Джорджия Боковън
Неуморен прилив (14)

Четиринадесета глава

Хотел „Импрес“ със своята тухлена фасада, наполовина закрита от върба, беше една от най-хубавите сгради в града. Той беше и първото нещо, което виждаха посетителите, когато пристигаха с кораб от морето.

След като фериботът ги откара до Сидни, те продължиха с кола до Виктория. Канадският град притежаваше всичко от красотата и чара на английското село, само че бе няколко стотици пъти по-голям. Карла обожаваше Виктория, но днес градът не й изглеждаше толкова впечатляващ. Може би това се дължеше на липсата на туристи. Те го бяха изоставили и като ято мигриращи патици се бяха преместили места с по-топъл климат. Възможно бе, тежестта в тежестта в гърдите й да се дължеше на факта, че никога не бе успяла да сподели тази прелест с Рик. Беше му разказвала само за конните състезания по улиците на града, за сградата кметството, за пристанището и цветята, но никога не бяха успели да дойдат тук заедно.

Резервациите им за ресторанта на „Импрес“ бяха за един часа, така те имаха достатъчно време да разгледат магазините във фоайето. След като разгледаха кожените облекла и бижутерията и установиха, че са достатъчно скъпи, влязоха в галерия, представяща работата на канадски художници. Карла беше изключително впечатлена от украсена с резба океанска раковина. Вместо обичайните сюжети с китове или моржове, на нея имаше изобразен мъж, стоящ на скала и наблюдаващ морето. Колкото повече го гледаше, толкова повече той й заприличваше на Рик. Може би защото изглеждаше също толкова самотен… Маги забеляза интереса й към раковината.

— Не мислиш ли, че е малко сантиментално? Едва ли е най-добрата работа на този художник.

Без да се съобразява с учудения й поглед, Карла все пак си купи раковината и побърза да я пъхне в чантата си.

— Е, дами, мисля, че е време да тръгваме. — Джеф ги прегърна през кръста.

Отидоха в главното фоайе, където им сервираха чая. Джеф се наведе над Карла и тихо прошепна:

— Напоследък си приятно закръглена.

— Чудесно хрумване, да кажеш това на една дама, след като си я завел на ресторант!

— Не мисля, че имам подобна чест, нали ти плащаш за това малко удоволствие.

— Да, точно така. И случайно имам под ръка една нова-новеничка банкнота от сто долара. Между другото, забравих да ви кажа, че човекът, който е купил стъклената топка, е размислил. Хммм… — Карла направи замислена физиономия. — Много странен джентълмен. Не само небрежно забравил да си поиска парите обратно, но и сложил „униката“ под бюрото ми.

Тук Маги не се стърпя.

— О, Джеф, как може да си толкова недосетлив. Защо не я скри някъде другаде?

— А вие не можахте ли да се върнете малко по-рано?

Карла за момент се разсея от разговора, защото двамата съпрузи започнаха да спорят помежду си. На съседната маса седеше баща с двете си дъщери близначки. Тъмнокосите момичета бяха облечени в розови блузки и виолетови поли — два цвята, които Карла не понасяше още от дете, но сега установи, че те отиват много на момичетата.

Останалите маси бяха заети от млади двойки, повечето от които изглежда бяха на меден месец. Болеше я повече, отколкото бе предполагала, откривайки, че и други хора се обичат. Това беше болезнено напомняне за самотата й. Малко по-назад, под високите прозорци, седеше жена на видима възраст около петдесет години. Макар и сама, тя се усмихваше и изглеждаше щастлива. „Дали ще мога и аз да се усмихвам на нейната възраст?“

Сервитьорка с черна къса пола и бяла блуза им поднесе чая и чинийка кифлички със сметана.

Джеф отново се обърна към Карла.

— Карла, искам да говорим за Рик.

Силна вълна на гняв премина през нея, осъзнавайки, че всичко е било грижливо приготвено.

— Вече схванах! Доведохте ме тук, защото пред толкова хора не мога да изпадам в истерия!

Джеф се опита да хване ръката й, но тя бързо я отдръпна.

— Недей да обвиняваш Маги, аз съм виновен за всичко.

