Струват пет долара и седемдесет и пет цента.

Мади пристъпи напред и застана така, че лицата им се доближиха едно до друго в огледалото. Присви очи, за да извика по-лесно въображаемия ефект.

— Имат ли ги в синьо?

— По всяка вероятност. Обичаш ли крещящи бижута?

— Обожавам ги.

— Готова съм да ги разменя срещу онази твоя фланелка с щампата от очи.

— Дадено — тутакси прие Мади. — Ще я донеса на репетицията.

— Изглеждаш щастлива.

Мади се усмихна и се повдигна пръсти, така че да се изравни на ръст с Уонда.

— Наистина съм щастлива.

— Исках да кажа щастлива като влюбена.

Мади повдигна вежда и внимателно се взря в отражението си. Без грим кожата й имаше приятен свеж блясък. Устните й бяха пълнички, добре очертани дори без помощта на червило или молив. Винаги бе смятала за свой недостатък светлите си прави мигли. На сестра й Шантел бяха много по-тъмни, а и по-дълги.

— Влюбена — повтори Мади с видимо удоволствие. — Запознах се с един мъж.

— Личи ти. Привлекателен ли е?

— Страхотен. Има невероятни сиви очи. И без никакво зеленикаво петънце. Има и трапчинка — и тя докосна с пръст брадичката си.

— Да поговорим за тялото.

Мади избухна в смях и прегърна Уонда. Най-хубавото приятелство, рече си тя, започва ей тъй, без големи приказки.

— Има хубави рамене. Стойката също ми харесва. Готова съм да се обзаложа, че няма грам тлъстина.

— Защо ти е да се обзалагаш?

— Защото не съм го виждала… без дрехи.

— Честно казано, не разбирам какъв е проблемът.

— Ние просто вечеряхме заедно. Стори ми се, че не е безразличен към мен.

— Остава само да засилиш интереса му. Не е танцьор, нали?

— Не.

— Това е хубаво — Уонда полюшна обиците за последен път и ги свали. — Мъжете танцьори не стават за съпрузи. Повярвай ми.

— Е, аз не смятам да се омъжвам за него… — рече Мади, сетне внезапно се ококори. — Ти да не си била омъжена за танцьор?

— Беше преди пет години. И двамата имахме ангажимент в постановката „Пипин“. Оженихме се в ден на премиерата — и тя й подаде обеците. — За жалост далеч преди последното представление беше забравил, че халката, която носех, има нещо общо с него.

— Съжалявам, Уонда.

— Беше ми за урок. Да не се обвързвам прибързано с хубавец, надарен с красноречие. Освен ако не е тъпкан с пари — добави тя. — Твоят богат ли е?

— Предполагам, отговорът е, „да“.

— Тогава не го изпускай. Ако нищо не излезе, ще се утешиш с тлъста сумичка за компенсация.

— Държиш се като цинична, но всъщност не си такава — Мади стисна приятелката си за рамото. — Тежко ли ти беше?

— Ужасно — Уонда не бе споделяла болката си с никого досега. Стори й се странно, че се разприказва тъкмо пред Мади. — Нека кажем, че разбрах поне едно: от брака нищо не излиза, ако и двамата не спазват правилата. Искаш ли да хапнем нещо за закуска?

— О, не, аз не мога — и тя погледна саксията с повехналия филодендрон, пъхната под пейката. — Трябва да предам една пратка.

— Това ли имаш предвид? — ухили се Уонда. — Заслужава прилично погребение.

— Заслужава подходяща, добре балансирана доза внимание — поправи я Мади и се зае да сложи новите си обеци.

 

 

Рийд не преставаше да мисли за нея. А не бе свикнал някои да пречи на програмираното му всекидневие, най-малкото пък ексцентрична млада жена, която притежава бледорозова светлинна реклама със собственото си име. Те двамата нямаха нищо общо. Предишната вечер си беше повтарял тази мисъл стотици пъти, но така и не намери покой в съня. В случай, че можеше да забрави очите й с цвят на отлежало уиски. Или смеха й, който извираше незнайно откъде, а отекваше в съзнанието му часове наред.

Той предпочиташе жени с изискани маниери, класически красавици. Онези, с които предпочиташе да общува, не биха прекосили квартала на Мади дори с въоръжена охрана, какво остава да живеят там. И в никакъв случай не биха посегнали към храната в чинията му. Жените, с които се срещаше, ходеха на театър, но не бяха го превърнали в своя професия. И не биха допуснали да ги види как се потят.

