Нора Робъртс
Във вихъра на танца (7)

Шеста глава

Привидно поне изглеждаше просто и лесно, както Мади си го представяше. За много хора не би било трудно да се придържат към споразумението. Малцина мъже обаче притежаваха дълбочината на страстта, тъй привична за Рийд, а и малко жени притежаваха артистичната дарба на Мади.

Ходеха на кино. Всеки път при хубаво време и когато програмата им го позволяваше, обядваха заедно в парка. В неделя обикаляха музеите, погълнати повече един от друг, отколкото от изложените експонати. Ако Рийд не се познаваше достатъчно добре, би си помислил, че е на път да се влюби.

Любовта бе донесла на баща му измяна — измяна, която съпътстваше Рийд всеки ден от живота му. Ако Едуин бе й обърнал гръб, това не можеше да се каже за сина му. Рийд не можеше да забрави. За повечето от хората, с които работеше, верността не означаваше нищо или пък бе понятие, което менеше значението си. Познатите му поддържаха повече или по-малко трайни връзки, но не се влюбваха; и в тези връзки те се впускаха, преди да създадат семейство, а и след като положеха брачната клетва, следователно бракът не играеше съществена роля. Нямаше нищо трайно, какво остава пък за случайните връзки.

Странното бе, че мислеше за Мади, когато не бяха заедно, а когато пък беше пред очите му, бе почти невъзможно да мисли за друго, освен за нея.

Приятели. Неизвестно по какъв начин бяха успели да станат приятели, въпреки различните принципи, които изповядваха, а и въпреки различния си произход. Ако от негова страна приятелството се поддържаше с предпазливост, а от нейна — с безгрижие, все пак бяха открили достатъчно общи неща, които да послужат за основа на отношенията им. Дотук добре, а по-нататък?

Любовници. Това сякаш бе неизбежно. Едва ли щяха да съумеят още дълго да сдържат страстта, бушуваща под повърхността във всеки миг, когато бяха заедно. И двамата го знаеха, приемаха го, всеки по свой начин. Рийд се боеше най-вече, че поддаде ли се на желанието и отведе ли я веднъж в леглото си, ще загуби ценното приятелство, на което привикваше да разчита.

Споделената страст щеше да промени всичко. Това бе неизбежно. Физическата интимност заплашваше да разруши емоционалната, все още тъй крехка. Колкото и да се нуждаеше от Мади в леглото си, не знаеше дали би се примирил да загуби онази Мади, която познаваше досега. И съвсем не бе сигурен дали ще спечели тази битка със самия себе си.

Рийд по принцип не приемаше поражението. Ако се довереше на логиката, ако внимателно планираше нещата, рано или късно щеше да измисли начин да получи и двете: удовлетворение в леглото и приятелство вън от него. Имаше ли значение колко жесток ще бъде на моменти, след като крайният резултат обещаваше да бъде добър и за двама им?

Отговорът обаче не идваше. Образът на Мади все по-често обсебваше съзнанието му: как се смее, като хвърля храна на гълъбите в парка.

Телефонът на бюрото му иззвъня и като си погледна часовника, той установи, че отново е загубил десет минути в мечтание.

— Да, Хана.

— Обажда се баща ви, господин Валънтайн, на първа линия.

— Благодаря — Рийд натисна копчето за връзка. — Татко?

— Хей Рийд, тук-там се приказва, че Селби се докопал до нови открития. Ти чул ли си нещо?

Рийд вече разполагаше с предварителен доклад за появата на група независими звукозаписни компании, привлечени от „Галоуей Рекърдс“.

— Значи все тъй надаваш ухо за интересни новини, а, старче?

— Нещо такова.

— Говори се, че върху някои от станциите, излъчващи класации, бил упражнен натиск да добавят няколко плочи към готовата програма. И това не е ново. Разправят, че тук-там раздавали и подкупи, но засега няма потвърждение.

— Селби е голяма лисица. Научиш ли нещо конкретно, бих искал да ми звъннеш.

— Пръв ще ти се обадя, не се бой.