— И тя е виновна, защото не те е спряла. — Карла се обърна към приятелката си. — Как можа да участваш в нещо подобно. Ти поне знаеш колко болезнено е за мен, да се връщам в миналото.

— Опитах се да го разубедя, но нищо не стана.

— Е, добре, Джеф, кажи каквото мислиш, че трябва да кажеш, но след това, ако искаш да останеш мой приятел…

Тя усети, че гърлото й пресъхва.

— Никога не говори повече за Рик…

— Карла не искам да те наранявам, опитвам се да те накарам да разбереш нещо. Веднъж каза, че ако наистина Рик те е обичал, той е трябвало да се откаже от състезанията след смъртта на брат ти. Мога само да предполагам, че все още мислиш така.

Карла не отговори, а само сведе очи.

— Не мисля, че състезанията на Рик имат нещо общо с вашата любов. Това е нещо толкова различно и отделно, както чувствата ми към Маги и любовта към моята работа. Опитах се да си представя мен и Маги на вашата позиция с Рик. Помислих си, какво ще се случи, ако Маги неочаквано ме накара да избирам между професията си и нея. Ако искаш да бъда честен с теб, Карла, аз бих зарязал това, което правя, и, макар че ще ми е много трудно и ще съжалявам цял живот, смятам, че ще оцелея.

Карла прехапа долната си устна, докато усети кръв в устата си.

— Но аз не съм Рик, Карла. Никога не съм бил най-добър в нещо. Нямам представа, колко хора се занимават със състезателни автомобили, но те трябва да са хиляди по целия свят. Това са само професионалистите, а аматьорите са милиони. Безспорно, Рик е най-добрият от тях. Той има дарбата или таланта, наречи го както искаш, но той е станал номер едно. Честно казано, никога не мога да си представя, че ще стана като него. Твърде малко са хората, благословени да оставят имената си в историята. Опитът му да се откаже едва не го погуби. Рик ще продължи да се състезава, защото не си му дала шанс, но знам, че с всеки ден, в който не е с теб, една частица от него умира. Не знам, даваш ли си сметка за това?

Карла не смееше да погледне към него. Обърна очи към съседната маса, където двете близначки се гушеха в прегръдката на баща си. Джеф отново протегна ръката си и този път Карла не се отдръпна. Чувстваше, че само тя може да я задържи в реалността, че ще я спаси от ада на собствените й терзания.

— Какво щеше да стане, ако жената на Хилъри му беше казала да не се изкачва на Еверест? Или пък на Армстронг — да му забрани да стъпва на луната? Разбери ме, не искам да дълбая раната ти, а се опитвам да я излекувам. Опитвам се да ти кажа, че нямаш много причини, да превръщаш живота си в трагедия. Трябва да разбереш, че Рик може да те обича и пак да се състезава. Дори и малко по-леко да ти е станало след този наш разговор, значи съм успял.

Карла все още не можеше да говори, но му отвърна с усмивка. Изпиха чая си в мълчание.

— Джеф, ето ти стоте долара, но ти ще платиш сметката. Дължиш ми го като извинение за целия този театър. Друг път, когато съм в по-добро настроение, ще ви кажа какво бях планирала първоначално.

Приготвиха се да тръгват, но Джеф отказа да дойде с тях, предпочитайки да посети изложба на негов приятел художник. Разделиха се, уговаряйки се да се срещнат в пет часа пред „Кристал гардън“.

Карла и Маги тръгнаха по магазините. Карла беше необичайно тиха и предостави на приятелката си избора на дрехи. Маги избра няколко практични гащеризона и една красива розова рокля за предстоящите празници. Тъкмо излизаха от магазина, когато Карла неочаквано спря.

— Маги, не мисля да оставам тази вечер.

— Но, Карла…

— Изслушай ме, имам толкова неща да върша и ще се чувствам много по-добре, ако тази нощ съм си вкъщи.

— Но изчакай поне Джеф да дойде. Той ще те откара до Сидни.

— Предпочитам да взема автобус. Още от дете си падам по тези на двата етажа. — Карла прегърна приятелката си. — Мисли му, ако те видя да плачеш! Не мога да понасям, когато по такъв начин привличаме вниманието върху себе си. Така вдигаме самочувствието и на без това нахалните мъже.

Този път те избухнаха в смях, преглъщайки сълзите си.

