Сюзън Донъл
Покахонтас (5)

Глава 4

Към Кекофтан, май 1607

Покахонтас чакаше баща си на неговата пътека. Тя беше напълно сигурна, че той ще бъде в добро настроение, след сутрешните си задължения. Богинята на реката Ахоне не искаше жертвоприношение от тютюн всеки ден, но изискваше всекидневно къпане в нейните реки и океани. Всеки член на царството трябваше да спазва това, освен ако не е болен. Чистото тяло беше толкова важно за нея, колкото чистият дух.

През лятото, когато водата в реката беше топла и обгръщаше приятно тялото, а пясъкът беше мек и примамлив, Покахонтас понякога трябваше да чака по два часа, докато баща й се къпе. В зависимост от настроението си, Великият вожд обичаше да взема една или дори няколко от съпругите си в своето уединение.

Покахонтас се облегна на буково дърво до пътеката. Никога не се осмеляваше да търси скалистото заливче. Нейните братя сигурно също никога не са го търсили. Нито живеещите в селището. Да отидеш непоканен до мястото на реката, принадлежащо на Поухатан, означаваше да си търсиш смъртта.

Сега слънцето беше високо. Мързеливо тя наблюдаваше как червена птица кълве семена по пътечката. Долетя приятелят й, огнен цвят на фона на дърветата. Покахонтас ги наблюдаваше как танцуват един около друг, изпълнявайки ритуала на чифтосване. Те бяха толкова светли в сравнение с бледоликите мъже, които заемаха въображението й. Дали тези мъже са бели колкото лошия бог Океус в храма? Навярно чуждоземните мъже са негови апостоли. Това, което Номех беше чувал, не ги правеше привлекателни. Той каза, че те носят странни дрехи и миришат като порове, но той самият не ги е виждал. „А аз трябва — помисли си Покахонтас с решителност. — Трябва.“

— Малко снежно перо! — Беше брат й Секотин, един от пазачите на баща й тази сутрин.

Покахонтас се изправи на крака. Секотин игриво я бутна с лъка си. Той винаги без причина я дразнеше. Никога не знаеше доколко може да му се довери. Имаше нещо скрито зад очите му, някакъв израз, който тя не разбираше; независимо от това той се показваше като любящ брат. Но един ден тя ще си върне за непрекъснатото му дразнене.

— Той идва ли?

Секотин нямаше време да отговори, защото в този момент Поухатан излезе от завоя и се показа пред тях. Най-новата му съпруга беше до него; ръката му беше на рамото й. Друга негова съпруга вървеше след тях и береше цветя по пътя, а след нея бяха личните пазачи на Поухатан.

— Покахонтас, мен ли чакаш? — Великият вожд протегна ръката си, за да поздрави с добре дошла дъщеря си.

Покахонтас веднага видя, че силните му черти бяха отпуснати. Да, беше удобно време да се защити. Почувства прилив на обич към баща си и се усмихна:

— Да, татко, искам да ти задам няколко въпроса за тасентасите.

Жестът на баща й я накара да млъкне. Той се обърна и каза нещо на съпругите си. Отпрати ги с потупване и усмивка, след това заповяда на пазачите си да наблюдават от разстояние, достатъчно далеч, за да не чуват. Седна под сянката, близо до Покахонтас, и й даде знак да седне до него, после каза:

— Кажи, Палавнице.

Покахонтас му отправи изпълнена с вяра усмивка. Баща й винаги я наричаше с нейното име. Беше й го избрал, така че то беше само за тях двамата, много по-интимно, отколкото Матоакс или Малко снежно перо, тайното й име. Той го хареса още когато тя беше малко, смело дете. Тя разбра, че спокойно може да го помоли за услуга и имаше добър шанс да я получи.

— Татко, бих искала да видя мръсните хора.

— Да ги видиш? Но те са на един ден път оттук.

— Тогава трябва да отида там, където са те. Искам да знам как изглеждат.

Поухатан се намръщи:

— Любопитството е опасно, дъще. Много от нашите хора отидоха да видят тасентасите, когато за пръв път пристигнаха на нашата земя. Някои не се завърнаха или се върнаха само за да се разболеят и умрат. Бледоликите мъже притежават силна магия.

— На пролетния празник ти каза, че са били по нашите земи и преди.

— Не говорим често за това, Покахонтас, но аз съм ги виждал много пъти през изминалите години. Последния път, когато достигнаха бреговете ни, ти беше много малка, за да се заинтересуваш; проявяваше интерес само към своите животни и игри. Във всеки случай това не е работа за жени и деца.

— Но аз вече не съм дете и сега се интересувам от тях. Те трябва да идват от странно място, щом са с друг цвят.

