Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Home Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36гласа)

Информация

Сканиране
kati(2011)
Разпознаване и корекция
White Rose(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Кристин Хана. Отново у дома

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-170-215-5

История

  1. —Добавяне

Глава 9

Франсис вървеше бавно по калдъръмената пътека, която водеше към скромната бяла къщица на семейство Фиорели. Виждаше бурените, които бяха поникнали между камъните, и есенните цветя в двора.

Миналото лято градината беше много хубава и добре поддържана, сега беше запустяла. Увехналите розови пъпки висяха унило на стъблата си.

Стигна до входната врата и спря. На верандата имаше малка статуя на Исус, която гостоприемно протягаше ръце към него.

За момент Франсис изпита нежелание да влезе. Усещаше очите на статуята, вперени в него, безмълвно укорявайки го за страхливостта му. Семейство Фиорели му бяха приятели, откак се помнеше. Когато той и Ейнджъл бяха още деца, често идваха да играят на двора им заедно с внуците на Фиорели.

Но тези дни бяха отминали. Сега беше тук по друга причина. Пое си дълбоко въздух и почука.

Отвътре се чу шумолене, вратата се отвори и пред него застана слаб, приведен старец. На сбръчканото му лице грейна широка усмивка.

— Здравей, отче Франсис. Заповядай, заповядай. — Мъжът отстъпи встрани, за да му направи път.

Франсис пристъпи в тъмната къща. Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата — слабият, застоял дъх на запустяла къща, къща, чийто покрив се нуждае от поправка. От тясното антре се влизаше направо в малка, овална гостна. По стените й висяха семейни портрети, изкривени и прашни, училищни снимки на децата, които вече имаха свои деца. В ъгъла стоеше стар телевизор, който беше единственият източник на звук в иначе тихата стая.

Миналата година тук имаше и красив диван, и масичка от викторианската епоха. На тяхно място сега стоеше болнично легло. В ъгъла имаше инвалидна количка, очакваща някой да я използва.

Но дори и времето за това бе минало.

Франсис го почувства отново — нежеланието да влезе в малкия им, тъжен свят.

— Здравейте — беше единствената дума, която успя да излезе от свитото му гърло.

Възрастният мъж вдигна поглед. Лицето му беше съсухрено и бледо. Франсис си спомни за миг човека, който някога живееше зад тези тъмни очи. Той се смееше почти непрекъснато. Усмивката не слизаше от лицето му дори когато се изповядваше. И винаги имаше някаква смешка, с която да разсмее Франсис в изповедалнята, някакъв „грях“, който караше младия свещеник да се кикоти зад тъмния дървен параван. „Благослови ме, отче, защото сложих риба тон в салатата с пиле.“

— Да ти донеса ли нещо за пиене, отче? — попита почтително господин Фиорели. Вече нямаше усмивка.

Франсис поклати глава и докосна рамото на стареца, забелязвайки колко е отслабнал.

— Не, благодаря, Едуард. Как е тя днес?

Едуард отново вдигна поглед и на слабата светлина лицето му сякаш се вдлъбна, сякаш изчезна в плетеницата от бръчки.

— Не е добре.

Франсис отиде до леглото и седна на скърцащия стар стол.

Жената в леглото, Илиа Фиорели, премига и се събуди. Усмихна се, когато го видя.

— Отец Франсис.

Едуард отиде от другата страна на леглото, седна и хвана ръката на жена си.

— Знаех си, че ще дойдеш днес — прошепна тя. Опита се да каже още нещо, но гърдите й се разтресоха в суха кашлица.

Франсис гледаше бледата, съсухрена старица. Бялата й коса, сресана в прилична прическа, се виеше по възглавницата. Той хвана другата й ръка — толкова тънка и крехка — и леко я стисна.

Мътните, воднисти сини очи примигаха срещу него. Дори сега, в последните дни на живота й, изпълнени с болка, тя излъчваше същата спокойна нежност, която дълбоко го трогна.

— Благослови ме, отче, защото съгреших. — Говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе, за да чува думите й. — От две седмици не съм се изповядвала. Сгреших в…

Франсис стисна очи и преглътна буцата в гърлото си. „Кога за последен път наистина съгреши, Илиа? Кога?“

Как можеше милостивият Господ да позволи жена като тази да е толкова нещастна? Една любяща, мила жена, която никога не бе причинявала зло някому. Беше помагала на хората през целия си живот, а сега лежеше тук и ракът разяждаше костите й, безнадеждно разпростирайки се по кръвта й.

