Джорджия Боковън
Неуморен прилив (7)

Седма глава

Рик протегна ръце и Карла се отпусна в тях, все още трепереща от студ.

— Господи, Карла, защо си причиняваме всичко това?!

— Моля те, Рик, не ме напускай, не мисля, че повече… — Думите й бяха прекъснати от устните му, които се сляха с нейните в целувка, изразяваща тяхната болка, но и тяхното желание за любов. И в този миг преградите между тях паднаха. Всичко бе пометено от страстния им копнеж един към друг.

Рик внимателно я вдигна на ръце, пренесе я до спалнята и плавно я сложи на леглото. Пръстите му трепереха леко, докато разкопчаваха сутиена й. Карла застена от удоволствие, когато той пое в уста набъбналите й зърна. Зъбите му й причиняваха лека болка, но езикът му правеше възбуждащи, деликатни кръгчета, отмиващи всичко, оставящи само разгаряща се страст.

— Рик, Рик… моля те, вземи ме! Искам те! Направи го по-бързо…

Рик неочаквано остави гърдите й, надигна се на лакти и я погледна загрижено.

— Краката ти?

Карла се обърка.

— Какво?!

— Не те ли болят, забрави ли, че се изгори?

— О, не, нищо не усещам…

Приближи устни до ухото му.

— Гърдите ме болят, искат да ги докосваш, да ги целуваш…

Хвана ръката му и я постави там, където плътта й пулсираше.

Рик обсипа лицето й с целувки. Езикът му нежно обходи меката част на ухото й, продължи надолу по шията й, за да се насочи след това към бузите и устата й. Карла нетърпеливо разкопча копчетата на ризата му и потръпна от удоволствие, когато голите им тела се докоснаха. Рик се надигна, отстрани косата от лицето й и я погледна в очите.

— Обичам те, Карла!

Думите му бяха изречени с болезнена острота. Те бяха молба, изразяваща неговата мъка и самота. Лицето му сега не беше скрито зад обичайната маска, а изразяваше скръбта от мисълта, че биха могли отново да се разделят. Очите му странно проблясваха в полутъмната стая и на Карла й се стори, че в тях има едва сдържани сълзи.

— Знам, че ще се справим, длъжни сме да го направим. Животът ми е празен, лишен е от смисъл и удоволствие, щом ти не си при мен. Ако толкова искаш да спра да се състезавам, готов съм да го направя…

— Но, Рик…

— Не ме прекъсвай, изслушай ме. Предупреждавам те, че никак няма да ми е лесно. Пилотирането е станало част от мен. Знам, че много ще ми липсва, но не повече и от теб. Животът ми не може да продължи, ако те няма, казах ти го и в болницата.

Карла почувства внезапен страх, че саможертвата, която Рик прави за нея, е прекалено голяма. Дори за момент беше готова да се откаже от удоволствието да чуе, че той наистина спира да се състезава, но в съзнанието й изникна картината на горящ автомобил и димящ асфалт — това, което бе видяла на видеозаписа на неговата катастрофа. „Може би той ще страда, но това няма да е постоянно. Всичко ще избледнее в паметта му и ще изчезне като сутрешна мъгла. Може би…“

Вниманието й се насочи към други неща, защото Рик продължаваше да гали с върха на пръстите си гърдите й. Докосването му беше нежно и деликатно, а когато ръката му слезе надолу към ханша й, мускулите й се свиха, предчувствайки какво ще последва. Пръстите му достигнаха до все още мокрите и бикини. Рик сведе глава и устните му тръгнаха по същия път, оставяйки сякаш огнена следа върху влажната й и студена кожа. Макар, че той едва я докосваше, бедрата й импулсивно се раздвижиха. Устните й мълвяха името му, приканваха го да я обладае.

Рик бавно свали бикините й, а устата му последва тяхното движение надолу под корема й. Целувките му обсипваха вътрешната страна на бедрата й, извивката на коленете й, гънките на нейната приканваща женственост. Горещият му дъх я накара да се разтрепери.

— Господи, колко си красива! Всяка частица от теб е перфектна. Ти си удоволствието, за което съм мечтал!