— Много си любопитна, Покахонтас.

— На пролетния празник ти каза, татко, че се каниш да ги пропъдиш, но ако те продължават да се връщат, навярно ще бъде по-добре да им позволиш да останат. Можем да ги асимилираме в нашето племе, както направихме с други покорени народи. Те, с цялата си магия, изглежда, могат да бъдат полезни.

Поухатан изсумтя:

— Вече опитахме, но не стана.

Изведнъж Покахонтас се почувства несигурна. Никога не беше и помисляла, че някой може да е по-силен от Поухатан и мощната му армия от войни. Тасентасите може би са по-опасни, отколкото първоначално си представяше. Трябва да промени тактиката си, за да спечели за своя план баща си.

— Не е само любопитство, татко. Искам да ти помогна. Искам да помогна да ги отпратим, преди да свърши лятото и дойде време за…

— За жертвоприношенията — с печален глас довърши вместо нея Поухатан. — Ние всички искаме това. Но какво можеш да направиш ти, моя малка Палавнице? Ти даже не си още жена. Това е мъжка работа. Ужасно нещо е да трябва да извършваш жертвоприношения; никой от нас не желае да се случи това. Но има четири луни, докато заседават жреците. Трябва да мислим и наблюдаваме, преди да извършим каквото и да е срещу мръсните хора.

— Тогава нека наблюдавам заради теб. Очите ми са силни, имам и добър слух. А може да е предимство, че съм още момиче. Мога да отида на места, където мъжете не могат. Бледоликите може да кажат някои неща пред мен, за които не биха говорили, ако присъстват воини. Бих могла да разговарям с тях.

— Няма да можеш да разбереш странните им звуци — предупреди Поухатан. — Наистина, малка Палавнице, всеки познава острия ти ум, но ще си имаш работа със странниците, както и хората на Починс. — Той се намръщи, замислен.

— Хората на Починс? — Починс беше брат й, най-големият син на Поухатан.

Поухатан я погледна остро.

— Починс е мъж на място. Тасентасите дойдоха през морето и слязоха на територията на Вовинчо, но хората на Вовинчо ги върнаха към големите им канута. Снощи съгледвачи ми донесоха, че сега те пътуват към земите на Починс.

— Тогава нека да отида до Кекофтан, татко. — Гласът на Покахонтас нетърпеливо се повиши. — Мога да ги посетя с Починс и хората му. Знам пътя за Кекофтан; мога лесно да го намеря.

— Смятах да изпратя Секотин — отговори баща й, — заедно с Памоуик.

— Можем да отидем и тримата. Те ще ме вземат, ако им кажеш.

— Не мога да искам толкова много от тях: такова пътуване с по-малка сестра. Освен това наоколо може да има още монакани. — Поухатан спря и погледна замислено дъщеря си. След дълга пауза продължи: — Ти си любимото ми дете, Покахонтас, не крия това. Скоро ще станеш жена и аз имам големи планове за теб. Навярно това пътуване ще бъде първа стъпка към поемане на отговорност. Ще говоря с Памоуик. Ще отидеш. Но запомни: тези странници са подли. Аз ги мразя и ти трябва да ги мразиш. Ти не отиваш да атакуваш, а да наблюдаваш и слушаш, за да ми докладваш. Никога, никога не смъквай гарда си. Мисли за тях като за твои врагове. Запомни също, че един ден ще бъдеш вожд, и се дръж, съобразявайки се с това.

— Татко, ще се държа винаги така. Ще свърша това добре заради теб. Все пак съм твоя дъщеря.

Развеселен, Поухатан широко се усмихна.

Покахонтас се промъкна край други сгради по различни пътеки, водещи до къщата, където спеше баща й. Любимите съпруги на Поухатан и няколкото неженени деца, които той държеше при себе си, също спяха там. Беше дълга сграда. Проправи си път през частта за момчета към отделенията за момичета в средата на къщата. Над нея беше мястото за съпругите и още по-нататък, със собствен вход, беше районът на баща й.

Четири от децата спяха в частта за момичета и Покахонтас отиде направо към своето място: купчина от любимите й меки кожи от катерица, покрита отгоре с мантия от сива бялка. Тя обичаше да чувства нежната топлина до кожата си. А срещу стената беше голямата кошница, в която държеше специалните си дрехи. Тя имаше много дрехи; всички съпруги на по-малки вождове й бяха изпратили подаръци. Имаше поли и мокасини от мека кожа, наметала, украсени с пера и пискюли, всички разкрасени с бялото перо на нейния ранг. Имаше нанизи от перли и медни бижута, изпратени й с надеждата да доставят удоволствие на баща й. Покахонтас коленичи върху платформата до кошницата и започна да търси нещата, необходими за пътуването. Нищо натруфено, защото ще бъде трудно пътешествие и те трябва да пътуват без багаж. Във всеки случай в къщата на баща й в Кекофтан ще има много дрехи. Нуждаеше се само от здрава кожена пола, пелерина от кожи срещу вечерния хлад, а за краката — прости кафяви мокасини, дрехи, които не издават ранга й. Нищо повече.

