Джорджия Боковън
Неуморен прилив (3)

Трета глава

Карла механично дъвчеше безвкусния пилешки сандвич и преглъщаше сухия хляб, отпивайки мляко от картонена кутийка. След като похапна, усети, че не й се вие толкова свят, колкото преди, и трябваше да благодари на упорството на Стив, че я бе накарал все пак да яде.

Стив Макдоналд седеше на съседния стол и двамата вече от няколко часа очакваха резултата от операцията на Рик. От време на време някой изказваше мислите си на глас, но разговор все пак не се получаваше.

— Когато отидох до барчето, минах през фоайето. Там все още има тълпа от журналисти и приятели на Рик.

Карла се изправи, пъхна отпадъците в кошчето, седна отново и кръстоса крака.

— Познавам ли някого?

— Има доста механици, пилоти и фенове, а репортерите са от автомобилните списания. Джери Бенсън, Тули и Монро също са отвън. И те попаднаха в катастрофата, но се отърваха с драскотини. Само Рик и Кори Адамс…

— Как е Кори, тежко ли е ранен? — прекъсна го Карла, спомняйки си думите на телевизионния коментатор.

„Пет коли са напълно разрушени.“

Кори Адамс беше и един от най-добрите приятели на Рик, а също и поради веселия си характер, бе любимец на всички пилоти и фенове. Карла погледна към Стив, очаквайки да чуе отговора му, но той седеше с наведена глава.

— По дяволите, Карла, винаги съм страдал от това, че не мога да си държа устата затворена.

Карла пребледня.

— Мъртъв ли е?

— Да, почина още на пистата, не можаха да го закарат дори до линейката. И като съм почнал с лошите новини, има още нещо, което искам да знаеш. По-добре да ти кажа аз, отколкото някой друг.

— Какво, нещо за операцията ли? Какво е станало?

— Не, не е това, успокой се. Ами… има едно момиче… знаеш ли, аз нямам много право да ти казвам това, но рано или късно ще се срещнете и е по-добре, ако знаеш.

Стив нервно галеше рамото й, докато кашмиреният й пуловер се зареди със статично електричество.

— Не знам, дали можеш да си представиш, какво му беше на Рик, когато го напусна. Не знам, дали е възможно някой мъж да обича повече от това, както Рик обичаше теб… — Стив се намръщи. — По дяволите, какво говоря, искам да кажа, че те обича и сега. Едва не полудя, след като си замина, за никого не съм съжалявал така, както за него тогава.

Карла усети как невидимата ръка на съмнението стегна сърцето й. „Нима съм направила фатална грешка? Господи, прости ми, но тогава нямах друг избор, наистина нямах!“

— Кое е това момиче, Стив?

Стив въздъхна тежко и продължи с монотонния си глас, гледайки втренчено в отсрещната страна.

— Името й е Мери, Мери Дейвис. Рик я познава от доста отдавна и няколко пъти са излизали заедно, но това е всичко. Мисля, че тя никога не е смятала, че между тях е свършено.

— Сигурно е имала достатъчно основателни причини?

— Недей да правиш нещата да изглеждат така, както не са. Забрави ли, че ти го обрече на самота през тези три години? Ако Рик се е опитал да си намери някого, който да сподели болката му, нямаш никакво право да се оплакваш.

Стив забеляза страданието в очите й и се опита да сдържи гнева си.

— По дяволите, защо ме гледаш така? Ако беше останала при него, това изобщо нямаше да се случи.

Карла не искаше да му казва, защо беше напуснала Рик. Никога преди не бе изричала тези думи на глас, но може би сега моментът беше настъпил.

