Сюзън Донъл
Покахонтас (14)

Глава 13

Веровокомоко, 6 януари, 1608

— Покахонтас, бях търпелив, справедлив и ти простих — каза Поухатан. — Но сега съм ядосан, защото бях измамен за намеренията на бледоликите. Те не смятат да се върнат в своята земя. Те искат да живеят тук постоянно. — Великият вожд се размърда гневно върху трона си от кожи и плесна с ръце, за да даде знак, че иска вода за пиене.

— Току-що пристигнах от посещението си при тасентасите и не съм изпращала пратеник от форта. — Покахонтас сбърчи вежди. „Откъде знае, че заселниците смятат да останат?“ — запита се тя. — Те ще останат тук още малко, татко, за да вземат рядък дървен материал и тютюн от нас. Искат да те посетят и носят подаръци от своя крал.

— Нямам нужда нито от техните подаръци, нито от техния крал, но ще се срещна с тях. Искам сам да ги попитам какви са намеренията им. Освен това искам още от техните пушки и машини. Така че ще търгувам още известно време. Ти можеш да продължиш да бъдеш мой посланик, защото ти имат доверие. Но, дъще, те те измамиха, както измамиха и мен. Жреците загубиха търпение и сега искат жертвоприношение на дете.

— О, татко, не!

— И освен това, Покахонтас, искам да размислиш и да приемеш Кокум за съпруг. Монаканите все още ни причиняват беди, а бащата на Кокум доказа, че е предан приятел, и ги изгони. Искам да държа чикахомините здраво на моя страна. Освен това се огледах и не намерих по-подходящ мъж за твой съпруг от Кокум.

Покахонтас чу удрянето на черните крила на гарвана над себе си. Почувства се празна отвътре. Дали грешната й преценка за тасентасите доведе до жертвоприношение на дете? Вината накара кръвта й да запулсира в слепоочията. Като изкупление тя несъмнено трябваше да се омъжи за Кокум. Но как баща й е научил за пристигането на новите тасентаси? Войниците й не биха се осмелили да изпратят съобщение без нейното одобрение, а Памоуик никога няма да го направи, без да й каже. Секотин? Но защо ще иска да изпрати вест на баща им, освен ако не иска да я компрометира? Тези мисли минаха през главата й, докато стоеше пред Поухатан. Едва тогава тя забеляза, че той изглежда необичайно избухлив към хората около себе си. Нещо го беше ядосало. А къде бяха съпругите му? Винаги имаше по няколко, да му носят нещо или просто да са близко, така че да може да ги щипне по желано място. И Покахонтас бързо реши, че сега не е моментът да говори с баща си.

Тя внимателно му се усмихна:

— Разбирам възгледите ти, татко, и сега ще събера провизии за друго пътуване до тасентасите.

Слънцето грееше ярко, когато пристъпи от стаята на съвета в студения въздух навън. Когато пое дълбоко въздух, за да се разведри, тя видя своята полусестра Мехта.

— Къде са съпругите на татко?

— Покахонтас, ти не знаеш. Сача изпадна в грях.

— Изпадна в грях?

— Намери си любовник, така че сега татко е сърдит на всичките си съпруги. Добре е, че пропусна яростта му, когато откри това преди три слънца. Жреците му казаха, че нещастието му се дължи на присъствието на странниците по нашите брегове.

Покахонтас можа да си спомни само един друг случай, когато съпруга на Поухатан си беше намерила любовник.

— Сача на скалата ли е? — попита тя.

— Да, от три слънца и ще стои там още четири.

Покахонтас се обърна и закрачи бързо към скалата, широк камък, поставен на централно място близо до реката. Повечето хора от селището трябваше да минат покрай него поне веднъж на ден. Преди да го стигне, тя видя група малки момчета, които стояха отстрани, хилеха се и хвърляха пясък върху Сача.

