Джорджия Боковън
Неуморен прилив (13)

Тринадесета глава

На следващия ден Карла отиде в галерията и се захвана здраво за работата, която трябваше да се свърши. Вписа в каталога всички произведения, които бяха продадени и написа писма до художниците с молба, да задържи картините им и през зимата.

Повечето от магазините на Мартинс коув вече бяха затворени. Само галерията, супермаркетът и ресторантът на Даниел все още бяха отворени за малките групи туристи, които идваха през циганското лято. Карла беше благодарна, че има достатъчно работа, която я отклоняваше от мрачните й мисли. Но скоро всички документи бяха подредени и вече не знаеше какво друго би могла да прави. Почти панически започна да се движи из галерията, търсейки нещо, което да свърши. Тъкмо бе се качила да изчисти стаята на горния етаж, когато камбанката на вратата звънна. Тя хукна надолу по стълбите, надявайки се, че най-сетне е дошъл първият й за днес клиент. В средата на залата с разрошени от вятъра коси стоеше Маги Бимсън.

— Дадох ти достатъчно време, цели четири дни. Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става!

Карла срещна острия й поглед, но реши да бъде упорита.

— Остави ме, нищо няма да ти кажа.

— Да, но този път номерът ти няма да мине. Ти и Рик станахте част от моя живот, все едно, че сте ми брат и сестра. Не мога да стоя безучастно и да гледам как се самоунищожавате!

— Всичко е свършило, Маги. Няма нищо, което ти или някой друг може да направи, просто го забрави.

— О, Карла, какви ги говориш! Не всеки ден срещаш голямата си любов, че да захвърлиш всичко по този начин.

— Нищо не сме захвърляли Маги, ние просто решихме да се разделим…

— Значи, за всичко е виновен той?

— Какво те кара да мислиш така? Защо изобщо дойде тук?

— Ти остана тук Карла, той си замина.

Внезапно Карла усети последиците от безсънието и нередовното си хранене. Почувства как краката й отказват да държат тялото й. Като парцалена кукла, на която кукловодът е освободил конците за управление, тя залитна, хвана се за перилото и тежко седна на най-долното стъпало.

— Опитахме, Маги, честна дума, опитахме…

— Нищо не сте опитали. Ако бяхте опитали, сега щяхте да сте заедно. Карла, ще трябва всичко да ми разкажеш. Рано или късно ще трябва да го направиш, ако изобщо цениш нашето приятелство. Ще ми е много болно, ако те загубя като приятелка, но саможертвата си струва, защото съм сигурна, че вие двамата с Рик трябва да бъдете заедно.

Карла се надигна, приближи се и я прегърна.

— Съжалявам, скъпа, ще ми простиш ли?

— Прощавам ти, но ти трябва да направиш същото за мен. Знаеш ли, защо не си тръгнеш? Аз ще остана до пет часа тук. Не ми се сърди, но ще изплашиш всеки потенциален купувач, изглеждаш ужасно.

Карла се усмихна накриво.

— Благодаря ти. Точно от това имах нужда! Думите ти са точно това, което повдига женското самочувствие.

— Кажи ми честно, след като Рик замина, яла ли си нещо, спала ли си?

— Да…

— Знаех си, че ще ме излъжеш.

— Тогава защо ме попита?

Маги хвана ръката й и я поведе към задната врата. Взе чантата от закачалката и я сложи на рамото й.

— Върви си вкъщи. Джеф ти е приготвил супа. Вземи си една вана и си лягай. Следващите няколко дни аз ще се грижа за галерията. Всичко, което искам от теб, е да спиш и се храниш нормално.

Карла тръгна с провлечени стъпки към пикапа. Отвори вратата и до нея отново достигна гласът на Маги:

— Искам да те предупредя нещо. Ще си разпъна палатка пред вратата ти и ще стоя там, докато не решим какво да правим с твоя Рик. Не се смей, говоря ти сериозно, Джеф и Галахад заминават за Орегон и вече нямам какво друго да правя.

