Джорджия Боковън
Неуморен прилив (5)

Пета глава

Карла пристигна в Анакорта точно навреме, за да хване вечерния ферибот до островите. Застанала на палубата, усмихната си мислеше: „Колко ли от тези спретнато облечени мъже и жени ще живеят по-дълго, благодарение на ежедневното пътуване с ферибота на залива Пюджит саунд“. Колкото и уморителна и напрегната да беше работата в големия град, едночасовото пътуване по езерото някак си връщаше енергията и жизнеността. Ако лъкатушенето между покритите с борове островчета не лекуваше разклатени нерви, то лудориите на малките косатки предизвикваха усмивки у всички пасажери. Хората от региона често се шегуваха, че просто никой не би могъл да има имунитет срещу любовта от пръв поглед към месната природа. Дори въздухът имаше аромат на скъпо вино — някаква странна смесица от мирис на море, водорасли и борова смола.

Когато Карла дойде тук преди три години, нейната изстрадала душа се почувства така в Пюджит саунд, както наранено животинче се чувства добре в изолирана и тъмна пещера. Добротата на хората, спокойствието и невероятната природна красота я обгърнаха като лечебен саван. Никой дори не беше я попитал защо е дошла, колко време ще остане или защо никой не я посещава.

Облегната на перилата, Карла развърза шала си и остави дългата си коса свободно да си играе с вятъра. Разсеяно прокара пръсти през русите си къдрици и миришещият на сол морски бриз ги подхвана, образувайки нежен, златист воал около лицето й. Шалът й се развяваше като миниатюрно корабно платно и вниманието й бе привлечено от етикета с името на дизайнера. Вече беше виждала същото име на друг шал — този на Мери Дейвис. „Господи, нима не само вкусовете ни за мъжка красота, но и за дрехи са еднакви! Колко ли време ще тъгува тя за Рик? Няколко години… или цял живот?“

Взря се във фалангата от рибарски лодки и яхти, строени на пристанището, покрай което преминаваха. В съзнанието й се въртеше само един въпрос: „Ще бъде ли щастлив Рик на това място?“. Страхът я сграбчи за гърлото, карайки кожата й да настръхне. Знаеше, че той може добре да прикрива чувствата си, и дори да се прави на щастлив, ако това е необходимо. „За колко ли време всичко тук ще му омръзне? След колко време цветовете на природата няма да му се виждат толкова ярки и привлекателни? Кога песента на чайките ще се превърне в досадно грачене?“

Карла ядосано се отдръпна от перилата. Мразеше се, защото толкова лесно изпадаше в мрачно настроение. Отдавна не беше й се случвало и от това още повече й горчеше. „По дяволите, Карла! Не се отпускай, недей оставя щастието и удоволствието, че отново живееш, да се изплъзва между пръстите ти! Прегърни живота си така, че все едно, както Рик, едва си се измъкнала от костеливите ръце на смъртта. На теб също ти е даден втори шанс. Пази го, радвай му се, а не го погубвай с празните си въпроси и съмнения.“

Обърна се назад, за да наблюдава, как фериботът маневрира около нос Дейвънпорт. Скоро и Куилър айлънд се откри пред погледа й, дори ако се повдигнеше на пръсти, можеше да види покрива на своя дом.