— Никога не ми е допадала идеята да плащам, за да пуснат някоя песен в ефира — промърмори сякаш на себе си Едуин. — Такива бяха правилата едно време, сега е друго. Да ти кажа, намислил съм да гледам някоя репетиция на нашата постановка. Искаш ли да отидем заедно?

Рийд хвърли поглед към календара с ангажиментите си.

— Кога?

— След час започва. Би трябвало да ги предупредя, артистите обичат да се изтъкнат пред онези, които разписват чековете. Само че аз обичам изненадите, както знаеш.

Рийд забеляза, че има две назначени срещи за сутринта, но се канеше да откаже, когато внезапно реши да ги отмени.

— Ще се видим в театъра в единайсет.

— А ще обядваме ли заедно? Старецът плаща.

Самотен е, реши Рийд. Едуин Валънтайн си имаше клуб, приятели, а и достатъчно пари, за да обикаля света, ала се чувстваше самотен.

— Приготви се за тлъста сметка — засмя се Рийд и побърза да затвори, за да преразгледа програмата си.

 

 

Едуин се промъкна в театъра, като да беше малко момче, нахълтало без билет.

— Ще седнем някъде от края и просто ще погледаме за какво даваме пари.

Рийд вървеше след баща си, ала погледът му бе прикован на сцената, където съзря Мади в обятията на друг мъж. Жегна го чувство на ревност, тъй изненадващо силно, че той спря насред пътеката.

Тя бе вперила очи в онзи, другия, обвила врата му с ръце, сякаш сияеща от радост.

— Прекарах чудесно, Джонатан. Така бих танцувала до края на живота си.

— Говориш, сякаш танцът е свършил. Та ние разполагаме с още няколко часа — и за ужас на Рийд мъжът я целуна по челото. — Ела с мен у дома.

— С теб у вас? — Дори от толкова далеч Рийд долови паниката, обхванала тялото на Мади. — О, Джонатан, с удоволствие бих дошла, наистина — сетне се отдръпна леко, но той хвана ръцете й. — Просто не мога. Трябва… Утре съм на работа и то много рано. Честна дума. Пък и за майка ми трябва да мисля — отново се извърна и ококори очи, тъй че публиката да прозре лъжата, останала неразгадана от мъжа. — Здравето й се влоши напоследък, тъй че най-добре да съм край нея, ако има нужда от нещо.

— Толкова си добра, Мери.

— О, не — чувството за вина се прокрадна в гласа й. — Не, Джонатан, заблуждаваш се.

— Не бива да говориш така — и мъжът отново я притегли в обятията си. — Защото, струва ми се, започвам да се влюбвам в теб.

Последва нова целувка. Макар да знаеше, че това е само игра, Рийд усети как нещо го жегна отново.

— Трябва да вървя — изрече момичето. — Наистина не мога да остана. — Издърпа ръката си и побягна надясно.

— Кога ще те видя пак?

Тя спря, сякаш разколебана.

— Утре. Ела в библиотеката в шест. Там ще се срещнем.

— Мери… — мъжът понечи да хване ръката й, но тя се дръпна.

— Утре — повтори и изчезна.

— Добре — прогърмя гласът на режисьора. — Тук ще имаме петнайсет секунди за спускане на завесата и смяна на декора Уонда, Роуз, бъдете по-внимателни. Прожектори, запали. Мади, ти започваш.

Тя се втурна на сцената, където Уонда си отпочиваше в някакъв стол, а жената на име Роуз освежаваше грима си пред огледалото.

— Закъсняваш — лениво проточи Уонда.

— Ти какво, за часовник ли искаш да ми служиш? — сопна се Мади. В тона й бе настъпила видима промяна, а и движенията й бяха по-резки.

— Джеки питаше за теб.

Мади се сепна, стиснала червенокоса перука.

— Ти какво му каза?

— Че не търси, където трябва. Не гледай така, Мери. Прикрих те.

— Да, наистина. Прикри те — потвърди Роуз, без да спира да оправя знойния тоалет в ярко оранжево и розово.

— Благодаря — подхвърли Мади и взе да надипля полата си. Сетне избута Роуз и се зае с грима си.

