Нора Робъртс
Във вихъра на танца (2)

Първа глава

Пет, шест, седем, осем!

Дванайсет чифта крака се движеха в съвършен синхрон. Ехото от ударите по дървения под бе невероятно. Дванайсет тела се извиваха, накланяха и подемаха ритъма, като да бяха едно. Огледалата отразяваха движенията на изпълнителите като някакъв вид предизвикателство. Ръцете се разперваха като по даден сигнал, краката се отделяха от пода, главите се накланяха ту на една, ту на друга страна, сетне се отмятаха назад.

Пот се лееше като из ведро. И с нейния мирис бе пропито всичко наоколо.

Пианото свиреше, мелодията изпълваше салона за репетиции от край до край. Музиката и преди бе ехтяла тук, краката се бяха подчинявали на ритъма, сърцата бяха туптели до изнемога, мускулите бяха тръпнали от умора. Щеше да се случва още много, много пъти, година след година, докато театърът си е на мястото.

Много прочути звезди бяха репетирали в тази зала. Тук се бяха родили не една и две легенди от света на шоубизнеса. Безброй никому неизвестни танцьорки бяха работили тук, докато мускулите им изтръпнат от умора. Това бе едно от лицата на Бродуей, което публиката, пълнеща салоните, рядко успяваше да зърне.

Асистент-хореографът, с изпотени от горещината очила, не преставаше да отмерва такта, като пляскаше с ръце и в същото време диктуваше отделните движения. До него хореографът наблюдаваше всички на сцената.

— Спрете!

Пианото престана да свири. Телата спряха да се движат. Танцьорите се отпуснаха от изнемога и облекчение.

— Почвате да влачите!

Танцьорите, все още едно неразпаднало се цяло, завъртяха очи и направиха усилие да забравят болките в мускулите. Хореографът ги огледа и даде знак за петминутна почивка. Дванайсетте тела приседнаха покрай стената, близо едно до друго, за да се подпрат кой на рамото на този до него, кой направо полягаше в скута на най-близкия. Започнаха да масажират прасците си, да свиват и отпускат схванатите мускули. Почти не разговаряха. Дишането бе едва ли не лукс и те пестяха излишните усилия. Подът под тях бе поразен като след тежка битка, запазил бе следите от десетки подобни репетиции. Ала в момента бе важно едно-единствено представление: тяхното представление.

— Искаш ли да хапнеш?

Мади О’Хърли понадигна глава и изгледа предложеното й парче шоколад. Огледа го, порадва му се, после поклати глава. Изкушиш ли се, трудно ще спреш.

— Не благодаря. Когато танцувам, не смея да ям захар, защото ми се замайва главата.

— Аз пък имам нужда да се подкрепя — младата жена, чиято кожа имаше цвета и лъскавината на шоколад, лакомо отхапа. — На тоя тип му липсва само камшик и верига.

Мади погледна към хореографа, приведен над корепетитора.

— Бива си го — заключи тя. — Много скоро ще бъдем благодарни, че сме попаднали тъкмо на него.

— И така да е, в момента ми иде да…

— Да го удушиш? — подхвърли Мади, на което чернокожата хубавица отвърна с бурен кикот.

Мади усещаше как силите и се възвръщат. И тялото си не усещаше толкова мокро. Миризмата на пот изпълваше цялото помещение, независимо от опитите на мнозина да го потушат с подръчните спрейове.

— Гледала съм те по разни прослушвания — подхвърли Мадил — Много си добра.

— Благодаря ти — младата жена грижливо уви със станиола остатъка от своето лакомство и го прибра в сака си. — Уонда Стар, приятно ми е.

— Мади О’Хърли.

— Да, зная.

Името на Мади действително бе вече добре известно в театралните кръгове. Циганчетата — танцьорите, които скитаха от представление в представление, от един към друг ангажимент — я смятаха за свой човек, една от малцината, успели да постигнат успех. Уонда й призна, че отдавна я е забелязала, а при това се и радвала, че Мади не забравя корените си.

