Джорджия Боковън
Неуморен прилив (15)

Петнадесета глава

Преди Карла да успее да позвъни, бурята прекъсна телефонната връзка, а малко след това и електрозахранването. Тя набързо приготви багажа си, прехвърляйки през главата си различни варианти как да съобщи на Рик, че ще става баща. После отхвърли притесненията си, защото в случая те нямаше да имат значение, щом отново щяха да бъдат заедно. Вече тръгваше към вратата, когато си спомни за Маги и Джеф. Те щяха да се тревожат, когато на следващия ден не я откриеха в къщата. Остави куфара си на пода, върна се в кухнята и им написа бележка:

„Отивам да намеря Рик. Не се тревожете.

Обичам ви, Карла“.

Това бяха най-сладките думи, които беше писала някога. Прикрепи бележката към хладилника, оправи качулката на якето си, грабна куфара си и хукна към пикапа. Преди да успее да влезе в него, беше вече мокра до кости. В друг случай би обърнала внимание на стичащата се по нея вода, но сега единственото нещо, което я интересуваше, бе да стигне в Мартинс коув навреме за вечерния ферибот. След като бе решила да отиде при Рик, всяка изгубена минута й се струваше цяла вечност.

Карла внимателно управляваше пикапа, разчитайки повече на паметта, отколкото на видимостта през предното стъкло, което чистачките се бореха отчаяно да изчистят. Изминаха около петнадесет минути, но за това време бе преодоляла едва около половин миля. „По дяволите, с това темпо никога няма да стигна!“

Кракът й натежа върху педала на газта и едва успя да вземе един остър завой. Въздъхна облекчено, но в следващия миг дясното колело попадна в голяма дупка. Нещо изтрака силно, изпука и двигателят угасна. Отне й минута време да разбере, че въпреки усилията и молбите й, моторът няма да заработи. Заудря отчаяно с юмрук по прашното табло.

— Как можеш да постъпваш така с мен!? Защо ме изоставяш, когато си ми най-необходим!?

Когато осъзна, че няма никакви шансове да стигне до пристанището, дори и да оставеше багажа си тук, тя притисна лицето си към волана и заплака. Без парното мокрите й крака бързо започнаха да замръзват. Заключи колата и тръгна по калния обратен път към вкъщи. Дъждът вече отслабваше и се надяваше, че телефонните връзки вече са възстановени. Можеше да тръгне едва утре сутринта и сега отново я чакаше дълга и самотна нощ. Когато влезе в къщата, вече цялата трепереше. Доста трудно успя да драсне клечка кибрит, за да запали камината. Зъбите й тракаха и тя започна да съблича мокрите си дрехи. Огънят се разгоря и сред пукота на съчките й се стори, че чува името си. „Господи, съвсем ще полудея! Вече имам и звукови халюцинации…“

От задния двор се чу шум от стъпки, а после вратата рязко се отвори.

— Карла!

Тя стоеше до огнището все още само по халат, а гърлото й бе така пресъхнало, че не успя да продума.

— Карла!

— Рик! Какво правиш тук!?

Рик затвори вратата и остана там, очевидно притеснен от нейното посрещане. Беше облечен във вълнено сако, чиито джобове се бяха превърнали в малки резервоари за вода. Светлосините му дънки бяха прогизнали и изглеждаха почти черни. От косата по лицето му се стичаха малки капчици, които го караха често да премигва.

Двамата стояха, гледаха се и сякаш се страхуваха, да не би да се събудят и всичко това да е сън. После попитаха почти едновременно:

— Какво се е случило с теб? Защо си мокра?

— Как се озова тук?

— Бях тръгнала за ферибота.

— А аз дойдох с него.

Карла видя, че Рик трепери от студ.

— Ела по-близо до огъня! Защо стоиш там?

— Нищо ми няма, само малко се поизмокрих.

Тя се засмя щастливо. Само тези думи й бяха достатъчни, за да разбере, че това не е призрак, а е нейният Рик.

— Господи, ти наистина си тук!

Двамата се втурнаха един към друг, сблъскаха се в силна прегръдка, а устните им се сляха в жадна целувка, опитвайки се с нея да изтрият самотата и болката от тяхната раздяла.

— Рик, не мога да разбера… Как така дойде?

— Веднага след състезанието помолих един от спонсорите да ме откара с частния си самолет. Пристигнах на пристанището, когато отвързваха въжетата на ферибота.

Рик задържа лицето й в дланите си.

— Не е важно как съм дошъл. Тук съм, за да ти дам нещо. Но този път искам да го вземеш завинаги.

Рик разкопча ризата си и извади златното синджирче. Карла протегна ръка.

— Искам ти да ми го сложиш…

— Ще го направя, но искам нещо да ми обещаеш.

— Да те обичам?

— И да бъдеш винаги с мен.