След като събра нещата си, седна за момент на леглото и се замисли защо баща й смяташе да изпрати само Памоуик и Секотин. Обикновено група воини с пратеник отиваше да води разговори с Починс и тасентасите. Но сега не беше моментът да задава въпроси. Беше щастлива, че отива на пътешествието. Памоуик и Секотин бяха нейни добри приятели, както и нейни братя. Поне Памоуик беше такъв. После се смъмри. Секотин винаги е бил мил.

Покахонтас мислеше за разговора снощи, когато братята й казаха колко ужасно миришат тасентасите. Дори когато влизаха в реката, те бяха облечени с всичките си дрехи! Не се триеха с раковини и не се сушаха с чисти пера. Напълно странни същества! Те бяха пристигнали с големи канута, които летяха със скоростта на вятъра, и с оръдия, които гърмяха по-силно от гръм. Как нападаха от засада? Покахонтас беше очарована.

Покахонтас стана в зори. Тя беше толкова развълнувана от мисълта за пътуването, че спа много малко. Тихо, движейки се грациозно като млад елен, тя се измъкна през отделението и влезе в частта за момчета, мина покрай спящите си братя и излезе навън, в хладината на бледата лунна светлина.

Отиде първо към задната част на къщата към място, където държаха редици малки, изплетени от ракита, кафези. Нейният беше малък, с кафяво-зелена крастава жаба вътре. Последната задача от предния ден беше да намери подходящо жертвоприношение. Тя отвори кафеза и се присегна да хване жабата.

„Колко са глупави тасентасите“ — помисли си тя, докато вървеше по пътеката към реката с лепкавата жаба в ръка. — „Те не почетоха Ахоне. Колко е опасно никога да не й принасяш жертви. И колко тъжно, че те никога не се отдаваха на удоволствието мързеливо да плуват.“

Скоро стигна до брега, където реката се движеше, тиха и дълбока, към големия залив Чезапеаке, към мястото, където тасентасите са слезли на сушата. Тя се наклони и отчупи остро тръстиково стъбло, после коленичи в мекия пясък.

— Ахоне — прошепна тя, — предлагам ти това жертвоприношение, за да осигуриш безопасно пътешествие за мен и братята ми.

Тя потрепери, извършвайки жертвоприношението, защото не обичаше крастави жаби. Навярно Ахоне ще бъде много по-благодарна за отвращението, което изпита. После изхлузи полата си, гмурна се във водата и започна силно да се търка. След това се изсуши с гъши пера.

Трябваше да бърза; трябваше да се принесе още една жертва — на лошия бог Океус. Океус я плашеше, тя беше загубила брат заради него и мисълта за още жертвоприношения на деца висеше над нея като буреносен облак. Но церемонията трябваше да бъде изпълнена; в противен случай пътуването щеше да бъде изложено на опасност. Тя се спря, за да хване в кафеза три катерички и после се присъедини към братята си. Тримата тръгнаха мълчаливо и бързо към храма на Океус.

Загубиха време, докато намерят жреца и влязат в храма. Той беше тъмен. Стените никога не бяха навивани, за да влезе слънце и единствената светлина идваше от огън, който жрецът беше запалил. Покахонтас коленичи на пръстения под между двамата си братя и започна да се моли с тих шепот:

— Бъди мил с нас, Океус. Осигури ни добро пътуване и го доведи до успешен край. Носим ти катерички, Океус, но ако ни заведеш в безопасност до Кекофтан и до мръсните пришълци, ще ти намерим голям бисер от реката, по-голям от всички, които имаш около врата си сега.

Звънецът на жреца издаде глух звук, когато го разлюля. Той измърмори молитва, а огънят като че ли започна да свети по-ярко със силна жълта светлина. Ръцете на Покахонтас трепереха. Изглежда, цялото зло на света беше събрано на това място. Океус трябваше постоянно да бъде умиротворяван или неговото ужасно студено зло би изтекло навън от храма, в града.

— Виж, богът идва да приеме твоите жертви.