Карла се прибра и направи всичко, което Маги я посъветва, само че в обратна последователност. След като се изкъпа, взе горещата супа, легна си и я изяде в леглото. Спа близо дванадесет часа. После се събуди, обядва, почете около час книга и отново си легна.

На другата сутрин се чувстваше много по-добре и реши, че може да използва времето, за да се приготви за зимата. Прибра летните си блузи и поли, а на тяхно място извади палтото и дебелите си вълнени пуловери. Провери с колко дърва разполага за камината и дали всички прозорци са добре уплътнени.

Когато за първи път разбра, че е бременна, тя мислено се поздрави, че е една от щастливките, които понасят това, без никакви проблеми. Единственото неудобство бяха няколкото килограма в повече. Но сега изведнъж всички симптоми се появиха и Карла се чувстваше като класически пример на това, което е най-неприятно за една бременна жена. Гърдите й бяха подути и я боляха ужасно, дори само от докосването на дрехите й. Само от мисълта за храна й се повдигаше. Даже рекламите на хранителни продукти, които обичайно бяха в „жизнерадостни“ цветове, я караха да тича към банята. От задържането на течности пръстите й бяха заприличали на малки наденички и скоро тя започна да избягва да гледа собственото си отражение в огледалото. След като издържа упорито три и половина дена, Карла позвъни на лекаря, който преди бе потвърдил бременността й. Той я успокои, че симптомите са нормални, дори се учуди, защото при повечето жени те започвали значително по-рано. Това не намали страданията й, но поне успокои съзнанието й, че опасност от абортиране няма.

Детето, което носеше в утробата си, с всеки изминат ден й ставаше по-скъпо и правеше раните на самотата по-лесно поносими. Макар то да съществуваше повече в съзнанието й, отколкото в истински физически смисъл, Карла можеше да си го представи как ще изглежда. Все още помнеше думите на Рик. Сама не знаеше какво предпочита — момиче или момче — искаше й се само, да има неговите очи.

Тихо почукване на вратата прекъсна дневния й сън. Маги застана с чанта в ръка на прага и двете се гледаха мълчаливо около минута, преди да прихнат в смях.

— Предполагам, че си носиш палатка, в случай че реша, да не те пусна вътре?

— Да, имам една малка.

Карла отстъпи настрани. Приятелката й влезе, сложи чантата си на пода и остави якето и ръкавиците си на стола.

— Значи си бременна?

Карла премигна учудено. Не можеше да отрече, че изглежда ужасно, но все още не й личеше чак толкова.

— Глупости, настинала съм малко…

— Защо ме занасяш? Познавам те от повече от три години. Никога не си се разболявала.

— А не ти ли мина през мозъка, да си държиш устата затворена, докато аз сама реша да ти кажа?

— Не, изобщо.

— Изглежда, че нищо не мога да направя, за да те откажа да стоиш тук.

— Не.

— Добре тогава, ела до камината и сядай.

Маги последва Карла в дневната, взе любимия стол на Джеф и се приближи по-близо до топлината на огъня. Тя свали обувките си, подгъна крака и направи невинна физиономия. На Карла й приличаше на зебра, която обикаля около стадо зебри и се опитва да ги убеди, че няма да закусва с тях.

— Искам да те предупредя, че това няма да е едно от приятните ти посещения. Виждаш ли това? — Тя посочи чинията с няколко филийки препечен хляб — Цяла сутрин се опитвам да ги изям.

Маги я погледна загрижено.

— Това нормално ли е?

— Лекарят ми каза, че само в редки случаи може да трае през цялата бременност. Смята, че съм късметлийка, щом симптомите започват толкова късно. А аз мислех, че това важи единствено за жени, които чувстват родилни болки на деветия месец.

— Радвам се, че все пак си говорила с някого.

В разговора им настъпи пауза, през която Маги отиде в кухнята и си направи чаша чай.

— Нещо ми подсказва, че Рик не знае за това? — поде тя отново, щом се върна.

— Защо мислиш така?

Маги се облегна назад и въздъхна.

