Джорджия Боковън
Неуморен прилив (6)

Шеста глава

Следващите седмици се сториха на Карла като пътуване с влакчетата на увеселителните паркове, движещи се и обръщащи се с шеметна скорост. Безкрайното очакване на деня, когато най-накрая щяха да изпишат Рик от болницата, вече свършваше и всичко, което тя правеше, бе свързано именно с приготовления за този миг. Още два пъти й се наложи да пътува до Куилър айлънд, за да подготви галерията за приближаващия наплив от туристи. Заедно със Стив отидоха до Финикс, за да вземат багажа на Рик от апартамента му, а когато оставаше в болницата й се налагаше да пресява непрекъснатия поток от посетители.

След като Рик беше излязъл от интензивното отделение, шансовете, двамата да останат сами и да обсъждат на спокойствие своето бъдеще, бяха минимални. Това започна да ги дразни и Рик говори с главния лекар, да го изпише по-рано, с обещанието, че ще живее по-спокойно.

Карла бе отишла до аптеката, за да купи лекарствата, които той трябваше да продължи да взема. Когато влезе във фоайето, зяпна от изненада. Рик беше там и подписваше документите за напускане на болницата. Жената на регистрацията му подаде голям кафяв плик. Той го отвори и изсипа съдържанието му пред себе си. „Това са нещата, които е носил в себе си през онзи ужасен ден!“ — помисли си Карла. Веднага разпозна часовника, който му бе подарила за първата им съвместна Коледа, но онова, което накара дъха й да спре, беше златното синджирче с окачен пръстен на него. Това бе нейната венчална халка — малко, изящно кръгче с надпис „завинаги“ от вътрешната страна. Точно преди три години в деня на тяхната раздяла му беше казала, че не желае никога отново да го сложи на пръста си. Карла мълчаливо се отдръпна назад и проследи, как Рик сложи синджирчето на врата си и грижливо го скри под ризата си.

Скоро всички документи бяха оформени, сбогуваха се с лекарите и с медицинските сестри, след това Стив ги откара до летището. Макар той да беше притеснен и бързаше да ги остави сами, Карла не му разреши да тръгне, преди да им обещае, че скоро ще им дойде на гости. Макдоналд веднага даде честна дума, щом чу, че в залива Пюджит саунд гъмжи от сьомга, а една от слабостите му беше именно риболовът.

След самолетния полет до Сиатъл и деветдесетминутното пътуване с кола под наем до Анакорта, Рик и Карла най-после останаха сами. Всъщност, не в буквалния смисъл, но поне никой от препълнения с туристи ферибот не ги познаваше. Всички пасажери се бяха струпали на перилата и отвсякъде се чуваха въздишки и възклицания, щом преминеха покрай някое по-живописно място. Карла се бе отпуснала на гърдите на Рик и се усмихваше, доволна, че може да му покаже своя свят.

— Е, какво ще кажеш?

— Никога не съм виждал нещо, което да ми действа толкова успокояващо. Напълно те разбирам, защо си решила да дойдеш именно тук.

— Не бързай да се радваш, виждаш ли тези малки облачета, идващи от запад. Скоро тук ще се излее истински порой.

— От дъждовното време туристите не се ли скапват?

Карла го изгледа с щастливи очи.

— Казах ли ти, колко ми липсваше характерният ти начин на изразяване?

— Радвам се, че и ти не си загубила чувството си за хумор — това е едно от нещата, които особено харесвам в теб.

— Само това ли? И нищо друго?

— Ммм, чакай да помисля… има и някои други неща, но сега ми е неудобно да ти ги покажа. Ще направя това по-късно.

Рик се наведе и прошепна в ухото й:

— Мога да прекарам часове и дни, търсейки нещата, които обичаме.

Карла се сгуши по-плътно до тялото му и се загледа в бялата ивица разпенена вода, оставаща след ферибота. Останаха така един до друг до края на пътуването, почти без да говорят, сякаш страхувайки се, че някоя излишна дума може да наруши красотата на мига.

Когато слязоха на пристанището и тръгнаха към галерията, небето вече бе станало тъмносиво, а залезът този път беше закрит от завеса бързо движещи се облаци. Карла извади ключовете, с намерение набързо да му покаже своя магазин, но забеляза, колко уморен изглеждаше Рик. Решиха, че е по-добре да тръгват, преди дъждът да ги е настигнал. За тяхно учудване, пикапът не бе на обичайното си място в задния двор. Там сега бе паркиран новият микробус на Джеф Бимсън, а под чистачката беше прикрепена бележка. Карла я разгъна и прочете:

„Сметнахме, че твоят стар лъв няма да се отрази добре на пресните шевове на Рик. Оставяме ви нашия микробус, ключовете са на обичайното място. Ще се видим утре, ако доживеем.

Обичам ви, Маги“.