Беше го виждала много пъти, но видът на Океус все още я караше да трепери. Огънят го осветяваше отдолу, хвърляйки черни сенки върху лицето му, което го правеше особено заплашително. Беше бяло лице, мъртвешки бяло, разположено върху набито, тъмно тяло. Представи си, че той прилича на мъжете, които дойдоха през голямата вода, за да ги уплашат. Пушекът и димът, издигащи се от огъня, караха бога да изглежда, като че ли се движи, като че ли ги наблюдава зад тези хлътнали очи, които се задържаха безкрайно дълго върху нейните. После огънят угасна и тя, Памоуик и Секотин останаха сами в тъмнината.

С въздишка те паднаха като един на земята и останаха да лежат там, без да се движат. През земята Покахонтас усети движенията на жреците зад бариерата, меки стъпки, тътрещи се в мрака.

Чу се писък, кратък и агонизиращ, после втори, после трети. Три катерички за Океус, три малки смърти за укротяване бога на злото. Три жертви за жреците, които да прибавят към колекцията си.

Те лежаха там, докато жреците се върнаха през външната врата и сноп светлина докосна краката им. После се изправиха. Жреците поклатиха глави, докато те излизаха един по един от храма.

— На добър път.

На развиделяване канутата чакаха на брега на реката. Докато Покахонтас си проправяше път към тях с наметало в ръка, видя Памоуик и Секотин да приготвят собствените си принадлежности. Двамата мъже бяха на около двадесет години, родени в рамките на около месец, но никои двама братя не се различаваха толкова много един от друг. Памоуик беше бавен, докато Секотин беше винаги нащрек, с бързи реакции и темперамент. Той имаше най-острия слух от всички бойци в племето; никой не беше усещал елен, вражески воин или даже змия преди Секотин. Отстрани, близо до двамата мъже, имаше трима войници, подготвящи се за второто кану. Все пак баща й беше решил да изпрати с тях придружители.

За втори път тази сутрин Секотин вдигна ръката си за поздрав.

— Покахонтас, ще бъдеш в първото кану между Памоуик и мен.

Покахонтас видя, че това бяха тежки лодки от издълбани дънери на дървета, а не леките съдове от брезови кори, които предпочитаха някои племена от царството, боядисани в червено и синьо, характерно за всички лодки на Поухатан. Той имаше неколкостотин, вариращи по големина от канута за двама до четиридесет мъже. Тя винаги се вълнуваше от гледката на флота на баща си, когато тръгваше на ловна експедиция или война. Караше я да тръпне от гордост.

Покахонтас помоли баща си да не споменава на другите в селището, че заминава. Искаше да се измъкне бързо, без сбогувания и напътствия в последния момент, които биха ги забавили. Не беше дълго пътуване, навярно половиндневно гребане до мястото, където реката се разширяваше в залива Чезапеаке. Тя предположи, че цялото пътуване ще бъде по вода. Но Секотин може да избере да се предвижат по сушата, като носят канутата си над главите. Ако е така, ще минат през територията на Починс и ще пристигнат в Кекофтан от страната на сушата.

Покахонтас се чудеше къде са сега тасентасите. Дали ще избягат в големите си канута към залива или дори нагоре по реката? Някои от тях може би се движеха по сушата. Тя гледаше наоколо към познатите гористи брегове на Памунки, докато се придвижваха напред с леки, равномерни загребвания. Покахонтас изпадна в лек унес, загледана в широкия гръб на Секотин. Умът й бе зает с ритъма на движенията на греблата. Несъзнателно усещаше второто кану, точно отпред. Тя погледна настрани и видя вглъбените лица на войниците, като се движеха със същия постоянен ритъм като братята й.

Когато слънцето започна да се издига все по-високо и по-високо, тя започна да се чувства разведрена и гладна. Устата й беше толкова суха, че повече не можеше да навлажнява устните си с език.

— Секотин, кога смяташ да спреш? Гладна съм.

— Веднага щом намерим добро място.

На Покахонтас й се струваше, че са минали покрай няколко подходящи места. Но те продължаваха да се движат и тя започна да се чуди дали Секотин не иска да й каже, че не трябва да забавя пътуването им. Отново се зачуди защо има съмнения относно Секотин. Тя никога не се чувстваше така към другите си братя и сестри. Какво я караше да се съмнява в него?

Тогава Секотин обърна глава и извика на мъжете в другото кану. Той започна да придвижва кануто към място от брега, където клоните на голям дъб и бреза бяха надвиснали над реката. Двамата братя спряха кануто под заслоняващите листи, после завързаха оплетено въже към един от клоните, докато втората лодка спря след тях. До самия бряг водата беше поне три фута дълбока. С лека въздишка Покахонтас си изхлузи полата и се хлъзна над борда на кануто във водата.

