Джорджия Боковън
Неуморен прилив (2)

Втора глава

Карла все още усещаше горещото докосване на Рик по раменете си. Трябваха й няколко минути, докато осъзнае, че това е ръката на Стив, който се опитваше да я събуди.

— Карла, хайде, вече е сутрин. Защо не дойдеш с мен до барчето отсреща, да хапнем нещо?

Усетила топлината в гласа му, тя отвори бавно очи. От студенината и враждебността в тона му не беше останала и следа. „Отношенията ни отново ще си бъдат същите, както преди четири години.“ Тази мисъл свали огромна тежест от сърцето й и я накара да се почувства много по-добре. Пръстите й все още стискаха ръката на Рик и сякаш се страхуваха, да не би той да си отиде завинаги, ако я пуснат.

— Ти върви, Стив. Все още не съм гладна. Ако можеш, донеси ми само чаша чай?

— Разбирам какво ти е, но не можеш да останеш седнала през целия ден. Разходи се малко. Ако Рик се събуди, ще те извикам веднага.

— Обещах му, че ще остана тук. Поиска само това от мен и аз трябва да го направя.

Стив я погали по косата.

— Добре, след малко ще ти донеса чай.

Рик беше останал в същото положение, в което бе заспал. Само кожата му изглеждаше по-различна — съвсем бяла, сякаш че в тялото му нямаше никаква кръв. Около очите му имаше големи тъмносини петна, а бузите му бяха силно хлътнали.

Карла не смееше дори да си помисли, че това са последните му часове на този свят. В нея все още гореше надеждата, че ще се случи чудо, и той ще живее.

Медицинската сестра от дневната смяна влезе в стаята и с безшумни стъпки заобиколи леглото. Започна да проверява различните апарати и системи, като старателно избягваше да я погледне. Карла реши да не я пита за състоянието на Ричард, защото нямаше нужда от друго потвърждение за това, което сама виждаше. Но слабият лъч на надеждата и отчаянието й я принудиха да прошепне:

— Извинете, как е той?

Думите й бяха изречени толкова тихо, че медицинската сестра като че ли не я чу.

— Как е той? — повтори по-силно, без да успее да скрие болката в гласа си.

Жената в бяло дори не се обърна към нея. Нейният сух отговор гласеше:

— Без промяна.

Горещи сълзи опариха очите на Карла и огромна буца заседна в гърлото й.

Седеше като в транс, стиснала ръката на Рик. Погледът й не се отдели нито за миг от едва-едва повдигащите му се гърди и от побелялото му лице. Стив постоя известно време в стаята, после отново излезе. През стъклените стени до Карла достигаха думите, които си разменяха отвън лекарите и сестрите. Разговорът им идваше на импулси като вълни при океански прилив.

— … учудващо дълго време успя да издържи…

— … много силен организъм…

— … само въпрос на време…

— … ще го върнем обратно, има вътрешни кръвоизливи…

Изведнъж в стаята настъпи суматоха. Карла бе отблъсната настрани от няколко санитари. Две медицински сестри свалиха всички бутилки и системи и тръгнаха след движещото се легло. Карла напразно се опита да ги последва, защото нечии силни ръце здраво я държаха. Помъчи се да обясни, че трябва да бъде с Рик, но никой не я слушаше.

— Рик, Рик! — изпищя с последни сили и викът й отекна между стъклените стени като куршумен рикошет.

Страхът и болката й се наслояваха, докато почувства, че започва да се задушава и да губи контрол над съзнанието си. Като че ли попадна в някакъв кошмарен водовъртеж от лица — на лекари, медицински сестри, на Стив, на Рик… Накрая всичко около нея се замъгли и повече не можеше да разпознае никого. Гласовете заглъхнаха, сякаш идваха от далечно разстояние.

Изведнъж всичко изчезна, настъпи пълна тишина и мрак и Карла с облекчение разбра, че отново се е върнала в Лас Вегас, в дните, когато за първи път бе срещнала Рик…

 

 

Въпреки насмешливото обещание на Рик да се държи добре, Карла предпочете да вземе такси до къщата на леля й. Той се съгласи неохотно и остави куфарите й на тротоара. След около минута префуча покрай нея с открито, яркочервено порше и й махна за довиждане. Карла се въздържа да му отвърне — първо, защото сметна, че го вижда за последен път, и второ, защото нейният отговор само щеше да повиши огромното му самочувствие.

Шофьорът натовари багажа й и седна зад волана.

— Накъде да карам, госпожице?

Карла му подаде бележката с адреса и се отпусна на огромната кожена седалка. Гледайки предградията на Лас Вегас, напразно се опитваше да не мисли за високия тъмнокос мъж. Още при първата им среща Ричард Флеминг, съзнателно или не, беше направил всичко, за да я ядоса. И учудващо защо, сега, вместо да забрави образа му, той все по-ярко се открояваше в паметта й. Опита се да слуша монолога на таксиметровия шофьор, който още щом излязоха от летището, бе започнал да я убеждава, кои места и спектакли не бива да пропусне да посети, докато е в Лас Вегас. В един момент Карла се запита, дали той не работи за някое казино като рекламен агент. Когато най-сетне замлъкна, за да си поеме дъх, тя му зададе този въпрос. Шофьорът стреснато я погледна в огледалото, явно притеснен от развитието на нещата. Но след като я изучи и се убеди в нейната невинност, си призна, че получавал по няколко безплатни билета от различни казина срещу, разбира се, тяхна реклама. Този малък бизнес му носел допълнителни доходи, защото пласирал билетите на клиентите си, на каквато цена намерел за добре.

Карла разтърси недоволно глава, докато слушаше разказа му. Вече дори се чудеше, има ли някой, който да води нормален живот в Лас Вегас. За нея не само градът, но и целият щат Невада си оставаше гигантски развлекателен парк за възрастни, където имаше всичко от царството на мечтите. Тук всеки изкарваше прехраната си с неща, които във всички други щати се наказваха със затвор. Най-често срещаният шум в Невада беше от въртенето на рулетка, от звъна на покеравтоматите или от търкалянето на заровете.

