Сюзън Донъл
Покахонтас (22)

Глава 21

Рок Хол, Хенрико, април 1613

— Повтаряй след мен, Покахонтас: „Отче наш, който си на небето, нека бъде свято твоето име“.

Тя повтори внимателно. Преподобният мистър Уитъкър беше неотстъпчив в обучението й в християнската вяра, а на Покахонтас й беше интересно това, на което я учеше. Но умът й беше прекалено изпълнен с новите събития, за да възприеме всичко.

Покахонтас прекара пръсти по дрехата, която носеше. Не можеше да свикне с материята; беше мека, но нямаше плътност, не приличаше на нейните кожи. Тя се почувства по-различна, облечена с рокля, и в същото време по-скована. Интересно, когато облечеше еленовата кожа в уединението на своята стая, тя усещаше старото чувство на свобода. Най-хубавата й рокля, тази, за която казаха, че е за специални случаи, шумолеше. Свистящият звук, който издаваше, я караше да се чувства важна.

— „Дойде твоето царство, ще царуваш и на земята, както на небето“ — продължи преподобният.

„Те се молят по-често на своя бог, отколкото ние се молим на нашите богове — помисли Покахонтас, — но не правят жертвоприношения!“ Тя успя да принесе само една крастава жаба на богинята на реката Ахоне за осемте дни, през които беше със семейство Уитъкър в Рок Хол, но беше сигурна, че Ахоне я разбира. Покахонтас не искаше да обиди домакините си и си спомни ясно ужаса на преподобния мистър Хант, когато тя принасяше жертви през тази далечна пролет, когато колонизаторите стъпиха за пръв път на тази земя.

Покахонтас не каза на семейство Уитъкър, че по всяко време може лесно да се измъкне невидима в гората, защото те и английските войници бяха лоши пазачи, а в гората се чувстваше като у дома си. Стоеше, защото също искаше войната да спре и защото новият й живот беше забавен. Всеки ден й предлагаше толкова много нови неща, които да научи.

— „Днес ни дай насъщния хляб и ни прости греховете, както ние прощаваме на тези, които грешат спрямо нас.“

Тя се радваше да има собствен стол, маса и сандък в малката стая, която й дадоха. Леглото й беше толкова удобно, колкото нейното ложе от кожи вкъщи. Храната беше лоша, но тя помагаше на мисис Уитъкър, слаба, мила жена, и на слугинята й в кухнята и те възприемаха някои нейни предложения, няколко основни неща, научени, докато наблюдаваше готвачите във Веровокомоко. Безвкусната храна не беше всъщност тяхна грешка, защото те никога преди не бяха виждали домати, картофи, царевица, тикви и пуйки. Мисис Уитъкър каза, че в Англия няма такива храни.

— „Не ни въвеждай в изкушение, а ни избави от злото.“

Покахонтас завърши молитвата след домакина си и зачака прилежно за урока по английски, който щеше да последва. За нея това беше любимата част от деня. Свещеникът, по чиито кръгли бузи имаше постоянни червени петна, й каза, че тя има дарба за английския език, което я окуражи. Учеше молитвите си наизуст и се наслаждаваше на предизвикателството на новите думи така, както когато Джон Смит й беше учител. Тя знаеше, че откакто се беше върнала в колонията, започна да говори по-гладко.

Изведнъж чу копита на кон, които спряха пред вратата, и силно дърпане на звънеца. Прислужницата припна да отвори вратата и видя на прага капитан Аргъл. Той се втурна с поздрави към двете.

— Покахонтас, имаме новини от баща ти. Той е дълбоко натъжен, че си наша заложница, и ни умолява да се държим добре с теб. Как си, принцесо?

— Добре, капитане.

— Поухатан ме помоли да отида с кораба си в неговите води, където той ще изслуша исканията ни за връщането на нашите мъже и оръжия и ще ни даде царевица. След като свършим това, той очаква да те закарам при него.