— Винаги, където и да отидеш!

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Сложи ми пръстена, глупчо, въпросите по-късно.

Рик й сложи пръстена и целуна дланта й.

— Обичам те, Карла!

— И аз те обичам, Рик!

Карла се надигна на пръсти да го целуне, но той бързо се отдръпна. Учудена от странното му поведение, Карла погледна нагоре и видя, че очите му са пълни с гняв.

— Имаме толкова много неща да обсъждаме, но първо трябва да махна тези дрехи. Същото се отнася и за теб! Изсуши си косата, не искам да настинеш.

С разширени от изненада очи, Карла го изгледа как изчезва в спалнята. Когато се върна, той бе облечен в стария си халат, а на нея подхвърли синия й вълнен пуловер. След като се преоблякоха, Рик сложи още дърва в камината и придърпа два стола.

— Дължиш ми обяснение и мисли му, ако не ме задоволява!

— Не е ли по-добре да уточниш за какво говориш…

— Знаеш много добре!

Карла въздъхна тежко.

— Как разбра?

— Мисля, че няма значение.

— А за мен има голямо.

— Сам се сетих. Последния път, когато се любихме, ми се стори странно закръглена. Нямаш толкова голям апетит, затова остана другата възможност. Плюс това, никога не сме вземали мерки, за да се предпазим от нежелана бременност. А сега чакам отговор, защо скри от мен?!

— Нямам отговор на този въпрос…

— Тогава измисли нещо!

Карла знаеше колко глупаво звучи истината, но вече й беше омръзнало да се крие. Той рано или късно щеше да разбере.

— Ако ти бях казала, щеше да останеш…

— Точно от това се страхувах.

— Наистина ли?

Рик се усмихна.

— Спомняш ли си един разказ на О’Хенри — за жената, която искала да купи на съпруга си коледен подарък. Тя нямала пари, затова отрязала и продала красивата си коса, за да му купи сребърна верижка за часовник. Но по-късно открила, че съпругът й е продал часовника си, за да й купи гребен от слонова кост.

— Защо ми казваш всичко това?

— Аз продадох часовника си, Карла, а ти отряза косата си. Достатъчно си направила за мен. Дойде време и аз да направя същото. Днес официално се отказах от състезанията, твоят кошмар свърши.

— Рик, не трябваше…

— Знам, видях, че си приготвила куфарите си.

— Все още можеш да се върнеш и ако го направиш, аз ще дойда с теб.

— Знам, че ще го направиш, но всичко вече е по-различно. Ние сме семейство. Скоро ще станем трима, може би и повече. Мислих много, след като се разделихме — за нас, нашето дете. Раждането на едно наше същество ме прави щастлив, но и ме кара да се страхувам. Трябва да заслужа нашето момченце или момиченце да ме нарича „татко“. Ако продължа да се състезавам през цялата година, ще мога да го виждам само няколко пъти годишно. Ще бъда по-дълго време с механиците, отколкото с детето си. Не искам да направя това, което направиха моите родители с мен. Те бяха безкрайно изобретателни, когато измисляха причини, за да не бъдат с нас.

Рик я притегли в обятията си.

— Знаеш ли, че ти си единственият човек, на когото съм казвал „обичам те“.

Сега Карла разбираше, защо Рик се съпротивляваше срещу любовта й. Осъзнаваше колко жестоко бе постъпила, когато го е напуснала. „Как ще изкупя вината си за болката, която съм му причинила!?“ Карла бе имала щастливо детство, заобиколена от любещи братовчеди, братя, баби и дядовци. Сега не можеше да си представи, какъв би бил животът й без тях. Ако можеше да се върне обратно във времето, би споделила част от любовта, с която бе обградена, с малкия Рик.

— Разбираш ли сега, защо се върнах на пистата. Това няма нищо общо с чувствата ми към теб. През цялото лято мислех за причините, които ме накараха да се откажа от състезанието. Постоянно си задавах въпроса, дали го направих заради теб, или защото така ми беше по-лесно.

— Ти си победил нали?

— И още как.

Карла се усмихна и се чувстваше горда с неговата победа.

— Но ти не си останал дори и за партито. Бързал си да дойдеш при мен, но сега как ще живееш без тръпката на състезанията. Няма ли да ти омръзне да живееш при мен и да се чувстваш нещастен?

— Това не може да стане. Доказах им, че мога да побеждавам, и напускам, защото аз искам така.

— Но, Рик…

Сърцето й се сви, защото знаеше, че сигурно ще напуснат острова. На Рик му беше скучно тук и едва ли щеше да остане.

— Какво мислиш да правиш сега? Ох, извини ме! Какво мислиш да правим сега?

Рик я притегли по-близо до себе си.

