Нора Робъртс
Във вихъра на танца (8)

Седма глава

Тъкмо преди да си влезе у дома, Мади се сепна: мислите й бяха заети с Рийд. Което не я изненада, защото мисълта за него присъстваше в съзнанието й през целия ден, докато не си наложеше да се съсредоточи върху ролята на Мери. До премиерата във Филаделфия оставаха само три седмици. И тя не можеше да си позволи разсъждения като „по какъв начин“ и „ами ако“ по отношение на Рийд Валънтайн.

Все пак какво трябваше да очаква от съботния ден? Какво щеше да му каже? Как щеше да се държи?

Гневно пъхна ключа в бравата. Каза си, че е пълна глупачка. Но мислите си не можа да пропъди.

Лампите бяха запалени. Когато вратата се затвори зад гърба й, тя застана в центъра на стаята и се намръщи. Често беше разсеяна наистина или пък в бързината забравяше дребни детайли, но не би оставила лампите да светят. Беше свикнала да пести енергия — включително електричество — още от времето, когато едва започваше да учи. На всичко отгоре май изобщо не беше палила лампите сутринта, преди да излезе.

Колко странно, бе готова да се закълне, че усеща миризма на кафе. Прясно кафе.

Пусна сака си и тръгна към кухнята, когато чу някакъв шум. Сърцето й заблъска в гърдите и тя инстинктивно извади една от пантофките си от сака, сякаш за да й послужи за оръжие. Не се мислеше за особено смела изобщо не й хрумна да повика помощ. Това беше нейният дом, а тя бе свикнала да защитава онова, което й принадлежеше. Бавно, предпазливо, за да не вдига шум, тя прекоси стаята.

Чу да подрънкват закачалките в гардероба и стисна по-здраво пантофката. Ако крадецът смяташе, че ще открие тук нещо ценно, то той трябва да бе много глупав. И все пак обхваналата я паника нарастваше с всеки изминал миг.

Мади спря да диша, хвана здраво топката на бравата и рязко я дръпна. Двата писъка прозвучаха едновременно.

— Господи! — Шантел сложи ръка на сърцето си. — И на мен ми е приятно да те видя.

— Шантел! — с възторжен вик Мади захвърли пантофката и се хвърли към сестра си. — Без малко да те хлопна по главата. Какво правиш тук?

— Окачвам някои неща — Шантел целуна сестра си, след което се дръпна леко и отметна русата си коса. — Нямаш нищо против, предполагам. Коприната толкова бързо се мачка.

— Разбира се. Исках да кажа, какво правиш в Ню Йорк? Трябваше да ми се обадиш, че ще дойдеш.

— Но, мила, нали ти писах миналата седмица.

Мади си припомни, че отдавна не бе отваряла пощата си.

— Май не съм прочела всичките писма.

— О, не се учудвам.

Мади отново се взря в сестра си. Познаваше това лице толкова добре, колкото и своето собствено, но то неизменно будеше възхищението й. Френският парфюм, чието ухание изпълваше апартамента, подхождаше на Шантел не по-малко от тъмносините очи и малката, изящно оформена уста.

— Шантел изглеждаш великолепно. Нямаш представа колко се радвам, че те виждам.

— Ти също изглеждаш чудесно — Шантел се взря в грейналото лице на сестра си. — Или си пила много витамини напоследък, или си влюбена.

— И двете.

Едната тъничка вежда се повдигна леко нагоре.

— Тъй ли било? Защото тогава стоим тук, ами не седнем да си поговорим?

— Ела да пийнем по нещо. Мъчно ми е, че и Аби не е тук. Без нея все нещо ни липсва, нали? А ти колко ще останеш в града?

— Само няколко дни — започна да обяснява Шантел и тръгна към всекидневната. — В петък ще представя една от онези награди. Моите рекламни агенти решиха, че ще бъде много „шик“.

Мади взе да търси в шкафа бутилка вино.

— Но ти май не мислиш така.

Шантел хвърли поглед през прозореца към сгъстяващия се мрак навън.

— Нали знаеш, Ню Йорк не е за мен. Прекалено е…

— Реален — подсказа Мади.