— Не е нужно да ми благодариш. Просто смятам, че трябва да се поддържаме — и отмести поглед към Роуз, която репетираше някакъв танц. — Макар че мен ако питаш, нямаш капка ум в главата — добави Уонда.

— Знам какво правя — отсече Мади и се пъхна зад паравана. Съблече блузата си и я метна отгоре. — Ще успея да се справя.

— По-добре помисли дали ще се справиш с Джеки.

— Сещаш ли се какво ще се случи на теб и хубавкото ти момче, когато той научи какво се върши под носа му, а?

— Няма да научи — Мади се показа иззад паравана, облечена в дълга копринена рокля, обшита с червени пайети. — Ето, готова съм.

— Зяпачите днес са доста разгорещени.

— Ами добре — и тя се ухили на Уонда. — Тъй повече ми харесват — после отново напусна сцената, минавайки вдясно.

— Прожектор, сцената отляво — провикна се асистент-режисьорът. — Ти си, Тери.

Появи се танцьорът, когото Рийд разпозна от първото си посещение тук. Косата му бе пригладена назад, беше си нарисувал и тънки мустачки. Носеше лъскава бяла връзка върху черна риза. Когато Мади се появи, той тутакси я сграбчи за ръката.

— Къде се губиш, малката?

— Тук-там — Мади отметна червената си грива и предизвикателно опря ръка на бедрото си. — Какво те тревожи?

Едуин наклони глава и прошепна на сина си:

— Съвсем не прилича на младата дама, която се появи в кабинета ти с онова увехнало цвете.

— Така е — промърмори Рийд и продължи да следи сцената.

— От нея ще излезе голяма актриса, Рийд. Много, много голяма.

Думите на бащата предизвикаха и гордост, и тревога, за които Рийд нямаше обяснение.

— Виж, сладурче — Мади потупа мъжа по бузата. — Стриптийз ли очакваш от мен, или предпочиташ да остана тук и да ти почета от дневника си?

— Върви се събличай! — изсъска Джеки.

— Както кажеш — Мади отново отметна глава. — Поне в това няма по-добра от мен.

— Светлина! — провикна се асистент-режисьорът. — Музика.

Мади грабна червената боа и тръгна с бавни лениви крачки съм средата на сцената, където застина като горящ пламък. Когато запя, гласът й укрепна постепенно, омайваш акомпанимент за танца, който предстоеше да изпълни. Боата политна към публиката.

— Май не съм те водил на бар със стриптийз, а, синко? — обади се Едуин.

Рийд не се сдържа и се усмихна, загледан в Мади, която тъкмо сваляше дългите ръкавици.

— Май наистина не си.

— Голям пропуск в образованието ти.

На сцената Мади вече бе подела своя танц, един от многото, но тъкмо този можеше да превърне постановката в истински хит, стига да го изпълнеше както трябва.

Когато захвърли полата си, техниците подсвирнаха възторжено. Тя се усмихна и продължи с добре заучените движения. За не повече от две-три минути танцът свърши и тя седна на пода, останала по пайети и мъниста. За нейна изненада прозвучаха възторжени ръкопляскания някъде от средата на салона. Изтощена, но и щастлива, Мади се подпря на лакът и се усмихна към тъмните редове.

Слухът бързо се разнесе, от един асистент на друг, сетне достигна и режисьорите — все в низходящ ред. Човекът с парите се намираше в салона. Дон тръгна по пътеката ядосан, че не бе научил новината по-рано.

— Господа — ръкува се и с двамата. — Не ви очаквахме.

— Нарочно се промъкнахме незабелязано — Рийд говореше на мъжа, ала очите му не се откъсваха от сцената. Мади се бършеше с хавлията. — Впечатляващо бих казал.

— Има още дреболии за изглаждане, но за Филаделфия ще бъдем напълно готови.

— Не се съмнявам — Едуин го потупа по рамото. — Не искаме да ви пречим, работете си.

— Стига да е възможно, останете още малко, моля ви. Тъкмо ще репетираме първата сцена от второ действие. Препоръчвам ви да минете по-напред.

