Джейн Ан Кренц
Нощта на истината (6)

Шеста глава

Трябваше да го предвиди, каза си по-късно Оуен. Този съюз беше напълно естествен. Двамата аутсайдери в семейството, Анджи и Глен Лангли, щяха да открият колко много общо има между тях.

По време на вечеря Оуен наблюдаваше тайно и двамата. Сега, докато всички се правеха на възпитани и любезни и пиеха заедно кафе в хола, той видя, че фронтовите линии се очертават изключително бързо. Зачуди се дали този път преценката му не е била погрешна. Тази възможност го накара да се вледени.

Щом ставаше въпрос за бизнес, винаги беше наясно как да постъпи. Само че когато дойдеше до семейството, вече не изпитваше същата увереност.

Анджи и Лангли бяха седнали сами на едно от канапетата до прозореца. Разговаряха оживено за дизайна на бижутата, които създаваше тя. Лангли изглеждаше погълнат от разговора. Само след малко Анджи и Глен щяха да са готови да се противопоставят на целия род Съдърленд. Оуен разбра, че ако не внимава, ще изгуби и малкото, което бе спечелил от идването с Анджи в тази къща. Вече нямаше да го възприема като вълк единак, който трябва да се защитава от останалите в глутницата. Изруга тихо и си спомни какво бе усещането докато галеше гърдата й по-рано този следобед.

Чудеше дали това чувство на безсилие, това разочарование, което изпитва младоженецът, когато му е отказана първата брачна нощ, не е фатално, дали тормозът ще продължи безкрайно дълго, без да убие жертвата.

— Тези двамата май са си намерили тема за разговор — измърмори Кимбърли и седна до Оуен.

— Така изглежда. — Погледът на Оуен се насочи към потъмнелите вечерни води на езерото. Отново си помисли, че никак не обича това място. В далечината, на другия бряг, се виждаха светлините на къщите. Гъстият всеобхващащ мрак на горите бе като петно до тях, а отзад планините изглеждаха мастилено сини. Оуен имаше чувство, че от тази гледка получава клаустрофобия. Едва сега разбираше, че предпочита много повече необятността на пустинята пред тези сенчести долини и обширното езеро.

— Оуен, кажи ми моля те какво става — помоли тихо Кимбърли. — Цялата тази работа е много объркана. Отначало мама, и леля Хелън, и чичо Дъруин казаха, че си полудял, когато си обявил намерението си да се жениш за една Таунсенд. Убедени са, че татко ще се преобърне в гроба си ако знае. Казват, също, че си предал паметта му като си се забъркал със семейство Таунсенд.

— Колко е приятно да разбереш, че всички са така загрижени за избора ти на съпруга.

— Оуен, това не е никаква шега. Играеш много опасна игра с бъдещето ни и както обикновено не си се допитал до нас. Ето че Силия и другите твърдят, че този брак е част от делово споразумение. Казват, че сливаш двете компании и тази сватба била само за замазване на очите. Така ли е наистина?

— Не. Но не очаквам никой от вас да повярва. — По дяволите, дори и Анджи не вярва, мислеше мрачно Оуен. Дори и Анджи. Единственият човек, чието мнение е важно за мен.

Кимбърли събра изваяните си вежди в лека гримаса.

— Оуен, знам, че не бяхме особено близки през последните няколко месеца след като се ожених за Глен, но ти си ми брат. Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение, дори и ако не желаеш да го даваш на другите?

— Вече дадох на всички единственото обяснение, което съществува. Не е моя вината, че никой не ми вярва.

Очите на Кимбърли се разшириха.

— Не ми казвай, че наистина, имаш чувства към нея? Не вярвам… не мога да повярвам. Ти никога не би допуснал една жена да има такава власт над тебе. Та ти си като истински айсберг, когато става дума за любов. Да не искаш да се вържа на това, че си се оставил една Таунсенд да те прелъсти?

— Може и така да се каже. — Оуен си помисли колко жизнен се бе почувствал първия път, когато се запозна с Анджи. Беше го обзело усещате за неизбежност, което премина през него като заряд електричество.