Таксито навлезе в очертанията на града и Карла залепи лице до стъклото. Прекъсна разговора си с шофьора, опитвайки се да открие нещо познато наоколо. Но уви, за четири години всичко се беше променило до неузнаваемост. Имаше толкова нови постройки, че изглеждаше като напълно непознат град. Едва когато колата напусна магистралата и сви наляво по второ степен път, в паметта й нахлуха спомени. Тук имаше доста повече познати неща, защото вече приближаваха къщата на леля й. Неприятният инцидент на летището вече беше почти забравен.

На една полянка Карла видя кобила с жребче. Заинтригувана, как бозае малкото, тя се обърна, за да ги погледа по-дълго. И тогава с крайчеца на окото си зърна червеното порше, което ги следваше на около стотина метра.

Докато таксито изминаваше последните няколко мили до къщата на леля й, настроението й беше по-мрачно и от черния асфалт на пътя.

Колата спря на входа на имението, изчака голямата метална врата да се отвори автоматично и навлезе в двора по виеща се алея. Карла забеляза, че леля й Морийн вече я очакваше на верандата. Щом таксито спря, тя изхвръкна от него, за да се озове в здравата прегръдка на високата, елегантна жена.

— О, Карла, колко си хубава! Всеки път, когато те видя, се чудя, как може такова прекрасно създание да се пръкне от такъв невзрачен род като нашия.

— Лельо, току-що изрече най-големите лъжи, които някога съм чувала. Ако не бях успяла да се погледна в огледалото на летището, можеше и да ти повярвам.

Карла почувства как тежестта и умората падат от раменете й, когато е до леля си. Всички останали членове на фамилията я смятаха за доста странна и отнесена, но за Карла тя винаги си оставаше изключителен човек. Тази жена я беше окуражила да лети, докато другите й казваха, че за момиче като нея най-добре ще е да стъпва по земята. Леля й още като бебе й бе внушавала, че винаги трябва да си поставя по-високи цели. Морийн дори й бе помогнала финансово да следва в университета, защото родителите й не одобряваха избора й, да се дипломира с такава неподходяща за жена специалност, като бизнес администрация.

Приятният им разговор беше прекъснат от стъпките на приближаващия се Рик. Той помогна на шофьора да спали куфарите и небрежно се обади:

— Няма ли да платиш на човека, за да може да си кара работата?

Карла едва не се задави от гняв при тази забележка. „Какво право има да ме следва, а и да ме унижава пред леля ми?“ Отвори чантата си и му стрелна един поглед, който трябваше да му покаже, какво мисли за него.

Шофьорът прибра парите, благодари за щедрия бакшиш и предпочете да изчезне, усещайки напрежението наоколо. Щом колата се скри зад ъгъла, Карла рязко се обърна към Ричард, игнорирайки въпроса на леля си, защо е дошла с такси.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! Защо изобщо ме последва от летището?

Леля й, която вече беше тръгнала към къщата с куфар в ръка, се спря изумена.

— Но, Карла?! Рик ни гостува също като теб. Не бива да се държиш по този начин!

Чувствайки се за втори път този ден като пълна идиотка, Карла не можеше да повярва на ушите си. Беше толкова ядосана, че ако бяха само двамата с Рик, сигурно вече щеше да го е фраснала по носа и да се наслаждава на шуртящата му кръв. Само за около час съзнателно я беше превърнал в истинска глупачка и бе предизвикал войнственост в спокойната й пацифистична душа.

Той бе пъхнал ръце в джобовете си и се хилеше до уши.

— Щом преодолеем някои по-труднички места, ще можем да си изкараме една прекрасна седмица. Мисля, че ще е по-хубаво от всичко, което ми се е случвало напоследък.

Думите му бяха изречени толкова тихо, че само Карла да ги чуе. После Рик се обърна към леля й, която все още стоеше на вратата на верандата.

— Не й се сърди Морийн. Аз напълно го си заслужавам. Днес Карла видя повече от лошата ми страна, но за извинение утре ще я заведа в „Сиизърс Пелъс“ и, честна скаутска, там вече ще се държа по-добре.

Карла го дари с презрителен поглед, с който досега винаги бе успявала да отблъсне досадните си ухажори.

— Не мисля, че ще излизам някъде, мистър Флеминг, ужасно съм изморена.

Рик се усмихна, но си замълча, сякаш знаейки какво предстои да се случи. Морийн се върна няколко крачки назад.

— Глупости говориш Карла. Не си дошла тук, за да спиш, а да се забавляваш. Не виждам друг, по-подходящ от Рик, който да ти покаже Вегас. Следобед ще си поспиш и довечера ще си свежа като морковче.

Карла се почувства в капан. Леля й незнайно защо беше решила, че точно с Ричард Флеминг може да се забавлява добре, и сигурно щеше да е необходимо криминално досие, изпратено от ФБР, за да промени мнението й.

— Е добре, ще издържа някак си — измърмори тя и остави проблема: „Как да се отърва от този досадник“ за по-късно.

Последва Морийн в стаята, която беше определена за нея. Тук всичко си бе такова, каквото го помнеше от преди — ръждивокафявият килим, белите като черупка на яйце стени и оригиналните скици на Ремингтън. Спалнята имаше директен изход с плъзгаща се стъклена врата към верандата и малкия басейн в задния двор.

Морийн й и помогна, да разопакова и подреди дрехите си в гардероба, като същевременно я осведоми за последните новини от тяхното огромно родословно дърво на лели и чичовци, братовчеди и племенници. Най-накрая Карла успя да вмъкне в разговора въпроса, който я вълнуваше най-много.

— Лельо, кажи ми, как така се запознахте с Ричард? Той изглежда доста странен, дори и за твоите стандарти.

Морийн, която в този момент се готвеше да закачи някаква рокля, се обърна намръщена.

— Още не мога да разбера какво се е случило между вас двамата. Рик е един от най-чаровните млади мъже, които съм срещала. Бях сто процента сигурна, че веднага ще си допаднете.

— Засега отношенията ни са твърде далеч от това, но все пак, откога го познаваш?

