Джорджия Боковън
Неуморен прилив (11)

Единадесета глава

За всички посетители на Мартинс коув лятото бе сезон на ваканция, на развлечения и почивка, но за постоянните жители на Куилър айлънд то бе време на трескава активност. Всички работеха с усърдността на катерици, които прибираха реколтата от лешници, за да могат да преживеят зимата.

Лятото бързо се стопяваше за Карла и Рик, а всеки ден беше все по-напрегнат и по-напрегнат. От края на юни на Рик му стана скучно да остава сам в къщата и следобед идваше да помага в галерията. Така Карла можеше да приключва по-рано с всички документи и да затваря около седем вечерта.

Слухът, че известният Рик Флеминг работи в „Артист Кооп“ се разпространи бързо и в галерията влизаха повече любопитни, отколкото клиенти. Продажбите се покачиха леко, но не дотолкова, че да има заплата за още един работник. Така статутът на Рик си остана, както той насмешливо отбелязваше, на „безплатен продавач“.

Въпреки че му се налагаше да отговаря на един и същ въпрос, относно кариерата си, всеки път, Карла изтръпваше. За всеки, който настояваше да чуе причината, отговорът бе неизменен: „Време беше да го направя“. Дори Рик се научи да го казва толкова убедително, че да обезкуражава любопитните.

Карла вече мислеше, че всичко между тях се урежда, защото просто нямаше друга алтернатива. Опитваше се да не забелязва неговата нервност, а често и мъката, стаена в тъжните му очи.

От средата на юли Рик започна да страда от безсъние. Един-два часа след полунощ ставаше и отиваше да се разхожда из гората или по брега на езерото. Когато за първи път Карла се събуди и видя празното легло, изпадна в паника. Постепенно свикна с това, а и никога не се престраши да го попита защо не може да заспи. Отново сама си даваше отговор, вярвайки, че безсънието се дължи на рязката промяна в начина му на живот.

През това лято Карла и Рик станаха постоянни клиенти на „Синия кит“ и дори успяха да се сприятелят с главния готвач. Но за всеобща изненада на местните хора и на туристите, една петъчна сутрин в началото на август ресторантът осъмна със заключени врати и малък надпис: „Продава се“. Дори Джеф, който бе имал проблеми със своята скулптура, също остана изумен.

Лятото се оказа изпълнено с работа и за семейство Бимсън. След блестящите публикации на Майкъл Уитейкър за застрашените видове и за усилията им да спасят вълците, те се бяха превърнали в местна забележителност. Няколко телевизионни екипа бяха дошли на острова, за да заснемат този „изключителен звяр“, да покажат неговата „бърлога“, както и реакцията на жителите на Мартинс коув. Интервютата ангажираха за няколко вечери Рик, Карла и техните приятели. Мисис Пелбърг, жената, която се кълнеше, че един ден Сър Галахад ще побеснее и ще ги убие всички, сега изведнъж промени мнението си. Застанала пред камерата, тя изрази най-добрите си чувства към „това прекрасно животно, което живее в съседния двор“. Едно списание разпространи снимки от ателието на Маги и Джеф, информира за участието на Сър Галахад в творческия процес и скоро галерията беше затрупана с молби за закупуване на техни картини. Ако сега те се откажеха от своята кауза и се заемеха сериозно с бизнес, можеха добре да попълнят банковите си сметки. Но вместо това, те участваха във всяко мероприятие, което евентуално можеше да помогне в тяхната борба. Август вече беше към края си, когато Джеф и Маги получиха покана за дългоочакваната среща с губернатора на щата.

В столицата Олимпия наблюдателен фотограф успя да заснеме, как Сър Галахад дава своята приятелска целувка на един лебед от езерото пред кметството. Макар че сцената беше траяла само секунди, тя показваше още един път, какъв е „вълчият нрав“ на Сър Галахад. На следващата сутрин снимката беше поместена във всички по-големи вестници в страната. Вълкът от Куилър айлънд се бе превърнал в звезда. Кампанията на мисис Лонгачер вече нямаше никакви шансове. Покани за посещения заваляха от целия щат Вашингтон, а и от други по-далечни места пристигаха телеграми и предложения за покриване на всички разходи по пътуването на Сър Галахад. Природозащитните организации обявиха вълка за „говорител на застрашените и изчезващи животински видове“. Лятото завършваше с оптимизъм след удържаната победа. Училището вече бе започнало заниманията си от три седмици, когато Джеф и Сър Галахад за пети път тръгнаха на пътешествие из щата.