— От теб зависи, Рийд.

Следващата сцена се състоеше по-скоро от гегове, целящи да разведрят публиката. Рийд не разбираше как се поставят комични сцени, но не му убягна темпото, ритъмът, онези дребни подробности, които успяваха да разсмеят публиката. Увери се, че и Мади има вроден комичен талант. Без съмнение щеше да плени публиката.

В нея имаше някаква заразителна жизнерадост, която я правеше убедителна и напълно приемлива за страничния зрител дори в ролята на дръзката заядлива стриптийзьорка. Рийд проследи как се въплъщава в двата образа: този на невинността, необходим, за да убеди настойчивия почтен Джонатан, че неговата Мери е обикновена библиотекарка, която се грижи за болната си майка. Той самият бе готов да й повярва безрезервно. Тъкмо това качество като че ли започваше да го тревожи.

— Добра актриса е — отсъди Едуин, когато режисьорът и неговият помощник се заеха отново с работата си.

— Да, така е.

— Сигурно ще ми кажеш, че не е моя работа, синко, но между вас има ли нещо, което трябва да зная?

Рийд извърна към баща си безизразно лице.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо има нещо?

Едуин се чукна по носа.

— Никога нямаше да постигна успех, ако ми липсваше нюх.

— Ние сме… приятели — рече Рийд след малко.

Бащата въздъхна и се намести в стола си.

— Знаеш ли, Рийд, винаги ми се е искало да си намериш жена като Мади. Умна и красива жена, която е способна да те направи щастлив.

— Аз и сега съм щастлив.

— Но не и в този смисъл.

— Не искам да повторя твоята грешка.

— Навремето майка ти…

— Да не говорим за нея — произнесе Рийд с тих леден глас. — Това няма нищо общо с нея.

Напротив, помисли си Едуин и отново насочи поглед към сцената и към Мади. И все пак достатъчно добре познаваше сина си, затова повече не подхвана темата.

Едуин не бе в състояние да върне времето, да предотврати измяната. Дори да бе възможно, не би го направил. Ако навремето я бе спрял, сега Рийд нямаше да бъде до него. Как би могъл да обясни на сина си, че той не е простил, а просто е приел развоя на събитията? Как можеше да го накара да бъде доверчив, когато собственото му съществуване бе започнало с лъжа?

Едуин се взря в одухотвореното изразително лице на Мади, осветено от прожекторите. Дали бе възможно тя да се нагърби с тежката задача?

Навярно тя бе жената, от която Рийд се нуждаеше, отговорът, който търсеше, макар и несъзнателно. А може би чрез нея Едуин щеше най-сетне да се прости с болката и терзанията от миналото.

Макар това да бе обичайна репетиция, Мади не пестеше силите си. Играеше така, все едно салонът бе пълен. Същия принцип спазваше и в живота си — винаги даваше всичко от себе си, пък да става каквото ще.

Изричаше репликите, привикваше с жестовете, но част от вниманието й бе насочено към Рийд. Усещаше колко напрегнато я наблюдава. Сякаш полагаше неимоверни усилия да прозре що за човек е всъщност през образа, които тя пресъздаваше. Нима не разбираше, че задачата й бе дотолкова да потисне собствената си личност, че Мади да изчезне и на повърхността да остане само Мери? Стори й се, че долавя неодобрение, дори раздразнение настроението му бе претърпяло осезаема промяна, откакто зае мястото си в салона. Искаше й се да скочи от подиума и по някакъв начин да го разубеди… но в какво, сама не знаеше. Той обаче не искаше това от нея. Поне засега предпочиташе дистанцията. Упорито се придържаше към чисто приятелските отношения. Без обвързване, без обещания, без бъдеще.

Допусна грешка на езика и се наруга безгласно. Спряха и повториха откъса.

Не можеше да му каже какво чувства. За жена с нейния открит характер дори самото мълчание бе равностойно на измама. Но не можеше да говори открито. Той не искаше да чуе, че го обича, че бе го обикнала още в онзи миг, когато стояха в здрача на тротоара в пустата пресечка. Щеше да избухне гневно, защото не искаше да бъде хванат в капан от чувства. Не бе в състояние да разбере, че нейният живот — това бяха чувствата, които я вълнуваха.

