Джорджия Боковън
Неуморен прилив (4)

Четвърта глава

— Карла Флеминг, това е мис Мери Дейвис.

Стив представи двете жени така, че все едно държаха непременно да се срещнат.

Карла прекоси болничната стая, стараейки се да прикрие вътрешното си вълнение и притеснение. „Значи това е Мери, за която Стив ми говори преди седмица. Жената, с която е излизал Рик, която му е помогнала по-лесно да преживее самотните часове.“

Изглеждаше на не повече от двадесет и три — двадесет и пет години и беше много красива. Дългите й тъмнокестеняви коси свободно падаха по раменете й и закриваха като воал големите й гърди. Бе висока около метър и осемдесет.

Мери Дейвис подаде ръката си.

— Искрено съжалявам, мисис Флеминг, не искам да добавям нищо повече към това, което вече сте преживяла. Съвсем случайно минавам оттук и вече си тръгвам.

Тя започна да оправя чантата си, оставена на леглото.

— Надявам се, че ме разбирате, защо съм тук. Исках да видя с очите си, че Рик наистина е добре.

Карла сама можеше да види ефекта от дългите безсънни часове на очакване и болката от неизвестността. Челото на Мери беше покрито с бръчки от загриженост и преумора, а под очите й се бяха образували големи, тъмни сенки. Усети как сърцето й заби по-тежко. „Рик не е бил обикновено любовно приключение за тази жена. Тя го е обичала… Господи, тя продължава да го обича!“

Хвърли поглед към леглото. Рик продължаваше да спи, без да усеща създалото се около него напрежение.

— Успяхте ли да говорите с него?

— Не — опита се да се усмихне Мери. — Откакто съм дошла, спи като бебе, а и не исках да го будя…

— Може би, ако дойдете следобед…

Мери Дейвис вдигна очи. В тях сега блестяха едри сълзи.

— Благодаря ви, мисис Флеминг — прошепна тя и безшумно излезе от стаята.

Карла отиде до прозореца и няколко минути разсеяно наблюдаваше натоварения трафик по булеварда до болницата. Стив се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Ти си много особена жена Карла. Нищо чудно, че Рик е луд по теб.

— Коя е тя, Стив?

— Не мисля, че разбирам.

— Как се е срещнала с Рик? Откъде е? Какво работи?

Карла бавно зададе тези въпроси, като същевременно отбелязваше с пръст точки по замъгленото от дъха й стъкло.

— Искам да знам, колкото се може повече за нея?

— Но защо? Тя не е никаква заплаха за теб? Рик се чувствуваше много зле, когато се разделихте, и тогава започна да излиза с нея. Но сега нещата са съвсем други.

— И въпреки това, искам да ми кажеш. Има ли някаква друга причина, за да криеш от мен?

— Не, няма разбира се, но ми се струва доста глупаво да дълбаем нещо, което отдавна е свършило.

— За Рик може да е свършило, но не и за Мери. Дори и двамата да не се срещат, чувствата й не са се променили. Това ми е много познато, Стив, често съм го откривала, когато се погледна в огледалото.

Стив се намръщи, пъхна ръце в джобовете на дънките си и започна да върви назад-напред из стаята.

— Мери винаги е живяла около състезанията. Баща й беше пилот, а когато се пенсионира, купи няколко коли и направи отбор. Рик започна като новак и първите си няколко години караше при стария Дейвис. Точно така се запознаха и с Мери. Тя тогава беше само на единадесет и следваше Рик като домашно кученце.

— Защо Рик напусна отбора?

— О, обикновените причини. Различия между него и шефа, отказа му да изпробва нови неща и други подобни. Аз останах още няколко години при Дейвис, а дотогава Рик се утвърди като пилот и вече можеше да си позволи собствен механик.

Стив беше направил вече няколко обиколки на стаята и отново застана до прозореца.

— Дълго време след това не се виждахме с Мери. Тя замина да учи в някакъв елитен колеж извън щата. Едва след като го завърши, започна да идва на някои от състезанията. Омъжи се малко след вас, но бракът й се разпадна само след шест месеца. Не знам, дали е имала някаква по-сериозна връзка след това.

— Едва ли са й липсвали кандидати. Мери е изключително привлекателна жена.