— Нека кажем шумен — отвън се чуваше вой на сирени като че ли се състезаваха. — Надявам се, че ще намериш някоя бутилка вино. Кафе нямаш, вече проверих.

— От кафето се отказах — обясни Мади, пъхнала глава навътре в шкафа.

— Отказала си се? Ти?

— Прекалено много кафе пиех напоследък. Просто се наливах с кофеин. А сега пия билков чай — Мади отново подуши и усети богатия аромат на хубаво кафе. — Откъде го взе, Шантел?

— О, взех на заем от съседа ти.

Мади победоносно показа откритата бутилка вино.

— Само да не си ходила при Гуидо.

— Напротив, от Гуидо го взех. Тоя с напомпаните бицепси и големите зъби.

Мади изрови отнякъде и чаши.

— Но, Шантел, ние живеем врата до врата вече години, а аз не бих го и поздравила, ако не ме охраняват.

— Човекът се държа много мило — Шантел се облегна на плота и отметна косите от лицето си. — Все пак трудничко го убедих, че не е необходимо да идва тук и сам да направи кафето.

Мади погледна сестра си, класически безупречните й черти, невероятната фигура, очите, сини като порцелан от Уеджууд, които действаха тъй хипнотизиращо на мъжете. Наля виното, сетне двете чукнаха чашите си.

— На здраве за семейство О’Хърли.

— Бог да благослови всеки с това име — промърмори Шантел и отпи. — Ти още ли купуваш вино от селския пазар?

— Не съм чак толкова закъсала. Хайде да седнем. Имаш ли вести от Аби?

— Обадих й се, преди да тръгна. Тъкмо разтърваваше децата. Стори ми се блажено щастлива.

— А Дилън?

Шантел потъна в канапето, доволна, че може да си отпочине след дългия скучен полет.

— Каза ми, че вече завършвал книгата си.

— А тя как я приема?

— Доволна е. Доверява му се напълно — Шантел отново отпи от чашата си. Имаше някаква цинична нотка в гласа й, която тя не успяваше напълно да прикрие. Защото веднъж и тя се бе доверила напълно на един мъж. — Аби като че ли е загърбила живота си с Рокуел, напълно. Дилън щял да осинови момчетата.

— Това е чудесно — Мади почувства, че очите й се пълнят със сълзи и побърза също да отпие. — Радвам се, че Аби най-сетне ще намери спокойствие.

— Според мен тъкмо от това имаше нужда тя. От мъж като него. О, каза ми и друго. Получила дантелена покривка за маса, сватбен подарък от Трейс.

— Май всички се надявахме да успее да се върне за деня на сватбата. Къде е той?

— В Англия, струва ми се. Помолил за извинение както обикновено.

— Питаш ли се какво изобщо прави той?

— Реших да престана да си задавам този въпрос, в случай че върши нещо незаконно. Мама и татко ще дойдат ли за премиерата?

— Надявам се. Разполагат с три седмици да се доберат до Филаделфия. Ти май няма да успееш да се върнеш.

— Съжалявам — Шантел хвана ръката на сестра си. — Заснемането на „Непознати“ се отложи, имало някакви проблеми със снимачния терен. Започваме след две седмици. Знаеш, че щях да бъда до теб, стига да имах възможност.

— Зная, разбира се. Сигурно много се вълнуваш. Ролята е чудесна.

— Да — някаква сянка премина през лицето на Шантел, сетне изчезна.

— Какво има?

Шантел се поколеба. Без малко да сподели със сестра си за анонимните писма, които получаваше напоследък. Също и обаждания по телефона. Сетне просто сви рамене.

— Не зная, Мади. Изнервена съм, предполагам. В мини сериали не съм се снимала досега. Не прилича на истинска телевизия, нито на пълнометражен игрален филм.

— Хайде, Шантел. Та това съм аз, сестра ти Мади.

— О, нищо ми няма — реши да не обсъжда тази незначителна тревога. Когато се върнеше в Калифорния, навярно всичко щеше да е приключило. — Просто има някои неща, които трябва да довърша. А пък исках да поговорим за мъжа в твоя живот — усмихна се, доловила съсредоточеното изражение на Мади. — Разкажи всичко на сестричката си.