Навярно щеше да си помисли, че тя твърде лесно раздава любовта си. Което не беше далеч от истината, но не и този път. Любовта към най-близките в семейството бе нещо естествено, което носиш в себе си винаги и при всякакви обстоятелства. Обичта към приятелите се зараждаше с различно темпо, но без терзания. Можеше да изпита любов и към някое непознато дете в парка просто заради излъчващата се невинност или пък към някой старец от улицата просто заради безкрайното примирение, с което понасяше участта си.

Любовта й към Рийд я поглъщаше изцяло. Чувството бе тъй сложно, многопластово, което неведнъж я изненадваше, понеже бе смятала, че няма нищо по-лесно от това да се влюбиш. Изпитваше и болка, защото винаги бе мислила, че любов означава само радост. Разпознаваше и страстта, тлееща под привидно спокойната повърхност на отношенията им. Всичко това я караше да тръпне в очакване незнайно на какво.

Тя сама бе пожелала той да нахлуе в живота й. И не можеше да забрави това обстоятелство. На всичко отгоре беше го убедила, че си струва, и то когато той се канеше да се оттегли. И го обичаше. Чувстваше го всеки миг и час, а да не можеше да му го каже.

— Почивка за обяд, дами и господа. Бъдете тук точно в два, готови за последните две сцени.

— Това значи бил нашият ангел спасител — пошушна Уонда в ухото на Мади. — Седнал на първия ред, сякаш чака да го снимат за корицата на „Списание само за изискани мъже“.

— Е, и какво? — Мади се наведе, за да отпусне схванатите си мускули.

— Това е той, нали?

— Кой той?

— Твоят — Уонда я плесна съчувствено. — Дето по цял ден не можеш да си го избиеш от главата.

— Заблуждаваш се, мила — вяло изрече Мади, макар сама да не си вярваше.

— Тъй или инак, това е той — обяви Уонда и с доволна усмивка се отдалечи.

Ядосана на себе си, Мади се спусна по стълбичките встрани от сцената. Разтегна устни в усмивка.

— Радвам се, че си тук, Рийд — не го докосна, нито му предложи буза за леката приятелска целувка, с която обикновено го поздравяваше. — Господин Валънтайн. Безкрайно ми е приятно да ви видя отново.

— Беше ми много забавно — и той стисна ръката й в лапите си. — Истинско удоволствие е да те наблюдава човек как работиш. Чух ли някой да споменава думата „обяд“?

Мади шеговито се тупна по корема.

— Вие пръв я споменавате.

— В такъв случай приемаш, нали?

— Ами аз… — Рийд не каза нищо и тя взе да се чуди как да отклони поканата.

— Не допускам, че ще ме разочароваш — Едуин не обърна внимание на упоритото мълчание на сина си. — Сигурно знаеш някое уютно ресторантче наблизо, нали сме и твоя квартал.

— Отсреща има… — започна тя.

— Чудесно. Ужасно съм гладен, тъй че… — Едуин отбеляза наум, че трябва да звънне в „Четирите годишни времена“ да отмени резервацията си. — Ти какво ще кажеш, Рийд?

Ще кажа, че трябва да дадем на Мади поне няколко минути да се преоблече — ето че най-сетне й се усмихна.

Тя погледна костюма си: знойно розови шорти и изрязана блуза.

— За пет минути съм готова — обеща и побягна към гримьорната.

 

 

Удържа на думата си. Върна се навлечена с жълт анцуг направо върху театралния костюм и поведе двамата си кавалери.

В ресторантчето ухаеше приятно на подправки. Случвало се бе, като минава, да поспре само за да вдъхне аромата им. Тук предлагаха вкусно приготвено месо, горчица и силно кафе. Перката на вентилатора, окачен на тавана, разпръскваше апетитната миризма. Повечето от танцьорите бяха дошли тук направо от театъра, готови да се нахвърлят на храната като същински мравки, погнали кошницата за пикник. Добре запознат с клиентелата си, собственикът предвидливо бе поставил в отдалечения край музикален автомат, от който вече се чуваше гръмка музика.

