Джейн Ан Кренц
Нощта на истината (4)

Четвърта глава

Анджи се промъкна покрай леглото на Оуен с тихите стъпки на призрак. Босите й крака стъпваха безшумно по килима. Подгъвът на нощницата й, още едно дръзко творение от коприна и сатен, част от чеиза, се стелеше около глезените. Подплатеният халат и пантофите бе взела в едната ръка.

През прозорците навлизаше лунна светлина. Тя галеше голото рамо на Оуен и гладкия му мускулест гръб както бе заспал по корем върху белите чаршафи. Анджи усети остър копнеж и искрено женско любопитство, докато оглеждаше спящия си съпруг. Той се бе разположил в огромното легло с типичната си мъжка арогантност, която не изчезваше дори и когато бе дълбоко заспал.

Можеше да е с него в това легло, каза си Анджи тъжно, докато се придвижваше на пръсти към вратата. Имаше пълното право да е там. Само че се страхуваше. Това беше проблемът. Страхуваше се.

Всички мъчителни въпроси, които се рояха в главата й още от първата брачна нощ, не искаха да я оставят намира дори и сега, в сумрака на разсъмване. Трябваше да получи отговори и вече знаеше откъде трябва да започне. На Хари може и да не му стане приятно, че го буди в три сутринта, но това си беше негов проблем. Истината бе, че напълно си го заслужаваше след всичко, което й бе причинил. Нямаше да му прости просто така за участието в конспирацията на семейството, решено да я омъжи за Оуен Съдърленд. Нищо че е мислел, че всичко е за нейно добро.

Брат й можеше да е също толкова непоносим и готов да я защитава, както и останалите от семейството, но Анджи знаеше от многобройните случаи в миналото, че ще й отговори честно, ако му зададе въпроса директно. А тази сутрин, тя смяташе да направи точно това.

Излезе в коридора и внимателно затвори вратата. Бързо се пъхна в кораловия халат и чехлите. След това остана неподвижна за момент, за да свикне с мрака. От стълбите се процеждаше мътна светлина. Очевидно някой бе проявил здрав разум и бе оставил светлината на това опасно място. Бледата светлина щеше да я насочва.

Анджи стъпваше безшумно по коридора и с тихи стъпки се спусна надолу по стълбите. Движеше се бавно, предварително опитваше покрития с килим под дали скърца и едва след това се отпускаше с цялата си тежест.

Когато слезе долу, тя отново спря, за да се ориентира. Спомни си, че видя телефон в кухнята и още един в кабинета, който Оуен използваше за офис. Сигурно имаше и други, но не й се искаше да обикаля тъмната къща, за да ги търси. Кабинетът на Оуен бе по-близо от кухнята и Анджи се насочи към него.

Врата бе затворена, но се отвори веднага щом завъртя топката. Анджи влезе в тъмната стая и се насочи към бюрото. Лунната светлина й даваше добра възможност да види лаптопа на бюрото, а телефонът бе непосредствено до него.

Анджи извади малко фенерче от джоба на халата. Задържа го в едната си ръка, а с другата пое слушалката и започна да набира номера на брат си.

Все още набираше кода за Тусон, когато една мъжка ръка изпълзя от мрака, прекъсна връзката и спокойно пое слушалката от пръстите й.

— Оуен!

— Какво има, Анджи? — Той внимателно затвори. — Не можеш ли да спиш?

Анджи се опита да остане спокойна. Във вените й пулсираше адреналин и я караше да трепери неудържимо.

— Господи, Оуен. Изкара ми ума.

— Наистина ли? — Той се облегна небрежно на бюрото и скръсти ръце. Загледа я напрегнато на лунната светлина. Преди да я последва си бе обул дънки, иначе беше гол. Изглеждаше страшен и прекалено много мъж.

— Да, много и нямаш никакво право да ме стряскаш така.

— На кого звънеше, Анджи?

— Не е твоя работа.

— На брат ти ли?

Тя се намръщи.

— Казах ти вече, не е твоя работа. Но всъщност си прав. Звънях на Хари. Той трябва на ми отговори на няколко въпроса.

— Защо не попиташ мен? — предложи внимателно Оуен.

Тя вирна брадичка.

— Защото не съм сигурна дали ще чуя истината. Господ знае какви ще ги наприказваш. И то за мое добро.

Лицето на мъжа помръкна.

— По дяволите, Анджи, говориш така, като че ли си жертва на някаква конспирация.

