Джорджия Боковън
Неуморен прилив (9)

Девета глава

— Джеф, какво става? — нетърпеливо го попита Маги.

Джеф се усмихна мрачно.

— Нищо особено, защо да развалям и вашия следобед.

— По-добре ни кажи. Рик и Карла все пак ще разберат, тук нищо не остана скрито.

Джеф бръкна в джоба на ризата си и й подаде сгънат лист хартия. Не можейки повече да крие чувствата си, той се отпусна на дъбовата пейка до стената и закри лицето си с ръце. Веждите на Маги се вдигнаха, докато четеше писмото.

— Нищо не разбирам. Джеф, това означава ли, че повече няма да водим Сър Галахад в основното училище „Алберт Айнщайн“?

— Аз не го разбирах също, затова и позвъних в министерството. Не можем повече да посещаваме нито едно училище в региона на Сиатъл. Майката на Джими Лонгачер се опитва да направи същото и в окръг Такома. А ако успее и там, скоро няма да можем да влезем в нито едно училище на щата Вашингтон.

— Но защо?!

— Защото нашата скъпа мисис Лонгачер е убедена, че Сър Галахад е опасен, див звяр, който учителите допускат безотговорно в класните стаи, излагайки децата на смъртна опасност. Тя дотолкова се е вдъхновила от успехите си, че сега ще се кандидатира за шеф на местната училищна управа.

— Ти се шегуваш — поклати глава Рик. — Как е възможно всички да са съгласни с нея?

— Не са имали голям избор. Срещнала се е с всички председатели на родителско учителските дружества и им е оказала сериозен натиск. Изглежда ги е излъгала, че вече е получила подкрепата на всички останали и, ако не я подкрепят, ще носят лична отговорност за някое произшествие. Доколкото разбрах, заплашила ги е със съд и е цитирала наказателния кодекс.

— Защо никой не се е свързал с нас, за да ни уведоми?

— Изглежда, че никой не е взел Лонгачер на сериозно. Всички са мислили, че тя е самотен опонент, не са знаели, че ще се кандидатира за следващите избори и просто се опитва да стане популярна.

Маги се отпусна на пейката до Джеф.

— И сега какво?

— Утре тръгвам за Сиатъл, за да се помъча да променя нещо. Ще се свържа с мои приятели от природозащитните дружества, ще обсъдим проблема заедно.

Той сложи ръка на рамото на жена си и я притегли към себе си.

— Има ли нещо, с което аз и Карла да помогнем?

Джеф вдигна глава, а в крайчеца на устните му имаше лека усмивка.

— Благодаря за желанието ти, Рик. Ако възникне нужда, веднага ще ви потърся.

След като заключиха галерията, четиримата останаха няколко минути на паркинга, опитвайки се да си кажат нещо по-весело на раздяла. Най-накрая само си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към колата си.

Карла извади ключовете от пикапа и ги разклати под носа на Рик.

— Искаш ли да караш?

Той погледна протегнатата й ръка, а после стария пикап.

— Безопасно ли е?

Карла притисна сърцето си с театрален жест.

— Как можа да изречеш подобна обида? Виждал ли си някога нещо по-красиво и по-добре изработено. — Тя прокара ръка по многобройните вдлъбнатини на капака. — Виждал ли си някога по-изумителна корозия от тази? Дори боята е идеално нанесена, стига само да разбираш от изящно изкуство.

Рик я притегли към себе си.

— Ела тук, ще ти покажа от какво разбирам най-добре.

— Точно от това се опасявах. Ти харесваш само тялото, а не съзнанието ми.

— Но разбира се, за какво ми е съзнанието ти, щом имам тялото ти.

— Ричард Флеминг, не започвай нещо, което не си готов да завършиш! Един път като се възбудя, ставам неконтролируема.

— Обещания, обещания — измърмори Рик между няколко бързи целувки.

Карла не отговори и отпусна глава на гърдите му.

— Какво ти стана? — попита Рик, усетил промяната в настроението й.

— Чувствам се малко виновна, че се забавлявам така добре, а светът на Маги и Джеф бе обърнат с краката нагоре.

— Всичко ще бъде окей.

— Откъде си толкова сигурен?

— Те са от добрите, а добрите винаги побеждават.

Карла се засмя. Това беше много характерно за Рик — винаги да се бори за победа, независимо от трудностите.

— Все още си непоправим оптимист, а?

