Джейн Ан Кренц
Нощта на истината (8)

Осма глава

Силия бе сама в трапезарията, когато Анджи пристигна. Тя се бе изправила до прозореца и наблюдаваше навеса край кея, докато разсеяно разбъркваше кафето.

— Добро утро, Силия. — Анджи също си наля чаша кафе.

— Добро утро. — Силия бавно се обърна и се усмихна притеснено. — Предполагам, че трябва на теб да благодарим за промененото решение на Оуен.

Анджи се бе надвесила над панера с кифличките и се колебаеше дали да си вземе с боровинки или с овесени ядки.

— Кое променено решение?

— Ким ми каза, че е предложил на Глен пост във веригата на „Съдърленд“. И то много добър пост.

— Така ли? — Най-сетне се спря на боровинковата. — Няма защо да благодариш на мен. Нямам нищо общо с това.

— Изобщо не ми се вярва, Анджи. Оуен е един от най-инатливите мъже, които познавам. Същият като баща си е. — Усмивката на Силия се стопи. — Щом веднъж вземе някакво решение, почти никога няма да го промени. Типичната за семейство Съдърленд гордост няма да позволи подобно нещо. Но както изглежда тази сутрин е направил точно това.

Анджи захапа кифличката.

— Оуен е инат, но не го проявява от каприз и без основание.

— Може би „инат“ не е правилната дума. По-точно ще бъде ако го наречем неотстъпчив.

Анджи не успя да сдържи усмивката си, въпреки че устата й бе пълна.

— Или пък непримирим. А какво ще кажеш за невъзможен, надменен, непроницаем? Понякога дори необосновано вироглав.

— Всичко това май ти се струва забавно? — попита тихо Силия.

— Не бих казала. Съжалявам, че ти се е сторило лекомислено, Силия. Това е друга от дразнещите черти на семейство Таунсенд.

Силия я изгледа дълго.

— Сигурно. Но това, както и да е. Дължа ти благодарност, че си оправила нещата между Оуен и Ким. Беше изключително болезнено да наблюдавам как отношенията им се разпадат. Разбира се Ким доста прибързано се ожени за Глен, а и неговите мотиви отначало изглеждаха доста подозрителни. Но сега знам, че Ким го обича, а след като опознах и него, вече мога да кажа, че е честен младеж, който наистина държи на дъщеря ми.

— Съгласна съм с теб. И аз харесвам Глен.

— Знаех си, че щом Оуен опознае Глен, ще го приеме. Но тогава Ким реши, че Глен трябва да работи във веригата „Съдърленд“ и Оуен побесня.

— Сигурно по този начин Ким се е опитана да го накара да приеме съпруга й — предположи младата жена. — Само че никой не може да го накара да направи каквото и да е.

— Това е самата истина — въздъхна Силия. — Уверявам те, че още като момче беше такъв инатлив и затворен. Когато се ожених за баща му, беше едва на тринайсет. Още тогава се възприемаше като възрастен човек. Момчето никога не ме прие за майка. О, винаги беше любезен, не мога да го отрека. Винаги се държеше добре. Но между нас сякаш имаше пропаст. Беше студен и затворен, дори като малък.

— Някак си не мога да си го представя като момче.

— Нито пък аз — призна Силия. — Когато за пръв път се появих в живота му, той нямаше нищо общо с малките момчета. Приличаше повече на едно по-младо копие на баща си. Още ох първия ден, когато се запознахме, той даде ясно да се разбере, че е възпитаван за бъдещия наследник на Съдърленд. Разбираш ли, беше приел отговорностите, преди още да е наясно какво следва.

— А последното, което е искал, е била нова майка — отбеляза внимателно Анджи.

Силия остави чашата кафе.

— Точно така. Както казах, винаги беше много любезен с мен, но никога не ме прие за майка. Мисля, че за Оуен не съм била нищо повече от една допълнителна отговорност, която да носи на раменете си. Не мога да отрека, че винаги е изпълнявал задълженията си към мен. И не само към мен. Към всички ни. Не може да се отрече, че винаги изпълнява поетите отговорности. Само че това става по онзи негов нетърпимо арогантен начин.