— Карла, аз толкова те обичам, че понякога се плаша от любовта си. Знам, че си готова да жертваш всичко за мен, но не искам повече да го правиш. Знам, че харесваш това място и не желая да го напускаш.

— Но, Рик, ти едва издържа лятото, а тогава беше пълно с туристи. Какво ще стане през зимата!?

— Сега имам нещо, което ще уплътни времето ми. — Той се засмя щастливо, като видя учудения й поглед.

— Страхувам се дори, че мога да остана без никакво свободно време.

— Да ти казвам ли, че нищо не разбирам?

— Нашето дете ще израсне не само с културни познания от твоята галерия, но и ще бъде запознато с това, как се управлява първокласен ресторант.

— Господи, ти си го направил! Твоята фирма е купила „Синият кит“!

— Бинго! Даниел Олсен ме посъветва да го направя и нарече покупката „сделката на века“.

— Но ти не разбираш нищо от…

— Съгласен съм, но предизвикателството ще е още по-голямо. Надявам се поне, ресторантът да компенсира отчасти усещанията, които губя от състезанията. Приятно ми е, че ще се срещам с хора и, доколкото Даниел ме информира, често ще се радвам на главоболия. Ако всичко потръгне добре, ще има работа за двама ни.

— Това означава ли, че отдавна си планирал да се върнеш тук?

— Нали ти казах, не смятах, че всичко между нас е свършило.

— Но защо не ми съобщи, щеше да ми спестиш много безсънни нощи!

— Имаме много неща да изглаждаме помежду си. Не избързах да ти кажа, защото не знаех как ще свърши състезанието, дали ще се чувствам удовлетворен.

— А знаеш ли колко е досадно, да си омъжена за някого, който винаги е прав?

— Така ли, ще ми кажеш ли колко е досадно?

— Е, добре, този път печелиш ти. Но я ми кажи, какво ще правиш през зимата? Тук хората ги е страх да излязат от къщите си.

— Имам толкова много идеи. Нима ти е толкова слабо въображението!

— Рик, моля те, говоря сериозно!

— След като оправим ресторанта, и ако наистина няма работа, една телевизионна компания иска да започна при тях като спортен коментатор.

— Няма ли да ти е трудно да стоиш отстрани, докато другите се състезават?

— Преди това последно състезание щях да кажа „да“. Но не и сега. Доказах им, че съм най-добър и си тръгвам, защото искам, и това ми е достатъчно. Да обсъждам другите, може дори да ми е по-интересно.

— Тогава направо ми кажи, че започваш. Ще направим план. Аз и Даниел ще подготвим ресторанта, Джеф и Маги ще се грижат за галерията, а бебето… ще трябва да обича да пътува…

Устните им се срещнаха в жадна целувка.

— Обичам те, Карла! Толкова копнеех да бъда с теб, че в съзнанието ми нямаше друга мисъл. Стив, който ме закара тази вечер до летището, каза, че вече съм го бил подлудил. Знаеш ли, че другия месец сме поканени на сватбата му с Мери?

— Вече знам.

— Така ли!?

— Да, едно на едно. Тази сутрин гледах коментара преди състезанието и видях какви погледи си разменят двамата.

— Пожелах им тяхната любов да е силна като нашата. Но Стив, след като ми благодари каза, че се наливал, да няма нашите проблеми.

— За какви проблеми говориш!?

Рик завладя устните й и езикът му агресивно проникна в устата й.

— Искам да те видя, Карла! Да докосна твоето ново тяло. Да видя какви промени е направило нашето дете. Да споделим заедно с него нашата любов!

С необикновена нежност Рик разкопча копчетата на блузата й. После внимателно я свали и ръцете му погалиха кожата й. Те повече не се нуждаеха от думи. Думите не можеха повече да изразят това, което чувстваха един към друг.

Рик колебливо докосна наедрелите й гърди, сведе глава и пое зърната им с уста, карайки я да въздъхне от удоволствие. После устните му започнаха да изследват новите форми на тялото й.

— Всеки път, когато сме заедно, се чувствам като опиянен. Знаех, че след състезанието ще тръгна към теб. Едва изчаках съдийския флаг. Не можех без теб и бих те последвал до края на света.

— И аз чувствах, че раздялата ни е само временна, но трябваше да намеря начин, да се сбогувам с Боби и да мога да живея отново.

— И ти го направи, нали?

Карла вдигна поглед, за да срещне сияещите му от щастие очи.

— Да, най-после успях!

Рик я целуна нежно и тя се стопи в неговата прегръдка.

Техните устни и тела се сляха и потвърдиха обещанията, които си бяха дали в сватбения ден. Обещания, които се бяха изгубили във водовъртежа на тези изпълнени с болка три години, но сега всичко отново бе силно и чисто.

— Обичай ме! — прошепна тихо Рик.

— Винаги ще те обичам! — промълви Карла.