— Точно така се чувствам.

— Трябва ли да се държиш толкова мелодраматично?

Анджи си пое дълбоко въздух.

— Чувствам, че не мога да се доверя на никого в тази къща. Ти много ясно каза, че през следващите три седмици ще бъда като затворничка тук. Очевидно е, че никой от семейството ти не иска да съм тук. И е очевидно, че на всички им се ще да не си се женил за мен. Както изглежда, си въобразяват, че си си взел жена с по-ниско положение от твоето.

— Анджи, скъпа…

— Нервна съм и съм ядосана и ми се искаше да си поговоря с някой от моето семейство. Нещо лошо ли има в това? Ти как би се чувствал на мое място?

Оуен изстена. Протегна се, за да я прегърне. Притисна стегнатото й напрегнато тяло към гърдите си.

— Анджи, съжалявам, че се получи така. Никога не съм искал да се случи подобно нещо.

— Тогава ме пусни — прошепна тя до голите му гърди. Топлината на кожата му й действаше необичайно успокояващо.

— Не мога. А и къде ще отидеш?

— Вкъщи.

— Вече говорихме по този въпрос. — Оуен галеше гърба й със силните си ръце, които така умело я успокояваха. — Ще бъде много унизително за теб да се прибереш у вас.

— Смятам, че ще успея да преживея унижението. Но както и да е, сега съм по-скоро ядосана, отколкото унижена — прошепна тя. — Ще ги удуша всички.

Оуен я целуна нежно по косата и прекара пръсти през буйната грива.

— Ако трябва да душиш някого, то това съм аз.

— Да не мислиш, че не съм си го мислила. За съжаление си прекалено едър. Престани да ми целуваш ухото. Не искам никакви романтични прояви от твоя страна.

— По дяволите, нещата нямаше да са такива ако бяхме прекарали една нормална първа брачна нощ.

— Сексът нямаше да реши проблемите. — Тя потръпна и бързо отмести глава, когато Оуен нарочно вдигна гъст кичур коса и целуна тила й. — Казах ти да престанеш, Оуен. Говоря сериозно.

Той вдигна глава с видимо нежелание и погледна замислено.

— Все още ме желаеш, Анджи, въпреки че си ми ядосана. Усещам желанието ти. Когато те докосна, потръпваш.

— Това е от нерви, не е от страст.

— Наистина ли? Ами ще те изненадам сигурно, но това ми прилича на същия трепет, който усещах, когато искаше да се любим.

Анджи го погледна гневно.

— Това, че не можеш да направиш разлика между гняв и страст, е още едно доказателство за това, колко си безчувствен.

Тя се дръпна от прегръдката му.

Оуен въздъхна и прокара пръсти през косата си като израз на разочарованието си.

— Три седмици, Анджи. Само за това те моля. Остани тук с мен само три седмици, докато пуснем акциите на борсата. След това ще разбереш, че не съм се оженил за теб заради бизнеса.

— И тогава какво, Оуен? — Анджи пристъпи към прозореца и се загледа в нощта, изпълнена с чувство за самота. — Какъв ще бъде бракът ни след това ужасно начало? Как ще мога да ти се доверя отново?

Той я хвана за рамото.

— Не ме наричай лъжец!

Тя го погледна учудено, стресната от пламналата в думите му гордост и ястребовото изражение в очите му. Стори й се, че у него кипи истински гняв.

— Добре — отвърна притеснено тя. — Няма да те наричам лъжец.

Оуен пусна рамото й, изруга приглушено и й обърна гръб. Пъхна ръце в задните джобове на дънките.

— Не мога да повярвам. Никой никога не се е съмнявал в думите ми. Никой. Сключвам сделки само с едно ръкостискане и думата ми се смята за не по-малко обвързваща от официален договор. Баща ми винаги работеше по този начин, аз също. А сега, собствената ми съпруга се осмелява да намекне, че съм лъжец, и че съм я подвел.

— Не съм казала това — прошепна Анджи. Стана ясно, че го е засегнала много дълбоко.

— Дявол да го вземе то беше почти същото. Ако беше мъж, щях… — Оуен поклати отвратено глава. — Забрави. Този глупав разговор ми дойде до гуша. — Обърна се рязко към нея с блестящи очи. — Щом този брак започва с битка, най-добре още отсега да уточним правилата.

— Искаш да кажеш, че ти ще уточниш правилата, нали?