Спомни си колко внимателно я бе ухажвал в началото, колко внимателно я придума да се оженят. Не можеше да забрави колко страстно реагираше, когато я прегръщаше, дори и в случаите, когато му бе ядосана. Той наистина се бе оставил да бъде прелъстен.

Странно. Никога не се бе замислял за това. Още от началото смяташе, че държи всичко под контрол. Сега вече се чудеше дали наистина е така.

— Оуен, бъди сериозен. И двамата знаем, че не си типът човек, който ще се остави на гребена на великата страст. — Кимбърли го наблюдаваше настоятелно. — Никога през живота си не си бил влюбен. Съмнявам се дали въобще знаеш значението на думата.

— Мисля, че е по-добре да сменим темата, Ким.

— Но аз имам право да знам какво става.

— Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Аз съм женен. Веригите хотели „Таунсенд“ и „Съдърленд“ са обединени. Предстои пускането на акциите им на борсата след по-малко от три седмици. Какво още искаш да разбереш?

Кимбърли разбърка кафето си, очите й станаха гневни и непокорни.

— Добре, така да бъде. Щом не искаш да ми кажеш какво си намислил, аз, разбира се, не мога да те принудя, нали? Ти си отговорен за целия бизнес. Татко остави всичко на теб, както много добре ми беше ясно, че ще постъпи.

Оуен се обърна към нея.

— И какво трябва да означава това?

— Знаеш много добре — отвърна с горчивина тя.

— Всички вие винаги си получавате дела и ти много добре го знаеш.

— Но в края на краищата ти отговаряш за всичко, също като татко, докато беше жив. Ти държиш юздите и размахваш камшика. Останалите само се наслаждаваме на разходката. Ти винаги си бил синът и наследникът. Първородният. Този, когото той най-много обичаше. Този, който беше отгледан и възпитан така, че да поеме веригата хотели „Съдърленд“.

— Бъди разумна, Ким. Никога не си проявявала интерес към бизнеса.

— Никога не съм била поощрявана да се заинтересувам — отвърна тя. — Но това не значи, че ми е все едно. Всички в семейството се интересуваме. За съжаление до един зависим от теб. Ти управляваш самостоятелно и никога не се интересуваш от мнението ни.

— Към кого например да се обърна? — попита тихо Оуен. — Към чичо Дъруин ли, който не е проявил и грам усет към бизнеса и който цял живот все бърника и заварява разни джаджи? Или може би към леля Хелън, която през по-голямата част от времето си се мъчи да проследи родословното дърво на Съдърленд и гледа да не изпусне някоя сбирка на благотворителните комитети?

— Не си справедлив.

— Може би е трябвало да помоля Силия да даде своя принос, това ли искаш да кажеш? Знаеш много добре, че майка ти се интересува нещата да стават така, както татко би искал. А и тя реши, че той е щял да постъпи по даден начин, значи този начин трябва да е достатъчно добър и за мен.

— Тя много тачи паметта на татко, това е — заяви отбранително Кимбърли.

— Дотолкова, че не може да приеме идеята, че вече, аз отговарям за всичко. Виж, Ким, истината е, че никой в това семейство, освен мен не е достатъчно квалифициран, за да управлява хотелите. Те просто искат да са сигурни, че ще си получат дела. Татко бе прав, като не остави на никого дялова от веригата. Мога да си представя какви щяха да са сбирките на борда на директорите. Щяхме да си дерем очите за всяко едно маловажно решение и накрая нямаше да постигнем нищо.

— А с това сливане ще позволиш на семейство Таунсенд да участва във вземането на решенията. Как според теб щеше татко да приеме това?

Оуен сви рамене.

— Щеше да негодува. Само че него го няма, нали?

Ким сви устни.

— Глен е тук — напомни му тихо тя.

— Забелязах. — Оуен отново стрелна с поглед двойката на канапето. Анджи разсъждаваше над някакъв елемент в дизайна на бижутата. Докато Оуен я наблюдаваше, тя си свали пръстена и го подаде с щастливо изражение на Лангли да го види.