Усмихна се и подаде бележката на Рик.

— Това са нашите съседи и новите ти приятели. Горя от нетърпение, да се запознаеш с тях.

Бяха вече на път, когато Рик попита:

— Винаги ли Джеф и Маги са толкова съобразителни?

— Каквото и да ти кажа за тях, ще звучи прекалено добре, за да ми повярваш. Ще трябва сам да ги оцениш, но според мен, са прекрасни хора.

— За толкова неща имам да им благодаря. Те направиха за теб това, което аз не успях.

Сърцето на Карла болезнено заби в гърдите й.

— Рик… аз…

— Знам, Карла, сега не е моментът. Имаме толкова неща, които трябва да си кажем. Знам само, че скоро всичко ще се оправи.

Рик успя да заспи по пътя за къщата и когато Карла паркира пред гаража, се наведе и нежно го целуна, за да го събуди. Устните им се срещнаха и езикът му проникна в топлата й уста. Тя му отговори с цялата си душа. Желаеше го и всяка частица от тялото й жадуваше за докосването му.

— Карла? — Ръцете му я обвиха по-плътно. — Наистина ли си тук? Наистина ли отново си част от моя живот?

Карла побърза да затвори устата му с пръстите си.

— Сега и завинаги аз ще бъда част от теб, Рик, както и ти от мен. Ти си моята съдба, моето щастие. Открих, че мога и да живея без теб, но тогава моето съществуване е невзрачно. Денонощията ми се превръщат в безкрайни и скучни двадесет и четири часа, които са празни и безсмислени.

Рик отстрани косата от лицето й и допря устните си до челото й.

— Карла, имам нужда от теб, от твоята усмивка и глас. Искам те винаги с мен, да споделяш всяка моя минута. Когато си отиде, разбрах, че най-много ще ме боли, когато трябва да открия как да запълвам свободното си време. Това бяха безкрайни дни, изградени от празни мигове и преживявания. Сутрин, когато заставах пред огледалото, за да се обръсна, чаках да видя теб зад себе си — как разчесваш косата си, как ме докосваш нежно по рамото. Но вместо това, виждах само празнина. Огромната болка от това, че те загубих, ме връхлиташе и аз… аз се опитвах да се хвана за стените, за вратите и пода, за да се задържа на краката си. Закривах с ръце очите си и плътно ги притисках, за да прикрия бликащите си сълзи.

Рик нежно погали бузите й, целуна я по върха на носа и се усмихна по характерния си безгрижен начин, но сега вече, без да успее да прикрие умората си.

— Хайде, скъпа, води ме в нашия дом.

Големи, тежки дъждовни капки вече барабаняха по покрива на микробуса и докато влязат в къщата, и двамата бяха мокри до кости. Карла взе сешоара и изсуши първо косата на Рик, а после и своята, като същевременно се бранеше срещу опитите му, да я притегли в прегръдката си.

На кухненската маса ги очакваше нова изненада — самун домашен хляб, бутилка отлежало вино и бележка, че в хладилника има минестроне^[1].

— Това сигурно отново е работа на тези Бимсън?

— А кого другиго? — засмя се доволно Карла. — Сядай, сега ще затопля супата. — Тя взе две купички и ги пъхна в микровълновата печка.

Рик поклати глава.

— Не мога да повярвам на всичко това. Седя си аз в някаква мухлясала колиба, дълбоко в най-непристъпните планини, а до мен една прекрасна жена топли вечерята ми в микровълнова печка. Какъв съвременен мъж съм, нали?

— Изобщо не си съвременен, забравяш, че аз открих това местенце и сега ти само си ми гост.

Печката сигнализира с дълго писукане, че е изпълнила задачата си.

— Е, да отварям ли виното?

— По-добре да го запазим за друг път. Само като те гледам, се опиянявам.

— Обожавам начина, по който лъжеш Ричард — без изобщо да ти мигне окото. Но е време да престанеш, знам вече всички твои трикове, а и не можеш да си по-добър от Морийн.

Карла приготвяше масата и същевременно маневрираше около ръцете му, които се опитаха да я сграбчат.

— Моля те, остави ме! Трябва да вечеряме, вече е твърде късно.

Докато режеше пухкавия, ароматен хляб, тя неволно прехапа долната си устна. Рик изглеждаше ужасно и това я хвърляше в паника. Лицето му беше побеляло, под очите му имаше тъмни сенки, а движенията му бяха бавни, почти летаргични. „Защо не настоях, да остане в болницата!? Всички лекари твърдяха, че е прекалено рано да бъде изписван. Каква глупост направих — да пътуваме през целия ден, след като можеше да останем на хотел в Сиатъл! Но всичко вече е извършено и не може да се върне.“

Карла подреди салфетки, лъжици, пакетче краве масло и сервира димящите купички с минестроне. Настроението й се подобри, защото Рик изяде две порции супа и почти половината хляб. Когато се облегна назад в стола си, лицето му бе придобило по-нормален цвят. Той дори отнесе празните чинии на мивката, а после сложи ръце на раменете й.