Анджи долови неугасналото съжаление в гласа на Силия, което все още я изпълваше с тъга. Търсеше подходящите думи, с които да отговори, когато Ким влетя, следвана от Глен. Тя изглеждаше по-щастлива и жизнена, отколкото Анджи някого я бе виждала.

— Здрасти, Анджи. Ето къде си била, мамо. Исках да ти кажа, че двамата с Глен скоро си тръгваме. Няма защо да оставаме. Поговорихме си, разбрах, че той ще е много по-щастлив в самолетостроенето, отколкото в хотелиерството. Една фирма в Сиатъл му е направила страхотно предложение, нали скъпи?

Глен се усмихна на възторжената си съпруга.

— Мисля, че работата е много добра, а и на Ким ще й хареса в Сиатъл.

— Там ще е чудесно — увери всички тя.

Дъруин се появи на вратата, гъстите му побелели вежди сключени в недоволна гримаса.

— Какво, по дяволите, става тук? Чух, че Оуен ти е предложил поста на вицепрезидент, Глен. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна небрежно Оуен. — Само че му отказах.

Дъруин го зяпна.

— Отказал си? Сигурно се шегуваш?

— Ни най-малко. — Глен погледна часовника, а след това и Ким. — Хайде, скъпа, трябва да си събираме багажа. Брат ти ще ни закара до града, за да си вземем колата. Доста каране ни чака, докато се приберем.

— Не се притеснявай. Ще приготвя всичко за половин час. — Ким се обърна към Анджи и се усмихна. — Благодаря ти, Анджи. Усещам твоя пръст в цялата работа. Брат ми иначе е такъв инат.

— Май просто е бил предпазлив — измърмори Анджи. — Същият синдром съм наблюдавала и при моя брат Хари. Батковците винаги се грижат за по-малките си сестри.

Ким наведе умислено глава на една страна.

— Може и да си права. Никога не съм го приемала по този начин. Все си мислех, че това е част от обичайното арогантно държание на Оуен. — Тя се приближи до Анджи и я прегърна бързо. — Знаеш ли, че май ще се окаже доста интересно да си част от семейството.

— Благодаря — отвърна Анджи, учудена и развълнувана от неочакваната проява на топлота.

Глен се засмя доволно.

— Нещо ми подсказва, че в бъдеще нещата тук доста ще се променят. Ще се видим при следващата сбирка на семейството, Анджи. — Той се доближи и я прегърна забързано и с много обич. — И благодаря — прошепна той. — Длъжник съм ти.

— Нищо подобно — отвърна бързо Анджи, но Глен вече не я слушаше. Той кимна на Силия и Дъруин, хвана Ким за ръката и я поведе към вратата.

Дъруин се намръщи още повече, докато двойката излизаше от трапезарията.

— Не мога да повярвам, че това момче е отказало да заеме приличен пост във веригата „Съдърленд“.

— Мисля, че така е по-добре — каза Силия. — Една млада двойка би трябвало да започне самостоятелно живота си след брака. Това им дава чувство за независимост. Ким искаше единствено да знае, че Оуен приема Глен. Сега вече е доволна. А това е най-важното, нали, Дъруин?

— На мен никога не ми е предлаган поста на вицепрезидент — изръмжа Дъруин. — Не ми е предлагана и работа в куриерската служба на компанията. — Той се обърна към Анджи. — Ти си го направила, нали?

— Стига, Дъруин — започна тихо Силия.

— Тя го е направила. А пък аз искам да знам какво точно става тук. Всички видяхме дивашкото представление на Оуен снощи. Никога през живота си не съм виждал нещо по-унизително. Типично за Таунсенд, може би, но напълно неестествено за Оуен. Тя му прави нещо. Променя го.

— Моля те, Дъруин — каза Силия.

Той я пренебрегна, все още намръщен зловещо на Анджи.

— Прелъстила си Оуен, ето какво си направила. Ти си принудила момчето да се направи на глупак пред цялото си семейство снощи. А сега започна и да се намесваш в семейните проблеми. Всичко ми е ясно.

— Дъруин — сопна се Силия. — Мисля, че каза достатъчно.