Ами Едуард, петдесет и седем годишният й съпруг? Какво щеше да прави той след смъртта й, как щеше да се грижи за дома, който тя бе създала за тях двамата?

— Едуард — обади се тихо болната, — донеси на отец Франсис чаша чай.

Едуард пусна ръката на жена си и отиде в кухнята.

Тя изчака да затвори вратата, преди отново да заговори.

— Отче… — Тя спря, пое си дълбоко въздух и стисна силно ръката му. — Страхувам се за него, отче. Погледът му напоследък… Не е готов да умра.

Франсис докосна лицето й и нежно погали бръчките му.

— Аз ще му помогна, Илиа. Ще бъда до него.

— Не мога да остана повече. Болката… — По бузите й се затъркаляха сълзи. Отново стисна ръката му. — Грижи се за него, отче. Моля те…

Франсис изтри влажната й буза и се опита да се усмихне.

— Господ ще се грижи за Едуард, а Той е много по-добър в това от мен. Господ винаги има…

План.

Но не можа да довърши. Беше казвал същото нещо хиляди пъти, но сега не можеше. Искаше да каже нещо истинско, нещо, което ще намали болката на тази жена, но не знаеше какво. Не знаеше.

— Разбира се, че Той има план — потвърди тя, за да го улесни. — Само че… моят Едуард…

Очите на Франсис се изпълниха със сълзи. Опита се да каже нещо смислено, но не можеше да измисли нищо и направи това, което правеше винаги — опрости греховете й, макар да ги нямаше, и я благослови за хиляден път.

— Благодаря ти, отче.

Той се взираше в сините й очи и видя там всичко, от което се бе лишил, всички пътища, които не бе поел. И внезапно се замисли за неща, които не биваше…

През целия си трийсет и пет годишен живот Франсис бе спал сам, сгушен в тясното си дървено легло, в чаршафите, които миришеха на афтършейва му. Прииска му се поне веднъж да легне в легло, което мирише на парфюм.

Преди му беше достатъчно само да гледа отстрани, да обича чуждите деца, да разговаря с чуждите съпруги. Но сега, седнал тук до госпожа Фиорели, държейки ръката й, той разбра от колко важни неща се е отказал. Можеше да кръсти милион деца, но никое никога нямаше да го нарече „татко“.

Просто бе наблюдавал живота отстрани. Все още обичаше Бога, но понякога, през някоя студена, тъмна нощ, определено жадуваше за контакт с човешко същество. За Маделин. Стотици пъти през изминалите години бе ставал от леглото си и бе коленичил на твърдия под, за да се помоли за помощ и сила.

За смелост. Точно това му беше необходимо сега. Заради госпожа Фиорели и за самия него. През целия си живот бе имал нужда от смелост, но никога не бе я намирал. Ейнджъл бе взел всичката смелост на семейството им, а Франсис бе взел всичката вяра.

Ако имаше смелост, съвсем мъничко смелост преди толкова много години, може би щеше да направи друг избор, да поеме друг път.

Но бе поел по-лесния път. Когато Маделин беше бременна и сама, той й бе предложил да се омъжи за него. Само че не го бе искал наистина и тя го разбра, както винаги разбираше всичко за него. Знаеше, че любовта му към Бог е единствената страст в живота му и така щеше да бъде винаги.

„Не, Франсис — бе казала тихо тя, а по бузите й се търкаляха сълзи. — Бъди мой приятел, бъди приятел на детето ми. Моля те…“

Никога повече не заговориха за това.

Имаше толкова много неща, за които никога не бяха говорили…

Той затвори очи и се замоли на глас — колкото заради Илиа, толкова и заради самия себе си.

— Вярвам в Бога, във Всемогъщия отец, Създателя на земята и небето. Вярвам в Исус Христос, Неговият единствен син, нашият господар. — Думите се изливаха от съзнанието му като вода. Една след друга, успокояващи, пречистващи, и той потъна в тях.

Гласът на Илиа се присъедини към неговия:

— Вярвам в Светия дух, Светата католическа църква, в светците, в опрощаването на греховете, във възкръсването на тялото и вечния живот. Амин.

Опрощаването на греховете.