Карла се надигна, свали бързо ризата му и я захвърли на пода. След това пръстите й трескаво се насочиха към дънките и колана му. Рик се опита да я целуне, но тя се отдръпна, нетърпелива да постигне целта си. Когато най-накрая токата поддаде и коланът беше разкопчан, Карла разтвори ципа и докосна с върха на пръстите си твърдата му мъжественост.

— Обичам те, Рик… желая те, искам те…

Рик се приповдигна, за да свали дънките и ботушите си. Карла го последва, прегърнала го през кръста, допряла гърди до твърдите мускули на гърба му. Той отново се отпусна на леглото, посрещайки с готовност полуотворената й уста. Пръстите й се придвижиха към гърдите му и обхванаха настръхналите им зърна. Устните й се впиха в меката част на ухото му, а после езикът й заизследва линията на скулите му. Зъбите й леко захапаха мускулите на врата и раменете му. Карла усещаше желанието му в неговата напрегнатост, в извиващото му се тяло, в потреперването на ръцете му. Най-накрая Рик не издържа и с мощно движение я притегли в прегръдката си. Целувката му разби последните й задръжки и съмнения. Карла с нетърпение, натрупвано цели три години, се притисна към тялото му. Цялото й съзнание говореше с прастария език на желанието — език, за който не бяха необходими думи, а само докосвания и ласки. Краката й се обвиха около неговите. Ръцете му обгърнаха талията й. Устата му стана убежище за гърдите й и тъмните им зърна.

— О! Да! Господи, колко е хубаво! — застена Карла от невероятното удоволствие да почувства Рик отново като част от себе си.

Телата им се движеха в унисон, спомняйки си хармонията, която бяха създали преди помежду си. Всеки от двамата се стараеше да достави по-голямо удоволствие на другия. Възбудата им растеше все повече и повече, докато се превърна в неконтролируема сила, която премина през тях и превзе съзнанието и сетивата им. Любеха се с пълно себераздаване. Взривени от невероятния копнеж да се слеят в едно цяло, те бързо достигнаха до апогея на насладата си.

След това останаха дълго, вкопчени в прегръдка, сякаш страхувайки се, че някой може да дойде и да се опита да ги раздели.

Карла облизваше влажното му рамо, несъзнателно рисувайки с език различни фигурки. Лежаха безмълвно, докато сърцебиенето и дишането им се успокоиха. Най-накрая Рик прошепна:

— Знаеш ли, в стремежа си да запазя своята индивидуалност съм забравил какво върховно удоволствие е да правя любов с теб. Ако нещо подобно на това, което се случи тази нощ, се бе запазило по-отчетливо в паметта ми, едва ли щях да издържа толкова дълго време, без да те видя. Това е не само удоволствието, което ми доставяш, но и щастието да виждам, че и аз съм те задоволил. Да чувам как въздишаш, как шепнеш името ми! Всичко това е толкова невероятно, Карла! Имам чувството, че душата ми ще запее от радост! — Той се засмя. — Надявам се, че това не ти звучи банално.

В отговор Карла нежно докосна бузата му. Ръката й се плъзна зад врата му и го притегли към себе си. Целуна го силно, страстно и пламенно — с желание, което учуди дори и нея. Тя го желаеше отново. Не само го желаеше, но и изпитваше неотложна нужда да го притежава, сякаш искаше телата им да се слеят завинаги. Тази целувка още повече разпали копнежа й за любов — три години се бяха оказали прекалено дълго време. Нейната страст завладя и Рик. Той пое гърдите й в устата си със сила и желание, които накараха дъха й да спре. Карла му отговори, притискайки зъбите му още по-силно към тях. Тя го искаше, насърчаваше го да я обладае, колкото се може по-скоро. Ръката му се плъзна по плоския й корем, спусна се надолу и потърси горещата й влажна плът. Високи стонове от това сладко мъчение се изтръгнаха от гърлото й. Най-накрая Рик, не издържайки повече, разтвори бедрата й и проникна в нея. Сляха се в бесен ритъм, който накара Карла да експлодира, да усети пулсиращо удоволствие, каквото не бе изпитвала никога преди. Усещането продължи толкова дълго, че в един момент си помисли, че ще умре от наслада. Бавно, с познатата си нежност, Рик я смъкна от върха на страстта, целувайки я нежно по очите, по носа и брадичката. Карла отпусна глава на рамото му, наслаждавайки се на спокойствието, знаейки, че привидно неразрешимите проблеми все пак ще се уредят. Изведнъж Рик се надигна и свали златното синджирче от врата си. Карла очакваше, че ще го сложи на нощното шкафче, но той не го направи.

