Нора Робъртс
Във вихъра на танца (3)

Втора глава

Почти седмица измина, преди Рийд да успее да вмести в програмата си ново посещение в залата за репетиции. Пред себе си се оправдаваше, че то означава просто делова загриженост за голямото вложение, ала като че ли и сам не бе убеден. Досега не бе имал намерение пряко да се намесва в подготовката на спектакъла. Срещите с продуцента запознаването със счетоводните отчети биха достатъчни, за да бъде добре информиран, по-лесно се ориентираше във финансови документи, сметководни книги и спретнати колони от цифри, отколкото сред шума и прахоляка на порутената стара сграда, все пак нямаше да навреди, ако по-отблизо надзираваше своята инвестиция — дори ако тя включваше едно интересно момиче със загадъчна усмивка.

Чувстваше се не на място. Намираше се на двайсет минути път от сградата, в която се помещаваха офисите на фирмата и все пак му бе тъй неловко в строгия костюм с жилетка, сякаш се бе озовал на някой далечен остров някъде в Южните морета, където туземците носеха причудливи кости наместо обеци.

Не би му хрумнало да определи живота си като живот в уединение. Откакто бе започнал сам да гради кариера, беше му се случвало да посещава не едно и две странни места, да общува с хора понякога със съмнителен произход. И все пак собственият му дом бе близо до центъра на града, квартал с луксозни ресторанти, където, щом отвореше прозореца на спалнята си, можеше да се наслади на гледката към парка. Когато тръгна нагоре по стълбите, Рийд си рече, че може би просто любопитството го бе накарало да дойде повторно. Към което трябваше да добави и елементарната грижа за собствените си интереси. Компанията бе вложила доста пари във „Всичко на показ“, а той се чувстваше отговорен за „Валънтайн Рекърдс“. Неволно напипа четката в джоба си и за пръв път от много време насам последва внезапния импулс и се насочи натам, откъдето се чуваха музика и гласове.

Откри танцьорите в малка зала, чиито стени от край до край бяха покрити с огледала. В момента това съвсем не бяха бляскавите звезди, заради които сума хора се тълпяха пред касите за билети. Приличаха по-скоро на аматьори ентусиасти, чието усърдие личеше най-вече по количеството влага по триката. За кратък миг Рийд се почувства неловко, тъй като повечето разгорещени танцьори почиваха с ръце на кръста, вперили погледи в дребничкия слабоват мъж, в когото той разпозна хореографа.

— Нека вложим още малко устрем, момичета и момчета — говореше Маки. — Това е нощен бар за стриптийз, а не бална зала, в която танцуват менует. И задачата ви е да продавате секс, при това с добродушна усмивка. Уонда, искам миг на колебание, преди да разлюлееш бедра, не бързай да се развихриш. Мади, от теб очаквам да възпламениш публиката още щом се появиш в онази разголена рокличка. При първия поклон — предизвикателно се навеждаш.

Той й показа точно какво иска. Мади проследи движението докрай, сетне се усмихна.

— Видях скицата на костюма, Маки. Ако направя поклона точно както го искаш, момчетата от първия ред ще помислят, че се намират на урок по анатомия.

Маки сериозно я изгледа.

— В твоя случай едва ли има от какво да се боим.

Танцьорите взеха да хихикат и да се побутват един друг. Мади реагира с добродушен смях и зае мястото си.

Рийд наблюдаваше с нарастващо удивление. Танцьорите сякаш в миг оживяха. Краката заудряха лудешки, бедрата се люшнаха изкусително. Мъжете грабнаха партньорките си и двойките се сляха в едно. Подскоци, завъртания, шеметни пируети. От това близко разстояние Рийд не убягнаха невероятното напрежение, стичащата се от телата пот, дълбокото овладяно дишане. В следващия миг напред излезе Мади и за него всички останали престанаха да съществуват.

Прилепналото трико очертаваше всяка извивка на тялото й. Краката, макар обути в овехтял разръфан клин, сякаш почваха още от талията. Сложила ръце на кръста, отначало съвсем бавно тя излезе напред, няколко крачки надясно, няколко наляво, полюшвайки бедра, които сякаш копнееха да довършат движението, започнало от съблазнителната извивка на кръста. Рийд вече не чуваше звучно отмервания такт, ала тя очевидно се бе сляла с него.

Ръката й, гъвкава като змия, обгърна и погали тялото, сетне се стрелна напред. Не бе нужно прекалено усилие, за да разбере човек, че е захвърлила някаква част от облеклото си. Сетне и кракът й се изпъна нагоре, за миг ходилото застина над главата и докато го сваляше, бавно, предизвикателно тя плъзна върховете на пръстите си по бедрото.