— Стив, ако бях останала, всичко щеше да е лъжа. Нямаше да мога да го обичам, както преди. След смъртта на Боби, частица от мен умираше, когато Рик се качваше в колата си. Предполагам, че добре си спомняш, как Рик скърбеше за смъртта на брат ми. Започна да участва във всяко проклето състезание, където го поканеха. Беше толкова увлечен, че в един момент започнах да вярвам на налудничавите психиатри, които твърдят, че всички пилоти шофират само, за да предизвикат смъртта. Но най-накрая разбрах, че Рик се опитва да докаже противното, че може да обича живота си и състезанията едновременно. Но аз не можех да изтрия от паметта си спомена за катастрофата на Боби. — Карла се засмя сухо. — Бях си направила дори един дълъг списък, който трябваше да ме накара да мисля обективно. В него бях включила всичко — от статистиката, колко хора загиват всеки ден по магистралите, до тежките контузии на футболистите. Бях включила дори фаталната статистика за пожарникарите. Оказа се, че те имат една от най-опасните професии, но все още никой не ги е обвинил в самоубийство. И въпреки откритието, че да си пилот не е толкова опасно, това не ми донесе никакво облекчение. Можеш ли да си представиш, че преди няколко състезания аз повръщах от отвращение? Беше истински кошмар, дори да оставах вкъщи, едва не припадах, когато телефонът звънваше.

Сълзите свободно се стичаха по бузите й, падаха по пуловера и блестяха там като малки диаманти.

— Вместо да мислех, че смъртта на Боби е само нещастен случай, все по-често мислех, че същото предстои да се случи и с Рик. Когато това вече не ми даваше и миг покой, разбрах, че трябва да се разделим. Макар че прикривах от него странното си предчувствие, знаех, че рано или късно той ще разбере. А когато това станеше, начинът му на шофиране нямаше да е същият, мислите му, а може би и аз самата, можех да стана причина за смъртта му. Тази мисъл направо ме подлудяваше.

— И защо никога не каза това на Рик?

— Имаш предвид, защо му казах, че причината, за да го напусна, е, че вече не го обичам?

— Нещо такова. Всъщност, така и не разбрах какво се е случило между вас. На следващата нощ, след като ти си замина, Рик беше мъртвопиян и постоянно ме питаше: „Стив, кажи ми какво сбърках, че Карла вече не ме обича?“. После сподели с мен, че може би го обвиняваш за смъртта на Боби, но дори и да мислиш така, спомни си, че той обичаше това момче като свой роден брат.

Карла сведе глава. „Вече колко пъти мисля за причините, довели до раздялата ми с Рик. Може би не трябваше да постъпвам така жестоко, казвайки му, че повече не го обичам. Той трябваше да знае, че ако остана, мога да стана причина за смъртта му.“ Събитията от последния им ден заедно вече избледняваха с течение на времето. Оставаше й само болката — неугасваща и неотслабваща.

— Знаеш ли, Стив, тогава си мислех, че това е най-големият подарък, който мога да му направя. Не можех да го накарам, както биха постъпили много жени, да избира или мен или състезанията.

— Караш ме да се чувствам още по-неловко, тогава се държах доста грубо с теб.

Преди да успее да му отговори, Карла забеляза, че Стив втренчено гледа към вратата. В операционната имаше раздвижване. Двамата скочиха почти едновременно и залепиха лица до малките прозорчета. Операцията беше завършила и санитарите избутваха леглото на Рик. Още от пръв поглед Карла забеляза, че бузите му са добили леко розов оттенък. Възрастен мъж в зелени дрехи прошушна нещо на колегата си и той се спря пред нея.

— Мисис Флеминг, съпругът ви е в съзнание, можете да поговорите с него, но не повече от минута.

Карла кимна с глава и пристъпи към леглото. Наведе се и целуна Рик по челото.

— Тук съм, ангел мой, обичам те!

С крайчеца на окото си видя, че той се опитва да вдигне ръката си, и побърза да му подаде своята. Санитарите тръгнаха напред и Карла ги последва по коридори и асансьори, докато се върнаха обратно в позната й стая на интензивното отделение. Някой й беше донесъл по-удобен стол и няколко възглавници. Медицинските сестри бързо включиха всички системи и апарати и скоро двамата бяха сами. Карла избута креслото до леглото и стисна вече затоплените му пръсти в ръката си. Упойката все още действаше и Рик бързо се унесе в сън. Карла гледа няколко минути спокойното повдигане на гърдите му, а после също склони глава.