— Това ми е първият бял договор — снишавайки глас, добави Уонда.

— Наистина ли?

Бял договор означаваше една от главните роли, розов — хористка. И това не бе единственото значение на цветовата дискриминация. Все още недоумяваща, Мади се отдръпна, за да я огледа по-добре. Младата жена пред нея имаше загадъчно екзотично лице с едри черти, изящна дълга шия и силните рамене на танцьорка. Беше по-висока от Мади. Дори като се проснеха една до друга на пода, нямаше начин да не се забележат десетте сантиметра разлика в ръста.

— За пръв път ли се измъкваш от състава на хористките?

— Ами, да — Уонда хвърли поглед към другите танцьори, които си отпочиваха и отпускаха. — Умирам от страх.

Мади изтри лицето си с хавлиена кърпа.

— Мен също ме е страх — призна тя.

— Не може да бъде. Ти вече си била звезда в един хит.

— Но в тази постановка още не съм станала звезда. А и не съм работила с Маки — тя често-често хвърляше поглед към хореографа, жилав шейсетгодишен мъж, който в момента удари с ръка по пианото в знак, че почивката е свършила. — Хайде на работа — промърмори Мади.

Танцьорите се надигнаха и изслушаха наставленията. Още два часа изпълняваха движенията, търсеха да налучкат подходящото настроение, усъвършенстваха детайлите. Когато освободиха другите, на Мади дадоха десет минути почивка, след което тя се върна да репетира соловото си изпълнение. Тъй като й бе поверена главната роля, щеше да танцува с хористките, после сама, с изпълнителя на главната роля, както и с другите по-значителни персонажи. Предстоеше й подготовка, която твърде много наподобяваше подготовката на атлет преди маратон. Тренировка, кратка почивка в определен час и отново тренировка. Представлението траеше два часа и десет минути, като през две трети от времето тя щеше да бъде на сцената. Всеки елемент от танца щеше да бъде запаметен от разума, мускулите и крайниците й. И всяка частица от тялото й щеше да се приучи да реагира на съответния акорд.

— Опитай сега с разперени ръце — провикна се Маки.

Асистент-хореографът взе да отмерва такта и Мади поде вихрен танц, който траеше само две минути, ала би оставил без дъх всеки новак.

— По-добре е — Мади от опит знаеше, че от устата на Маки тези думи могат да се приемат като истинска похвала. — Сега опитай да отпуснеш раменете — мъжът приближи и постави грозните си ръце с къси пръсти върху влажните й рамене. — След обръщането отстъпваш вляво. Искам движенията да са отсечени; не е нужно да ги завършваш докрай, просто спираш. Ти си стриптийзьорка, а не балерина.

Мади му се усмихна, защото както сипеше упреци, в същото време разтриваше уморените мускули на раменете й. За Маки говореха, че бил мърморко, но без съмнение имаше душа на танцьор.

— Ще гледам да го запомня.

Започна отначало този път остави тялото й да мисли вместо нея. Агресивно, предизвикателно, страстно. Щом ролята го изискваше, тя бе готова да го направи. Лишена от възможността да използва гласа си, трябваше да си послужи с тялото. Ръцете се отметнаха встрани, веднага след това се прибраха, сякаш да прегърнат тялото сетне се изстреляха нагоре, докато в същото време стъпалата по памет следваха ритъма.

Късата й червеникаво руса коса току падаше над лентата, която вече бе почти мокра. За този танц щяха да й нахлупят допълнителната тежест на дълга до раменете перука, цялата на букли, ала Мади не желаеше да мисли за това. Лицето й лъщеше като мокър порцелан, ала тя не разкриваше нито частица от усилията, които влагаше. Имаше изящни черти, ала умееше да използва лицето си, за да изрази определено състояние, нюанс или чувство. А в театъра тази изразителност трябваше да е още по-въздействаща. По горната й устна избиха ситни капчици пот, ала тя се усмихваше, ту леко, ту широко, ту иронично, както изискваше настроението, вложено в танца.