Да не би пък след няколкото мимолетни срещи с Мади О’Хърли у него да се прокрадваше мисълта, че жените, с които се бе срещал, са пълни досадници? Това не беше истина. Рийд отново се взря в колоните от числа, които отразяваха продажбите за последния месец. Не беше му се случвало да покани на среща жена, която му се струва само привлекателна. Той търсеше и намираше интелигентни събеседници, споделени интереси, чувство за хумор, стил. Можеше да прояви склонност на вечеря да обсъди импресионистичната постановка в Метрополитен или времето в Сейнт Мориц на чаша бренди.

Стараеше се да избягва — и то най-старателно — всяка жена, свързана с развлекателния бизнес. Уважаваше професионалистите от шоубизнеса, възхищаваше им се, но що се отнася до социални контакти, държеше се поне на една ръка разстояние. Като шеф на „Валънтайн Рекърдс“ непрестанно общуваше с певци, музиканти, рекламни агенти. „Валънтайн Рекърдс“ не бе просто бизнес. Такова бе виждането на бащата на Рийд. Според него това бе компания, която предлагаше най-доброто от света на музиката. От Бах до съвременен рок и умееше да възнагради истинските таланти, с които подписваше договори и чието бъдеще вземаше присърце.

Рийд от малък бе свикнал да общува с музиканти. Смяташе, че добре разбира потребностите им, амбициите и слабостите им. В свободното си време предпочиташе компанията на по-непретенциозните. Не тъй обречени на избраното поприще. Собствените му амбиции бяха достатъчно изпепеляващи. „Валънтайн Рекърдс“ бе успяла да се изкачи на върха и щеше да запази мястото си. Той щеше да се погрижи за това. Не е само заради баща си, а заради самия себе си. И ако, както често се случваше трябваше да работи и по десет часа на ден за изпълнителите и заедно с тях, когато денят привършеше, той се нуждаеше от отдих.

За Мади обаче не можеше да престане да мисли.

Какво имаше в това момиче? Рийд бутна листовете настрана и се обърна да се наслади на гледката към града. Дъждът се превръщаше във фантастична картина, обвита сиво-синкава мъгла. Мади като че ли още не беше си изработила предпазен щит, тъй необходим за нейната професия. Издигаше се към върха, но той не я изпълваше със страхопочитание. Възможно ли бе да е толкова естествена и непокварена, колкото изглеждаше?

Защо ли се питаше?

Беше вечерял у тях. Бяха водили интересен, дори в известен смисъл интимен разговор. Бяха споделили кратка приятелска целувка. Която го бе разтърсила изцяло.

Не можеше да отрече, че Мади го привлича. Следователно не притежаваше имунитет срещу изпълнени с жизненост гъвкави тела. Напълно естествено бе да изпитва любопитство към подобна млада жена със странна философия. Ако искаше да я види отново, в това нямаше нищо лошо. И не беше сложно да се уреди. Трябваше просто да вдигне телефона и да набере номера й. Можеха отново да вечерят заедно… този път вечеря по негов вкус. И преди да настъпи краят на вечерта, щеше да знае какво в нея е причина за тревогата му.

Вратата се отвори и ето че гримасата на раздразнение се превърна в топла усмивка, с каквато бе удостоявал много малко хора в живота си.

— Не е ли мокро за голф?

— В такова време пръчката тежи като олово — Едуин Валънтайн пристъпи в стаята с големи бавни крачки и тежко се стовари в един от столовете срещу бюрото. — Да ти призная, започвам да се чувствам твърде стар, ако не се отбия тук поне веднъж-дваж пъти в месеца.

— Наистина ми изглеждаш поотслабнал — Рийд се облегна назад в стола си и загледа руменото лице на баща си. — И от какво се оплакваш, ако смея да попитам?

— Четири са на брой — Едуин се ухили, доволен като малко момче. — Чух да приказват, че всеки момент Либи Барлоу ще напусне „Галоуей Рекърдс“ и ще подпише договор с теб.

— Така изглежда — предпазливо отвърна Рийд.