— Май ще се окажа прав, че още нищо не сме видели. — Той хвърли салфетката си на масата и се отправи към вратата. — Човек никога не трябва да се доверява на семейство Таунсенд. Те винаги кроят нещо. Винаги използват хората. Сама ще се увериш, Силия. Помни ми думите. Някой ден Оуен ще оплаква часа, в който се е оженил за тази Таунсенд. Ще си научи урока по най-болезнения начин.

В трапезарията се възцари неловко мълчание. Силия се усмихна с неудобство.

— Съжалявам, Анджи. Хелън и Дъруин са доста твърдоглав и непреклонни. Старите навици умират трудно, а те дотолкова са свикнали да мразят семейство Таунсенд, че не могат иначе.

— Поне да знаех защо — отвърна Анджи. Срещна погледа на по-възрастната жена. — Ти знаеш ли?

Тя поклати глава.

— Не, всъщност не. Май всичко започва по времето на първото сливане. Тогава все още не съм била женена за бащата на Оуен и нямам представа от подробностите. Случилото се е оставило доста неприятен вкус в устата на всички. Трябва да призная, че от преданост към семейството, съм проявявала недоверие към всички от рода Таунсенд, въпреки че ти си първата, с която се запознавам.

— Като ни опознаеш, ще разбереш, че сме много обичливи.

Преди Силия да отговори, Оуен влезе в трапезарията. Първо забеляза мащехата си.

— Добро утро, Силия. Да си виждала Анджи? — В този момент забеляза, че тя е седнала на масата за закуска. — А, ето те и теб, сладурче. Търсих те. След малко трябва да закарам Ким и Глен до другата страна на езерото. Докато ме няма защо не накараш Бета пак да ни приготви кошница за пикник. Следобед ще вземем лодката и ще отидем до островчетата в южната страна на езерото.

— Добре — отвърна Анджи. — Колко ще се бавиш?

— Щом изпратя Ким и Глен, ще взема заявката на Джефрис от железарския магазин. — Той сви рамене. — Едва ли повече от два часа.

— Чудесно. — Тя усети, че се изчервява под настойчивия поглед на Оуен. Много добре разбираше, че той ще я люби на някой от островите в южната част на езерото. Знойните спомени от изминалата нощ нахлуха в съзнанието й и всичките й сетива потръпнаха в очакване.

— Ще се видим. — Той тръгна към вратата.

— Оуен? — повика го тихо Силия.

Той се обърна.

— Да.

— Благодаря ти — промълви Силия.

— Защо ми благодариш? Че съм предложил работа на Лангли ли? Забрави. Не е кой знае какво. Той ми отказа, така или иначе.

— Предложението ти означава много за Ким. А и за мен.

Оуен се поколеба и изви леко устни.

— Лангли е свестен. Татко щеше да го хареса. Има истински живец у него.

 

 

Доста по-късно същия следобед, Оуен спря моторната лодка в малко заливче на едно от миниатюрните островчета, пръснати в южната част на Нефритеното езеро. Той погледна към Анджи, докато тя преценяваше как да премине до сушата.

— Не е много дълбоко. Навий си дънките и си свали обувките — посъветва я Оуен. Освен ако не искаш да те нося до брега.

— Мисля, че ще се справя. Ти вземи обяда — подаде му кошницата тя. След това изрита равните си обувки.

Оуен нави своите дънки. Прехвърли се през борда с кошницата в едната ръка, обувките — в другата. Остана в бистрата вода, докато наблюдаваше как Анджи прехвърля внимателно първо единия си крак, а след това и другия.

Заля го истинска вълна на удоволствие щом си спомни усещането на този мек изящен крак до неговия. Нямаше търпение отново да люби жена си.

В този момент тя вдигна поглед и сигурно забеляза настойчивия му поглед, защото се изчерви. Веднага сведе поглед към краката си. Оуен забеляза проблясъка на ръката й щом слънчевите лъчи попаднаха на халката и този път чувството бе на задоволство.

— Защо ли си мислех, че сме дошли тук, за да обядваме? — шляпаше през водата Анджи.

