Нора Робъртс
Във вихъра на танца (12)

Единадесета глава

Такова бе и неговото желание. По някое време през тази невероятно дълга нощ разбра, че ако се довери на Мади, животът му ще се преобрази, ще придобие нов смисъл.

Тя не затвори очи, когато мъжът обсипа лицето й с целувки. Не се отдръпна, когато погали раменете й, шията, очерта устните. Приласкаваше го, обещаваше, изкушаваше го с готовността си да следва желанията му. Рийд плъзна ръка по бедрото й, усети как тя внезапно си пое дъх и най-сетне отмахна халата, за да притисне тялото й към своето.

— Колко дълго не съм те докосвал, ти ми остави само мечтите, Мади.

— И аз исках да си тук, до мен. Всяка нощ, когато затворех очи, си представях, че на сутринта ще се събудя в прегръдките ти. И сега най-сетне желанието ми ще се сбъдне.

Целуна го по рамото, игриво го ухапа, а ръцете й го милваха безспир.

Движенията им бяха бавни, но не и лениви, тъй като страстта кипеше под привидно спокойната повърхност. Нямаше я трескавата бързина и настойчивост, нямаше го отчаянието, принуждаващо телата по-бързо да се слеят. Тази нощ първо щяха да се докоснат душите им.

Искай ме… но без думи. Копней за мен… но с нежност. Нека те боли за мен… но имай търпение.

Затоплените чаршафи сякаш пареха тялото на Мади сгорещени от страстта. Пръстите се преплетоха, устните се сляха в целувка.

От всички лакомства, които така безразсъдно бе погълнала същата вечер, никое не можеше да се сравнява с вкуса на неговата целувка. На виното липсваше тръпчивост, букетът от подправки бледнееше пред уханието на това прекрасно тяло, обгърнало нейното. Тези усещания бяха храна за душата й. Ами неговата? Тя го прегъна силно, за да съумее да му отвърне поне с част от онова, което сама бе получила.

Нейната щедрост беше безкрайна. Рийд чувстваше как го залива като вълна. Ето и сега, с всяко движение на тялото й го заливаше вълна от любов, придошла, за да утоли жаждата на душата му.

Тялото й откликваше на всяко негово движение, на всяка негова неизречена молба. Тя беше там заради него любима и желана, разпалваща страст и даряваща утеха. Той не знаеше как да й отвърне или по-скоро още не беше се научил заедно с нея да се радва на щедростта й. Нежността бе единственият език, на който той й се вричаше в признателност.

Стига да бе възможно, тя би му казала, че разбира езика на тялото му. Когато докосна кожата й, Мади цяла пламна. А когато изрече името й, любовта й я понесе към висините на екстаза.

 

 

Някъде към обяд Мади вече не можеше да си намери място от трескаво притеснение. Няколко часа оставаха до решителния миг, онзи кратък отрязък, в който щеше да стане ясно каква съдба очаква не само постановката, но и всеки един от трупата. А дотогава Мади просто не можеше да се отдалечи от театъра.

— Доколкото разбрах, трябва да бъдеш там едва в късния следобед — отбеляза Рийд, когато се качиха в колата.

— Репетиция няма да има, но днес се решава всичко. Разбираш ли, всичко!

— Бях останал с впечатлението, не това ще стане довечера.

— Да, но без днешния ден „довечера“ пък изобщо няма да има. Светлините, смяната на декора. Сега свий надясно, после пак на дясно.

Въпреки гъстия поток от коли Рийд успяваше да следва указанията й.

— Не знаех, че и изпълнителите се тревожат за техническата част.

— За мюзикъла всяка подробност е от значение, всеки дребен детайл може да го превърне в хит или провал. Ей там виждам едно местенце — и свали стъклото на прозореца да му го покаже. — Тая карета дали ще се хване?

Рийд само я погледна, след което спря беемвето между две други коли, паркирани на платното.

— Така става ли?

— Чудесно — Мади се наведе да го целуне. — И ти си чудесен, Рийд. Радвам се, че си тук. Това вече казах ли ти го?

— Няколко пъти. Май трябваше да положа повече усилия да те задържа в леглото. За да си починеш — добави. — Имам чувството, че ще изскочиш от кожата си.

— Това поведение е напълно нормално за деня на премиерата. Ако бях спокойна, тогава трябваше да се тревожиш. Пък и искам хубавичко да видиш за какво си дал парите си. Ако добре те познавам, ти не се интересуваш само от крайния продукт — тя вече го чакаше на тротоара. — Ела, мога да те заведа да погледнеш зад кулисите.