Събуди се стреснато от някакво раздвижване. Нощната медицинска сестра проверяваше нивото на системите и й отвърна със съчувствена усмивка. Карла се опита да изправи схванатото си тяло. Спомни си, че само един път преди това се беше чувствала по подобен начин. Късно една нощ бензинът им се беше свършил и с Рик прекараха почти дванадесет часа в тясното купе на поршето, преди покрай тях да мине друг автомобил. Усмихна се при спомена за това приключение. Стана, за да се пораздвижи, и случайно хвърли поглед на отражението си в прозореца. „Господи, изглеждам ужасно!“ Помоли учтиво сестрата, да остане при Рик, докато тя изтича до тоалетната. Когато се върна след няколко минути с измито лице и сресана коса, намери на прозореца няколко картонени кутии с храна, които Стив й беше оставил. Явно бе, че Макдоналд все още помнеше любимите й ястия, защото откри повечето от тях — сандвич с телешко варено, китайска супа от риба тон, печени свински ребра и дори десерт — ябълков пай.

Усмихна се, спомняйки си колко добре се почувства след обяда, който почти насила изяде. Отхапа едно парче от сандвича и след десетина минути, малко учудена и леко засрамена, успя да се справи с всичката храна. Когато пъхаше празните опаковки в кошчето, забеляза, че Рик е буден и я наблюдава.

— Здравей, как се чувстваш?

Той се опита да каже: „По-добре“, но Карла прочете това по устните му, а от устата му не излезе нито звук. Тя се приближи плътно до него.

— Недей да говориш, ако не можеш, пази си силите.

— Карла, аз само искам да си до мен… не само сега, но и завинаги…

В гласа и очите му имаше молба и неприкрита болка. Болка, по-силна дори и от нейната, когато се бяха разделили. „Господи, нима тези години са били необходимост!? Може ли някой от нас да се промени и отново да бъдем заедно?“ Карла се наведе и го целуна. Макар че леглото се виждаше и от коридора, сега не се притесняваше от погледите на хората. Рик беше единственият й близък човек, който значеше нещо за нея. Можеше и без да му го казва, да прочете отговора на молбата си в очите й.

— А когато се махна оттук… ще отидем някъде с яхтата… Искаш ли?

Карла усети, че се изчервява от неговия скрит намек, пресегна се и погали косата му.

— Разбира се, но сега поспи, защото иначе скоро няма да те пуснат.

Вече не се страхуваше, когато Рик заспиваше. Усещаше и вярваше, че се е преборил със смъртта, че ще живее, за да изпълнят обещанието, които си бяха дали.

Нагласи възглавницата си на стола и се отпусна назад. Преди да заспи, с усмивка погледна релефа на тялото му, където се забелязваше малка промяна. Ако многобройните машини, следящи състоянието на Рик, бяха програмирани да четат и мисли, щяха без съмнение да отбележат на мониторите си, че пациентът е сексуално възбуден…

 

 

Когато братовчедите й, Пол и Майкъл, се прибраха в края на уикенда, решиха да прекарат последния ден на Рик в Лас Вегас на борда на яхтата му. Плановете се провалиха, защото рано сутринта се обадиха, че бащата на Роджър е получил сърдечен пристъп. Цялото семейство хвана първия самолет за Минеаполис, а Рик и Карла останаха сами.

— Мисля, че ще е най-добре да забравим за разходката — каза замислено Рик, когато колата с Морийн, Роджър и децата се скри зад ъгъла.

— Защо, не можем ли да отидем на яхтата?

— Знаеш много добре защо.

— Защото се страхуваш от мен?

— Виж какво, Карла, знаеш много добре какво ще се случи, ако останем сами през целия ден.

— Да, знам или поне си мисля така.

— По дяволите, Карла, дръж се прилично. Имаш ли представа какво говориш?

— А защо да нямам? Защото съм девствена ли? — изрече злобно Карла и ритна един камък надолу по пътеката.

Той заподскача по асфалта и удари вратата на поршето му.

— Какво си мислиш, че това може да ме накара, да те желая по-малко, да направи чувствата ми по-малко искрени?

— Господи, Карла, не знаеш какво ми причиняваш!

Изпълнен с копнеж Рик я притегли към себе си, карайки дъха й да спре. Краката й леко потрепериха от страстната му целувка и от откритието, че най-после Рик се е предал.

Влязоха в къщата, за да вземат банските си, и около дванадесет часа, когато температурата навън беше над 40 градуса, пристигнаха на езерото.