Карла все още имаше работа в галерия и Рик реши да прекара следобеда на лодката на Даниел Олсен. След нещастната им първа среща, те бяха станали добри приятели и често, когато Даниел имаше свободно време, изследваха водите на Пюджит саунд. Рик лесно се беше приспособил от рева на моторите към шепота на платната под вещото ръководство на своя нов приятел. Но това, което най-много учудваше Карла, бе фактът, че „норвежецът“ го беше убедил, да вкуси някои от най-екзотични омлети и да твърди дори, че му харесват.

Този ден Карла приключи с работата си по-рано от очакваното, затвори галерията и се прибра вкъщи, за да приготвя вечеря, но когато влезе в дневната, откри бележка, че Рик и Даниел смятали да хапнат нещо във Фрайдей Харбър.

Знаейки, че когато остане сама, ще бъде измъчвана от мислите и страховете си, Карла реши да отиде при Маги. Пътечката към билото на хълма беше покрита с дебел килим от ръждивокафяви, златисти и оранжеви листа. Тя се наведе, взе едно клонче от акация и разсеяно започна да къса листата му едно по едно. Същото както като дете беше правила с венчелистчетата на маргаритките. В главата й се завъртя и познатият рефрен: „Обича ме, не ме обича, обича ме…“. Но този път той изглеждаше различен: „Ще остане, ще си тръгне, ще остане…“.

Карла ядосано захвърли вейката, сякаш че тя изведнъж се бе превърнала в опасна отровна змия. Чувстваше, че повече не може да остане сама, и побягна нагоре. Когато стигна до къщата на Бимсън, забави малко крачките си, за да си поеме дъх. Почука силно на входната врата, но не получи отговор и я натисна.

— Маги? Тук ли си, Маги?

— Влизай, Карла — чу се отвътре тихият шепот на приятелката й.

Маги се надигна от дивана. Лицето й бе пребледняло, а очите подпухнали от плач.

— Господи, Маги! Какво се е случило?

Карла сложи ръце на раменете й и я притегли към себе си. Чувстваше как тя отново се разтърсва от тихи ридания. Заведе я в кухнята, сложи я да седне, намокри една памучна кърпа с вода и я притисна към лицето й. След това сложи чайника на котлона и започна да й задава серия обикновени въпроси: „Къде е чаят? Колко лъжички слагаш, искаш ли мляко?“.

Тактиката й успяваше. Маги спря да плаче, избърса лицето си и започна да мачка кърпата. Най-накрая въздъхна тежко.

— Карла, някой е отровил Галахад. Ветеринарният лекар в Такома дава съвсем малки шансове, че ще оцелее.

— О, Маги!

Карла остави чайника на мивката и прегърна приятелката си.

— Кой е могъл да направи това ужасно нещо?

— Джеф ми се обади, че оставил Галахад в микробуса, докато е говорил с директора на едно училище. Когато се върнал, той се държал малко странно, но не е давал признаци, че му е зле. Някой му е пуснал парче месо, поръсено с отрова през отвора на прозореца…

Маги трудно намери сили в себе си, за да продължи.

— Галахад започнал да се чувства зле малко след единадесет часа, но Джеф сметнал, че просто се е уморил, оставил го в микробуса и отишъл да обядва с учителите. О, Карла… той мисли, че ако Галахад умре, вината ще е негова, защото ако му беше обърнал внимание, лекарите са щели да го спасят. Когато се върнал, той вече е бил изпаднал в кома, страдал е напълно сам…

Карла стоеше зад приятелката си и се чувстваше напълно безпомощна. Искаше й се да се протегне и да вземе част от болката й, но не знаеше как. Нямаше думи, които да я успокоят след толкова жестокост. Злобата в гласа на Маги я накара да подскочи.

— Мразя ги, Карла! Мразя ги всичките! Никой не го е грижа — нито децата, нито учителите. Те само се радват, че са на върха на някаква популярна вълна, стараят се да бъдат част от известността на Галахад. Но къде са били, когато мисис Лонгачер е сеела ръсела собствена отрова!