На Оуен му се прииска да стане, да прекоси стаята, да издърпа пръстена от ръката на Лангли и отново да го сложи на пръста на Анджи. Нямаше право да го сваля така.

— Моля те, Оуен.

Оуен се намръщи, когато усети, че е пропуснал нещо от това, което сестра му е казала.

— Моля те какво?

— Моля те, дай шанс на Глен. Мисля, че е справедливо. Дай му някакъв пост в компанията. Някой добър пост. Остави го да се докаже.

— Вече сме водили този разговор. Отговорът си остава същият. Лангли може да се докаже и на друго място, не е задължително това да става във веригата „Съдърленд“.

— Върви по дяволите, Оуен Съдърленд. — Кимбърли скочи рязко и чашката изтрака, когато се блъсна в чинийката. — Кой точно те назначи за цар и господар? Не даваш пет пари за чувствата на другите, нали? Правиш каквото си искаш. Вземаш решения, независимо от това, че може да нараниш някого и пращаш по дяволите всички.

— Ако Лангли иска да се докаже, трябвало е да го направи, преди да тръгне да се жени — заяви грубо Оуен.

— Значи все още си мислиш, че се оженил за мен заради хотелите „Съдърленд“?

Оуен забеляза колебанието в светлите очи на сестра си и се почувства виновен. Усети, че Силия го гледа гневно от другия край на стаята. Прииска му се да не се бе връщал на Нефритеното езеро. Грешка. Всичко това е една огромна грешка.

— Не искам отново да се караме. Забрави всичко това, Ким.

— Ще се опитам. — Тя стрелна многозначителен поглед към канапето, където Анджи говореше с Глен. — И все пак, ти с какво право ми говориш така, големи братко? Струва ми се, че ако някой от нас се е оженил заради хотелите „Съдърленд“, това си ти.

Оуен бе обзет от истинска ярост. Той се опита да я потисне с целия самоконтрол, на който бе способен докато се изправяше. С огромно усилие си наложи да отговори със спокоен равен глас.

— Не желая да те чувам да го казваш повече, разбра ли ме? Единственото, в което съм сигурен е, че Анджи не се омъжи за мен заради веригата хотели „Съдърленд“.

— Защо тогава се е омъжила за теб? — Кимбърли отстъпи нервно една крачка, но не побягна. — Не се опитвай да ми казваш, че се е омъжила заради любовта и секса. Та вие двамата дори не спите заедно.

— Кой по дяволите ти каза това?

— Бети, разбира се. — Кимбърли отстъпи още една крачка и остави чашката. — Тя твърди, че единият от вас спи на дивана в холчето до спалнята. Веднага е разбрала, защото този, който оправя леглото толкова старателно всяка сутрин сгъва различно от нея чаршафите.

— Може би е крайно време добрата стара Бети да си намери ново място като икономка — изсъска през зъби Оуен.

— Я стига. Ако трябва да обвиняваш някого, че тайната ти е разкрита, това съм аз. Попитах Бети какво става и тя просто ми отговори честно. Това е. Ти може и да й плащаш заплатата, но почти никога не си тук. На всички тук ни е била предана години наред.

Кимбърли се завъртя на пета и отиде при майка си в другия край на стаята.

Оуен погледа след нея, а след това тръгна към терасата. Никога преди не бе изпитвал толкова остра нужда да излезе на чист въздух. Постара се да не поглежда към Анджи и Глен, докато излиза.

— Непрекъснато я гложди — прошепна Глен на Анджи.

— Кое?

— Това, че не може да накара брат си да ми предложи място във веригата. Ким се е почувствала отритната, когато преди две години баща й оставил всичко на брат й. А сега той не иска да ме приеме и това за нея отново е равносилно на отритване. Майка й, Хелън и Дъруин все я подкокоросват.

— А ти искаш ли да работиш в компанията? — попита любопитно Анджи.

— Господи, не! Не бих работил за Съдърленд дори и ако беше последният човек на земята, който предлага пенсионно осигуряване и плаща отпуските. — Глен се усмихна леко. — Но съм готов да дам дясната си ръка, само и само да ми направи това предложение.