— Ще си лягаме ли?

Карла затаи дъх. Тя го желаеше толкова отчаяно, но в очите му се забелязваше пълно изтощение. Умората го правеше да изглежда така, сякаш че само днес бе отслабнал с няколко килограма. Тялото й упорито протестираше, разбрало за решението на съзнанието й, но Карла се изправи и нежно го целуна по бузата.

— Какво ще кажеш, ако тази нощ упражним волята си и не се любим? Искам само да ме прегърнеш и да ме притиснеш силно до себе си.

Рик потърси отговор в очите й за това решение и, когато го откри, тихо прошепна в ухото й:

— Както виждам, и ти си се научила да лъжеш, но това не ме кара да те обичам по-малко.

Карла влезе в банята да си вземе душ и, докато се подсушаваше, чу как леглото тихо поскърцва, когато Рик си лягаше. Трябваше да се бори с непреодолимото си желание да отиде при него, да се отпусне в ръцете му, да му каже колко много й е липсвал през тези години. Но направеше ли го страстта щеше да се разпали и да свали бариерите, които сега ги спираха…

След като надзърна през вратата и се убеди, че Рик лежи със затворени очи, Карла излезе от банята и се приближи безшумно до леглото. Вдиша дълбоко аромата на тялото му и в съзнанието й нахлу споменът за вкуса на кожата му през зимата, след като е карал ски, през горещото лято, когато този вкус беше леко солен, след състезание, когато бе пропит с мирис на бензин…

Очите на Карла свикнаха с тъмнината и тя започна да изучава лицето му, да брои малките бръчици в края на веждите му. Едва забележими, когато се запознаха преди седем години, сега те бяха много повече и по-дълбоки и разказваха най-добре какво е представлявал животът му без нея. Почти несъзнателно протегна ръка и докосна извивката на шията му. Без дори да помръдне затворените си клепачи, Рик ловко хвана пръстите й със зъби и езикът му описа малко кръгче на дланта й.

— Наистина ли си мислеше, че няма да те чакам? Че ще заспя толкова бързо?

Карла се засмя. „Нали твърдеше, че си спомняш всичко за него, как си успяла да забравиш пословичния му инат?“

— Рик, аз се страхувах, че…

— Че страстта ще ни превземе и аз ще издъхна в прегръдките ти? Не, Карла, това няма да се случи, все още ми се живее и търпеливо ще изчакам момента, който ми е определен. Искам нашата първа любовна нощ да бъде нещо като подарък за теб — да разбереш от нея всичко, което не мога да изрека с думи.

— Ах, ти ласкател такъв, хайде заспивай.

— Лека нощ, Карла.

— Лека нощ, Рик.

Карла въздъхна и се отпусна до него, като внимаваше да не докосва все още пресните шевове по бедрото и корема му. Рик я целуна по бузата и тихо измърмори:

— Карла, тази твоя нощница има ли резервен ключ?

— Има, но ще ти го дам по-късно.

Двамата заспаха, плътно притиснати един до друг и с усмивка на лицата.

 

 

Карла се събуди на следващата сутрин без помощта на будилника. Измъкна се внимателно от леглото и започна да се приготвя за работа, опитвайки се да не събуди Рик. Но когато излизаше от спалнята напълно забрави, че в нея има нов скрин. Блъсна се в него и чантичката с тоалетни принадлежности на Рик с трясък падна на пода. Карла изохка ядосано и бързо се наведе да я вземе. За нейно учудване, Рик не се събуди, а само се обърна на другата страна. Чаршафът се смъкна от кръста му и тя се спря на вратата, за да се полюбува на прекрасното му тяло. Въпреки прекараните няколко седмици в болницата, мускулите му си оставаха все така твърди и добре очертани, без и следа от атрофия. Знаеше, че много хора щяха да й кажат, че това е защото Рик е мъж в разцвета на силите си, но Карла трудно можеше да си представи, че той ще изостави грижите за тялото си. — Дори често си го представяше като седемдесет годишен запален маратонец или страстен яхтсмен с побелели коси.

Продължи да изучава тялото му, движейки погледа си към все още загорелия му гръб. Никога не беше успяла да прецени, дали раменете му са много широки или кръстът му тесен. Знаеше един със сигурност — че ръстът му е идеален, за да се сгушва под ръката му, а кръстът му бе достатъчно тесен, че да пасва и на нейната прегръдка.

Искаше й се да го докосне — не толкова от страст, а от вълнение, че отново може да го прави. Искаше да прокара ръце по силните мускули на бедрата му, да ги усети напрегнати и пулсиращи от нейното докосване. Искаше й се…

Тя разтърси глава и се засмя. „До довечера, само до довечера“ — рече си.