— Не го мислиш сериозно, Маги, нали?

— Защо да не го мисля.

— По дяволите, не говори така! Понякога, когато болката ни стане толкова непоносима, използваме само гнева си, за да я разсеем. Точно това правиш и ти в момента, оставяш се ядът да те управлява.

Маги не каза нищо, само взе мократа кърпа и закри лицето си. Гледайки я, Карла отчаяно мислеше, как да й помогне. „Ех, защо Джеф не беше тук… Джеф? Той сигурно има нужда от жена си, толкова, колкото и тя от него!“

Карла се втурна към дневната, взе телефонния указател и набра някакъв номер. Проведе кратък разговор и се върна в кухнята.

— Ставай, Маги! Стегни се, заминаваш за Такома!

Помогна й бързо да се преоблече и да вземе дрехи и за Джеф, а после се затичаха към другата страна на хълма за пикапа. Когато пристигнаха на пристанището, хидропланът вече ги очакваше. Маги я прегърна и се качи в тясната кабина.

Яркочервеният хидроплан изфорсира двигателите си, завъртя се и се понесе по водата като огромно морско конче.

Макар да знаеше, че шансовете, Маги да я види, са минимални, Карла дълго маха с ръка след бързо набиращия височина самолет. Преглътна сълзите си, седна на кея и гледа, докато мигащите светлини на крилата на хидроплана се стопиха от погледа й. Не знаеше колко време е седяла така, потънала в мислите си. Изведнъж забеляза, че към пристанището се приближава лодката на Даниел Олсен. Рик извършваше последните приготовления, преди да хвърлят котва. Наблюдавайки го, сърцето й заби по-бързо. Скоро той щеше да бъде до нея и да я прегърне. Щеше да има с кого да сподели неприятните новини и Рик щеше да е загрижен толкова, колкото и самата тя. Двамата щяха разделят болката си по равно. „Странно е, че когато споделяме болката, тя намалява, а щастието се увеличава.“

Денят, прекаран в морето, не беше изтрил загрижеността от лицето на Рик. Карла имаше усещането, че му е все по-трудно да прикрива това, което се намираше дълбоко в душата му. Това беше болка, която го разяждаше като рак. Знаейки причината за нея, и опасявайки се, че ще го загуби завинаги, тя не задаваше излишни въпроси. Опитваше се мълчаливо, изпълвайки дните му с любов, да облекчи страданието му. Мислено се молеше, дано само това да е достатъчно.

Рик я забеляза, извика: „Здрасти, ангелче!“ и й хвърли въжето, за да привърже лодката към кея.

— Не очаквах, че ще ни посрещнеш? Отдавна ли чакаш?

— Не, само от около двадесет минути.

Рик се засили и скочи до нея. Целуна я бързо, а после взе да притегля лодката. Даниел Олсен й махна с ръка.

— Здравей, Карла, имахме чудесен ден и достатъчно вятър, който да ни изпъне платната, но не дотолкова, че да се борим с тях. Трябваше да дойдеш, нали знаеш, че не обичам хората, които само работят.

— Следващия път ще дойда.

— И друг път съм чувал това — засмя се Даниел. — Докато успееш да намериш свободен ден, Рик ще е професионален моряк със собствена платноходка. Изглежда, че никога няма да успея да те смая с ветроходните си умения, освен ако някога не те отвлека.

Карла сложи ръка на сърцето си.

— Повярвай ми, Даниел, другия път съм с вас.

— Ще повярвам, когато те видя на палубата.

Рик я прегърна през кръста, благодари на Даниел и я поведе към пикапа.

— Няма ли да го изчакаме?

— Няма — засмя се Рик, — нашият приятел от Швеция има среща тази вечер. Поканил е на вечеря една прекрасна госпожица, с която се е запознал в ресторанта миналата седмица. Изглежда, че тя ще остане и през зимата, и това му е замаяло главата.

— И с какво ще се занимава?

— Пише книга. Наела е една къща в планината, за да стои настрани от хората. Вече знам толкова неща за нея, все едно, че сме израснали заедно. Даниел не спря да говори през целия ден.

Когато стигнаха до пикапа, Рик захвърли чантата си на задната седалка и сложи ръце на раменете й.

— Кажи ми сега, какво те измъчва?