Без грим лицето й бе привлекателно — по-скоро интригуващо, отколкото красиво, както признаваше Мади само пред себе си — сърцевидно лице с нежни черти и големи очи с цвят на отлежал коняк. За ролята на Мери Хауърд, по прякор Веселата вдовица, Мади щеше да разчита на майсторството на гримьора, за да се превърне в изкусително създание. Засега обаче разчиташе само на собствената си дарба — съчетание от изразителност и движения, за да наподоби характера на отегчената стриптийзьорка, която търси начин да се измъкне.

В известен смисъл, мислеше си тя, цял живот се бе подготвяла за тази роля — пътуванията с влак и автобус като част от голямото семейство, което се придвижваш от град на град, от един клуб в друг, за да изнася представления срещу нищожно заплащане и едно прилично ядене. На петгодишна възраст вече имаше своя преценка за публиката: дали реагира враждебно, с досада или откликва с най-добро чувство. Да разпознаваш настроенията на публиката — тъкмо това можеше да превърне провала в бурен успех. Мади отрано бе открила как да променя изпълнението си, така че да получи максималното от своята публика. Откакто бе проходила, животът й почти изцяло протичаше на сцената. И за двайсет и шест години не бе имала повод да съжалява за това.

Беше взимала уроци, безброй часове. Имената и лицата на преподавателите не бяха съвсем ясни в паметта й, ала всяко движение, всяка характерна поза, всяка стъпка се бяха запечатали в съзнанието й. Винаги когато не достигаше време или пари за професионална школа, можеше да разчита на баща си, който все намираше начин да инсталира помощна греда в поредната мотелска стая, за да обучава децата си.

Мади беше роден скитник, същинско циганче, появило се на бял свят едновременно с две сестричета в момент, когато родителите им пътували към поредния си ангажимент. Ето защо бе неизбежно при появата й на Бродуей тя да запази скитническия си нрав. Явяваше се на безброй прослушвания, търпеше провали, преглъщаше мъката и разочарованието. Имаше и други прослушвания, на които успяваше, след което започваше борбата със страха до деня на премиерата. За щастие поради особеностите на характера и възпитанието си поне от ниско самочувствие никога не бе страдала.

Вече шест години сама си пробиваше път, без закрилата на своите родители, на брат си или сестрите си. Танцуваше в масовките и вземаше уроци. В свободното от репетиции време работеше като сервитьорка, за да плаща обучението си и танцувалните пантофки, които все се късаха. Веднъж беше успяла да пробие, ала продължаваше да се усъвършенства. Усилията й бяха възнаградени с гората главна роля в една постановка, ала това не означаваше край на уроците. Поне засега беше се отказала от сервитьорството.

Най-значителната й роля бе Сузана от „Паркът“ и тя й се наслади, докато в един момент установи, че й е омръзнала и повече нищо не може да направи. Отказът й бе един вид риск, ала скитническият й дух я караше да търси ново приключение.

Сега пък играеше ролята на Мери, която бе по-трудна по-сложна и изискваше от нея много повече от всички предишни.

Когато музиката спря, Мади застана в центъра на залата, с ръце на кръста, а ускореното й дишане отекваше в стените. Тялото й молеше за позволение да се отпусне на земята, ала при първия сигнал от страна на Маки тя бе готова да започне отначало.

— Не беше зле, малката — и с тези думи й подхвърли хавлията.

Мади зарови лице в кърпата и се усмихна.

— Не било зле, казваш. А чудесно знаеш, че беше страхотно.

— Добре беше — ъгълчетата на устните му потрепнаха, а Мади от опит знаеше, че това трябва да се тълкува най-малко като окуражителна усмивка. — Не понасям фуклите! — макар да се стараеше да говори строго, продължи да я наблюдава, доволен и благодарен на пламенната енергичност, с която бе заредено тялото й. Тя бе неговият инструмент, неговото платно. И двамата еднакво разчитаха един на друг, за да успеят.