Темпото се ускори, тялото на Мади го последва. Движенията й бяха като на пантера, плавни, грациозни, хипнотични. А когато танцьорите зад нея подеха лудешка оргия, тялото й се прекърши и раменете й прелъстително се полюшваха. От групата се отдели някакъв мъж и грабна ръката й. С безкрайна пестеливост, просто с едва доловимия наклон на тялото, с кокетно вирнатата брадичка тя успя да внуши предизвикателно мамещо съгласие. Когато музиката спря, тя застина, долепила тяло до петното, извила шия назад. Ръката на мъжа бе властно прилепнала за талията й.

— Така е по-добре — отсъди Маки.

Танцьорите тутакси се свлякоха, за да не губят излишна енергия. Мади и партньорът й сякаш щяха да се сгромолясат в прегръдка.

— Внимавай къде си забравил ръката си, Джеки.

— Не се плаши, мила — той се наклони още мъничко напред. — Отварям си очите на четири.

Задъхана, Мади се разсмя и шеговито го блъсна. Едва сега забеляза Рийд, застанал близо до вратата. Самото олицетворение на безупречния преуспяващ бизнесмен. Желанието й бе да го види отново и нито за миг не се бе съмнявала, че то рано или късно ще се изпълни. Отправи му приятелска, лишена от притворство, усмивка.

— Почивка за обяд — оповести Маки и запали цигара. — Мади, Уонда и Тери да бъдат тук след час. Някой да предаде на Картър, че ми е нужен. Хористите в един и половина във втора зала за репетиция на песните.

Помещението постепенно се опразваше. Мади грабна хавлията и зарови лице в приятно сухата й мекота, преди да приближи до Рийд. На излизане няколко от момичетата му отправиха погледи, в които се четеше недвусмислена покана.

— Здравей, приятно ми е да те видя отново — Мади уви хавлията около врата си и му помогна да се измъкне от тълпата натрапници. — Цялото ли видя?

— Кое цяло?

— Целия танц, искам да кажа.

— О, да — трудно му бе да си припомни каквото и да било друго, освен начина, по който тя се движеше, чувствеността, която струеше от нея.

През смях Мади хвана краищата на кърпата и се подпря на стената.

— Е, и?

— Внушително, бих казал.

Сега изглеждаше просто като жена, поизтощена от работата си — достатъчно привлекателна, но не и вълнуваща по онзи първичен начин.

— Притежаваш огромен запас от… енергия госпожице О’Хърли.

— О, имам си огромен запас. Пак ли идваш на делова среща?

— Не — с чувството, че е изпаднал в глупаво положение, той извади четката за коса. — Това е твое струва ми се.

— Ами да… — отвърна зарадвана Мади. — Мислех, че съм я загубила. Много мило от твоя страна — тя отново попи лицето си с кърпата. — Почакай за минутка — и изтича да мушне четката и кърпата в сака си. Рийд си позволи удоволствието да проследи как се опъна трикото й, когато тя се наведе. Когато се върна, познатият вехт сак висеше на рамото й.

— Какво ще кажеш, да обядваме набързо, а?

Прозвуча тъй закачливо, тъй неуместно предизвикателно, че той без малко да приеме поканата.

— Имам ангажимент.

— А за вечеря?

Веждата му се повдигна. Тя го наблюдаваше открито, с усмивка на устните и в очите. Жените, които познаваше, биха се държали хладно, биха оставили на него да направи не само първата стъпка, но и да направлява отношенията им.

— Каниш ме на среща, така ли да разбирам?

Думите бяха изречени с толкова плаха деликатност, че отново се разсмя.

— Всичко схващаш, господин Валънтайн Рекърдс. Хищник ли си?

— Моля?

— Питам дали си месояден — обясни тя. — Познавам много хора, които изобщо не вкусват месо.

— А, това ли било — и се почуди, че се почувства виновен.

— Чудесно. Тогава ще ти приготвя пържола. Писалка имаш ли?

Не можа да реши дали му е забавно, или просто е замаян, затова бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Знаех си, че носиш писалка — и Мади изрече адреса си като скоропоговорка. — Ще се видим в седем — сетне се провикна към някого в дъното на коридора да я чака и побягна, преди мъжът да успее да каже приема ли, или отказва поканата.

Рийд си тръгна, без да е записал адреса. Което съвсем не означаваше, че го е забравил.

 

 

Мади винаги действаше под влияние на моментния импулс. Ето защо не се поколеба дали да покани Рийд на вечеря, макар да го познаваше съвсем бегло, а и у дома си нямаше нищо по-апетитно от кисело мляко с бананова есенция. Интересен човек е, каза си неведнъж. И затова на път за вкъщи, след като бе прекарала десет часа на крак, се отби да напазарува.