— Господи, аз съм като отворена книга.

— Само за мен скъпа.

Той я притегли към себе си.

— Джеф се обади от Такома… Отрови ли са Галахад и сигурно няма да преживее тази нощ.

Рик въздъхна тежко.

— По дяволите, това не ме учудва.

— Искаш да кажеш, че си го очаквал.

— А ти не си ли? Неговите врагове са много повече, въпреки одобрението, което всички показно изразяват.

— Очаквал си го, но можеш ли да го разбереш!? — Болката стисна гърлото й.

— Как е възможно да има толкова жестоки хора? Галахад не би навредил и на буболечка, той е най-милото животно, което съм виждала. — Карла зарови лице на гърдите му. — Ще ми липсва ужасно! Това не е… не е честно, така бях свикнала с него…

Рик се отдръпна леко и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. После избърса рукналите по бузите й сълзи.

— Малко неща в живота са честни, но нямаме избор, длъжни сме да ги приемем такива.

Карла почувства, че Рик не говори само за Галахад, но и за тях двамата.

— Аз мога да приемам несправедливостта, но никога не съм могла да я разбера.

Рик се готвеше да каже нещо, но се отказа.

— Защо не си отидем вкъщи и да изчакаме да ни се обадят. Може да се случи чудо и Сър Галахад да се оправи. Напоследък нищо чудно не се е случвало, а това означава, че вече е време.

На другата сутрин, чудото, за което Рик беше говорил, наистина се бе случило. Галахад се възстанови така бързо, че учуди даже ветеринарните лекари. Късно следобед те вече не виждаха нужда да го задържат.

Карла и Рик посрещнаха на пристанището вечерния ферибот и с удоволствие видяха, че Галахад слиза сам по стълбата. Щом вълкът ги зърна, опашката му се завъртя бързо като самолетно витло.

— Може да ви се струва жестоко, че го карам сам да ходи — каза Джеф, — но вчера цял ден съм го носил на гръб. Щеше да ми е по-лесно да нося сто килограма картофи, отколкото този мързеливец. Полицията взе отпечатъци от вратите на микробуса и трябваше да изчакаме резултатите, но Маги беше нетърпелива, да се върнем, колкото се може по-бързо вкъщи.

— Вече можем да сме сигурни, че нещо подобно няма да се случи отново — добави Маги. — Това беше последното пътуване на Сър Галахад извън острова.

Карла и Рик веднага обърнаха очи, за да видят реакцията на Джеф от думите на жена му.

— Нищо не мога да направя! Тя е непреклонна, вече обяви това и на журналистите, които бяха пред ветеринарната клиника.

На Карла й се искаше да напомни на Маги, колко време и усилия им струваше да посещават училищата, но срещайки студения поглед на приятелката си, реши, че това не е най-подходящият момент. Хвана муцуната на Галахад и го почеса там, където той най-много обичаше.

— Хей, приятел, радвам се, че се върна. Ела да видиш какво съм ти приготвила.

Когото стигнаха до пикапа, Маги весело се засмя при вида на леглото от стари одеяла, което Карла беше направила за техния домашен любимец.

Рик отвори задната врата и голямото животно се опита да скочи вътре, но само успя да вдигне лапите си няколко сантиметра. Сър Галахад беше толкова изтощен, че се наложи Рик да го вдигне и да го сложи на мястото му. Вълкът се намести удобно и близна бузата на Карла.

— Значи никой не харесва как карам? Е, добре, давам ключовете на Рик.

Думите й разсеяха напрежението и всички дружно се засмяха.

Карла се качи отзад при Галахад, за да не се натискат четиримата в кабината и, още преди да напуснат града, животното се сви в краката й и спокойно заспа.

 

 

Два дена по-късно, след като Карла се върна от работа, намери бележка на вратата:

„Вечеря при Маги и Джеф. Ела, колкото се може по-скоро. Голяма изненада.

Обичам те, Рик!“

Тя си представи насмешливия пламък в очите му, когато е писал това послание. Търпението да изчаква „големите изненади“ никога не бе била нейна силна черта. Докато тичаше по горската пътека към къщата на Бимсън, Карла обмислеше различни варианти, по които да засегне Рик, но не толкова силно, колкото той с неговата мистериозна изненада.