 

 

Карла разчиташе, че денят ще й бъде досаден само до обед, когато планираше да се прибере при Рик. Но за нейно голямо учудване, сякаш всички туристи в града се бяха наговорили да дойдат около единадесет и тридесет. Галерията се изпълни с хора. Макар и доволна от продажбите, Карла бе силно разочарована, че няма да могат да обядват заедно. Следобед бизнесът беше по-слаб, но не дотолкова, че да затвори по-рано. Наложи се, да позвъни на Рик и да му се извини, че през целия ден ще трябва да остане в магазина. Никога преди не беше обръщала внимание на часовника, а сега не сваляше погледа си от него. Най-накрая не издържа и затвори с около час по-рано, извинявайки се на последните си клиенти, че не се чувства добре.

Пътуването към къщи, което преди й беше приятно, сега й се стори като продължително изтезание. Въпреки усилията й да се концентрира върху пътя, съзнанието й беше на съвсем друго мнение и я връщаше към това, от което сърцето й забиваше по-бързо, бузите й почервеняваха, а кожата й леко настръхваше. Засмя се на глас, представяйки си, какво би станало, ако някой неин познат сега я срещнеше и я попиташе: „Карла, от какво се изчервяваш? Ти преминаваш само покрай един магазин за дрехи“.

Все още шофираше микробуса на Джеф и пътуването й отне малко повече време от обикновено. Грижливо избягваше дупките по пътя, в които преди често пробваше издръжливостта на своя пикап. Най-накрая взе последния остър завой и спря пред бунгалото. Малката къщичка този път изглеждаше по различно — по-уютно и гостоприемно. Карла се усмихна. „Къщата изглежда точно като любовно гнездо, след идването на Рик.“

Рик веднага излезе на верандата и у нея остана впечатлението, че отдавна е наблюдавал кога ще се върне. Карла изскочи от микробуса и пробяга няколкото метра, които ги деляха, за да се притисне в прегръдката му. Устните им се срещнаха и целувката им продължи дълго, докато и двамата останаха без дъх.

— Как премина денят ти? — ръката му се обви около кръста й, когато тръгнаха към вратата.

— Ужасно самотно. Два пъти звънях на точно време. Мислех, че стенният ми часовник се е повредил. Никога не съм предполагала, че един ден може да изтече толкова бавно, секунда по секунда…

Рик се засмя щастливо и я притисна по-плътно към себе си.

— Най-после си такава, каквато те искам — да броиш миговете до срещата си с мен.

— А, така ли? Навярно ще ми кажеш, че днес си бил толкова зает, че изобщо не си и помислил за мен?

— Чакай да видим… — Той сведе очи, едва сдържайки смеха си. — Струва ми се, че беше около обяд, когато видях, че хладилникът е празен. Тогава за една-две секунди си помислих, че вече е време да напазаруваш.

— Значи така?

Карла внимателно извади ризата от дънките му и плъзна ръка по гладката кожа на гърба му. С уверени движения достигна до гърдите му и закачливо докосна зърната им. Рик изохка и се опита да притисне ръцете й. Устата му потърси нейната, но Карла предвидливо отклони глава. Дланите й се преместиха надолу по твърдия му корем и той измърка от удоволствие.

— Ох, моля те, спри! Предавам се. Истината е, че ми липсваше ужасно. Всеки дъх, който поемам, е ужасно болезнен, щом ти не си при мен.

Карла губеше контрол над това, което бе започнала като игра. Очите му казваха да не спира, казваха й, че и Рик я желаеше също толкова силно, както и тя него.

Рик обхвана талията й и я притисна силно към себе си. Устните му жадно се впиха в нейните в дълбока, чувствена целувка. Езикът му излезе от устата й, за да се придвижи по шията, по меката част на ухото й, по бузите й. Карла застена от наслада и само успя да прошепне:

— Моля те!… Хайде да се любим. Моля те.

Тръгнаха с бавни крачки към спалнята, без да се разделят, но преминавайки покрай кухнята, Карла през мъглата на страстта успя да съзре, че масата е подредена за вечеря.

— Рик! — извика, страхувайки се от отговора, който предполагаше, че ще получи. — Защо на масата има четири прибора?

— О, по дяволите! — Той застана до вратата и се плесна по челото. — Напълно забравих, поканих Маги и Джеф на вечеря.

— Направил си, какво?

— Поканих семейство Бимсън на вечеря и… — Рик погледна часовника си — те всеки момент трябва да дойдат.

— Но как? Защо?

Очите й се бяха разширили от учудване и тайно в сърцето си Карла се надяваше, че той най-после ще каже, че се е пошегувал.

Рик изпусна дълга въздишка.