— Заради Ким ли?

— Веднага схвана. За нея би означавало страшно много, ако брат й все пак ми предложи работа. В нейните очи това означава, че той поне е приел избора й на съпруг. — Глен сви рамене. — Това разбира се ще ми създаде огромен проблем.

— И какъв е той?

— Не се знае как ще реагира Ким, ако откажа на Съдърленд. Предложиха ми страхотно място в Сиатъл. Все още не съм й казал, защото не знам как ще реагира.

— Страхуваш се, че няма да иска да замине с теб? — попита колебливо Анджи.

— Ами да. Така е. Силия непрекъснато настоява, че трябва да работя за семейната фирма. Тя пък не иска да се захвана, с каквато и да е работа във веригата на „Съдърленд“. Държи Оуен да ме направи поне вицепрезидент или нещо друго, но също толкова помпозно.

— Може би си мисли, че ако зет й има висок пост, и тя, и другите ще могат да си прокарват мнението — отвърна замислено Анджи. — Точно сега изцяло зависят от благоволението на Оуен и от чувството му за дълг, нали така?

Глен се разсмя.

— Май веднага си го разбрала това шантаво семейство.

Анджи се намръщи.

— Не напълно, но работя по въпроса. Имам обаче един наистина важен въпрос, на който търся отговора.

— Кажи какъв е.

— Искам да разбера какво се е случило преди трийсет години. Какво е разпалило враждата между Таунсенд и Съдърленд. Май никой не знае всички факти.

Глен присви очи над чашата кафе.

— По-скоро никой не иска да каже. Тези тук умеят добре да пазят тайна. Особено Хелън и Дъруин.

— Забелязах. — Анджи понечи да каже нещо, но в този момент се приближи Дъруин и застана до тях.

— Вие двамата май се забавлявате — измърмори мрачно той. Гъстите му вежди бяха сключени недоволно. — Добре че поне някой се забавлява.

— Доста е тягостно тук — отбеляза сухо Анджи. — Вие в тази къща винаги ли така се веселите след вечеря?

— Май се имаш за много умна, млада госпожице — намръщи се още повече Дъруин. — Но не си и наполовина толкова умна, за колкото се мислиш.

— И аз така подозирам — призна си Анджи. Ако наистина беше умна, нямаше да се озове в това положение, мислеше си тя.

Дъруин се изчерви целия.

— Хайде, можеш да се посмееш, но ние знаем истината. Няма да споменаваме как Оуен ти играе по свирката. Винаги съм си мислил, че може да е всичко, но е прекалено умен, за да се остави на някоя празнодумка, да не говорим пък за някоя от семейство Таунсенд. Но по всичко личи, че съм се излъгал.

Глен се намръщи.

— Мисля, че каза достатъчно, Дъруин.

— Дори не съм започнал — заяви възрастният мъж. — Госпожица Таунсенд си въобразява, че е успяла да измами всички, но не е успяла. Исках само да я уведомя.

Анджи остави чашата кафе с особено внимание.

— И как по-точно съм успяла да ви измамя?

Дъруин почервеня още повече и отмести очи от нея.

— Ти не си съпруга на Оуен — запелтечи той. — Поне не си му истинска съпруга. Домакинката е казала на Кимбърли, че двамата с племенника ми дори не спите заедно. Ха-ха. Доста странно поведение за младоженци, ако ме питаш мен.

— Само че никой не те пита, Дъруин — сряза го рязко Глен. — Мисля, че вече каза достатъчно.

— Не съм и започнал — заяви отново Дъруин, усетил, че е спечелил. — Тя е една от Таунсендови, а всички знаем, че на семейство Таунсенд можеш да се довериш колкото и на дявола. Както вече казах, не знам дали тя хвърля прах в очите на Оуен или той хвърля прах в нашите. Сигурно тя е замислила някоя от типичните дяволии на Таунсенд. Но няма да й се размине. Рано или късно Оуен ще дойде на себе си.

Дъруин се извърна и се насочи към жена си. Напрегнатото лице на Хелън издаваше безпокойството й.