Бащата само кимна. Този кабинет беше негов в продължение на близо двайсет години. Навремето той бе взимал решенията. И все пак не изпитваше нито съжаление, нито ревност, като гледаше сина си зад това бюро. Виждаше осъществена собствената си мечта.

— Младата дама притежава завидно силен глас. Искам Дорси да бъде продуцент на първия й албум при нас.

Рийд едва забележимо сви устни. Както винаги баща му се бе ориентирал безпогрешно.

— Въпросът вече бе поставен за обсъждане. И в тази връзка продължавам да настоявам и ти да имаш свой кабинет тук — Рийд вдигна ръка, преди баща му да е заговорил. — Което не означава да прекарваш по цял ден във фирмата. „Валънтайн Рекърдс“ трябва да има своя Едуин Валънтайн.

— Нали имат теб — Едуин скръсти ръце и изгледа сина си спокойно, прямо. Бяха си казали много повече от изречените думи. — Е, понякога сигурно се нуждаеш от съвета на един старец, но сега ти си капитанът, синко. И курсът ти е пълен напред.

— Няма да те разочаровам.

Едуин долови колко е напрегнат гласа на сина му разбра и част от причината за ожесточеност.

— Зная, Рийд. Не е нужно да ти казвам, че от хората появили се в моя живот, ти си най-голямата ми гордост.

Чувствата, породени от тези думи заляха Рийд като вълна. Благодарност, обич.

— Татко…

Прекъсна го секретарката му, която влезе с количка с поднос за кафе и сладки кифлички.

— За Бога, Хана, точна си както винаги!

— Също като вас, господни Валънтайн. Защо ли ми се струвате поотслабнал?

— Я не ме будалкай! Напълнял съм поне с три-четири килограма — Едуин сложи две кифлички в чинията си.

— Изглеждате чудесно, господин Валънтайн — тя се обърна към Рийд: — Имате среща в единайсет и половина с Макензи от отдел „Продажби“ — и тя остави втората чаша кафе на бюрото. — Искате ли да я отложа?

— Но не заради мен — побърза да вметне Едуин.

— Рийд погледна часовника си.

— Ще го приема в единайсет и половина, Хана. Благодаря ти.

— Страхотна жена! — възкликна Едуин, щом вратата се затвори. — Добре направи, че я задържа като твоя секретарка, когато се оттеглих.

— Фирмата едва ли би могла да съществува без жена като Хана — Рийд се взря навън в дъжда, ала мисълта му бе заета от друга жена.

— Какво те тревожи, Рийд?

— Моля? — смущението го накара да вземе в ръка чашата. — Продажбите са задоволителни. Сигурно ще останеш доволен от резултата в края на финансовата година.

Едуин не се съмняваше в думите на сина си. Рийд бе достоен негов заместник. Само в редки моменти се тревожеше, че е моделирал сина си твърде много да прилича на него.

— Не смятам, че в момента те вълнуват продажбите.

Рийд реши да отвърне на въпроса и в същото време да го избегне.

— Мислих много за постановката, която финансираме.

— Още ли се съмняваш, че предчувствието ми ще се оправдае?

— Не — сега вече можеше да говори откровено. — Няколко пъти се срещнах с продуцента и режисьора. Дори присъствах на някои от репетициите. Пиесата ще се превърне в голям хит. И печалбата ще бъде значителна, в момента работим върху рекламната кампания и проучваме какво ще е търсенето на албума.

— Ако нямаш нищо против, бих се включил в тази част.

— Сам знаеш, че не е нужно да ме питаш.

— Нужно е — поправи го Едуин. — Ти носиш отговорността, Рийд. Не съм се оттеглил символично, а в буквален смисъл. По една случайност този проект възприемам като своя приумица. Имам и личен интерес да следя отблизо как се развиват нещата.

— Но така и не си ми обяснил каква е точно причината.

Едуин се усмихна и захапа втората си кифличка.

— Ще трябва да те запозная с предисторията. Успя ли да се запознаеш с Мади О’Хърли?

Рийд се намръщи. Нима баща му успяваше да чете мисли?

— Всъщност… — започна той.

В този момент телефонът на бюрото му иззвъня, но Рийд не се ядоса.

— Да, Хана.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Валънтайн, но е дошла една млада жена — Хана умееше да бъде твърда като стена, но сега се улови, че се усмихва на момичето пред себе си, вир-вода от дъжда. — Казва, че имала нещо да ви предаде.