Маги я посрещна още от вратата със сълзи на очи, но когато забеляза загрижения й поглед, бързо ги изтри и каза с изпълнен от щастие глас:

— Съжалявам, скъпа, не исках да те разтревожа, но толкова съм развълнувана! Нещо чудесно се случи. Ела, ще ти покажа.

Карла й подаде ръката си и се остави да я въведе в дневната. Това, което видя, накара очите й да се разширят, а устата й да зяпне от изненада. Всички мебели, цялото легло и част от пода бяха покрити с разнообразни по цвят и форма листове хартия. Рик и Джеф седяха сред тях, ухилени до уши. Галахад очевидно не разбираше какво става и се беше излегнал отстрани, любувайки се на последните слънчеви лъчи.

— Какво е всичко това?

Маги се приближи и й разчисти място на дивана.

— Може да ти стори глупаво, да се изрази по този начин, но това е любов и не виждам по какъв друг начин мога да ти го обясня. Ето, вземай и гледай.

Тя й тикна в ръцете дузина неотворени пликове. Карла сведе очи към първия. Името „Сър Галахад“ беше написано от детска ръка, а под него само: „Куилър айлънд“. Нямаше друг адрес или пощенски код. На мястото, където трябваше да има марка, бе написано името „Сенди“, а пощенското клеймо беше от Сиатъл. Карла вдигна поглед към Маги.

— Какво е това, нищо не разбирам?

— Ами какво чакаш, отвори го.

Карла се опита да отвори плика, но той се оказа толкова здраво залепен, че се наложи да го разкъса. Вътре имаше картичка с: „Оздравявай бързо“ и снимка на луничаво момиченце на около шест години. То се беше подписало на гърба й с оранжев пастел. Карла взе следващия плик — беше адресиран до Джеф и Маги, а почеркът определено бе на възрастен човек. Вътре имаше писмо, изразяващо съжаление, че Галахад е бил отровен, и пожелания към него за бързо оздравяване. Тя подсвирна тихо от изненада, когато видя чек с четирицифрена сума, за който пишеше, че може да бъде използван, както намерят за добре. Най-отдолу имаше пожелания за успешен край на тяхната борба за защита на вълците.

— Е, Маги, какво ще кажеш?

— Какво мога да кажа, ще трябва да променя мнението си, че никой не се интересува!

Карла се изправи и я прегърна.

— А аз мога ли да помогна с нещо?

Маги се огледа наоколо.

— И аз не знам. Изобщо не мога да се организирам и, ако искаш ми вярвай, става още по-зле. Преди малко ми телефонираха от пощата, че от Сиатъл е пристигнал камион, пълен с писма, адресирани само до нас. Когато днес ни докараха първата пратка, бях като вцепенена. Пощаджията ми заприлича на Дядо Коледа. И разбира се, той ни донесе чудесен подарък!

Сълзите отново потекоха по бузите й.

— Веднага престани, Маги, ще си докараш ужасно главоболие и ще станеш напълно безполезна.

— Знам, но не е ли чудесно?

Джеф се изправи и вдигна няколко писма.

— Аз знам какво можеш да направиш, Карла. Ние възнамеряваме да отговорим на всяко едно от тези писма, но това ще отнеме доста време. Защо не вземеш да отделиш пликовете, в които има чекове. Утре ще ги осребря и ще открия специална сметка в банката.

— Искаш да кажеш, че има още чекове?

— Вече сме минали сумата сто хиляди, според изчисленията на Рик, а сме отворили едва половината писма.

— Но защо? Вие не представлявате никое екологично дружество, защо хората изпращат парите на вас?

— Аз мисля, че по този начин хората изразяват съжалението си за това, което се е случило на Галахад — обади се Рик. — Те вярват на Маги и Джеф и знаят, че парите ще бъдат използвани разумно.

Карла седна на пода до него.

— Знаеш ли, вече ти простих за бележката. Едва ли щеше да успееш да ми обясниш всичко това.

Рик се протегна, сложи ръка на рамото й и я целуна по носа.

— Когато слизаше надолу по хълма, оттук се чуваше как пухтиш и се чудиш как да ми отмъстиш.

— Но това ти хареса, нали, глупчо?

Рик я целуна отново.

— Хайде, захващай се за работа, има толкова много да се свърши!