Момичето сложи кърпата на врата си и приближи към пианото, където корепетиторът вече събираше партитурите.

— Мога ли да попитам нещо, Маки?

— Давай да чуем — той извади цигара от пакета навик, за който Мади искрено му съчувстваше.

— Колко мюзикъла имаш зад гърба си? Общо, искам да кажа, и като танцьор, и като хореограф.

— Вече не знам. Но не са малко.

Тя прие отговора, макар да бе готова да се обзаложи на най-новите си танцувални обувки, че Маки много добре знае точния брой.

— А как преценяваш този път шансовете ни за успех.

— Изнервена ли се чувстваш?

— Не, луда.

— Това е добре за теб — рече той, като смукна от цигарата.

— Да, но изпадна ли в това състояние, не мога да спя добре. А имам нужда от почивка.

Ъгълчетата на устните му отново потрепнаха.

— В мое лице разполагаш с най-добрия наставник. Ролята ти е хубава, либретото и пиесата също. Какво още искаш?

— Пространство — отвърна тя, като прие чаша вода от асистента на Маки и внимателно отпи.

Беше й отговорил, защото я ценеше. Не защото помнеше какво е постигнала с ролята на Сузана; по-скоро се възхищаваше на онова, което тя и момичетата като нея постигаха с всеки изминал ден. Тя беше двайсет и шест годишна, а танцуваше вече цели двайсет.

— Знаеш ли кой ни финансира?

Мади кимна и отново отпи, като задържа водата в устата си.

— „Валънтайн Рекърдс“.

— А имаш ли представа защо една звукозаписна компания ще настоява никой друг да не финансира постановката на един мюзикъл?

— За да получи изключителните права върху албума.

— Добре се ориентираш. — Маки загаси цигарата, но сякаш пръстите го сърбяха веднага да посегне за следващата. Отдаваше се на този порок само когато не звучеше музика от пианото или в главата му. Което за щастие се случваше много рядко. — Рийд Валънтайн е нашият ангел-хранител, второ поколение управител и собственик на компанията, а хората разправят, че бил още по-опак и баща си. И не бива да се залъгваме, той не проявява и най-малък интерес към нас. За него е важно само едно: печалбата.

— Струва ми се много справедливо — реши Мади след миг. — Искам да бъда свидетел на неговия успех. На големия му успех!

— Чудесно хрумване! А сега бягай под душа.

 

 

Тръбите дрънчаха оглушително, водата прииждаше на неравномерни тласъци, ала толкова приятно охлаждаше тялото й. Мади подпря ръце на стената и остави струята да я облива от глава до пети. Деня си бе започнала с урок по балет рано сутринта, а оттам бе пристигнала право тук, в залата за репетиции, за да разучи две от песните с композитора. Пеенето не я притесняваше — тя имаше ясен глас, не се затрудняваше да взима високите тонове, а притежаваше и добър диапазон. И най-важното — гласът й бе достатъчно силен. В театъра не приемаха пискливи певици.

Като малка бе част от триото „Близначките О’Хърли“. А който от малък е свикнал да пее по кафенета и клубове с лоша акустика и съмнително озвучаване, е свикнал да не щади дробовете си.

Репликите си вече знаеше наизуст. Утре й предстоеше да репетира с останалите актьори — между урока по джаз и репетицията на танците. Словесната част и създаваше известно притеснение. Всъщност Шантел бе родената актриса в семейството, а Аби бе надарена с най-прекрасния глас. Мади просто разчиташе, че образът на Мери е достатъчно въздействащ, за да й осигури успех.