Винаги, щом зърнеше малкото градче, не можеше да сдържи усмивката си. Обожаваше това място. Имаше прекрасно излъчване на красота и топлина, а и строги закони, които го запазваха, въпреки техническия прогрес. Преди години съобразителната местна управа беше решила да предприеме нещо, което да задържи туристите, да направи градчето по-различно от всички други подобни на него. Вместо да запазят няколко сгради или улици и носталгично да ги нарекат „старият град“, управниците решили да сторят това с целия Мартинс коув. Сега всички магазини, къщи и улици изглеждаха по същия начин, както и преди петдесет години. Дори и новите сгради се изграждаха по старите технологии и планове и по нищо не се различаваха от околните. Резултатът от това се оказал по-голям от очакваното. По време на летния сезон туристите ставаха повече от местните хора. Всяка къща се превръщаше в хотел, а мястото за яхта в пристанището струваше фантастична сума. Всички ученици работеха и така събираха сами пари за следващата си година обучение, а техните родители работодатели — достатъчно, че да живеят до следващия сезон. Но може би най-хубавото през туристическия сезон бяха хората, които посещаваха Мартинс коув. Туристите, привлечени от тази дива красота, които не се страхуваха от проблемите, свързани с пристигането и настаняването, бяха наистина особени личности. Не беше възможно да се направят изводи за техния социален статус, но те определено се вписваха в местната атмосфера и внасяха свой собствен чар. Престъпленията или дори обикновената грубост бяха непознати в Мартинс коув. Благодарствените писма пристигаха с хиляди, адресирани до кметството, до всички жители, включително и до нейната галерия. В началото Карла ги държеше на специална маса до книгата за впечатления, но скоро на нея вече нямаше място. От две години насам се опитваше поне да изпрати коледни картички на всички, които й бяха писали.

Фериботът хвърли котва в пристанището и тя почувства неочаквана необходимост, да слезе, колкото се може по-бързо и да попаднете в познатата обстановка на своята галерия. С широки крачки измина разстоянието до нея, прехвърляйки на ум нещата, които трябваше да свърши, преди отново да се върне в Лос Анжелис, преди отново да бъде при Рик. „Рик!“ Дори само името му караше сърцето й да забива по-бързо и да се чувства като ученичка на първа среща с момче.

Все още усмихната влетя в галерията и едва не събори Маги Бимсън, която се готвеше да затваря.

— Аха, ето те и теб. Облизваш се като котка, яла сметана — засмя се доволно Маги.

Тя огледа приятелката си от горе до долу, преди да я сграбчи в чупеща ребрата прегръдка.

— Както виждам, грейнала си като пролетно слънце.

Двете жени бяха живото доказателство, че противоположностите се привличат. Още от първата им среща те бяха притеглени една към друга като магнитни полюси. Маги беше тъмна, за разлика от Карла. Нейната коса, очи, дори и кожата й със средиземноморски оттенък, бяха по-тъмни от тези на Карла. Имаше доста сприхав характер, в контраст със спокойния темперамент на Карла. Но и двете веднага бяха разбрали, че си допадат и разбират, сякаш са близначки. Маги беше нещо като сестрата, която Карла винаги си бе мечтала да има.

— Почакай само да те запозная с него, ще ти потекат лигите и ще ме разбереш напълно.

Маги най-накрая охлаби хватката си.

— Само да затворя, ще отидем отзад и ще ми разкажеш всичко за този твой Рик Флеминг.

Карла прекоси галерията, надникна през прозореца и видя само своя пикап.

— Не виждам колата ти, Джеф ли ще дойде да те вземе?

Маги кимна с глава и обърна надписа за работното време на „затворено“.

— Защо не му звъннеш, че аз ще те закарам, така ще имаме време да си побъбрим?

— Чудесно, само да не е тръгнал.

Маги бързо вдигна слушалката и набра телефонния си номер.

— Ало, Джеф, Карла току-що се върна и ще се прибера с нея. — Тя се обърна назад. — Кани те на вечеря, приготвил е телешко варено, ще дойдеш нали?

— С удоволствие.

Двете бързо се справиха с поръчките за деня, опаковаха продадените картини и отбелязаха всичко в книгата за отчет. Карла със задоволство видя, че по време на отсъствието й Джеф и Маги не бяха бездействали. Продадени бяха няколко акварела, а също и бронзовата статуетка на кит, която търсеше своя притежател още от миналото лято. Комисионната, която щеше да получи от художниците, беше добре дошла след обичайно слабия зимен сезон.