Яхтата се оказа едномачтова, луксозна лодка, съоръжена с всичко необходимо за дълго пътуване, включително кухня и отделни каюти. Рик остави Карла за дълго време сама, докато проверяваше двигателя. Когато всичко беше готово и към сушата ги придържаше само едно въже, той се приближи и сложи ръце на раменете й. В очите му можеше да се открие една вътрешна борба и сякаш колебание, дали изобщо да тръгне с нея.

— Карла, сигурна ли си в това, което правим?

— Да Рик, сигурна съм.

Рик се наведе и я целуна по челото. Развърза въжето и като истински капитан застана на мостика и започна да й извиква различни заповеди — да вдига или спуска определени платна. Карла едва успя да надвика вятъра.

— Хей, накъде отиваме?

— Към едно заливче, което открих преди година. Малко трудно се стига дотам и затова съм сигурен, че ще бъдем сами.

Яхтата набра скорост и зад нея оставаше дълга, бяла ивица разпенена вода. Карла седна в задната част на палубата и този път сама си зададе въпроса: „Сигурна ли си в това, което правиш?“. Вече знаеше, че със сигурност е влюбена в Ричард, но знаеше също, че той не отвръща на чувствата й. Колкото и да й се искаше това да не е така, нямаше намерение да го насилва. А и дълбоко в себе си се съмняваше, че някой може да принуждава за нещо Ричард Флеминг. Както всеки мъж, който не иска трайно да се обвързва с жена, и той бе изградил непробиваем щит около сърцето си. „Странно, защо ли го е направил? Единственото място, което нарича свой дом, е тази яхта. На него му харесва този начин на живот и аз нямам право да го осъждам за това.“

Карла все повече усещаше, че чувствата й са като еднопосочна улица, по която слиза, но не може никога да се върне обратно.

Погледна нагоре към мостика. Рик държеше с разтворени крака кормилото, насрещният вятър вееше косата му и издуваше ризата му като балон. Изглеждаше жизнен, млад и напълно безгрижен. Сигурна беше, че ако не му бе отговорила утвърдително, това пътуване изобщо нямаше да се състои. „А после какво?“

Винаги досега се беше надсмивала над любовните истории, наричайки ги „биологични нужди, изпъстрени с красиви думи и изрази“. Усмихна се на себе си. Някак си усещаше, че Рик ще остане завинаги в сърцето й. Може би след него щеше да има много други мъже, но никога нямаше да е същото. Стана й болно, че може би през целия си живот ще свързва думата „щастие“ само с тези няколко дни, които прекараха заедно в Лас Вегас.

— Мислех, че си сигурна.

Силният глас на Рик, който неусетно се беше приближил, я стресна.

— Какво?

— Наблюдавах те, нещо те измъчва?

Карла се засмя облекчено. Неговата загриженост само я караше да го желае още по-силно.

— Рик, ще те убедя ли, ако сега се изправя, сваля си всички дрехи и те атакувам?

— Щом говориш така, мога да се обзаложа, че доста мъже, след като са били с теб, са си вземали студен душ.

— Тук грешиш, аз обикновено не съм толкова разпусната и нахална. И ако искаш ми вярвай, но никога не съм се държала по този начин. Ти правиш странни неща с мен Рик Флеминг.

Това трябваше да прозвучи като шега, но в него имаше прекалено много истина и Карла наведе глава, усещайки, че сърцето й се свива от болка.

— Това се нарича страст, скъпа, и е нещо толкова старо, колкото и самото човечество. Все пак не е толкова лошо, че съществува, защото в противен случай, можеше изобщо да не дойдем тук.

Карла се почувства още по-зле от тези думи. „Дали наистина мисли, че единствено това ме е накарало да дойда с него?“

Рик отиде отново да включи двигателя и след около час навлязоха в неговото тайнствено заливче. Когато яхтата спря и той освободи котвата, Карла за първи път осъзна, че увереността й изчезва. Почувства, че се изчервява, и не знаеше какво да прави или каже. Рик разбра нейното притеснение и се държеше така, все едно, че са дошли на пикник или да поплуват, но нищо повече.