Той сви рамене.

— Щом трябва да го направим, така да бъде. Първо правило е, че можеш да вярваш на всичко, което ти кажа. Никога не съм те лъгал и никога няма да те излъжа. Никога. Ясно ли ти е?

Анджи скръсти ръце пред гърдите си, сякаш през нея бе преминала ледена тръпка. Никога не бе виждала Оуен в подобно настроение. Винаги бе въздържан и умерен.

— Добре, де — отвърна замислено тя.

Оуен стисна зъби.

— Май трябва да се задоволя с този отговор. Собствената ми съпруга благоволява да ме дари с малко доверие. Че това си е цяло щастие. Господи, това не може да е истина.

— Изглежда имаш погрешна представа за мен, Оуен. Не съм нито толкова наивна, нито толкова глуповата, както си смятал. Съвсем способна съм да мисля самостоятелно и да преценявам това, което виждам.

— Мислиш ли?

Тя се усмихна мрачно.

— Мога и сама да си правя изводи. Стига да имам доказателства, на базата, на които да помисля.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се изправи гордо.

— Това, Оуен, означава, че след като ще има правила в тази битка, мога и аз да настоявам за мое правило.

— И какво е то? — Той я погледна нетърпеливо.

— То е, че в бъдеще няма да криеш от мен важна информация. Не съм дете и няма да ти позволя да се държиш с мен като с дете.

Той се намръщи.

— Но ти нямаш нищо общо с хотелиерския бизнес. Не разбирам защо трябва да те информирам за всяко маловажно решение, което вземем.

— Не те карам да ме информираш за всяко маловажно решение, а само за тези, които касаят и мен.

— Плановете за сливането и пускането на акциите нямат нищо общо с теб, но въпреки това ти смяташ, че съм отговорен — отвърна рязко той.

Анджи кимна.

— И още как. Според мен имат връзка.

— Само при твоя начин на мислене. И как според теб мога да преценя кои решения трябва да споделям с теб?

Анджи се усмихна.

— Труден въпрос. Ще трябва да си много внимателен и съвестен, нали? По-добре да станеш малко по-либерален. Просто ще трябва да свикнеш да ми казваш всичко и така никога няма да сбъркаш.

Той я загледа, изпълнен с ярост.

— Ти, малка…

Спря се и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Ти за коя се мислиш?

— За госпожа Оуен Съдърленд. За добро или за лошо, както излиза. — Анджи се плъзна покрай него. Докато излизаше от кабинета, се почувства много по-ведра, отколкото преди няколко минути.

— Анджи, върни се. На теб говорех. — Оуен се втурна след нея. — Къде, по дяволите, си тръгнала?

— Да си взема нещо за ядене. Умирам от глад. — Тя се насочи по коридора към кухнята. — Вечеря en famille се отрази твърде зле на апетита ми тази вечер. Но един кратък спор с теб, отново го възбуди. Надявам се икономката ви да не изхвърля останалата храна.

Оуен не каза нищо, докато я следваше към кухнята. Когато стигнаха огромното, безупречно подредено и почистено помещение, той застана на плочките в средата, подпря ръце на хълбоците си и загледа развеселен как Анджи отваря двата огромни хладилника един след друг.

Тя стоеше, осветена от лампите на хладилниците и проучваше внимателно завитите и опаковани храни по полиците.

— Изглежда имаме късмет. Тук прилича на отдела за деликатеси в някой първокласен супермаркет. — Наведе се и повдигна капака на една пластмасова кутия. — А-ха. Риба тон. — Премести ръка към друга купа. — Салата от макарони. Става все по-добре. Сега ни трябват само няколко солени бисквити.

Анджи си избра няколко неща и ги пренесе на масата в ъгъла. Остави ги и отиде да запали лампата. Неоновите лампи мигнаха, светнаха и разкриха белотата на кухнята. Анджи се зае с шкафовете.

— Всичко ли ще изядеш? — попита Оуен, без да мести поглед от храната на масата. Все още не се бе преместил от центъра на кухнята.

— Казах ти, че съм гладна. Споровете винаги разпалват апетита ми. — Анджи се усмихна доволно, когато видя кутия със солени бисквити. — Готово. Всичко е наред.

В едно чекмедже откри два ножа и две вилици и ги постави на масата. Оуен все още не беше мръднал, докато тя подреждаше храната и нареждаше рибата тон върху бисквитите. Когато пред нея имаше цяла чиния, тя се отпусна назад и погледна Оуен.