— Маги дойде тази сутрин, за да види как се чувствам, и дали нямам нужда от нещо. Приготви ми обяд, а аз дори нямах и една кока-кола да я почерпя. Отворих фризера, видях, че има четири пържоли, и реших да ги поканя — просто нямах друг избор.

Карла, на която допреди малко й се плачеше от яд, сега избухна в смях. Притисна се плътно до него и зарови лице в ризата му. Чу тежкото ехо от биенето на сърцето му и мислено си пожела, това да се бе случило само няколко метра по-нататък — на все още неоправеното им легло. „Колко ще е хубаво да бъдем отново заедно, без прегради, без досадни часовници, без копчета на ризи, които толкова убиват на бузата ми…“

Вдигна глава, за да види, защо копчето му й се струва толкова голямо. Едва сега осъзна, че това беше нейният пръстен, който все още висеше на синджирчето. Погледите им се срещнаха, но в неговия не успя да прочете нищо. Рик или не беше разбрал, или просто не искаше сега да отговори на мълчаливия й въпрос.

— Е, ще опитаме ли да потиснем за малко страстите си? На твоите приятели няма да им стане много добре, ако ни заварят без дрехи.

Карла въздъхна и се освободи от ръцете му.

— Ох, прав си. Дай ми минута, да се преоблека, а после можем да вземем по един студен душ, за да угасим желанието.

Рик кимна сериозно с глава и я последва в спалнята.

— Защо идваш? Искаш да гледаш ли?

— Само не се опитвай да ме спреш! Поне това малко удоволствие ми е позволено след толкова много време.

Карла преодоля първоначалното си смущение и започна да се съблича. Знаейки кои моменти ще го развълнуват най-много, тя съзнателно ги удължи с предизвикателна усмивка. Рик лежеше на леглото, подпрял глава на възглавницата, и я наблюдаваше с истинско обожание. Карла обу дънките си и тъкмо се готвеше да облече пуловера си, когато той застана зад гърба й. Нежно прокара ръце по шията й, после внимателно извади косата й и я остави свободно да се разпръсне по раменете й.

— Между другото, освен че е ужасно секси да те гледам как се преобличаш, това ми дава и някакво усещане за триумф. Смяната на дрехите е толкова просто нещо, но за мен си е вид интимност, за мен е доказателство, че всичко това е реалност.

Той я завъртя леко около себе си и я целуна нежно по носа.

— Какво си избираш? Студен душ или разходка? Аз предпочитам второто.

— Откога си станал любител на туризма?

Рик се засмя.

— Откакто започнах да каня хора на вечеря.

— Сигурно си говорил като хамалин, за да склониш Маги да дойде.

— Изразът не беше ли „да псуваш като хамалин“? Уверявам те, че направих всичко, само не и това. Все пак си признавам, че извърших голяма глупост. Вероятно, защото Маги така отчаяно се съпротивяваше, аз приех като лично предизвикателство, да я накарам да промени мнението си. — Рик отново протегна ръце и я притисна към себе си. — Карла, повярвай ми, толкова те желая, че стомахът ми се е свил. Краката ми са се изкривили от болка и едва държат тялото ми.

— Добре, добре. Така ти се пада. Дано само си вземеш поука.

Рик не отговори на саркастичната й забележка. Устните му жадно се впиха в нейните, а езикът му проникна в топлата вътрешност на устата й, карайки дъха й да спре. Ръцете му бързо и нетърпеливо вдигнаха пуловера и обгърнаха гърдите й. После преминаха към бедрата й и Карла започна да диша на пресекулки.

— Рик… Рик, моля те предавам се!

— Хайде да тръгваме и да премахнем малко от това напрежение, преди някой от нас да експлодира. — Той оправи пуловера й, а после прибра и своята риза.

Карла прокара ръка по челото си, опитвайки се да успокои бесния ритъм на сърцето си.

— Искаш ли да се изкачим на хълма и да посрещнем Маги и Джеф?

— Разбира се, накъде?

Тъкмо прескачаха бодливата тел, опасваща задния двор, когато Рик си закачи панталоните.

— По дяволите! Ела ми помогни! Защо не си сложила някаква врата?

— Моля? Забравил ли си, колко съм несръчна с инструментите?

— Нищо не съм забравил, дори и противния ти навик да поръсваш ябълките със сол.

Карла се разсмя. Подигравката за солта беше една от любимите на Рик. Често й беше казвал, да се ограничава със солта. Искал да е здрава и на стари години, защото имали толкова хубави неща да преживеят и нямало да бъде същото, ако останел сам.

— Тук вече не позна. Вкъщи нямам дори и солница.

Рик се спря и я погледна учудено.

— И как се случи това чудо?

— Ще ти кажа малко по-късно.