Слязоха на плажа. Рик започна да приготвя обяда, а Карла отиде в храстите, за да облече банския си костюм. Ръцете й леко трепереха, докато завързваше връзките на малките парченца плат. Когато тръгна обратно към него, той спря да бели портокала си и с възхищение се обърна, за да проследи движението й.

— Мисля, че забравих да ти кажа последния път, че от този бански ми спира дъхът. Тялото ти изглежда още по-добре в това оскъдно одеяние.

Карла усети, че се изчервява, и успя да отговори само със смутеното: „Благодаря ти“. Сведе очи надолу, за да види, дали гърдите й са добре прикрити, и с ужас установи, че зърната й прекалено ярко са се очертали под тънката материя. „Какво стана с агресивната жена, която бях преди малко?“

Рик се пресегна, хвана я за талията и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха в гореща, жадна целувка. Ръцете му вече галеха гърдите й, чертаейки малки кръгчета около набъбналите й зърна. Карла чувствуваше, че се разтапя в обятията му. Цяла седмица след тяхната първа целувка беше чакала този миг. Знаеше, че повече не може да издържи и, ако Рик не се съгласеше да я люби, едва ли щеше да се реши да го направи с друг мъж.

Той прекъсна целувката им и, за ужас на Карла, продължи да прави фруктова салата. „Господи, как може да има такъв контрол над себе си, докато аз мисля единствено за него. Възможно ли е, изобщо да не ме желае?!“ Спомни си за първите дни, когато бяха заедно и осъзна, че това не може да е истина. Може би наистина бе дошло време да се научи на изкуството да се самоконтролира. Малко й оставаше да каже на глас: „Е, господин Флеминг, да видим кой има по-силна воля!“. Това й даде кураж и обядът премина, без никой да докосне другия.

Рик бе облечен, както в деня, когато се бяха запознали. Носеше шорти, синя тениска и кожени сандали. Изглеждаше така добре, че можеше спокойно да се конкурира с „Давид“ на Микеланджело. Опита се да не го гледа, защото знаеше, че скоро мислите й ще бъдат разгадани. Вдигна глава нагоре към небето. Слънцето вече беше достигнало най-високата си точка и горещината ставаше непоносима.

— Горещо ли ти е? — попита я насмешливо Рик, който предварително си беше избрал място на сянка.

— Чувствам, че завирам.

Бронзовата й кожа се бе покрила с малки капчици пот. Те се сливаха и се стичаха към вдлъбнатината между гърдите й.

— Мисля, че трябва да дойда при теб, защото започвам да виждам звездички пред очите си.

Рик се отмести, за да й направи място, но когато Карла понечи да седне до него, той бързо я притегли в прегръдката си, притискайки главата й на гърдите си.

— Миришеш на хубаво.

— Ако, разбира се, обичаш миризмата на потно тяло.

Рик не отговори веднага, а лекичко захапа ухото й.

— Ако тялото е твоето, то миризмата, която се излъчва от него, е като на най-хубав парфюм.

Думите му й вляха нови сили и увереност. Пръстите й се заровиха в косата му, преминаха по широкия му гръб и твърдите бицепси на ръцете му. Устните на Рик бързо завладяха нейните и Карла усети соления вкус на собственото си тяло. Почувства как той се опитва да развърже сутиена на банския й и реши да му помогне. Но пръстите му бързо се справиха. За миг гърдите й бяха на свобода, но в следващия бяха пленени от ръцете на Рик. Езикът му напусна устата й и прокара линия около шията й, насочвайки се към гърдите й. Карла затаи дъх, когато най-после той пое тръпнещите й от напрежение зърна в устата си и започна нежно да масажира пулсиращата й плът, от време на време захапвайки я със зъби. Стори й се, че може да загуби съзнание от сладката агония, когато ръката му започна да се движи по вътрешната страна на бедрата й.

— Рик, Рик! Искам те!

Отговорът му беше дълбок стон на изгарящата страст, вибрираща дълбоко в него. Усещайки, че ръцете му също треперят, Карла се усмихна триумфиращо. Осъзна, че притежава сила, способна да разбие неговия железен самоконтрол. Сърцето й биеше бясно от удоволствие, защото Рик я желаеше също толкова безумно, колкото и тя него.