Не се случваше често да се захване с готвене. Не че не можеше да се прояви при нужда, просто по-лесно бе да се храни от картонена или консервена кутия. Като се изключи основната й амбиция, театърът, за всичко останало Мади избираше най-лесния изход.

Когато наближи сградата, в която бе наела апартамент, на първия етаж дочу караницата в семейство Джинели. Спомни си, че не е проверила какво има в пощата и изтича обратно надолу, изрови малкото ключе и отвори своята прегръдка. Стиснала в ръка пощенска картичка от родителите си, предложение да си направи застраховка живот и две разписки за неплатени сметки, тя отново се втурна нагоре.

На втората площадка се беше разположила младоженката от двеста четирийсет и втори апартамент с учебник в ръка.

— Как върви английската литература? — попита Мади.

— Твърде добре. Почти съм сигурна, че до август ще си взема дипломата.

— Чудесно! — И все пак изглежда самотна, рече си Мади и поспря за миг. — Как е Тони?

— Най-сетне го одобриха за онази постановка — усмихна се и младото й лице засия, озарено от надежда. — Ако го вземат в постоянния състав, поне няма да работи като келнер нощем. Още мъничко и успехът ми е сигурен, така казва.

— Това е страхотна новина, Анджи! — Мади не добави, че танцьорите скитници винаги са на крачка от успеха. Просто с времето тези крачки ставаха безброй. — Трябва да вървя. Поканила съм един приятел на вечеря.

На третия етаж дочу рокмузика и тропот. Дисководещият репетира, реши Мади и вече в по-бавно темпо измина останалите две стълбища. Бързо извади ключовете и след миг отвори вратата на дома си. Разполагаше с един час.

На път за кухнята включи стереоуредбата, после стовари плика с покупките на малката помощна масичка с покритие от гетинакс. Обели два картофа, пъхна ги във фурната, завъртя ключа на нужната температура, след което хвърли зеленчуците в умивалника.

Мина й беглата мисъл дали не би трябвало да подреди стаята. Не беше бърсала прах от… Е, достатъчно джунджурии имаше по масичките, които щяха да прикрият праха. Някой навярно би нарекъл апартамента малко разхвърлян, но не и безинтересен.

Повечето от нещата, с които бе украсила стаите, бяха дошли от Бродуей. Когато сваляха някой спектакъл — особено ако бе претърпял провал, — човек можеше да се сдобие с крайно интересни, а и полезни неща. За Мади това бяха скъпи спомени, ето защо, дори след като си бе осигурила що-годе редовен доход, не беше подменила тези вещи. Пердетата бяха червени, със зашеметяващи орнаменти — малка кражба от „Най-хубавият малък публичен дом в Тексас“. Черното канапе с твърди като камък възглавници бе придобивка след провала на някаква пиеса, чието име дори не си спомняше, но пък се говореше, че някога било част от декора в будоара от „Моята прекрасна лейди“ и това бе напълно достатъчно, за да го задържи.

Масичките изобщо не съответстваха една на друга; същото бе положението и със столовете. Невероятна смесица от стилове и цветове, евтини дрънкулки наред с изящно изработени предмети, която чудесно й подхождаше.

По стените се мъдреха плакати от пиесите, в които бе участвала, а и от пиеси, за които бе отпаднала още на първо прослушване. Имаше и цвете, по-точно филодендрон, който тъжно вехнеше в пъстрата си саксия на прозореца — всъщност последен оцелял войник от армия не тъй издръжливи свои предшественици.

За свое най-ценно притежание обаче Мади смяташе бледорозовата светлинна реклама. Беше й я пратил Трейс, когато Мади получи първия си ангажимент сред хористките на Бродуей. Собственото й име в светлина и цвят! Мади включи таблото, както правеше обикновено щом се прибереше, и си рече, че макар брат й да не я посещаваше често, винаги успяваше да напомни за себе си.

Реши да не губи време да подрежда, понеже, тъй или иначе много скоро безбройните й вещи щяха да заемат ако не старите си места, то някое още по-неподходящо и просто разчисти един-два стола, подреди накуп списанията и не отваряните писма и с това сложи край на процедурата. Много по-неотложна бе задачата да изпере екипа, с който ходеше на уроци и репетиции.

Напълни ваната с топла вода, сипа прах и натопи трикото и клина, които бе надянала още в ранните часове на деня. Последва го и екипът за репетиции. Накрая пусна лентите и дебелите вълнени чорапи. Нави ръкавите на огромната си фланелка и се зае да мачка, да плакне и изстисква. Скоро окачи дрехите на импровизирания простор над ваната.

