Джорджия Боковън
Неуморен прилив (8)

Осма глава

Ресторантчето се оказа забутано между две огромни викториански къщи и Рик изрази учудването си, че изобщо е просъществувало, да не говорим за просперитет. Въпреки че пристигнаха в ранния следобед, часове след обичайното време за обяд, отвън на тротоара още имаше дълга опашка от туристи. Това беше прекалено много за Рик.

— По, дяволите, Карла! И на хотдог ще съм доволен, само ако може да го получа веднага.

Карла игнорира гладните му протести и го отведе в задната част на сградата, където имаше врата с надпис: Служебен вход.

— Даниел Олсен, собственикът на това бистро и аз имаме споразумение. Ако някой ме попита в галерията, къде може да похапне, аз го насочвам към неговия ресторант, в замяна на това, винаги обядвам, без да чакам на опашки. Благодарение на него и Маги, все още не съм умряла от глад.

Очевидно беше, че Карла се ползва с особено отношение в ресторанта. Всички се изредиха да я поздравят, включително и новото попълнение — шестнадесетгодишен сервитьор.

Самият Даниел Олсен излезе от кухнята, балансирайки табла с чинии в едната си ръка и кана с кафе в другата. Беше висок, мускулест, русокос мъж с ослепително сини очи — наследство от неговите норвежки прародители. За всеки, дори и случаен посетител, веднага ставаше ясно, че той е взел както най-добрите, така и най-лошите черти на древните викинги.

— О, Карла! — възкликна радостно Даниел. — Къде се загуби толкова време?

Маневрирайки с товара си, той се приближи и я дари със звучна целувка по бузата.

— Да знаеш само, колко ми липсваше. Маги и Джеф отказаха да ми кажат къде си отишла. Бях им се ядосал и ги понагрубих, но те са много хубави хора и ще трябва да им се извиня. Хайде, сядай, ще се видим по-късно.

Преди Карла да успее да отвърне нещо, русият мъж я целуна отново и изчезна във вътрешността на залата. Той или не беше забелязал, или не го интересуваше присъствието на Рик.

— Е, това беше Даниел — усмихнато обясни Карла. Отговор не последва и тя се обърна назад. Лицето на Рик се бе разкривило от яд, а в очите му гореше огън, какъвто бе виждала само, ако някой е блъснал колата му на пистата. От учудване устата й остана леко отворена. Все още не можеше да разбере какво се беше случило. Внезапно причината за това проблесна в съзнанието. „Рик ревнува?!“ Вцепени се от откритието си. Рик никога преди не е ревнувал! Тяхната връзка винаги бе имала за основа пълно и взаимно доверие, което просто изключваше ревността като понятие. Не знаеше сега какво да прави, да плаче или да се смее. Хвана ръката му и го поведе към малко сепаре със запазена, служебна маса. Когато седнаха и край тях нямаше никой, тихо го попита:

— Би ли желал да ми обясниш какво се случи?

— Защо, какво имаш предвид? — саркастично отвърна Рик.

— Направо е смешно да се ядосваш от обикновена размяна на приятелски поздрав.

— Обикновена? Приятелска? За какъв ме вземаш? Може би не осъзнаваш, но тази шведска горила е влюбена в теб. И като гледам начина ти на обличане, това изобщо не ме учудва.

Рик посочи с поглед краката й.

Карла днес нарочно бе облякла една от късите си поли, за да предпази все още зачервените си крака от болезнен допир. Почувства се ужасно. Само преди час Рик бе изразил възхищението си от нейното облекло. „Откъде му хрумна, че между мен и Даниел има нещо общо!?“

— Господи, но ние само сме добри приятели… и между другото, родителите му са от Норвегия.

Рик въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

— Това пък каква връзка има?

— Рик, ти имаш един недостатък. Дори и да не си прав, никога не отстъпваш. Та ти видя Даниел само за тридесет секунди. Кога успя да го прецениш толкова бързо?

Рик се облегна назад и изпъна крака, успявайки да заеме почти цялото пространство между тяхната и съседната маса.

— Карла, ще ти кажа нещо, което си чувала и по-рано. Ти или не разбираш, или не виждаш сексуалните намеци.