„Как може Сача да е толкова безразсъдно смела?“ — помисли Покахонтас, когато видя приятелката си гола, с широко разтворени крака, завързани за скалата. Цялото закаляване срещу големите студове и горещини, които децата на поухатаните се научаваха да понасят още като бебета, нямаше да помогнат на Сача да не чувства сега студа. Покахонтас видя, че устните и тялото й са посинели. Тя трябваше да остане на скалата от изгрев до залез-слънце без храна и вода, общо седем слънца. През нощта старейшината и неговата съпруга, избрани заради добрата си работа, я прибираха до зазоряване.

— О, Сача, защо го направи?

— Беше толкова глупаво, Покахонтас, толкова глупаво, но не можах да устоя.

Покахонтас познаваше любовника, красив, не, хубав войник, но не беше от водачите.

— Но татко ще те отпрати далеч.

Сълзи започнаха да се стичат по бузите на Сача:

— Да, ще трябва да отида при обикновен веанокски войник.

Селището Веанок не беше много далеч, но все едно че Сача отиваше на луната. Тя напълно щеше да загуби положението си. Нямаше начин Покахонтас да я види отново.

— Сача, съжалявам те. Знам, че баща ми не е млад мъж, но той толкова те харесваше.

— Не, не възрастта му е причината, Покахонтас. Той доставя удоволствие на всичките си съпруги. Прости ми, просто отдадох сърцето си на войника. Той беше изпратен далеч на север. Знам, че ще го включват във всяка битка с монаканите, докато умре. — Сълзи потекоха по бузите на Сача.

Покахонтас искаше да потупа за успокоение ръката на Сача, но беше забранено. Можеше само състрадателно да наблюдава как красивото, закръглено тяло на Сача се тресе от хълцания и студ. „В сърцето си съм виновна колкото горката Сача — мислеше си тя. — Аз копнеех за червенокосия тасентас. Ако ми беше дал знак, щях да бъда негова и така щях да предам не само един мъж, а целия си народ.“

Покахонтас каза „довиждане“ на Сача и тъжно се обърна. „Само баща ми да нямаше толкова много съпруги. Той остарява, а те много усложняват живота му.“ Тя се замисли за тасентасите. И те ли имаха по няколко съпруги? Някак не мислеше така, в противен случай щяха да ги пратят тук с кораба, който току-що пристигна. После й мина през ума, че никога не е питала дали Джон Смит има съпруга. Навярно е женен. „Това може да е причината, поради която е така объркан — помисли тя. — Но сега трябва да го забравя, защото трябва да се събера с Кокум. Трябва да се покая. Моята дружба с тасентасите докара върху нас гнева на Океус, злия бог, и сега имаме неверни съпруги, ядосани жреци и предстоящо жертвоприношение на дете.“ Покахонтас трепереше, докато се връщаше към центъра на града.

Поухатан не губеше време. Ако жреците са повелили, че трябва да има жертвоприношение на дете, тогава колкото по-скоро, толкова по-добре, а такова събитие сега подхождаше на настроението му. Великият вожд не проявяваше често нрава си, но когато това се случеше, империята му трепереше. Жени и деца избягваха да го срещат, данъците се плащаха бързо и вестоносци препускаха през горите със сбити указания към вождовете му. Никой не молеше да говори с него за местни неправди, докато бурята отмине. Най-неспокойни от всички бяха съпругите му. Великият вожд сигурно щеше да потърси нова група жени, свежи и целомъдрени, за да му възвърнат милото настроение. Вече пристигаха пратеници със съобщения за най-красивите млади жени в царството.

Гърмящите змии и песнопенията на жреците ехтяха в нощта. Бебета плачеха, а уплашени майки леко ги потупваха, шепнейки им да не привличат вниманието върху себе си. Настана време на ужасно изпитание за поухатаните. Те бяха хора, които обичаха семейството и обсипваха с много любов и грижа малките си деца. Родители агонизираха пред възможността тяхното дете да бъде грабнато от жреците. Някои майки бяха дори толкова глупави, че се опитваха да скрият бебетата си на тайни места в околността, но жреците винаги знаеха къде са те и често скритите бяха първите, които вземаха като жертва.