— Не съм убедена, че има много за разказване — Мади зае привичната, отморителна за нея поза лотос. — Спомняш ли си татко да ни е говорил за човек на име Едуин Валънтайн?

— Едуин Валънтайн? — Шантел присви очи, за да напрегне паметта си. Една от причините да направи тъй бърза кариера в Холивуд, бе способността й да помни всичко — имена, лица. — Не. Името изобщо не ми е познато.

— Собственик на „Валънтайн Рекърдс“ — Шантел отново вдигна вежди и изчака Мади да продължи. — Един от най-големите в бизнеса, може би най-големият. Накратко казано, срещнал мама и татко, когато сме били много малки. Той тъкмо основавал компанията, а те го приютили на канапето в стаята си в хотела.

— Което изобщо не ме учудва — рече Шантел. Свали обувките си и вдигна крака на канапето, което не би направила пред човек, който не принадлежеше към семейството. — И после?

— „Валънтайн Рекърдс“ финансира постановката на нашия мюзикъл.

— Интересно — Шантел посегна към чашата си, после отново хвана окуражително ръката на сестра си. — Мади, да не си се забъркала с този човек? Та той сигурно е на годините на татко. Чуй ме, не казвам, че възрастта е от решаващо значение за една сериозна връзка, но когато става дума за малката ми сестричка…

— Спри дотук — засмя се Мади. — Вярно ли е това, което прочетох за теб и граф Де Варго от бижутерската фирма „Де Варго“? Та той навярно вече наближава шейсетте.

— Това бе нещо съвсем друго — замислено продума Шантел. — Мъжете от Стария континент нямат възраст.

— Добре тогава — реши Мади след миг. — Това наистина ме радва.

— Благодаря ти. Впрочем ние бяхме само приятели. Но ако ти е завъртял главата мъж на годините на татко…

— Не ми е завъртял главата — заяви Мади — И става въпрос за сина му.

— Чий син? О! — Поуспокоена Шантел отново се облегна назад. — Значи Едуин Валънтайн има син. Да не е танцьор?

— Не. Поел е управлението на звукозаписната компания. Голяма клечка е, тъй да се каже.

— Дотук добре — произнесе Шантел с най-съвършената си дикция. — Напредваш значи.

— Не зная как да се изразя… — Мади разплете крака се изправи. — Повечето време мисля, че съм се побъркала. Той е прекрасен, преуспяващ и… безкрайно консервативен. Има слабост към френска кухня.

— Проклетник.

Мади избухна в смях.

— О, Шантел, помогни ми.

— Спала ли си с него?

Тъкмо в стила на Шантел — да постави пръст в раната. Мади въздъхна дълбоко и отново седна до нея.

— Не, не съм.

— Но си мислила за това.

— Рядко ми се случва да мисля за нещо друго, освен за него.

Шантел посегна към бутилката, за да си налее отново. Отпиеш ли първата глътка, виното просто ти се услажда.

— А какви са неговите чувства към теб?

— Е, тук вече удрям на камък. Шантел, той е много внимателен и… Способен е да прояви невероятна доброта. Но по отношение на жените е изградил около себе си някаква преграда. В един миг ме прегръща и се чувствам, сякаш тъкмо това съм очаквала цял живот. Само след минута ме гледа така, сякаш едва се познаваме.

— Той знае ли какво изпитваш?

— Боя се, че да. Не бих посмяла сама да му го кажа. Даде ми ясно да разбера, че няма намерение да установява „трайна връзка“, както сам се изрази.

Шантел се размърда неспокойно.

— А ти на „трайна връзка“ ли се надяваш?

— Бих приела да бъда с него до края на живота си — в очите й имаше и решителност, и уязвимост. — Шантел, аз бих могла да го направя щастлив.

— Но, Мади, в подобни случаи винаги съществува дилема — Господи, колко познато й бе това състояние. — Въпросът ми е той може ли да ти донесе щастие?

— Стига да ме допусне до себе си. Ако поне мъничко отстъпи, за да успея да разбера защо изпитва страх да се поддаде на чувствата. Шантел, усещам, че го е сполетяло нещо много страшно, което го е направило тъй мнителен към хората. Ако знаех какво е то, можех поне да се опитам да му помогна. А така се лутам, като че ли съм сляпа.