Луната беше покрита с облаци и в стаята цареше полумрак. Карла не можеше да види добре изражението на лицето му. Когато чу името си, то бе изречено толкова тихо, че за миг й са стори, че просто така й се е сторило.

— Карла? Карла… — повтори Рик по-високо. — Когато ми даде този пръстен преди три години, каза, че никога няма да го носиш отново, че е превърнал живота ти в трагедия и ти е носил само нещастие.

Думите й бяха болезнено познати, все едно че ги беше изрекла вчера. Те бяха казани в мига на тяхната раздяла — тогава, когато си бе мислила, че вижда Рик за последен път. По това време вярваше, че това е единственото правилно нещо, което може да направи, за да свърши всичко по-бързо. Знаеше, че ако не го беше сторила, агонията на тяхната раздяла щеше да се проточи, да се всели в ежедневието им, да попречи на Рик да пилотира концентрирано. Тази единствена мисъл я бе подтикнала към всичките й действия, тя й бе дала смелост да го напусне. „Как да му обясня всичко това? Ще може ли изобщо да ме разбере?!“

— Когато се връщам към онзи ужасен ден, си мисля, че и двамата сме били като пешки в някаква нещастна игра на шах. Бих желала това да не се беше случвало… Но и сега не знам какво друго бих направила, за да предотвратя раздялата ни.

Карла му разказа за всичко — за всичко, освен за страховете, които бяха подтик за действията й, и бяха причина за тежките й думи, изречени на раздяла. Страхове, които й внушаваха, че ако остане при него, той ще умре. Страхове, които криеше дълбоко в сърцето си, защото знаеше, че само някой, изпитал нещо подобно, би могъл да я разбере.

Разказа му за самотата и отчаянието, които бяха я преследвали ден и нощ. За телефонните разговори с Морийн и Роджър, които бе очаквала с огромно нетърпение, за да получи и най-малката информация, свързана с него.

За дните, когато животът й се струваше като празник, щом е видяла снимката му във вестник или списание.

Най-накрая Рик допря пръсти до устните й и преустанови болезнената й изповед.

— Не разбирам как нашата любов може да е толкова разрушителна. Как може нещо толкова рядко, толкова истинско да бъде за нас като проклятие?

— Сигурно само тези, които се обичат толкова силно като нас, страдат и така дълбоко. Може би това е цената, която трябва да заплатим за съкровището, което притежаваме.

Рик протегна ръце, за да я прегърне. „Тази вечер отново се докоснахме до съкровището, каква ли ще бъде цената за това?“ — мина й през ума. Той се облегна назад в леглото и се загледа в тавана. Ръката му, свита в юмрук, все още държеше златното синджирче с пръстена й. Карла мислено се молеше, отново да й го върне. В същото време разбираше и неговото колебание, страха му изцяло да й довери сърцето си.

Карла започна бавно да придвижва ръката си към неговата, като се готвеше да го помоли да й даде халката. Неволно докосна пресните шевове на корема му и Рик подскочи от изненада.

— Господи, извинявай напълно забравих! Заболя ли те много?

— Не, нищо ми няма, само мястото е прекалено чувствително.

— А краката все още ли те болят?

Разговорът им се прехвърли от техните напрегнати взаимоотношения към спокойните теми на ежедневието. Като усети, че сънят я оборва, Карла се притисна плътно до Рик, търсейки топлината на тялото му. Той я прие до себе си, но ръката му остана стисната в юмрук.

 

 

На сутринта, когато Карла се събуди, до нея нямаше никой. Протегна се срещу нахлуващата през прозореца слънчева светлина и се заслуша, дали Рик не се движи из къщата. Не се чуваха никакви шумове. Не можейки да потисне желанието си, да го открие, колкото е възможно по-бързо, Карла се изправи, облече халата си, нахлузи чехлите и излезе на верандата.