— И много интелигентна плюс това. Знаеш ли какво си мисля, че ако не беше Рик помежду ви, вие можехте да бъдете чудесни приятелки.

Карла опря челото си до студеното стъкло.

— Стив, странно е, но и аз си мислех същото. Би трябвало да я мразя, но не мога. Повече й съчувствам и я съжалявам.

Настъпи няколкоминутно мълчание, което увисна между тях като лепкава мъгла и внесе още повече напрежение в отегчителната и за двамата сутрин. Накрая Стив погледна часовника си.

— Вече е осем и тридесет, време е да тръгвам за летището. Нека чуя още веднъж, за да не объркам нещо. Ще гледам за много висока жена на средна възраст с побеляла коса и мъж, малко по-нисък от нея, с посребрени слепоочия.

Карла се усмихна.

— Точно така, Морийн ще е облечена в синя рокля с бял карамфил на ревера, а Роджър ще е в любимия си костюм на тънки райета, бяла риза и вратовръзка.

— Разбрах, ще се видим след час.

Вратата се затвори зад Стив с пневматична експедитивност.

Карла се отдръпна от прозореца и премести стола си по-близо до леглото на Рик. Едва сега забеляза, че на пода лежеше копринен шал с геометричен дизайн. Наведе се и го сгъна механично. „Щеше да ми е много по-лесно, ако Мери беше едно от онези момичета — фанатичните привърженички, които следват пилотите на всяко състезание. Можех спокойно да й кажа, че не бива да идва повече тук, но тя е толкова различна. Споменът за щастливите й дни, прекарани с Рик, няма да избледнее така лесно.“

Карла погледна към Рик. С всеки изминат ден по лицето му се забелязваше видимо подобрение. Кожата му вече не беше мъртвешки бледа, бузите му не бяха хлътнали, а вече леко поруменели. Снощи го бяха преместили от интензивното отделение в обикновена болнична стая, където вече бе разрешено да идват и посетители. „Посетители, които разбира се, не биваше да остават прекалено дълго, или да го разстройват. Или да връщат болезнени спомени от миналото — помисли си Карла и страхът стегна сърцето й. — Мери е искала да бъде винаги с Рик, пътувала е с него на всяко състезание. За нея е било по-лесно да го възприеме такъв, какъвто е, без да се остави страхът да контролира действията й. Нещо, което аз отчаяно се опитвах да направя, но се провалих…“

Унесена в мислите си, Карла подскочи от изненада, когато Рик докосна ръката й. Той я погледна изпитателно.

— Искаш ли да говорим за това?

Карла се опита рязко да се отдръпне, но неочаквано срещна силна съпротива.

— Откога слушаш?

Тя осъзнаваше, че ядът само прикрива за момент болката й. Знаеше, че това не е честно, но емоциите й отказваха да се подчинят.

— Събудих се, още когато влезе в стаята.

— Господи, Рик, как можеш?!

Карла не искаше никой да знае, колко дълбоко е била наранена. Успя донякъде да прикрие чувствата си от Мери и Стив, но уви не бе могла да стори същото и с Рик.

— Как не те е срам, да лежиш и да подслушваш?!

— Карла съжалявам — прошепна Рик, без да се поддава на гнева й. — Не се извинявам за това, че чух разговора ти със Стив, а за болката, която ти причиних. Ще направя всичко, за да ми простиш. Обичам те, Карла, обичам те повече от всичко, искам да живея, само за да бъда с теб.

Думите му разкъсваха сърцето й и тя преустанови опитите си да освободи ръката си.

— Когато блъснах колата и всичко около мен гореше и експлодираше, почувствах невероятно облекчение, че животът ми вероятно свършва. Докато пламъците се увеличиха и повече не виждах нищо, изпитвах огромна радост. Мислех си, че болката, да живея без теб, най-после ще свърши. И точно тогава механиците ме извадиха и линейката ме докара дотук. Единственото нещо, което имаше значение за мен, бе да те видя. Да те видя, колкото се може по-скоро. Знаех, че не дойдеш ли, няма смисъл да се боря срещу смъртта. Разбираш ли ме, моя любов…

Рик вдигна ръката й и нежно допря устните си до нея. Когато продължи да говори, гласът му вибрираше от вълнение.

— Ти самата значиш живот за мен.