Банята имаше размерите на малък килер и поради това обстоятелство, щом се обърна, Мади се озова срещу собственото си отражение в огледалото над мивката. Огледалата неизменно вземаха участие в живота й. В някои дни тя танцуваше по осем часа почти без прекъсване, наблюдаваше, отбелязваше, преценяваше всеки мускул и движение на тялото си.

Сега се съсредоточи върху лицето си. То притежаваше завидна костна структура, а и напълно приемливи черти. Комбинацията от остра брадичка, големи, широко отворени очи и свежа кожа често бе ставала причина да чува комплименти като „сладка“ и „излъчваща добро здраве“.

Осенена от внезапно хрумване, тя отвори огледалната вратичка и грабна две шепи грим, първия, който й попадна. Това бе друга нейна мания: да купува, да пази и трупа гримове, все едно са безценно съкровище. Извън театъра тя всъщност рядко слагаше грим, но това съвсем не правеше хобито й безинтересно. Хрумнеше ли й да си поиграе със собствената си физиономия, най-важното бе налице.

В продължение на десет минути пробва различни идеи, докато най-сетне се отказа от драстична дегизировка и сведе грима до екзотичен цвят сенки за очи и блед руж, който едва забележимо подсили обикновено свежия й тен. Прибра обратно всички шишенца и кутийки по местата им и побърза да затвори шкафчето, преди съдържанието да се е изсипало навън.

Дали пък не трябва да изстудя виното, запита се внезапно. Или пък да го сервирам със стайна температура.

 

 

Още малко и щеше да стигне до извода, че му е дала погрешен адрес. Рийд не се съмняваше, че е запомнил правилно указанията. От малък се бе научил колко е важно да помни имена, лица, факти, цифри. Когато твой учител е собственият ти баща, когото обожаваш, възприемаш всичко, което ти се преподава. По-скоро поради дълги години практика, отколкото поради естествена наклонност Рийд умееше да запомни три колони от числа и съвсем точно да направи сбора им. Едуин Валънтайн бе съумял да внуши на сина си, че способният бизнесмен наема най-добрите счетоводители, след което полага всички усилия да научи в детайли онова, което знаят те.

Не беше забравил адреса, нито бе объркал номерата на сградите, по-скоро грешката бе на Мади.

Кварталът беше неприветлив и с всяка изминала минута като че ставаше още по-отблъскващ. Счупен стол с бръкнал през дупките пълнеж се мъдреше насред тротоара, а някакви хора спореха чия собственост е. Мърляв старец по фланелка и гащета седеше на мръсното стъпало пред дома си и смучеше бира направо от кутията. Злобно изгледа колата на Рийд, когато го отмина.

Нима бе възможно тя да живее тук? Или може би трябваше да се запита защо тя живее тук? Мади О’Хърли тъкмо бе приключила едногодишен гастрол в една от преуспяващите постановки на Бродуей; ролята й бе донесла номинация за наградата „Тони“. Предишната година пък се бе поздравила с втората главна роля и дубльорка на звездата в една успешна нова версия на „Целуни ме, Кейт“.

Рийд знаеше тези факти, защото се стараеше да е добре информиран. Единствено в интерес на бизнеса, повтори си наум, когато спря край тротоара пред сградата, чийто номер съответстваше на този, който Мади му бе дала. Жена, която в скоро време щеше да има зад гърба си три забележителни участия на Бродуей, можеше да си позволи да живее и в по-сносен квартал.

Щом излезе от колата, Рийд зърна някакъв младок, скитник, който се подпираше на близкия стълб и внимателно оглеждаше автомобила. Рийд тихо изруга и приближи. Не беше се престаравал с облеклото, ала, макар и без връзка, видът му бе на човек от изискан клуб.

— Само ще гледаш ли? — пръв заговори Рийд. — Или набелязваш какво ще откраднеш?

Момчето пристъпи от крак на крак и се усмихна нагло.

— Елегантна ви е количката, Ланселот. Рядко се случва оттук да мине такова лъскаво беемве. Ще отскоча май да си взема фотоапарата.

— Снимай колкото щеш, само гледай да не отмъкнеш нещо — Рийд измъкна двайсетачка от портфейла си. — Нека кажем, че доброволно съм те наел. Ще получиш още десет, ако си намеря колата в същия вид, когато изляза.

Момчето внимателно огледа автомобила, сетне собственика му. Умееш да прецени противника си, както и собствените си шансове за успех. Искрящите очи го гледаха прямо, а напълно спокойно. Ако младокът бе съзрял страх, нямаше да се поколебае да се сбие. Вместо това обаче взе банкнотата.

— Дадено, шефе. Бездруго се чудех как да убия няколко часа — усмихна се, при което оголи криви предни зъби. Двайсетачката бе изчезнала още преди Рийд да тръгне към вратата.