Срамът отново се върна и Франсис нямаше къде да се скрие. Трябваше да окуражи Маделин да каже на Лина истината за баща й, или самият той трябваше да й каже истината.

Знаеше, че не би могъл да бъде опростен, ако най-после не оправеше всичко.

— Отче? — Гласът на госпожа Фиорели го върна отново в действителността.

Той пропъди мислите си и се усмихна на възрастната жена.

— Съжалявам, госпожо Фиорели.

— За миг ми се стори тъжен, отче — каза Илиа. — Как е възможно красив млад свещеник като теб да е тъжен?

Трябваше да я излъже, трябваше да се придържа към съвършения образ, но не можеше.

— Съжаления, може би — отвърна тихо той.

Тя вдигна съсухрената си, слаба ръка и докосна брадичката му.

— Запомни го от мен, отче. Животът свършва бързо, а човек съжалява единствено за това, което не е направил.

— Понякога е прекалено късно.

— Никога. — Тя се задъха. — Никога не е прекалено късно.

 

 

Ейнджъл лежеше на неудобното си болнично легло, впил поглед в тавана.

Господи, толкова зле се чувстваше. Болеше го почти навсякъде, а там, където не изпитваше болка, чувстваше слабост. Дишането се бе превърнало в болезнен, незадоволителен процес. Пръстите му започнаха да изстиват. Първо смяташе, че това не е нищо особено, но пръстите на краката му започнаха да посиняват.

Намаляване циркулацията на кръвта.

Така му бяха казали сестрите и Ейнджъл бе разбрал смисъла. Той умираше. Животът му бавно си отиваше. Вчера беше готов да се бори за него, но днес беше твърде уморен.

Чудеше се за какво ли има да живее, но самата мисъл го ужасяваше още повече. Беше живял живот, след който не оставаше нищо значително. Сега го разбираше съвсем ясно.

Вчера му бе дошъл на посещение мъжът от съседната стая. Том Грант.

— Ужасно е — беше му казал. Просто така бе захвърлил върху него страха и несигурността, сякаш нямаше от какво да се срамува, сякаш човек не трябва да е смел.

В началото Ейнджъл се държа отвратително. Не искаше да се вижда, отразен в очите на Том Грант.

— А — бе казал, — значи ти си онзи пациент с двете сърдечни трансплантации.

Том се засмя. Слабо.

И точно този смях прогони гнева на Ейнджъл. Той и честността на Том пробиха бронята му.

— Най-лошото е — каза му Том, — докато чакаш за донор. Чувстваш се гаден и извратен. И проклет.

Ейнджъл най-после погледна към мъжа. Към подутото му от лекарствата лице, болничната му нощница, уморените му очи и изпита чувството, че вижда в бъдещето.

За свой ужас Ейнджъл усети, че започва да плаче. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал толкова унизен.

— Исусе — промълви той, изтривайки лицето си с ръкав.

— Изплакал съм повече сълзи от едно бебе. Не се тревожи за това. — Том се наведе. — Трябва да мислиш колко по-добре ще се чувстваш, когато всичко свърши. Знам, че е страшно, но тогава го възприемаш, като… като дар.

Ейнджъл въздъхна. Щеше му се да има поне частица от вярата на Том.

— Това няма да се случи с мен, човече. Бог няма да ми даде още една възможност. — Той се насили да се усмихне. — Не мога да обвинявам стареца, защото всъщност съм си голям задник.

— Не си причинявай това — отвърна му Том. — Недей да го обръщаш на морал, доброта и възмездие. Това е медицина. Чисто и просто. Добри хора умират също така, както и лоши. И всеки заслужава втора възможност.

На Ейнджъл му се искаше да го вярва, но беше прекалено късно да се променя радикално. Беше егоист. Имаше дяволски характер. А славата бе направила всичко още по-лошо.

Беше приел истината за себе си много отдавна и съвсем сигурно беше, че не може да се промени сега. Какъв беше смисълът?

Той умираше. Сега го разбираше още по-добре и когато Том излезе, Ейнджъл продължи да лежи. Чакаше следващото вдишване, следващото и следващото, чакаше всеки следващ слаб удар на сърцето си. Обзе го чувство за самота. Искаше някой — който и да е — да седи до него, да държи ръката му и да му каже, че всичко е наред.

„Той не е като теб, Ейнджъл. Той е лесно раним.“

Думите й изплуваха в съзнанието му, загризаха съвестта му. Беше обичал истински само двама души — Франсис и Маделин — и ги бе наранил и двамата.