Това веднага извика в съзнанието й разговора, който бяха водили преди повече от шест години. Тогава отново я бе обвинил в същото.

— Не знаех, че си толкова сляпа, за да не забележиш тези на Даниел. Не виждаш ли как си надува мускулите и само дето не носи табелка: „Карла, луд съм по теб!“.

Карла сведе очи.

— Е, добре — предаде се, знаейки, че споровете с Рик са безполезни. — Може той и да е влюбен. Не смятам това за истина, но го казвам, за да спрем излишните разпри. Какво толкова те тревожи, след като не споделям чувствата му?

Огънят и гневът изчезнаха от лицето на Рик, сякаш отмити от океанския отлив.

— Да ме вземат дяволите, ако знам! Никога не съм се държал така и сам не знам какво ми стана.

Не знаейки какво да му отговори, Карла се изправи, взе две менюта от съседното шкафче и подаде едното на Рик. Той й благодари разсеяно, но не го отвори. Гледаше замислен към накацалите по покривите чайки, а когато заговори, думите му бяха толкова тихи, че на Карла не й беше ясно, дали говори на нея или само разсъждава на глас.

— Може би съм ревнив към всеки, който е бил с теб през последните три години… докато ме е нямало. Ти си си изградила успешен и смислен живот. Не знам, може би… — Рик взе ръцете й в дланите си. — Може би не трябваше да карам Стив, да те търси. Имам вътрешното усещане, че няма да ти донеса щастието, което заслужаваш.

Думите му изпратиха студени тръпки по гърба й.

— Не казвай това! Не бих заменила последните няколко седмици с теб и за десет години спокоен, но самотен живот. Нека не мислим за това, което утре може да се случи или не. Трябва да изживеем всеки наш ден като нещо отделно, като ново начало.

— Моля се, дано никога не промениш мнението си.

Към тях се приближи сервитьорка с бележник в ръка.

— Здравейте, готови ли сте да поръчате?

— Дайте ни още няколко минути ако обичате.

— Разбира се, ако имате проблеми с избора си, препоръчвам ви плодова салата с мляко — съвсем прясна е, от тази сутрин.

Рик продължи да говори, все едно, че момичето не съществуваше:

— Мога само да ти обещая, че ще направя всичко, което е по силите ми, да не те наранявам отново…

Карла несъзнателно затаи дъх.

— Някой ден може би ще поговорим за това — нареждаше Рик, — ще трябва да извадим наяве стари и болезнени спомени, да се опитаме да разберем защо се случи това между нас. Аз все още не знам в какво съм сгрешил.

Искаше й се да изпищи, за да го спре. Денят беше светъл и слънчев, а думите му бяха като тъмни, буреносни облаци, които заплашително се приближаваха.

— Не можем ли да почакаме, Рик? Не може ли да почакаме съвсем малко?

Изведнъж нещо в очите му проблесна.

— Както винаги си, права. Това едва ли е най-подходящото място да обсъждаме нещо толкова лично.

Рик хвана ръката й и я обърна с дланта нагоре. Нокътят му проследи линията, започваща малко над палеца й и стигаща почти до китката й.

— Изглежда, че ще имаме време да бъдем заедно. — Той целуна нежно дланта й — целувка, която правеше линията на живота й завинаги негова.

— Обичам те, Ричард Флеминг…

Очите му отново проблеснаха насреща й.

— А ще ме обичаш ли, ако загубя четири-пет килограма от недохранване?

Карла с облекчение прие промяната на настроението му, макар да знаеше, че това е само временно отстъпление.

— Вероятно няма, обичам едри и мускулести мъже.

— Като шведите, нали?

— Като тях, пък и норвежците не са лоши. Но ако държиш на истината, нямам желание да опитвам нищо ново. Предпочитам да те нахраня и да запазя силите и килограмите ти. Имам някои планове за по-късно…

— Ти имаш ли насищане?

— Това ти харесва нали?

— Поне засега, но скоро може и да не успявам да ставам от леглото.

Двамата избухнаха в смях, а после се зачетоха в менюто, което съдържаше около стотина вида омлет. Рик вдигна учудено очи.

— Ягоди, сметана, сирене? Заедно в омлет?