Покахонтас кимна в отговор.

— Ако си готова, принцесо, ще тръгнем сутринта.

Покахонтас наведе глава, за да скрие ужаса си. Толкова скоро! Та тя току-що пристигна! Мислеше, че баща й дълго време ще се пазари за нейното връщане. Как ще може отблизо да следи движенията на корабите и да чака вероятното завръщане на Джон Смит? През ума й мина мисълта, че през целия си живот е била пленница на исканията и ограниченията на баща си. Тя беше приела дълга си към своя могъщ родител, но сега разбра, че при англичаните, където действително беше пленница, имаше повече свобода отпреди.

Лицето й излъчваше обикновеното спокойствие, докато двамата мъже разискваха последните новини в колонията и слуховете от писмата, пристигнали с кораб преди няколко дни. Входният звънец отекна отново.

— А, Джон Ролф идва за вечеря.

Мистър Уитъкър стана да поздрави госта си. Покахонтас беше прекалено заета с мислите си, за да му обърне внимание, но видя висок мъж на около двадесет години с чуплива кестенява коса и силно лице.

По време на вечерята, докато Ролф седеше до нея, тя излезе от унесеността си, когато той я запита за тютюна. Като фермер той отглеждаше тази култура и искаше да знае мнението й колко често земята трябва да се оставя на угар. Тя му разказа за методите на народа си и откри, че е увлекателно да разисква качествата на неговия метод за отглеждане на тютюн, и да го сравнява с този, който й бе познат. Не й хареса, че си тръгва в края на вечерта, и му го каза, но той я увери, че ще се отбива често.

— Утре се връщам при баща си — отговори тя с равен глас.

Съпругата на свещеника настоя Покахонтас да вземе слугинята й Кари до Джеймстаун. „Не е прието — каза тя, — царска особа да пътува без придружител.“ Покахонтас и Кари се качиха на „Търпение“ веднага щом пристигнаха във форта и Кари й предложи да облече роклята от шумяща тафта за срещата и обяда със сър Томас Гейтс и сър Томас Дейл, губернатора на колонията.

Роклята беше бледосиня, украсена с бяла дантела. Покахонтас се смути, когато видя как блеснаха очите на двамата мъже, когато я видяха, и всеки от тях се поклони ниско. Зарадва се, че разреши на прислужницата да вдигне високо косата й, въпреки че би желала да носи някои от собствените си перли.

Тя беше благодарна и за това, че свещеникът и съпругата му я бяха научили да използва приборите за хранене. Въпреки че на моменти се чувстваше неловко, тя знаеше, че прави добро впечатление. Сега мъжете бяха заинтригувани от нея повече като личност, отколкото като пионка в играта им с баща й. „Трябва да помня — каза си тя — колко е важно да се представям добре и да усвоя обичаите на моя домакин.“

И двамата кавалери я разпитваха подробно за престоя й при семейство Уитъкър и тя не можа да скрие ентусиазма си от временния си дом. Очите й блестяха, когато отговаряше, че току-що е започнала да изучава християнството и Светото писание и им каза колко много се е обогатил речникът й. Беше сигурна, че ще се научи да говори перфектно, ако няколко седмици има възможност да общува с англичаните.

Следващата сутрин тя си облече еленовата кожа. Като се връщаше във Веровокомоко, знаеше, че позволява да й бъде затворена вратата. Можеше само да се надява и да се моли, че вратата няма да е вечно затворена. Докато напускаше малката каюта и се качваше на палубата, почувства краката си тежки като олово.

— Принцесо, имам новина, която може да не ти хареса. — Лицето на Самюъл Аргъл беше загрижено, когато я поздрави. Направи движение, като че ли да докосне ръката й, но не успя. — Снощи, след разговор с Гейтс, сър Томас Дейл реши, че няма да е разумно да те вземам днес със себе си. Не сме свършили преговорите с баща ти и за да се избегнат недоразумения или инциденти, другите ръководители на колонията желаят да останеш тук още известно време. Ще уредят да те изпратят при семейство Уитъкър, където са разбрали, че се чувстваш удобно.