Накрая жреците се споразумяха за деня. Във всеки от многото градове в царството ритуалът беше един и същ. Жреците, боядисани в черно, червено и бяло, започнаха при изгрев-слънце танца си на площада за церемонии. Когато всички жители на града се събраха, те бързаха, защото всяко нарушаване на правилата можеше да предизвика боговете. Жреците започнаха монотонно да пеят. После, без да поглеждат назад, щяха да тръгнат към гората, към сечището, където стоеше олтарът за жертвоприношение. Пътеките към него бяха чисти, защото никой не се доближаваше до мястото за жертвоприношение на дете, освен в деня на ритуала. Семействата, неми от страх, се влачеха след жреците. Никой не смееше да плаче или да пророни звук. Даже бебетата бяха тихи, защото майките им бяха дали билки, за да ги приспят.

На сечището жреците запалиха огън от високи дънери, така че пламъците се издигаха право в небето. После започнаха монотонно да пеят. Повдигнаха ръце с молба към злия бог, чието боядисано в бяло лице се взираше в тях от платформа, построена в дънер на дърво в гората. После паднаха на колене и потъркаха челата си в земята, движение, което да им помогне да изберат правилно децата за Океус.

Покахонтас стоеше близо до баща си в предната част на тълпата, умът и сърцето й бяха обзети от ужас. Изведнъж видя Кокум. „Татко не си е губил времето и го е извикал.“ Когато го погледна, почувства как краката й омекват, а стомахът й се обръща. Той стоеше до Мехта и за момент тя видя изражението на своята полусестра, която гледаше Кокум. Очите й бяха широко отворени, устата й — влажна. „Но тя го желае“ — помисли с изненада Покахонтас. В този момент монотонното пеене на жреците спря и през жителите премина дълбока въздишка. Покахонтас усети, че й е трудно да гледа жреците. С крайчеца на окото си видя братята си; лицата им бяха неподвижни и твърди.

Жреците доближиха до олтара. Покахонтас усети как една мисъл започна да гризе мозъка й, сравнявайки живота на тасентасите с този, който водеше нейният народ. „Тасентасите не извършват жертвоприношения и все пак имат канута, оръжия, прибори, знания за звездите и даже техните магии са по-големи и по-силни от нашите. Боговете, изглежда, са благосклонни към тях, значи боговете ги предпочитат пред нас.“

Тези мисли минаха през главата на Покахонтас, когато жреците при олтара се обърнаха. Техните черни, червени и бели бои блестяха на слънцето, докато протягаха ръце към небето. Един от жреците пристъпи напред под звука на силния тропот. Той вдигна ръка. Настъпи тишина, после извика име. Жена от тълпата пое дълбоко въздух и припадна на земята. „Не!“ — извика Покахонтас в себе си. Бяха избрали бебе, което още суче! Жреците обикновено избираха момчета между пет и дванадесет години. Те ни предупреждават, че боговете са наистина ядосани и тасентасите трябва да си отидат. Бяха съобщени още три имена и сега тълпата започна да оплаква тихо, но непрестанно.

Покахонтас не можеше да гледа. Тя вдигна очи и помоли бога на небето да й прости страха. Това беше единствената церемония, която не можеше да понесе. Утешаваше се с мисълта, че някои от убийствата са почти символични и че момчетата, които преживяваха, бяха отмъквани в гората, където оставаха няколко месеци. После те започваха дълго чиракуване, за да станат жреци. Когато получеха права след една година, те бяха изпращани в отдалечен град, далеко от всички роднини. Така че дали детето оставаше живо или беше мъртво, резултатът беше същият: майката никога повече не го виждаше.

Бебето върху олтара ридаеше, докато се чу внезапен писък. „Навярно жреците са пронизали сърцето му“ — помисли Покахонтас. Сега тя трепереше от глава до пети. Стенанието, идващо от петстотин гърла, не спря. Бяха извикани още четири имена и ритуалът продължи бавно, а Покахонтас помисли, че ще припадне от напрежение. Въпреки че церемонията винаги я разстройваше, преди тя никога не беше реагирала толкова силно. „Станала съм по-слаба от връзката си с тасентасите. Техните методи може да са погрешни за нашите хора, но техният свят предлага толкова много.“ Вълнението, породено от чувствата й към странниците, само усили страданието й, докато наблюдаваше жертвоприношението. „Ще отида при тях следобед. Поне докато съм с тях, мислите ми са спокойни“ — каза си тя.