— Искаш ли малко? — попита любезна тя.

Все още изпълнен с любопитство, Оуен бавно се приближи и седна срещу нея на малката маса. Без да казва нищо, той си взе бисквита и отхапа голямо парче. Сдъвка го замислено. Когато преглътна първата хапка, пъхна в устата си остатъка от бисквитата.

Анджи изяде две бисквити, а след това погледът й се насочи към макаронената салата.

— Анджи?

— Какво? — Тя загреба пълна лъжица и я сипа в чинията си.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук? Само преди минути беше побесняла. А сега се тъпчеш като слон и се държиш така, сякаш нищо не се е случило.

Очите й се разшириха, докато дъвчеше хапката салата.

— Да, наистина, нещо се случи. Скарахме се добре. Но вече приключихме и сега съм гладна.

— Винаги ли се държиш така, след като си се карала с някого? — Оуен си взе нова бисквита.

— Обикновено — да.

— Дори и когато не печелиш? — очите на Оуен се смееха подигравателно.

— Кой казва, че съм загубила? — усмихна се мило тя. Усети, че се чувства нежна и сладка. Беше удивително какво може да стори храната с лошото настроение.

— Все още те държа в плен в мрачния ми замък, обграден с кална локва, а около тебе гъмжи от противните ми роднини — изтъкна сухо Оуен.

— Доста са противни, нали?

— Много. — Оуен отмести чинията настрана и погледна настойчиво Анджи. — Защо смяташ, че си имала последната дума в кабинета? Защо изведнъж спря да вилнееш и да беснееш?

— Аз никога не вилния и не беснея.

— Не се заяждай. Кажи ми защо изведнъж настроението ти се подобри и няма нищо общо с това отпреди петнадесет минути?

Анджи въздъхна и остави вилицата.

— Сигурно защото осъзнах нещо по време на разправията. Нещо много важно.

— И какво е то? — настоя той.

Тя посрещна погледа му.

— Ти си имаш твоята гордост, Оуен. И тя не е по-малка от тази, на който и да е от собственото ми семейство. Разбирам тази проява на гордост. Това ме кара да мисля, че може и да не съм сбъркала по отношение на теб. Оказва се, че имаш чувства към неща извън бизнеса, макар и много малко неща. Това ме кара да се чувствам по-уверена, щом искаш да знаеш истината.

Той я погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш по-уверена, защото избухнах? Ако така ще се чувстваш повече у дома си, вярвай ми, много лесно ще стане твоето.

— Аз само казах, че ценя гордостта ти. Разбирам това чувство и то ме кара да мисля, че може и да имаме нещо общо. А сега, не ми се иска да говорим повече по този въпрос.

— Наистина ли? — попита бавно и провлечено Оуен, отново приел заплашителния си вид.

Анджи си взе още една бисквита, сложи върху нея риба тон и я натъпка в устата на Оуен.

— Мама винаги казваше, че най-лесният начин да затвориш устата на един мъж, е като го нахраниш.

 

 

На следващата сутрин Анджи се събуди учудващо свежа и отпочинала. Полежа неподвижно няколко минути, заслушана в звуците от съседната спалня. Не успя да долови нищо, затова стана предпазливо и надникна.

Леглото на Оуен беше празно. Завивките бяха отметнати небрежно на една страна. Очевидно Оуен очакваше икономката да му оправи леглото.

Или тя, или съпругата му, помисли си младата жена с раздразнение. Влезе в банята и пусна душа. Нямаше да направи грешката да се обърне в прислужница на Оуен Съдърленд.

След като си взе душ, извади дънки и слънчево жълт пуловер. Чак когато застана пред тоалетката, за да се среши, забеляза бележката, закрепена на огледалото.

„Анджи,

Много те моля, оправи канапето, преди да излезеш от спалнята. Бети ще мине по-късно, за да почисти. Не бих искал да забележи, че използваме две отделни легла. Знам, че ще ме разбереш.

Оуен.“

Анджи се намръщи недоволно, но остави четката за коса и се върна в малкия хол, който бе превърнала в своя спалня. Бележката не я учуди много. Нищо чудно, че Оуен не искаше икономката да се замисля за това как спят. Все пак той си имаше мъжката гордост. Щеше да се почувства много унизен, ако Бети забележи, че не споделя леглото на жена си.