Карла взе един бележник и започна да записва имена и адреси, а също и сумата, която беше изпратена. Три часа по-късно тя все още не беше свършила, но всички спряха, за да вечерят. По време на вечерята Джеф и Маги отново започнаха да обсъждат планове за посещения на училища и мерките, които трябваше да вземат за сигурността на Галахад. Малко след полунощ решиха, че е време за сън.

Рик и Карла си тръгнаха, като обещаха да дойдат на следващия ден.

Една седмица по-късно най-после писмата започнаха да намаляват. През това време ветеринарният лекар посети няколко пъти къщата на Бимсън и разреши на Сър Галахад отново да се завърне в Такома.

Журналисти с няколко камери ги посрещнаха пред местното училище. Галахад отново се озова на първите страници на няколко вестника и стана телевизионна звезда на вечерните новини. В резултат от това пътуване Джеф и Маги се разболяха от грип.

Между две кихания Джеф разказа на Рик и Карла, че в това основно училище класните стаи били пълни с всевъзможни бактерии и вируси. Той ги попита, дали ще имат нещо против на другата сутрин да придружат Галахад до Сиатъл, където вече имал уговорена среща.

Сутринта, след като изслушаха половинчасови инструкции, Карла, Рик и Галахад се качиха на ферибота.

Карла замислено гледаше празните вили, покрай които преминаваха, и чешеше Сър Галахад зад ухото.

— Джеф и Маги ужасно ще се притесняват през цялото време.

— Трябва веднага да им се обадим, когато пристигнем, за да бъдат спокойни.

След това всеки потъна в мислите си. Карла съжаляваше, че няма да може да присъствува на първия ден от празненството на „оставащите“, но нямаше как да откаже на Маги. Това беше годишно парти, за което никой не знаеше кога се появило, но причината бе известна — закриването на туристическия сезон. Собствениците на ресторантчета и малки хотели поканваха всички, които оставаха в градчето, на празненство, изпращащо лятото. Обичаят беше, всеки да донесе различна храна и да я сложи в общ казан. Понякога се получаваше много приятна на вкус смес, но на другия ден почти всички участници се оплакваха от стомашно разстройство. По време на самото парти бъчвите с вино и ракия правеха тази храна по-смилаема. След вечеря всички се събираха на плажа и запалваха огромни огньове. Карла от дълго време искаше да сподели това преживяване с Рик и тайничко се надяваше, че ще успее да се върнат навреме.

Когато смениха ферибота за Анакорта, не им разрешиха, Галахад да остане на палубата и трябваше да се спуснат в долния трюм, където бяха колите. Това ги накара да се чувстват почти сами на огромния кораб. Когато слязоха на пристанището, поеха по магистралата за Сиатъл. Нормално пътуването отнемаше деветдесет минути, но днес на Карла й се стори много по-кратко.

Рик изглеждаше по-весел и жизнерадостен, отколкото бе бил през няколкото месеца на острова. Карла прие това като знак, че той най-накрая е успял да се отърси от проблемите, измъчващи го през цялото лято.

Следвайки детайлната карта на Джеф, те без проблеми откриха „Ванкувър Джуниър Скул“. Рик паркира на мястото, означено със знака „посетители“, и след това отиде да говори с директора. Карла остана сама с Галахад. И в един момент в изблик на радост прегърна вълка.

— Разбираш ли, какво става! Най-после между нас всичко се урежда!

Скоро Рик излезе от сградата, следван на няколко крачки от мъж, който изглеждаше като филмов артист. Беше висок, колкото него, и имаше същото атлетично тяло и грация на походката. Първото нещо, което изникна в съзнанието й, бе шегата на нейните бивши съученички: „Ако имах такъв учител, едва ли щях да бързам да се дипломирам“.

Рик заобиколи от другата страна и отвори вратата.

— Зак Милър, това е жена ми Карла Флеминг.

Младият мъж пое ръката й и я задържа малко по-дълго от нормалното. Усмивката му беше приятелска, но прекалено агресивна.

— Безкрайно съм ви благодарен, че се съгласихте да дойдете. Когато Джеф ми се обади, че двамата с Маги са болни… — Той се засмя и сви рамене. — Не знаех как да кажа това на децата. Щяха да бъдат много разочаровани.

Карла излезе от пикапа.