Накрая церемонията свърши. Жреците се върнаха в града, а жителите, някои плачейки открито, се влачеха след тях. Оплакващите бащи щяха да отрежат косите си, а майките щяха да се посипят с пепел.

Покахонтас потърси Кокум в тълпата, но той не беше там. Тя искаше да избегне срещата с него. Не можеше да понесе допълнителното напрежение от неговото постоянно присъствие и влиянието му върху разума и тялото й. Тя реши да избере по-заобиколна пътека до града.

Пътеката, която избра, се спускаше към реката и когато видя студената, чиста вода, Покахонтас внезапно пожела да се изкъпе, за втори път в този ден. Банята ще я пречисти след кръвта и преживяното напрежение от жертвоприношенията. Реката ще измие нейното отвращение. Ще отиде на тайното място, където тя и сестрите й някога използваха като деца. Никой няма да я открие там. Тя пробяга милята до реката и се спусна по насипа, докато достигне залива. Храстите бяха все още гъсти даже през зимата, а наблизо растяха ниски борове. Тя се измъкна от дрехите си, влезе в ледената вода и започна енергично да се търка с пясък и раковини, докато тялото й се зачерви и светна. Накрая потопи главата си под водата и издърпа косата от лицето си.

Когато излезе, почувства нечие присъствие. Не чу звук, а просто усещане, че има някой. Тихо и бързо тя достигна до брега и се облече. Дали чу шумолене? Предпазливо се придвижи от скала към скала по брега, докато стигна малко заливче. Помисли, че чува стенание. Навярно някой беше попаднал на тайното й място. Внимателно тя надникна зад дърво към залива, с ръка върху ножа. Тялото й се стегна от шока. Там, на пясъка, лежеше Мехта с широко разтворени крака. А отгоре й беше Кокум. Тялото му навлизаше нежно и ритмично в нея. Покахонтас като че ли се парализира. Тя видя екстаз в очите на Мехта, чу откъслечни стонове да излизат от устните й. И двамата бяха твърде заети, за да усетят присъствието й. Тя се отдръпна и тихо се върна. Когато стигна пътеката, затича колкото е възможно по-бързо към града.

Покахонтас каза на братята си, че тръгва за селището на тасентасите по-късно следобед и заповяда на войниците да съберат необходимите провизии. После отиде да види баща си в къщата на съвета. Тя го откри на неговата купчина кожи, все още мрачен, тупайки с ръка брадичката си. До него стоеше Кокум.

Покахонтас се нуждаеше от цялото си самообладание, за да запази изражението си спокойно, докато отиде да каже „довиждане“ на баща си.

— Дъще, както виждаш, Кокум е тук и отново моли за ръката ти.

Очите на Покахонтас трепнаха срещу Кокум и тя видя, че изражението му беше искрено и обичливо; после очите й се насочиха към ръцете му. Те бяха добре оформени, с дълги, деликатно заострени пръсти.

— Поласкана съм, татко — започна тя учтиво, — но не съм сигурна, че съм готова за женитба. Той може да се ожени за някого другиго от семейството. Мехта би му била добра съпруга.

— Кокум казва, че ще чака теб.

— Но Кокум е млад мъж. Той се нуждае от жена сега.

— Дъще, сигурна съм, че Кокум може да се грижи за нуждите си и ти не можеш да го обвиняваш, защото прекарваш цялото си време с тасентасите. Женитбата е напълно различно нещо. Като моя дъщеря, тя е въпрос на съюз и положение. Все още настоявам този съюз да се осъществи.

Покахонтас се почувства зле. Но не можеше да спори сега. Беше безнадеждно, като имаше предвид настоящото настроение на баща си.

— Татко, ще се вслушам в твоите желания. Но сега трябва да занеса провизиите и да изпълня задължението си. Ще се върна след няколко дни. — Тя запази безизразното изражение на лицето си, докато казваше „довиждане“ на двамата, и напусна стаята.