Видя го долу, на брега на езерото. Започна да го наблюдава, как се придвижва по скалите и сърцето й потръпна от любов. Рик прескачаше от камък на камък с грацията на професионален атлет, който перфектно контролира мускулите на тялото си. За Карла той си оставаше един от най-чаровните мъже на света. Неговото красиво лице и тъмните му очи я караха да затаява дъх. А неговото тяло!…

Рик се наведе над малка локва, образувала се между скалите след отлива. Когато се надигна, в ръцете му се извиваше голяма, сребриста риба. Той направи още няколко крачки и я пусна на свобода в езерото. Карла гледаше с възхищение това малко чудо. Контрастите в неговата личност винаги я бяха удивлявали. Как беше възможно един коравосърдечен, професионален състезател да бъде толкова нежен и грижовен към всичко живо. На пистата, зад волана на ферари или лотос, Рик ставаше друг човек. Карла все още помнеше кога за първи път бе видяла тази промяна — малко след като бе започнала да разбира какво е състезание и да обръща внимание на съпътстващите го детайли. Един от пилотите бе направил глупава грешка, изваждайки три други коли от пистата и пращайки двама свои колеги в болница. Макар че Рик спечели наградата, той беше бесен и тръгна да търси този пилот. Държа се грубо, псуваше като хамалин, каза на нещастния младеж, че това може да е последното му състезание. Като шеф на профсъюза на пилотите, Рик често се нахвърляше било то на новобранец или ветеран, и за най-малкото нарушение на правилата за безопасност. По време на кариерата си често бе предизвиквал отлагане на състезания — там, където организаторите се грижеха най-вече за печалбите си, а не за сигурността на пилотите и публиката. През една година това дори му струваше и загубата на шампионската титла. По същото време Карла беше видяла как Рик налетя с юмруци на свой колега, който го бе закачил с колата си. Това за последен път я убеди, че седнал зад волана, той става съвсем друг човек — студен пресметлив и безпощаден. За нейна радост, Рик си ставаше такъв само на пистата, но никога и извън нея.

Сега Карла разбираше защо той толкова упорито бе разследвал катастрофата на Боби. Беше гледал стотици пъти видеокасетата и накрая трябваше да приеме факта, че причината за смъртта му е чисто техническа — счупване на обикновен шарнирен болт. Когато разбра това, Рик се затвори в себе си по свой собствен начин, а после започна одисеята му, за да забрави всичко. Одисея, която го бе изпратила на състезания по всички краища на света, която едва не я погуби, но пък заздрави неговите рани. Това, което се беше случило преди толкова години, й се струваше все едно, че е станало вчера. Но след изминалата нощ всичко свършваше, състезанията нямаше да застават помежду им, те бяха отново свободни.

Карла отхвърли нахлулите в съзнанието й съмнения, слезе от верандата и тръгна по малката пътечка, водеща към брега на езерото. Бавно преминавайки от скала на скала, се приближаваше към Рик. Напредваше предпазливо заради мокрите камъни, но по средата на пътя се случи това, от което се страхуваше. Чехлите й се подхлъзнаха, тя загуби равновесие и успя само да извика, преди да цопне в езерото. Рик се обърна и, когато я видя с халат и чехли във водата, избухна в смях. Карла излезе на брега и те се срещнаха на голям, плосък камък — едно от любимите й места за слънчеви бани. Рик нетърпеливо я прегърна и потърси устните й.

— Добро утро, ангелче.

— Добро утро, любов моя — отвърна му Карла с широка усмивка.

Той я целуна, а ръцете му ловко преминаха под колана й и обгърнаха талията й. Очите му светеха триумфиращо.

— Помислих си, че това е плод на въображението ми, но се оказа истина. Още щом те видях да се приближаваш, си казах: „Сигурно е гола под този красив халат“ С какви намерения идваш тук? Да ме съблазниш или да се увериш, че се възбуждам, само като те погледна.

— Нито едното, нито другото…

Дъхът й спря, защото Рик сведе глава и устните му докосваха мястото, където допреди малко бяха ръцете му.

— Добре, добре и двете. Отново спечели.

Той не й отговори, а развърза колана на халата й.

— Но, Рик…

— Няма кой да ни види. Вече проверих. Тъкмо си мечтаех, да се събудиш и да дойдеш тук, и ти го направи.

Рик приклекна и разтвори полите на халата. Едва доловимото докосване по корема я накара да настръхне. За момент той спря, внимателно изследвайки червените петна на бедрата й.