— Чети, нататък става по-интересно.

— Надявам се, че е така.

Карла скрито го наблюдаваше. Знаеше, още преди да дойдат, какво точно ще поръчат. Всички следи от предишния му гняв бяха изчезнали, но все още се виждаше, че нещо го тревожи. Изведнъж погледите им се срещнаха.

— Съжалявам, че се държах като пещерен човек преди малко. Обещавам, това да не повторя.

— Ох, не знам. Не всяка двадесет и деветгодишна жена може да накара съпруга си да я ревнува. Сигурно по-добре ще е, ако съм поласкана от поведението ти.

— Боже господи, не си длъжна да приемаш за комплименти най-глупавите неща, които съм направил напоследък.

— Но комплиментите за мен на тази възраст са рядкост.

— Мога да се обзаложа, че няма да получиш комплимент само от слепец.

— Колко галантно се изразяваш! Само това изречение може да заличи напълно глупавото ти държание.

— Ти не се отказваш лесно?

— Никога!

Рик с усмивка се загледа отново в менюто.

— Мразя, когато имам толкова голям избор. Просто не знам какво да поръчам.

— Вземи като моето?

— И то е?

— Омлет с бекон, крема сирене и артишок.

— Бррр, звучи отвратително.

— Добре, опитай шунка и сирене чедър, сигурна съм, че ще ти хареса.

Даниел се беше освободил и дойде лично да вземе поръчката им. Той вървеше наперено и изглеждаше добре, дори и с бялата кухненска престилка, опасана около кръста му.

— Карла, кого си довела днес? — попита Даниел, сочейки с глава към Рик.

Карла не можа да повярва на това, което се случи след това. Двамата мъже мигновено се наежиха и въздухът между тях се нажежи от взаимното им неодобрение. Рик започна да се надига от стола си и Карла едва не събори нейния, опитвайки се да го изпревари и да застане помежду им. Почувства се ужасно глупаво и с въздишка се отпусна на мястото си, защото Рик се бе изправил само, за да стисне ръката на високия, рус мъж. Преди да успее да ги представи, той изрече:

— Аз съм Рик Флеминг, съпругът на Карла.

Карла забеляза, че от розово лицето на Даниел стана бяло като брашно.

— Даниел Олсен — измърмори смутено той, — собственик, сервитьор, мияч на чинии, изобщо всичко в тази дупка, която сте пожелали да посетите.

Когато се обърна към Карла, в гласа му имаше леко обвинителни нотки.

— Защо не си ми казвала, че мислиш да се омъжваш? Как успя така да заблудиш всички и да скриеш съпруга си, особено щом той е толкова известен.

— Даниел, може би трябваше да ти кажа по-рано, но ние сме женени от шест години…

— И разделени повече от три — побърза Рик да обясни своето отсъствие.

Даниел Олсен чупеше пръсти, не знаейки какво да каже.

— Сега разбирам… Да ме вземат дяволите, изглежда, че загубих… Или по-точно, никога не съм имал шанс. Ами добре тогава… моите поздравления. Дано този път между вас всичко потръгне добре…

Карла забеляза, че и двамата мъже се отпуснаха. Даниел я погледна.

— Да знаеш само, че оставяш сърцето ми разбито.

Думите му трябваше да звучат като шега, но в тях имаше прекалено много истинска мъка.

— Харесах те още от първия ден, когато Маги и Джеф те доведоха в ресторанта…

Карла беше доста объркана, още повече, че в очите на Рик имаше явното: „Аз какво ти казах!“.

— О, Даниел… изобщо не предполагах…

— Не те обвинявам за нищо, Карла — отвърна Олсен и се обърна към Рик. — Мислех да ти кажа, каква изключителна жена е тя, но сега съм сигурен, че си се убедил в това. Всичко, което мога да ти кажа, е грижи се добре за нея. Ако не го направиш, мисля, че аз ще го сторя.

Думите му не прозвучаха гръмко, не бяха груби, а много искрени. Карла хвърли поглед към Рик, за да види реакцията му на тази леко загатната заплаха. На лицето му нямаше нищо — дори следа от гняв или враждебност.

Даниел взе поръчката им, направи галантен поклон и се отдалечи. Рик го проследи с усмивка.