Разбира се, че ще оправя канапето, каза си Анджи, докато прибираше чаршафа и свиваше канапето. В апартамента си в Тусон беше свикнала сама да си оправя леглото.

Като си спомни изискания апартамент, обзаведен в испански стил, Анджи се натъжи, защото се наложи да го остави малко преди да се ожени за Оуен. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Слънцето най-сетне се бе издигнало над планините и искреше по повърхността на Нефритеното езеро.

Замисли се над възможността да закусва с Оуен и роднините му и реши, че ще й е по-приятно ако се разходи на малкия остров.

Излезе забързано в коридора и едва не се сблъска в Бети.

— О, добро утро, Бети — усмихна се разсеяно Анджи.

— Добро утро. — Бети я погледна остро. — Бързаш ли?

— Отивам на разходка — обясни Анджи.

Бети кимна с мрачно изражение.

— Не те обвинявам. Тази къща започва да притиска човек. Работя тук повече от трийсет години и вече съм свикнала, но на теб сигурно ти е още трудно. Разбрах, че си от Тусон. Свикнала си с много слънце, нали?

Анджи любопитно се вгледа в жената.

— Това място е доста мрачно.

— И то в много отношения. Но няма нищо, което да не може да се промени. Липсват само подходящият мъж и подходящата жена, които да се заемат — заяви убедено Бети. — Тази къща се нуждае единствено от любов.

— Любов ли?

— А-ха. И къщата, и собствениците имат нужда от любов. В живота си Оуен Съдърленд не се е радвал на много женска любов. Майка му почина, когато беше още бебе. Баща му беше добър човек посвоему, но таеше всичко в себе си, ако ме разбираш какво искам да кажа. Направи и сина си същия, и той не отстъпва за нищо, също като баща си. Това сякаш е мотото на мъжете от рода Съдърленд.

— Ясно.

— Ясно, я. Както вече казах, не съществува нещо, което една добра жена да не успее да оправи. Нали ще се погрижите за този проблем, госпожо Съдърленд?

Анджи бе толкова стресната от този личен въпрос, че не знаеше какво да каже.

— Ами… Бети, моля те извини ме, трябва да вървя.

Анджи побягна надолу по стълбите и изскочи през вратата навън. Докато пресичаше поляната, не забеляза наоколо никой от семейство Съдърленд. Мина през градините и се насочи към навеса на пристана. Джефърс, който изпълняваше длъжността и на градинар, и на човек за всичко, й махна и отново се приведе над мотора на лодката, с който се занимаваше.

Анджи също му махна, а след това се обърна и пое покрай брега. Свежият утринен въздух беше чист и опияняващ. Докато се разхождаше по каменистия плаж, тя за пръв път огледа всичко. Вчера бе прекалено притеснена заради кашата, в която се бе оказала, за да обърне внимание, на каквото и да е.

Днес вече забеляза пръснатите вили и малкото градче на самия бряг на езерото. Сред искрящите води на езерото се виждаха няколко лодки. Сигурно бяха ранобудни рибари. Анджи реши, че мястото е изключително живописно. В този момент чу нечии стъпки зад себе си. Дори и без да се обръща разбра, че това не е Оуен.

— Видях те, че дойде тук — каза Хелън зад гърба на Анджи. — Реших да сляза при теб. Аз самата винаги се разхождам сутрин.

— Добро утро, госпожо Фултън — поздрави тихо Анджи.

— Можеш да ми казваш Хелън. Оуен сигурно ще иска така. Той е същият като баща си. Обикновено постига своето.

Анджи сви рамене.

— Както кажеш.

— Аз бих казала — отвърна Хелън и погледът й стана остър, — че щеше да е най-добре ако цялата тази работа със сливането изобщо не беше ставала. Но като гледам, май всички ще трябва да се съобразяваме с неговия план. Очакват ни три много дълги седмици, или греша?

— Ако всички се постараем достатъчно — усмихна се мрачно Анджи и се обърна към по-възрастната жена, — мисля, че няма да са необходими кой знае колко усилия, за да се чувстваме нещастни. Както изглежда, вие от семейство Съдърленд имате истински талант за това.

Хелън гневно присви очи.

— Какви ги приказваш? Можеш да ми вярваш, че каквато и способност да имаме ние от Съдърленд да предизвикваме нещастието, то е нищо в сравнение с уменията, които вие от семейство Таунсенд имате. Никога няма да забравя какво се случи преди трийсет години.