Мади махна на пазача, сетне двамата с Рийд тръгнаха по посока на шума. Чуха да стърже трион, долавяха гласове, кресливи, кротки, жални. Мъже и жени в работно облекло сновяха напред-назад. Някои раздаваха команди, други ги изпълняваха.

— Интересно би било човек да се обзаложи дали ще бъдат готови за вдигане на завесата след няколко часа. Обстановката тук бе лишена от блясък, навред цареше безпорядък.

Някакъв мъж със слушалки на главата стоеше отпред на сцената с разперени над главата ръце. Говореше в микрофона като не преставаше да ръкомаха. Светлото квадратче следваше указанията му.

— Разминахте ли се някъде с помощника ми?

— Току-що — отвърна Рийд.

— Всички прожектори трябва да бъдат нагласени на фокус един по един — обясни Мади. — Този човек има грижата за предната част на сцената, помощникът му за задната.

— Колко са тия прожектори?

— Десетки.

— Представлението е обявено за осем. Не трябваше ли вече да са готови?

— Направихме някои промени вчера по време на репетицията. Не се тревожи — и тя го хвана под ръка. — Завесата ще се вдигне точно в осем, повярвай ми.

Рийд се огледа. Съзря сандъци на колела, някои с вдигнати капаци, други затворени. Подът бе осеян с намотани кабели, тук-там се виждаха стълби.

Тук Мади си проправяше път много по-внимателно, отколкото навсякъде другаде. Заобикаляше кутиите, сандъците, дори стълбите, вместо да мине отдолу.

— Госпожице О’Хърли! — извика някой. — Добре изглеждате.

— Дошла съм да се уверя, че ще се погрижите да изглеждам още по-добре довечера.

— Дали няма да е по-добре, ако по отношение на организацията…

— Виж, Рийд — сопна се тя, като го преведе през тясна вратичка. — Това е театър. И това си му е организацията. Качвай се след мен.

Той я последва, додето се озоваха на нещо като палуба, палуба на кораб, претърпял тежко корабокрушение. Навсякъде се виждаха въжета — тънки, дебели, всякакви. Висяха някъде отгоре, а на пода се завиваха като змии. В ъгъла бе сместена малка маса, покрита с безброй хартии, а най-отгоре се мъдреше пепелник. Неколцина мъже връзваха въжета с небрежната сръчност на препатили моряци.

— Това е работилницата за въжета — обясни Мади. — Много малко такива има в страната. Което е жалко, защото с въжета и торби с пясък се работи много по-плавно, отколкото с противотежести. Всички подвижни части се управляват оттук. Завесата, извезана с мъниста — тя сложи ръка върху сноп въжета вързани заедно, с табелка отгоре. — Това тежи повече от двеста килограма. Когато в трето действие трябва да бъде спуснато, сценичния работник се свързва със съответния работник на въжето. А помощник-режисьорът по осветлението на свой ред дава знак какво да се направи.

— Звучи съвсем просто.

— Стига да не се налага изпълнението на няколко от тези знаци едновременно, да не говорим, че за някои от подвижните части са нужни поне трима мъже на въжетата. Това е то голямо представление. Тия, дето ги виждаш тук, не намират време и за едно кафе, докато са на работа.

— Не разбирам откъде си научила толкова много.

— Та аз съм израснала в театъра… Ела сега да надзърнем в залата — и тя отново го поведе. Спряха край някакъв парапет и Мади посочи надолу. — Ей там, виждаш ли? Това е моето семейство. Погледни ги — нервността й изчезна, сякаш пропъдена с невидима вълшебна пръчица. — Онзи е баща ми, видя ли го добре? Онзи слабичкия, дето спори с един от дърводелците. Познава всеки елемент от представлението — светлините, подвижните декори, напасването на детайлите. Би могъл да бъде режисьор или хореограф, каквото поиска — цялото й лице грееше от любов, възхитителна, предана признателност. — Ей там е и мама. Виждаш ли онази хубава жена е малкото момченце? Това е най-малкият ми племенник Крис. Вчера оповести, че най-сетне е решил да стане осветител, защото само те използвали всички асансьори. И сестра ми Аби. Красива е нали?

Рийд се вгледа в стройната жена със златисти коси. От нея се излъчваше чувство на удовлетвореност, макар отстрани да изглеждаше, че е попаднала сред хаос и бъркотия. Сложи ръка на рамото на другото дете и му показа нещо.