— Слушай, скъпа, знам, че не искаш да съм тук.

Карла се опита да протестира, но тя не й даде възможност.

— Или поне да не си пъхам носа в това, което се е случило между вас с Рик, но все пак аз съм при теб. Няма да си тръгна, докато не поговорим.

— Все още не съм готова за това, Маги.

— Но вече изминаха две седмици, едва ли някога ще се почувстваш по-добре.

Карла не издържал избухна.

— Знаеш ли какво ще ти кажа! Това изобщо не е твоя работа! Защо не си вземеш чантичката и да…

— Мисля, че това вече го преживяхме.

— По дяволите, Маги! Никога не съм срещала по-голям инат от теб!

— Така ли? — засмя се Маги. — Веднага се сещам за една позната семейна двойка. И двамата ме надминават без проблеми.

— Дяволите те взели, ти изглежда няма да си тръгнеш?

— Да, така е. По-добре е да се върнем на въпроса ми. Рик не знае, че чакаш дете, нали?

Карла поклати отрицателно глава и сведе очите си.

— Защо не му каза?

— Защото щеше да остане.

— Що за глупост е това! Нали и ти го искаш?

— Да, но не по такъв принудителен начин. Това дете ще е като окови за него, които бавно ще го унищожат.

— Карла, какво говориш?! Рик, не е такъв човек, никога не би приел детето си по този начин. Зная колко е грижовен, затова ви помолих и да отидете до Сиатъл с Галахад. Той…

Карла пребледня и обърна глава, за да скрие сълзите си. Учудена от странната й реакция на наглед невинното й изказване, Маги се протегна напред и хвана ръката й.

— Нещо се е случила в Сиатъл, нали?

Карла въздъхна тежко и изчака горчилката от гърлото й да се разсее.

— Не, нищо особено не е станало… Това беше нещо дребно и незначително, но то беше капката, която препълни чашата. Не знам защо, но нито аз, нито Рик нямахме желание да споделим това с вас. Никога не съм си представяла, че децата от едно основно училище ще започнат да търсят причината за края на кариерата му. Още от самото начало всичко тръгна зле. Учителят го представи ефектно — като свой отдавна загубил се приятел — и оттук нататък темата „състезания“ стана единствена. Страхувам се, че никой не обърна внимание на горкия Галахад…

— Господи, Карла, толкова съжалявам. Как можах да го направя, никога не съм и предполагала…

— Не се извинявай, Маги. Това рано или късно щеше да се случи. Всичко беше само въпрос на време.

Карла взе една препечена филия и замислено започна да я дъвче.

— Но по-лошото се случи след това. Когато вече излизахме от училището, едно от момчетата подвикна, че Рик не пилотира, защото бил страхливец. Това се оказа и последната капка. — Карла избърса сълзите от очите си. — Чашата се пълнеше бавно и постепенно през цялото лято. Сега вече разбираш ли ме?

— Отчасти разбирам защо Рик си е тръгнал, но защо ти остана тук?