— Мислиш ли, че подпухналите някога ще дойдат на мода? — попита Карла. — Не мога да си спомня, кога гримът ми е издържал цял ден.

— Казват, че бременните жени плачат повече.

— Е, значи вече имам и оправдание.

Карла стигна до пристанището навреме, за да хване последния ферибот от разредения зимен трафик. След няколко бегли въпроса от имиграционните служители, тя се качи на борда. Въпреки ледения въздух, излезе на горната палуба, веднага щом фериботният кораб се отдели от кея. Искаше й се да бъде сама, а тук беше най-подходящото място. Макар и свикнала вече с гледката, тя не можа да сдържи възклицанието си от прекрасния залез. В Пюджит саунд и Британска Колумбия идваха достатъчен брой туристи, за да бъдат месните градове относително стабилни, но много местности и дори цели острови бяха напълно необитаеми.

Карла се загледа в широката бяла диря, оставаща зад кораба. Залязващото слънце разрязваше като с нож водните пръски, образувайки миниатюрна дъга. Спомни си, че Рик предполагаше, че детето им ще е със златисти коси, също като слънчеви лъчи. Дланта й се затопли, представяйки си как държи нежна детска ръчичка. Усмихна се при спомена за двете близначки в хотела. Колко търпелив и внимателен беше баща им с тях. Усети внезапна тъга, знаейки, че Рик няма да преживее такива мигове със своето собствено дете. Посещенията от време на време не можеха да създадат такива отношения, каквито имаше този баща със своите две момиченца. Само във всекидневните грижи, във всекидневната любов можеше да създаде това, което бе видяла днес. Ръцете й стиснаха по-здраво парапета. „Може ли детето, което нося сега, да се превърне в мъчение за Рик, а не в радост и удоволствие!?“ Мислите й бяха прекъснати от кристалночист звук, излизащ от каютите на кораба. Това беше флейтистът, който изпълняваше песен на Саймън и Гарфункел, добавяйки свои собствени интерпретации. Мислейки за музиката му, Карла се питаше, кой ли е най-добрият флейтист на света. „Дали този човек е бил разкъсван между семейството и своята кариера?“ Паниката я сграбчи за гърлото, защото започваше да разбира позицията на Рик, започваше да чувства агонията, която е преживял.

Тъмновиолетовото небе вече се смрачаваше. Съвсем малка част от него над високите планински върхове все още беше яркооранжева и изглеждаше като пожар, излязъл от контрол. По прозорците на къщи, колиби и бунгала, разпръснати по околните острови, се появиха светлини. На фона на тъмната пелерина, образувана от борови дървета, те изглеждаха като котешки очи, надничащи от гората. Както винаги, когато наближаваха Куилър айланд, Карла не можа да сдържи усмивката си. Мартинс коув вече потъваше в дълбок зимен сън. Електроенергията тук беше скъпа, кражби почти нямаше и уличните лампи бяха поставени само тук-там.

Карла беше единственият пасажер, който слезе. Докато се изкачи на хълма до галерията, фериботът вече беше на половината си път до Анакорта — последната точка на неговото пътуване. Карла влезе в пикапа и бавно го подкара, но дори и когато се прибра, днешното пътуване продължаваше да доминира в съзнанието й. Думите на Джеф продължаваха да ехтят. Никога не бе мислила за Рик по начина, по който днес той й бе казал. Нямаше и съмнение, че ако бяха събирали многобройните статии, снимки, вестници и списания за него, няколко стаи от къщата щяха да бъдат пълни. Във всички тези материали, независимо от кого — от професионални журналисти до обикновени фенове — Рик неизменно бе обявяван за номер едно. Той никога не четеше това, което пишат за него, и приемаше славата като нещо обикновено.

Карла си направи чаша чай и разсеяно се заразхожда от стая в стая, докато най-накрая се озова в спалнята. При вида на гардероба сърцето й се сви, знаейки колко болезнени спомени са скрити там. „Рик е прав, аз съм страхливка. По ми беше лесно да погреба спомените за Боби, отколкото да живея с тях. Защо съм скрила всяка негова вещ?!“

Карла импулсивно отвори гардероба, извади една картонена кутия и я сложи на леглото. Прокара треперещи пръсти по ъглите й. Изглеждаше напълно нормална кутия без външна следа от болката, която се криеше вътре. Най-отгоре имаше син вълнен пуловер с широка яка. Карла затвори очи и сякаш лицето на брат й беше пред нея.