Шантел остави чашата и хвана ръцете на Мади.

— Ти го обичаш, нали?

— Да, и то много.

— Провървяло му е на проклетника.

— Ти си предубедена.

— Имаш право, по дяволите! Колкото и да страни от теб, той няма никакъв шанс. Я погледни това лице — и тя хвана Мади за брадичката. — На него е изписано доверие, вярност, всеотдайност.

— Говориш ми като за някой кокер шпаньол.

— Мади… — толкова е лесно да даваш съвети, рече си Шантел, толкова е лесно да изричаш думи, в които сама си отказала да се вслушаш. — Много е просто. Ако наистина го обичаш, най-лесният начин да го накараш да ти отвърне със същото е да не изменяш на себе си. Бъди просто каквато си.

Обезкуражена, Мади надигна чашата си. Да вървят по дяволите диетите, рече си, ще изпия още една чаша.

— Мислех, че ще ми посочиш първите стъпки, ако реша да го прелъстя.

— Това и направих — сетне добави: — Ако ти разкажа някоя от моите тайни, мила, едва ще ти бъде приятно. Пък и твоята цел е женитба, права ли съм.

— Мисля, че да.

— Рядко се случва да препоръчам пълна откровеност, но при теб е по-различно. Ако искаш този мъж в живота си на всяка цена, играй честно. Кога ще го видиш?

— Чак в събота.

Шантел направи гримаса. Искаше й се да се срещне с този господин Валънтайн, но в събота щеше да вземе самолета обратно към Калифорния.

— Е, няма да навреди, ако си купиш нов тоалет — изгледа облеклото на сестра си. — Нещо, в което ще изглеждаш съблазнителна, пък и ще ти подхожда.

— Нима някой предлага подобни дрехи?

— Остави избора на мен — Шантел прецени, че двете все още носят една и съща мярка. — Единственото, което ми харесва тук в Ню Йорк, това са магазините. Като заговорихме за покупки, знаеш ли, че в хладилника ти няма друго, освен три моркова и кана сок?

— Канех се да напазарувам от диетичния магазин на ъгъла.

— О, пощади ме, сестричке. Не обичам да ям безвкусни треви.

— През една пресечка има ресторант, където приготвят страхотни спагети.

— Чудесно. Аз ли да се преоблека, или може би ти?

Мади погледна елегантния копринен костюм на сестра си, сетне собственото си спортно облекло.

— Преоблечи се ти. Носиш ли нещо, което да не е купено от Родео Драйв?

— Как мога да сложа в куфара си нещо, което не притежавам? Трудно се поддържа имидж на преуспяваща актриса с вкус към декадентското.

Мади изръмжа недоволно и се изправи.

— Разполагам с нещо, което можеш да облечеш, пък и няма безвъзвратно да навреди на имиджа ти. Пък и при Франко едва ли някой ще те познае.

— Имам ли избор? — усмихна се Шантел.

Мади разпери ръце и прегърна сестра си.

— О, Шантел, ти си невероятна! Една на милион!

Ето такива трябва да са истинските неща в живота, рече си Шантел.

— О, не забравяй, мила, ние сме три на милион. И тази мисъл винаги ми носи радост.

 

 

В събота, когато Мади се прибра след репетиция, в апартамента й нямаше никой. Беше прекарала почти три дни с Шантел. По време на краткото си гостуване сестра й бе омаяла Гуидо, а и насред една от репетициите цялата трупа, участваща в постановката; на всичко отгоре намери време да опустоши половината магазини По Пето Авеню.

И ето че сега Мади болезнено усещаше отсъствието й.

Ако Шантел можеше да остане само още един ден…

Мади въздъхна и тръгна към банята. Глупаво бе да мисли, че й е нужна подкрепа само заради един разговор с Рийд. Та те просто щяха да обсъдят отношенията си.

Застана под душа и положи лице под струята. Ще се изкъпя, ще се облека, после ще взема метрото, рече си. Нали и друг път беше гостувала в дома на Рийд. Пък и наистина трябваше да поговорят. И нямаше смисъл да се притеснява за нещо, което трябваше да направи.