Името бе изписано на пощенската кутия, която наред с другите се намираше в нещо като фоайе. Апартамент четиристотин и пет. Нямаше асансьор. Рийд тръгна нагоре, съпровождан от плача на деца, оглушителна джаз музика и ругатните на съпрузите Джинели. Додето се добере до третия етаж, вече сам бе склонен да изругае.

Когато долови почукването, Мади застина, с мокри до лактите ръце. Предварително бе знаела, че той ще пристигне точно навреме, както пък знаеше за себе си, че няма да е готова.

— Само за минутка — провикна се, като трескаво се огледа за кърпа, с която да си избърше ръцете. Накрая се отказа и тръгна към вратата. Дръпна отривисто бравата и се усмихва насреща му.

— Здравей. Надявам се, още не си много гладен. Не съм готова.

— Не, наистина. Аз… — той надникна над рамото й. Мирише ми на…

Мади подаде глава навън.

— На ливада — обяви, доволна, че е познала. — Гуидо май пак готви. Хайде, заповядай.

Би трябвало да е поне донякъде подготвен за онова, което ще види в апартамента й. Рийд огледа ярките пердета, ослепително синия килим, стола, изваден сякаш направо от някой средновековен замък. Всъщност беше част от декора на „Камелот“. Името й, изписано със светещи в розово букви, искреше на отсрещната боядисана в бяло стена.

— Интересно местенце — промърмори той.

— Приятно ми е да се прибирам тук — над главите им отекна енергичен тропот. — На петия етаж имаме и студент балетист — обясни Мади. — Искаш ли вино?

— Да — Рийд боязливо погледна към тавана. — С удоволствие бих пийнал.

— Добре тогава. Ще ти правя компания — тя влезе в кухнята, отделена от всекидневната само с лека преграда, защото останалото трябваше да бъде плод на въображението. — В някое от онези чекмеджета трябва да има тирбушон. Искаш ли да отвориш бутилката, докато привърша тук?

След кратко колебание Рийд започна да рови в чекмеджетата. В първото откри топка за тенис, ключове, снимки, но не и тирбушон. Когато отвори следващото, взе да се пита какво го е довело тук. На петия етаж очевидно подскоците продължаваха с неотслабващ ентусиазъм.

— Как предпочиташ пържолата?

Най-сетне Рийд измъкна тирбушона от топка черен кабел.

— Ами… средно изпечена.

Когато домакинята се наведе да измъкне тигана от някакъв шкаф, едва не удари буза в коляното на мъжа. Рийд измъкна тапата и остави бутилката настрана, за да може виното да „подиша“.

— Защо ме покани на вечеря?

— Без конкретна причина — отвърна Мади и вдигна глава. — Рядко каня гости, но ако държиш непременно да има причина, нека речем, че е заради четката ми за коса — тя се изправи, хванала очукания тиган. — Пък и да ти кажа, изглеждаш страхотно.

Видя веселите пламъчета в очите му, преди мъжът да ги пропъди, и остана очарована от реакцията.

— Благодаря ти.

— О, няма защо — тя отмахна кичура, паднал над очите й, като мислено отбеляза, че е време да се подстриже. — А ти защо дойде?

— Нямам представа.

— Това определено внася интересен елемент в ситуацията. Не се е случвало досега да финансираш постановка, нали?

— Не.

— Аз пък не съм готвила вечеря за такъв като теб. Следователно сме наравно — и като остави салатата настрана, Мади се зае с пържолата.

— Чаши?

— Чаши? — като ехо повтори тя и погледна бутилката — А, трябва да са в някой от горните шкафове.

Примирен с неразборията, Рийд отново зарови из шкафовете. Откри чаши със счупени дръжки, останки от изящни сервизи от костен порцелан, а и няколко пластмасови чаши. Неочаквано се натъкна и на осем стъклени чаши за вино, сред които не се намериха и две еднакви.

— Изглежда нямаш склонност към единството.

— Май, не — Мади пъхна пържолата под грила и хлопна вратичката на фурната. — Само да ги хване огънят и са готови. — И прие подадената чаша. — Вдигам тост за ИП.

— Това пък какво ще рече?

— Икономия на пространство — чукнаха се и Мади първа отпи.

Рийд я огледа над ръба на чашата си. Възголяма фланелка, която стигаше до коленете. Боси крака. А уханието, което се излъчваше от нея беше леко, въздушно, сякаш напълно лишено от измамни мисли.

— Не си такава, каквато очаквах — рече накрая.

— Това е хубаво. А ти какво очакваше?

— Да си по-опасна, предполагам. Малко капризна, малко гладна.

— Танцьорите винаги са гладни — отбеляза Мади с усмивка, като поръси картофите със сирене.