Огромният грък, който стоеше зад бара, отдалеч забеляза Мади и радостно й се усмихна.

— Специалитетът „О’Хърли“, нали, госпожице?

— Да, разбира се — Мади проследи как сръчните му ръце напълниха чинията й със зелена салата. Последваха парченца сирене, и всичко бе полято обилно с кисело мляко.

— И с това ще се нахраниш? — вдигна вежди Едуин.

— Ами да — усмихна се Мади и пое препълнената чиния.

— Но тялото има нужда от месо — Едуин си поръча спагети и огромно парче месо.

— Ей сега ще намеря маса — рече Мади, като грабна чашата чай и предвидливо поведе двамата мъже към маса в дъното, отдалечена от автомата.

— Обядваш с важните клечки, а, Мади — спря я Тери, който дори не бе променил прическата си „а ла Джеки“. — Ще кажеш ли някоя добра дума и за мен?

— И каква да бъде тя?

— Да речем „звезда“, а?

— Ще видим дали ще се получи.

Тери понечи да каже още нещо, ала в този момент другите на масата привлякоха вниманието му.

— Дяват да те вземе, Лерой, това е моята чиния!

Скоро Рийд и баща му заеха местата си.

— Интересно местенце — рече Едуин, готов с поглед да погълне сандвича и купчинката картофена салата до него.

— Имайте предвид, че заради вас днес ще се държат прилично.

Някой запя, опитвайки се да надвика музиката от автомата Мади не се затрудни да надвие шума:

— Ще дойдете ли на премиерата във Филаделфия, господин Валънтайн?

— Ще си помисля. Вече не пътувам толкова често. Навремето докато компанията стъпи на крака, прекарвах в път толкова време, колкото и в кабинета.

— Трябва да е било много вълнуващо — Мади бодна от салатата, като се постара да не забелязва сандвича бифтек в чинията на Рийд.

— О, невинаги е приятно, все спиш по различни хотели, срещи, ангажименти, пък и Рийд много ми липсваше. Доста мачове пропуснах.

— Не бих казал — отбеляза Рийд като отряза парче от сандвича си и го предложи на Мади.

Този простичък жест не убягна на бащата. И изпълни сърцето му с надежда.

— Рийд беше най-добрият питчър в отбора на гимназията.

— Играл си бейзбол? — попита Мади. — Не си ми казвал — щом изрече думите, си даде сметка, че няма причина да споделя всичко с нея. Толкова много други неща имаше в живота му, за които не й беше разказал. Затова побърза да добави: — Преди да дойда в Ню Йорк, нищичко не разбирах от бейзбол. Един ден се заинатих и изгледах няколко мача, поне да разбера каква е целта. Ти винаги се стремиш да си пръв, нали, Рийд? Учудвам се, че си изоставил спортната кариера.

— Винаги е искал да поеме компанията, след като се оттегля — вметна Едуин.

— Това не противоречи на мнението ми — отвърна Мади. — Повечето от хората с нашата професия обръщат внимание на крайния продукт, албума, касетата. А сигурно доста време минава, преди усилията да се увенчаят с успех.

— Ако разполагаш с два-три свободни дни — засмя се Едуин, — мога да ти обясня как става.

— С удоволствие — Мади отпи от чая с лимон, убедена, че тъкмо от това се нуждае преди следващото изпитание на сцената. И продължи да бъбри безгрижно: — Когато записвахме албума по „Паркът на Сузана“, за първи път си дадох сметка какво е да работиш в студио. Съвсем различно е от сцената. Стори ми се някак… С твърде много ограничения трябва да се съобразяваш.

— Права си — отбеляза Рийд. Отпи от силното кафе и едва го преглътна. — От друга страна, студиото има и своите преимущества. Бихме могли например да ангажираме ей онзи мъж зад бара и ако знаем кои копчета да натиснем, ще го превърнем в нов Карузо.