След като превалиха билото и започнаха да се спускат надолу, Карла дотолкова се увлече в размяна на остроти с Рик, че не обърна никакво внимание на раздвижването в близките храсталаци. За момент забеляза, че лицето на Рик е напрегнато, но отдаде това на по-хапливата й забележка за начина, по който накуцваше. Той се наведе, взе един дебел клон и отстрани по-малките му израстъци. Изминаха още няколко метра и изведнъж Рик я сграбчи силно за ръката.

— Карла, спри! Застани бързо зад мен!

Учудена от странното му поведение, тя не можа да се досети каква би могла да е причината за това.

— Рик, какво ти е? Да не си зле?…

Преди да успее да довърши думите си, от гората изскочи Сър Галахад, раззинал уста в доволна вълча усмивка. Рик веднага вдигна тоягата си, готов да го удари, и Карла изпищя. Вълкът се спря рязко, без да сваля очи от ръката на Рик. После погледна своята приятелка и продължи да се приближава. Опитите на Карла за някакво бързо обяснение пропаднаха в последвалото меле. Първо Сър Галахад скочи и я събори, а после и Рик се хвърли на гърба му, опитвайки се да го хване за гърлото. Тримата се търколиха по килима от листа и борови иглички.

Пръв се окопити Рик и успя да обхване врата на животното. Но вместо да започне жестока и кървава борба, Сър Галахад весело замаха с опашка и облиза лицето му.

— Ей, какво правиш, дяволите те взели?!

Разбрала, че Сър Галахад не се намира в опасност, Карла се отпусна по гръб и избухна в силен смях.

— Господи, това беше само за камера! Журналистите щяха да полудеят: „Рик Флеминг се бори със сив вълк, за да спаси съпругата си“. Виждаш ли, вече си официално приет в нашата компания.

Зад тях се дочу гласът на Маги:

— Мили боже! Да вярвам ли на очите си! Джеф, бързо ела да ги видиш. Защо не го затвори, нали ти казах! Рик едва вчера е излязъл от болницата!

Джеф се появи запъхтян.

— Съжалявам, но ми е доста неприятно да го гледам завързан. — Той подаде ръка на Рик. — Е, вече си се запознал с жена ми Маги и със Сър Галахад. Мисля, че сега е мой ред. Здрасти, Рик, и добре дошъл. Аз съм Джеф Бимсън.

Скоро бяха вече на масата и Рик узна, защо Карла се е отказала от солта. Тя често гостуваше на семейство Бимсън, а те приготвяха напълно безсолни ястия.

— Най-накрая — завърши разказа си Карла, — започнах да изпитвам отвращение към всички пуканки и чипсове, които са обилно поръсени със сол.

Рик се засмя и се обърна към Маги и Джеф.

— Налага се да съставя списък на всички неща, за които трябва да ви благодаря. Карла само отчасти ми е разказвала за вас, но сега разбирам, че вие сте най-подходящите хора, които е трябвало да срещне на острова.

— Изгодата ни е взаимна, Рик. Ако не беше тя, не знам с какво щяхме да преживяваме. След като Карла купи галерията, всичко потръгна чудесно.

— Това не е нищо особено, Маги — махна с ръка Карла, — всеки, който има малка представа от маркетинг, би направил същото.

— Това не е истина.

— Да, съгласен съм — кимна с глава и Джеф. — Карла не само успя да възроди галерията, но обедини около себе си толкова известни художници — нещо, което никой не е постигал преди това.

— Джеф, забравяш рекламната й кампания и след това…

— Маги, Джеф, стига, моля ви! Рик може да си помисли, че съм ви платила. Ставайте от масата. Отиваме в другата стая да запалим камината.

— Но, Карла, не ли прекалено топло?

— Нищо, ще отворим прозорците.

Рик започна да събира празните чинии, но тя мина зад него и го прегърна през кръста.

— Остави ги, после ще почистим заедно.

— Всъщност, аз събирах кокали за онзи там, как му беше името…

Рик кимна към свития до вратата Сър Галахад.

— Не вярвам да ги приеме. Обожава кучешката храна и може би самият той се смята за куче.

Разположиха се около камината. Карла драсна клечка кибрит и я поднесе към тънките борови съчки. После седна в краката на Рик, така че главата й да бъде облегната на гърдите му. Изгасиха осветлението и жълто-червените пламъци започнаха да хвърлят игриви сенки по стените.

Разговорът им беше спокоен и приятен. Когато за момент настъпи мълчание, Джеф, който бе по-мълчалив от обикновено, също проговори.

— Карла, гледах те непрекъснато, откакто сме дошли тук, и се опитвах да разбера, какво е толкова различно в теб. Мисля, че най-после имам отговор.

— И той е?

Джеф съвсем неочаквано се изчерви и загорялото му лице стана почти мораво.

— Винаги съм мислел, че ти си една от най-красивите жени, която някога съм срещал, но откакто Рик пристигна тук, ти направо разцъфна и изглеждаш прекрасно. Щастлив съм, че те познавам и разговарям с теб…

Беше ред на Карла да поруменее. Готвеше се да каже, че това е така, защото той я гледа с очите на приятел, но Маги я изпревари.