Последва къса, изпълнена с неловкост тишина, преди Глен отново да заговори.

— Не обръщай никакво внимание на Дъруин. Години наред е трупал горчивина, защото отначало бащата на Оуен, а след това и самият Оуен не са му поверили никаква важна длъжност в семейния бизнес.

— Дъруин от къде е?

— Горкият стар Дъруин е от много добро семейство. Син е на известни винари от долината Напа. Само че никога не се е интересувал от винарство. Обича да човърка разни уреди.

— Да човърка уреди?

— Ами да. Разни джаджи. Той ги създава. Дори има няколко патента, въпреки че изобретенията му никога не са му донесли много пари. Ким ми е разказвала, че бащата на Оуен винаги го е приемал като някакъв ексцентричен и малко луд учен. Ако се замислиш, май двамата с него имаме общи неща.

— Искаш да кажеш, че никой от двама ви не може да заеме високопоставен пост в бизнеса на семейство Съдърленд ли?

— Точно така. Разликата, обаче е в това, че Дъруин е готов да си продаде душата за привилегията да се отнасят към него като към изключително важен член от семейството. Аз пък бих си продал душата единствено, за да получа предложение за нещо такова.

— Струва ми се, че проблемът идва от това, че нито Оуен, нито баща му са открили тактичен начин да се справят с чичо Дъруин. Май политиката и на двамата е била да го пренебрегват колкото е възможно повече. А и Дъруин, и леля Хелън, а също и другите не понасят подобно отношение. — Анджи поклати глава. — Господи, каква каша!

— Напълно права си. — Глен повдигна чашата си в шеговит тост. — Добре дошла в зоната на военните действия. Както сама забелязваш, ние тук сме едно голямо щастливо семейство.

Кой знае защо, фактът, че всички са научили, че тя не спи с Оуен, я притесняваше най-много. Това не би трябвало да е повод за притеснение, каза си младата жена. Гордостта на съпруга й бе поела удара, не нейната. Тя не искаше да продължава с тази смехотворна преструвка за истински брак.

Гордостта на Оуен. Анджи бе отгледана и възпитана от динамичен брат и властен баща. Знаеше отлично, че гордостта на един мъж е нещо безгранично, но и изключително уязвимо. Тя бе неразривно свързана с егото на мъжа и необходимостта, която той изпитва да контролира както собствения си живот, така и целия свят.

Майка й обясняваше, че гордостта на мъжа е както източник на сила, така и най-голямата му слабост. Една мъдра жена, според нея, трябваше да се отнася изключително внимателно към този проблем.

Анджи погледна към другия край на стаята и забеляза, че Оуен е излязъл на терасата. Някой, сигурно Ким, вероятно му бе казала, че останалите от семейството доста се интересуват от начина, по който прекарва нощите си.

Анджи си спомни за бележката, закачена на огледалото над тоалетката първата сутрин, в която съпругът й я молеше да оправи канапето. Беше го послушала, но ето че истината бе разкрита, благодарение на Бети.

Гордостта на Оуен сигурно е доста смачкана в този момент.

Усмихна се едва-едва на Глен и се изправи.

— Извини ме за малко.

— Разбира се. — Мъжът я погледна странно. — Не мога да се преструвам, че знам какво става между вас със Съдърленд, но съветът ми е да не позволяваш на останалите от семейството да се намесват.

— Единственият, когато допускам до себе си е Оуен — отвърна тихо Анджи.

— Знам как се чувстваш. И аз допускам до себе си единствено Ким.

Анджи кимна с разбиране и се насочи към френските прозорци, които водеха към терасата. Усещаше погледите на семейство Съдърленд върху себе си, докато излизаше в падащия сумрак.

Отначало не видя Оуен. Тръгна бавно към ниската каменна ограда, която ограждаше терасата, учудена дали Оуен не е тръгнал на разходка. Реши да слезе от терасата и да провери в навеса до кея.

— Здрасти, Анджи. Да не би да си решила да избягаш с някоя лодка?

— Оуен! О, боже, дори не те видях.