Тя се потопи под повърхността, изпитвайки наслада от хладката вода върху горещите си глава и врат и започна да плува мързеливо към талвега. Водата беше балсам за тялото и схванатите й мускули. Тя плува известно време права, за да изтръска водата от ушите си, но изведнъж се вцепени, защото чу вика на гарвана — сигнала за опасност на племето й. Обърна глава и видя размаханата ръка на Секотин, сигнализиращ й да се върне веднага към дърветата и прикритието. Гмурна се под вода, плувайки мощно, но сега, без да набразди повърхността. Почувства, че достигна под външното кану и с едва доловимо движение във водата се показа на повърхността между двете канута.

Покахонтас се заслуша, но не можа да чуе нищо. Видя, че и другите се напрягат да чуят; само Секотин изглеждаше сигурен.

Това странен звук ли беше, или само дишането й? Отново се ослуша, за да чуе. Беше слабо, много слабо, но сега отчетливо — леко размахване на гребла. Обърна глава да погледне братята си. Ръцете им се движеха, разменяйки точни сигнали. Канута — няколко големи канута. Много мъже — петдесет, навярно повече. Рибари? Някой от техния народ?

Секотин даде знак. От много дни такава група не беше напускала Веровокомоко и околните селища.

Големи канута. Покахонтас се втренчи нагоре по реката, към звука, но на около двеста фута имаше остър завой. Не можа да види нищо.

Може ли да са вълшебните лодки на белите мъже? Не, човекът на Починс каза, че те не си служат с гребла. Трябва да е група от народа на Петте реки, отиваща по реката да лови риба или да търгува със съседи. Тогава съзнанието й се разтърси от спомена за измъчвания боец. Може да е войнствена група от монакани! Тя погледна към лицето на Секотин: твърдо, напрегнато. Това беше.

Те чакаха, неподвижни като дърветата. Покахонтас помисли, че е в състояние да почувства всяка слаба вибрация в неподвижната вода около себе си.

Не откъсваше очи от завоя на реката. Накрая се появи тъмна форма на стрела, после друга. Бяха две канута, големи лодки от издълбани дънери на дървета, с по двадесет мъже във всяко. Тромавите им загребвания създаваха шум във водата, която човек от Петте реки не би допуснал; боядисаните в червено носове на лодките и шарките на покриващите главите им пера показваха, че са монакани.

Канутата се движеха бавно, като че ли монаканите бяха по средата на дълго пътуване. Домовете им бяха в планините, далеч на запад. Сигурно са пътували много дни, за да дойдат толкова близо до морето. Но сега те бяха уморени и невнимателни. Нито един чифт очи не се огледа наоколо, когато се изравниха с надвесените клони на дъба и брезата.

Неподвижни и тихи, шестимата поухатани под дърветата наблюдаваха как двете канута се плъзгат покрай тях. Реката беше широка и монаканите бяха на разстояние петдесет фута в талвега. Покахонтас виждаше всяка тяхна черта. Слънцето блестеше върху лъскавите им тела и се отразяваше от водата. Подслонът от листи се раздвижи леко. Падаща вейка докосна леко бузата й. Спокойствието и красотата бяха застрашително крехки. Покахонтас никога не се беше страхувала толкова много. Ако само един монакан от четиридесетте беше погледнал внимателно към водата под дърветата, сцената би се превърнала в клане. Монаканите нямаше да й спестят нищо, ако я хванеха жива. Мъчението щеше да трае дни и всяка подробност ще бъде разказана на баща й. Движеше очите си, без да мърда глава, опитвайки се да намери средство, за да се убие, преди да бъде заловена.

Но канутата се придвижиха бавно напред, без промяна в ритъма на загребване. Дирята, която оставиха, стигна с плискане до скритите канута, появи се под дъбовото дърво и се завихри около тялото на Покахонтас, като образува леки вълнички, които тя почувства приятни след първото си отърсване от страха. Изчезвайки надолу по реката, канутата ставаха все по-малки, докато не станаха колкото мравки — малки петна върху широката празна шир на реката.

Напрежението бавно напусна Покахонтас. За пръв път усети, че тялото й под водата е студено и кожата на пръстите й започва да се сбръчква. Погледна към Секотин и му даде знаци, че иска да излезе от водата.

Секотин отговори със знак:

— Не още.

На Покахонтас й се стори, че чакат часове, докато накрая Секотин каза с тих глас:

— Мисля, че сега сме в безопасност.

Докато мъжете придържаха кануто, тя безмълвно се качи обратно в него. Стана й студено, много студено, под сянката на клоните.

— Ще се връщаме ли? — попита един от воините.

— Не — каза Секотин. — Ще гребем напред, близо до брега на реката. Веднага щом можем, ще напуснем реката и ще вървим по сушата.