— О, ами… — Морийн поглади замислено слепоочието си, — трябва да има вече пет години. Но по-добре е да питаш Роджър, за да сме напълно сигурни. Спомням си, че той първи се срещна с него, и Рик му е направил много добро впечатление. Отначало Рик използваше правната кантора на вуйчо ти после започна да се обажда по телефона. Ходеха да играят голф, а когато дойде веднъж за вечеря, веднага стана и мой любимец. Има яхта на Лейк Мед, но повечето време спи тук. Ох, дано и Майкъл и Пол се върнат този уикенд.

— Как са моите палави братовчеди?

— Добре, очаквам ги да се върнат след няколко дни от елитните си колежи. Знаеш ли, дори не подозирах, че така ще ми липсват тези непослушни тийнейджъри. Понякога тишината направо ме убива. Рик много добре се разбира с тях, все едно, че им е по-голям брат.

Карла вече осъзнаваше, че нейните протести, относно арогантния, самодоволен Рик Флеминг нямаше да бъдат чути в това домакинство. И последните й надежди, че в лицето на Майкъл и Пол ще намери съюзници, се стопяваха.

Морийн измъкна от страничния джоб на куфара новия й бански костюм.

— О, я виж ти! С твоята фигура и този малък номер! Ще ти трябва тояга, за да държиш мъжете настрани.

— Стига, лельо, още дори не съм го обличала.

— Ами какво чакаш? — отвърна Морийн с невинна усмивка. — Поплувай, докато приготвя обяда, после поспи и вечерта ще си като нова, когато излезете с Рик.

„Сценарият“ се стори на Карла привлекателен, но без последната част, разбира се. Леля й свърши с разопаковането и се отправи към кухнята. Когато вратата се тракна зад нея, Карла отвори гардероба и извади двете оскъдни парченца бял плат, от които се състоеше банският й костюм. Странно защо, сега не изпитваше същите чувства, както преди в магазина, когато импулсивно го бе купила. „Може би наистина е прекалено смел. Най-добре ще е, да го нося там, където няма никакви хора.“ С въздишка го прибра и извади стария си бански, който й беше още от първата година като студентка във Вашингтон.

Водата се оказа удивително хладка, в сравнение с четиридесетте градуса на въздуха. Басейнът не беше голям, но след като Карла преплува няколко дължини, се измори и се изтегна на гумения дюшек. Затвори очи, наслаждавайки се на горещите слънчеви лъчи, галещи мокрото й тяло.

— Трябва да внимаваш първите дни. Слънцето в Невада може да е и много опасно — сепна я провлеченият глас на Рик.

„Боже господи, отново ли той?! — помисли си Карла. — Добре поне, че си облякох стария бански. Ако бях с новия, сигурно щеше да се нахвърли отгоре ми.“

Отвори очи и бавно извърна глава към него.

Ричард беше само по шорти. Веднага я впечатлиха добре очертаните мускули на ръцете и гърдите му и огромните му бедра на спринтьор. Кожата му беше с бронзов загар — нещо, което показваше, че повече време е прекарал покрай басейна, отколкото зад бюрото в някой офис.

— Никога през живота си не съм изгаряла, така че не се тревожи за мен!

Карла се обърна демонстративно по корем, надявайки се, че с това разговорът им е приключен. Но в следващия миг се чу силен плясък и главата на Рик се показа непосредствено до нея. Той се пресегна, хвана дюшека й и с плуване започна да я изтласква към отсрещния край на басейна.

— Морийн ми каза, че си постигнала голям успех. Започваш работа в Ай Би Ем.

Карла вирна брадичка, очаквайки да види в очите му ирония или присмех, но откри там само искрен интерес.

За нейно учудване, разговорът им потръгна. Разискваха дълго проблемите, които срещат жените в професионалното си развитие.

— Как мислиш, ще имаш ли възможност за кариера или след няколко години ще трябва да си търсиш друга компания?

— Да не би да си таен агент на Ай Би Ем?

Рик се засмя по същия безгрижен начин, по който беше правил това и на летището.

— О, не ме бива за толкова отговорни неща. Карам състезателни автомобили.

Карла примигна учудено, защото това беше отговорът, който най-малко бе очаквала, а и за пръв път в живота си разговаряше с автомобилен пилот.

— И какви коли караш?

— Тази година се придържам към формулата. Миналата година се опитах да се включа в отбора на една от по-големите фирми, но не излезе нищо. Напрежението се оказа непосилно. Ти да не би да разбираш и от състезания, освен от администрация?

— Не, знам имената само на няколко по-известни пилоти, които съм гледала по телевизията.

— И това е нещо, защото аз например, нямам никакво понятие как се управлява бизнес.

— Да вярвам ли на ушите си? Скромни думи от устата на Ричард Флеминг — мъжът, който пленява жените с една-единствена целувка.

Рик загреба вода в шепата си и изпръска лицето й.

— Не знам защо стана така. Или ти си била в много лошо настроение, или аз сбърках нещо с посрещането.

— Може и тъй да е. Вашингтон ме е изнервил достатъчно, а да ти кажа, там твоите донжуански номера изобщо не вървят. Но ти не отговори на въпроса ми. Какви коли пилотираш?

— Искаш повече технически подробности?

— Не, как изглеждат автомобилите, къде се провеждат състезанията?

— Ако си гледала състезания от Инди Кар^[1], тогава е лесно, защото аз пилотирам подобни коли. Понякога се включвам и състезания за награди и на други страни, но начинът, по който те се печелят, е крайно отблъскващ.

— Точно за това си мислех. Щом състезанията се провеждат из целия свят, това сигурно е доста скъпо хоби?

— Уви, това не е хоби за мен, Карла, а начин на живот, работа или, както го наречеш. Аз получавам пари за това, което правя.

— Съжалявам, ако съм те засегнала, нали ти казах, че не разбирам нищо от състезания.

— Така е по-добре.

Рик запрати още една шепа вода в нейна посока и тръна към стълбичката.

— Имам достатъчно много почитателки, така че ще ми е по-интересно, ако ме приемеш само като един неприятен досадник. Така ще ни е и по-весело.

— За това нямаш проблеми.

Морийн отвори вратата на верандата и се провикна:

— Хайде деца, обядът е готов.