— Това никога не ме е подвеждало, само понякога нещата се забавят.

Карла вдигна глава и видя любовта, излъчваща се от очите му.

Той се наведе и бързо я целуна. Искаше й се да му каже, колко много го обича, но никъде в съзнанието си не можеше да намери точните думи, изразяващи най-пълно чувствата й. Останаха така няколко минути безмълвни, притиснати в прегръдката си. Най-накрая Рик тихо прошепна:

— Мисля, че ти трябва да караш. Като че ли екзотичността на твоя пикап няма да ми допадне тази вечер.

 

 

Но две седмици по-късно, когато Рик беше извървял трите мили до града, за да я посрещне след работа, той взе ключовете от протегнатата й ръка.

— Не, че си лош шофьор, Карла, но както се казва, зъбните ми колела започнаха да работят на празни обороти.

Карла закачливо го сръга в ребрата, но все пак го остави да седне зад волана. Пътуването им тази вечер до къщата й отне по-малко време и бе плавно. Рик с лекота избягна повечето дупки, в които тя смело влизаше. Когато паркираха, Карла забеляза, че той оглежда пикапа.

— Забранявам ти да го гледаш така. Ще го харесаш и повече няма да ми дадеш ключовете.

Преди Рик да успее да й отвърне, от къщата се чу тихото звънене на телефона. Сърцето й заби бясно при мисълта, че и друг път е била посрещана от неприятен звън. Очите й се спряха на Рик. Той беше до нея, беше в безопасност. Карла се опита да прикрие страха си, знаейки, че скоро ще бъде разкрита, усмихна се и извика:

— Рик, хайде да се състезаваме до къщата!

— Тръгвай, давам ти преднина!

Двамата стигнаха до верандата почти едновременно и едва не събориха входната врата. Карла вдигна слушалката на телефона.

— Ало…

— Карла, ти ли си?

— Да, Стив, аз съм.

— Рик около тебе ли е? — попита колебливо Стив Макдоналд.

Карла се засмя. Можеше да познае по гласа му, че въображението му работи и си е представил съвсем други причини за късното вдигане на слушалката и за запъхтяното й дишане.

— Той е до мен, Стив. Сега ще се обади.

Двамата мъже си размениха поздрави, а Карла влезе в спалнята, за да се преоблече. Когато излезе, с мимики имитира пиене на кафе. Рик кимна с глава и тя отиде в кухнята да включи кафе машината. Оттук можеше да чува разговора му по телефона.

— Но това е чудесно, Стив…

Последва малка пауза.

— Слушай, ще можеш ли да ми направиш една услуга?

Отново тишина.

— Като минаваш през Сиатъл, предложи на Майкъл Уитейкър, ако иска да дойде с теб за няколко дни. Кажи му също, че ще му уредя яхта и гарантирам, че ще прекара така добре, както през нощта след състезанието в Нюрбургринг. — Рик се засмя. — Не казах толкова диво, а само толкова добре. — Усмивката му изчезна отведнъж. — Как е тя?

Сърцето на Карла забави ритъма си. Почувства се ужасно неудобно, че подслушва. Тръгна към спалнята, но като преминаваше покрай Рик, той я придърпа към себе си.

— Обади ми се, ако мога да направя още нещо. Добре. Тогава бъди здрав, скоро ще се видим.

Рик замислено затвори апарата.

— Стив най-после е решил да ни посети.

— Чудесно, а кой е Майкъл Уитейкър?

— Мой стар приятел, познаваме се повече от десет години.

Карла изчака още малко, но й стана ясно, че Рик не се готви да й каже нищо повече. Останалата част от разговора щеше да бъде разказана по-късно или просто забравена. Реши да не любопитства, макар че отчаяно й се искаше да узнае, дали Рик се е интересувал от Мери Дейвис. Можеше много добре да си представи, какво прави и как се чувства Мери. Нямаше нужда никой да й опреснява паметта. Не искаше с нищо да си спомня безкрайните, самотни дни без Рик. Замисли се за тази красива, висока жена, която все още го обичаше. От това, което Стив й беше казал, ставаше ясно, че Мери е била влюбена в Рик, още преди Карла да се появи изобщо. Карла беше станала причината нейната мечта да бъде разрушена. А когато най-накрая й се бе сторило, че е дошъл и нейният час, всичко бе завършило като краткотрайна, досадна любовна история.