Докато Покахонтас се движеше през гората, държането й към свитата беше необичайно грубо. Тя кипеше отвътре. Разбира се, не можеше да обвинява Кокум, че е с друга жена. Тя не обвиняваше и Мехта. Покахонтас открито заяви съпротивата си срещу женитбата. Но защо, когато все още настоява, че я иска, Кокум спи с нейната сестра? Това само повече усложнява нещата. Най-лошо от всичко е двуличието му.

Тя подтикваше братята и войниците да вървят почти в галоп. При това темпо като че ли се освобождаваше от проблемите си. Докато доближат лагера, умът на Покахонтас се проясни, но тя все още се тревожеше за Секотин. Можеше ли да му има доверие? Кой беше предал съобщението за новите колонизатори на баща й, преди тя да успее да му каже? Изведнъж Покахонтас се почувства самотна. Баща й беше раздразнен от нея, сестра й я беше предала, а тя се чувстваше несигурна и в брат си. Колкото до Кокум, Покахонтас поклати глава. „Поне поведението му ме освободи от властта му над моето тяло“ — каза си тя.

Следващата сутрин беше необичайно топла и слънцето печеше жарко, докато Покахонтас, братята й и войниците изминаха краткото разстояние до форта, носещи провизии от Поухатан. Искрящите тръстики върху сламените покриви във форта блестяха в чистия въздух, а наблюдателят издаде приветстващ вик, докато няколко мъже при вратите на форта изтичаха да помогнат на поухатаните с товара им. Мъжете се смееха в очакване, докато носеха кошници с царевица и изсушени храни към кухнята и складовете. Храната вечно не достигаше.

Когато пристъпи във форта, Покахонтас почувства прилив на облекчение. Тя се опита да прикрие нетърпението си, докато се оглеждаше за капитан Смит. Толкова много нови мъже, стотици. Повечето от тях бяха скупчени близо до църквата. „Навярно това е техният специален ден за боговете, неделя“ — помисли тя. Сега вече знаеше как да различава работниците от джентълмените. Джентълмените носеха светли, богато избродирани дрехи от бляскав сатен и тафта и големи шапки с пера. „Не толкова величествени колкото перата, които ние носим“ — си каза тя. Докато работниците носеха тежки обувки, обикновени, домашнотъкани ленени или брезентови къси палта с подходящи бричове и малки плоски барети.

Новите колонизатори наблюдаваха любопитно как на Покахонтас и братята й се оказваше внимание. Между тях се беше разчуло за принцесата, забележителната дъщеря на Великия вожд Поухатан. В мекия въздух се долавяше тържествено усещане и мъжете се шегуваха и смееха, докато вървяха надолу по пътеката от църквата към речния бряг. Цялото население на форта беше поканено да се качи на „Сюзън Констънт“ за обяд с вино и ром, за да бъде отпразнуван рожденият ден на капитан Нюпорт. Можеха да си позволят да отдъхнат; складовете им бяха пълни, можеха да се радват на петдесетте книги в библиотеката, а отношенията с туземците бяха сравнително добри. Освен това Лондон проявяваше търпение към бавния им напредък и вярваше в бъдещето на тяхното начинание.

Покахонтас прие поканата от Смит и Нюпорт да се качи на кораба с братята си, макар да знаеше, че ще бъде изпитание. Никога не можа да свикне с миризмата. Веднъж каза на Джон Смит, че би искала да изпрати група поухатанки на борда, за да измият кораба, но той се засмя. Тя остави войниците да ги чакат на брега.

Слънцето, топлият въздух и добрата храна развеселиха мъжете. Те разказваха истории, песни се разнесоха във въздуха, когато пийнаха по глътка ром. Никой не забеляза облака дим, който се издигна в близост до кухнята на форта, защото винаги имаше пушек, излизащ от комините. И за кратко, но гибелно време, никой не забеляза пламъците, които лумнаха до пушека.