— Готова ли си? — попита Маги, излизайки от склада с якето и чантата си в ръце.

— Да, идвам.

Карла прибра всички документи в касата и я заключи.

Вървейки към пикапа, двете се договориха да отложат за по-късно разговора за Рик. Джеф също бе нетърпелив да научи всички новини и нямаше никакъв смисъл Маги да му ги преразказва по време на вечерята.

Карла шофираше доста небрежно и с приповдигнато настроение, напълно забравила, че нейната спътничка не е свикнала с твърдото возене на петнадесетгодишния автомобил.

Маги се приведе към нея и се опита да надвика двигателя.

— Ако аз бях това нещо, щях да отказвам да запаля.

— С тази кола имаме взаимно разбирателство и тя истински ме обича. Аз никога не се тикам под капака й, а тя ми се отплаща, мъркайки като котенце.

— Котенце?!

Маги отчаяно сграбчи седалката, когато колелото откъм нейна страна попадна в дупка.

— Това е стар, скапан, грозен лъв, който всеки момент се готви да издъхне.

— Ще ми го урочасаш. Този пикап е чудесно доказателство, че в Детройт наистина правят автомобили, които са способни да те надживеят.

Двете избухнаха в смях, когато двигателят, сякаш разбрал, че говорят за него засвири, заскърца и записука, „изказвайки“ одобрението си.

Спряха първо до бунгалото на Карла, за да може тя да си свали дневния грим и да смени карираната си пола и червена блуза с чифт дънки и пуловер. През това време Маги отчаяно ровеше из кухнята, търсейки бутилката вино, останала още от Деня на благодарността.

— Карла? Карла, предавам се. Или си изпила виното и си забравила, или си скрила бутилката толкова добре, че ще минат няколко години, преди да открием.

— Не си търсила добре, сега ще дойда.

Карла влезе в кухнята и направо се насочи към шкафа над хладилника, който Маги вече бе претърсила три пъти.

— Това какво е?

— Ами какво, кутия с царевични пръчици.

— Кутия от царевични пръчици с бутилка „Шенин бланк“ вътре.

Маги поклати съкрушено глава.

— Нищо няма да кажа.

Карла взе виното и един мощен прожектор и двете излязоха през задната врата. Къщата на семейство Бимсън се намираше на около половин миля от тази на Карла — точно от другата страна на хълма. Поради скалистия терен, нямаше асфалтиран път, който да ги свързва, но за тези три години Карла, Маги и Джеф сами си бяха направили пътека. Дори и пътуването с кола отнемаше повече време, защото отново трябваше да се мине през целия град. Понякога това разстояние им се струваше доста дълго и досадно, но никога дотолкова, че да пожелаят изграждането на поредната, разрушаваща природата, ивица асфалт.

Пътеката, покрита с дебел слой листа и борови иглички, лъкатушеше през горичка от огромни смърчове и ели. Дърветата не бяха толкова гъсто едно до друго и от върха на хълма се откриваше впечатляваща гледка към блестящото водно огледало на езерото, към съседния остров Дейвънпорт и скалистите очертания на планината Олимпик. На Карла й бе станало нещо като вечерен ритуал да наблюдава златистите, оранжеви, а понякога невероятно пурпурно виолетови залези.

Но тази вечер двете жени не обърнаха внимание на розовеещото небе, увлечени в своя разговор и бързащи да споделят новините с Джеф.

Спускайки се надолу по хълма, Карла изведнъж спря и хвана Маги за ръката. Някъде около тях в храсталака се движеше животно. Те продължиха да вървят, опитвайки се да стъпват по-тихо. Шумът от чупене на съчки се чуваше вече по-близо, сякаш някой нарочно се стараеше да привлече вниманието им. Бяха на не повече от петдесет метра от къщата, когато Карла побягна, а веднага след нея от гората излетя голям, сив вълк. С няколко скока той я настигна, хвърли се на гърба й и я събори. Карла обгърна с длани врата му и, преди да успее да го спре, вълкът облиза лицето й.