— Приеми го от мое име, ако обичаш.

— Но тя предпочита лично да ви го предаде. Името й е… Мади.

Рийд сподави желанието си да откаже.

— Мади? — чу се да казва. — Покани я при мен, Хана.

Със стичаща се от дрехите й вода, нарамила неизменимия вехт сак, Мади се втурна в кабинета.

— Извинявай за безпокойството, Рийд. Просто реших, че трябва да ти го донеса, преди да съм го погубила напълно. Винаги изпитвам угризения, щом се случи да унищожа някое цвете, тъй че поне този път ти ще ме избавиш, надявам се.

Когато тя подмина стола му, Едуин се изправи и това я принуди да прекъсне за миг тирадата си.

— Здравейте — усмихна му се и положи усилие да не поглежда към подноса със сладките кифлички. — Прекъснах разговора ви, но въпросът наистина е на живот и смърт — тя остави мократа саксия с вехнещо зелено растение върху безупречно чистия плот. — Нека сме наясно, не искам да ми съобщаваш дали е живо, или не. Просто ако оцелее, ще ми кажеш. И много ти благодаря — с ослепителна усмивка за довиждане тя се накани да си върви.

— Мади — възползвайки се от възможността да проговори, Рийд също се изправи. — Искам да те запозная с баща ми. Едуин Валънтайн. Татко, това е Мади О’Хърли.

— О! — Мади понечи да подаде ръка, сетне я дръпна, вир-вода съм — обясни, като отново се усмихна широко. — Много ми е приятно.

— Очарован съм — грейна Едуин насреща й. — Заповядайте, седнете.

— О, не мога, наистина. Цялата съм мокра.

— Малко вода никога няма да навреди на истинската кожа — и преди да се възпротиви, Едуин я хвана за ръката и я отведе до един от удобните столове с мека тапицерия край бюрото. — Неведнъж съм имал удоволствието да се възхитя на изпълнението ви.

— Благодаря ви — не си глътна езика, въпреки че се намираше на крачка разстояние от един от най-богатите и влиятелни мъже в страната. Допадна й неговото широко румено лице, макар въпреки положените усилия да не откри прилика между него и сина му.

— Да ти предложа ли кафе, Мади? — намеси се Рийд.

Не, той изобщо не приличаше на баща си. Рийд имаше стройна фигура. Мади усети как кръвта в жилите й ускорява ход.

— Вече не пия кафе. Ако има чай с мед, бих изпила една чаша.

— Вземете си кифличка — предложи Едуин, уловил метателния поглед, който момичето хвърли на подноса с лакомствата.

— Няма да обядвам — весело заяви тя. — Малко захар в кръвта едва ли ще ми навреди — тя отново се усмихна и си избра кифличката с най-дебела глазура. Всички в трупата се питахме кога ли ще се появите на репетиция, господин Валънтайн.

— От известно време и аз това се питам. С Рийд тъкмо обсъждахме постановката. Според него тя ще се превърне в истински хит. Вие как смятате?

— Смятам, че не бива да правя подобно изявление, докато не мине премиерата във Филаделфия — Мади отхапа от кифличката и реши, че притокът на енергия осезателно се е увеличил. — Поне за танците съм готова да се обзаложа, че ще зашеметят публиката — посрещна с признателна усмивка Хана, която в момента внасяше поръчания чай. — Днес следобед ще репетираме един от тези танци, който сигурно дълго ще се помни. В противен случай ще трябва отново да стана сервитьорка.

— Доверявам се на преценката ви, госпожице — Едуин я потупа по ръката. — Според мен, ако някой разбира от танци, то той непременно носи името О’Хърли — озадаченият й поглед го накара да поясни: — Познавах родителите ви.

— Наистина ли? — лицето й грейна и тя забрави кифличката. — Не си спомням да са ми говорили за вас.

— Отдавна беше — старецът хвърли поглед към Рийд и продължи: — Тъкмо започвах, издирвах таланти, издирвах източници на пари, за да ги финансирам. Запознах се с родителите ви тук в Ню Йорк. Бях изпаднал в огромно затруднение, броях всяко пени. А те ме приютиха на походно легло собствената си хотелска стая. Никога няма да го забравя.

Мади многозначително огледа помпозния кабинет.

— Е, оттогава трябва да ви е провървяло, господ Валънтайн.