— Обяд и други неща. — Оуен повдигна кошницата, изпълнен с ведрост и незнайно как преизпълнен със задоволство от живота. — А и това не е точно обяд, а нещо като закуска. Вече е късно за обяд.

— Защото ти закъсня с цял час, докато се върнеш от Джейд — напомни му тя.

— Има нещо в железарските магазини — отвърна той. — Щом влезеш, веднага се сещаш за всички неща, които може да ти потрябват. А аз дори не обичам да поправям и да бъзикам това и онова като чичо ми. Ами да, на мен дори не ми се налага да поправям каквото и да е вкъщи.

— Сигурно това е чисто мъжка реакция. Наблюдавала съм баща ми и брат ми в железарски магазини. Никак не е весело. — Тя стигна каменистия бряг и остана загледана в отвора на една пещера, полуприкрит от избуялата папрат. — Но затова път тук е просто прекрасно.

— Чудесно е — съгласи се Оуен, докато наблюдаваше как слънцето си играе в червените коси на Анджи и ги превръща в пламък. Зачуди се дали ще успее да я люби, преди да я нахрани или тя може би ще настоява първо да хапнат. Реши да изпробва късмета си. — Какво ще кажеш за това местенце тук?

— Добре. — Анджи извади карираната покривка от кошницата и я нагласи на малка полянка сред папратите. Седна под сянката на едно дърво и започна да изважда нещата. — Този път Бета направо е надминала себе си. Пастет, френски хляб и бутилка вино.

Оуен се ухили и се просна на покривката до нея.

— Сигурно е искала да наблегне на романтичния елемент. Не мога да й се сърдя. — Той постави ръка на бедрото на Анджи и леко го стисна. — И аз съм доста романтично настроен.

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш неустоимо сексапилен ли?

— Има ли някакво значение? — той плъзна ръка малко по-високо по бедрото. Наведе глава и я целуна по коляното. Щом се взря в очите й, веднага забеляза бушуващите чувства. Усмихна й се приканващо, усетил, че тя се кани да му каже, че го обича.

— А взе ли поръчката? — попита тя, докато разопаковаше пастета.

— Какво? — намръщи се той, изненадан от неочакваната промяна на темата.

— Поръчката, която Джефрис те е помолил да вземеш от железарския магазин в Джейд. Бяха ли я подготвили?

— А, това ли? Да, взех я. — Той я загледа как намазва парче хляб. — Анджи, в момента не съм много гладен.

— Така ли?

— Не. — Той нежно пое филията и ножа от ръцете й, остави ги в кошницата, а след това се пресегна към нея. — Ела тук, жено!

— Тук съм — прошепна тя.

— По-близо. — Той я положи върху карираната покривка и пъхна крак между бедрата й. Тя го обви с ръце и го загледа през притворените си клепачи. Усмивката й бе топла и приканваща и му разкриваше по един непогрешим женствен начин, че е негова. Оуен усети как цялото му тяло се стегна от желание.

— Оуен?

— Всичко е наред. Този път сме съвсем сами. Никой не може да ни види от водата.

Той сведе устни, за да покрие устата на Анджи. Храната в кошницата бе забравена, а малко след това тя лежеше гола под него, а той бе потънал дълбоко в женствената й топлина. Усещаше я как се притиска до него, как го обгръща от всякъде. Ноктите й бяха забити в гърба му.

Оуен вдигна глава, за да я погледа, докато потръпваше в ръцете му също като слънчевите лъчи по повърхността на Нефритеното езеро. Тихите й викове на удоволствие бяха най-възбуждащите звуци, които Оуен бе чувал. Той бе на прага на собственото си удовлетворение, когато осъзна, че е изпълнен с очакване за нещо.

Кратките възхитително възбуждащи контракции дълбоко в тялото на Анджи го понесоха на крилете на бурята. Той веднага забрави очакванията си, забрави защо се е сдържал само преди миг. Остави се на горещата вихрушка с дрезгав вик на триумф и удоволствие.

Едва след като потръпна и се отпусна, тялото му все още покрито с капчици пот, Оуен си спомни какво бе очаква да чуе в тези последни секунди преди мига на върховно удовлетворение.