— Надявам се, че ще ни разберете. Ние сме за първи път с Галахад. Нямаше време, дори да подготвим някакво формално представяне.

— О, не се тревожете за това. Децата сами ще се погрижат. Те ще имат стотина въпроса, на които съм сигурен, че ще можете да отговорите.

Милър разтвори двойната врата и с жест ги покани да влязат. Карла понечи да го последва, но Рик се наведе и прошепна:

— Не е много хубаво да се зазяпваш, нали?

Карла се усмихна и му намигна.

— Нали си ми казал, че мога да гледам, стига да не пипам.

Рик се опита да я хване, но тя отскочи настрани под погледа на нищо неразбиращия Сър Галахад.

Насочиха се към училищната столова, където няколко класа бяха насядали около импровизирана сцена. Щом забелязаха Сър Галахад, децата спонтанно и възторжено заръкопляскаха. Карла остана удивена от реакцията на вълка при неочаквания шум. Той сякаш израсна на ръст. Походката му стана бавна и пружинираща, а главата му леко се повдигна нагоре. „Галахад е истински артист. Талантът му е щял да бъде пропилян, ако беше си останал в гората.“

Зак Милър отиде до микрофона и, размахвайки ръце, накара децата да запазят тишина.

— Дами и господа, днес имаме двоен повод за радост. При нас е не само най-известният вълк в щата Вашингтон, но и…

Карла почувства, че сърцето й спира да бие. Погледна към Рик, за да види и неговата реакция от думите на учителя. Лицето му беше желязна, непроницаема маска, скриваща бушуващия в него гняв. „По дяволите! — мислено изруга Карла — Няма ли най-после да го оставят намира? Тук сме, за да помогнем на Маги и Джеф, а не да вдигнем реномето на Зак Милър, който си мисли, че той е докарал известна личност в училището.“ Денят им беше започнал прекрасно, като красива коледна играчка, но сега играчката беше паднала от елхата и от нея бяха останали само малки, безполезни стъкълца.

— … Рик Флеминг, най-прочутият автомобилен пилот на Америка за всички времена!

Милър започна да ръкопляска и се обърна назад, за да види реакцията на Карла. Срещайки студения й, пронизващ поглед, той го изтълкува погрешно.

— Деца, не на последно място при нас е и мисис Карла Флеминг…

Оттук нататък всичко тръгна наопаки. Повечето въпроси бяха свързани с автомобилни състезания, въпреки че Рик напомняше, че е тук да говори единствено за застрашените от изчезване вълци. Със самочувствието на хора, които добре познават света, учениците упорито преследваха отговора на въпроса, защо той е престанал да се състезава. Никога стрелките на часовника не бяха се движили толкова бавно за Карла. Когато най-после петдесетте минути изтекоха, Зак Милър се приближи към Рик и сложи ръка на рамото му, все едно, че бяха приятели от детинство.

— Деца, нека изпратим с овации нашия гост Рик Флеминг.

Карла не можеше да си обясни какво привлекателно бе открила преди в Милър. Сега от вулгарното му поведение й се повдигаше.

Ръкоплясканията бяха далеч по-малко ентусиазирани, отколкото когато пристигнаха, само Сър Галахад весело се сбогува с игриво въртене на опашката си.

Карла се опита да докосне ръката на Рик, но той бързо я отдръпна. Видя на челото му дълбоки бръчки, а мускулите на челюстта му бяха силно стиснати. На излизане от училището преминаха покрай група момчета. Най-високото от тях прошепна, но така силно, че да го чуят всички:

— Знаете ли, татко казва, че Рик Флеминг не се състезава, защото е страхливец. Вече не можел да се качи в кола.

Карла беше сигурна, че Рик е чул тези жестоки думи, но на лицето му нямаше никаква реакция.

Пътуването до Мартинс коув този път й се стори безкрайно. Тя предложи да отведе Галахад до къщата на Бимсън и Рик само кимна с глава.

Карла остана достатъчно дълго при приятелите си, така че да не заподозрат нищо, убеждавайки ги, че пътуването им е било истинско удоволствие. Маги се чувстваше определено по-добре, но и двамата все още имаха температура и не реагираха на фалшивите й опити да ги разсмее. След като се убеди, че нямат нужда от нищо, направи им по чаша билков чай и си тръгна.