— Но това би било измама — рече Мади.

— Нарича се професионален подход — поправи я Рийд.

— И това ли е подходът на „Валънтайн рекърдс“?

— О, не. — Рийд невъзмутимо срещна погледа й. — Още от създаването си нашата компания се грижи по-скоро за качеството, отколкото за количеството.

— И все пак сте щели да предложите договор на триото близначки О’Хърли — закачливо се обърна тя към Едуин, който в момента обилно ръсеше пипер върху сандвича си.

— А вие не предлагахте ли качество?

— Не бил казала. Или по-точно, много малко над посредственото ниво.

— Скромността ти е излишна. Нали те гледах днес и то по време на репетиция.

— Благодаря за комплимента, макар че май сама си го изпросих.

— С толкова много работа остава ли ти време да се забавляваш, Мади?

Мади подпря брадичка на дланите си.

— Това покана за среща ли е?

Едуин като че ли се сепна от отговора й, но само в първия миг. В следващия прихна в смях, тъй гръмък, че от околните маси го зяпнаха учудени.

— Като нищо бих го направил — отвърна той невъзмутимо, — стига да бях с двайсетина години по-млад… Но аз друго имах предвид. Решил съм да уредя голямо празненство. За да пожелаем успех на премиерата във Филаделфия. Какво ще кажеш, Мади?

— Идеята е чудесна. Аз поканена ли съм?

— При условие, че ще запазиш един танц и за мен.

Влюбена в сина, за Мади не бе трудно да обикне и бащата. Беше и не само забавно чувстваше, че в негово присъствие може да се държи напълно естествено и поведението и няма да бъде изтълкувано погрешно. Когато случайно погледна към Рийд обаче, забеляза, че очите му отново са охладнели. Упрекът, който прочете в тях, й подейства като шамар.

— За мен е време да тръгвам — рече притеснено. — Имам да свърша нещо преди следобедната репетиция.

— Изпрати дамата, Рийд — рече Едуин. — Както вече стана дума, поне двайсетина години си по-млад от мен.

— О, няма нужда. — Мади вече се бе изправила. — Не е необходимо…

— Ще те изпратя — настоя Рийд и я хвана за лакътя. Тя не искаше да се карат. И в същото време едва се сдържа да не избухне. В следващия миг просто се наведе и целуна Едуин по бузата.

— Благодаря за обяда.

Проговори едва когато излязоха от ресторанта.

— Спокойно мога и сама да пресека улицата, Рийд. Върни се при баща си.

— Тревожи ли те нещо?

— Мен ли? — тя дръпна ръката си и яростно го изгледа. — Не понасям да ме наставляваш с тоя безкрайно любезен тон — и пое към кръстовището.

— Разполагаш с цели двайсет минути — той отново хвана ръката й.

— Казах ти, че трябва да свърша нещо преди…

— Лъжеш.

Насред улицата, в момента, когато светна жълто, тя се обърна към него.

— Тогава нека кажем, че имам да свърша нещо много по-важно, вместо да седя като вкаменена, забодена за оглед под интелектуалния ти микроскоп. Какво ти става, за Бога, не ти ли е приятно, че се чувствам добре в компанията на баща ти? Да не те е страх, че мога да го омагьосам?

— Престани! — Рийд я бутна напред, защото вече отвсякъде свиреха клаксони.

— Ти просто не понасяш жените, това е! Представям си как ни натикваш всички до една в огромна кутия с надпис: „Недостойни за доверие“. И повярвай ми, на всичко съм готова само за да разбера защо го правиш.

— Мади, боя се, че изпадаш в истерия.

— Това е най-малкото, от което трябва да се боиш — процеди тя. — Забелязах как лицето ти се вкамени. Щом излязох на сцената, зяпна ме с онзи студен, пресметлив поглед. Все едно преценяваше мен, а не ролята, която играя… И не искаше никоя от нас да спечели.

— Говориш нелепости — сепна се Рийд, доловил колко истина има в думите и.

Вече стояха пред служебния вход.