Карла преодоля със сетни усилия огнените вълни на страстта и се изправи. Някъде дълбоко в себе си тайно се надяваше, да направи всичко така, че и Рик да запомни този ден. Молеше се това да е нещо повече за него от поредния прекаран следобед на това познато място с поредната хубава жена. Копнееше, от тяхната любов да му остане някакъв спомен, който няма да се стопи само след няколко месеца. Искаше да го накара да усети същия глад и изпепеляващо желание, подобно на това, което сама изпитваше към него. Желаеше Рик да запази частица от нея, защото тя никога нямаше да може да го изтрие от паметта си.

Бавно свали бикините си и разбра, че голотата й не я притеснява. Вместо това почувствува удоволствие и триумф, виждайки нескритото обожание в очите на Рик. Той сложи ръцете си зад коленете й и я притегли към себе си, обсипвайки с бързи, жадни целувки плоския й корем. Езикът му се движеше по линията, очертана на загорялото й тяло от бикините на банския й костюм. Карла чувствуваше, че това удължаване на любовната игра, ще я накара едва ли не да се разтопи.

— Рик, моля те остави ме! Аз… помислих си, че може би е по-добре да поплуваме, преди да се любим.

Собствените й думи й прозвучаха толкова глупаво, че вече съжаляваше, че ги е изрекла.

Лицето на Рик разцъфна в широка усмивка.

— Аз пък си помислих, че вече си се отказала, но се радвам, че греша.

Гласът му беше нисък и дрезгав от възбуда. Изправи се и отново я прегърна, целувайки я толкова силно, сякаш че никога нямаше да я пусне. Усещайки невероятната му ерекция до корема си, Карла напълно забрави за това, което беше казала преди малко. Сърцето й биеше бясно и идеята да плуват й се стори като най-глупавото нещо на света. Мислено дори му благодари, че отхвърли нейното предложение. И преди да разбере какво става, усети, че лети във въздуха и цопва във водата, вдигайки хиляди малки пръски. Изскочи на повърхността, плюейки ядосано. Рик я гледаше с доволна усмивка, а в очите му имаше закачливи искрици.

— Е, как е водата? Ще плуваме ли?

— Чудесна е, идваш ли?

— Само да си сложа банския.

Карла се отпусна по гръб, оставяйки вълничките да галят тялото й. Затвори очи, наслаждавайки се на приятната хладина. Никога досега не беше се чувствувала толкова жизнена. „Може би защото никога не съм се влюбвала истински? Днес ще бъде много важен ден — ден, който ще ми остави спомени за цял живот.“

Рик беше доплувал безшумно до нея и обгърна талията й. От докосването му огънят в тялото й отново се разгоря. Сега го желаеше още повече. Забеляза, че беше без бански гащета. Усмихна се и прокара ръка надолу по твърдия му корем. Рик закачливо ухапа рамото й и се отдалечи.

— Мислех, че искаше да поплуваме. — Забележката му беше саркастична и Карла почувства, че се изчервява.

— Искаш ли да се състезаваме — оттук до яхтата?

— С удоволствие, макар че знам, кой ще е победител.

— Не бъди толкова сигурен, бях в отбора по плуване на университета.

Рик, макар и да не се оказа добър плувец, с повече сила, отколкото техника, успя първи да преплува разстоянието от петдесет метра. Но Карла бързо се изкачи по стълбичката, стъпи на палубата и се обяви за победител.

— Ей, чакай малко! Нали се разбрахме, че трябва да стигнем до яхтата, а не да се качим на нея. Мисля, че аз стигнах доста преди теб.

— Не се признава, едва ли можеш да наречеш твоето цапуркане плуване.

— Твърдиш, че нямам стил, така ли?

Карла отново влезе във водата и сложи ръка на бузата му.

— Само когато се отнася до плуването, Рик…

Тя се притисна до него. Устните им се сляха в изгаряща душата й целувка. Карла се приповдигна, за да може да обхване гърдите й, и същевременно обви краката си около кръста му.

— Карла, Карла моля те погледни ме…

Тя отвори очи, за да срещне погледа му, и откри там своята победа.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била толкова сигурна в живота си…

Ръцете му бяха зад бедрата й, а устните им отново се срещнаха. Само с едно рязко движение Рик проникна в нея. Болката, която Карла усети, скоро бе напълно пометена от щастието, че вече е жена — не само с възрастта и самосъзнанието си, но и с тялото си. Очакваше, Рик да продължи тласъците си, да търси удоволствието, което бе готова да му даде, но той се отдръпна.