Колкото и да съжаляваше Карла за нея, да съчувстваше на болката и страданието й, толкова и чувството й за ревност нарастваше, представяйки си, как Мери и Рик се любят. Някъде с ъгълчето на сърцето си дори я мразеше.

Карла се опита да се отдръпне от прегръдката на Рик, но веднага забеляза загриженост в очите му.

— Какво има Карла?

— Мислех си къде ще настаним Майкъл и Стив. Смяташ ли, че ще имат нещо против да спят заедно. Ако трябва, ще разчистим задната спалня, ще сложим още едно легло или…

— Карла, не ме залъгвай. Какво те тревожи?

— Нищо — отговори тя по-силно отколкото бе искала.

Рик обгърна лицето й с ръце, повдигна главата й така, че погледите им да се срещнат.

— Защо не ми кажеш? Трябва ли да имаме тайни помежду си, тайни, които да ни измъчват напразно.

— Това са мои глупави мисли, които по-добре да не споделям.

— За Мери нали?

Той докосна с върха на пръстите си бузата й.

— Откъде мислиш, че точно за нея?

— Не беше много трудно да се досетя. Искаш ли да говорим за това Карла? Искаш ли най-после да обсъдим всичко и да го оставим зад нас завинаги?

— Знаеш ли, че тя все още те обича?

— Да.

— Правил ли си любов с нея?

— Да.

— Обичал ли си я някога?

— Не.

Сега Карла знаеше със сигурност, това, което преди беше предполагала. Заболя я повече, отколкото очакваше.

— Защо мислиш, че не си я обичал?

— Опитах се, но сърцето ми вече беше заето от теб и в него нямаше място за никоя друга.

— Но тя е толкова красива…

— Погледни ме, Карла!

Очите им отново се срещнаха. От погледа му Карла разбра всичко, което искаше да знае. Душата му говореше това, което устните му не можеха, казваше й, че любовта му е силна и истинска, колкото нейната собствена. Сега знаеше със сигурност, че за Рик тя беше най-красивата жена, която е познавал.

— Обичам те, скъпа. Не мога да изтрия това, което се случи между мен и Мери, и няма да спра да ти казвам колко съжалявам за всичко. Ние трябва да намерим начин, да освободим съзнанието си от тези години. Те никога не трябва да застават помежду ни. Разбираш ли ме?

Тя кимна с глава.

— Какво мога да направя, за да ти помогна да ме разбереш, а след това и да забравиш?

— Аз не си мислех за това, Рик. Част от мен постоянно си представя как вие двамата правите любов, но не това ме тревожи толкова… Повече ме боли от факта, че аз те предадох, напуснах те тогава, когато имаше най-голяма нужда от мен. Мери много повече заслужава твоята любов, отколкото аз.

Сълзите, които беше сдържала досега, вече мокреха миглите й. Карла бързо вдигна ръка, да ги изтрие.

— Как изобщо можеш да казваш такова нещо? — Гласът му беше остър и ядосан. — Откога гледаш на любовта като на табло с резултати, където всеки получава толкова, колкото точки е събрал. Ти едва ли не казваш, че ще ме изпратиш доброволно при Мери, веднага щом това е възможно.

Очите му я гледаха студено и пронизващо.

— Какво ще направиш тогава, ще си сложиш трънен венец ли? Ще дойдеш скрито да ни наблюдаваш, как се любим, за да се накажеш още повече? Какво изобщо те кара да разсъждаваш така?

Карла се опита да се отдръпна от него, но ръцете му я държаха като клещи.

— Какво стана с жената, която познавах по-рано? Ти ли си тази страхливка, която ми говори сега?

Карла се почувства така, все едно че й беше ударил плесница. Откъсна се ужасена от хватката му.

— Как можеш да изречеш подобно нещо?! — Сълзите вече свободно се стичаха по бузите й. — Струваше ми повече усилия, да стоя далеч от теб, отколкото да реша да се върна.

— О, хайде стига, Карла, няма друг нормален човек, който ще помисли отшелничеството ти на този остров като проява на смелост. Само страхливците бягат.

Думите му имаха ужасна тежест. Рик беше току-що казал това, което си бе повтаряла толкова пъти преди, но все пак трябваше да се защити.