След като приключи с огромната си салата от миди и раци, Карла се извини и се оттегли в спалнята си. Успя да проспи непробудно целия следобед и, когато навън вече притъмняваше, се наложи Морийн да дойде и да я събуди.

Започна да се приготвя за вечерта и изведнъж откри, че с нетърпение очаква срещата с Рик. Следобедният разговор в басейна беше подобрил значително мнението й за него и сега най-големият й проблем бе, какво да облече. Имаше три нови рокли, но не харесваше начина, по който й стояха. Най-накрая след дълго колебание избра тази, която беше облякла първа. Беше дълга до земята, от мека зеленикава коприна. Дизайнът й не беше нищо особено, но все пак най-добре подчертаваше формите й. Като допълнение към нея си сложи фино златно синджирче и златни обеци. Току-що беше обула чорапогащника си, когато някой почука.

— Влизай, облечена съм.

Очакваше да види леля си, но в рамката на вратата застана Рик. За нейно най-голямо удоволствие, в погледа му имаше неприкрито възхищение. Карла се отдръпна назад и се завъртя, за да демонстрира тоалета си.

— Впечатляващо, наистина впечатляващо!

— Благодаря ви, сър. Означава ли това, че харесвате роклята ми?

Бавна чувствена усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. Очите му директно пронизваха нейните и Карла разбра, какво искаше да й каже, без за това да са необходими думи. Тръпка на желание разтърси тялото й, карайки краката й да омекват, но странно защо, този път не се изплаши. Без дори да осъзнае, бариерите и реакциите, които си беше създала срещу тези мъжки погледи, постепенно се сгромолясваха. „Господи, вече съм голяма. Дори имам и диплома от университет. Ако между нас двамата предстои да се случи нещо, то едва ли ще е толкова лошо…“

 

 

Макар че шоуто в „Сиизърс Пелъс“ беше подобно на това, което някога бе гледала в Холивуд, Карла се забавляваше истински. След него Рик й предложи да я заведе в няколко по-известни клуба. Където и да отидеха, навсякъде привличаха вниманието на околните. Отначало Карла бе поласкана, после ентусиазмът й намаля, а накрая шушукането и соченето с пръст определено й досаждаха. Когато си тръгнаха, пустинната нощ властваше и сякаш пътуваха в безкраен тъмен тунел.

— Сигурно е ужасно, навсякъде да си център на внимание?

— Вече съм свикнал с това. Понякога ми е смешно, но най-често ужасно ме дразни.

В очите на Рик проблясваха игриви пламъчета.

— Можеш ли да си представиш, какво щеше да се случи, ако бях прекарал ръка по тези прекрасни гърди, както ми се искаше да го направя през цялата вечер?

Карла почувства, как гореща вълна залива лицето и шията й и побърза да извърне глава към прозореца. Не искаше той да разбере, колко е неопитна, и колко деликатна част от душата й засягат думите му.

— Твърде лесно е, да предвидиш какво щеше да се случи — щях да ти ударя шамар.

— Защото не искаш да те погаля, или защото имаше много хора?

Рик се пресегна, хвана ръката й и езикът му бързо описа кръгче по дланта й. Дъхът й замря.

— Мисля, че няма да ти отговарям на този въпрос… „Ричард знае, не успях да го заблудя. Знае, че съм неопитна и наивна като ученичка!“

Остатъкът от пътуването им премина в пълно мълчание. Когато пристигнаха, къщата беше тъмна.

— Карла, имаш ли ключ?

— Боя се, че не. Това означава ли, че и ти нямаш?

— А ти заключи ли твоята стъклена врата, преди да излезеш?

— Не, но може би Морийн го е направила.

Рик я хвана за ръката и я поведе по неосветената пътека към задния двор. Карла отвори вратата, а после се върна, надигна се на пръсти и го целуна леко по бузата.

— Прекарах чудесно, благодаря ти…

— И аз ти благодаря. Беше ми много приятно.

Той не показваше признаци, че смята да си ходи, и Карла стискаше пръстите си до побеляване, не знаейки какво да прави.

— Ами добре тогава, ще се видим утре сутринта…

Леката усмивка все още озаряваше очите му. Протегна ръка, отстрани дългите руси къдрици от лявото й ухо, наведе се и целуна шията й.

— Карла, моята стая няма външна врата. Ако не искаме да събудим Морийн, или ще трябва да мина през твоята спалня, или да остана да спя на верандата.

Карла все още се чувстваше зашеметена от целувката му и не реагира. В този момент не й се искаше изобщо, да го остави да си тръгне. Треперещите й пръсти се спряха на гърдите му, а после продължиха нагоре, обхващайки врата му. Телата им се докоснаха. Дланите на Рик се плъзнаха към талията й, притискайки я още по-плътно. Устните им се срещнаха. Напрежението, натрупало се в тях, експлодира като удар на приливна вълна в скалист бряг.

Страстта замъгли съзнанието на Карла. Устата й сякаш сама се отвори, подканяйки езика му, да изследва вътрешността й. Но Рик не бързаше, а окуражаваше нея — първа да опита вкуса му. Тя предпазливо докосна устните му, а после и езикът й проникна навътре. Рик простена от удоволствие и ръцете му се сключиха около гърдите й. Карла на свой ред застена от нарастващата възбуда. Това бе нещо, което никога преди не бе изпитвала. Винаги бе успявала да контролира емоциите си. Сега осъзнаваше, колко е приятно да загуби този контрол. Изненадан от въздишката й, Рик се отдръпна и сведе глава, за да види очите й. Онова, което прочете в тях, му беше напълно ясно. Карла го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Нежно погали косата й.

— Това не трябва да се случва, Карла. Все още е прекалено рано, не трябва…

 

 

Постепенно Карла идваше в съзнание. До нея достигаха приглушени звуци. Бавно вдигна клепачи и огледа стаята, където се намираше. Тя й бе непозната. Бяха я преместили в друго помещение. Отново се намираше в реалността. Опита се да се изправи от леглото, но не успя и отново се отпусна назад. Безсъзнателната мъгла беше пробита от непреодолимото й желание да открие Рик, да му каже, защо не е останала при него, защо е нарушила обещанието си, да не го напуска. Надигна се, постоя седнала, за да събере сили, и тръгна към вратата. Излезе навън и се оказа в огромен коридор, чиито край се губеше в далечината. Нямаше никакви табели или надписи, които да й покажат, къде се намира. Не знаейки какво да предприеме, Карла се спря замислена. Изведнъж чу приближаващи се стъпки и видя Стив Макдоналд. Затича се и зарови лице в мечешката му прегръдка.