Той не добави, че Гейтс и Дейл са поразени от възможностите, които им предлагаше Покахонтас. Ако станеше християнка, какъв принос би било това към обединението на двата народа! Това можеше да приобщи целия народ на Поухатан към християнството и да докаже факта, че английските протестанти, а не испанските католици, са дошли да живеят във Вирджиния. Бяха решили, че ако Великият вожд не изпълни всичките им искания, те ще задържат Покахонтас. Освен това не искаха тя да пътува с Аргъл от страх, че хората на Поухатан може да се опитат да я освободят.

Покахонтас беше толкова щастлива, че пътуването се отменя, че с луд ентусиазъм се нахвърли на работата си във фермата в Хенрико. Тя шеташе бързо и с радост изпълняваше поръчки. След седмица научи всички английски думи, свързани с домакинството. Тя се задълбочаваше в Библията и катехизиса с болезнена енергия, опитвайки се да дешифрира думите и обръщаше голямо внимание на уроците си два пъти на ден. През деня тя задаваше въпрос след въпрос.

Мисис Уитъкър беше любезна и търпелива като съпруга си. И двамата разбираха, че тяхната гостенка-заложница е изключителна и й обръщаха внимание като на своя дъщеря. И двамата бяха благодарни, че поръчението им беше да се грижат за любещо момиче.

Беше вече месец май и ароматът на орлови нокти проникваше във всеки ъгъл на къщата, когато пристигна пратеник с писмо от Аргъл, което прочетоха на Покахонтас. Баща й беше върнал половината оръжия и повечето английски затворници, но не беше предал откраднатите инструменти и не беше дал царевица. Дейл и Гейтс изразяваха съжалението си, че при тези обстоятелства Покахонтас трябва да остане на грижите на англичаните по-дълго време.

Няколко дни по-късно се върна Джон Ролф. Той се зарадва да види отново Покахонтас и те възобновиха разговорите си за отглеждането на тютюн и се хвърлиха с увлечение в спор за качествата и използването на различни билки. Когато Ролф се върна след седмица, той не се съгласи с нейните методи за лов на птици и елени. След два дни той я посети отново и те поспориха за най-добрия метод за лекуване на кожни болести.

През юни свещеникът реши, че е време Покахонтас да отиде с тях на църква. Тя можеше да каже по памет няколко молитви и щеше да следва службата. Като повечето поухатански жени тя имаше хубав глас. По време на службата семейство Уитъкър бяха горди, чувайки гласа й да се извисява в песен.

Джон Ролф, който седеше зад семейство Уитъкър, установи, че гласът на Покахонтас го разсейва от молитвите му. Той беше благочестив човек и религиозните думи, изпети от екзотичната млада туземка, предизвикаха раздвоение в сърцето му. Трябваше да признае, че беше силно привлечен от милата дъщеря на дивите земи. Реши, че в бъдеще, когато посещава свещеника, ще помага на Покахонтас да учи Библията. Щеше да стори добре, ако й помогне по пътя към християнството.

Докато песента й се извисяваше над главата му, той се опита да се помоли за душите на своята млада съпруга и новороденото бебе, които бяха умрели близо до Бермуда. Докато тримата пътуваха към Джеймстаун, по време на силна буря корабът им претърпя корабокрушение. През последните седмици болката от тази нощ преди три дълги години, когато държеше съпругата си в ръце, докато умираше, беше намаляла.