Карла затвори очи и прикри лицето си с длани. Рик избърса стичащите се по бузите й сълзи и я притегли в прегръдката си. Главата й се отпусна на гърдите му и топлият му дъх си играеше с къдриците й.

— Струваше ми толкова усилия, да се опитвам да не се влюбвам в теб Карла, но си знаех, че въпреки съпротивата ми, предварително съм загубил.

Тя усети приятният му, гърлен смях да раздвижва гърдите му.

— Знаеш ли, че на втората вечер, след като дойде, в къщата на леля си, аз отидох на летището, с намерение да не те видя никога повече?

— Знам само, че изчезна за няколко часа от къщата. Бях луда по теб и те следях навсякъде. Съжаляваш ли, че не си заминал?

— Не скъпа, никога! — Рик взе дланите й в ръцете си. — Ти внесе толкова радост и щастие в живота ми, че направи всеки мой ден истински празник. Преди да те срещна, светът ми беше сив, а ти го направи пъстър като калейдоскоп.

Карла усети, че сълзите й отново напират.

— А какъв цвят има болката, която ти причиних?

— Не е по-тъмен от този на болката, която аз ти донесох.

Рик я притегли още по-близо до себе си. Заслушана в ритъма на сърцето му, Карла вече се колебаеше, дали да не го спре, но той продължи да говори:

— След като се разделихме и изминаха няколко безкрайни месеца, започнах да свиквам със самотата. И тогава в живота ми дойде Мери. Тя наруши уединението, което сам си бях избрал. Ужасното беше, че дори само една дума или движение, което да ми напомни за теб, ме хвърляше в паника. Спомените от дните, когато бяхме заедно, станаха толкова осезаеми, че преследваха всяка моя стъпка, всеки мой миг. През деня несъзнателно напразно се взирах в тълпата с надеждата, че ще те открия. Когато седях в някой ресторант, всеки момент очаквах, че ще отвориш вратата и ще влезеш… А през нощта… — Рик въздъхна тежко, карайки сърцето й да се свие. — През нощта дълго лежах буден и си представях, че си до мен, че единственото, което трябва да направя, е да се обърна и да те докосна. Взирайки се в тъмнината, си спомнях за смешните неща, вече случили се през този ден, за това, как би се смяла, ако ти ги разказвах. Болката се усилваше, докато един ден инстинктивно протегнах ръка към другата половина на леглото и… се оказа, че Мери е там.

Карла надигна глава от гърдите на Рик и погледна очите му. Мъката, която беше преживял, и която едва не го беше погубила, сега стоеше като огромни рани на лицето му.

— Рик, аз не знаех… повярвай ми…

Той стисна ръката й по-силно.

— Нека довърша, Карла, тогава ще можем да говорим, да обсъдим всичко и да започнем да го забравяме.

Карла преглътна сълзите си и кимна с глава. Бе готова да изслуша всичко докрай, колкото и болезнено да беше то. Двамата щяха да изстрадат по свой начин своето покаяние, да заплатят скъпо за греха, че се обичат толкова силно.

— Веднага разбрах, че съм направил голяма грешка с Мери. Използвах я, за да компенсира липсата ти, да запълни празнотата, която беше вътре в мен, но не се получаваше. Тя ме гледаше с любов, а аз търсех теб в очите й. Оставяйки я да мисли, че нещо ще се получи, че може би ще живеем заедно, бавно и сигурно разрушавах и нейния живот. Мери е толкова добра, просто не е човек, който заслужава да бъде наранен или лъган. Скъсахме преди около година, но се оказа, че сме закъснели…

Погледите им, изпълнени с болката, която и двамата бяха изживели, се срещнаха. Вече не бяха онези невинни юноши, които с „честна дума“ да си обещаят, че всичко ще се оправи, стига любовта им да е достатъчно силна. Бяха разбрали, че невинаги любовта може да означава нещо хубаво, а както тяхната, да бъде нещо страшно и разрушително, и то с такава сила, способна да ги унищожи. Бяха слаби за подобна битка и твърде колебливи, дали изобщо да опитват отново.

Карла първа наруши мълчанието.

— Какво смяташ да правим сега?

Рик галеше бузите й с върха на пръстите си, а после отново я притегли към гърдите си. Зарови лице в златистите й къдрици.