— Къде е той, Стив?

Стив погали косите й, но не й отговори.

— Моля те, кажи ми! Добре ли е?!

— Още е в операционната.

— Откога?

— От няколко часа. Идвам оттам. Няма ли да хапнеш нещо, вече е почти обед.

— Не съм гладна Стив.

— Слушай, момиче, ще ядеш, иначе ще трябва да те заставя насила!

Карла за миг си представи, как Стив я тъпче със сандвичи, и се усмихна.

— Добре, ще ям, но не в барчето. Заведи ме до операционната. Ще чакам отпред, а ти можеш през това време да ми купиш, каквото искаш.

Стив отдръпна ръцете си и сведе виновно глава.

— Извинявай, Карла. Не трябваше да ти се обаждам. Може би изобщо не си струваше да идваш тук, но Рик постоянно повтаряше: „Доведи Карла, извикай я, искам да я видя“. Нямах друг избор, разбираш ли ме?

Карла се надигна на пръсти и целуна брадясалата му буза.

— Обичам те, Стив Макдоналд, разбирам те напълно и няма защо да ми се извиняваш. Знам, че обичаш Рик сигурно толкова, колкото и аз. Не се тревожи. На твое място как мислиш, че щях да постъпя?

Очите му се изпълниха със сълзи.

— Да, така е, Рик винаги ми е бил като по-голям брат.

Стив сложи ръка на рамото й и я поведе към асансьора. Слязоха на втория етаж и скоро стигнаха до голяма бяла врата с надпис: „Спешна хирургия — влизането абсолютно забранено!“.

Карла седна на една от пластмасовите пейки до прозореца, а Стив отиде да купи нещо за ядене. Покрай нея преминаваха мъже и жени в зелени униформи. Някои забързани влизаха и излизаха през вратата, а други се спираха и тихо обменяха последните болнични клюки.

Карла опря глава о стената, затвори очи и остави съзнанието й, да я върне назад към първите й щастливи дни с Рик…

 

 

На следващата сутрин Карла остана в леглото, любувайки се на допира до сатенените чаршафи и на ярките слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца. За пръв път от доста дълго време изпитваше удоволствието, да се събуди по естествен начин, а не от досадното звънене на будилника. Протегна се, придърпа към себе си втората възглавница и зарови лице в меката материя. Усмихна се, когато си спомни събитията от вчерашния ден. Леля й отново се бе оказала права. Ричард Флеминг наистина беше прекрасен мъж — по-естествен, интелигентен, темпераментен и еклектичен от всички останали мъже, които познаваше — тяхна пълна противоположност. Несъзнателно докосна устните си, търсейки вкуса от снощната целувка на Рик. Бузите й поруменяха при този спомен. И преди се бе чувствала така с един свой колега от университета, но сега за първи път губеше контрол над емоциите си. „Ако Рик не беше прекъснал страстната ни прегръдка, щях ли аз да го направя? Имах ли сили и желание да го спра?…“

Тези мисли я объркваха. Винаги досега се бе чувствала достатъчно разсъдлива, когато се стигаше до подобни ситуации. „Господи, кой знае за каква ме взе!“ Отново зарови лице във възглавницата, засрамена от собственото си поведение. В този момент на вратата се почука.

— Влизай, будна съм.

След секунда Рик надникна в стаята.

— Здрасти, как си тази сутрин?

— Добре, особено ако не си спомням някои случки от вчерашния ден.

— Така ли? Кои по-точно, ако трябва нещо да ти обясня?

— Не, няма нужда.

— Но защо, имаше доста интересни неща, които се случиха вчера.

Карла усети, че по бузите й избива руменина. „По дяволите, два семестъра изучавах човешката сексуалност, а още се изчервявам, когато чуя някой да говори за това!“

Усетил притеснението й, Рик бързо смени темата.

— Всъщност, дойдох да ти кажа, че тази сутрин отивам до града. Ако искаш, ела. Ще бъда зает само около час, а после можем да правим, каквото пожелаеш.

— Чудесно, кога тръгваш?

Той погледна часовника си.

— Ще можеш ли да се приготвиш за четирийсет и пет минути?

Карла отхвърли завивките, прикривайки с ръка широкото деколте на нощницата си.

— Ще съм готова след половин час.

— Впечатляващо, имаш ли нещо против, да остана? — Рик хвърли закачлив поглед към гърдите й. Дъхът на Карла спря, но този път успя да се овладее.

— Ако ме гледаш, ще ти отнема много, много повече време и ще закъснееш за срещата си.

Той се усмихна широко, наведе се и целуна върха на носа й.

— Тогава ще се видим след половин час. Приятно обличане.

Карла си взе душ и си избра жълтия костюм от батиста, който си бе купила с парите, дадени от родителите й, по случай успешното дипломиране. Дори в чека, под линия, майка й беше добавила: „Средства за подходящ за работа в Ай Би Ем костюм“. Когато си среса косата и взе дамската си чанта под мишница, отиде пред голямото огледало и критично се огледа.

— Е, не е зле. Надявам се, да ти хареса, мистър Флеминг — промърмори доволно.

Завари Рик и леля си в кухнята. Рик отпиваше от кафето си и четеше вестник, но когато Карла влезе, веднага го остави настрани. Погледът му премина по цялото й тяло, сякаш се опитваше да запомни всяка негова форма и извивка. Устата му леко се отвори от учудване, а очите му се изпълниха с нескрито възхищение. Изправи се и се изкашля смутено. Беше по тениска, шорти и маратонки.

— Ами… аз… май ще е по-добре да се преоблека. Не очаквах, да се приготвиш толкова бързо.

Карла се усмихна. „Нима с всеки изминал ден ще откривам по нещо привлекателно в Рик! Господи, този мъж все повече ми харесва!“

Бе се досетила, че Рик е готов да прекара деня в непривичните за него костюм, риза и вратовръзка, само и само да й спести неудобството, че се е облякла неподходящо.