— Рик, нещо не е наред ли?…

— Да, да се върнем на яхтата. Тук нищо няма да усетиш.

Когато се качиха на борда, той взе хавлията и започна грижливо да изтрива водата от пулсиращата й от напрежение плът. Когото свърши, беше неин ред, да обхожда с пухкавата материя красивото му тяло. Започна от гърба му, бавно премина през гърдите и се спусна към твърдия му корем. Рик затаи дъх, а после простена от удоволствие, когато най-после докосна пениса му. Изведнъж той я вдигна на ръце и я понесе към каютата. Сложи я да легне върху сатенените чаршафи и побърза да покрие тялото й със своето. Ръката му отстрани мокрите къдрици от лицето й и устните им отново се срещнаха.

— Карла, Карла…

Слушаше как шепне името й и този звук й се струваше най-приятният, който някога бе чувала. Опита се да го подкани, да вземе всичко, което досега й беше отказвал — да слеят заедно телата си в кулминацията на любовта. Но Рик все още изчакваше. Само я докосваше, карайки я да се разтапя от наслада.

— Карла, толкова си хубава! Ти си… ти си истинско съвършенство!

В този толкова дълго очакван миг Карла усети, че бедрата на Рик се плъзват между нейните и твърдата му, нетърпелива мъжественост потъна в жадната й утроба. Този път нямаше болка, а само сладко, неземно удоволствие. Ритъмът му бавно я водеше към екстаз и тя изкрещя от възторг и изненада, когато оргазмът я връхлетя със силата на бушуващ ураган.

Секунда по-късно и Рик изживя своето бурно освобождаване. Двамата дълго време останаха прегърнати, заслушани в ехото на разтуптените си сърца и в шума на приближаващия прилив. И двамата не продумваха, страхувайки се да не нарушат съвършенството на мига с някоя излишна дума…

Следобедът бавно си отиваше с болезнена неизбежност, макар на Карла да й се искаше да продължи цяла вечност…

Късно вечерта бяха отново на летището, но този път Рик заминаваше. Трябваше да се включи в екипа си за предстоящо състезание в Европа.

Хиляди мисли и думи останаха неизказани в съзнанието на Карла, докато вървяха към самолета. Нямаше размяна на обещания или фалшиви надежди за нещо повече — само една дълга, нежна целувка.

Тя изчака, докато последните мигащи светлини на самолета се скриха в пустинното небе. Качи се бавно в колата на леля си и пое обратно към огромната, празна къща.

Едва сега разбираше, че е била прекалено наивна, за да си мисли, че може да се люби с Рик и после да си тръгне просто така — все едно, че нищо не се е случило. Чувстваше душата си по-празна и объркана повече, отколкото бе си представяла. Усмихна се тъжно, осъзнавайки, че в поетичната метафора „разбито сърце“ има прекалено много истина. Това всъщност си беше физическа болка — толкова силна, че всеки дъх, всяко движение и спомен й причиняваше страдание.

Къщата сякаш също й съчувстваше, защото бе празна и тиха като никога досега. Карла си облече домашния халат и прекоси няколко пъти просторните стаи, преди да се отпусне най-накрая на леглото, на което бе спал Рик. Вдишваше аромата на тялото му, опитвайки се още малко да бъде с него. След като лежа така дълго време, взряна в тавана, успя все пак да заспи.

Острият звън на телефона я накара да подскочи. Погледна часовника си и още повече се разтревожи — беше пет часа сутринта. Колебливо се протегна и вдигна слушалката.

— Ало?

— Омъжи се за мен, Карла!… Моля те омъжи се за мен!

Настъпи дълга пауза, преди това неочаквано предложение да достигне до замъгленото й съзнание.

— Сигурен ли си? — прошепна тя, страхувайки се, че всеки момент това ще се окаже само хубав сън.

Същите думи отново отекнаха като ехо в ушите й, а после Рик добави:

— Никога не съм бил толкова сигурен в живота си.