— Изоставих те, защото мислех, че това е единственият начин да те предпазя от фатална катастрофа. Напуснах те, макар че те обичах хиляди пъти повече, отколкото в деня на нашата сватба. Сърцето ми се раздираше. Чувствах, че ще умра от болка, затова трябваше да допълзя на някое мрачно и самотно място. Как се осмеляваш, да ме наричаш страхливка! По-смела ли щях да бъда, ако бях останала при теб, и легнеше до Боби!? Това ли искаше да стане…

Карла хукна към вратата, но Рик успя да я спре и я притисна към стената.

— Недей отново, Карла! Никога не искам отново да бягаш от мен. Извинявай за това, което ти казах, но все пак исках да разбера истината. Досега ти криеше от мен, въпреки че опитах всичко.

Карла отпусна главата си върху рамото му, ръцете му рошеха косата й.

— Защо мислиш, че ти щеше да си отговорна за моята смърт?

Тя не искаше, а и не можеше да му отговори. Копнееше той да изтрие болката й и те отново да бъдат едно цяло.

— Тогава започнах да се страхувам, че и с теб ще се случи същото като с Боби. Мислех си, че полудявам. Навярно си спомняш колко странно се държах тогава. С всеки час, приближаващ състезанието, ми ставаше по-зле. Започнах да вярвам, че моите страхове ще се предадат и на тебе… и по средата на някое състезание ще загубиш концентрация. Ако загинеше, и аз нямаше да мога да живея и да знам, че вината е моя.

Рик я оттласна от себе си. На лицето му бе изписано учудено изражение.

— И как може наистина да вярваш на това. Нали знаеш, че когато се състезавам, няма нищо друго. Напълно се изключвам от останалия свят. Никога нямаше да постигна толкова успехи, ако не бях способен да се изолирам от страничните си мисли и да се концентрирам максимално върху това, което правя. Нали ти винаги си знаела, това Карла!?

— Моля те, Рик… Моля те искам да ме разбереш. — Гласът й се превърна в тих шепот. — Аз вярвах в това и то ме ужасяваше.

— Но защо никога не си ми казала? — направи скептична физиономия Рик.

— Не можех, опитах се. Знаех, че няма да ми разрешиш да си отида, и веднъж научил моите мисли, всяко твое състезание щеше да бъде по-опасно.

Той се отдръпна рязко от нея и нервно прокара ръка през косата си. На лицето му имаше страдание и объркване.

— Значи затова си ме напуснала… Но защо ми каза, че повече не ме обичаш. Защо каза, че животът ти с мен е истински ад!?

— Защото нямаше да ме разбереш.

Рик я изгледа втренчено с пълните си с яд и болка очи.

— Права си, Карла, нито тогава, нито сега мога да те разбера. — Той рязко грабна якето си и изскочи през вратата на верандата.

Навън валеше дъжд. Неочакван дъжд, рукнал заедно със сълзите на Карла. Тя изтича до гардероба, взе пончото си и го последва. Отгледа се на верандата и видя, че червеното му яке изчезва между гъстите борови дървета. Опитвайки се да го настигне, няколко пъти падна, но бързо ставаше на крака. „Аз не те разбирам.“ Думите му ехтяха в съзнанието й като тежка камбана, както планинско ехо, повтарящо това ужасно съобщение.

Карла се изкачи на билото на хълма, но от Рик нямаше и следа.

— Рик, къде си… Моля те, обади се! Рик!

Накрая напълно пресипна. Облегна се на един огромен дънер. Солените й сълзи, смесени с дъжда, мокреха светлозеленото й пончо. „Той не ме разбира!“ Нищо повече нямаше значение. Всичко, от което се беше страхувала, се случваше. С какво мога да го променя? Как мога да накарам Рик, да разбере нещата, които сама не разбирам!?

Загуби представа колко време е стояла така, свита между две големи дървета, но изведнъж усети присъствието на Рик.

Някъде над нея подплашена птица запърха с крила. Високо в короните дъждовните капки се събираха на ручейчета, които тръгваха на дълго пътешествие и, срещайки земята, издаваха много приятен звук.

— Хайде, ставай, Карла, прибираме се.

Макар че трудно се изправи, Рик не направи никакво усилие да й помогне. Заслизаха надолу по хълма в пълно мълчание, нарушавано само от шляпането на обувките им по мократа почва. Когато влязоха в дневната, Карла се опита да го задържи, но срещайки пълните му с гняв и разочарование очи, се отдръпна ужасена.