— Един момент, мистър Флеминг. Аз съм тази, която трябва да се преоблече.

Той се спря по средата на стълбището и даде възможност на Карла, да се полюбува на прекрасното му тяло.

— Благодаря ти за жеста, но на мен ще ми отнеме много по-малко време. Още не мога да свикна с мисълта, че се намирам в Невада.

— Не, няма нужда Карла, изглеждаш прекрасно.

— Благодаря, ти изглеждаш още по-добре. Изчакай ме. Ей сега се връщам.

Карла хвърли поглед към леля си, докато излизаше от кухнята. Морийн отпиваше от чашата си. В очите й имаше весели пламъчета, а на устните й — широка усмивка.

За около минута Карла се преоблече в бели шорти, блуза с къс ръкав и бейзболна шапка. Рик награди бързината й и с доволно подсвиркване, което изпрати тръпки по цялото й тяло.

— Ако си готова, да тръгваме — подаде й ръка.

Когато с поршето префучаха покрай кобилата с жребчето, Карла тайнствено се усмихна.

— За какво си мислиш?

— Не знам… нищо особено. Защо питаш?

— Питах се, дали ще искаш да обядваме в „Дерби рум“?

На Карла й се искаше да чуе и някоя алтернатива, но реши да не рискува. Вече знаеше, че не може да се справя добре с остроумните му отговори.

— Както кажеш.

Тя се пресегна и превключи климатичната инсталация, така че да охлажда лицето й. „По дяволите, колко бързо се свиква с такъв луксозен начин на живот“ — помисли си, изучавайки интериора на скъпата двуместна кола. Разликата между поршето и нейния фолксваген „костенурка“ беше от земята до небето.

— Е?

— Какво?

— Ще чуя ли, защо се усмихваше преди малко?

Карла се засмя.

— Все още не си се отказал, така ли? Не съм сигурна, дали да ти кажа сега, или след като ме нахраниш. Може да се разочароваш.

— Опитай.

— Знаеш ли, спомних си, че вчера, точно когато преминахме покрай кобилата с малкото конче, аз се обърнах, за да ги разгледам, и тогава видях, че колата ти следва таксито. Направо побеснях от яд. А ето, че днес доброволно и безгрижно отивам заедно с теб в града.

— Това прави живота интересен, нали?

— Ако не интересен, то поне не скучен.

Движеха се вече по магистралата и Карла любопитно разглеждаше дългата верига от световноизвестни казина. Неоновите им реклами мигаха и проблясваха в отчаяни опити да конкурират яркото пустинно слънце. Но това, което изглеждаше като някаква магия нощем, сега беше бледо и тривиално в светлината на деня.

Карла хвърли поглед към Рик.

— Леля ми каза, че отиваш на събеседване за работа. Това означава ли, че търсиш начин, да скъсаш със състезанията.

Той се усмихна широко, сякаш да й покаже, че здравите му бели зъби прекрасно контрастират с бронзовия загар на лицето му.

— Така значи, малката госпожица веднага иска да разбере всичко. Ти си опасна женичка, мис Томпсън. Ако не бъда внимателен, скоро ще започнеш да ме въртиш на малкия си пръст.

— Твърде силни думи. Обзалагам се на един обяд в „Дерби рум“, че всеки би имал контрол над твоя милост толкова, колкото му бъде позволено от теб самия.

— Често са ме обвинявали, че съм студен и безсърдечен, но никога по такъв изящен начин. И как можах да се издигна толкова в очите ти?

— Наблюдавам начина, по който постигаш целите си.

— Карла, ти сигурно си чела всички мои интервюта в пресата. Ще ти кажа, че съм голям сантименталист, никога не мога да прикривам чувствата си.

— Хммм, отново ли търсиш причина, за да се скараме?

— Добре, спирам, ти печелиш.

Рик протегна ръка, сложи я на коляното й и после, уж несъзнателно, следейки пътя, започна да го гали. Карла замръзна на седалката със свито от удоволствие сърце.

 

 

Тази ласка в колата се оказа последната му интимност. До края на този, а и през следващите дни, той упорито избягваше да остава насаме с нея. По цели нощи Карла не можеше да заспи, мислейки за пътуването им до Лас Вегас. Опитваше се да разбере какво бе сгрешила. Най-накрая не издържа и попита леля си, не забелязва ли някаква промяна в поведението на Рик спрямо нея. Морийн я изслуша внимателно, сви рамене и каза, че нищо не е забелязала. Тонът й беше такъв, все едно че Карла си бе измислила всичко това.

Няколко дни по-късно Карла изчака мерцедеса на вуйчо си да излезе и натисна бутона, за да затвори голямата, метална врата. За първи път, откакто беше пристигнала, бе съвсем сама в къщата. Странно защо, тишината и действаше потискащо. Рик бе заминал рано сутринта на среща с някакви, както ги бе нарекъл, „гумени хора“, а Морийн бе отишла да обядва в „Макуйт клъб“ — място, което Карла определено не понасяше.

След като обходи безцелно всички стаи, изведнъж й хрумна идеята, че точно сега е времето, да изпробва новия си бански костюм. Облече го набързо и на път към басейна осъзна, че не е толкова лошо, дето е останала сама. Можеше да подреди на спокойствие мислите и чувствата си, които като циклон се въртяха единствено около Ричард Флеминг.