— И какво предлагаш?! Да отида да го гледам как умира? Това ли искаш да направя? Хайде, представи си, че Джеф е на неговото място, че е автомобилен пилот. Състезанията не са един или два пъти в годината. Веднъж започнеш ли, продължаваш целия сезон. Седмица след седмица ще си на пистата, докато траят тренировките и изпитанията. Самите състезания са вече кулминацията на всичко — на усилията на хиляди хора от екипа. Виждала ли си някога с каква кола катастрофира Рик? Това е чудовище с мощността на ракета! Удари ли се някъде, парчетата метал хвърчат на всички страни. Не само пилотът, но и невинни зрители от публиката стават жертви. Как ще се почувстваш Маги, ако видиш, че резервоарът се пръсва и избухва, както казват коментаторите, в „изключителни“ пламъци. През всичкото това време знаеш, че в центъра на този ад, е човекът, когото обичаш. Виждаш как съдиите размахват жълт флаг, как предупредителните светлини мигат, как вие сирената на приближаващата се пожарна, как другите състезатели намаляват скоростта, но никой не спира… Иска ти се да пищиш, да ги накараш да те забележат, но те само карат по-бавно. Всичко е бавно, освен бушуващите пламъци. После върху автомобила се изсипват тонове противопожарна пяна. Най-накрая санитарите измъкват малка фигура от кабината и, ако има смисъл, линейката надува сирената си и тръгва към болницата. На пистата излизат мъже от поддръжката, бързо изчистват петното от катастрофата, и след като състезанието продължи, никой вече не си спомня за липсващия пилот и автомобил. Те просто са в листата на „незавършили“. В болницата лекарите се държат странно: „Това е само катастрофа… не беше негова грешка, застраховката ще покрие всичко. Баща ми, брат ми, братовчед ми — те са попадали и в по-лоши ситуации…“. Слушаш всяка тяхна нелепа дума, надявайки се да кажат, че мъжът, когото обичаш, ще оживее или пък ще остане пълен инвалид, прикован като цвете в саксия. Но най-често лекарите нищо не казват. Ако го направят, трябва да си учила латински, за да ги разбереш. Представи си как ще се чувстваш, ако ти дадат снимка от списание „Таймс“! Там всичко е толкова реално, че можеш да се почувстваш като участник, да бъдеш съвсем близо до смъртта. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш и две ръце, които отчаяно се мъчат да се измъкнат от огъня. Тогава можеш да си мислиш само за две неща. Първото е: „Защо не му казах, защо не го спрях?!“, а второто — да си спомниш колко щастливи мигове си имала на стълбичката на победителите.

Карла захвърли филията си и едва успя да стигне до банята. Когато пристъпът й премина, тя сложи ръка на корема си.

— Ти едва ли си виновно за това, малкото ми! Винаги съм мразела състезанията… — промърмори. Изми лицето и устата си, преди да се върне при Маги.

— Не исках да звучи по този начин! Но все пак трябваше да ти кажа…

— Споделяла ли си това някога с Рик?

— Само отчасти, но това е нещо, което той не може да разбере. Може би Рик ще запълни липсата ми с някое момиче като Мери Дейвис, която цял живот е била около пистата.

— И ти я познаваш?

— Да срещнахме се в болницата. Рик е излизал с нея, докато сме били разделени. Тя е всичко, което аз не съм.

— Но нали той не иска да остане при нея? Можел е да го направи…

— Не знам, може би и двамата да сме си избрали неподходящи хора, да обичаме.

Маги замислено потри слепоочията си.

— По, дяволите, бях толкова сигурна, че мога да ти помогна, а сега се чувствам като глупачка!

— Точно от това се опитвах да те предпазя, но не съжалявам, че ти казах. Сега се чувствам по-добре. Ти си ми най-добрата приятелка, Маги. Знам, че искрено искаш да ми помогнеш. Жалко, че нищо не може да се направи.

— Ще ти кажа нещо със сигурност. От нас с Джеф ще излязат чудесни кръстници. Но все пак някога трябва да кажем на Рик за бебето.

— Знам, но още не му е дошло времето.

— Но той трябва да разбере… Добре, добре спирам дотук. Един урок на вечер ми е достатъчен.

 

 

Към края на седмицата Карла не се чувстваше добре само рано сутрин и отново тръгна на работа. Тя все още изпадаше в тежки депресии, които я караха да избухва в сълзи, но скоро започна да свикна дори и с това.

Всички местни хора вече знаеха, че с Рик са се разделили. Повечето от тях изказваха съчувствието си, но забелязали сълзите в очите й, бързо сменяха темата. Когато Карла дойде на острова, смяташе, че сълзите са само проява на слабост, но тук разбра, че те могат да бъдат и предимство. По това време на есента тя получаваше купища покани за празненства, годишнини и рожден дни. Въпреки опитите на Маги да я изведе от къщи, Карла винаги отказваше.

Два дни, преди галерията да затвори за зимния сезон, Маги дойде при нея и настоя да я заведе на обяд.