Спомни си, как като деца споделяха мечтите си, седнали на клоните на едно високо дърво. Боби, за разлика от другите деца в квартала, винаги говореше за разни велики неща. Тя беше по-голяма и винаги го изслушваше с внимание. „Аз искам да открия всичко, Карла, да намеря потънал кораб в Карибско море, пълен със злато, да обиколя света с яхта, да открия живот на Марс. Или да намеря начин да нахраня всички деца на света, които сега умират от глад.“ Карла остави пуловера настрани и взе голяма снимка, поставена в рамка. На нея бяха тя Боби и Рик. Стояха пред същата състезателна кола, която шест месеца по-късно щеше да отнеме живота на брат й. Фотоапаратът завинаги бе запечатал щастието, излъчващо се от лицата им. Карла не успя да спре сълзите, прииждащи в очите й, и само периодично ги избърсваше, когато замъгляваха зрението й. Импулсивно с крайчеца на пръста си докосна лицето на Боби.

— Съжалявам, братче…

Думите, които не бе изричала преди, й донесоха странно облекчение, сякаш премахнаха от душата й огромен товар. „Защо се извинявам? Може ли аз да съм виновна за смъртта му? Защо винаги подсъзнателно съм обвинявала Рик, а никога не съм се обръщала към себе си?“ Мислите й я объркваха. „Боби? Какво щеше да стане, ако не те бях запознала с Рик? Ако аз не бях го срещнала? Моя ли е грешката, че те заведох на пистата?“ Изричайки мислено тези думи, Карла осъзна, че те не са истината. За гаранция на това можеше да има щастливата усмивка на брат си. Никога не го бе съветвала, да стане състезател, а само го бе запознала с бъдещия си съпруг. Решението, упоритостта, тренировките и победите си бяха изцяло негови. Тя нямаше заслуги, но и нямаше вина. „Колко ли време ще търся причината за смъртта ти в себе си или в Рик? Ще мога ли да последвам Рик отново на пистата?“ Карла притисна снимката плътно до гърдите си. „О, Боби, да знаеш само какво направих!… Сигурно щеше да ме наречеш глупачка, ако беше жив. И най-вероятно щеше да бъдеш прав…“

Тя постави рамкираната фотография върху черешовия скрин и въздъхна.

— Никога няма да престана да те обичам Боби, винаги ще ми липсваш. Време е да спра да се самообвинявам и да се опитам да уредя живота си. — Карла се пресегна и докосна снимката с върха на пръстите си. — Моля те, пожелай ми успех!

 

 

На сутринта силен, внезапен вятър връхлетя върху сушата, издухвайки последните листа, чупейки клоните и огъвайки безмилостно върховете на боровете. Морето бе почерняло, а там, където преди беше плажът, сега се разбиваха огромни, пенести вълни.

Карла стоеше до прозореца на дневната и наблюдаваше разбушувалата се буря. После се отдръпна, сви решително юмруци, прекоси мрачната стая и включи телевизора. Още снощи бе решила все пак да гледа състезанието за голямата награда на Лас Вегас. С тревога изчака светването на монитора. Напълно противно на логиката, при това лошо време картината бе кристално ясна. В момента даваха откъси от други състезания и реклама на автомобилни гуми. Карла сложи ръка на корема си, но с изненада откри, че не й се повдига, дори като дадоха в близък план какво има под капака на този лотос. Всичко вървеше добре до момента, когато показаха снимката на Рик. Карла залитна и вдигна бързо ръка към устата си, за да не извика. „Господи, колко ми липсва! Колко отдавна не съм го виждала в естественото му обкръжение. Изглежда толкова щастлив и самоуверен!“ Коментаторът прекъсна мислите й:

— … нашият екип бе допуснат през седмицата с тима на Рик Флеминг, да проследи подготовката за дългоочакваното му завръщане на пистата. Сега ще ви предложа около петнадесет минути от този репортаж, а целия ще ви покажем в…

Милиони спомени връхлетяха съзнанието й, гледайки как е преминала седмицата за Рик. Стотици познати лица, които бе започнала да забравя за тези три години, се показаха за броени секунди. Всички го посрещаха с широки усмивки и обичайните мечешки прегръдки. Краткият репортаж за завръщането му за пистата се превръщаше в нещо като телевизионен портрет. Дори другите пилоти, които сега минаваха на заден план, се радваха като деца, че се е завърнал.