— Много приятен човек.

Карла зяпна от учудване.

— За първи път ми се случва, някой така да се отрича от думите си. Ще имаш ли нещо против, да ми кажеш какво те накара да промениш мнението си.

— Не мога да отрека, че Даниел разбира от качество.

— Защо си мисля, че заприличах на парче месо.

— Глупости, бих казал, че напълно отговаряш на цената си.

Тяхната словесна битка продължи и по време на обяда, но не засегна нищо по-сериозно от това, дали Карла би могла да си вземе още един свободен ден. След като се нахраниха, тръгнаха към галерията, за да сменят колите си и за да може Рик най-после да я разгледа. Маги ги посрещна още на вратата, но побърза да заведе Карла в задния двор и да се увери с очите си, че по краката й няма мехури. Когато влязоха вътре, Рик остана много учуден от качеството на картините. Откровено призна, че не бе очаквал подобно нещо в такова малко туристическо градче.

Маги се спря пред една картина и посочи петцифрената й цена.

— Рик, преди Карла да дойде тук, никой от нас не се осмеляваше да сложи в галерията произведение по-скъпо от няколкостотин долара. Всичко с по-висока цена изпращахме на галериите в Сан Франциско и Сиатъл. След като тя анализира туристите…

Карла я прекъсна.

— Всичко, което направих, беше да седна един ден на пристанището и като видях колко яхти по за няколко милиона долара акостираха тук, си казах, щом тези хора имат пари за толкова скъпи играчки, ще имат и за качествени произведения на изкуството.

— Както и да е — продължи Маги. — След като Карла разбра, че в градчето идват и заможни туристи, тя ни убеди, да излагаме и добри работи. За останалото сам можеш да се досетиш. — Маги се приближи до малка бронзова статуя на тюлен. — Все пак, ние продаваме и някои по-евтини работи — такива, каквито всеки, който влезе в тази галерия, може да си купи. Карла дори успя да убеди повечето художници от нашата група, да отделят време за изработването на подобни неща. Макар някои да приеха това твърде болезнено.

— Няколко художници сметнаха, че щом веднъж са се утвърдили и хората плащат хиляди долари за техните работи, не си заслужава да правят нещо на по-ниска цена. Те решиха, че това ще понижи реномето им и стойността на работите им. Много ми беше трудно да ги убедя, че така стават достъпни и печелят свои бъдещи клиенти.

— Това сигурно ти е струвало много — каза Рик с нескрито възхищение. — От личен опит знам, колко е трудно да накараш хората да работят за малко, дори ако получените приходи са гарантирани за дълго време.

— Не бих казала, че съм срещнала толкова големи проблеми.

— Недей да скромничиш, Карла. Веднъж спори с един стар глупчо цели три часа, а аз не бих го изтърпяла и пет минути.

Карла се засмя.

— И да ти кажа честно, мисля, че той спечели. — Карла взе от лавицата малка стъклена топка. — Какво мислиш за това?

— Ами нищо особено, стъклена топка с мехурчета въздух вътре. Като гледам цената — осемдесет долара — мисля, че и това й е много.

— Добре, а сега виж това.

Карла извади друго стъкло от специална, ефектно осветена кутия. Рик го взе и го вдигна към очите си. Вътре беше изящно изработена горска сцена — кошута с бозаещо сърненце върху килим от парченца естествени жълтеникави листа. После той погледна картончето с цената и тихо подсвирна.

— И мога да ти кажа, напълно съм сигурна, че някой ще дойде и ще го купи. Това е чудесна работа и си струва всеки цент, но това — Карла посочи първата стъклена топка — е нещо отвратително.

Маги се засмя.

— Обзаложихме се с Карла на по един чай в „Импрес-Виктория“, че все пак някой ще си хареса и това „произведение“.

— Съветвам те да се откажеш по-скоро Маги. Това е облог, който няма начин да спечелиш, просто никой няма толкова лош вкус.

Разговорът им беше прекъснат от отварянето на задната врата. Всички се обърнаха, когато Джеф влезе при тях. Веднага стана ясно, че колкото и да се опитваше да го прикрие, нещо силно го бе разстроило.