Мислеше да пише на семейството си у дома, Хичъм Хол в Норфолк, за да помоли баща си да му намери подходяща годеница, но не се решаваше. Имаше неприятното чувство, че той отчасти е виновен за това, че поведе съпругата си към нейната ненавременна смърт. Неговият дядо, богат човек, беше помогнал да финансира нови кораби на старата кралица за разбиването на испанската армада и не можа да разбере защо Джон тръгна към непозната земя, когато у дома имаше достатъчно семейни дела. Освен това, каквато и годеница да изберат, тя може да не му хареса, а животът в Новия свят беше прекалено труден, за да рискува допълнително. Но Ролф почувства, че може да е добър към бога и църквата и да компенсира миналите грешки, ако отделя малко от свободното си време за разговор с езичник.

Пролетта премина в лято, лятото — в есен. От Поухатан нямаше съобщение. Дейл изпрати писмо до Покахонтас в Хенрико, и й съобщи за мълчанието на баща й, но Покахонтас беше го узнала сама. Един ден, когато беше сама в полето до Рок Хол, тя чу познатата песен на птица с липсващ полутон — семейния им сигнал. Навлезе в гората и срещна Памоуик. Той беше изумен от дрехите й, от това как изглежда.

— Покахонтас, татко иска да разбереш, че знае, че за теб се грижат добре и не си в опасност. Но той не смята да сключва мир с тасентасите. Все още възнамерява да ги изгони. Ще му кажа, че си щастлива. Моля те, не казвай никому, че съм бил тук.

Брат и сестра размениха кратки новини и клюки и после Памоуик изчезна така бързо, както се беше появил.

Когато сланата позлати листата, Покахонтас за пръв път установи, че очаква посещенията на Джон Ролф. Все още усещаше тъпа празнота в сърцето си, когато мислеше за Джон Смит, но чувствата й към него бяха толкова объркани и толкова дълбоки, че всеки път, когато се събуждаше, го чувстваше до себе си. Беше й станало навик да мисли, че той би харесал това или не би одобрил онова. Всичките й постижения бяха положени в краката му и всяка нощ молитвите й на неговия език я съединяваха с него. Тя се ослушваше за новини за пристигането му, защото със сигурност знаеше, че някой ден той ще се върне за нея.

 

 

Посещенията на Джон Ролф бяха важни за Покахонтас. Той четеше и й разясняваше Светото писание и тя постепенно започна да схваща величието и красотата на историята, която изучаваше. Въпросите й бяха безкрайни, но Ролф търпеливо отговаряше на всички. Постепенно, чрез молитвите си към новия бог, тя изпита спокойствието, което никога преди не беше изпитвала. Новият бог, почувства тя, беше много мил, разкривайки същността си пред нея. Тя каза на Джон Ролф, че въпреки че вече не се моли на бога на небето и на богинята на реката Ахоне, смята, че бог проявява разбиране за годините, през които тя ги е боготворила, защото те наистина са били част от единствения и истински бог. Джон Ролф се усмихна на теорията й, но се съгласи напълно с нея по въпроса за злия бог Океус: злото се явяваше под различни форми.

Когато дърветата се оголиха и снегът покри ливадите, една сутрин Покахонтас се събуди от познатия мирис на печен царевичен хляб. За миг помисли, че е в леглото си от кожи във Веровокомоко. Седна рязко в леглото си. Запали дънерите в огнището и коленичи за сутрешните си молитви, после усърдно прочете няколко Параграфа от Библията. Когато завърши със задълженията си, тя се отпусна. Какво ще стане с нея, когато баща й окончателно уреди враждата си с англичаните по мирен път или със сила? Тя беше прогонила този въпрос от главата си, но сега трябваше да се изправи пред него. Ще трябва да се върне във Веровокомоко, но животът й ще продължи да бъде ръководен от единствения и истински бог. Дали ще я преследват за това? В най-добрия случай ще я изолират. Нямаше да може да се моли с народа си на фалшиви богове, не можеше да прави жертвоприношение — основен грях — и сигурно нямаше да може да се моли и на злия бог в лицето на Океус. Нито ще можеше да учи народа си да чете, въпреки че сега написаната дума беше ключът й към много магически светове, източникът на енергия за ума й. Навярно ще може да се върне като ученик на Христа, но колко дълго жреците ще й позволят да преподава новата религия? Дори и дъщерята на най-могъщия Поухатан няма да преживее яростта им заради заплахата за основите на тяхното общество и източника на тяхната мощ. За момент усети познатите криле да бият над главата й. Опита се да прогони страха си с молитва. След малко се почувства отново силна и помисли, че трябва да се посъветва с Джон Ролф. Той беше истински приятел и навярно ще знае как да постъпи тя.