Сърцето си тя влагаше в танца. И това й се струваше напълно естествено. Танцът носеше най-високо творческо напрежение, най-много изискваше дори в чисто физически смисъл. Тази форма за изразяване я беше завладяла изцяло ума, тялото й, душата й — още в мига, когато баща й беше я научил да изпълнява онзи простичък танц в мрачното салонче в Пенсилвания.

Виж ме сега, татко, рече си Мади и спря душа. Та аз съм на Бродуей!

Набързо се избърса с хавлията и облече дрехите, наредени преди толкова часове на дъното на сака.

В голямата зала се носеше нестройна мелодия. Композиторът и авторът на стиховете правеха промени в песните. И на следващия ден щяха да се правят промени, които тя и другите актьори трябваше да заучат. И това бе в реда на нещата. Маки също навярно щеше да внесе поне десетина нови, едва забележими детайла в танца, който току-що бяха репетирали. Това също бе нещо обичайно.

Мади долови тропота на танцувални обувки, които удряха по пода. Един и същи пасаж, който повтаряха отново и отново. Някоя от хористките припяваше полугласно. Отчетливо се чуваха само най-високите и най-ниските тонове.

Мади метна чантата си на рамо и се спусна по стълбите с една-единствена мисъл в главата: храна. Енергията и калориите, които бе изразходвала през този напрегнат ден, трябваше да бъдат възстановени — но възстановени по разумен начин. Отдавна се беше научила да приема чаша кисело мляко и връзка банани с еднакъв ентусиазъм. Днес щеше да вечеря кисело мляко, пресни плодове, супа от ечемик и салата от спанак.

Преди да прекрачи навън, спря за миг и отново се ослуша. Гласът на певеца все още ехтеше, някой свиреше на пианото, заглушавано от ритмично потропващи стъпки. Тези звуци бяха част от нея като ударите на собственото й сърце.

Господ да благослови Рийд Валънтайн, реши тя и излезе в блажения вечерен здрач.

Не беше направила и две крачки, когато някой дръпна спортния й сак и тя неволно се завъртя. Нападателят се оказа невръстен младеж, най-много шестнайсет-седемнайсет годишен. Ала в очите му гореше неистово отчаяние. Внезапно си спомни няколкото случая, когато тя самата бе изпадай падала в отчаяние.

— Би трябвало да съм на училище — подхвърли Мади, когато се сборичкаха за сака.

Сигурно я бе взел за лесна плячка. Слабичко момиче, от което като нищо щеше да дръпне сака и да побегне. Силата й предизвика учудването му и в същото време затвърди решителността му да й отнеме парите до последния цент, а и чантата, в която ги носеше. На мъглявата светлина пред стълбището никой не забеляза борбата. Мади понечи да извика, сетне отново й се видя толкова млад, че се опита да го разубеди с разумни доводи. Неведнъж и два пъти й бяха изтъквали, че не всеки човек гори от желание да бъде превъзпитан. Което никога нямаше да й попречи да опита.

— Знаеш ли какво има вътре? — попита тя още преди да е приключила схватката. Очевидно момчето се изморяваше по-бързо от нея. — Клин и хавлиена кърпа, мокри от пот. И танцувалните ми обувки.

Мисълта за обувките я накара още по-здраво да сграбчи чантата. Ако беше професионалист, рече си, щеше да се откаже и да потърси по-лесна плячка. Момчето вече крещеше обидни думи, наричаше я какво ли не, но тя не му обръщаше внимание.

— Почти нови са, но няма да ти свършат работа — продължи с разумните си доводи. — На мен са ми нужни много повече, отколкото на теб — както се боричкаха, Мади си удари тока о металния парапет и изруга. Можеше и да се раздели с няколко долара, но в никакъв случай не биваше да допуска контузия. Ето че нападателят й отказваше да бъде превъзпитан, но може би щеше да приеме компромис. — Виж, ако ме оставиш да си отдъхна, ще ти дам половината от парите си. Не ми се ще да си губя времето да променям номерата на кредитните карти. А то става само като се обадиш на телефон осем-нула-нула. Което ще направя веднага щом се разделим. А други обувки трудно ще си намеря, трябват ми за утре. Добре де — взе да се примирява, като усети, че дръжката на чантата започва да й се изплъзва — всичките си пари ще ти дам. Около трийсет долара са.