Постановката вървеше добре. Това можеше да му каже. По-скоро с тази новина щеше да започне, като сподели усещането си, че ще се получи хубав спектакъл. Всяко нещо си идваше на мястото. И когато следващата седмица заминеха за Филаделфия, още преди последната и най-напрегната репетиция, щяха да бъдат готови. Дали на Рийд ще му бъде мъчно за мен, запита се неволно. И ако му е мъчно, ще намери ли думи да ми го каже?

Скоро Мади излезе от банята и взе да рови в шкафа с бельото за сешоар. След няколко минути косата й бе почти суха, пухкава и мека се спускаше по раменете. Дойде ред на грима. Тя извади съкровищата си и започна да експериментира.

Десетки пъти сама бе правила прическата си и грима си преди представление. Отрано се бе научила, че ако не иска да е зависима от нечие настроение или прищявка трябва да свикне сама да се справя. Безпогрешно можеше да избере подходящия грим и прическа, за да се превърне в Мери или Сузана, или да се превъплъти в която и да е друга героиня от ролите, които имаше зад гърба си. Тази вечер обаче трябваше да си остане просто Мади. Доволна от постигнатото, тя влезе в спалнята. Върху леглото бяха нахвърлени нещата, оставени от Шантел. Мади взе първо бележката и се зачете в едрите полегати букви.

„Мади,

След дълго търсене и немалко размисъл реших, че това е тъкмо за теб. Желая ти всичко хубаво за рождения ден. Облечи това и така отиди при твоя Рийд. Или още по-добре, облечи го заради себе си. Отхвърли мисълта, че цветът не ти отива, довери ми се. Ще си мисля за теб. Нали знаеш колко те обичам. Стискам палци.

Шантел“

Мади прехапа устни и погледна подаръка. Тесните копринени панталони бяха ярко розови — цвят, към който тя сама никога не би посегнала, заради косата. Изгледа ги колебливо и посегна да пипне материята. Горната част на костюма — възкъсо бюстие на тънички презрамки — бе в нефритенозелено. Без съмнение комбинация, която тя никога не би избрала. Виж, сакото наистина й хареса — широко, богато, с пришити стотици мъниста. Накъдето и да го обърнеше, появяваше се различен мотив. На пръв поглед й се стори, че тоалетът е прекалено претенциозен за нейния вкус, твърде елегантен в сравнение с останалите дрехи в гардероба й, но замислената игра със светлината, причудливите фигури, които ту се появяваха, ту изчезваха, спечелиха възхищението й.

— Добре тогава — изрече на глас. — Нищо няма да ми стане, ако просто опитам.

 

 

Защо ли нервничеше? За десети път Рийд прекосяваше апартамента. Нелепо бе да се чувства притеснен само защото бе поканил една жена на гости. Дори ако тази жена бе госпожица О’Хърли. И преди се бяха срещали тук. Но тази вечер бе по-различна. Той включи уредбата с надеждата да го поразсее.

Нарочно бе избягвал да я среща и то вече цяла седмица, за да си докаже, че може да живее и без нея. В четвъртък вече бе престанал да брой колко пъти бе вдигал телефона, набирал бе първите две цифри на номера й, след което бързаше да затвори.

Нали се бяха споразумели просто да си поговорят, припомни си за сетен път. Май вече изглеждаше наложително да си изнасят какво очакват един от друг, да формулират и правилата в отношенията си, да си поставят и неизбежните ограничения. Той искаше да прекарат нощта заедно. По-точно казано, изпитваше непреодолима нужда да я почувства в обятията си и след като допусна мисълта да се оформи в съзнанието му, не се учуди, че желанието му е тъй болезнено.

Можеха да бъдат любовници и все пак да запазят приятелството си. Тъкмо това трябваше да си изяснят, преди да е станало късно. Щяха да си поговорят за потребностите и неизбежните ограничения, така както правеха зрелите хора. И щяха да стигнат до разбирателство, което да послужи за ново начало. Никой нямаше да бъде наранен.

Той щеше да я нарани. Рийд прокара пръсти през косата си и се запита от къде на къде е толкова сигурен в това. Все още си спомняше как при последната им среща очите й се напълниха със сълзи. Как изражението й говореше, че е едновременно наранена и изпълнена с кураж.