Бе очаквал Анджи да му каже, че го обича. Намръщи се леко, когато разбра, че тя не го е казвала от момента, в който я люби за пръв път. Но в този момент, бе прекалено отпуснат, за да мисли за това. Затвори очи и се остави да полети на ленивите криле на умората…

Не усети кога е заспал, докато след известно време не чу шумоленето на Анджи из кошницата. Отвори очи и забеляза, че тя вече е облечена и отново се е заела да може пастет по франзелата. Сега вече комбинацията му се стори възхитително вкусна. Оуен усети, че е гладен като вълк.

— Мога да изям поне пет — каза той. Стана, придърпа дънките си и отиде да си измие ръцете в езерната вода.

— Да те предупредя, че съм на една крачка пред теб. Ако искаш да остане и за теб, побързай. — Подаде му парче хляб, дебело намазано с пастет.

Оуен го изгълта на две хапки.

— Ще отворя виното.

Той се зае с тирбушона, предвидливо оставен от Бети.

— Анджи?

— Ммм.

— Мислех за нещо.

— Вече съм те предупредила за мисленето.

Той се ухили, прекалено ленив и доволен, за да се почувства засегнат.

— Какво ще кажеш да си довършим медения месец някъде другаде?

Сипа вино в две чаши и й подаде едната.

— Мислех, че искаш да останем тук, за да не навредя на пускането на акциите.

— По дяволите, това никога не е било под въпрос — призна той. — Знаех, че мога да държа и пресата, и всички надалеч от теб докато сме в някой от хотелите ми. Аз съм шефът, нали не си забравила?

Анджи остави филията с пастета, а очите й дори не се откъснаха от неговите.

— Тогава защо настоя да дойдем тук?

— Дойде ми на ум щурата идея, че щом ме видиш заобиколен от останалите членове на семейство Съдърленд, веднага ще ми се притечеш на помощ. — Той се усмихна широко. — Ти си от хората, които не могат да търпят потисничеството и несправедливостта. Прецених, че щом видиш как стоят нещата между мен и другите, веднага ще побеснееш и бързо-бързо ще си спомниш за чувствата си към мен.

— Ясно.

— Не стана точно така, както предвиждах — призна Оуен. — Но всичко се подреди. — Той я погледна многозначително — А сега вече си спомняш какво изпитваш към мен, нали Анджи.

Тя придърпа коленете си към гърдите и ги обгърна с ръце. Изглеждаше замислена.

— Искаш ли този брак да продължи, Оуен?

— Дяволски добре знаеш, че искам.

Тя кимна.

— Аз също.

Усмивката му разкри колко е доволен.

— Знам. Винаги съм го знаел. Просто ти трябваше време, за да преодолееш гнева си, а също и страха, че те използвам. Част от проблема се получи по моя вина. Може би трябваше да ти дам възможност да ме поопознаеш, преди да се оженим. Аз те пришпорих. Ако имахме повече време, щеше да се чувстваш по-уверена по отношение на мен.

— Може и да си прав. Сега вече ми се струва, че те познавам по-добре. — Анджи изглеждаше напрегната и сериозна.

— То си е така. — Наведе се към нея, целуна я силно и се усмихна. — Надявах се, след като този брак стане нормален да стигнеш тъкмо до това заключение.

— Не си ли прекалено самоуверен, Оуен?

Той се засмя тихо.

— Няма да ти отговарям. Това е един от онези въпроси, на които каквото и да кажеш, все не е подходящо. Но ако това ще те успокои, успя да вкараш прът в колелата на повечето ми планове за съвършения меден месец. Сега си мисля, че бихме могли да го вкараме в правия път. Какво ще кажеш?

— Добре.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — погледна я подигравателно той. — Не искаш да ми кажеш, че тук на Нефритения остров ти харесва?

— Не, разбира се. Но мога да ти доверя, че през последните дни научих за теб повече, отколкото през трите месеца, преди да дойдем тук.

Тези думи го подразниха.

— Това не може да е вярно, по дяволите. Просто тук ти се отвориха очите. Това е.

— Щом казваш.

Оуен усети, че доброто му настроение започва да се изпарява.

— Анджи, какво ти е? Ядосана ли си, какво има?