Старецът непринудено се разсмя.

— Винаги съм искал да им се отплатя по някакъв начин, госпожице. Бях им обещал. Оттогава са минали близо двайсет и пет години. Вие и сестричките ви бяхте съвсем мънички. Веднъж дори помагах на майка ви да смени пелените…

— Тогава е било много трудно да ни различават — ухили се Мади.

— Имахте и брат — припомни си Едуин Валънтайн. — Невероятно… как да кажа… експанзивен.

— И все още е такъв.

— Имаше ангелски глас. Все казвах на баща ви, че щом си стъпя на краката, ще подпиша договор с него. Докато надеждите ми донякъде се осъществиха, докато открия семейството ви, брат ви беше заминал.

— Колкото и да го увещаваше баща ми, той реши, че няма да прекара живота си в непрестанни турнета.

— А вие трите имахте самостоятелна трупа.

— Както обикновено при споменаването на триото О’Хърли Мади се поколеба дали да се намръщи, или да се засмее.

— Щях да ви предложа договор — продължи Едуин. — Не ме гледайте така недоверчиво. Просто в този момент сестра ви Аби се омъжи.

— Договор за запис на плоча ли? — Договор с „Валънтайн рекърдс“! Мади си представи какъв фурор биха предизвикали.

— Татко знаеше ли?

— Бяхме обсъдили проекта.

— Господи! — Мади тръсна глава. — Трябва да е бил съсипан. Да му се изплъзне подобна възможност, а да не каже нито дума. След като приключихме с последния ангажимент, Шантел замина на запад, аз — на изток. Бедният татко.

— Сигурен съм, че се гордее с постиженията ви.

— Добър човек сте вие, господин Валънтайн. Да не би поддръжката за нашата постановка да е един вид отплата за онази вечер на походното легло?

— Отплата, която ще донесе на компанията ни куп пари. Бих искал отново да се срещна с родителите ти, Мади.

— Ще видя какво мога да направя — Мади се изправи, макар да знаеше със сигурност, че е закъсняла за репетиция. — Не исках да прекъсвам разговора с баща ти, Рийд.

— Не е нужно да се извиняваш — младият мъж се изправи, без да откъсва очи от нея. — Беше много приятно.

Мади се вгледа изпитателно в Рийд. Толкова на място изглеждаше той тук, зад бюрото, в кабинет с мебели, тапицирани с естествена кожа и маслени картини по стените.

— И преди сме стигали до заключението, че светът е много по-малък, отколкото си го представяме.

— Да, наистина.

— Ще се погрижиш за филодендрона, нали?

Рийд погледна растението.

— Ще направя каквото мога, но нищо не обещавам.

— Обещанията бездруго само ме изнервят. Веднъж поети, трябва да се изпълняват — Мади пое дълбоко въздух; чувстваше, че трябва да си върви, ала бе неспособна да направи първите решителни крачки. — Кабинетът ти изглежда точно както си го представях. Подхожда ти. Благодаря за чая.

Искаше му се да я докосне. Удивително наистина, та той с мъка преодоля желанието да заобиколи бюрото и да я прегърне.

— Заповядай, когато пожелаеш.

— Какво ще кажеш за петък?

— Петък?

— В петък съм свободна — след като тъй или иначе го каза, реши поне да не изпитва угризения. — Свободна съм в петък — повтори тя. — След репетиция. И мога да приема покана за среща.

Рийд без малко да поклати глава в знак на отрицание. Нямаше представа какво фигурира в програмата му за този ден. Нямаше представа какво да каже на тази млада жена, за която всяка случайно изпусната дума звучеше като клетва.

— Къде?

Всяка частица от изразителното й лице му отправи усмивка.

— Рокфелер Сентър. В седем часа. Ще закъснея — обърна се и подаде ръка на Едуин. — Нямате представа колко се радвам, че се оказахте тук точно в този момент — без да се смущава, тя се приведе и го целуна. — Довиждане.

— Довиждане, Мади — Едуин изчака да чуе как заглъхват бързите й стъпки и едва тогава се обърна към сина си. Рядко му се случваше да съзре това замечтано изражение върху лицето на Рийд. — Случи ли се човек да срещне подобна фурия, синко, най-добре е здраво да затегне предпазния колан и да се наслади на преживяването — усмихна се на себе си и посегна към последната кифличка от подноса.