Най-абсурдното беше, че никога не е имал такова намерение, поне не го беше искал. Изведнъж си спомни миналото, онова време, когато по-големият му брат — самият той само на осем години тогава — скри Ейнджъл от пияната им майка, безполезно опитвайки се той да поеме гнева й върху себе си… За онова време, когато двамата седяха на пейката зад къщата и мечтаеха заедно.

Как бе забравил всичко това? Как бе могъл да го изостави?

Протегна бавно ръка към телефона и избра номера, който му даде Маделин. На третото позвъняване се включи телефонен секретар.

Ейнджъл остави съобщение и затвори.

 

 

Ейнджъл бе задрямал, когато чу, че вратата се отваря и някой тихо влиза в стаята му.

„А — помисли си с облекчение, — сестрата.“

Отвори очи и видя един висок мъж. Имаше руса коса, бледа кожа, сини очи. Беше облечен в сива риза и избелели дънки. В първия момент Ейнджъл не можа да се сети кой е, но изведнъж разбра.

— Исусе Христе — прошепна той. — Това ти ли си, Франко?

— Здравей, Ейнджъл. — Гласът беше съвсем същият, въпреки изминалите години.

Първото чувство, което изпита Ейнджъл, беше благодарност — че на някого му пукаше, че някой е дошъл. После помисли за Маделин, за Франсис и Маделин заедно, и изпита ревност. И после чувството за вина, спомените за собственото му предателство и болката на Франсис. Насили се да се усмихне.

— Радвам се да те видя, братко. Хубаво е, че си намерил време да се отбиеш.

Франсис трепна. Ейнджъл се почувства като идиот. Но не беше ли винаги така? Защо никога не можеше да каже или да направи това, което бе правилно, когато се намира до Франсис?

— Откога си тук?

— Не е много отдавна — отвърна най-после Ейнджъл. — Получих още един сърдечен пристъп в Орегон и ме докараха тук.

— Още един?

Той сви рамене.

— Да.

— Ще се оправиш ли?

— Аз винаги се оправям, би трябвало да го знаеш. — Той изфабрикува още една фалшива усмивка. — Ще ме натъпчат с лекарства и ще ме изпратят вкъщи. Нищо особено.

Франсис взе един стол и седна. Изглеждаше по-стар за трийсет и петте си години и в сините му очи имаше тъга, която накара Ейнджъл да се почувства неудобно. Франсис винаги беше такъв оптимист!

— Как я караше, Франко?

Франсис не се усмихна.

— Подходящ въпрос след всичките тези години. Какво очакваш да кажа, Ейнджъл? „Добре бях, а ти?“

Ейнджъл отново бе казал нещо неподходящо. Искаше да запази този момент, да го оползотвори, но не знаеше как. Той и Франко се бяха борили през целия си живот — поне Ейнджъл се бе борил с Франсис и Франсис го бе приемал. Не знаеше как трябва да спре този омагьосан кръг, как да го прекъсне и да каже: „Хайде да започнем всичко отначало“.

— Видя ли я? — попита Франсис.

Никакъв срам отстрана на Франко. Никакви увъртания за кого става дума.

— Да, видях я.

— И?

Ейнджъл разгледа брат си, отбеляза, че косата му е все още руса и тялото му все още е като на бегач на дълги разстояния. Да, това си беше същият стар Франсис, почти идеален във всяко едно отношение — привлекателен, почтен, морален. Типът мъж, с който всяка жена би се чувствала спокойна, обичана. Идеалният мъж, който да се появи и да осмисли живота на едно седемнайсетгодишно момиче с разбито сърце.

Тази мисъл го влудяваше.

— Е? — настоя Франсис.

— Какво искаш да разбереш, Франко? Дали я чуках? Не, не съм. Малко е трудно, когато си закачен за този монитор.

Видя разочарованието в очите на брат си. Франсис въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Знам, че не си… спал с нея. Не това те питах.

Ейнджъл се почувства като насекомо под пронизващия поглед на брат си. И най-лошото беше, че Ейнджъл знаеше, че всичко е само в неговото съзнание, че Франсис не изпитва и частица от неговото напрежение, не мисли за глупавото детско състезание. Но, както винаги, Франсис успяваше да извади на бял свят най-лошото от Ейнджъл.