— Сериозно? И какво толкова се е случило?

— Не ти влиза в работата. Става въпрос за семейния бизнес, а аз нямам никакво намерение да ровя назад във времето, за да задоволя любопитството ти. Брат ми настояваше това да се погребе завинаги и смятам да уважа желанието му. Щеше ми се Оуен да се посъветва с нас, преди да бръкне с ръка в гнездото на осите. Знам, че в края на краищата от това сливане ще произлязат само неприятности.

Анджи се загледа в нея.

— Изглеждаш прекалено сигурна.

— И съм напълно сигурна. Семейство Таунсенд причиняват само неприятности — въздъхна Хелън. — Искрено се надяваме, че Оуен знае какво върши и вярваме, че е поставил всичко под контрол.

— Както обикновено, нали? — прошепна Анджи.

Хелън поклати глава, изражението й бе мрачно и застрашително.

— Той си въобразява, че е така, но изобщо не е като баща си, когато става въпрос за бизнес. Прекалено много модерни идеи има това момче. Брат ми винаги имаше ясна представа, когато ставаше въпрос за хотелите „Съдърленд“. Вършеше всичко по изпитания стар начин. Компанията винаги беше на първо място. А и никога не би се доверил на някой с името Таунсенд. Не и след всичко, което се случи преди трийсет години.

— Нямам никаква представа какво се е случило тогава, а и ти очевидно нямаш намерение да ми кажеш, Хелън. Но ти гарантирам, че когато става въпрос за бизнес, семейството ми стриктно спазва всички договори.

Хелън откъсна поглед от лицето на младата жена и се спря на далечния бряг.

— Колко време очакваш да останеш госпожа Съдърленд, Анджи?

Нетактичният въпрос разтърси младата жена. Каквито и съмнения за бъдещето да я измъчваха, нямаше намерение да ги сподели с тази изпълнена с огорчение жена. Наложи си да се усмихне любезно.

— Членовете на семейството ми приемат брачните клетви изключително сериозно, Хелън. Точно толкова сериозно, колкото и деловите обвързаности.

— Я зарежи тези романтични глупости. Просто ми кажи колко? — попита нетърпеливо Хелън.

Анджи отмести кичур коса от лицето си и се намръщи.

— Колко какво?

— Колко искаш, за да си тръгнеш, след като акциите излязат на борсата? Ако си разумна, сигурно ще успеем да се споразумеем. Но, искам да те предупредя, че ако смяташ да започнеш някой шумен развод, по-добре си помисли. Оуен не е глупак. Той ще направи така, че да получиш една голяма нула.

Анджи си пое рязко въздух.

— Да не би да предлагаш да ми платиш, за да се махна, Хелън?

— Доста грубо казано, но да, точно това ти предлагам. Предполагам, че ще получиш дял от акциите. Те би трябвало да са ти достатъчни, но ти едва ли ще се задоволиш с тях. Затова те питам колко искаш в брой, за да изчезнеш тихичко от живота ни.

— Очаква те неприятна изненада, Хелън. Ние от семейство Таунсенд никога не се оттегляме тихичко.

Анджи се завъртя на пета и пое към гората.

 

 

Оуен стоеше на прозореца на трапезарията, стиснал чаша кафе в ръката си и наблюдаваше умислен как Анджи обърна гръб на Хелън.

— Сигурно Хелън се е опитала да я купи — обади се Силия спокойно, когато пристъпи с чашата си до прозореца и се загледа навън. — По всичко личи, че първата оферта е била прекалено ниска.

Пръстите на Оуен се стегнаха около дръжката на чашката, но той отговори съвсем спокойно на мащехата си.

— Ако леля Хелън има някакъв ум в главата, би трябвало да се усети, че това е погрешен подход към Анджи.

Силия повдигна едната си вежда.

— Защо пък да е погрешен?

— Защото Анджи е добре заредена с огромна доза от гордостта на семейство Таунсенд. — Оуен отпи от кафето. — Повярвай ми, по нищо не отстъпва на нашата гордост. Би ли допуснала, че някой от семейство Съдърленд ще се остави да го купят?

— Я не ставай смешен — намръщи се Силия докато наблюдаваше как Анджи навлиза сред дърветата. — Баща ти все повтаряше, че не може да става сравнение между Съдърленд и Таунсенд, когато става въпрос за гордост и чест. Винаги казваше, че Таунсенд са готови да се продадат, стига цената да е достатъчно висока.