— А имаме ли някакъв избор? — отговори й с леко треперещ от вълнение глас.

Тежестта от сърцето на Карла изчезна. Отново можеше да диша, а въздухът имаше прекрасен аромат — най-хубавият, който някога бе вдъхвала. Душата и сърцето й вече не бяха разкъсвани, а едно цяло. Вместо да бъде бледо съществуване, животът й отново значеше нещо.

— Къде?

Рик се наведе към ухото й и прошепна:

— Чух, че в залива Пюджит саунд има един остров, където хората, които се обичат, отиват да лекуват раните си.

Карла се засмя през сълзи, но този път от щастие.

— Господи, толкова те обичам!

Думите, които изрече, й се сториха обикновени и толкова неадекватни… Искаше й се да му каже, как сърцето й се разтапя от щастие, само като чуе гласа му, как то страда и кърви, когато не са заедно…

Рик повдигна главата й, за да срещне погледа й. Карла откри в очите му желание, страст, нужда и още много неща, за които не бяха нужни думи. Изпита непреодолим копнеж да го притежава, да усети голото му тяло върху своето. Гърдите, бедрата и устните й отговориха по свой собствен начин на това желание. Беше изминало много, наистина много време, откакто двамата лежаха на палубата на яхтата, запленени от страстта си един към друг.

— Карла, Карла… — прошепна умолително Рик в ухото й. — Да знаеш само колко си ми липсвала!

Ръката му последователно докосна косата, слепоочията, шията й, сякаш търсейки потвърждение, че всичко, което се случва, е наистина реалност, а не някакво видение. Пръстите му проследиха деликатната извивка на рамото й и бавно се насочиха към гърдите й. Дланта му премина под сутиена и обгърна кадифените полукълба, а палецът му описа няколко кръгчета около набъбналите им зърна.

Карла изстена усещайки, че губи контрол над себе си.

— Рик, моля те, недей! Рик, не прави това, трябва да си почиваш…

Пръстите му затвориха устните й.

— Шшшт, ела тук.

Езикът му проникна през зъбите й и тя усети вкуса, който не можеше да забрави през тези три години.

— Обичам те, Карла, обичам те!…

В гласа на Рик се прокрадваше умора, въпреки опитите му да я прикрие. Карла насила извади ръката му от деколтето си и отпусна глава на рамото му. Остана така, докато дишането му се успокои и сънят го обори. После се освободи внимателно от прегръдката му, облегна се назад в стола и остави щастието да я обгърне като нежен, златист воал.

 

 

След около четвърт час Стив Макдоналд надникна през вратата и, като я видя да седи със затворени очи, тихо почука и със знаци я накара да излезе навън. След това зае нейното място до леглото на Рик.

Карла се показа в коридора и веднага попадна в мечешката прегръдка на вуйчо си Роджър.

— Ох, колко се радвам, да те видя! По-леко, ще ме смачкаш!

Когато вуйчо й я пусна, сълзите свободно се стичаха по бузите му.

— Как е той, Карла?

— Вече е по-добре, вуйчо. Лекарите казват, че ще е като нов, щом раните му заздравеят.

Той я огледа критично.

— А ти?

Морийн сложи ръката си на рамото й, преди Карла да успее да отговори.

— Хайде, Роджър, знаеш, че ще те излъже, и ще ти каже, че е добре. По-добре изобщо да не я беше питал. Защо не отидеш да ни вземеш по чаша кафе, докато чакаме този сънльо да се събуди.

Роджър се усмихна широко.

— Виждаш ли я, Карла, все още си мисли, че ще заблуди някого, като се прави на строга. Да знаеш само как е хленчила като бебе цяла седмица. — Той се наведе, целуна я по челото и изчезна по коридора.

Морийн придърпа Карла към столовете до стената.

— Е, как си, скъпа? Добре ли си? — И преди да дочака отговора й, продължи: — Не знам защо толкова настояваше да останем в Лас Вегас. Можехме да дойдем още преди седмица и да ти помагаме тук.

Карла се засмя. Към пълното щастие от думите на Рик сега се прибавяше и удоволствието да види хората, които чувствуваше по-близки, дори и от собствените си родители.