— Да, Карла, той е напълно прав. И аз виждам същото.

— Струва ми се, че губиш битката — усмихна се Рик. — Аз се опитвам от години да те убедя, че си много красива, но ти никога не си ми вярвала.

Карла се почувствува ужасно объркана и още един път се опита да отклони комплиментите.

— Знаете ли, това се дължи на синдрома на младите булки.

Забеляза учудените им лица и добави:

— Хората казват, че всички младоженки са много красиви. След като Рик дойде, аз се чувствам като млада булка, и до такава степен си внуших това, че сигурно изглеждам като такава.

Откъм вратата се чу дращене и тихо скимтене. Карла се изправи и церемониално отвори — все едно че Сър Галахад беше техният дългоочакван гост. Вълкът веднага се настани до Рик и сложи глава на коляното му.

Рик прокара ръка по гъстата му, мека козина, покрай врата и ушите и големите, светли очи на животното се изпълниха с удоволствие.

— Ако някой вчера ми беше казал, че днес ще галя горски сив вълк като домашно куче, щях да се усъмня в здравия му разсъдък.

— Галахад е нашата рожба — обади се Джеф. — Пристигна от Канада, когато беше толкова малък, че не можеше да отваря очите си. Един ловец го открил да бозае от мъртвата си майка, донесе го тук в града и ние го взехме. Мой приятел — ветеринар ни насърчи да го отгледаме, с намерение след това да го пуснем на свобода. Малко по-късно разбрахме, че сме грешили. Можеш ли си представи, Сър Галахад да води вълча глутница!? Нали видя само как обича Карла?

— Така започнахме да събираме всички публикации за сивите вълци — добави Маги, — а след това се включихме в природозащитната формация на Брус Уилямс. Той ни посъветва, през зимата да посещаваме училища, клубове и събрания — изобщо, да ходим навсякъде, където можем да разчитаме, че ще променим отношението на хората към вълците.

— Заели сте се с много трудна задача. Мисля, че всички тук все още вярват в приказката за лошия вълк и Червената шапчица.

— И честно казано Рик, Червената шапчица вече е почти спечелила. Останали са само няколко стотици сиви вълка в цяла Америка, а и те са преследвани и убивани с нечувана жестокост.

— А не са ли защитени? — учудено попита Рик.

— Вълците се срещат само в три щата. В два от тях те са напълно защитени, но популацията им е малобройна. Третият щат граничи с Канада и там ловът им е разрешен. При всяко съобщение за изчезнало агне или теле, правителството изпраща срещу вълците цели наказателни отряди. — Джеф докосна Сър Галахад по върха на муцуната. — Те са нещастни животни, защото са принудени да се конкурират за своята храна с човека. Никой не обръща внимание на това, че ареалът им на ловуване е стеснен до едва една трета от предишните си размери, за сметка на нови селскостопански земи. Стадата от елени са станали толкова многобройни, че ловците ги избиват, за да ги предпазят от гладна смърт. Когато започнахме нашата борба за спасение на оцелелите все още вълци, решихме да тръгнем от самите корени. Оказа се, че апатията на хората е по-смъртоносно оръжие, дори и от ловджийските пушки.

— А успяхте ли да постигнете някакви резултати?

— Все още е твърде рано. Започнахме да посещаваме училищата само от преди няколко години. Отне ни двойно повече време, отколкото предполагахме, само за да получим разрешение от местните власти.

Джеф се изправи и сложи няколко цепеници във вече угасващия огън.

— Децата са най-голямата ни надежда. Вече е твърде късно, да променим отношението на по-възрастните хора.

— Мисля, че ако има промяна, тя трябва да дойде и от по-високо място — от правителството.

— Така е, имаме нужда от нови закони, но няма ли обществено мнение по този въпрос, трудно нещо ще бъде постигнато.

— Джеф, нека аз да му дам един пример. През 1974 година четири вълка на възрастта на Галахад са били пуснати на свобода, но само няколко месеца по-късно те са убити от човешка ръка. Добре, фермерите ги разбирам, но как може военното министерство да поръча двеста седемдесет и седем хиляди чифта ръкавици и шапки от вълча кожа?! Малко по малко, червеникавите вълци изчезнаха напълно.

Джеф застана зад жена си и сложи ръка на рамото й.

— По-спокойно, скъпа, Рик е на наша страна.

— Извинете ме, малко се поувлякох.

— Няма нищо, Маги — отвърна Карла. — Доколкото познавам Рик, той напълно ви разбира и ви съчувства. Така е, нали, Рик?

— Да, струва ми се доста налудничава работа от страна на военните.

— Джеф и още няколко негови приятели информираха пресата и, слава богу, всичко завърши благополучно. В противен случай, можехме да виждаме вълците само в зоологическите градини.