— Очевидно. — Той бе застанал напълно неподвижно в сянката на едно дърво и тя можеше дори да мине покрай него, без да го забележи, ако той не бе заговорил.

— Да подишаш чист въздух ли излезе? — попита колебливо тя.

— Може и така да се каже. А ти защо излезе? Стори ми се, че си прекарваш чудесно с Лангли.

— Глен ми харесва — отвърна тихо Анджи. Приближи се до него няколко стъпки и се опита да отгатне настроението му. Очите й все още свикваха с вечерните сенки, но успя да забележи, че Оуен се е подпрял с едното си рамо на ствола на дървото. Бе скръстил ръце пред гърдите и изглеждаше толкова арогантен, колкото обикновено.

— Знам, че харесваш Лангли. Как е възможно да не го харесаш? Все пак имате толкова много общи неща — каза Оуен. — Вие двамата — сами срещу всички ни тук, не съм ли прав?

Анджи потръпна от опасното спокойствие в гласа му. Едва сега разбра какъв студен гняв е овладял Оуен. Осени я внезапно прозрение.

— Ти да не ревнуваш, Оуен?

— Господи, не. Никога досега не съм срещал жена, която да ме накара да изпитвам ревност. Но мога да разпозная взривоопасна ситуация още в мига, в който ми попадне пред погледа, а тази тук май натам върви. Ако се сприятелиш още малко със съпруга на сестра ми, май ни се очертава доста голям проблем.

— Няма нищо между мен и Глен. Той много обича сестра ти. Доколкото разбирам, това е единствената причина, поради която понася и теб, и останалите от семейството ви — каза Анджи.

— Значи вече започна да рони сълзи на рамото ти. Не му трябваше много време, а? Каза ли му, че още не си спала със съпруга си?

Анджи усети, че всеки миг ще избухне.

— Никога не съм споменавала и дума за това как спим.

— Сериозно? Как така тогава всички други са наясно?

— Не съм виновна аз. Само заради теб всяка сутрин оправях скапаното канапе.

— Така ли? Значи не си се постарала много. Очевидно Бети веднага е забелязала, че някой спи в холчето.

— Ако не ти харесва начинът, по който оправям канапето, оправяй го ти тогава — отвърна Анджи.

— Ако спеше с мен, както е редно, никой нищо нямаше да забележи. Нямаше да има какво да се забележи. Сега цялото проклето семейство знае, че имам жена, която не желае да споделя леглото ми.

Анджи си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усещаше, че разправията много скоро може да излезе от контрол и нямаше представа какво може да се случи ако това стане.

— Съжалявам, Оуен. Опитвах се да подредя така, че да изглежда сякаш и двамата спим на голямото легло.

— Изобщо не трябваше да те водя тук.

— Не трябваше. Поне по този въпрос сме единодушни. — Анджи го погледна. — Винаги можем да си тръгнем.

Той я погледна невярващо.

— Да не си полудяла? Нямам намерение да си тръгвам точно сега. Проклет да съм, ако им се оставя да ми прогонят от собствения ми дом.

— Оуен, та ти дори не харесваш това място.

— Не е там работата. Искам да кажа, че няма да се оставя на тази глутница да ме принуди да си тръгна. И няма да ги оставя да си мислят, че съм се хванал в някой от капаните на семейство Таунсенд.

Анджи не успя да сдържи избухването си.

— По всичко личи, че двамата с теб имаме нещо общо, Оуен Съдърленд. Не ми е приятно, че цялото ти семейство си мисли, че бързо съм успяла да хвана едра риба. Твоят чичо Дъруин е убеден, че Таунсенд са успели да ти замажат очите. Той твърди, че ти ми играеш по свирката. Все намеква, че съм те прелъстила или нещо там подобно.

— А ти защо не опита?

— Какво да опитам — попита напълно вбесената Анджи.

— Да ме прелъстиш. Нали си ми жена? Трябваше да си на моя страна в тази война, Анджи. Мислих си, че поне това си разбрала. Каза ми, че много добре разбираш гордостта. Струва ми се, че ако наистина пазеше моята гордост, щеше да си изпълниш задълженията на съпруга.