— Не ме поучавай, Рийд. Мога и сама да преценя какво говоря и в случая съм напълно права. Не зная каква е причината за онова, което ти пречи да се държиш естествено, но трябва да ти кажа, че ми е мъчно за теб. Толкова време се опитвам да не обръщам внимание, но днес вече прекали.

Той я хвана за раменете и гърбът й опря в стената.

— Толкова ли тежко ти е било?

— Видях изражението ти, когато баща ти ме покани на празненството. Не се тревожи, няма да дойда. И ще намеря подходящо извинение.

— Не разбирам за какво говориш — отчетливо произнесе Рийд.

— До днес не бях си давала сметка, че ти е неудобно да те виждат с мен.

— Мади…

— Което е напълно разбираемо, нали? Някоя си Мади О’Хърли, без титли, следващи името й, нито пък родословие, което да го предхожда, това съм аз. Гимназиалната си диплома получих по пощата, а родителите ми са потомци на най-обикновени селяни от Южна Ирландия.

Той хвана брадичката й.

— Следващия път като се отплеснеш, дай ми знак, чуваш ли! Не разбирам нищичко от това, което говориш.

— Говоря за нас, ето за какво! И не зная защо си правя труда, след като няма никакъв смисъл. Нищо няма между нас, защото ти не го искаш! Още от самото начало…

Неспособен по друг начин да спре потока несвързани думи, той просто долепи устни до нейните.

— Престани — подкани я, усетил кипящия й гняв — Млъкни само за минута.

Господи, ако знаеше какво мъчение бе за него да гледа колко лесно може да прелъсти целия салон, празния салон! Колко самотен се чувстваше той, самотен и изоставен, защото не можеше да я докосне. Гневът бе надделял. Знаеше, че я е наранил. И навярно още много пъти щеше да й причини болка. Защото не бе в състояние да се сдържа повече.

— Успокои ли се? — попита я и лекичко се отдръпна.

— Не.

— Добре тогава, просто замълчи. Сам не зная какво точно съм си мислил, докато гледах играта ти. Все по-трудно ми е изобщо да мисля за каквото и да било, когато те гледам.

Хапливият отговор заплашваше да изригне, ала тя го възпря.

— Защо? — изрече тихо.

— Не зная. Що се отнася до другите ти обвинения, наистина са нелепи. За мен е все едно дали си завършила гимназия по пощата или в престижен колеж. И пет пари не давам дали баща ти е благороден рицар, или уличен крадец.

— Глобяван е само веднъж и то за нарушаване на обществения ред — промърмори объркана Мади. — Е, може и два пъти да е било. Извинявай — по страните й се застинаха сълзи и тя отново взе да се извинява. — Ужасно се получи, извинявай. Да знаеш как се мразя в такива моменти. Ядосам ли се, не знам какво говоря и никой не е в състояние да ме спре.

— Не искам да се чувстваш виновна — Рийд избърса сълзите й. — Аз също не бях справедлив към теб. Просто трябва да си изясним нещата.

— Добре. Кога?

— Когато някоя сутрин си свободна от уроци и репетиции.

Мади взе да рови в сака си за кърпичка.

— В неделя.

— Значи ще се видим в събота. Ще дойдеш ли у дома — той нежно я погали по бузата. — Моля те!

— Да, ще дойда. Рийд още веднъж извинявай, не исках да се караме.

— Аз също, Мади… — поколеба се миг-два, след което реши поне едно от недоразуменията да изясни още сега. — По въпроса с баща ми. Реакцията ми нямаше ни що общо с празненството. Нито пък с твоето присъствие. То е нещо… съвсем друго.

Искаше й се да му повярва, но нещо я принуждаваше да бъде нащрек.

— Трябва да ми кажеш какво е.

— Отдавна не съм го виждал толкова… очарован от някого. Той мечтаеше за къща, пълна с деца и това никога не се осъществи. Ако му се бе родила дъщеря като теб, щеше да бъде безкрайно щастлив.

— Съжалявам. Рийд. Не разбирам какво очакваш от мен.

— Просто не го наранявай. Няма да допусна някой отново да го нарани — той пак докосна с пръст страната й и си тръгна.