— А имали ли сте проблеми, когато сте посещавали училищата със Сър Галахад?

— Това е друга история — засмя се Джеф, — ще ти я разкажа някой друг път.

Карла се изправи.

— Някой да иска кафе?

Всички се съгласиха с удоволствие и двете с Маги тръгнаха към кухнята.

Карла вече бе смляла кафето и го изсипваше в машината, когато чу откъслечен разговор между мъжете. Джеф питаше за някакво миналогодишно състезание, но тя не успя да разбере, какво му отговори Рик, защото точно тогава Маги прибираше празните чинии от масата. Когато взе подноса с изпускащите пара четири чаши и тръгна към дневната, отново чу гласовете им.

— А тя знае ли, че скоро пак ще седнеш зад волана?

— Не, още не съм й казвал.

Карла се почувства така, сякаш някой я беше ритнал в слабините. Сърцето й замря и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Усети, как подносът се изплъзва от ръцете й. Горещата течност се разля по дънките й и мократа материя плътно прилепна към кожата й. Думите на Рик все още ехтяха в съзнанието й и тя почти не усети болката.

— Господи, Карла, краката ти! — изпищя Маги.

Реакцията на Рик беше светкавична. Той скочи от дивана, грабна я на ръце и тръгна към банята. Свали бързо дънките й и пусна студената вода на душа така, че да облива бедрата й. Скоро Карла усети, че зъбите й започват да тракат от студ.

— Боли ли те още?

— Не, от студената вода ми стана по-добре.

— Стой тук, сега ще се върна.

След около минута Рик влезе с хавлиена кърпа в ръце.

— Какво стана? Джеф и Маги тръгнаха ли си?

— Да, казаха утре да не ходиш на работа. Те щели да се погрижат за галерията.

Настъпи мълчание — неловко и продължително.

— Карла, трябва да поговорим за това…

— Не сега.

Тя извърна глава встрани.

— А кога?

— Не мога да говоря за това точно сега — прошепна Карла, едва сдържайки сълзите си.

— По дяволите, Карла! Ако не си кажем всичко, то ще остане да виси над главите ни като гилотина. Няма ли отново да настъпи момент, когато състезанията ще ни разделят?

Изминаха няколко секунди.

— Не смятам, че е нужно да говорим. Мислех си, молех се, че след като едва те върнаха от оня свят, най-после ще се откажеш…

— Това истина ли е или само си се надявала?

— И двете — промълви Карла.

— Но аз не съм ти давал никаква причина, да смяташ така, не съм казвал и…

— Знам, престани, не искам да те слушам!

Карла зарови лице в дланите си. Щастието й се топеше като пролетен сняг. Всичко се беше оказало толкова крехко и нетрайно. „Не успяхме да бъдем щастливи, дори и за един ден, и то тук, на този прекрасен остров, където разчитах най-после да намерим спокойствие, където сме най-далече от силите, които ни накараха да се разделим.“

— Карла, какво искаш да направя? — Рик се наведе над нея и отдръпна ръцете от лицето й. — Погледни ме и ми отговори, какво искаш да направя?

Карла не можеше да каже и дума. Всичко, което си бе представяла като техен съвместен живот, се бе оказало само илюзия. Бе подценила обвързаността на Рик с начина му на живот. За него може би беше напълно невъзможно да се адаптира към тихия, спокоен начин на съществуване, който тя водеше на Куилър айлънд. Нейните планове се бяха превърнали в празни надежди, бяха я накарали да изглежда като някакво женско подобие на Дон Кихот, борещ се с вятърни мелници.

Сълзите се стичаха по бузите й — две малки поточета на нейната мъка и разочарование.

— Искам да живееш с мен… да ме обичаш, както преди… Да разбереш какво е щастие, освен това, да караш кола с двеста километра в час…

Рик не се сдържа и я прекъсна.

— Да те чакам всеки ден кога ще се върнеш от галерията, да те посрещам на верандата с въртяща се от радост опашка, да подреждам масата и да готвя? Това означава ли, че ще живея единствено за твое собствено удоволствие? А мислиш ли за мен, за моите нужди? Мислиш ли, че ще ми е толкова лесно, да се превърна в домашна помощница или в любимото ти домашно животно? Нима толкова малко ме познаваш?

Раменете на Карла се разтърсиха от тихо ридание. Тя обви коленете си с ръце и се сви на кълбо. „Нима наистина не го познавам или само съм се самозалъгвала? Нима съм забравила с какво вълнение и нетърпение очакваше всяко следващо състезание? Нима съм се превърнала в опитна лъжкиня и сама си създавам аргументи и причини, отричащи реалното?“

Карла се чувстваше така, сякаш сърцето й беше разцепено на две. Всичко между нея и Рик бе свършило, още преди да започне.