— Реших, че си ме поканила тук поне поради две причини. На първо място, за да измъкнеш информация за сумата, която ще вложа в постановката.

— Думи нямам! — възкликна Мади. — Та аз разучавам осем танца, дори десет, ако Маки успее да се наложи. Към тях добави шест песни, а и реплики, които непрестанно се променят. Тъй че оставям паричните въпроси на теб и продуцентите. Кажи ми коя е втората причина.

— Да ме спечелиш.

Мади рязко вдигна вежди, по-скоро от любопитство, отколкото от изненада. Рийд я наблюдаваше внимателно, невъзмутимо, с лека усмивка. Преценка на циник, реши Мади, което е жалко, но може би човекът има основание. Което е още по-жалко.

— Жените винаги ли правят опит да те спечелят?

Рийд бе очаквал тя да се смути, да се ядоса или поне да се засмее. А ето че в погледа й прочете само любопитство.

— Предлагам да оставим този въпрос.

— По всяка вероятност реагират точно така — и Мади взе да рови за вилица, с която да обърне пържолата.

— Сигурно след време ти дотяга. Самата аз не съм изпадала в подобни ситуации. Мъжете обикновено предпочитаха сестра ми — най-сетне откри търсената вилица, отвори вратичката на фурната и сръчно обърна пържолата.

— Само една е — отбеляза Рийд.

— Не, две сестри имам.

— Говоря за пържолата. Виждам, че приготвяш само една.

— Да, тя е за теб.

— Ти няма ли да вечеряш?

— О, ще хапна, само че аз не ям по много червено месо — и отново тръшна вратичката. — Сковава тялото. Просто мислех, че ще ми предложиш да си резна от твоята пържола. Ето, вземи — и тя му подаде купата със салатата. — Сложи я на малката масичка до прозореца. Почти съм готова.

 

 

Всичко се оказа много вкусно. Всъщност дори превъзходно. Докато наблюдаваше как готви, като че ли на шега. Рийд се бе усъмнил какъв ли ще е резултатът. Салатата бе вълшебна смес от свежи зеленчуци и апетитна заливка. Върху горещите картофи бяха натрупани резенчета бекон и сирене, а пържолата бе приготвена точно както я обичаше. Виното пък имаше невероятна тръпчива жилка.

Мади все още не бе изпила първата си чаша. Яде съвсем малко, но с огромно удоволствие вкусваше всяка хапка.

— Вземи си още от месото — предложи Рийд, ала тя поклати глава. Все пак си сипа още от салатата. — Струва ми се, всеки, който като теб изразходва толкова много енергия, би трябвало за компенсация да хапва повечко.

— За танцьорите е по-добре да поддържат тегло, малко под нормалното. И това се постига само посредством избор на подходящи храни. Което съвсем не означава, че ми е приятно все да внимавам. Не че не обичам здравословните храни. Случва се обаче понякога да се натъпча до пръсване. Но го правя само когато трябва да отбележа някое наистина празнично събитие.

— Например?

— Ами например ако е валяло в продължение на три дни, и на четвъртия слънцето внезапно се покаже. И това е чудесен повод да си позволя бисквити с шоколадова глазура — тя си наля още половин чаша вино и едва тогава забеляза недоумението в очите му. — Ти не обичаш ли бисквити с шоколадова глазура?

— Никога не се е случвало да ги приема като празнично меню.

— Защото винаги си водил нормален живот.

— А твоят живот не е ли нормален?

Според мен е съвсем нормален, но повечето хора не мислят така — Мади опря лакти на масата и положи брадичка в дланите си. Храната, тъй често смущавала мислите й можеше да бъде напълно забравена, когато говорът станеше особено интересен. — А твоят живот какъв е?

Светлината от прозореца, край които се бяха настанили бързо-бързо се стопяваше. Последните слънчеви лъчи сякаш бяха уловени от косите на Мади. Очите й, доскоро толкова открити, толкова искрени, сега светеха като на котка, лениви, дебнещи.

— Не зная как да отговоря на въпроса ти.

— Е за част от отговорите мога и сама да се досетя. Имаш апартамент, с изглед към парка вероятно — тя продължаваше да рови в салатата, но без да откъсва очи от неговите. — Вази от периода на династията Мин, фигурки от дрезденски порцелан, такива неща. Прекарваш повече време в кабинета си, отколкото у дома. Към работата си се отнасяш много сериозно, просто си се отдал на този бизнес. Но всеки достатъчно съвестен магнат второ поколение би го правил на твое място. С жени се срещаш по-скоро по случайност, защото нямаш време или желание за по-стабилна връзка. Ако заетостта ти го позволяваше, би прекарвал времето си в музея, понякога би вземал касета с някой чуждестранен филм и по всяка вероятност предпочиташ тихи френски ресторантчета.