„Дявол да го вземе, всяка минута мисля само за него! Дори се явява и в съня ми…“ Не можеше повече да го изхвърли от съзнанието си, не можеше да не си признае, че постепенно се влюбва в него. „Но защо точно сега? Нали само след седмица си тръгвам. И защо точно в него?“

Карла грижливо бе планирала живота си — училище, университет, престижна работа и кариера. Винаги бе очаквала, че ако се влюби, то ще е в някой бизнесмен — някой, който ще споделя нейните цели, ще разбира и ще бъде част от нейното професионално израстване. Рик определено не беше такъв човек. Имаше свободен дух и „циганска душа“. Корените му бяха като на пустинните орхидеи — разположени почти на повърхността, а нейните бяха дълбоко в земята. Двамата бяха напълно различни и изглеждаше, че никой от тях нямаше да се промени. „Защо тогава се увличам, защо се влюбвам в Ричард?“ За кой ли път си задаваше този въпрос. Така беше свикнала, без усилие да избягва нежелани усложнения с мъжете. „Защо ми е толкова трудно да го направя и с Рик? Още повече, че той упорито страни от мен!“ Оставаха й съвсем малко дни до отпътуването й за Лос Анжелис и, каквото и да се случеше помежду им, със сигурност щеше да завърши по много болезнен начин. „Странно защо, даже това не може да ме спре. Може би любовта на Рик си струва болката, която ми предстои да изживея, след като се разделим. Може би той е единственият мъж, който ме кара да се чувствам по този начин. Може и просто така да си остарея, без дори…“ Тази мисъл накара стомаха й да се свие на топка. „Защо ли Рик не се върне сега, когато тук няма никой…“

В следващия миг Карла зяпна от изненада. Телепатия, случайност или чудо — червеното му порше спря пред къщата!

Рик тръгна към нея с обичайната си безгрижна походка. Носеше светлокафяви спортни панталони и шафраненожълта риза, на която няколко копчета бяха разкопчани и откриваха гърдите му. Карла го гледаше с тайно възхищение. От него се излъчваше здраве, жизнерадост и сила, които й действаха невероятно възбуждащо.

— Извинявай — бяха първите му думи, забелязал изненаданото й изражение. — Не съм те изплашил, нали? Срещата ми свърши по-рано и си помислих, че ще може би ще поискаш да дойдеш до Лейк Мед, за да видиш яхтата ми.

Рик притегли един от плетените тръстикови столове и седна до нея. Карла се почувства като в необрано лозе, сещайки се за своя оскъден бански костюм. Единственото нещо, което имаше отзад и отпред, беше тясната ивица плат, преминаваща през деликатните местенца. „Господи, не трябваше да го купувам, все едно, че съм гола!“

— Какво става, нещо не е наред ли?

— Защо питаш?

— Не отговори нищо на въпроса ми. Кажи само „да“ или „не“, толкова ли е трудно?

Рик се пресегна, взе флакона с лосион против изгаряне и отвори капачката.

— С удоволствие бих дошла с теб на Лейк Мед, но ще ми трябва малко време, за да се приготвя.

Той изсипа малко лосион в шепата си и започна да го втрива в кожата на гърба й.

— Нямам бърза работа, ще тръгнем, когато си готова.

— Ами тогава да отида да се преоблека… — Гласът й леко потрепери.

— Какво ти става, Карла, нервна си като новобранец от Инди Кар?

Карла игнорира въпроса и шегата му. Струваше й огромни усилия, изобщо да мисли, докато ръцете му се спускаха към ханша й и започнаха да се движат по самия ръб на бикините. Всяко докосване караше нервните й окончания да експлодират и да молят за още. Усещането беше фантастично, но в същото време и болезнено мъчително.

„Знае ли изобщо какво ми причинява? Има ли представа, как се разкъсвам вътрешно? Разбира ли, че сърцето ми бие до пръсване?!…“

След като привършиха с гърба й, ръцете му се придвижиха към краката й. Лосионът позволяваше усещането да бъде още по-приятно и интимно. Пръстите му плавно се плъзнаха по дългите й бедра, надолу по коленете и погъделичкаха леко стъпалата й.

Карла стана, забравяйки за момент, колко малка част от анатомията й прикриваше банският костюм.

— Защо, по дяволите, ме питаш, когато знаеш много добре, че имам причина да съм нервна!? Не мога да разбера какво става между нас. Защо се държиш толкова студено с мен? Сякаш си изпратен на някакво заточение и си принуден плюс това и да ме забавляваш!

Рик се облегна назад в стола и кръстоса крака.

— Предполагам, че те интересува, защо нямаше повторение на онази нощ, когато едва не се любихме?

Не очаквайки толкова директен въпрос, тя изгуби дар слово и само кимна с глава.

— Предполагам също, че знаеш сама, защо е така, но може би искаш да го чуеш от мен.

Рик хвана ръката й и я застави отново да седне до него.

— Карла, достатъчно си голяма, за да знаеш какъв ефект имаш върху мен, всеки път, когато сме заедно. След това сякаш не съм аз, а някаква развалина. Мога само да съм ти благодарен, че не обръщаш внимание на сигналите, които постоянно ти изпращам. Помисли си само, какво щяха да кажат леля ти и вуйчо ти, ако разберат, че съм вкарал любимата им племенница в леглото си в отговор на тяхното гостоприемство.

Карла го гледаше объркано. „За какво изобщо говори той, за какви сигнали?“ Бързо прехвърли в съзнанието си всички дни, прекарани бяха заедно.

— Рик, честно казано, ако си ми изпращал някакви сигнали, въобще не съм те разбрала.

Импулсивно се пресегна и докосна кичура коса на слепоочието му.

— По дяволите, не ме докосвай!

Изненадана от грубостта в гласа му, тя отскочи настрани.

— О, така значи!? Ти можеш да мажеш цялото ми тяло с лосион, а аз дори не мога да те докосна!

Гневът й я накара да действа безразсъдно. Без да помисли, какви биха могли да са последствията, Карла се изправи и под изумения поглед на Рик се отпусна на коленете му. От рязкото движение устата й се доближи плътно до неговата. Рик изпъшка ядосано, но тя не обърна внимание на реакцията му. Ръцете й бързо разкопчаха ризата и се плъзнаха по гърдите му. Но в следващия миг Карла вече беше загубила ролята си на „агресор“. Езикът му разтваряше нетърпеливо устните й, а когато му позволи да проникне в устата й, Рик го направи с такава сила и желание, че дъхът й секна. В целувката му имаше не само дива страст, но и неприкрита ярост, която я уплаши. Опита се да се отдръпне, но пръстите му се вкопчиха в косата й, затягайки още повече прегръдката им. Усетил страха й, Рик плавно започна да гали ръцете и рамената й, докато накрая я освободи от обятията си.

— Не започвай да правиш нещо, което не си готова да завършиш!