Последните минути показаха снимки, направени в бокса на тима късно снощи. Камерата следеше неотлъчно малката групичка, която бе допусната там. Карла неволно се усмихна, когато видя, Рик и Стив да проверяват двигателя, а после внимателно да го полират. Тя знаеше, че Стив ще прави това също и тази сутрин — не толкова от необходимост, колкото, за да прикрие нервността си.

— … за разлика от други пилоти, които не допускат жени около боксовете от чисто суеверие, Рик Флеминг очевидно няма нищо против тях, особено към една красавица.

Камерата се извъртя към усмихнатата Мери Дейвис.

— Тя прекара цялата седмица в гаража на отбора.

Карла се сви така, сякаш че бурята отвън бе открила пролука към сърцето й. Студът, достигащ и до най-защитената част от тялото й, я накара да трепери. Още си спомняше болката и отчаянието на лицето на Мери, когато я срещна за първи път в болницата. Но всичко това сега беше изчезнало. Високата, тъмнокоса жена изглеждаше на върха на щастието си и й се стори още по-красива от преди. Но в следващия момент камерата се отдръпна, Стив се приближи и прегърна Мери. Карла бе изненадана, но въздъхна с облекчение. Очевидно, Мери вече не гледаше на Стив само като на обикновен приятел. Екранът за малко потъмня, а после показаха Рик, седнал на пистата на фона на залязващото слънце. Гласът на коментатора се превърна в тих шепот:

— Само друг пилот може да каже какво е в душата на Рик Флеминг, когато той оглежда за последен път пистата преди утрешното състезание. Но това, което предполагам аз, е, че след трагичната катастрофа преди шест месеца, която отне живота на най-добрия му приятел, Рик Флеминг още се пита, дали има сили да бъде номер едно. Дали не е загубил своята дарба, която го прави нещо повече от другите и го превръща в жива легенда. Вероятно си мисли, че няма право на грешка, защото след завръщането му всички негови фенове очакват победа.

Снимката на Рик изчезна и в ефир се включи друг коментатор директно от състезателната писта:

— Няма съмнение, драги зрители, че днес твърде много лежи върху плещите на Рик Флеминг. Въпросът е, ще има ли достатъчно сили да понесе този товар. Ще разберем това веднага след…

Думите на спортния коментатор проникнаха с внезапна сила в съзнанието й. „Аз трябва да съм при Рик! Той се нуждае от мен. Трябва да бъда там след състезанието, независимо от резултата. Как съм могла да бъда такава егоистка! Защо съм мислила единствено за себе си, а не и за психическото мъчение, което е изживял Рик преди този старт. Поне при неговото завръщане на пистата трябваше да бъдем заедно…“

Ревът на стартиращите автомобили я накара да седне на дивана с разтреперани колене. Почти насила започна да гледа първите обиколки, но скоро установи, че се усмихва. Рик не беше загубил нищо от таланта си. Той се движеше и задминаваше другите коли с характерната си грация.

Ако той загинеше на пистата, това щеше да бъде само катастрофа, някаква досадна грешка или случайност, но такова нещастие можеше да се случи и с всеки друг в самолет, на магистрала, в кухнята или във ваната. Карла се замисли за пропуснатите години, за времето, през което са могли да бъдат заедно, и за това, че ако нещо се случеше с Рик — било то на състезания или по пътя за вкъщи — те никога нямаше да могат да наваксат загубеното.

Знаейки, че следващото състезание наближава, тя искаше, колкото се може по-бързо да стигне до него. Всеки ден, всеки час й се струваше невероятно ценен. Погледна часовника си. Само след пет часа можеше да бъде при него. Усмихна се, представяйки си тяхната среща. Оставаше й само да изчака края на състезанието и да му телефонира, за да му каже, че идва при него завинаги…