— Каква дързост! — измърмори Памоуик. — Да използват нашата река!

Покахонтас изведнъж се разяри:

— И при това през деня — извика тя.

Никой не спомена възможността, че монаканите бяха група, готова за война. Никой не спомена възможността за плен, мъчение и смърт.

— Нека да хапнем сега — каза Покахонтас, за да разведри натегнатата атмосфера. — Памоуик, вземи малко царевичен хляб. А тук има студена пуйка. Ще ти откъсна едно парче.

Беше неимоверно облекчение да седи в кануто и да чувства лъчите на слънцето, провиращи се през клоните, изсушаващи влагата от тялото й. Беше чудесно да яде пресен царевичен хляб, замесен сутринта. Но мъжете бяха все още напрегнати. Покахонтас почувства, че са бдителни и се ослушват в случай, че дойде друга група монакани.

Нахраниха се и пиха жадно от чистата река, после почакаха, докато слънцето премине през най-високата си точка. Въпреки че никой не спомена, всички знаеха, че няма да достигнат Кекофтан тази нощ. Трябваше да нощуват по пътя.

Време беше да тръгват. Мъжете внимателно разтвориха клоните и изкараха канутата във водата. Те се съсредоточиха да координират загребванията си, докато лодките набираха скорост надолу по реката.

Изведнъж Секотин повдигна греблото си от водата и сигнализира на Памоуик да направи същото. Неговият гарванов вик се понесе над водата към бойците в другата лодка. Двете лодки се изравниха и спряха. В тишината всички се заслушаха. Покахонтас не чу нищо. Усети напрягането на Секотин да улови повторение на звука, който го смути.

Да, той чу нещо. Направи знак на другата лодка да продължи и те загребаха колкото се може по-бързо обратно към прикритието от листа, удряйки се една в друга в бързината. Вълничките около тях затихнаха. Птиците, които тревожно изцвърчаха, закръжиха и накрая кацнаха. Реката се успокои.

Покахонтас промълви:

— Монакани?

Памоуик кимна рязко и направи жест да се пази пълна тишина.

„Защо? — зачуди се Покахонтас. — Защо се връщат? Дали усетиха присъствието ни? Или бягат от нещо?“ Докато чакаха, през ума й минаха всякакви ужасни възможности.

Гребейки с висока скорост, нашествениците изведнъж се изравниха с тях. Малката група поухатани забеляза по лицата на враговете си решителност, но не и страх. Беше очевидно, че се е случило нещо, което да ги разтревожи, и че имат план.

Канутата се придвижиха бързо на кратко разстояние, после извиха към брега над тях и спряха. Всички, с изключение на двама мъже отляво, които останаха, за да пазят канутата, слязоха и навлязоха тихо в гората. Поухатаните усетиха мириса на монаканите. Но вятърът беше с тях, и за щастие, щеше да се задържи.

Секотин направи знак на групата си и прошепна тихо:

— Веднага трябва да напуснем това място. Ако завият назад, ще ни видят и ако вятърът смени посоката си, ще бъдем открити. Слушайте внимателно. Придържайте се до брега и гребете бързо надолу по реката. Покахонтас, наблюдавай. Ако забележиш, че монаканите ни виждат…

Покахонтас кимна. Страхът отново я обсеби. Тя беше преследваната; това беше ново усещане. Знаеше, че тялото й излъчва мирис на страх като този на животно и тя го усети и у другите.

Секотин погледна всеки от воините в очите, за да е сигурен, че са разбрали заповедите му. Войниците тръгнаха първи. Мъжете гребяха бързо и тихо с резки точни загребвания, които не издаваха по-силен шум от докосващо водата водно конче.

Всички монакани, освен мъжете, пазещи двете канута, бяха изчезнали в гората. Понякога поухатаните дочуваха счупване на клонче или шумолене от суха трева под краката им. Покахонтас непрекъснато държеше под око пазачите. Те си правеха знаци и разговаряха с очи, настрани от бягащите канута.

После един от тях се обърна и изглежда, че потърси с очи брега. Ужас спря кръвта й. После Покахонтас изведнъж видя как монаканът застана неподвижно и нащрек.

— Видяха ни — прошушна тя.

Секотин едва отговори с тяло, но се полуизвърна към другата лодка и извика:

— Бързо!

Кануто пред тях се задвижи с пълна мощ и се понесе по повърхността като морска чайка. Тяхната група се наклони напред със скърцане. Очите на Покахонтас не се отделяха от монаканите. Пазачите се изправиха в канутата, виковете им отекнаха над широката шир на водата.