Карла отдръпна ръцете си и сведе глава. „Какво не е наред? Защо ми е толкова ядосан?“ Очите й се изпълниха със сълзи, но тя ги преглътна. Най-малкото, което искаше сега, бе Рик да започне да я съжалява. Той повдигна брадичката й и въздъхна тежко.

— Господи, Карла… омръзна ми да се карам с теб, омръзна ми да отричам…

Карла обви с ръце врата му, внимателно наблюдавайки реакциите му. После се наведе напред, докато устните им се срещнаха. Този път това беше една почти ефирна целувка. „Да вярвам ли, че Рик изпитва същото, каквото и аз към него!?“

Идеше й се да заплаче от радост. Тялото и душата й триумфираха от удоволствие. Удоволствие, от което прекалено дълго се бе лишавала, и сега се чувстваше като умиращ от глад човек, намиращ се пред огромна маса, отрупана с лакомства. Искаше й се да вкуси от всичко. Притисна се по-плътно към тялото му, надявайки се най-после да потуши огъня, който през последните нощи не й даваше покой. Но Рик не бързаше. Обсипа лицето й с целувки, ъгълчетата на очите, върха на носа и крайчеца на ушите й. После продължи надолу по шията й, откривайки все повече нови, тайнствени места на удоволствието, за които тя не бе предполагала, че съществуват. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и развързаха парченцето плат, закриващо настръхналите й от възбуда гърди. Карла затаи дъх, очаквайки, че Рик ще докосне зърната й, но той отново не бързаше. Изправи се, вдигна я на ръце, сложи я да легне върху хавлиената кърпа, а после се отпусна до нея. Жаркото слънце разгаряше още повече горещината на телата им и изпълваше въздуха с очакване и напрежение. Карла едва се справяше с нарастващата болка на желанието и страстта, жадуваше Рик отново да я целува, да гали тялото й и да…

Ръцете му се плъзнаха по корема й и продължиха нагоре карайки дъха й да спре. Когато най-сетне достигнаха гърдите й, Карла едва успя да сдържи вика си от възторг, защото изпита неописуемо облекчение. От устните й се изтръгна дълбоко стенание от удоволствие, а Рик не закъсня да й отговори с тих шепот:

— Господи, Карла, ти си наистина всичко, за което някога съм мечтал — устните ти, кожата ти… чудесните ти гърди…

Сърцето й заби бясно от нетърпение и тя притисна главата му по-силно към гърдите си. Тялото и съзнанието й се завъртяха във водовъртежа на чувства и емоции, които изживяваше за първи път. Това не й стигаше, искаше и тя да докосва тялото му, да почувства топлата му плът, да му достави същото удоволствие.

— Карла… Карла!…

Името й беше неговата литания^[2] от страст и сладка болка от приближаващ екстаз. Сега Карла знаеше, че му причинява същото, което и той на нея. Бързо разкопча последните копчета на ризата му и я захвърли на стола при горнището на банския си. Докосването на голите им тела я зашемети. Рик се отпусна по гръб и за момент отвори очи — в тях вече нямаше колебание или гняв, а само неприкрито, изпепеляващо желание. През замъгленото й от прииждащите вълни на страстта съзнание проблесна искрица колебание. Нейният вътрешен глас, в който досега винаги се беше вслушвала, отново се обади. Опита се да му се противопостави, но усилията й се оказаха напразни.

— Рик, преди да продължим, аз… аз искам да говоря с теб…

— Слушам те с цялото си внимание.

Езикът му нежно изследваше очертанията на ухото й.

— Моля те, престани! Спри ти казах! Не мога дори да мисля, когато правиш това.

— Значи е нещо сериозно, така ли?

Страхът я сграбчи за гърлото и Карла успя само мълчаливо да кимне с глава.

— Е, какво е тогава? Казвай?

„Господи, как да започна? Никога не съм мислила, че ще трябва да се извинявам за липсата си на опит. Как да му кажа, че едновременно изгарям, но и се страхувам от него? Дали ще го приеме като желание за сериозна връзка? По дяволите! Никога не съм се чувствала като такава идиотка!“

— Карла, ще ми кажеш ли най-после!?

— Да, исках да знаеш, че… че съм девствена. Мислех, че трябва да го знаеш, преди да отидем по-далеч…

Рик я гледа няколко секунди изумено, а после устата му се разтегна от познатата му дяволита усмивка. Той се отпусна, притегли я плътно към себе си и започна нежно да гали лицето й, сякаш се опитваше завинаги да запомни неговите черти.

— И защо?

Карла не очакваше такъв въпрос. Бе очаквала нещо, например като: „Съжалявам, скъпа, но гледам да си нямам работа с девственици“ или „Няма значение, това е дребна работа“, но никога: „Защо?“.

— Питаш ме, защо?

— Да, точно това попитах.

— Ами, предполагам, че защото не съм срещала някого, с когото да съм искала толкова силно да го направя. Връзките, които имах с колеги, винаги бяха кратки и не се е стигало до това. Може и аз да съм причината, но по-често това беше тяхното поведение… — Карла впи очи в напрегнатия поглед на Рик. Чувстваше се ужасно уязвима, но все пак добави: — Но ето, че сега…

— Благодаря ти, Карла, правиш ми истински комплимент.

Рик се протегна и я целуна по челото.

— Благодаря ти, и че ме спря, преди да сме направили нещо необмислено.

Сърцето на Карла замря. Искаше й се едновременно и да се люби с него, и да му зашлеви шамар. „Защо, след като събуди страстта ми, сега иска да ме изостави!?“

— Нямах намерение да те спирам!

Тя отблъсна ядосано ръцете му и се изправи.

— Импулсивните желания понякога значат твърде много.

— И какво искаш да ми кажеш? Че желанието ми да те спра, е било импулсивно?

— Не знам, не искам после цял живот да съжаляваш, че си направила фатална грешка. Не бих се чувствал добре, все пак нося някаква отговорност.

Карла не знаеше да плаче или да се смее на думите му. В едно нещо беше сигурна — още от първия ден, за добро или лошо, се бе влюбила в Ричард Флеминг. Мъжът, когото в началото не можеше да понася, сега беше превърнал грижливо подредения й живот в пълен безпорядък.