— Изглежда, че не си пострадала сериозно, нямаш мехури. Само трябва да се намажеш отново с крем.

— Тази сутрин не ме болеше изобщо — отговори Карла, знаейки, че дори и да изпитваше болка, тя вече щеше да е приглушена от нарастващото й желание.

Остави халата си бавно да се свлече надолу, докато най-накрая падна в краката й.

Рик огледа с възхищение голото й тяло, преди да я докосне. Карла потрепери от пръстите му, от разгарящата се страст, от предчувствие и нетърпение. Целувката им беше дълга и спокойна, пълна с много нежност и копнеж. И двамата бяха повярвали, че имат достатъчно време — време да оставят удоволствието да расте, време да се обичат, без да бързат за никъде. Карла тъкмо отвори уста, за да даде възможност на езика му да проникне в нея, когато с крайчеца на окото си забеляза приближаващата се платноходка. Импулсивно се притисна към Рик и го обърна с гръб към езерото.

— Нали каза, че си проверил?

— По дяволите! Откъде се взеха тия?

Той се опита да вдигне халата й с крак, но само го премести по-надалеч.

— Карла, ти не вземаш това много навътре, нали?

Тя се притисна по-плътно до него.

— Зад теб не могат да ме видят, а и те изглежда, че са прекалено заети с маневрите си. Едва ли ще се взират към брега…

Пръстите й започнаха бързо да разкопчават копчетата на ризата му.

— Карла, дръж се прилично!

— Студено ми е, Рик, ти си облечен, а аз съм гола.

Когато и последното копче беше разкопчано, ръцете й се плъзнаха по гърба му, усещайки как мускулите му леко потреперват.

— Карла, ако не спреш веднага, хората от лодката ще видят такова шоу, че ще го помнят цял живот.

— Какво имате предвид, мистър Флеминг? — Очите й вече проблясваха от възбуда.

— Само това… — Езикът му бързо проникна в устата й. — Или това… — Ръцете му обгърнаха гърдите й.

— Ах, ти гаден тип! Някой ден аз ще спечеля, само почакай…

— Винаги съм готов да ти дам възможност, само ми кажи кога…

Карла атакува стремително и впи зъби в рамото му. Стонът от изненадата му се смеси с въздишка на удоволствие. Дланите му обгърнаха бедрата й и я притеглиха по-плътно.

— Не мога да повярвам, че толкова силно те желая! Няма ли това някога да се промени? Винаги ли така ще обременяваш съзнанието ми, че да не мога да мисля за нищо друго?

Карла вдигна очи към него — отговорът беше изписан в тях.

— Искаш ли се да любим? Сега, веднага?

— Тук?!

— Е, добре, имам няколко много интересни идеи, но все пак те ще са осъществими на голямото, удобно легло в твоята колибка.

Рик обърна глава, за да види местоположението на лодката, после вдигна халата от земята и й помогна да го облече.

Те прекараха остатъка от сутринта, лениво правейки любов, изследвайки гамата на емоциите и върховете на страстта и удоволствието. После заспаха, без Рик да излиза от утробата й, съединени така в най-естествената прегръдка. Малко след обяд той първи се събуди и я мушна леко в ребрата.

— Гладен съм като Сър Галахад.

— Нали каза, че само моята любов ти е достатъчна да живееш?

Рик пое в устата си първо палеца, а след това и кутрето й.

— Това няма да напълни стомаха ми.

— Ще изчака ли стомахът ти, да се облека и да отскочим до града. Има малък ресторант, където сервират чудесни омлети.

— Все още мразиш готвенето, нали?

— С цялата си душа.

Карла стана от леглото и тръгна към банята. Косата й беше разрошена, очите й замъглени от сън, но все пак изглеждаше изключително привлекателна. Когато отвори вратата се обърна назад и зае поза подобна на тези, каквито заемаха моделите на „Плейбой“ и закачливо му помаха с пръст.

— Искаш ли да се изкъпем заедно? — попита, опитвайки се гласът й да прозвучи, колкото се може по-невинно.

Рик захвърли една възглавница по нея.

— Ах, ти, безсрамна уличнице! Прави са хората, като казват, че жените нямат насищане.

Карла се засмя.

— Защо, какво имаш предвид?

Успя да се шмугне в банята, преди още една възглавница да полети към нея.