Най-сетне висок, силен вик процепи веселбата. Всички очи се обърнаха към брега. Войните на Покахонтас викаха и махаха с лъковете си. Зад тях кухнята беше обвита в пламъци.

Мъже се спуснаха по въжените стълби и се скупчиха в дългите лодки. Много скочиха направо във водата и преплуваха краткото разстояние до брега.

— Ведрата, ведрата! — извика някой, докато се насочваха към форта.

Бързо се оформи човешка верига, за да предава ведра с вода от реката до пожара, но не те успяха да потушат пламъците, раздухвани от слаб вятър. Сламените покриви експлодираха в горящи кълбета и повечето от дървените и потънали в кал къщи скоро бяха погълнати. Знойният бриз удряше борещите се с огъня, а пламъците се извисяваха в нощното небе като вимпели.

— Складът! Гасете склада! — извика Смит, докато бягаше от едната до другата страна, насочвайки носачите на вода.

— Вижте, църквата се запали! — Покахонтас беше по петите му, опитвайки се да потуши по-малките пламъци с пелерината си. Братята и войниците й използваха своите кожени дрехи и краката си да гасят малките горящи езици, докато огънят напредваше.

Но пожарът вече беше около тях, лакомо захващащ всяка нова дървена дъска. Отблясъкът беше като светлината от сто слънца, а топлината изгаряше кожата им. Шумът на пламъците сякаш щеше да спука тъпанчетата им, а пушекът запушваше ноздрите им.

Вятърът внезапно утихна и огънят достигна Покахонтас, която не се пазеше. Тя се препъна и почти падна, опитвайки се да избяга от огнените кълбета. Смит я хвана и я избута. За кратък миг с разтуптени сърца те се погледнаха в очите. Не виждаха опушените си лица, нито скъсаните си дрехи. Вместо това отново почувстваха пълната хармония, която ги беше обхванала при камъните за екзекуция във Веровокомоко. Когато се разделиха, Покахонтас разбра от изражението на Смит, че той е взел внезапно решение. Стисна ръката й, преди да побегне към брега на реката. Беше ново докосване. То беше като на собственик.

Колонизаторите се бореха с пламъците и когато в тъмното небе започнаха да се появяват звезди, едва не припадаха от изтощение. Когато накрая укротиха огъня, опустошението беше се разпространило толкова нашироко, че мъжете стояха на групи и плачеха, докато гледаха руините. Всичките запаси бяха изгорели, включително донесените от Англия само преди няколко дни. Църквата наподобяваше купчина пепел, а новата библиотека беше разрушена. Повечето къщи бяха само димящи руини. Но гробището, с дървените си кръстове, стоеше чисто и недокоснато в изпълнения с пушек въздух.

Докато Покахонтас се взираше с ужас в разрушенията, тя чу глас зад себе си:

— Откъде знаете, че някой от туземците не е запалил пожара? — извика един от новодошлите от Англия.

Всички погледи се насочиха към воините на Покахонтас, докато през уморената тълпа се надигна ропот. Колонизаторите бяха мрачни, саката и жакетите им бяха пропити от сажди и пот, панталоните им — мокри от речната вода.

— Те бяха единствените, които не бяха с нас на борда — извика друг глас.

Сега някои от мъжете изглеждаха заплашителни. Покахонтас бързо се присъедини към братята и воините си и застана с лице към колонизаторите с царствен и закрилящ вид.

— Не бъдете глупави. — Смит се промъкна между Покахонтас и колонизаторите. — Тези хора ни донесоха храна. Нима мислите, че ще ни дадат с едната ръка, а ще вземат с другата? Те са пратеници на Великия вожд Поухатан.

Настъпи тишина. Смит продължи:

— Тези от вас, които пристигнаха сега, запомнете, че принцеса Покахонтас е лоялен и верен приятел на тази колония. Ще я придружа заедно с мъжете й до лагера им. Сега повече от всякога се нуждаем от тяхната храна.

Покахонтас не попита нищо Смит, докато минаха заедно през портите. Той беше направил повече, отколкото да предотврати опасен момент. Тя знаеше, че най-после щеше да използва възможността да бъдат сами заедно.