— Карла, не ти ли омръзна? Това е най-тъпият номер, който някога съм виждала. Защо не го научиш на нещо друго?

— Маги, никога не съм го учила, той сам си го измисли.

— Да благодарим на Бога, че не прави това с някой друг. Не мога да си представя, как ще се почувства мисис Пелбърг, ако й скрои същия номер.

Двете избухнаха в смях. Мисис Пелбърг беше най-върлият им критик за това, че държат сив вълк като домашно животно. Вълкът на име Сър Галахад беше воден дори няколко пъти в местното училище, но и това не промени лошия му имидж. Мисис Пелбърг постоянно твърдеше, че ще дойде ден, когато този звяр ще побеснее и хората от половината остров ще се събудят с прегризани гърла.

Задната врата на къщата се отвори и на осветения правоъгълник се появи Джеф, все още с кухненска престилка на кръста си.

— Хайде, какво стана? Сър Галахад ми каза, че сте тръгнали още преди десет минути. Защо се забавихте толкова?

— Търсихме една бутилка вино, която Карла беше скрила дълбоко в шкафовете, а после двамата с Галахад изпълниха любимия си номер.

— Влизайте, масата е сервирана.

Карла изтръска от пуловера си боровите иглички, а опашката на Сър Галахад свърши същата работа с дънките й.

— Джеф, нямам търпение да опитам телешкото. Оттук усещам как вкусно мирише.

Тримата седнаха на масата и се нахвърлиха върху чиниите с димящо месо, домашно изпечения хляб и разкошното вино. Скоро се отдръпнаха, неспособни да сложат и хапка в устата си от преяждане.

Маги взе остатъка от виното.

— Какво ще кажете да изпием това вън на верандата? После ще оправим масата и ще измием чиниите.

Когато седнаха на плетените от върба столове и Сър Галахад се намести доволен в краката им, Джеф вдигна чашата си.

— Пия за Карла, нашата най-добра приятелка. Нека щастието, което е направило бузите й толкова червени и очите й блестящи като диаманти, никога да не свършва. — Той се усмихна и се обърна към Маги. — А аз да бъда винаги способен да направя същото и за теб, скъпа.

Маги му отвърна със звучна целувка по бузата и тримата отпиха от чашите си.

Джеф отново се обърна към Карла.

— Е, за десерт ще ни разкажеш ли нещо за твоя тайнствен приятел?

Карла сведе глава, гледайки движението на бледорозовата течност в чашата си. „Как да започна? Откъде да започна?“

— Предполагам, че и двамата знаете, кой е Рик Флеминг?

— Но разбира се, щом ние в тази пустош го познаваме, едва ли има човек в страната, който да не е чувал за него.

— А знаете ли… че аз и той…

— Че сте женени?

Карла кимна.

— Да, предположихме още в самото начало. Веднъж ти разказваше нещо и случайно спомена името Рик, а и Джеф е много наблюдателен и забеляза, че на пръста ти има бяло кръгче, там, където е бил венчалният ти пръстен. Не ни беше трудно да свържем две и две.

— Но защо тогава никога не сте ме питали?

— Очевидно беше, че ти не искаш да говориш за това.

Карла ги гледаше изумено. Джеф беше огромен мъж с ослепително руси коси и големи, изглеждащи груби ръце, които бяха способни да изваят скулптура на колибри с такава голяма реалистичност, че да изглежда като уловено в полет. Малко по-ниската, но кипяща от енергия Маги, пък можеше да пресъздаде горски пейзаж или морска буря в акварел, изпълнен с толкова емоции, че всеки би го купил, не само защото бе красив, но защото докосваше и част от душата му.