— Ще те накарам отново да се срещаш с хора — каза й тя, бутайки я насила към вратата. — Ти ще си моят модел през зимата. Какво ще рисувам, ако бузите ти са така хлътнали. Къде е предишната им руменина? И престани да се мръщиш, щом някой те попита за Рик!

Карла въздъхна тежко.

— Къде се опитваш да ме заведеш?

— Можеш ли да ядеш яйца?

— Мразя ги.

— Не мисля, че ги мразиш, но се страхуваш от Даниел Олсен.

Карла кимна с глава. Маги я познаваше прекалено добре, за да я лъже. Все още не беше готова да отговори на въпросите на Даниел, пък и бе много вероятно, той да знае повече за Рик от нея. „Господи, как се обърнаха нещата! Аз ревнувам Рик от Даниел, ревнувам, защото те са приятели, защото те имат свободата на тяхното приятелство, а аз съм вързана с въжето… на какво?…“

— Е, добре, щом не искаш един чудесен омлет, какво ще кажеш за мазен хамбургер?

— Хайде, води ме по-бързо, защото чувствам, че ми прилошава.

Обядваха пилешки сандвичи и на връщане към галерията, Карла се почувства много по-добре. Дори се смя на последните приключения на Сър Галахад. При посещението при щатския сенатор разговорът на Маги и Джеф продължил прекалено дълго и те забравили за естествените нужди на животното. Със сълзи на очи, превивайки се от смях, Маги й разказа, как Галахад отишъл до прекрасната палма на сенатора и я припикал.

— Ох, да благодаря на Бога! — каза Маги, едва поемайки си дъх. — Добре, че вече го бяхме спечелили на наша страна, преди да се случи този инцидент. Той беше много разочарован, но вече нямаше как да се откаже от думите си.

Влязоха в галерията, ухилени до уши, но и Джеф не се оказа в по-лошо настроение. Още от вратата го видяха как си прави вятър с банкнота от сто долара.

— Скъпи дами, във ваше отсъствие продадох това, което вие не успяхте цяло лято. Купиха стъклената топка с мехурчета!

— Ти се шегуваш! — възкликнаха в хор Маги и Карла.

— Не, сериозно говоря. Сделките на годината в Мартинс коув са продажбата на това грозно произведение и на ресторанта „Синият кит“.

— Не знаех, че са продали ресторанта — учуди се Карла.

— Все още не е обявено, знам само аз. Новият собственик изплатил всички стари дългове и най-после получих чек с покритие за моята скулптура.

— Направо съм удивена! Не мислех, че все още има честни хора.

— Не е човек, а някаква голяма фирма.

На лицето на Карла се появи разочарование.

— Жалко, мразя големите фирми. Можете ли да си представите какво парти на „оставащите“ ще направят те…

Едва успя да завърши изречението, спомняйки си за последната им вечер с Рик.

— О, Карла, престани да хленчиш! Защо само търсиш причини да се разочароваш. Виж, сега на главната улица има само едно ресторантче.

Карла се усмихна насила.

— Извинявай, не исках да прозвучи така.

— Предполагам, че знаеш какво значи продажбата на стъклената топка. Дължиш ми един чай. Смятам, че следващата седмица е най-подходящото време да ме почерпиш. Тогава е и рожденият ми ден.

Карла сведе очи. Усещаше, че е ловко е манипулирана, и затова вместо да отговори на Маги, се обърна към Джеф.

— Ще ми кажеш ли, как изглеждаше човекът, който я купи?

Джеф се впусна в подробно описание на мъж на средна възраст, чиято съпруга отдавна събирала подобни произведения. Смятал да й подари новата придобивка за Коледа. Споделил също, че не бил виждал по-уникален експонат на толкова ниска цена.

Въпреки усилията си да се сдържи, Карла избухна в смях. Не знаеше, дали да вярва на историята на Джеф, но ако беше истина, коледната вечер в семейството, собственик на стъклената топка, нямаше да е същата.

Когато излизаха от галерията, Маги небрежно заяви:

— Не забравяй да си вземеш пътна чанта. Ще останем да спим във Виктория.