Докато вървеше бързо до Смит към гората, тя почувства как от тялото му се излъчва желание. Той не се обърна към нея и дори не я погледна, но Покахонтас се безпокоеше, че братята й са усетили явното желание, което ги обгръщаше. Погледна към своите придружители, които вървяха много пред нея и Смит. Те не бяха достатъчно далеч, за да не разберат какво става с нея. Дали нейното тяло излъчваше същата енергия като това на Джон Смит? Дали тя също показваше почти осезаем животински глад? Ставаше й ту топло, ту студено, задъхваше се леко.

— Върви с братята си. — Ръката на Смит гореше, когато силно я стисна, а гласът му беше дрезгав. — Когато заспят, ще се срещнем при старото леговище на вълците. — Те не се погледнаха и не спряха. Не беше нужно да отговоря.

Поухатаните бяха изтощени от битката с огъня и заспаха почти, преди да легнат на земята.

 

 

Покахонтас бързо лисна вода от кратуните с питейна вода върху лицето и тялото си. Не се спря да облече отново еленовата кожа, а метна върху голото си тяло коженото наметало, чиито пискюли удряха краката й.

Тя напусна внимателно лагера и пробяга половината миля до леговището. Дъхът й излизаше на пресекулки, когато пристигна на закритото място. То се намираше в кухина с гъсти храсти и орлова папрат, да го прикриват. Нощта беше тъмна, почти черна, но тя веднага усети Смит. В този момент почувства една от ръцете му върху китката си. Другата я прегръщаше. Той беше груб, докато устата му намери нейната. Брадата му предизвикваше непознато усещане по кожата й, а острото боцкане беше като пламък за сетивата й. Те се люлееха нестабилно, докато страстта обгърна устата и телата им.

Тя изстена, когато той падна на колене и я придърпа. Постави я легнала до себе си. Възбудата от страшния пожар и настойчивостта на емоциите, завладели тялото й, се съединиха, за да й придадат пламенност, която тя не очакваше и никога не беше усещала. Искаше да го погълне от любов. Тялото й действаше, като че ли не беше повече част от жената, която тя познаваше. То се движеше с трескава чувственост, на моменти безумна, а на моменти почти неподвижна, само с лекото движение, предизвикващо желание и екстаз. Почувства се като че ли е част от мъжа, чието тяло й доставяше такава радост, като че ли неговата кожа беше нейна, като че ли сърцата им бяха едно. Друг път чувстваше, че не може да устои на най-лекия му каприз, че може да загуби съзнание от щастието на своето пленничество. Цялата й същност преливаше от еуфория, докато с радост отдаваше тялото и ума си на мъжа, когото боготвореше. Освобождаването й даде сила за отдаване отново и отново. Когато започна да се зазорява, те все още бяха жадни един за друг, страстта им беше бушуваща, неизчерпаема, а знаеха, че трябва да се разделят. Силата на потребността им един от друг беше заплашителна и те се гледаха с ново усещане, с безпокойни очи. Смит простена. Не можеше да я остави сама. Отново я сграбчи. Устата му бродеше по ръцете, гърдите, устата й, разпалвайки тялото й, и те се любиха бързо, като че ли за пръв път.

Накрая Смит се отстрани от нея.

— Трябва да намерим безопасно място. Тази бърлога е твърде добре позната. Не можем да рискуваме баща ти да ни раздели.

— Ще намеря място.

— А сега трябва да бързаме. Развиделява се. Ще говорим по-късно. Ти тръгни първа.

Покахонтас го погледна бързо над рамото си и побягна. Краката й бяха като перца. Не беше спала двадесет и четири часа, но никога не се беше чувствала толкова свежа, толкова жива. Всеки мускул, всяка пора, всяка частица от ума й пееха от щастие. Тя беше цяла; събуждащата се гора беше част от нея. Тя беше едно цяло с кафявата земя и грачещите морски чайки. Хармонията между ума и тялото й донесоха такава радост. Когато стигна до тихия, спящ лагер, падна на колене и протегна ръце към небето.