Тези хора й бяха най-близките приятели в пълния смисъл на тази дума. Те бяха търпеливо чакали цели три години, за да чуят причината, довела я на този остров. А сега беше време да им каже, време бе да изрече на глас нещата, които толкова дълго бяха тежали на сърцето й.

— Когато за първи път срещнах Рик, нямах изобщо представа кой е той. Разбира се, това се случи преди седем години, а славата му постепенно растеше. Никога не съм се интересувала от състезания, не съм им обръщала дори и най-малко внимание. И когато се омъжих за Рик, пред очите ми сякаш се откри един нов свят. Понякога дори се питах, какво става, не сънувам ли всичко това. Спомням си първия път, когато стъпих на пистата. Бях напълно шокирана. Вниманието, което Рик получаваше там, надхвърляше дори това на хората по улиците. Бях виждала нещо подобно да се случва само с филмовите звезди. През целия този ден наблюдавах, дали Рик ще се държи по-особено, дали ще има промяна в поведението му, но нищо такова нямаше. И когато видях за първи път, как пилотира, започнах всичко да разбирам. Не мога и сега да опиша чувствата, които изпитвах тогава. Първо бях силно развълнувана от подготовката за състезанието, а после, когато тридесет мощни коли с ревящи мотори се наредиха една до друга в очакване на зелен светофар, дъхът ми спря. Дори и за мен, която никога не бях виждала нещо подобно, това състезание беше изключително. Седях в бокса на тима, за който се състезаваше Рик. Мястото ми беше точно до пистата и колите префучаваха покрай мен. Не знаех с каква скорост се движеха, но единственото нещо, което виждах, бе размазано цветно петно и шум като от излитащ самолет. И сега не разбирам, как може да реагираш, как може да извиеш волана при такава скорост. После, когато видях видеозаписа, забелязах, че именно бързите реакции бяха спасили на няколко пъти пилотите от фатална катастрофа. А когато състезанието завърши, Рик направи още една обиколка и тогава разбрах, че е победил.

Гласът на Карла премина в шепот.

— Той отказа да получи наградата, докато аз не се качих при него. Целите ни заляха с шампанско. Копринената ми рокля не ставаше вече за нищо, но после Рик ми подари отново същата, а старата ми остана като спомен.

Карла замълча, въздъхна и, след като отпи от чашата си, добави:

— Това беше, така да се каже, въвеждането ми в света на Рик.

Джеф се засмя и разля останалото вино.

— Струва ми се, че е било нещо повече от въвеждане.

— Да, така е. Никога не съм знаела, не съм и предполагала, че мога да изпитвам подобни вълнения. По същото време трябваше да свиквам и с новия си живот като съпруга, като същевременно да запазя ръководния си пост в Ай Би Ем.

— Какво!? Работила си в Ай Би Ем? — възкликна Маги — Ние се шегувахме с Джеф, че си много проницателна в бизнеса, но не сме и предполагали, че си била в такава голяма фирма.

— Бях разпределена там веднага след университета, дори можех изобщо да не срещна Рик, ако не бях решила да прекарам няколко дни при леля си в Лас Вегас. Когато той разбра, колко усилия ми е струвало да получа тази работа, каза, че е по-добре да не изоставям кариерата си. Дори се шегуваше, че ако не я продължа, това ще ни създаде противоречия в бъдеще. Доста дълго време мърморех за това, че не слизахме от самолета. Обикаляхме света, за да участва във всички възможни стартове. Рик си оставаше неотстъпчив, но веднъж случайно дочух на пистата разговор между двама негови приятели. Тогава разбрах колко много му струва пътуването до Лос Анжелис, само за да бъде с мен. Така се научих да държа устата си затворена.

— Изглежда, че всичко между вас е било прекрасно.

— Да, така беше…

Карла остави празната си чаша, обгърна с ръце коленете си и се загледа към трепкащите отсрещни светлини на острова Дейвънпорт.