— Рик, аз…

— Не сега, Карла, уморен съм, отивам да спя. — Той бавно тръгна към спалнята.

— Върви по дяволите!

Рик се спря и се обърна. Никога не го беше виждала толкова безпомощен и отчаян.

— Казах ти, че не желая да говорим за това. Защо започнахме? Нима искаш това, което се случи преди три години, да разруши и това, което имаме сега. — Очите му станаха още по-студени. — Откъде мога да бъда сигурен, че след известно време няма да ме напуснеш отново за мое добро.

Карла замръзна, без да може да се движи или диша. Опита се да направи крачка, но почувства, че стаята се завъртя пред очите й. Опирайки се с ръце по стената, стигна до банята и подложи лицето си под студената вода. Когато излезе оттам, къщата вече тънеше в пълен мрак. Рик беше в спалнята, а вратата беше затворена. Тишината се нарушаваше само от блъскащите по стъклото дъждовни капки. Пипнешком тръгна по познатия й път към гардероба, взе нощницата си и едно одеяло, с намерение да спи на канапето.

Камината беше пълна с борови съчки и само с едно драскане на кибрита, Карла я върна към живот. Тя дълго време наблюдава танцуващите пламъци, после взе една възглавница от скрина и предпочете да легне на креслото близо до огъня.

Знаеше, че тази нощ няма да успее да заспи. Спомени и пропуснати възможности щяха да държат очите й отворени, докато зората не донесеше своето обещание за нов ден. Само преди три месеца й се струваше невероятно, че Рик може да се върне при нея. А сега тази мечта се превръщаше в кошмар или нещо още по-ужасно, което не изчезва, дори когато се събудиш. Гледайки загасващия огън, Карла продължаваше да се убеждава, че трябва да направи или да промени нещо, защото този път не тя, а Рик щеше да си отиде завинаги. Болката така я беше вцепенила, че не можеше нищо да предприеме. Не бе чула, дори кога вратата на спалнята се е отворила.

— Хайде, Карла, ела да си легнеш! Не можеш цяла нощ да останеш тук.

Ръката му беше протегната към нея, но в очите му нямаше промяна, стената между тях все още съществуваше. Искаше й се да му откаже, да му се противопостави, но нямаше сили за това и пое протегната му ръка.

Двамата лежаха с гръб един към друг, без да могат да заспят, без да си говорят или докосват. Леглото й никога не беше й се струвало толкова празно и самотно. Бариерата между тях бе станала така непреодолима, че Карла дори се страхуваше, да не би случайно в съня си да докосне Рик. Тази мисъл проряза сърцето й. Лежаха така няколко безкрайни часа, докато най-накрая той тихо прошепна:

— Как си могла да вярваш на всичко това, Карла? Как можеш да вярваш, че след толкова тренировки, аз ще стана жертва на собствените си емоции. Не разбираш ли, че когато пилотирам, нищо друго за мен не съществува?

„Въпроси ли са това или монолог? Как да му отговоря, след като вече опитах веднъж и не успях!?“

Карла протегна ръка и леко го докосна по рамото. Рик се отдръпна рязко и в отчаянието си тя поиска по-скоро да е мъртва, отколкото всичко това да продължава. Опита се да потисне воплите, излизащи от гърлото й, но преди да разбере какво става, се озова в прегръдката му. Беше отново в ръцете му, отново си бе у дома.

— Прости ми, Карла! Нямам никакво право да ти задавам въпроси, защо си ме напуснала. Каквито и да са били причините, знам, че тогава те са били по-силни от теб, и не си имала друг избор. Аз може би никога няма да мога да те разбера…

Карла прекъсна думите му с целувка. Въздъхна и се притисна плътно до тялото му.

— Моята красива Карла, най-хубавото момиче на света. Обичай ме, Карла! Завладей живота ми така, че да нямам време отново да мисля за болката!

— Ще те обичам, Рик! С всеки свой дъх, мисъл, движение, с всяка частица от тялото си — сега и завинаги.

Карла го целуна отново, опитвайки се с нежността си да повтори думите си. Устните й се движеха по лицето, шията и гърдите му, докато и двамата се задъхаха от желание. Те правиха любов бавно и всеотдайно, като всеки се стараеше да достави по-пълно удоволствие на другия.

После останаха прегърнати и силно притиснати един към друг, докато зората не освети стаята със златисто обещание.