Колко пъти си бе казвал, че предстоящата среща ще използва, за да скъсат, по-точно той сам да прекъсне връзката, преди да са стигнали твърде далеч. Колко пъти бе завършвал този спор със себе си с признанието, че това е невъзможно.

Малко по малко Мади намираше своето местенце в душата му, а той не можеше да допусне това да се случи. Най-добрият начин — а той бе само един — да сложи край бе, като сам определи правилата.

Измина разстоянието до прозореца и обратно, сетне погледна часовника си. Тя закъсняваше. С което заплашваше да го подлуди.

Какво толкова има у нея, запита се отново. Не беше някоя ослепителна красавица. Не беше нито пухкава хубавица, нито хладна и сдържана съблазнителка. С две думи казано, не беше от типа жени, които му правеха впечатление. С появата си тя просто бе спряла дъха му. И той трябваше да се отърси от невидимата хватка, да овладее положението и да продължи напред, като сам определя темпото на събитията.

Но къде се губеше тя, по дяволите!

Когато на вратата се почука, Рийд вече яростно ругаеше. Позволи си да се забави един миг, за да възвърне самообладанието си. Нямаше смисъл да отваря с това изкривено от гняв лице. Нужно му бе спокойствие, за да може хладнокръвно да постигне целта си. За беда, когато най-сетне отвори вратата, всяка логична мисъл го напусна.

Наистина ли допреди миг смяташе, че тя не е красива? Как можа да допусне такава нелепа грешка? Та Мади стоеше на прага прекрасна и сияеща, захранвана сякаш отвътре от някакъв свой си източник на сила и очарование. А той никога преди не беше се чувствал тъй запленен от някое човешко същество.

— Здравей. Как си? — на пръв поглед не би казал, че е особено развълнувана; тя просто му се усмихваше, когато го целуна.

— Чувствам се чудесно, благодаря — безпогрешно долови уханието, което от дни не му даваше мира. А беше абсурдно толкова време да се тормози с нещо, което можеше да се купи от кой да е магазин.

Мади се поколеба миг-два.

— Беше ми казал, че искаш да ме видиш в събота, нали така?

— Да.

— Е, няма ли да ме поканиш да вляза?

Смехът в очите й го накара да се почувства като глупак.

— Разбира се заповядай — затвори вратата и се запита дали в този момент не бе извършил най-голямата грешка в живата си. — Изглеждаш променена. По-различна.

— Така ли мислиш — усмихна се отново и се завъртя. — Сестра ми пристигна случайно за няколко дни, обиколи магазините и ми избра този тоалет. Зашеметяващ е нали?

— Да, наистина. Много си красива.

Най-лесно бе да приеме подобен комплимент на шега.

— Ако го казваш заради костюма, имаш право. Напоследък не си идвал на репетиция.

— Не съм — как да й обясни, че му е било нужно време далеч от нея? — Искаш ли нещо за пиене?

— Малко бяло вино, ако обичаш — направи няколко крачки и се озова на любимото му място — пред прозореца с прекрасната гледка. — Получава се, Рийд. Вече няма отделни детайли, всичко е подчинено на един замисъл.

— Нашите счетоводители сигурно ще останат доволни.

— Ти още ли се страхуваш? Превърнем ли спектакъла в хит, парите ще потекат в твоята каса. Ако пък се провалим, отчиташ си разходите дотук и ти ги приспадат от данъците. Важното е, че направихме нещо истинско, Рийд — и пое чашата като един вид потвърждение на думите си. — Излизам на сцената в ролята на Мери и чувствам, че образът се получава все по-истински. А на мен ми е нужен тъкмо такъв пулсиращ център, за да мога да съществувам.

За да може да съществува. А той винаги бе избягвал да формулира какъв иска да бъде центърът на собствения му живот.

— И една поставена пиеса може да се превърне в нещо толкова важно за теб.

Мади погледна в чашата си сетне отново към града отвън.

— Ако си нямах никого и нищо, ако всички пътища бяха затворени за мен, бих могла да бъда щастлива. Но когато съм на сцената… Когато съм на сцената — започна отново и замълча. — Като погледна към зрителите, изпълнили салона, които очакват от мен… Не зная как да ти го обясня, Рийд.