— Всичко изглеждаше перфектно, а както казват хората, вярващи в съдбата, това не можеше да продължи вечно. Две години, след като се бяхме оженили, брат ми Боби се дипломира. Още в деня, в който той се срещна с Рик, изцяло се промени. Прекарваше цялото си време около пистата и, както разбрах по-късно, ходел, е там единствено, за да започне да пилотира. Рик напразно се е опитвал да го разубеди, но едва ли е имал избор…

— Карла — прекъсна я Джеф, — фамилията на брат ти не е ли Томпсън?

Тя кимна и очите й се изпълниха със сълзи.

— Тогава няма смисъл да разказваш това. Ние знаем какво се е случило, не си заслужава, отново да го изживяваш.

— Благодаря ти, Джеф. Дотогава не бях се сблъсквала очи в очи със смъртта, не бях очаквала, че ще се случи точно с Боби, и гибелта му ми се отрази ужасно. Подсъзнателно обвинявах себе си и Рик за това, което се случи. Когато се опитвам да се върна към тези месеци, всичко е размазано, без очертания. Напълно съм загубила връзка със себе си — такава, каквато съм била тогава. Нищо вече не ми изглежда реално… Нищо, освен болката. Само тя ми остана… След като напуснах и Рик…

— Моля те, Карла — обади се Маги, — не е нужно да ни разказваш повече!

— Знам… Но бих искала да ви кажа… мисля, че това ще ми помогне. Само че как да го направя, когато самата аз не го разбирам добре. Как съм могла да напусна Рик, след като толкова много го обичам? Спомням си аргументите, с които тогава се убеждавах да го направя, но те вече не означават абсолютно нищо. Бях много ядосана, че Рик продължи да се състезава. Мислех си, че ще се откаже след смъртта на Боби. Опитвах се да се убеждавам, да се убеждавам, че след като ме види как страдам, това ще е напълно достатъчно, да го убеди. Господи, как съм могла да мисля така, след като дори и дума не съм му казала. Знаете ли, че вие сте първите, които чувате това. Дори съвсем скоро си го признах и сама за себе си.

Джеф се протегна и взе ръката й.

— Карла, може би ще ти помогна да разбереш всичко. Винаги има „най-добри“. Има „много, много добри“, но във всяка област има един, който е…

— Джеф, скъпи, моля те, сега не е най-подходящият момент. Не виждаш ли колко е изморена Карла?

— Е, както винаги си права. Ще оставя за друг път.

Джеф и Сър Галахад изпратиха Карла до билото на хълма. Знаейки, че те все още са горе, когато се прибра, тя присветна три пъти с прожектора — това беше техният сигнал, че всичко е наред.

„Най-после у дома!“ Карла прекоси няколко пъти всички стаи, включвайки лампите една след друга. „Как ли ще изглежда тази къща през очите на Рик? Дали ще я хареса? Въпреки, че е уютна и практична, тя няма нищо общо с лукса, на който той е свикнал.“ Лицето й се озари от лека усмивка. „Рик ще обикне това място. Суетността му е чужда и го кара да се чувства неудобно.“

Изведнъж бунгалото, в което три години бе живяла сама, й се стори ужасно пусто. Без срещите с приятелите й, самотата забулваше като облак сърцето й, още от първия ден на раздялата й с Рик. „Истина ли е това? Дали ще можем да живеем заедно отново?“ Досега никога не се бе надявала на такава възможност, знаейки, че само ще увеличи мъката си и ще удължи агонията.

Изми зъбите си, облече нощницата и се пъхна под лимоненожълтия си юрган от гъши пух. Колко пъти бе лежала на това същото легло, без да може да заспи — мислейки, чакайки, мълвейки името му, докато небето започваше да става отново розово сутринта. Някой нощи излизаше навън на верандата, гледаше звездите и си мечтаеше, Рик да се взира в същата блестяща точица, която и тя си беше избрала. Въпреки всичко, винаги бе таила някаква минимална, крехка надежда, че някога отново ще бъдат заедно.