— Лельо, нали ти обясних по телефона. Никой не можеше да влиза при него, освен мен и Стив. Дори и да бяхте дошли, през цялото време трябваше да останете отвън. И между другото, аз съм добре. Какво говоря, чувствам се прекрасно. Рик и аз…

— Вие отново ще бъдете заедно! — извика радостно Морийн и прегърна племенницата си. — О, Карла, защо изобщо трябваше да се разделяте. Ако има двама души, които да се обичат истински, това сте вие с Рик.

Хайде, какво чакаш, разказвай? Къде мислите да живеете?

— Когато го изпишат, ще заминем за острова, а по-късно не знам. Ще видим, дали ще му хареса там.

— А състезанията на Рик?

Карла замръзна. Както винаги, Морийн задаваше въпросите си директно и открито.

— Само не ми казвай, че Рик ще се върне след това, което се случи!

Морийн взе ръката й в своята.

— Все още не сте говорили за това, нали?

— Не.

— А не мислиш ли, че трябва?

— Но как, отношенията ни са толкова несигурни след всичко, което се случи. Господи, обичам го толкова много… Как бих могла изобщо…

— Извини ме, скъпа, забрави изобщо, че съм те питала. Живей за днес, а утре да върви по дяволите. Задръж всяка щастлива секунда, която можеш да получиш, и не задавай излишни въпроси. Знам само, че вие заслужавате да бъдете заедно.

Повече нямаше какво да се каже и двете замълчаха, очаквайки Роджър да се върне.

Сутринта премина по-бързо, отколкото всеки би желал. Карла отиде до тоалетната да пийне глътка вода и на връщане по коридора хвърли поглед към големия електронен часовник на отсрещната сграда. С ужас разбра, че скоро ще трябва да тръгва, ако иска да се спаси от следобедния трафик. Мислено се надяваше, че преди това Рик най-после ще се събуди. Сега, когато той вече бе излязъл от интензивното отделение, нямаше повече причина да отлага пътуването си до Мартинс коув. След като бе поела управлението на почти банкрутиралата галерия и успешно бе решила всичките й проблеми, много хора разчитаха на нейните продажби, за да преживяват. Преди да замине, бе помолила Маги и Джеф Бимсън, нейните най-близки съседи и приятели на острова, да се грижат за магазина. Въпреки че двамата непрекъснато я уверяваха по телефона, че всичко е наред, Карла се чувстваше ужасно виновна всеки път, когато помислеше за тях. Знаеше със сигурност, че всеки час, прекаран в галерията, ги откъсва от тяхната работа.

— Лельо, трябва да тръгвам след няколко минути, но преди това искам да ви кажа, че съм много благодарна. Изминали сте това огромно разстояние, само за да ме успокоите. Не съм казвала на Рик, че ще останете при него, но се надявам, да не се сърдите. Излъгах го, че вуйчо Роджър има конференция в Анахайм и след това ще се отбие до болницата.

— Едва ли ти е повярвал, скъпа — засмя се Морийн.

— А, защо мислиш, че не е?

— Карла, леля ти не ти е казвала, че няколко пъти сме обсъждали с Рик пълната безсмислица на тези мероприятия. Съмнявам се, да е повярвал, че толкова бързо ще променя мнението си.

Карла сбърчи вежди.

— А аз се чудех, защо ме погледна така насмешливо.

— Скъпа, а успяхте ли да откриете неговите родители?

— Да, най-накрая. Бяха в Аделаида, Австралия. Когато разбраха, че синът им не е в толкова критично състояние, казаха, че не си струвало да се връщат. Пътуването и рязката промяна на климата нямало да им понесат. Честно казано, радвам се, че не дойдоха. Родителите на Рик са прекарали толкова малко време с него и сестра му, че едва ли изобщо ги познават. Появяват се от време на време и непременно държат да ги наричаш „мамо“ и „татко“.

Безчувственото отношение на родителите на Рик и друг път бе вбесявало Карла. Още по-тежко й стана, щом видя болката в очите му, когато му каза, че няма да се върнат. В този миг се закле, че никога няма да им прости за страданието, което му причиняваха.

От другия край на коридора се зададе Стив Макдоналд.

— Хайде, Карла, време е.

— Рик събуди ли се?

— Не, но ще трябва да го направи. Няма да се разделите, без да си вземете довиждане.

Карла целуна Морийн и Роджър.