— Не, не съм ядосана. Просто имах време да помисля. — Тя подпря брадичката си на свитите си колене. — И двамата се съгласихме, че искаме да дадем шанс на този брак.

— Не съм казвал подобно нещо — изръмжа той. — Твърдях, че той ще е добър. Точка.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че има добър шанс да успее.

— Шанс?

— Да, така, както аз виждам нещата, има много в наша полза. Първо, между нас има силно физическо привличане.

— Дяволски права си. — Оуен отпи от виното.

— Да не забравяме и важността на бизнес отношенията, особено след като Съдърленд и Таунсенд се слеят. Отначало това ме ядоса, но сега вече стигнах до заключението, че когато бизнес интересите са общи, това е важен градивен елемент в отношенията ни.

При тези думи Оуен избухна.

— По дяволите, Анджи. Взаимните ни бизнес интереси нямат нищо общо с тази връзка!

— Напротив, Оуен, имат. — Гласът на Анджи бе спокоен, много уравновесен, сякаш обясняваше нещо на непокорно дете. — Не можеш да отречеш. Сам каза, че никога нямаше да се срещнем ако семейството ни не бяха в хотелиерския бизнес. Не се притеснявай, това започва да ми се струва една от най-силните устои в брака ни.

— Анджи, ще престанеш ли?

Тя го погледна невинно.

— Защо се дразниш? Казвам ти това, което искаш да чуеш, нали?

— Не искам и да чувам за бизнес страна в този брак — изсъска през зъби той. Каква игра си въобразява, че играе, зачуди се той. — Хотелите не са това, което ще ни задържи заедно.

— А какво ще ни задържи заедно?

— Всичко останало.

— Физическото влечение? Вече го споменах.

— Не само физическото привличане — изръмжа той. — Привързаност. Общи интереси, взаимно уважение. „Твоята любов, изкрещя безгласно той“.

— Вече споменах взаимните ни интереси. Те са хотелите.

— Не само хотелите. Тя се усмихна подигравателно.

— Добре. Пикниците. Изглежда и двамата много обичаме пикници.

— Има още. Още много неща.

— Какво например? — подтикна го тя.

Оуен усети, че е заклещен в някакъв ъгъл.

— Доверие. Себеотдаване. Чувство за отговорност.

— Да, сигурно си прав. Всичко това са чудесни неща. Много ценни.

— Естествено. „И нито едно от тях не е толкова чудесно и ценно колкото любовта ти към мен, помисли си ядосан той. Защо не ми го кажеш, Анджи? Защо вече не ми казваш колко много ме обичаш? Сега вече сме женени. Наистина сме женени. Но откакто сме и любовници вече не изричаш тези думи“.

— Оуен, какво има?

— Какво да има? — усмихна се мрачно той. — Сам съм на остров, с жената, която…

— Какво, Оуен?

Той я погледна и най-сетне забеляза нежното, изпълнено с очакване и надежда изражение в ясните тюркоазни очи. То го порази. Веднага разбра какво се опитваше да постигне тя. За нейно съжаление, той умееше да чете по нея като в отворена книга. Ако си въобразява, че ще успее да го манипулира просто така, за да го накара да й се закълне във вечна любов, просто много се лъжеше.

Никой не беше в състояние да манипулира Оуен Съдърленд. Всеки мъж, който се оставяше да бъде манипулиран, беше слабак. Баща му му го беше казал.

— Сам съм на остров, с жената, за която съм женен — отвърна веднага той. — И бих казал, че това е много удобно разрешение на нещата, ти как мислиш? — Пресегна се към нея и я дръпна върху гърдите си.

Слънцето изпрати отблясъците си в косата на Анджи, а сладката сексапилна тежест на краката й върху неговите, го възбуди. Той забрави гнева, който изпита към неуспешния й опит да го контролира, в момента, в който плени устните й.

Беше сам на острова с жена си, а тя го обичаше както никоя друга жена не го бе обичала. Беше напълно сигурен, въпреки че в този момент гордостта й не позволяваше да му го признае.

Той добре разбираше проявите на гордост. Можеше да почака. Анджи бе прекалено мека и нежна, твърде влюбена в него, за да издържи дълго. Тя първа ще се предаде в тази битка, която сама започна.