Опита се още веднъж да си спомни чувствата си от преди три години, да разбере какво бе направила, но всичко изглеждаше маловажно, в сравнение с болката след това. Беше си причинила не само страдание, но и Рик е трябвало да изживее истински ад. Притисна с длани очите си и зарови лице във възглавницата. В ушите й все още ехтяха думите му: „Почувствах невероятно облекчение, че може би животът ми свършва… че болката, да бъда без теб, най-после свършва“.

„Господи, защо съм била толкова сляпа?! Защо не помислих какво ще му причиня? Никога не съм се съмнявала в любовта му. Нима съм го наказвала единствено за смъртта на Боби?! О, не! Това не може да е истина! Не може това да е единствената причина.“ Не беше уверена, че може да живее с тази мисъл.

След няколко кошмарно дълги часа Карла най-сетне се унесе в неспокоен сън.

 

 

Събуди се на следващата сутрин с отвратително главоболие и силно желание да чуе гласа на Рик. Облече набързо халата си, извади от чантата си листчето с номера на болницата и го избра с треперещи пръсти. Докато чакаше, да я свържат, изсипа цялото чекмедже с лекарства, търсейки панадол. Когато най-после чу гласа му, напълно забрави за лекарството и главоболието си.

— Рик, как си?!

— Чувствам се ужасно самотен, а ти?

— Като изгубена в собствената си къща.

— Това звучи много романтично.

— Само почакай. Имам да ти показвам толкова неща, че скоро думата „романтика“ ще ти омръзне.

— Дори и телефонния указател да ми четеш, ще съм щастлив, че чувам гласа ти.

— Не е лошо, но моето си беше по-добро.

Тонът му стана сериозен.

— Колко ще останеш?

— Вземам самолета утре вечерта.

— Обичам те, Карла.

— Аз също Рик.

Остатъкът от деня изчезна в истински водовъртеж от мероприятия. Мобилизирайки цялата си енергия, Карла първо откри човек, който да я замества в галерията, докато отсъства. С това освобождаваше Джеф и Маги и за тях оставаше, само да проверяват фактурите и да заключват вечер магазина. След това успя да уговори за следващия ден среща с данъчния агент, който щеше да провери всичките й документи. По обяд навакса изоставената си кореспонденция, а след това разопакова и вписа в каталога новопристигналите художествени работи. Усещайки, че и следобедът й се изплъзва, изтича до отсрещния мебелен магазин и купи малък скрин за дрехите на Рик. Това беше може би и най-приятната час от деня.

Рано на другата сутрин скринът беше доставен в къщата. Макар че запълваше и без това малката стая, той изглеждаше великолепно. Пръстите й докоснаха богато украсената му с орнаменти повърхност и Карла не можа да сдържи усмивката си. Представи си, че дрехите и бельото на Рик са вече вътре, а това я накара да се почувства още по-уютно в своя дом. Почти толкова, колкото когато беше младоженка. Тогава все още бе неспособна да управлява непреодолимата страст, разгаряща се в душата й, жаждата си за Рик, за неговото докосване. Сега беше жадна да наваксат годините, през които бяха разделени, да му достави удоволствие, да усети трепета на тялото му под пръстите си, да се потопят заедно в ритъма на страстта. „Дали ще бъде по-различно? Може би и двамата сме се променили? Дали все още Рик «убива» вкуса на кафето си с много захар и сметана? Слага ли още кетчуп на варените си яйца? Ще потреперва ли коремът му от докосването ми, ще прошепва ли името ми, когато се любим?…“

Карла прокара ръка още един път по гладката, лакирана повърхност на скрина. Имаше да свърши толкова много работа днес, а вече с нетърпение очакваше настъпването на вечерта. Усмихна се доволно при тази мисъл. Отдавна не беше й се случвало да очаква нещо с толкова желание.