Не ми се подиграва, реши той. И в същото време не съм й направил Бог знае колко силно впечатление, тя просто се забавлява. Раздразнението пролича по очите му не поради комичното описание, а защото толкова лесно бе прозряла какъв е.

— Добре се ориентираш.

— Извинявай — изрече тя толкова прямо, че раздразнителността му мигом се стопи. — Това ми е лоша привичка, да преценявам хората, да ги причислявам към някаква общност. Бих побесняла, ако някой направи същото с мен — в следващия миг спря и прехапа устни. — Колко близо съм до истината все пак?

За Рийд бе невъзможно до устои на нейната спонтанност.

— Достатъчно близо.

Лицето й засия, когато тя се усмихна и тръсна огнено червените си коси.

— Редно ли е да попитам защо финансираш постановка, чийто сюжет проследява живота на една стриптийзьорка?

— А редно ли е пък аз да те попитам ти от къде на къде ще приемаш главна роля в пиеса за стриптийзьорка?

Усмихва се също като учителка, каза си Рийд, чийто ученик е отговорил на въпроса особено оригинално.

— Пиесата е прекрасна. Достатъчно е да проследиш само сюжета, дори без песните и танците. Музиката поставя акценти, сгъстява напрежението, но дори без нея историята си струва да се разкаже. Харесва ми начинът, по които моята героини се развива, без да променя характера си. Трябвало е да бъде много издръжлива, за да оцелее, но в крайна сметка е успяла. Иска да постигне нещо повече и преследва целта си просто защото заслужава повече. Единствената беда е, че тя наистина харесва оня тип. Той олицетворява всичко, за което е мечтала, в материални измерения, както се казва, а тя взима, че се влюбва до полуда. След това вече парите нямат значение, положението в обществото също, но все пак тя получава тези придобивки. Това ми харесва.

— Че ще живеят дълго и щастливо?

— Те не вярваш ли, че може да има и щастлив завършек?

Някаква мисъл тутакси изтри всякакво изражение от лицето му.

— Ако говорим за сцената…

— Ще трябва да ти разкажа за сестра ми.

— Онази, която привличала мъжете.

— Не за другата. Искаш ли еклер? Купила съм един за теб и ако го искаш, ще можеш от своя страна да ми предложиш да го опитам. И ще бъде голяма грубиянщина да ти откажа.

За Бога с всяка изминала минута това момиче го дразнеше все повече и повече. Не беше негов тип, не харесваше нито темпото, с което завързваше ново познанство, нито стила й. И все пак й се усмихна.

— С удоволствие бих хапнал еклер за десерт.

Мади отиде до кухнята, успя за съвсем кратко време да събори куп неща, които издрънчаха, след което се върна с дебелото руло, полято с шоколад.

— Сестра ми Аби — обяви тя — се омъжи за Чък Рокуел, автомобилния състезател. Чувал ли си за него?

— Да — за разлика от другите мъже Рийд не беше запален по коли и ралита, ала името му звучеше наистина познато. — Преди няколко години загина, струва ми се.

— Бракът им не вървеше — продължи разказа си Мади. — Аби ужасно се измъчваше. Сама гледаше децата в някаква ферма във Вирджиния. По отношение на парите й бяха поставени страхотни ограничения, а душата й бе просто изтерзана. Преди няколко месеца даде разрешение да се публикува биография на Рокуел. Писателят връхлетял при нея във фермата, готов да я срази, струва ми се — продължи Мади, като остави еклера на масата. — Ще ми предложиш ли да си гризна?

Рийд любезно й отряза от сладкиша. Мади задържа в уста хапката глазура със сметана, за да му се наслади блажено.

— И какво стана със сестра ти?

— Омъжи се за писателя преди месец и половина — когато отново се усмихна, лицето й грейна, също като светлинната реклама в бледорозов цвят. — „И заживяха щастливо“ — това не се случва само на сцената.

— Какво те кара да мислиш, че вторият брак на сестра ти ще бъде успешен?

— Много е просто, този път ще стане. Ние със сестрите ми сме три близначки, тъй че се познаваме достатъчно добре. Когато Аби се омъжи за Чък, ми беше мъчно. Разбираш ли, в сърцето си бях сигурна, че той не е за нея, защото познавам Аби така добре, както и себе си. Можех само да се надявам, че все някак ще се получи. А когато се омъжи за Дилън, чувството, което изпитах, бе съвсем различно, все едно можех най-сетне да въздъхна с облекчение.

— Дилън Крозби?

— Да, познаваш ли го?

— Написа книга за Ричард Бейли, а Ричард има договор с „Валънтайн Рекърдс“ отпреди двайсет години. Доста се сближихме, докато подготвяше книгата си.