Викаха на другите. „Ще им трябва време да влязат обратно в канутата си“ — помисли си тя. Освен това те не гребяха умело, но във всяко кану имаше по двадесет силни мъже. Явната сила ще им даде преднина. Ще бъде невъзможно за поухатаните да избягат.

— Кажи ми, когато тръгнат — каза Секотин едва чуто.

— Не още. Не още… Сега!

— Опосум!

Сигнал от детството. Покахонтас не очакваше внезапното олюляване на кануто. Но Памоуик го очакваше, разбра тя, когато удари водата и всички изградени инстинкти й помогнаха да управлява тялото си. Памоуик се движеше леко като Секотин, двамата воини се хванаха за кануто и го изтласкаха силно надолу по течението. Един тласък ги отпрати под водата към тръстиките, които обграждаха реката. Малко по-късно Покахонтас ги настигна. Тя се появи на повърхността между двамата си братя, с глава над водата, между тръстиките.

— Другото кану — прошепна тя.

— Забрави за него. Намери тръстика и се гмурни.

— Моли се на Ахоне — каза Памоуик. Той откъсна дълга дебела тръстика и й я подаде. Тя постави единия й край в устата си и потъна в плитката вода, близо до тинестото дъно. Кожата й настръхна от студенината на водата и докато полулежеше на дъното, можа да види високите тръстики наоколо и тихото завихряне на тинята, което спря, когато движенията им утихнаха. Другият край на тръстиката беше над водата и тя дишаше лесно през кухото стебло. Памоуик беше до нея, протегна се и й стисна ръката.

Чакаха. Водна змия запълзя по ръката на Покахонтас. Тя наблюдаваше болезнено бавното й придвижване.

Канутата на монаканите минаха покрай тях като тъмни сенки върху повърхността на водата. Покахонтас дишаше през тръстиката си с дълбоки внимателни вдишвания. Една от лодките на монаканите се върна. Тя мина веднъж и отново покрай тях. Две дълги пръчки се показваха надолу от кануто. Промушваха тръстиката. Едно намушкване засегна ръката на Памоуик. Той не трепна, не се помръдна. Лодката на монаканите отмина.

Стори й се, че чакат с часове. Покахонтас си каза, че трябва да е търпелива; братята й ще й кажат, когато е в безопасност. Наблюдаваше подводния свят: здравите тръстики, движещ се плевел на дъното на реката, рибите и насекомите. Малка водна змия се плъзна наблизо. Тя дишаше правилно и се радваше на чувството, че е в нова среда. „Аз съм речно същество, дете на Ахоне; навярно това е моята среда, тази тиха хладина.“

Накрая Секотин се протегна да я докосне — знак да остане неподвижна. Тя наблюдаваше как ръката му излиза на повърхността. След дълга пауза той направи знак на другите да се покажат тихо навън. Водата течеше покрай лицето на Покахонтас.

Ушите й бяха пълни с вода, косата й — с тръстика и тиня. Тя се огледа наоколо и видя, че Секотин вече е в талвега и проверява реката нагоре и надолу. Главата му се люлееше върху течението. Памоуик газеше надолу да огледа брега. Не се виждаше друго живо същество.

След няколко минути братята й се върнаха при нея.

— Няма следи от кану или монакани — премигна Секотин, взирайки се в далечината. — Ние сме близко до устието на залива. Можем или да потърсим кануто, или да се опитаме да се придвижим по море, или да тичаме по сушата.

— По сушата — каза Памоуик.

— Сега? — попита Секотин.

— Ще бъде по-безопасно да се скрием, докато се стъмни, по-добре да пресечем реката и да намерим някое подходящо дърво, на което да се качим.

— Аз ще остана с Покахонтас.

— Не, аз — каза твърдо Памоуик.

Внимателно, един по един, те преплуваха широката река, докато стигнат далечния бряг, постоянно нащрек за някое странно движение. Вече на другата страна, те се наведоха ниско, като използваха тръстиките за прикритие, докато достигнат тясно пространство между брега и дърветата. После по сигнал се изправиха и затичаха.

Покахонтас беше бърза като планинска котка. Тя първа стигна гората, избра високо дърво с дебел дънер и се покатери горе. Памоуик беше точно зад нея.

— Продължавай да се изкачваш — извика той, — докато можеш да виждаш около себе си.

Не беше необходимо да й казва. Високата скорост беше възбудила всеки нерв в мокрото й тяло. Сега короната на дървото се усещаше, груба и топла. И най-важното, тя се движеше към слънцето. „Не — помисли си тя, — аз не съм дете на реката. Ахоне беше добра към нас и чу молитвите ни, но моят любим бог е богът на слънцето. Аз ще бъда птичка, не риба, птичка, която се извисява към слънцето.“ Дървото беше високо и тя виждаше на мили разстояние във всички посоки. Гората беше килим от зелени листа, осеян с бял кучи дрян: вълшебна гледка. Тя се прекъсваше само от голямата подвижна шир на реката. Почака за момент, за да се наслади на слънцето и небето, после протегна ръце към бога на небето, докато слънцето силно я грееше.