Рязкото дръпване накара Мади отново да загуби равновесие, но при внезапно прозвучалия крясък момчето тутакси отслаби хватката. Чантата се стовари като камък и вещите се разпиляха наоколо. Без да губи време дори да прокълне късмета си, момчето се стрелна като светкавица и след миг зави зад ъгъла. Мърморейки гневно. Мади взе да си събира нещата.

— Добре ли сте?

Мади посегна към хавлиения чорап и ето че зърна лъснати до блясък италиански обувки. Като професионална танцьорка тя обръщаше особено внимание какви обувки носят хората. В повечето случаи тази част от облеклото отразяваше самата личност, а и самочувствието на човека. Тия лъснати италиански обувки по всяка вероятност означаваха богатство, както и всички ония неща, които можеха да осигурят големите пари. Над меката кожа се спускаха бледосиви панталони с идеално изгладени ръбове. Организиран, сериозен човек, реши тя, като прибра и последните дребни монети.

Като вдигна очи още по-нависоко, тя видя, че панталоните са прилепнали върху тесни стройни бедра и са стегнати с тънък колан на малка златна тока. Стилно, но не крещящо.

Сакото беше разкопчано и отдолу се виждаше бледосиня риза и тъмна вратовръзка. От чиста коприна. Мади обожаваше усещането, което създаваше тази материя върху кожата. Но луксозните неща си струваха само ако човек умееше истински да им се наслади.

Погледът й попадна върху ръката, която й предлагаше помощ. Леко загоряла, с дълги изящни пръсти. На китката — златен часовник, който й се видя едновременно скъп и полезен. Мади подаде ръка, сграбчена в същия миг от силни и както й се стори, нетърпеливи пръсти.

— Благодаря ви — изрече, преди да е зърнала лицето му.

От продължителния оглед от долу на горе бе разбрала, че е висок и слаб. Очевидно не беше танцьор, но имаше добре тренирано тяло. И с по-малък интерес Мади разглежда лицето му. Гладко избръснато, така че не оставаше скрита нито една бръчица. Бузите му бяха леко хлътнали и това придаваше на иначе строгото изражение известна мечтателност. Устните бяха стиснати, което говореше за неодобрение или раздразнение; брадичката бе едва забележимо раздвоена от лека трапчинка. Носът беше прав, с аристократична линия. И въпреки че този непознат гледаше Мади някак отвисоко, тя не му се обиди. Очите му бяха тъмносиви, със стоманен блясък и красноречиво говореха, че не е навикнал да си губи времето, като спасява девойчета, изпаднали в беда. И все пак фактът, че е отделил скъпоценни минути, за да й се притече на помощ, накара Мади да изпита благодарност.

Мъжът прокара пръсти през лъскавата си руса коса, взря се в момичето и се запита дали пък няма да изпадне в шок.

— Седнете — изрече отривисто като човек, навикнал да издава заповеди, които се изпълняват безпрекословно, още на секундата.

— Нищо ми няма — отвърна тя с непринудена усмивка.

Непознатият едва сега забеляза, че лицето й не е пламнало, нито е пребледняло, а и в очите й няма страх. Тя някак противоречеше на представата му за жена, която току-що е била нападната.

— Радвам се, че се появихте, и то тъкмо навреме. Хлапето отказа да се вслуша в гласа на разума.

Мади отново се наведе да си събира нещата. Мъжът си помисли, че е крайно време да си тръгне, ала наместо това се усети как въздъхва, поглежда си часовника и се навежда да помогне.

— Винаги ли правите опити да вразумите подобни джебчии?

— Този беше още новак, струва ми се — намери си връзката с ключовете, хлътнала в дупка между плочите на тротоара. — Освен това целта ми беше да постигнем споразумение.