— Обяснява на Бен къде са местата им за довечера. Той всъщност повече се вълнува от предстоящото заминаване за Ню Йорк. Дилън има среща с издателя си.

Рийд проследи как Дилън вдигна по-малкото момче раменете си, при което радостни писъци огласиха залата.

— Да вървим да те запозная с всички — дръпна го Мади.

Още отдалеч позна гръмовития глас на баща си.

— Валънтайн, това си ти, по дяволите! — Без ни най-малко да се смущава, дребничкият Франк О’Хърли се втурва да прегърне огромния белокос мъж. — Моето момиче разправя, че и тук си разперил крило — зарадван до сълзи от срещата след толкова години, Франк отстъпи крачка назад и се усмихна загадъчно. — Колко години минаха, приятелю?

— О, много са — Едуин буйно разтърси ръката на Франк. — Нека не ги броим. Но ти нито ден не си остарял.

— О, явно не си добре със зрението, приятелю.

— И Моли — Едуин се наведе и я целуна по бузата. — Красива както я помня.

— Зрението ти е отлично, Едуин — увери го тя и го целуна на свой ред. — Винаги е приятно да срещнеш стар приятел.

— Не мисли, че съм те забравил. Франк. Пък и никога не съм преставал да ти завиждам за прекрасната съпруга.

— В такъв случай не мога да позволя повече да я целуваш. Май по-трудничко ще си спомниш моята Аби.

— Една от тройката близначки — той взе нежните пръсти на Аби в месестите си ръце. — Просто невероятно. Та ти коя беше?

— Средната.

— Нищо чудно на теб да съм сменял пелените.

Аби се засмя и се обърна към Дилън.

— Да ви представя съпруга си Дилън Крозби. Господин Валънтайн, както се оказва, е стар приятел на нашето семейство.

— Крозби. Чел съм нещо ваше. Всъщност вие май работихте със сина ми върху една от книгите си. Поправете ме ако греша.

— Да, наистина — Дилън усети Бен да пъха ръчичка в неговата длан и в отговор го потупа окуражително. — Този ден бяхте вън от града, затова не се видяхме.

— Ама вие сте имали и внуци! — възкликна Едуин. Приятно ми е, млади господа — и се ръкува с всяко от момчетата. — Нов повод за завист, Франк.

— Не мога да отрека, сега те са слабото ми място — с гордост призна Франк. — За другата зима Аби е обещала да ми роди още едно.

— Поздравявам те, приятелю — в тона му наистина имаше завист, не успя да я прикрие. Но имаше и радост. — Ако нямате други планове, за мен ще бъде чест да поканя всички ви на вечеря преди представлението.

— Та ние носим името О’Хърли — намигна му Франк. — И никога нямаме планове, които да не могат да бъдат променени. Не си ми казал как е твоето момче, Едуин.

— О, добре е, благодаря. Всъщност той… Ами ето го и него. Пристига с дъщеря ти.

Щом ги съзря, в главата на Франк сякаш светна сигнална лампичка. Видя Мади, хванала ръката на висок слаб млад мъж с изваяно лице. Видя също и погледа й — топъл, лъчезарен, малко несигурен. Неговото малко момиченце се беше влюбило. Онова издайническо свиване на стомаха беше едновременно радост и болка. Но и двете чувства поутихнаха, щом Моли преплете пръсти с неговите.

Новодошлите бяха представени на всички, ала Франк следеше зорко най-вече реакцията на Рийд. Ако това беше избраникът на неговото дете, трябваше да се увери, че тя не е сбъркала.

— Значи сега ти ръководиш „Валънтайн Рекърдс“ млади човече — поде Франк, който открай време бе свикнал да поставя въпросите си без заобикалки, — и надявам се, добре се справяш.

— Смея да кажа, да, сър — мъжът пред Рийд приличаше на същински боен петел — дребен, но жилав, косата му вече оредяваше, очите му бяха невероятно сини, кой знае защо, Рийд имаше чувството, че вижда Мади. Външно приликата бе много малка, ако изобщо съществуваше. Онова, ги сближаваше идваше от вътре. И навярно това бе причината внезапно да почувства този човек толкова близък и в същото време да не смее да го покаже.

— Да ръководиш цяла звукозаписна компания, това е огромна отговорност — продължаваше да бъбри Франк. — Нужен е умен човек за неин капитан. При това да е човек надежден. Ти не си се женил, нали, млади човече?