Памоуик извика:

— Следи от хора?

— Не виждам никого. — Тя хвърли поглед и си помисли, че вижда отблясъка на слънцето върху водите на далечния залив. — Но мисля, че виждам нашето кану надолу по течението.

— С това е свършено. Ела долу и ще намерим клон, на който да се разположим.

С облекчение Покахонтас слезе, докато стигне до неговата височина. Тя различи краката на Секотин през клоните на съседно дърво. На тяхното дърво Памоуик намери здрав чатал, който да ги побере, за да спят.

— Ще пазиш ли ти пръв, Секотин? — извика той.

— Поспете малко. Ще ви викна привечер.

— Хайде, Малко снежно перо. — Памоуик се присегна към нея и тя се настани близо до него в извивката на чатала. Той нежно сгъна топлото си тяло около нея. Тя изпита облекчение от чувството за удобство, което й осигури. Усмихна се, унасяйки се в мисли, че навярно е единствената жена, която е в безопасност с него. Брат й беше всеизвестно бърз с ръцете и устните си.

Беше нощ. Звуците на гората — бухането на бухала, шумът от крилата на прилеп, писъкът на малко животно, проникваха в съзнанието й. Жълта луна в трета четвърт висеше над върховете на дърветата. Къркорещият й стомах я събуди. Беше гладна като вълк и мислеше за царевичния хляб и пуйката на дъното на реката. Те няма да хапнат нищо, докато стигнат Кекофтан, земята на Починс.

В тъмнината те слязоха от високите убежища и се протегнаха.

— Ще тръгнем направо за Кекофтан — каза Секотин и раздвижи мускулите на краката си. — Ако имаме късмет, скоро ще попаднем на следа.

Не беше трудно да се пътува през гората даже и преди да намерят следата. Това беше земята за ловуване на Кекофтан; предната есен хората на Починс бяха изгорили храсталаците, както правеха всяка година. Под краката им имаше само оскъдна пролетна растителност. Секотин водеше, движейки се в тръс, Покахонтас бе веднага след него, а Памоуик осигуряваше тила. Въздухът беше хладен. На Покахонтас й се искаше да бъде с коженото си наметало, но то беше заминало на дъното с кануто и храната.

Скоро намериха следата, тясна мръсна пътечка, по която ходеха потомствени жители на Кекофтан. Твърдата повърхност им позволи да се движат дори по-бързо. „Все още предстои дълъг път“ — помисли Покахонтас, като си спомни далечния блясък на слънцето в морето. И по-бързо да пътуваха през нощта, ще съмне, преди да достигнат Кекофтан.

Секотин спря така внезапно, че тя почти се блъсна в него. Инстинктивно сподави вика си и въпроса, който щеше да го последва. Секотин побягна зад дърветата близо до пътеката и другите го последваха. Той им каза да останат там, докато разузнае напред. Върна се след няколко минути със сериозно изражение.

— Огън на монакани? — прошепна Покахонтас.

— Много по-лошо. Елате.

Бяха изпълнени с предчувствия, въпреки че Секотин даде ясно да се разбере, че вече няма опасност. Пътеката се разшири в малко сечище, окъпано от лунната светлина. А там, подредени в тържествен ред, лежаха три трупа, три скалпирани и прерязани глави и три чифта ръце и крака.

— Нашите пазачи са били превъзхождани по численост, но не са измъчвани. — Гласът на Секотин беше дрезгав. — Монаканите навярно не са имали време.

Тримата стояха тихо, шокирани.

— Е, има и по-лоша смърт. По-добре да ги погребем. — Памоуик наближи останките.

— Покахонтас, покачи се на това дърво и наблюдавай.

Покахонтас изглеждаше вцепенена. Гледаше втренчено трите глави. Двете изглеждаха спокойни, но устните на третата бяха разтеглени в ужасна гримаса.

— Мърдай — извика остро Памоуик.

Тя се покачи на дървото, но не можа да си наложи да погледне към сцената на сечището. Чуваше сумтенето на Секотин и Памоуик, докато копаеха твърдата земя с ножове и счупени клони. Въпреки че надникна през дърветата във всички посоки, изпълнявайки съзнателно задължението си, чувството на облекчение й подсказваше, че монаканите са напуснали. Нямаше да се върнат обратно по този път.