— А ти чукаш ли я? — попита Ейнджъл. Срамуваше се от въпроса си, но не можа да се въздържи.

Франсис го изгледа и мълча дълго време. Всяка секунда мълчание беше като цяла вечност.

— Аз съм свещеник — каза най-накрая Франсис.

Ейнджъл изпита голямо облекчение, после — изненадваща гордост. Спомни си всички онези моменти, когато седеше с големия си брат на най-долното стъпало и слушаше мечтите на десетгодишния Франсис за това как ще стане свещеник.

— Майка си мислеше, че по този начин Бог ще се грижи за нея.

Ейнджъл се усмихна. За миг изпита чувството, че отново са деца.

— Ако е стигнала до ада, ще се окажеш прокълнат.

Франсис се изсмя.

— Може да си сигурен.

— Какво е усещането да си свещеник?

— Хубаво. Малко… самотно понякога.

Ейнджъл видя тъгата в сините очи на брат си, както и лека сянка на неудовлетворение. И изведнъж разбра, че брат му говори за Маделин.

— Ти я обичаш.

Франсис трепна, после се засмя тихо.

— Винаги си можел да четеш мислите ми. Да, обичам я.

Заболя го от тези думи. Дразнеше се, че толкова го заболя, след всичките тези години.

— И тя те обича — каза Ейнджъл. — Явно цялата работа е от онези сълзливи истории от рода на „Птиците умират сами“. Какво правите, гледате се по време на службите ли?

— Тя не е католичка.

Ейнджъл се намръщи. Това въобще не беше отговор. Усети, че гневът се връща. „Млъквай и всичко ще бъде наред.“ Но с прилива на гнева дойдоха и думите.

— Какво направи? Помогна й, след като заминах?

Лицето на Франсис, изненадващо, стана сурово.

— След като ти замина, тя остана съвсем сама. Алекс я изрита от къщата. Тя имаше нужда от някого.

— И ето те теб — каза саркастично Ейнджъл.

— А теб те нямаше.

Ейнджъл трепна.

— Туш съм, големи братко.

Франсис придърпа по-близо стола си.

— Какво, в името на Бога, очакваше да направи тя?

Ейнджъл стисна очи. Не искаше сега да изпитва срам, след толкова много години. Беше безсмислена загуба на време. Тя очевидно се бе справила добре и сама.

— Тя вярваше в теб, Ейнджъл — каза тихо Франсис. — И двамата вярвахме.

Срамът сграбчи сърцето му.

— Да, е, такъв е животът. Понякога хората те разочароват.

— Но също така се променят и се извиняват и търсят прошка.

— Престани с тези богоугодни думи. Твърде късно е да се извинявам или да се променям, а опрощение едва ли мога да получа. Просто ще продължа напред, както винаги съм правил.

— Значи няма повече да се виждаш с Маделин, така ли?

— Тя е моят лекуващ лекар.

— Не това имам предвид и ти го знаеш.

Погледът на Ейнджъл подскочи нагоре.

— Престани да говориш празни приказки, Франко. Не искаш да я чукам — това се опитваше да кажеш по онзи твой свят начин, нали?

— Не искам отново да я нараниш. Маделин е… крехка.

Ейнджъл си спомни коравосърдечната жена, която му бе прочела доклада си за състоянието на сърцето му, и се изсмя високо.

— Да, като венчелистче на цвете.

— Така е, Ейнджъл. Отне й години да се възстанови. Не разбивай отново сърцето й.

Ейнджъл се засмя горчиво.

— Не се тревожи, приятел. Ако някой е с разбито сърце, това съм аз.

Франсис въздъхна уморено и стана.

— Трябва да отида в Орегон по работа и да остана там до края на месеца. Бих могъл да го отложа…

— Дали ще умра утре? Не се тревожи. Ще се оправя.

— Ще дойда да те видя, като се върна. Освен ако отново не изчезнеш…

Ейнджъл въздъхна. Гневът вече си бе отишъл, бе избледнял пред силата на любовта към брат му.

— Ще бъда тук, Франко.

— Хубаво.

Ейнджъл се насили да се усмихне.

— Съжалявам, че ти се разкрещях, човече. Благодаря, че дойде.

Франсис го гледа дълго, много дълго. После се усмихна.

— Ти винаги съжаляваш.

— Да — тихо каза Ейнджъл и го заболя от истината.