Рийд усети как се пропуква обичайната му сдържаност и се усмихна.

— Не, не съм.

— Нито веднъж, нали?

— Татко, обясних ли ти какви промени направихме на финала? — Мади хвана баща си и го отведе вляво от сцената. — Какво си намислил, за Бога?

— За кое, детето ми? — усмихна й се Франк и я целуна по двете бузи. — Господи, да можеше да се видиш само. Още ми приличаш на малка тиквичка.

— Тия ласкателства най-много да ти спечелят удар в носа. Искам да престанеш да говориш на Рийд по този начин. Правиш го толкова… Всички разбраха какво целиш.

— Какво целя ли? Нима не е истина, че ти си моето малко момиче и аз имам право да се грижа за теб… когато съм достатъчно близо, за да го сторя.

— Татко, ти смяташ ли, че добре си ме възпитал? — попита Мади, като отметна глава.

— Повече от това не може да се желае, бих казал.

— Смяташ ли, че съм разумна и уравновесена млада жена?

— Правилно го рече детето ми — и той се потупа по гърдите. — Готов съм да се бия с първия, който го оспори.

— Добре тогава — тя горещо го целуна. — Хайде сега омитай се О’Хърли — потупа го по бузите, после се върна при другите. — Зная, че всеки има да свърши нещо следобед — незабелязано отвърна на въпроса в очите на майка си. — Сега ще ви оставя, защото се налага да се отбия в репетиционната да изгладя някои неща.

 

 

Проведе загряването бавно, внимателно, като разтягаше мускулите един по един, за да предотврати всякаква възможна травма. Беше сама. Сама сред огледалата. Чуваше как работи пералнята в гардеробната в дъното на коридора. Пред вратата разговаряха двама от поддръжката. До слуха й долитаха отделни реплики, когато започна упражненията за кръста.

Идея на Маки беше да включат в танца й балетни детайли. Мечтата на Мери. Което неимоверно много бе увеличило натоварването й. И сега се питаше дали си е струвало. Можеше само да се надява всичко да мине добре.

Музиката, движенията, всичко отдавна бе в главата й. И ако нещо я притесняваше, то бе точно този момент с елементи от класическия балет.

През първите четири минути щеше да бъде съвсем сама на сцената. Мади включи касетофона и застана пред огледалата.

Кръстосаш, ръцете й леко полегнаха върху раменете. Сега тя не беше Мери, а нейната най-голяма мечта. Всяко движение трябва да изглежда ефирно, леко, все едно танцува в съня си. Никой не биваше да вижда изпъкнали напрегнати мускули, никой не биваше да усеща каквото и да било усилие от нейна страна. Тя бе просто видение балерина от музикална кутия с разперена поличка и диадема. Плавност грация. Представяше си, че ръцете и краката й са от вода, в тях има само порив, летеж.

Мади прибра ръце до тялото си, после ги разтърси да раздвижи кръвта. Спря касетофона, защото това краят на солото, после трябваше да се появи Джонатан.

— Никога не съм те виждал да танцуваш така.

Вдигна очи и съзря Рийд край вратата.

— Това просто не е обичайният ми стил. Не знаех, че още си тук, Рийд.

— Ти непрестанно предизвикваш удивлението ми — промърмори той и приближи. — Ако не те познавах, щях да си кажа, че тук репетира някоя прима балерина.

Макар да й стана приятно, Мади прие комплимента на шега.

— Няколко стъпки не правят „Лебедово езеро“.

— О, и това би постигнала, стига да поискаш. Прав ли съм? — взе кърпата и грижовно избърса слепоочията и.

— Не зная. Току-виж, насред адажиото от „Спящата красавица“ ми се прииска да поиграя степ.

— Балетът е загубил, но Бродуей е спечелил.

— Говори ми, Рийд. Това ми помага.

— Тук си вече близо два часа, Мади. Ще останеш без сили.

— Днес съм така заредена с енергия, че мога да направя три представления едно след друго.

— Няма ли да хапнеш нещо?

— Чух, че сценичните работници си готвели гулаш. Ако хапна някъде към четири-пет, трябва да изкарам поне до края на първо действие.

— Исках да излезем.

— О, Рийд, не бих могла преди премиерата. После — и тя му протегна ръцете си. — После можем да си позволим късна вечеря.

— Ами добре — усети колко хладни и напрегнати са ръцете й. Не знаеше как би могъл да й вдъхне спокойствие. — Винаги ли си такава преди премиера?

— Винаги.