Очакваше я нейната празна къща. На пода имаше парченце хартия само с две думи: „Излизам навън“. То бе паднало от масата, след като течението от отворилата се врата го бе издухало. Карла бавно се наведе и вдигна фаталното съобщение. Запали камината и седна на стола, за да чака Рик. Изминаха няколко часа и главата й започна да клюма. Стана, взе си едно одеяло и отново се унесе в дрямка.

Рик я събуди с целувка. Карла му отговори с готовност. Само допреди малко той бе бил в съня й.

Сънуваше, че се намира на същата скала, където само преди няколко месеца Рик бе свалил халата й. Този път бе облечена в дънки и пуловер. Той я целуваше и й говореше колко силно я обича. Тогава към тях се приближи голяма, луксозна яхта. Карла разпозна Стив, Майк и Мери. Те се шегуваха и смееха в компанията на други хора, които тя не познаваше, но всички бяха облечени в нови лъскави дрехи. Започнаха да викат на Рик, да побърза, защото тръгвали за Монако. В съня й той се бореше, не знаейки какво да предприеме. Карла отчаяно се притискаше към него, опитвайки се да го задържи. Тогава си спомни нещо, което бе запомнила от баба си: „Всички хора, момичето ми, са като детски бузки. Стиснеш ли ги по-силно с пръсти те бягат, но оставиш ли дланта си отворена те сами идват да се погалят…“.

Макар Карла вече да не сънуваше, тя се притисна още по-силно към Рик. Усети как ръката му се плъзва под коленете й, как той я вдига и понася към спалнята, както баща й го правеше, когато дете заспиваше пред телевизора. Рик се отпусна на леглото и я сложи да легне върху него.

— Извинявай, че излязох, преди да дойдеш. Сигурно си помислила, че не искам да бъда с теб, но не е така… Не бягах от теб, а от себе си… Цяло лято се опитвах да се скрия от Рик Флеминг.

Ръцете му обгърнаха лицето й и загалиха косата й. Дори и в тъмнината само по очите му Карла се досещаше, какво се готви да й каже.

— Карла…

Името й прозвуча като стенание, излизащо от душата му.

— Не мога да бягам повече, разбери ме!

— Знам Рик — прошепна едва доловимо тя. Съзнанието й отказваше повече да крие това, което знаеше в самото начало. Вече прекалено малко неща ги свързваха и бе настъпило времето, всеки да тръгне по своя собствен път.

— О, Карла, моята красива Карла! Защо не мога да те обичам поне мъничко по-малко…

Карла докосна с върха на пръстите си устните му.

— Замълчи! Обичай ме, искам да ме обичаш с всеки свой дъх!

Повече думи не бяха нужни, те само щяха да удължат агонията им. Нощта изцяло принадлежеше на тяхната нещастна любов.

Бавно, пестейки всяко свое движение и всеки свой миг, знаейки, че е техен последен, те започнаха да се любят.

Рик разкопча копчетата на блузата й и обсипа кожата й с целувки. После надигна главата си и прошепна:

— Ела с мен, Карла!

Той сякаш предчувстваше отговора й.

— Знаеш, че не мога Рик. Това само ще направи нещата по-трудни за мен…

Карла отчаяно се притисна към него. Искаше й се да слеят в едно цяло. Да разтопи сърцето и душата си, да му покаже колко силно го е обичала и ще го обича. С нежност, която я накара да затаи дъх, Рик започна да целува лицето й. Устните му докосваха очите, бузите й, а накрая завладяха устата й. Тя вдишваше дълбоко аромата на тялото му, докато изпита чувството, че дробовете й ще се пръснат от напрежение. Ръцете му обгърнаха гърдите й и на нея й се плачеше, знаейки колко ще й липсва това негово докосване — знаейки, че болката и самотата ще й бъдат постоянен спътник.

Желанието ги превземаше и те скоро загубиха контрол над себе си, отдавайки се напълно на страстта. Когато и двамата изпаднаха в екстаз, това вече не беше светла радост, а болезнен край на тяхното щастие.

Рик се отпусна на леглото до Карла и само раменете им се докосваха. Тя се протегна, погали бузите му и усети, че очите му са мокри от сълзи. Рик я притегли към себе си и лицата им се допряха. Сълзите им се сляха в малко тъжно ручейче…