— Много добре разбирам гордостта ти. Но и аз си имам собствена гордост — повиши глас тя. — А жената не би трябвало да спи с мъжа си единствено от чувство за дълг. Би трябвало да спи с него, защото го обича.

— И къде е тук проблемът? Ти ме обичаш, Анджи. Нали сама ми го каза в деня на сватбата.

— Това беше преди цели три дни — побесня отново тя.

Оуен се усмихна с опасен блясък в очите.

— Сериозно. Минали са цели три дни и ти вече си ме разлюбила. А пък аз си въобразявах, че любовта ти е за цял живот. Май никой не може да е вечно прав.

— Какви ги говориш?

— Бях подведен от една представителка на рода Таунсенд. И то много успешно. Да, госпожо, ти ме направи на глупак. Сега цялото ми семейство ми се подиграва.

Анджи бе толкова вбесена, че тропна с крак.

— Върви по дяволите, Оуен Съдърленд. Обръщаш нещата и го правиш нарочно.

— Ти си тази, която обърна всичко наопаки, Анджи. Ако се беше държала както подобава на съпруга, нямаше да стигнем до това нелепо положение.

— Не си позволявай да ме поучаваш как трябва да се държи една съпруга. Нямаш и представа какво да правиш, за да е успешен един брак. Никога не съм срещала човек, по-малко компетентен по въпроса за успешния брак.

— Не се притеснявай. Много бързо научавам как този брак ще върви. Жена ми спи в отделно легло и се сдуши със съпруга на сестра ми при първа възможност. Много ми е интересно какво ще става от тук нататък.

— Да не си посмял да въвличаш Глен в тази разправия. Няма нищо общо с това — кипна Анджи.

— Не съм въвличал Лангли. Ти го въвлече.

— Твоя е вината, че не се разбираш с него.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм — изпъчи се тя. — И искам да ти кажа нещо друго. Пак ти си виновен, че имаш търкания със сестра си. Искате ли един съвет, господин Съдърленд?

— От съпругата, която е съпруга само на хартия ли? Не бих казал.

— Все едно ще го чуеш, независимо дали го искаш или не — изфуча Анджи. — Мога да те науча как да разрешиш много от семейните си проблеми само с един удар.

— А стига бе! И как ще стане това?

— Предложи на Глен приличен пост в твоята компания.

— Какво? — Оуен я зяпна, очите му заблестели от удивление и гняв. В първия момент той дори не трепна. — Това вече е върхът — изръмжа диво той. — Това наистина преля чашата, госпожо. Бях прекалено търпелив с теб, но този път ти прекали. Няма да ти позволя да ме учиш как да си управлявам компанията.

— Оуен, недей. — Анджи отстъпи назад, но беше късно. Той се отблъсна от ствола на дървото бързо и неочаквано и не остави на Анджи възможност да избяга. Преди още да предугади намеренията му, той се наведе, прихвана я през кръста и я прехвърли на рамо също като торба.

— Оуен, незабавно ме пусни. — Анджи удряше с юмруци по широкия му гръб докато той се качваше по стълбите на терасата.

— Ще те пусна, само че в леглото си.

Той прекоси терасата, а токовете на ботушите му кънтяха по каменната настилка. Пренесе Анджи през френския прозорец направо в хола, където останалите от семейството се смълчаха от неудобство.

— Лека нощ на всички — пожела спокойно Оуен, докато минаваше през стаята. — Разбирам, че е още доста рано, но Анджи иска да си легне. Реших и аз да си легна с нея. Нали знаете, така е с младоженците.

Анджи изстена, разкъсвана между безумното желание да се изкиска и също толкова силното желание да изкрещи. Това очевидно бе страна от характера на Оуен, която никога преди не бе виждала, помисли си мрачно тя.

Гордостта на един мъж наистина се оказваше опасно нещо. Трябваше да предвиди какъв риск поема, когато му противоречеше на терасата. Все едно че бе размахала червено знаменце пред един сериозно раздразнен бик.