— Татко никога не разсъждаваше особено трезво, когато ставаше въпрос за семейство Таунсенд.

— И ти си мислиш, че твоята преценка е по-добра от неговата?

Оуен сви рамене.

— Никога не е познавал Анджи.

— Нея не, но е познавал баща й.

— Поне така си мислеше. Но вече не съм толкова сигурен. — Оуен се извърна от прозореца. — Палмър Таунсенд е прям и честен във всяко отношение. Нямам представа какво точно се е случило преди трийсет години, но сериозно си мисля, че е малко вероятно вината да е на семейство Таунсенд.

Силия го погледна изненадано.

— И така да е, всички знаят, че Съдърленд имат много малко общи неща с Таунсенд. Все още ми е трудно да повярвам, Оуен, че си се оженил за една от тях.

— Защо го казваш? — Оуен си сипа нова чаша кафе от сребърния кафеник. Беше изключително любопитен какъв ще бъде отговорът на Силия.

— Ами първо, очевидно е, че тази млада дама не е твой тип.

— Мислиш ли? — усмихна се Оуен. — И какъв е моят тип?

— Някоя малко по-изискана. По-изтънчена. Определено жена с по-добри маниери от тези, които тази млада жена демонстрира снощи на вечеря — отвърна раздразнено Силия. — Та тя е направо груба, но ти го знаеш много добре.

Оуен сви рамене.

— Аз лично намирам, че тя имаше основание. Никой не си направи труда да я накара да се почувства добре дошла.

— А ти какво очакваше? Трябваше да помислиш малко, преди да я доведеш тук. Всъщност защо го направи? Не ми се вярва да си искал да се откъснеш от света на бизнеса. Ако наистина е така, можехте да отидете другаде.

— Имам си причини и нямам намерение да ти обяснявам. Нека кажем, че очаквам да проявявате уважение към жена ми, а също и приличие. Ясен ли съм?

Силия отпи от кафето си.

— Не мога да гарантирам как ще се държат с нея. Познаваш чичо си Дъруин. Той мрази самото име Таунсенд. А и леля ти не проявява кой знае каква търпимост.

— Ами ти, Силия? — попита тихо Оуен. — Как ще се държиш с нея?

— Все ми се струва, че съм длъжна да се съобразявам с желанията на баща ти в подобни случаи. Знаеш много добре какво би казал той, ако му кажеше, че възнамеряваш да слееш компаниите и да се ожениш за момиче от рода Таунсенд. Той би предпочел хотелите „Съдърленд“ да банкрутират.

— Съмнявам се. Дръж се прилично, Силия. Давам и на теб и на другите предварително предупреждение. Ако някой от вас нарани Анджи, ще отговаря пред мен.

Силия му се усмихна въпросително.

— Готов си да я защитаваш на всяка цена.

— Тя ми е жена. Винаги се грижа за онова, което е мое.

— Жалко, че не си така загрижен и за членовете на собственото си семейство. Все си мисля, че човек проявява милосърдие първо у дома си.

— Да не би случайно пак да говориш за съпруга на сестра ми?

Силия сви устни.

— Да, за него. Нямаш право да държиш Глен настрана от бизнеса, Оуен. Знаеш колко силно това наранява Кимбърли. В твоята власт е да му дадеш някой висок пост. Защо не го направиш?

— Лангли е инженер. Няма никакво понятие от хотелиерство. Как да го сложа на висок пост в компанията? А и двамата знаем, че Кимбърли няма да се успокои, докато не го направя. Освен това, що за мъж е този, който очаква братът на жена му да го вземе на работа в семейната фирма.

— Глен не се ожени за Кимбърли, за да получи дял от хотелите „Съдърленд“. Той наистина я обича.

— Не може да бъде? Тогава да си намери работа и да започне да издържа жена си и да й осигури живота, на който е свикнала. Нямам намерение да финансирам този брак. — Оуен стовари шумно чашката. — По дяволите, трябваше да се сетя, че няма начин да избегнем този въпрос. Слава богу, че и двамата са на Хаваите.

— Кимбърли и Глен ще се върнат днес — отвърна тихо Силия. — Канят се утре да са тук.

— Чудесно. Така нещата ще живнат малко. — Оуен се упъти към вратата. — Чакай само Анджи да се запознае с любящата ми сестричка и онзи използвач мъжа й. Тогава наистина ще започне да се чуди в какво семейство е попаднала, нали?