— И смятате, че това си струваше преговорите? — попита той, като вдигна нависоко старото й протрито трико.

— Абсолютно — и най-безцеремонно издърпа дрехата от ръцете му и я напъха в чантата.

— Но той можеше да ви нарани.

— Но съществуваше и възможността да ми вземе обувките — Мади му показа балетните си пантофки. — На него нямаше да му свършат работа, а са ми чисто нови. Моля ви, подайте ми лентата.

— Използвате я наместо шапка под душа, предполагам.

Мади се усмихна, като пое влажната лента.

— Не, просто се бях изпотила. Извинявайте — в очите й обаче нямаше чувство на неудобство, те просто искряха засмени. — Ако съдя по облеклото ви, едва ли щяхте да се досетите сам.

Мъжът отново се запита защо продължава да стои тук. Беше закъснял с цели пет минути, но нещо в погледа, отправен към него, бликналата закачливост му пречеха да си тръгне.

— Държите се непривично за жена, която насмалко да се раздели с едно трико, поизбелял клин, разръфана хавлия, два чифта обувки и около три килограма ключове.

— За хавлията не сте съвсем прав — доволна, че е успяла всичко да събере, Мади дръпна ципа на сака. — Пък и както сам се уверихте, нищо не съм загубила.

— Жените, които познавам, не биха преговаряли с нападнал ги крадец.

Заинтригувана, тя отново го погледна. Човек би казал, рече си наум, че познава десетки жени, до една елегантно облечени и интелигентни.

— А как биха реагирали според вас?

— С писъци, предполагам.

— Ако бях похабила ценна енергия, за да крещя, той щеше да ми грабне чантата — Мади отхвърли идеята с грациозно свиване на рамене. — Още веднъж благодаря за помощта — тя отново протегна ръка — мъничка, изящна и без никакво бижу. — Приятно било да срещнеш бял рицар.

Стори му се мъничка, изоставена, а с всяка минута мракът наоколо видимо се сгъстяваше. Инстинктът да стои настрана при подобни обстоятелства се бореше със съвестта му. И в резултат го обзе раздразнение.

— Не бива да се мотаете из тоя квартал, когато е тъмно.

Тя отново се засмя — открито и весело.

— Та аз живея тук. Всъщност на няколко пресечки. Казах ви, че хлапакът беше още съвсем зелен. Никой уважаващ себе си крадец не би спрял поглед на някаква си танцьорка. Защото му е добре известно колко зле сме с парите. Вие сте нещо друго… — отстъпи назад и пак го изгледа. Струваше си. — Съвсем друго нещо, бих казала. Както сте се облекли, най-добре ще е да пъхнете часовника и портфейла си в слипа.

— Ще го имам предвид.

За да отвърне на жеста, Мади кимна приветливо.

— Позволете ми сега пък аз да ви помогна. Май не познавате района.

Всъщност защо ли се бе разтревожил за това момиче? Та хлапакът можеше като нищо да й размаже лицето с юмрук, а тя очевидно нехаеше.

— Не, благодаря — отвърна кратко. — Ето тук трябваше да вляза, когато ви видях — и посочи входа на сградата.

— Тук ли? — през рамото му Мади надзърна към порутината, приютила залите за репетиции, после отново погледна своя спасител. — Та вие не сте танцьор — каза го с абсолютна увереност. Не че бе открила недостатъци на походката му, той просто не се занимаваше с танци. — Актьор също не сте — реши след кратък размисъл. — Готова съм да се закълна, че не сте и музикант, макар да имате хубави ръце.

Май всеки път, когато той се канеше да си тръгне непознатата успяваше да го задържи.

— И защо не?

— Прекалено сте консервативен — изтърси Мади, без да се замисля. — Просто сте напълно порядъчен. Искам да кажа, облечен сте като адвокат или банкер, или… — хрумването я осени внезапно и лицето й грейна насреща му. — Истински ангел.