 

 

Много добре разбирам проявите на гордост, каза си Анджи на следващата сутрин, когато тръгна на разходка из Нефритения остров. Можеше да почака.

Спря се сред избуялите борове и се загледа към лодката на семейство Съдърленд, която пореше водите на езерото към града. Носеше се плавно по зелената повърхност. Оуен тръгна само преди няколко минути, за да подмени една от частите, които бе купил предишния ден по поръчка на Джефрис от железарския магазин.

Анджи предположи, че Джефрис и сам би могъл да свърши това, но Оуен вероятно си търсеше извинение, за да избяга от острова. Той сам бе предложил да отиде.

Анджи разбираше, че става неспокоен. Беше крайно време да си тръгват. Вчера започна да казва нещо за довършване на медения месец на друго място, но тя поведе разговора в друга посока с нещастния си малък опит да го накара да й признае любовта си.

Ъгълчетата на устата й увиснаха надолу като се сети как усилията й да каже вълшебните думички, бяха рикоширали обратно в нея. Нямаше смисъл да пробва по заобиколни пътища. Той бе упорит като магаре. Може би трябва да се снабди с една пръчка и да го пердаши между ушите, докато не завладее вниманието му изцяло, мислеше тя.

Беше очевидно, че Оуен няма нищо против да се наслаждава на любовта й, както бе съвсем ясно, че той самият няма намерение да се отдава на подобни опасни чувства. И той, както и всички останали от семейство Съдърленд се чувстваха неудобно от силните чувства.

Беше много лесно да се разбере защо Оуен изпитва такова нежелание да признае собствените си чувства. Откакто пристигнаха на Нефритения остров, Анджи бе научила достатъчно неща за него и вече разбираше къде е проблемът. Като момче е загубил майка си, преди още да я е опознал. Възпитан и отгледан бе от баща, който несъмнено е поощрявал солидните качества на мъжете като воля, умението да командва другите и арогантността, породена от съзнанието за власт — все черти, които биха служили отлично на Оуен на трона на империята Съдърленд.

Силия се бе появила в живота на Оуен прекалено късно, за да окаже някакво влияние или да промени каквото и да е. Пътят в бъдещето на момчето вече е бил ясно предначертан, когато е бил на тринадесет. Както и да е, Силия скоро се е оказала заета със собственото си дете и е била доволна да остави заварения си син да расте под грижите на баща си.

Хелън и Дъруин бяха изпълнени с огорчение заради отредените им роли в йерархията на Съдърленд и не са си губили времето в чувства към момчето, което е щяло да наследи баща си… момчето, от което един ден са щели да зависят за доходите и мястото им в корпорация „Съдърленд“. Сигурно дори са презирали това момче.

Анджи се извърна, когато чу приближаващите се стъпки. Дъруин крачеше бързо по накапалите борови иглички. Стори й се, че бърза.

— Добро утро, Анджи — кимна студено той. — Приятен ден е днес.

— Да, наистина.

— Видях, че Оуен се упъти нанякъде. Чух го да казва тази сутрин, че ще ходи до Джейд. — Дъруин се загледа в следата, оставена от малката лодка. — Едва ли ще се върне до час-два.

— Сигурно не. Говореше нещо за гаечни ключове и клапани, когато го видях преди малко — усмихна се Анджи. — Сигурно веднага щом влезе в железарския магазин, ще измисли какви ли не интересни неща, за които да провери.

— Сигурно. — Гъстите вежди на Дъруин се сключиха. Продължи да гледа намръщен към езерото. — Я да видим кой се е упътил към нас?

— Кой? — Анджи отново се извърна към езерото и видя, че малката лодка, която Дъруин бе забелязал, се приближава към Нефритения остров.

— Имам съобщение за госпожа Съдърленд.

— Аз съм госпожа Съдърленд — провикне се в отговор Анджи.

— Един казва, че работи за брат ви. Било важно. Иска веднага да ви види. Поръча да ви прекарам през езерото.

Внезапен всеобхватен страх сграбчи Анджи.

— Ще си видим на кея — извика тя. Веднага хукна към навеса за лодки.