— Въпреки увереността ти, че постановката ще се превърне в хит?

— Аз просто трябва да си свърша работата, за да се получи онова, в което вярвам. И това ме изнервя. Нищо ценно не се ражда лесно, Рийд.

— Права си — очите му бяха настойчиво впити в нейните. — Наистина си права.

Без съмнение те вече не говореха нето за премиерата, нито за театъра.

— Наистина ли вярваш, че ако работиш достатъчно усърдно, ще успееш на всяка цена?

— Да, Рийд.

— Това важи ли за нас?

Тя преглътна.

— Да, Рийд.

— Дори ако всичко друго е против нас?

— То не е въпрос на обстоятелства, Рийд. Важно е какви са хората.

Той отстъпи крачка назад. Беше го обзел внезапен страх, че може да се подхлъзне и да падне, както се уплаши и когато наблюдаваха залата отгоре.

— Бих искал и аз да съм оптимист като теб. Бих искал да мога да вярвам в чудеса.

— Аз също.

Дълбоко в себе си Мади почувства как надеждата й угасва.

— Бракът е важно нещо за теб — продължаваше Рийд.

— Да. Готовността да поемеш риска. Възпитана съм да уважавам тези връзки и зная, че бракът не е край, а начало. Да, наистина, това е важно за мен.

— Това е договор — поправи я той, макар да говореше сякаш на себе си. — Законно споразумение, което свързва хората, но не ги обвързва един с друг. И двамата знаем какво нещо е договорът, Мади. Ние също можем да се подпишем.

— Моля? Не те разбрах, струва ми се.

— Казах, че можем да подпишем договор. За теб това е важно, много по-важно, отколкото за някое обикновено момиче. А за мен няма значение. Можем да си направим нужните изследвания, ще получим разрешително и готово.

— Изследвания, казваш — Мади въздъхна дълбоко и се подпря на масичката зад гърба си. — Разрешително. Е, по този начин отпадат всички онези глупости, за които мечтаят само глупавите романтички.

— Това е само формалност — нима не разбира, питаше се мислено Рийд. Та аз сам затварям собствената си клетка. А защо го правя, е съвсем друг въпрос. — Не зная каква е процедурата, но ако се наложи, можем още в понеделник да отидем в Ню Йорк и… Ще се върнеш навреме за представлението във вторник вечерта.

— Не бихме искали да попречи на другите ни ангажименти, нали така, Рийд? — още в началото й беше казал, че ще я нарани, но не беше я предупредил, че ще разбие сърцето й. — Благодаря ти за предложението, но то не ме устройва.

Натисна копчето и музиката отново изпълни тясното помещение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Извини ме. Трябва да репетирам.

Никога досега не беше я чувал да говори с толкова хладен тон.

— Нали искаше брак и аз се съгласих. Какво повече искаш, Мади?

С последни сили тя се изправи срещу него.

— Много, много повече, отколкото си готов да дадеш, Рийд Валънтайн. Не ми е нужен този лист хартия. Не искам да смяташ, че ми правиш услуга, защото аз не я приемам. Твърде много опростяваш нещата. Мади искала брак и щом е така, нека се подпишем на мястото, отбелязано с половин ред ситни точици, нека я направим щастлива, тя иска толкова малко, а на мен бездруго ми е все едно. Можеш да вървиш по дяволите, Рийд.

— Не исках да кажа това.

— Зная какво си искал да кажеш. Много добре го зная. Бракът е договор, а всеки договор може да бъде развален. Навярно си подготвил и клауза за евентуално бягство, тъй че щом ти омръзне, да се оттеглиш без усложнения. Не, благодаря, Рийд.

Наистина ли бе прозвучало по този отвратителен начин? Та той сигурно не е бил на себе си, за да изрече подобни думи!

— Мади, чуй ме. Когато дойдох, нямах намерение да ти наговоря тези неща. Просто така се получи.

— Виж ти! Репликите имат нужда от малка редакция.

— Но ти какво искаш? Запалени свещи и аз да коленича в краката ти, така ли? Не сме ли вече надраснали подобни глупости?

— Уморих се да ти повтарям какво искам, Рийд — блясъкът бе изчезнал от погледа й. — След няколко часа трябва да изляза на сцената, а ти достатъчно се постара да добавиш към проблемите ми — натисна копчето, за да върне лентата назад. — Остави ме на мира, Рийд.

Музиката зазвуча. Останала сама, Мади продължи да танцува и сълзите рукнаха от очите й.