— Да виждате ореол? — вдигна вежди мъжът.

— Не, не смятам, че бихте се нагърбили с подобно бреме. Ангел — повтори тя. — Който просто помага. Компанията „Валънтайн Рекърдс“?

Ето че Мади отново му подаваше ръка. Той я пое, задържа я неволно.

— Имате право. Името ми е Рийд Валънтайн.

— Аз съм Веселата вдовица.

— Моля?

— Стриптийзьорката — обясни тя. Можеше да спре дотук, но нали все пак той й се бе притекъл на помощ. — От спектакъла „Всичко на показ“. Постановката, която финансирате. А моето име е Мади О’Хърли.

Виж ти! Това малко дяволче с късо подстригана червеникаво руса коса и бледо лице било онази фурия, която бе гледал в „Паркът на Сузана“. За ролята й бяха нахлупили перука с дълги руси коси, нещо като Алиса от Страната на чудесата, както и костюм от деветдесетте години на миналия век. И все пак… Гласът й бе огласял салона до последния ред. Бе танцувала с лудешка, трескава енергичност, която бе направила впечатление на един мъж, който иначе трудно се впечатляваше.

Една от причините за желанието му да финансира пиесата бе тъкмо Мади О’Хърли. А сега я виждаше лице в лице и бе обзет от безброй съмнения.

— Маделин О’Хърли?

— Така е записано в договора.

— Гледал съм ви по време на спектакъл, госпожице О’Хърли. Честно казано, не ви познах.

— Ами осветление, костюм, грим…

Мади сви рамене. Когато не бе във фокуса на прожекторите, тя се радваше на анонимността си, а и умееше да цени онова, което притежаваше като физически данни в семейството с три момичета: Шантел, дарена с поразителна красота. Аби — трогателно миловидна, а тя самата — просто интересна. Според Мади за това си имаше причини, ала неволно се развесели от предпазливия поглед на Рийд.

— Виждам, че сте разочарован — заключи със загадъчна усмивка.

— Не съм казал подобно нещо…

— Естествено, не бихте го изрекли. Твърде благовъзпитан сте. Не се тревожете, господин Валънтайн Рекърдс, ще получите онова, за което сте платили. Който е влагал пари в представител на семейство О’Хърли, не е останал разочарован — и сама се засмя на шегата си. Някъде наблизо примигнаха улични лампи, възвестяващи настъпващата вечер. — Предполагам, предстои ви среща с някоя хора тук.

— За която съм закъснял с десет минути вече.

— Времето е от значение само ако съществува опасност да си изпуснеш репликата. В случая вие сте този, които ще подпише чека, тъй че диктувате условията — и преди да отстъпи, за да му направи път, приятелски го потупа по рамото. — Ако през следващите няколко дни ви се случи да минете насам, отбийте се да ни видите как репетираме — направи няколко крачки, обърна се и се върна. — Можете да погледате как се бъхтя. Много съм добра, Валънтайн. Наистина — и след един последен пирует тя си тръгна тичешком.

Макар реакцията му да бе в пълно противоречие с обичайната точност, Рийд продължи да я наблюдава, докато тя се скри зад ъгъла. В следващия миг той тръсна глава, тръгна нагоре по стълбите и ето че зърна мъничка четка за коса. Силно бе изкушението да я остави там, където я откри. Ала любопитството надделя. Когато я вдигна, долови аромата на шампоан — мирис на лимон, примесен с нещо още по-свежо. Устоя на желанието още веднъж да вдъхне благоуханието и пъхна четката в джоба на сакото си. Дали момиче като онова, което току-що бе срещнал, щеше да усети липсата? — запита се разсеяно, след което реши, че ще се постарае тя да си я получи обратно и по този начин навярно въпросът щеше да намери и отговор.

Трябваше да се види с Мади О’Хърли поне още веднъж. И по този начин да извърши още едно добро дело.