Карла вече осъзнаваше, че наистина е подведена.

— Чакай малко, не сме се разбирали така!

— Знам, знам, но не мислиш ли, че вече ще ти трябват нови дрехи. В „Итънс“ има прекрасен етаж с облекла за бременни жени.

— Откъде знаеш пък това?

— Ами, просто предполагам, че всички етажи са хубави, но този за млади майки сигурно е чудесен.

Маги побърза да се качи в микробуса и да затръшне вратата.

Карла остана на мястото си, докато тя и Джеф завиха зад ъгъла. Трябваше в най-скоро време да върне стоте долара на Джеф, да вземе стъклената топка и да я подари за рождения ден на Маги. Нямаше само те да й погаждат гадни номера.

 

 

Карла очакваше с нетърпение предстоящото пътуване. След като затвориха галерията и повече нямаше работа, все по-трудно понасяше самотата. Преди обичаше да става рано, а сега се излежаваше почти до обяд. Опита се да прави дълги разходки, но на острова нямаше пътечка, която да не събужда спомени за Рик. Мъчеше се да отрича причината, поради която всеки ден купуваше вестници, а тя беше само една — да потърси в спортната страница някакви новини за него. И един ден откри дълга статия за завръщането на Рик Флеминг. Той щеше да се включи в отбора си в състезанието за наградата на Лас Вегас, като номер две, отказвайки се от обичайния си стартов номер в полза на своя съекипник.

Едва сега Карла се замисли какво е искала от него. Едва ли му е било лесно, след като е имал задължение към своя отбор, спонсорите и организаторите. Сега си обясняваше големите телефонни сметки, защото Рик сигурно бе разговарял с часове, опитвайки се да уреди всички подробности.

Сърцето болезнено заби в гърдите й. „Как съм могла да бъда толкова наивна? Къде съм гледала цяло лято? Колко ли още неща не ми е казал?“

Сега разбираше и оценяваше саможертвата на Рик, всичко, което бе направил за нея. „Защо само не издържа още малко… Можеше да стане по-добре… или пък по-зле.“

Въпроси и съмнения отекваха в съзнанието й, докато усети, че направо полудява. Попаднала бе в огромен лабиринт, от който не знаеше как да излезе.

 

 

Утрото, когато тръгнаха за Виктория, се оказа изключително красиво. През нощта бурята беше измила остатъците от летен прах и синьото небе блестеше като ново. Гората сега представляваше пъстроцветен килим от пожълтели кленови дървета и вечно зелени борове. Въздухът беше кристалночист и миришеше на сняг.

Карла се срещна със семейство Бимсън на ферибота. Джеф веднага се затича да вземе багажа й. Вместо да протестира, както обикновено, тя остави женските си инстинкти да вземат решения вместо нея. Бременността все повече променяше не само тялото й, но и съзнанието й. Все по-често си мислеше, какви промени да направи в „детската стая“. Дори тапетите, които преди й се струваха ужасни, сега откри, че имат собствен чар.

Карла и Маги останаха на горната палуба, а Джеф отиде да им вземе нещо за пиене. Маги тъкмо бе забила нос в едно списание, когато Карла изведнъж я сръга.

— Ей, какво направихте с Галахад?

Приятелката й невинно се усмихна.

— Оставихме го на мисис Пелбърг.

— Господи, как можахте да направите подобно нещо?

— Но защо, те вече са първи приятели.

— Не мога да повярвам!

— Но ще трябва — каза приближилият се Джеф и й подаде чаша горещо какао.

— Какво е това?

— Пий, млякото е полезно за теб.

— Но…

— Ако не искаш, недей. Пий го само, ако си сигурна, че няма да повърнеш. Джеф никога не е бил съобразителен. Защо не си й взел някакъв натурален сок, Джеф?

Карла се намръщи и отпи от странната на цвят напитка. За нейно учудване, вкусът й не беше толкова лош.

„Е, добре, Карла, вече си достатъчно дебела, още няколко сантиметра към талията ти няма да ти навредят.“