— Чао, ще опитам да се върна, колкото се може по-бързо. Обадете ми се довечера по телефона.

— Не се тревожи, скъпа, всичко ще е наред.

Карла тъкмо тръгваше към стаята на Рик, когато една медицинска сестра я спря.

— Мисис Флеминг, може ли за момент. Мисля, че трябва да занесете това в стаята на вашия съпруг. — Сестрата й подаде огромна кошница с писма и картички. — Изглежда, че те ще продължават да пристигат.

— Благодаря ви, непременно ще му ги предам.

— Извинете ме, но може ли да ви помоля още нещо. Всички от детското отделение непременно искат да се срещнат с мистър Флеминг. Той е техният любимец. Ако е възможно, нека ги посети, когато може да се движи.

— Разбира се, щом се възстанови, ще се срещне с децата, стига лекарите да разрешат.

— Благодаря ви, мисис Флеминг, много сте любезна.

Карла се усмихна на ентусиазма на медицинската сестра. Макар три години да беше живяла с Рик, все още не можеше да разбере, защо хората изпитват такова страхопочитание към него. Той си бе напълно нормален човек, само можеше по-добре и по-бързо да управлява кола. „Защо всички го мислят за жива легенда?“ Собствените й мисли я накараха леко да потрепери. Студени капки пот избиха по челото й. Рик бе се разминал на косъм с това да стане наистина легенда. Името му щеше да бъде вписано до имената на други знаменити пилоти, загинали по пистите.

Тя разтърси ядосано глава, опитвайки се да отхвърли мрачните мисли. Вдигна кошницата с писма и тръгна към стаята. Разглеждайки най-горните пликове, веднага забеляза един с фирмения знак на Ай Би Ем. Беше от нейния бивш шеф. Споменът за неговата широка усмивка и удивително бялата му коса я накара да се чувства по-добре. Сега осъзнаваше, че той не само е й бил началник, но и близък приятел. Без неговото разбиране и подпомагане, трудно би могла да издържи трите години на толкова напрегната работа. Колко интересни бяха тези години. Работа, сватбата им с Рик, състезания, пътувания из целия свят… Връщайки се назад във времето, й се струваше, че тогава се е била качила на някаква огромна, пъстроцветна въртележка. Това бяха невероятни дни, изпълнени с вълнения, радост, любов и приключения, докато се бе случило нещастието с Боби… Нейният скъп, любим брат — най-близкият й човек от нейното семейство, който винаги я беше подкрепял, дори и в най-големите лудории, а после геройски бе изтърпявал наложените му наказания, без дори да спомене името й.

Когато беше седемгодишен, Боби беше може би най-грозното дете в квартала — с рижа коса и лунички, с липсващи предни зъби, които растяха цели две години. А когато завърши „Линсълн хай“, бе избран единодушно за „Мистър хай скул“. След това се дипломира с отличен успех в местния колеж и можеше да избира между университета, професионалния бейзбол и… автомобилните състезания.

— Карла, какво има, добре ли си? — посрещна я Рик със загрижени очи.

— Защо? Нищо ми няма.

— Изглеждаш странно, случило ли се е нещо?

— Да случи се, получи цяла кошница писма и картички, на които не знам, кога ще отговаряш. Изглежда, че всеки в тази страна е нетърпелив, да оздравееш, колкото се може по-скоро.

Той се протегна, хвана ръката й и я притегли към себе си.

— А ти желаеш ли го?

Карла се усмихна дяволито.

— Аз също бих искала, да излезеш, колкото се може по-скоро оттук, но отново да има легло наоколо.

— Ах ти, ела тук!

Устните им се срещнаха и между тях пробяга искра. Годините на раздяла, на болка преминаха неумолимо през тях, издухаха съмненията и ги оставиха бездиханни от страст. Повече нямаше място за отстъпления. Защитата, която бяха изграждали един срещу друг, беше сломена.

— Рик! Рик, обичам те!

Той спря да я целува и задържа лицето й между дланите си.

— Карла, нищо не ми е било по-трудно. Всяка частица от мен те желае. След толкова години раздяла така отчаяно искам да се любим, че не знам как да те пусна. Можеш ли да си представиш какво ми е?

Устните им бавно се срещнаха.

— Моля те, връщай се по-бързо — прошепна Рик в ухото й.