— Колко е малък светът!

Вече се смрачаваше, но Мади не стана да запали лампите. Балетистът на горния етаж отдавна бе престанал с упражненията. От дъното на коридора се чуваше вял детски плач.

— Защо живееш тук? — попита гостът.

— А защо не?

— Ами опасности те дебнат на всяка крачка, шумни съседи…

— Друго?

— Би могла да се преместиш по-близо до центъра.

— Но защо? Познавам квартала, тук съм вече седем години. Близо е до Бродуей, тъй че никога не закъснявам за урок или репетиция. И навярно повече от половината наематели са скитници.

— Не бих се учудил.

— Танцьори скитници исках да кажа — Мади се засмя на заблудата му и взе да си играе с листата на филодендрона. — Танцьори, които се местят ту в една, ту в друга трупа с надеждата да направят големия удар. За мен може да се каже, че съм успяла, което съвсем не означава, че ще престана да бъда скитник по природа — едва сега го погледна, като се питаше защо й се струва толкова важно той да я разбере правилно. — Човек не е в състояние да се промени, Рийд. Или най-малкото не би трябвало да се опитва.

Той самият вярваше в това и то откакто се помнеше, син на Едуин Валънтайн, една от първите „нестандартни“, личности в звукозаписния бизнес. Той беше продукт на успеха, богатството и инстинкта за оцеляване. Както се бе изразила Мади, беше отдаден на работата си, защото тя открай време бе част от живота му. Беше нетърпелив, често пъти безпощаден, човек, който изчиташе изписаното със ситни букви в дъното на листа, преди да се разпореди да го променят. И не би трябвало да е тук, в този апартамент с тази жена с котешки очи и коварна усмивка. Още по-недопустимо бе да си фантазира какво ли би се случило, ако остане, докато луната изгрее.

— Ще убиеш цветето — промърмори неволно.

— Зная. Не мога да се отуча — наложи й се да преглътне и това я изненада. Нещо в погледа, който улови. Нещо в тембъра на гласа, нещо в позата на тялото. По отношение на лицето винаги можеше да сбърка, но не и за тялото. Тялото на мъжа бе напрегнато, както и нейното собствено. — Купувам си ги, убивам ги, сетне купувам следващото.

— Не бива да го държиш на светло. И прекалено често го поливаш. Обичайният резултат, когато скъпим любовта си или даваме прекалено много.

— Не бях се замисляла досега. Растенията, които ти отглеждаш, навярно избуяват благодарение на точно премерената доза внимание — и внезапно се запита дали по същия начин се отнася и към жените. После побърза да се изправи, защото долавяше, че губи самоконтрол. — Мога да ти предложа чай, но не и кафе. Нямам кафе.

— Не, благодаря. Бездруго трябва да тръгвам — което не беше истина, нямаше уговорена среща, нито неизпълнена точка в програмата за деня. Знаеше нравилата за оцеляване, тъй че се досещаше кога трябва да се оттегли. — Вечерята беше чудесна, Мади. Компанията също.

Момичето въздъхна дълбоко, сякаш се приземяваше след висок скок.

— Радвам се. Някои път ще повторим опита.

Следящата й реакция беше импулсивна. Обикновено не се съпротивляваше на импулсите си, а ги следваше. Рядко си оставяше време за размисъл. С приятелска топлота сложи ръце на раменете му и докосна с устни неговите. Целувката продължи само миг. И ги разтърси като ураган.

Той почувства мекотата на устните и, помръдването причинено сякаш от усмивка. Усети и вкуса — сладък примесен с мирис на подправки. Долови и уханието, което тя излъчваше. Когато се отдръпна, я чу как рязко си пое въздух, а в очите й прочете същата изненада от случилото се.

Какво стана запита се Мади. Какво стана, за Бога? Беше й привично да раздава приятелски прегръдки, целувки, дори докосвания. Ала никога досега не се бе чувствала тъй разтърсена. В краткия миг бе доловила, че за подобно изживяване бе мечтала цял живот, и затова искаше още и още… Само защото се бе приучила да възпира желанията си, успя да овладее порива повторно да пъхне ръка в огъня.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също — не му се случваше често да се въздържа с усилие на волята. Не му се случваше често и да осуетява желанията си. Просто знаеше, че този път трябва да послуша разума си. — Лека нощ, Мади.

— Лека нощ. — Тя не помръдна от мястото си, докато го гледаше как отваря вратата. Сетне заслушана в тялото си, седна на стола. Най-добре е хубавичко да си помислиш върху онова, което се случи, укори се наум. И не смятай, че ще ти бъде лесно. Погледа й се плъзна към нещастното растение. Странно, до този момент не бе забелязала колко е тъмно в стаята.