— Опитай — той просто стоеше и я гледаше, проследяваше отблясъците на светлините отвън, докосващи косите й. — Искам да зная какво изпитваш.

Мади прокара пръсти през косата си, която тъй старателно бе сресала.

— Мигновено усещам, че ме приемат. Чувствам се обичана, струва ми се. И мога да им върна тази обич с една песен, с един танц. Ще прозвучи като клише, но наистина вярвам, че това ми е призванието. Просто съм родена за това.

— И нищо няма да ти липсва, ако можеш да застанеш на сцената и просто да бъдеш обичана от стотици непознати?

Тя го гледа дълго, изпитателно, съзнавайки, че не я разбира. Не би я разбрал човек, който никога не е излизал на сцена.

— Би ми било достатъчно, би трябвало да е достатъчно, ако не мога да имам нищо друго.

— Не изпитваш нужда дори от един-единствен човек, който да присъства постоянно в живота ти.

— Не съм казала това — поклати глава, без да откъсва очи от неговите. — Исках да кажа, че винаги съм била в състояние да се приспособя. Способност, която ми е била наложена. Ръкоплясканията запълват много празнини, Рийд. Случва се да ги запълнят без остатък, ако си се постарал достатъчно. И твоята работа ти влияе по същия начин, струва ми се.

— Да, така е. И преди съм ти казвал, че не разполагам нито с време, нито със склонност да се впусна в дълготрайна връзка.

— Не съм забравила.

— Това е истина, Мади — Рийд отпи от виното просто защото не намираше подходящите думи или пък тези, които изричаше, му звучаха неубедително. Полагаше неимоверни усилия да бъде честен и към нея, и към себе си; и защо тогава имаше чувството, че не казва истината? — Опитахме вече по твоя начин. Да бъдем приятели.

Мади почувства хлад. Остави чашата и сплете пръсти, за да ги стопли.

— Мисля, че не сгрешихме.

— Аз искам нещо повече — Рийд погали косата й и привлече младата жена към себе си. — И ако изпълня желанието си, неизбежно ще те нараня.

Това бе самата истина. Мади я знаеше, приемаше я. А сега си каза, че е време да я забрави.

— Аз сама отговарям за себе си, Рийд. За чувствата си също. И аз искам нещо повече. Каквото и да се случи, ще зная, че сама съм направила избор.

— Какъв избор? — сепна се той. — Какъв избор, Мади? Не е ли време да признаем, че и двамата сме били лишени от възможността да избираме, и то от самото начало. Исках да се разминем. Това беше моят избор. И все пак те подмамвах все по-близо и по-близо — беше сложил ръце на раменете й и бавно отметна сакото. Копринената дреха политна към пода като цветен водопад. — Ти не ме познаваш — промърмори, усетил тръпката, преминала по тялото й. — Не знаеш какви мисли се таят вътре в мен. Много от тях няма да ти се понравят, много други няма да успееш да разбереш. Ако беше умно момиче, щеше още сега да си тръгнеш.

— Май не съм много умна.

— Което е без значение — ръцете му застинаха на раменете и. — Защото вече не съм в състояние да те пусна да си отидеш — кожата й бе тъй нежна, тъй мека под пръстите му. — Много скоро ще ме намразиш.

— Омразата не ми се удава тъй лесно, Рийд — в желанието си да го увери в истинността на думите тя вдигна ръка и го погали по бузата. — Довери ми се поне мъничко.

— Доверието в случая няма нищо общо — нещо проблесна в очите му и в следващия миг изчезна. — Желанието да те имам е по-силно от мен, Мади. То ме изгаря вече седмици наред. И това е единственото, което изпитвам.

Появи се болката — точно както и беше обещал — ала тя я пропъди.

— Ако наистина бе така, нямаше да се бориш толкова упорито.

— Борбата свърши, струва ми се — и впи устни в нейните. — Тази нощ ще останеш при мен.

— Да, ще остана — Мади обхвана лицето му, за да поеме колкото може повече от бушуващото у него напрежение. — Защото това е моето желание.

Рийд сграбчи китките й, сетне притисна устни към дланите й. Безмълвно обещание, единственото, което бе в състояние да й даде.

— Ела.

Заслушана в сърцето си, Мади се подчини.