Докато тя и мисис Уитъкър се върнаха от посещение на приятелка с новородено бебе, настроението й се оправи. Във всеки случай тя се радваше, когато Джон Ролф идваше на вечеря, а той очакваше тази вечер.

Когато след вечерята привършиха да четат Светото писание, Покахонтас се зачуди защо никога преди не беше обърнала внимание колко приятен глас има Джон Ролф. Тя му каза за мислите, които я смутиха по-рано, и докато говореше, забеляза, че очите му първо станаха загрижени, после светнаха. Те бяха сиви, оградени с черни мигли. Никога преди не беше виждала очи с такъв цвят.

След като тя спря да говори, той взе ръцете й в своите и каза:

— Не бива да се тревожиш. Ти много бързо се справи с изучаването на християнството и можеш да бъдеш кръстена след два месеца. Тогава, скъпа Покахонтас, ти ще бъдеш поухатанска принцеса и едновременно с това — християнка. Ще бъдеш една от нас. Няма нужда да се връщаш при баща си, ако не желаеш.

— Но моят баща може да изиска връщането ми като част от условията му за мир.

Джон Ролф се замисли за момент, широките му рамене се сведоха напред.

— Той ще настоява ли да останеш при него, когато знае кого боготвориш и как мислиш?

Покахонтас издърпа ръцете си и помисли: „Как да обясня мощта на баща ми, любовта си към него и задължението към народа си? Мога да остана тук, но аз ще бъда една сама жена. Не мога да остана да живея вечно със семейство Уитъкър“. Пръстите й се сплетоха, докато мислеше: „Истински аз не принадлежа на никой от двата свята“.

— Да, предполагам, че мога да се върна. — Гласът й едва се чу.

След като Ролф напусна Рок Хол, той препусна в галоп. Имаше нужда да чувства вятъра върху лицето си, за да притъпи силното си желание да прегърне Покахонтас. През изминалите месеци той се влюби отчаяно в поухатанската принцеса. Опита се да пренебрегне копнежа си, но повече не можеше да сдържа силната си страст към нея. Господ на небето знае, че той опита всичко, за да потисне желанията си. Бог знае също, че той се държеше добре с нея. Той й помогна да стане християнка, и то добра християнка. Той препускаше срещу вятъра, като пришпорваше коня си. „Не копнея само за тялото й. Не, това е и очарованието да виждам как се разтваря умът й, да я водя към нови знания, да се запозная със силата и гъвкавостта на нейния характер. Може ли тя да ми стане съпруга? Смея ли да мисля за нея като за другар и сродна душа пред Христос и в живота ни заедно? Съществува разлика в ранга, но тя не се ли балансира от факта, че доскоро беше неверница извън църквата?“ Гласът му отново се извиси в тъмнината. „Бог трябва да знае, че чувствата ми към нея са на честен, здрав християнин. Искам това красиво същество до себе си, да ражда синовете ми и да бъдем благословени от църквата.“ Той почти отпусна поводите на коня, докато една мисъл премина през главата му: „А тя дали ще ме иска? Знам малко за живота й. А е толкова млада; на не повече от осемнадесет години“. Все пак той се почувства уверен.

След една неспокойна нощ Ролф откри, че решението му се е затвърдило. Ще иска разрешение да се ожени за Покахонтас. Сър Томас Дейл беше човекът, към когото ще се обърне. Ролф ще обмисли решението си двадесет и четири часа и после ще пише на Дейл.